(Претходен дел)

Околината влијае на човека, па и Марко мораше донекаде да подлегне под тоа влијание, та почна и тој заедно со своите добродетелни потомци да шетка, да потплукнува и да се турка пред министерските врати, со молбата в раце и да моли за некаква државна службичка, колку да може да се прехрани со леб, секако бел.

Се разбира дека дринчењето пред вратите не траеше кратко време, и по неколку дена му рекоа да ја предаде молбата во архивата за да се заведе.

Молбата од Марко му зададе големи маки на министерот.

— О, брате, што да правам со овој човек? Го почитуваме, да речеме; сè, сè, но не требаше да доаѓа. Не е човек за ова време.

Најпосле, имајќи го предвид неговиот силен глас и поранешните заслуги, го намести како практикант во една зафрлена околија во внатрешноста.

Сега Марко одвај измоли да му го вратат оружјето и да му дадат од министерството една цела плата, па отиде да си го откупи Шарко.

Шарко, и покрај добрата храна, не изгледаше ни одблизу како порано; многу беше пропаднат; но и Марко беше полесен барем триесет оки.

И така Марко си ја облече облеката, го опаша оружјето, го приготви Шарко, ја наполни мешината со вино, ја обеси на предниот дел од седлото, го јавна Шарко, се прекрсти и отиде на должност, по патот каде што му рекоа. Многумина го советуваа да оди со воз, но тој не сакаше ни за жива глава.

Каде ѝ да одеше Марко, прашуваше за таа околија, и го кажуваше името на околискиот началник.

По ден и пол одење, стигна. Влезе во авлијата на околиската канцеларија, слезе од Шарко, го врза за една црница, ја симна мешината и така вооружен седна во ладовинката да се напие вино.

Пандури, практиканти, писари, ѕиркаат низ прозорците со чудење; а луѓето го заобиколуваат јунакот оддалеку.

Доаѓа капетанот, кому му е јавено дека Марко доаѓа во неговата околија.

— Помози-бог! — рече.

— Бог да ти помогне, незнаен јунаку! — одговори Марко. Штом дојде до оружјето, до коњот и до виното, ги заборагаи сите маки и почна веднаш да си се однесува по старовременски и да зборува во стихови.

— Ти ли си новиот практикант?

Марко потврди, а потоа капетанот му рече:

— Е, па ти не можеш да бидеш в канцеларија со таа мешина и со тоа оружје.

„— Ваков е адетот кај Србинот,
Над оружје црно вино пие,
Под оружје сладок сон си спие!“

Капетанот почна да му објаснува дека мора да го извади оружјето, ако мисли да остане во служба и да прима плата.

Виде Марко дека нема мрдање, па што да прави човекот, мора да живее, а пари нема; но се сети па праша:

— Има ли некоја служба каде што се носи оружје за да можам и јас да ја вршам?

— Има, пандурска служба.

— Што прави пандурот?

— Па ги придружува чиновниците на пат, со оружје, ако ги нападне некој, ги брани, држи ред, внимава да не му се нанесе штета некому, и такви работи — рече капетанот.

— Е, така, тоа е убава служба!… — се воодушеви Марко.

—

И така, Марко стана пандур. Ова е пак влијание од околината, влијание од достоинствените потомци со врела крв и во одушевеност да ѝ послужат на својата татковина. Но Марко и во оваа служба не можеше да биде толку прилагодлив и толку добар колку што можеше да биде и најлошиот негов потомок, а камоли некој подобар.

Одејќи со капетанот по околијата, Марко виде многу неволи, а кога му се стори еден ден дека и неговиот капетан не работи баш право, го удри со дланката, та му истера три заби.

Поради тоа Марко го фатија по долгиот боен судир и го спроведоа в лудница на преглед.

Тој удар Марко не можеше да го поднесе и пукна, наполно разочаран и намачен.

—

Кога излезе пред Господа, а Господ се смее, толку многу, што дури и небесата се тресат.

— Го одмазди ли, Марко, Косово? — го праша тој низ смеа.

— Се намачив, а кутрото Косово, не го ни видав! Ме тепаа, ме апсеа, ме пандурисаа и најпосле ме спроведоа меѓу лудите!… — се пожали Марко.

— Знаев дека нема да поминеш подобро — му вели Господ благо.

— Ти благодарам, Боже, што ме спаси од маките, а веќе и самиот нема да верувам на лелекањата на моите потомци во плачот по Косово! А ако им требаат пандури, барем за таа служба имаат доволно на избор, кој од кој подобар. Боже, прости ми, но ми се чини дека тие не се мои потомци, иако мене ме воспеваат, туку дека се потомци на оној наш Суљо Циганинот.

— И јас — сакав него да го пратам, ти да не ме молеше онака да одиш. А знаев дека ти не им требаш!… — рече Господ.

— И Суљо денеска меѓу Србите би бил најлош пандур! Во тоа сите го надминале! — рече Марко, и се расплака.

Господ воздивна тешко и ги крена рамениците.

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(Претходен дел)

Марко влезе, се смеша со мноштвото луѓе и седна на крајот од една столица, за да не паѓа в очи со неговиот голем раст.

Имаше преполно луѓе, а сите беа раздразнети од пламениот говор и од дебатата, та Марко никој и не го забележа.

На почесното место-трибина, и на неа маса за претседателството и една масичка за секретарите.

Целта на собирот беше да се донесе резолуција со која ќе се осуди варварското однесување на Арнаутите на Косово, па и во цела Стара Србија и Македонија, и зулумите што Србите ги трпат од нив и на своето родно огниште.

При овие зборови, кога зборуваше претседателот, објаснувајќи ја целта на собирот, Марко се преобрази. Очите му светнаа со страшен пламен, му затрепери целото тело, тупаниците, готови за бој, почнаа да му се стегаат, а забите да му чкртаат.

„Одвај најпосле ги најдов вистинските Срби што ги барав. Овие мене ме викале!…“ си помисли Марко весел и уживаше од сознанието колку ќе ги израдува кога ќе им се јави. Се вртеше на столицата од нестрпливост, така што за малку таа што не се испокрши, сета. Но не сакаше веднаш, го чекаше најповолниот момент.

— Има збор Марко Марковиќ! — објави претседателот и удри во ѕвончето.

Сите молкнаа за да го слушнат најдобриот говорник.

— Господа и другари! — почна тој. — Непријатно е за нас, но самите околности, самото чувство ме тера да го почнам својот говор со стиховите од Јакшиќа:

„Ние Срби не сме, ние луѓе не сме! …
Та да сме Срби, — та да сме мажи,
та да сме браќа, — ох боже мој!
Зарем пак така од Авала сина
би гледале ледено в огнен час?
Зарем пак така, — ох браќа драги
Зарем пак така би ве презреле вас?!“

Настана молк. Никој не дишеше. Тишината само за миг ја прекина чкртањето на Марковите заби и чкрипењето на онаа столица на која седеше тој, та многумина околу него го погледнаа со гнев и со презир што ја расипува таа света патриотска тишина.

Говорникот продолжи:

— Да, другари, страшен прекор од големиот поет на ова наше меко колено… Изгледа, навистина, како да не сме ни Срби, ни мажи! Ние мирно гледаме како паѓаат секој ден по неколку српски жртви од крвавиот арнаутски анџар, гледаме како се палат српските куќи во престолнината на Душана, како се обесчестуваат српски ќерки, и народот трпи, најмногу тука, во краиштата каде што беше старата српска слава и господство. Да, браќа, од тие краишта, па и од Прилеп, родниот крај на нашиот најголем јунак Кралчето, слушате ропски воздишки и ѕвечкање на синџири, кои бедниот Марков потомок сè уште ги влече; а Косово тажно и сега уште секој ден се залева со српската крв, уште ја чека одмаздата, уште жеднее по непријателската крв, што ја бара праведната крв на Лазар и на Обилиќ. Ние и денеска над тоа тажно разбоиште, над тие свети гробови на нашите џин-витези, над тоа поле на славата на бесмртниот Обилиќ, можеме да јачнеме, заедно со она тажно јачење од гуслите, што народот го испрати со песна, во која нашиот голем јунак Марко Крале, како претставник на народната тага, лее солзи од очите и зборува:

„Леле, здраво, ти Косово рамо,
Што те снајде, тажно што дочека! …“

На Марко при овие зборови му се истркалаа солзи како ореви, но не сакаше да се јавува. Чекаше да види што ќе стане понатаму. А во душата му дојде толку мило, што ги заборави и им прости за сите маки што дотогаш ги претрпе. За еден ваков миг би ја дал и својата руса глава од рамењата. Беше готов да појде на Косово, ако треба и да биде заробен.

— Овие зборови секој Србин го каснуваат за срце, тука со Марко плаче сиот наш народ; но освен тие благороднички солзи на големиот наш витез, ни треба нам уште и мишката на Марко Крале и на Обилиќ! — продолжи сè попламено говорникот.

Марко, крвав во очите, со страшен поглед, скокна, и со стегнати тупаници, дигнати над главата, јурна кон говорникот како разјарен лав. Многумина истурка и изгази со нозете, та настана лелекање. Претседателот и секретарите си ги покрија лицата со рацете, и од страв се испикаа под маса, воодушевените Срби нагрвалија на вратата со страшни, очајни викотници.

— Пооомооош!

Говорникот пребледе, нозете му потклекнуваат, се тресе како од треска, погледот му се вкочани, усните му помодреа; се напиња да си ја проголта плунката, па си го истегна вратот и подзамижа. Марко стигна до него и замавта со рацете горе над неговата глава, а викна со страшен глас:

— Еве го Марко, не плашете се, браќа!

Говорникот го облеа пот, во лицето стана модар, се заниша и падна како свеќа.

Марко се тргна назад, се загледа во оној онесвестен бедник, ги спушти рацете, и со израз на необично чудење се обѕрна околу себе. Дури сега се скамени од чудо, кога виде како Србите се заглавија на вратата и прозорците и викаат очајнички: — Поомоош! Полиција!… Злосторннк!

Марко, папсан од чудење, се спушти на една столица и си ја стави главата меѓу своите влакнести, јадри раце.

Сега му беше најтешко; зашто, по толку силната надеж во сигурен успех и по толку воодушевување, настана, одеднаш, неочекуван пресврт на ситуацијата.

Долго време седеше Марко така, во истата положба, не мрднувајќи се, како окаменет.

Малку по малку, почна да стивнува лелекањето, та наместо онаа страшна викотница од пред малку, настана мртва тишина, во која убаво можеше да се чуе доста тешко дишење на онесвестениот говорник, кој почна полека и да си доаѓа на себе. Таа чудна, неочекувана тишина, направи претседателот на собирот, потпретседателот и секретарите полека малку — по малку да ги подигнат своите глави, исплашени и претпазливи. Сите се гледаат преплашени еден со друг, со чуден прашален израз на лицата: „Што е сето ова, да видел господ?!“ Потоа, со уште поголемо чудење, почнаа да разгледуваат сè околу себе. Салата речиси се испразни, само сега однадвор ѕиркаат многу родољубиви глави низ отворената врата и низ прозорците. Во салата Марко, како камен, седи на столот, со лактите на колената и со главата потпрена на рацете. Не мрднува, не му се слуша ни дишењето. Изгазените со лазење се довлечкаа надвор по друтите, а онесвестениот говорник се созема полека, гледа и тој плашливо околу себе, се прашува, гледа во претседателот и во секретарите, па и тој во нив, и тие во него, небаре со чудење, во стравот, се прашуваат еден со друг: „Што се случи ова со нас? Дали навистина останавме живи?!“ Со најголемо чудење погледите на сите се задржуваат на Марко, а потоа пак меѓусебе си разменуваат погледи, кои со изразите на лицата како да се прашуваат и да си одговараат: „Кое е ова страшило?!… Што да се прави?! Не знам!“

Оваа неочесувана тишина и на Марко влијаеше да ја крене главата. И на неговото лице беше речиси истиот израз на чудење: „Што е ова, што стана вака, одеднаш, ако знаете за бога, браќа мои?!“

Најпосле, Марко, нежно, меко, колку што можеше тој тоа да го стори, му се обрна на говорникот, со поглед полн со милост.

— Што ти стана, брате слатки, та што падна?…

— Ме удри со тупаници! — му рече овој прекорно и се пофати со рацете по темето.

— Не те ни допрев, жими вишниот Бог и свети Јован! Ти убаво зборуваше и рече дека на Србите им треба Марковата десница, а јас сум тој Крали Марко, па само ти се јавив; но ти се исплаши.

Сите присутни уште повеќе се збунија и почнаа да отстапуваат од Марка.

Марко сега им раскажа што го натера да го измоли Бога да го пушти да дојде меѓу Србите, и што се му се случи, и какви маки претрпе, како му ги зедоа оружјето и облеката и мешината, и како му пропадна Шарко влечејќи трамвај и вртејќи долап кај бавчанџијата.

Сега говорникот малку се поврати, па рече:

— Е, брате, баш будалштилак си направил!

— Ми здодеа вашето лелекање и непрестајно викање. Се превртував во гробот, се превртував повеќе од пет века, па и не можеше веќе да се трпи!

— Ама, тоа така, во песните се пее, брате слатки! Само така се пее. Ти не знаеш за поетиката!

— Убаво, те молам, се пее, но така и зборувавте; ете, ти, такму сега исто така зборуваше!

— Немој да си простодушен, брате, те молам, не е сè така како што се зборува. Тоа така се зборува за да биде стилот поубав, понакитен! Се гледа дека не знаеш ни за реторика. Ти си старински човек, брате слатки, па не знаеш многу работи! Науката, драги мој, далеку дотера. Зборувам, се разбира; но треба да знаеш, дека според правилата на реториката, говорникот треба да има убав, китест стил, да умее да ги воодушеви слушателите, да спомене и крв и нож и анџар и ропски синџири и борба!

Сето тоа е само за убавината на стилот, а никој не мисли сериозно, како тебе, дека треба веднаш да се засукаат ракавите, па ајде, удри вистински. Исто така и во песните се уфрла фраза: „Стани, Марко…“ и така натаму, но тоа е поради убавината… Не разбираш, брате, глупаво си направил, се гледа дека си прост човек од стар ков! Сè уште ги примаш зборовите со буквалното значење, а не знаеш дека литературниот стил настанува дури со појавата на трооите и фигурите.

— Па што да правам, сега? Ниту Бог ме повикува назад, ниту овде можам да опстанам.

— Навистина незгодно! — се вмеша претседателот, како загрижен.

— Многу незгодно! — му рекоа со истиот тон и другите.

— Шарко ми е кај еден селанец на исхрана, облека и оружје немам, а ми се потрошија и парите — рече Марко во очај.

— Многу незгодно! — повтори секој од присутните по еднаш.

— Кога би имал добри жиранти, па некако да земете пари на меница! — рече говорникот.

Марко ништо не разбра.

— Имате ли добри пријатели овде во ова место?

— Немам овде никого, до бога.
Го немам овде ни побратимот свој,
Побратимот Милош Обилиќ
Побратимот Милан Топлица
Побратимот…

Сакаше Марко уште да реди, но говорникот го прекина:

— Доста се двајца; не треба повеќе.

— Туку нешто се мислам… — почна претседателот замислено, важно, и застана, триејќи си го челото со раката, а по кратко молчење му се обрна на Марко со прашањето:

— Писмен ли си?… Умееш ли да читаш и да пишуваш?

— Умеам и да читам и да пишувам — вели Марко.

— Се мислам, како би било некако да поднесеш молба за некаква службичка. Би можело некаде да те постават за практикант.

Одвај Марко успеа да разбере што е тоа практикант, и на крајот на краиштата, се соглаои, зашто му рекоа дека годишно ќе добива по шеесет — седумдесет дукати, а тој, јунакот, немаше пари, ниту динар.

Му напишаа молба, му дадоа половина динар за марка и половина динар за него да му се најде за во невола, ако случајно го снајде некоја невола, и го упатија во министерството на полицијата да ја предаде молбата.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

— Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

—

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.

(предишна страница)

Марко влезе, смеси се с тълпата и седна на един стол на края, за да не прави впечатление с високия си ръст.

Вътре бе пълно с хора, така че нямаше къде игла да хвърлиш. Всички вяха възбудени от речите и разискванията и никой не забеляза Марко.

На видно място беше поставена трибуна, а около нея маса за президиума и още една за секретарите.

Целта на събранието беше да приеме резолюция, с която да се осъди варварското поведение на арнаутите на Косово, а и в цяла Стара Сърбия и Македония, и злодеянията, които понасяха сърбите от тях в своето собствено родно огнище.

При тия думи, изговорени от председателя, който обясняваше целта на събранието, Марко се преобрази. В очите му се разгоря страшен пламък, цялото му тяло се разтрепера, юмруците му се свиха за бой, заскърцаха зъбите му.

„Едвам сега намерих истинските сърби, които търсех. Тези се ма викали…“ — каза си Марко весело и с удоволствие си представяше как ще ги зарадва, като им се обади. От нетърпение така се въртеше на стола си, че без малко щеше да го счупи. Но не искаше да се обади веднага, чакаше най-подходящия момент.

— Има думата Марко Маркович — съобщи председателят и удари звънеца.

Всички млъкнаха, за да чуят най-добрия оратор.

— Господа и другари — започна той. — Не ми е приятно но самите обстоятелства и чувствата, които те пораждат, ме принуждават да започна своето слово със стиховете на Якшич[1]:

Сърба ли сме ние, хора ли сме!…
– – – – – – – – – – – – – – – – – –
Да бяхме сърбя, да бяхме хора,
да бяхме братя, господи боже,
тъй ли бихме от синя Авала
гледали хладно в тоз огнен час,
тъй ли биха ни, ох, братя скъпи,
тъй ли биха ни презрели нас?…

Настъпи тишина. Никой не дишаше. Само за минута тишината бе нарушена от скърцането на Марковите зъби и от пукането на стола, на който той седеше. Много от присъствуващите го изгледаха с гняв и презрение, че нарушава тази свещена патриотична тишина.

Ораторът продължи.

— Да, другари, страшен упрек на големия поет към нашето мекушаво поколение. Изглежда наистина, че не сме нито сърби, нито хора. Ние спокойно гледаме как всеки ден падат по няколко сръбски жертви под кървавия арнаутски ханджар, как палят сръбски къщи в столицата на Душан[2], как безчестят сръбски дъщери и народът търпи най-големи мъки, в краищата на старата сръбска слава и господство. Да, братя, от тези краища, а и от Прилеп, родното място на нашия най-голям герой Крали Марко, долитат робски стонове и звън на окови, които злочестият Марков потомък още влачи. А тъжното Косово и сега всеки ден се залива от сръбска кръв, още чака отмъщение, още е жадно за вражеска кръв, която да измие светата кръв на Лазар и Обилич. Ние и днес, над това тъжно полесражение, над това свято гробище на нашите дивни герои, над това поприще на славата на безсмъртния Обилич, можем да заплачем заедно с тъжния глас на гуслите, на които народът припява с песен, разказвайки как нашият велик герой Крали Марко — представител на народната тъга, рони сълзи и говори:

Ой, ти равно, ой, Косово поле,
какво ми тъжно време дочака!

При тези думи од очите на Марко потекоха сълзи като орехи, но не се обади. Чакаше да види какво ще направят по-натататък. А в душата му стана така радостно, че забрави и прости всичките мъки, които бе преживял досега. За такъв миг той би дал и русата си глава. Дори бе готов да тръгне за Косово, та макар отново да попадне в затвора.

— Тези думи падат на сърцето на всеки сърбин, тук заедно с Марко плаче целият наш народ. Но освен тези благородни сълзи на нашия велик герой на нас са ни нужни още и мускулите на Крали Марко и Обилич… — продължи ораторът все по-разгорещено.

С кръвясали очи, със страшен поглед скочи Марко и със стиснати юмруци над главата си се втурна към оратора като разгневен лъв. Събори и стъпка с краката си мнозина от присъствуващите; дигна се олелия и писъци. Председателят и секретарите закриха с ръце лицата си и в страха си се скриха под масата, а ентусиазираните сърби задръстиха вратата със страшни, отчаяни викове:

— Помоощ!

Ораторът пребледня, краката му се разтрепериха, целият се затресе като в треска, погледът му се вцепени, устните му посиняха; помъчи се да преглътне слюнката си, протегна врат и само примига. Марко дойде до него, размаха ръце над главата му и извика със силен страхотен глас:

— Ето Марка, не бойте се, братя!

Ораторът плувна в цот, лицето му потъмня като пръст, олюля се и падна като свещ.

Марко се дръпна назад, изгледа припадналия нещастник, отпусна ръце и с изражение на необикновено учудване се огледа наоколо. Едва сега онемя от почуда, като видя как сърбите се блъскаха в безредие към вратата и прозорците и отчаяно викаха: „Помоощ! Полиция!… Престъпник!“

Изнемощял от вълнение, Марко се отпусна на един стол и подпря глава с големите си космати ръце.

Сега му стана най-мъчно, защото след такава голяма надежда за сигурен успех и след такова въодушевление настъпи рязък, неочакван обрат в положението.

Дълго седя Марко така, без да се помръдне, като вкаменен.

Малко по малко олелията започна да намалява и вместо предишната ужасна врява настъпи мъртва тишина, в която можеше добре да се чуе тежкото дишане на припадналия оратор, който беше започнал вече да идва на себе си. Тази чудна неочаквана тишина накара председателя на събранието, подпредседателя и секретарите да надигнат страхливо и предпазливо глава. Погледаха се изплашено един друг с учудено изражение и ням въпрос по лицата: „Какво е това, за бога?“ След това започнаха да се оглеждат наоколо с още по-голямо учудване. Залата беше почти празна, само през отворените врати и прозорци надничаха отвън много патриотични глави. Марко седеше като камък на стола, опрял лакти на коленете си, а глава на ръцете си. Не се помръдваше, дори дишането му не се чуваше. Стъпканите от него се измъкнала навън някак си на четири крака заедно с останалите, а припадналият оратор дойде на себе си. Огледа се боязливо наоколо, опипа се, погледна председателя и секретарите, а те него, сякаш с учудване се питаха в страха,си едни други: „Какво става с нас? Наистина ли оцеляхме?“ Смаяни, всички спираха погледите си върху Марко, а след това пак се поглеждаха помежду си. По изражението на лицата им сякаш се четяха въпроси и отговори: „Какво е това страшилище?… Какво да се прави? Не зная!“

Тази неочаквана тишина подействува и върху Марко и го накара да повдигне глава. И на неговото лице се четеше почти същият израз на изненада: „Какво стана изведнаж, кажете, за бога, братя мои?“

Най-сетне нежно, кротко, доколкото това му бе възможно, Марко се обърна към оратора с поглед, пълен с умиление:

— Какво ти стана, братко мили, та падна?…

— Ти ме удари с юмрук, — отговори онзи с упрек и се опипа с ръка по тила.

— Не съм те пипнал дари, всевишният и свети Йован са ми свидетели! Ти говореше хубаво и казваше, че на сърбите е нужна десницата на Марко, а аз дично съм Крали Марко, та рекох само да ти се обадя; но ти се изплаши.

Всички присъствуващи се смутиха още повече и започнаха да се отдръпват от Марко.

Сега Марко разказа какво го е накарало да помоли господ да го пусне при сърбите и всичко, което му се случи — какви мъки понесе, и как му отнеха оръжието, меха и дрехите, и как Шарколия трябваше да влачи трамвая и да върти долапа на някакъв градинар.

Сега ораторът малко се посъвзе и каза:

— Ех, братко, много глупаво си постъпил!

— Дотегнаха ми вашите ридания и постоянно викане. Обръщах се в гроба, обръщах, се повече от пет столетия и не можах повече да понасям.

— Но така се пее в песните, братко мой. Само се пее! Ти не разбираш от поезия.

— Хубаво, моля ти се, пее се, но вие така и говорехте; ето точно ти говореше така.

— Недей да ставаш наивен, моля ти се, не всичко е така, както се говори. Така се говори, за да бъде стилът по-хубав, по-цветист. Вижда се, че не знаеш и реториката. Ти си от старото поколение, скъпи братко, и много работи не знаеш. Науката, скъпи мой, е отишла далеч. Говоря, разбира се; но ти трявба да знаеш, че според правилата на реториката ораторът трябва да има хубав, цветист стил, да умее да въодушеви слушателите си, да спомене и за кръв, и за нож, и за ханджар, и за робски вериги, и за борба. Всичко това се прави заради хубавия стил, а никой не го взема за сериозно като тебе, че веднага да запретне ръкави и хайде, бий се сега истински! Също така и в песните се вмъква фраза: „Стани, Марко…“ и т. н., но това е заради хубавия стил… Не разбираш, братко, глупаво си постъпил. Вижда се, че си прост човек, от старото поколение. Още разбираш думите в техния буквален смисъл, а не знаеш, че литературният стил възниква, едва с появата на тропата и фигурата.

— И какво да правя сега? Нито господ ме вика обратно, нито мога да остана тук.

— Наистина неудобно! — намеси се председателят, уж загрижел.

— Много неудобно! — казаха и останалите със същия тон.

— Шарколия се намира при един старец на прехрана, нямам дрехи и оръжие, а и парите вече са на привършване — каза Марко с отчаяние.

— Много неудобно! — повтори всеки от присъствуващите.

— Да бяхте имали добри поръчители, та да вземете някак си пари назаем срещу полица? — предумваше го ораторът.

Марко не разбра.

— Имате ли добри приятели в това селище?

— Никого си нямам освен бога,
няма го дори и моя побратим,
побратима Милош Обилича,
побратима Милана Топлица,
побратима…

Марко искаше да изрежда още, но ораторът го прекъсна:

— Достатъчно са и двама; няма нужда от повече.

— Аз мисля нещо… — започна председателят дълбокомислено, важно и се поспря, като изтри челото си с ръка. След кратко мълчание се обърна към Марко с въпроса:

— Грамотен ли си?… Знаеш ли да четеш и пишеш?

— Мога и да чета, и да пиша! — каза Марко.

— Мисля си какво би било, ако подадеш молба за някаква службица? Би могъл да помолиш някъде да те назначат за практикант.

Марко едвам разбра какво е това „практикант“, но в края на краищата се съгласи, защото му казаха, че за една година ще получава шестдесет-седемдесет жълтици, а той, юнакът, нямаше нито динар.

Написаха му заявление, дадоха му половин динар за марка и половин динар да му се намира за всеки случай, ако изпадне в неволя, и го изпратиха при министъра на полицията да подаде заявление.

(следваща страница)

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

[2] Душан — сръбски цар от средата на 14 век.

(Предыдущая часть)

Марко вошел внутрь, пробрался в толпе и сел с краешку на стул, чтобы не бросался в глаза его высокий рост.

Людей набито, как сельдей в бочке, и все возбуждены пламенной речью и дебатами, так что на Марко и внимания никто не обратил.

Впереди сооружен помост, на нем стол для президиума и столик для секретаря.

Целью митинга было принятие резолюции, осуждающей варварское поведение арнаутов на Косовом, да и по всей Старой Сербии и Македонии, и протестующей против насилий, которые сербы терпят от них у своих собственных очагов.

При этих словах, произнесенных председателем, объяснявшим цель митинга, Марко преобразился. Глаза его загорелись нечеловеческим огнем, дрожь пробежала по телу, кулаки начали сжиматься сами собой, а зубы скрежетать.

«Наконец-то я нашел настоящих сербов, которых искал. Эти меня звали!..» — подумал просветлевший Марко, предвкушая, как он их обрадует, открывшись. От нетерпения он вертелся на стуле так, что чуть не поломал его. Но сразу открыться он не хотел, ждал наиболее подходящего момента.

— Слово предоставляется Марко Марковичу! — объявил председатель и позвонил в колокольчик.

Все встали, чтобы лучше услышать прославленного оратора.

— Господа, друзья! — начал тот. — Прискорбно это для нас, но сами обстоятельства, чувства, вызванные ими, заставляют меня начать свою речь стихами Якшича:

Были б мы сербы, были б мы люди,
Были б мы братья, ох, боже мой!
Разве б смотрели с Авалы синей
Холодно так мы в огненный час,
Разве бы так все, родные братья.
Разве бы так презирали все нас?[1]

Наступила мертвая тишина. Все затаили дыхание, замерли. Только Марко проскрежетал зубами и скрипнул стулом, на котором сидел, чем вызвал гневные, презрительные взгляды — как смел он нарушить эту священную патриотическую тишину.

Оратор продолжал:

— Да, друзья, страшен этот укор великого поэта нашему мягкотелому поколению. В самом деле, похоже, что мы не сербы, не люди! Мы спокойно взираем на то, как ежедневно гибнет от кровавого кинжала арнаутского по нескольку жертв, на то, как поджигают сербские дома в столице, Душановой, как бесчестят сербских дочерей и народ терпит тяжелейшие муки там, в колыбели былой сербской славы и могущества. Да, братья, в этих краях, даже в Прилепе, отечестве нашего величайшего героя королевича, слышатся стоны рабов и звон цепей, которые все еще влачит несчастное Марково потомство; а Косово, горькое Косово и теперь еще изо дня в день орошается сербской кровью, еще ждет отмщения, еще жаждет вражеской крови, которой требует священная кровь Лазаря и Обилича. И ныне мы над этим скорбным полем битвы, над этим священным кладбищем наших чудо-богатырей, над этим поприщем славы бессмертного Обилича можем горестно воскликнуть в лад с тоскливым звоном гуслей, которым сопровождается народная песня, где наш великий герой королевич, выразитель печали народной, проливает слезы из очей и говорит:

Ой ты, поле Косово, равнина,
Ты чего, злосчастное, дождалось!

По Марковым щекам при этих словах покатились слезы с орех величиной, но он все еще не хотел открываться. Ждал, что будет дальше. А на душе у него стало так хорошо, что забыл и простил он все муки, которые перенес до сих пор. За такие минуты он сложил бы свою русую голову. Даже готов был пойти на Косово, хотя бы ему опять за это грозила каторга.

— За сердце хватают эти слова каждого серба, вместе с Марко плачет весь народ наш, — все более воспламеняясь, продолжает оратор. — Но, кроме этих благородных слез великого витязя нашего, нужны нам еще и силы Королевича и Обилича!..

Марко, весь багровый, со страшным взглядом, рванулся и, подняв над головой стиснутые кулаки, ринулся к оратору, как разъяренный лев. Многих он опрокинул и потоптал ногами; поднялся крик. Председатель и секретари закрыли лицо руками и в страхе забились под стол, а преисполненные патриотического горения сербы ломились вон со страшным, отчаянным воплем:

— Помоги-и-и-и-те!

Оратор побледнел, затрясся, как в лихорадке, ноги у него задрожали, взгляд остановился, губы посинели; он пытается проглотить слюну, вытягивает шею и судорожно мигает. Марко приблизился к нему и, потрясая руками над его головой, крикнул громовым голосом:

— Вот и Марко, не страшитесь, братья!

Оратор облился пóтом, посинел, зашатался и упал как подкошенный.

Марко отступил назад, вгляделся в этого впавшего в беспамятство беднягу, опустил руки и с выражением бесконечного изумления осмотрелся вокруг. И тут он остолбенел, пораженный, увидев, что сербы навалились на двери и окна и кричат отчаянно:

— На помощь!.. Полиция-я-я!.. Преступник!

Марко бессильно опустился на стул и обхватил голову своими большими косматыми руками.

Тяжело ему было, ох, как тяжело теперь, когда после такой уверенности в успехе и столь сильного воодушевления неожиданно наступил резкий поворот в ходе событий.

Долго сидел так Марко, не двигаясь, словно окаменелый.

Мало-помалу крики начали утихать и недавний страшный гам сменился мертвой тишиной, в которой явственно слышалось тяжелое дыхание бесчувственного оратора, начинавшего постепенно приходить в себя.

Ободренные этой поразительной тишиной, председатель собрания, его заместитель и секретари стали боязливо и осторожно приподнимать головы. Переглядываются они испуганно, как бы спрашивая друг друга: «Что это такое, люди добрые?»

С великим удивлением озирались они вокруг. Зал почти опустел, только снаружи через открытые двери и окна просовываются многочисленные головы патриотов. Марко сидит на стуле, будто каменное изваяние, опершись локтями на колени и закрыв лицо руками. Сидит, не шелохнется, даже дыхания не слышно. Те, что попались ему под ноги, на четвереньках поуползали из зала вслед за другими, а сомлевший оратор приходит в чувство. И он боязливо озирается, вопрошающе смотрит на председателя и секретаря, а те с изумлением и страхом спрашивают друг друга глазами: «Что это с нами произошло? Неужто мы в самом деле остались в живых?!» Воззрятся с ужасом на Марко и снова переглядываются между собой, выражая взглядами и мимикой: «Что это за страшилище?! Что тут происходит?! Понятия не имею!»

И Марко неожиданная тишина заставила поднять голову. И на его лице выражалось недоумение: «Что это случилось, скажите, братья мои?!»

Наконец, Марко ласково, мягко, как только мог, обратился к оратору, глядя на него с нежностью:

— Что с тобой, дорогой брат, отчего ты упал?..

— Ты меня ударил кулаком! — с укором сказал тот, ощупывая темя.

— Да я даже не коснулся тебя, клянусь всевышним богом и Иоанном-крестителем. Ты замечательно сказал в своей речи, что сербам нужна Маркова десница, а я и есть королевич Марко. Я хотел только объявить, что я здесь, а ты испугался.

Все присутствовавшие окончательно опешили и начали пятиться от Марко.

Марко рассказал, что заставило его умолить бога отпустить его к сербам, что с ним было и какие муки он претерпел, как у него отобрали оружие, одежду и бурдюк с вином, как Шарац надорвался, таская конку и вертя долап на огороде.

Тут оратор приободрился малость и сказал:

— Эх, брат, как же ты сглупил!

— Надоели мне ваши вопли да вечные призывы. Ворочался, ворочался я в гробу пятьсот лет с лишком, пока невмоготу стало.

— Но это же только песни, дорогой мой! Просто так себе поется. Ты не знаешь поэтики!

— Ну ладно, пусть поется. Но вы ведь и говорили так же; вот и ты только что то же самое сказал!

— Нельзя быть таким простаком, братец мой; не все правда, что говорится. Это просто так, для красоты и пышности стиля! Видно, что ты с риторикой не знаком. Старомодный ты человек, братец, не знаешь многих вещей! Наука, милый мой, шагнула далеко вперед. Говорим, конечно, и я говорю, но ты должен знать, что, согласно правилам риторики, оратор обязан иметь красивый, цветистый слог, уметь воодушевлять слушателей, к месту упомянув и кровь, и нож, и кинжал, и рабские цепи, и борьбу! Все это только ради красоты стиля, а на самом деле никто и не собирается вроде тебя тут же засучивать рукава и кидаться в драку. Так же и в песню вставлена фраза: «Встань, Марко…» и т. д., но это просто для красоты. Ничего ты, брат, не понимаешь и делаешь глупости, сразу видно, человек ты старого толка! Понимаешь все дословно, а того не знаешь, что литературный слог создается только путем употребления тропов и фигур!

— Что же мне теперь делать? И бог меня назад не призывает, и здесь деваться некуда.

— В самом деле, неудобно получается! — вмешался председатель, притворившись озабоченным.

— Очень неудобно! — тем же тоном подтвердили остальные.

— Шарац мой у одного человека на кормах, ни одежды, ни оружия у меня нет, да и денег не осталось, — сказал Марко в отчаянии.

— Очень неудобно! — повторил каждый из присутствующих.

— Будь у вас хорошие поручители, вы могли бы взять денег под вексель! — говорит оратор.

Марко недоумевает.

— Есть ли у вас близкие друзья здесь, в городе?

— Никого нет близких, кроме бога;
Нет здесь побратима дорогого,
Обилича Милоша юнака,
Побратима Топлицы Милана[2],
Побратима…

Хотел было Марко дальше продолжать, но оратор его прервал:

— Достаточно было бы двоих, больше не нужно!

— А я думаю… — начал глубокомысленно председатель, но запнулся, потирая лоб рукой, и после краткой паузы обратился к Марко с вопросом:

— Ты грамотный?.. Умеешь читать и писать?

— Умею и читать и писать, — говорит Марко.

— Я вот думаю, не похлопотать ли тебе о каком-нибудь местечке? Ты мог бы попросить, чтобы тебя назначили куда-нибудь практикантом[3].

Насилу растолковали Марко, что это такое — практикант, и в конце концов он согласился, узнав, что будет получать шестьдесят — семьдесят дукатов в год, а у него, юнака, и гроша ломаного за душой не осталось.

Написали ему прошение, дали полдинара на гербовую марку да полдинара на случай какой беды и направили в министерство полиции.

(Далее)

[1] Отрывок из стихотворения Джуры Якшича «Гибнете, братья».

[2] Один из героев народного эпоса, побратим королевича Марко и Милоша Обилича.

[3] Низший чиновничий чин.