(Претходен дел)

Само што ја затворив вратата, ги извадив од себе оние силни ордени и седнав уморен и папсан да здивнам, кога зачув тропање на вратата.

— Напред! — реков, а и што знаев друго.

Во собата влезе гооподски облечен човек со очила на носот. (А веќе и да не напоменувам непрестајно, треба да се има на ум дека секој, кој помалку, кој повеќе, е претрупан со ордени. Кога видов како еден; што украл обувки во една продавница, го влечеа в затвор, а и тој на вратот имаше орден. „Каков ли му е оној орден?“ — го прашав пандурот. — „Тоа е орден за заслуги на просветното и културното поле!“ — ми одговори тој сериозно и студено. „Какви се тие заслуги?“ — „Па знаете, тој беше пајтонџија кај бившиот министер на просветата. Надарен пајтонџија!“ — ми одговори пандурот). Значи, влезе човекот со очилата на носот, се поклони длабоко, — што и јас, се разбира, го направив, — и ми се претстави како виш чиновник од министерството за надворешни односи на земјата.

— Мило ми е! — реков, изненаден со оваа неочекувана висока посета.

— Вие сте првпат сега во нашава земја, господине? — ме праша.

— Првпат.

— Вие сте странец?

— Странец.

— Ни дојдовте како нарачан, верувајте! — извика вишиот чиновник воодушевено.

Мене тоа уште повеќе ме збуни.

— Имаме едно слободно место за конзул. Тука, што е главно, би имале добра плата и добри додатоци за репрезентација, што, се разбира, вие би га трошеле за свои лични потреби. Вие сте стар, искусен човек а должноста ви е лесна: пропаганда на нашите народни идеи во краиштата каде што живее нашиот народ под туѓинска управа… Дојдовте како нарачан; веќе повеќе од еден месец се мачиме барајќи погодно лице за таа важна точка. За другите места, даде господ, имаме странци. Имаме Евреи, Грци, Власи (од каде тие?)… А вие која народност сте, ако смеам да ве прашам?

— Па, јас, како да ви кажам, и сам уште не знам!… — реков засрамен, и само што сакав да ја раскажам својата тажна семејна историја, ме прекина, плеснувајќи воодушевено со дланките и заигра во собата од радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Никогаш подобро!… Вие ќе можете свесно да ја вршите оваа света задача. Веднаш одам кај министерот, а по неколку дена ќе можете да појдете на пат! — изговори вишиот чнновник пресреќен и одјури да му го соопшти на својот министер важното откритие.

И само што си отиде тој, јас седнав и ја покрив главата со рацете. Никако не можев да поверувам дека сето ова е вистина што то видов досега во оваа земја, кога, пак некој ми затропа на вратата.

— Напред!

Во собата пак влезе некој друг, елегантно облечен господин и пак се претстави како виш чиновник на некое министерство. Ми рече дека кај мене доаѓа по налог на господин министер за некоја важна работа; а јас на тоа го изразив своето необично задоволство и среќа поради таквите почести.

— Вие сте странец?

— Странец сум.

Тој ме погледна со респект, понизно ми се поклони до земјата, и токму кога сакаше да проговори, а јас го прекинав со зборовите:

— Ве молам, господине, речете ми како се вика оваа ваша земја?

— Не знаете?! — извика тој и ме погледна со уште поголем респект и понизност.

— Страдија! — додаде и застана пред мене малку наназад.

„Чуден случај, исто така се викала и онаа возвишена земја на моите претци!“ — си помислив во себе, но нему ништо не му реков, туку го прашав:

— Со што можам да ве почестам, почитуван господине?

— Основано е ново звање за управител на државните добра, па сум слободен, од името на господин министер, да ве замолам да ја прифатите таа висока и патриотска положба… Вие, секако досега, сте биле неколкупати министер?

— Не сум бил никогаш.

— Никогаш!… — извика тој вчудовиден од тоа што го чу. — Тогаш, на некаква висока положба, со неколку плати?

— Никогаш.

Високиот чиновник како да занеме од чудо. Не знаејќи што да преземе понатаму во овој единствен случај, се извини што ме вознемири, рече дека за овој наш разговор ќе го извести господинот министер, и си отиде.

—

Утредента, веќе сите весници пишуваа за мене. Во едните беше белешката:

„Чудо од човек. Во нашево место уште од вчера престојува еден странец, кој сега има шеесет години, а никогаш досега не бил министер, ниту е одликуван со орден, па дури и никогаш немал ниедна државна служба, ниту пак некогаш примал плата. Навистина, единствен случај во светот. Како што разбравме, тоа чудо од човек е сместено во хотелот „Кај милата ни напатена татковина“. Вчера многумина го посетиле и тврдат дека воопшто не се разликува од другите луѓе. Ние ќе се потрудиме за ова загадочно суштество да дознаеме што повеќе детали од неговиот живот, што секако ќе биде мошне интересно за нашите почитувани читатели, а, по можност, ќе гледаме да ја справиме и неговата слика во нашиов весник“.

Другите весници го соопштуваа речиси истото, со следниов додаток:

„Освен тоа, од доверливи извори дознавме дека тој чуден човек доаѓа уште и со важна политичка мисија“.

Владиниот весник, пак вака учтиво ги демантира овие гласови:

„Глупавите опозициони весници, во својата блесавост, измислуваат разни невистини и низ светот протураат обеспокојувачки гласови дека во нашава земја допатувал некој странец на свои шеесет години, кој, како што велат тие глупаци, никогаш не бил ниту министер, ниту чиновник, ниту пак имал какво било одликување. Вакви неможности и сосема неверојатни работи можат само да замислат и со зла намера да протураат плитките, бедни и излапени мозоци на соработниците на опозициониот печат; но тој куршум нема да им испука, зашто, благодарение на Бога, еве веќе една седмица откако дојде на власт овој кабинет, а положбата ниту еднаш не му е разнишана, како што тоа го сакаат глупаците на опозицијата“.

Околу хотелот каде што бев сместен, по овие статии во весниците почна да се собира народ. Застануваат, гледаат, зјапаат, па едни си одат, други доаѓаат, и така, во секое време околу хотелот џган од луѓе, а низ нив се мотаат продавачите на весници и на книвчиња, н викаат со сиот глас:

— Нов роман: „Чудан човек“, прв дел!

— Нова книга: „Доживувањата на еден старец без орден!“

Имаше и други такви книжулчиња.

Дури и една меана ја истакна фирмата „Кај чудото од човек“, а на голема табла беше насликан човек без одликувања. Светот почна да се собира околу тоа чудовиште, и полицијата, се разбира, што ќе прави, како ќе прави, во интерес на јавниот морал, — ја забрани толку соблазнителната слика.

Утредента, морав да го променам хотелот. Кога одев по улицата, морав да одам пристојно, барем со неколку ордени, та така никој не обрнуваше внимание на мене.

Како човек-странец имав можност веднаш да се запознаам со видните личности и министри и бргу да им се посветам на сите државни тајни.

Набргу, исто така имав чест да ги посетам сите министри во нивните кабинети.

Првин му отидов на министерот за надворешни односи. Во тој миг, кога влегов во ходникот, каде што беа многумина дојдени за да излезат пред министерот, момчето објави викајќи на сиот глас:

— Господинот министер не може да прими никого зашто прилегна на канабето малку да си поспие!

Публиката се разотиде, а јас му пристапив на момчето со зборовите:

— Ако е можно, јавете му на господинот министер дека еден странец сака да влезе кај него.

Момчето штом го чу зборот „странец“, учтиво се поклони и влезе во министеровиот кабинет.

Одеднаш, се отвори двокрилната врата и на неа се појави џбитак, полн, мал човек, се поклони со насмевка и прилично глупаво, па лично ме покани внатре.

Министерот ме донесе до една фотелја и ме понуда да седнам, а тој седна наспроти мене, ги префрли нозете една првку друга, задоволно си го погали заоблениот стомак, и го започна разговорот:

— Се радувам, господине, што ме посетивте, јас веќе многу слушав за вас… Јас, знаете, сакав да легнам малку, да поспијам… Што да правам друго?… Немам работа, па од многу време просто и не знам што да правам.

— Во какви односи сте со соседните земји, ако смеам да прашам, господине министре?

— Е, како да ви кажам?… Добро, добро, секако… Право да ви кажам, јас и немав можност да размислувам за тоа; но, ценејќи според сè, многу добри, многу добри… Ништо лошо не ни се случило, освен што на север ни го затворија извозот на свињи, а од југ напаѓаат и пљачкосуваат по нашите села Анутите од соседната земја, но тоа не е ништо… Тоа се ситници.

— Штета е за извозот на свињи. Слушам дека многу ги имате во земјава, — забележав учтиво.

— Има, му благодариме на бога, ги има доста, но сеедно; ќе се изедат овде свињите, ќе бидат уште поевтини; а, најпосле, што би било кога не би имале свињи?! Пак ќе мораше да се живее! — ми одговори рамнодушно.

Во понатамошниот разговор ми раскажуваше како го изучувал шумарството, а сега со задоволство чита статии за сточарството; и дека мисли да набави несколку крави и да одгледува телиња, зашто може да има добри приходи од тоа.

— На кој јазик најмногу читате? — го прашав.

— Па на нашиот јазик. Јас не сакам друг јазик, и не сакав да учам ни еден. А и немам потреба од знаење на странски јазик. Особено на оваа положба тоа не ми е потребно; а ако искрсне таква потреба, лесно е да се нарача стручно лице отстрана.

— Сосема така! — му ги одобрив толку духовитите, оригинални мисли, не знаејќи ни самиот што други би можел да направам.

— Навистина, сакате пастрмки? — ме праша по кратко молчење.

— Никогаш не сум ги јадел.

— Штета, тоа е многу убава риба. Всушност, специјалитет. Вчера добив од еден пријател неколку парчиња. Многу добра работа…

Откако разговаравме уште извесно време за важни работи, му се извинив на господинот министер што го вознемирив со својата посета можеби во некоја важна државна работа, се поздравив со него и си отидов.

Тој љубезно ме испрати до вратата.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

—

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

„Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)