Tag Archive | Правда

Сънят на един министър

Казват, че и министрите, прости ме боже, били както всички останали. И те трябвало да се хранят, да пият и да спят както и ние простосмъртните, само че на тях, казват, по-трудно им се отдавало да мислят, но тази просташка, долна способност не се изисква за такива високи постове.

Господин министърът Н. (какво ни интересува името му) седеше в канцеларията си, облегнат в мекото кресло, и понеже страната беше в тежко положение, той можеше мирно и спокойно да размишлява върху това, дали да вечеря печена на жар или пържена чига. Понеже се стъмваше вече, той след продължителни размишления се реши на първото и стана да се разходи малко на чист въздух, колкото за апетит. И какво да прави? Поне да не може да се каже (а има зли езици, които и това говорят), че в страната всичко е разстроено — просветата, стопанството, оскъдните финанси, икономиката… Може да изреждате, колкото щете, но при министерските апетити трябва да се спрете. Те са редовни.

Впрочем господин министър Н. се разходи; пи бира, вечеря печена чига и я заля с хубаво червено вино и като изпълни по тоя начин добросъвестно задълженията си пред родината, легна в постелята, блажен и доволен, и заспа с щастлива усмивка на уста като човек, необезпокояван от никакви грижи и мисли.

Но сънят, не знаейки може би, че това е господин министър Н., се осмели да обезпокои негово превъзходителство и го пренесе в далечното минало на неговата младост.

Той сънуваше.

Зимна нощ. Навън свиреше вятър, а той беше като че ли в същата малка влажна стая, където живееше като ученик. Седеше на своята ученическа масичка. Полунощ минаваше. Бе подпрял глава на дясната си ръка, а в лявата държеше книгата, която до преди малко четеше. Пред него малка лампа, в която газта бе вече догоряла, така че тя едва мъждукаше и пушеше със слабия си пламък, който едва се виждаше през почернялото стъкло. В стаята беше студено и бе се наметнал с овехтялото си зимно палто. Седеше така неподвижно, с поглед, насочен в една точка, а мисълта му го носеше в далечното бъдеще.

Размишляваше за бъдещата си работа. Бе решен да посвети целия си живот на благороден тежък труд и на дела, да се бори за правда и свобода, да жертвува всичко, дори и живота си, ако стане нужда, ва щастието и доброто на своята страна, за общите интереси. Пред себе си виждаше дълъг наниз от години, който щеше да изпълни с полезен, упорит труд. Чувствуваше, че ще успее да осъществи своите идеали и че е в състояние да преодолее всички пречки, които ще изникнат по пътя му, по пътя на добродетелта, от която той никога няма да се отклони.

И той се мъчеше да се представи в бъдещето след редица години. Сърцето му заби по-силно и го обхвана приятно, сладко чувство, като помисли за своите бъдещи успехи и за доброто, което щеше да прави на страната и народа си.

Изведнаж чу някакво необикновено, тайнствено шумолене. Стресна се и погледна. Пред него стоеше крилат женски образ с неземна красота и прелест също като вила, възпята в песните.

Той се изплаши, затвори очи и не посмя да погледне този чуден образ, но тя го помилва с крилото си по бузата и той почувствува райско блаженство, окуражи се и отново погледна образа, който му се стори така познат, сякаш цял живот е дружил с него.

— Коя си ти? — попита той.

— Няма нужда да знаеш това. Дойдох да ти покажа бъдещето. Тръгни с мен!

И той като че ли тръгна.

Ходиха продължително и мълчаха, докато не стигнаха до една дълга, просторна поляна.

— Виждаш ли нещо? — попита го тя.

— Нищо!

Тя го докосна с крилата си по челото, прекара ги по очите му и изведнаж той видя малко по-далече, на поляната, много хора. Но те не стояха всички на еднакво равнище, а някои на самата, земя, други малко по-високо от тях, като на някакви стълбища, други още малко по-високо от тях, трети по-високо и от тези и така наред до тия, които стояха най-високо, над всички.

— Какво е това?

— Това са различните обществени положения.

Той гледаше хората, а сред тях врява, шум, викане. Всички се биеха, блъскаха, бутаха, душеха се, повдигаха се на пръсти, всичките се бореха да се издигнат колкото може повече.

Когато се обърна и погледна, образът, който го доведе тук, беше изчезнал.

— Той почувствува силно, непреодолимо желание и сам да се намеси в тази тълпа от хора.

И се намеси.

Работеше между тези, които стояха най-високо, работеше с копнеж, с труд да се издигне по-високо.

Работеше дълго-дълго, но не се покачи нйто на едно стъпало.

Тогава пред него отново се появи образът, който го доведе тук.

— Какво желаеш? — запита тя.

— Да се кача и аз по-високо.

— Може, но не по този начин, по който си започнал да се изкачваш.

— Какво ми пречи?

Тя докосна с крила неговите гърди и той почувствува приятен трепет, просто му олекна нещо и като погледна, видя, че се беше покачил по-високо.

— Желаеш ли още по-високо?

— Желая.

Тя пак докосна гърдите му и той отново се издигна.

— Искаш ли още?

Обхвана го единственото, силно желание да се изкачи колкото се може по-високо.

— Още, колкото може повече! — каза той.

Тя пак докосна гърдите му и след това го докачи с крило по челото и той се издигна между тези, които бяха най-високо.

Той се почувствува щастлив, доволен и с благодарност погледна своята благодетелка.

— Какво ми направи, че така бърже се изкачих? — попита я той.

— Отнех ти характера и честта и най-после извадих и от мозъка ти. Те ти пречеха да се издигнеш до най-голямата висота.

Той се ужаси и се разтрепера.

— Сега, след като видя всичко, да вървим обратно — каза му образът и изведнаж се намериха в онази същата стаичка.

— Какво беше всичко това, което ми показа?

— Твоето бъдеще — каза му образът и изчезна.

Главата му клюмна, а от гърдите му се откъсна тежка, мъчителна въздишка.

Тук господин министърът се стресна и събуди. „Все едно, нека да е и така!“ — помисли си той и се прозя равнодушно.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Сон одного міністра

І міністри, хай мені бог простить, ніби такі ж люди, як і всі інші. І вони їдять, п’ють, сплять, як і ми, смертні, тільки їм, кажуть, думати важче, але ця нік­чемна, простацька здатність не дуже й потрібна для такого високого становища.

Пан міністр Н. (яке кому діло до імені!) сидів у своїй канцелярії, відкинувшись на спинку м’якого крісла, і, оскільки країна переживала труднощі, роз­мірковував над тим, яку стерлядь узяти на вечерю — запечену в жару чи смажену. Уже смеркало, тому він після тривалих роздумів обрав перший варіант і вийшов прогулятися на свіже повітря, щоб поліп­шити свій апетит. Можна принаймні сказати (а є такі язики, які можуть будь-що говорити), що в країні все нікуди не годиться: не годиться освіта, шкутильгає промисловість, бідні фінанси, загрозливе економічне становище, не годиться… Можна так скільки завгодно перераховувати все, що не годиться, але перед міні­стерським апетитом треба спинитися — він цілком справний.

Отже, пан міністр Н. прогулявся, вихилив кухоль пива, повечеряв запеченою стерляддю, залив її чер­воним добрим вином і, так бездоганно й сумлінно виконавши свій обов’язок перед батьківщиною, ліг блаженний та задоволений у ліжко й заснув із щас­ливим усміхом на обличчі, як людина, яку ніякі тур­боти й думки не тривожать.

Але сон, можливо, й не підозрюючи, що має справу з міністром, насмілився потривожити його панський спокій і переніс у далеку молодість.

Сниться йому сон.

Зимова ніч. Надворі свище вітер, а він ніби в тій самій вогкій і тісній кімнатці, в якій мешкав ще учнем. Сидить за своїм учнівським столиком. Пере­йшло за північ. Правою рукою підпер голову, а в лі­вій тримає розкриту книжку. У невеличкій лампі до­горяє гас, ледь блимає, потріскуючи й чадячи, вог­ник, світло від нього тьмяно пробивається крізь за­копчене скло. У кімнатці холодно, і він загорнувся в благеньке старе пальтечко. Сидить непорушно, вту­пивши погляд в одну цятку, а думки линуть у да­леке майбутнє.

Мріяв про майбутню діяльність. Твердо вирішив усе своє життя присвятити благородній тяжкій праці, боротися за правду й свободу, жертвувати всім, на­віть собою, якщо буде потрібно, ради щастя й добра своєї країни, ради загальних інтересів. Перед собою бачив довгу низку років, сповнених суспільно корис­ної наполегливої праці, відчував, що зможе здійснити свої ідеали та подолати всі перепони на своєму по­движницькому шляху, з якого він ніколи не зверне.

Уявив, яким він буде через багато-багато років. Серце забилося дужче, і майбутнього міністра огор­нуло якесь приємне, солодке відчуття, коли він поду­мав про свої успіхи і про те добро, яке він принесе своїй землі й народові.

Раптом почув незвичайне таємниче шелестіння. Здригнувся й підвів очі: перед ним з’явилася крилата постать жінки, не по-земному чарівної й вродливої, точнісінько, як віла[1], що про неї в піснях співає­ться.

З ляку він заплющив очі, не сміючи глянути на це дивне видиво, але жінка погладила хлопця крилом по обличчю, його пройняло якесь райське блаженство, страх відступив, і він знову подивився на неї: вона видалася йому знайомою, ніби весь вік із нею дру­жив.

— Хто ти? — запитав він.

— Це не обов’язково знати. Я прийшла тобі від­крити твоє майбутнє. Ходи зі мною!

І він ніби пішов.

Довго йшли мовчки, поки не вийшли на якусь велику галявину.

— Бачиш що-небудь? — запитала вона його.

— Нічого!

Вона торкнулася крилами його лоба, повела ними по очах, і раптом він побачив трохи далі на галявині гурт людей: деякі стояли на самій землі, деякі — тро­хи вище від них, ніби на якійсь драбині, інші — ще вище і так далі аж до тих, що стояли найвище.

— Що це?

— Це різне становище в суспільстві.

Дивиться він на тих людей, а вони метушаться, кри­чать, репетують, б’ються, штовхаються, вовтузяться, душать одне одного, топчуть, кожен намагається стати якомога вище.

Оглянувся — а цієї жінки, що привела його сюди, вже нема.

Він відчув сильне, непоборне бажання й собі кину­тися в той натовп.

І кинувся.

Працював серед тих, що стояли найнижче, прагнучи своєю працею піднятися вгору.

Працював довго, дуже довго, але навіть на щабель вище не піднявся.

Раптом перед ним знову з’явилася та жінка, що привела його сюди.

— Що хочеш? — запитала вона.

— Піднятися вище.

— Можеш піднятися, але треба діяти інакше.

— А що мені заважає?

Вона торкнулася крилом його грудей, і він відчув якийсь приємний холодок, йому зробилося легше, а коли глянув, був уже на щабель вище.

— Хочеш вище?

— Хочу.

Вона знову торкнулася його грудей, і він знову трохи піднявся.

— Ще?

Його тепер уже охопило бажання підніматися вище й вище.

— Так, якомога вище! — відповів він.

Вона ще раз торкнулася його грудей, а потім по­вела крилом по лобі, і він піднявся до тих, що стояли найвище.

Відчув себе щасливим, задоволеним і з вдячністю глянув на свою покровительку.

— Як ти зробила, що я так швидко піднявся? — запитав він.

— Я забрала в тебе принциповість, чесність, поряд­ність і, нарешті, розум. Усе це заважало тобі підня­тися на найвищу висоту.

Мороз пішов йому поза шкірою.

— Зараз підемо назад, ти вже все бачив, — мовила до нього крилата жінка, і вони одразу ж опинилися в його тісній кімнатці.

— Що ти мені показувала?

— Твоє майбутнє! — відповіла вона і щезла.

Він похилив голову й важко, болісно зітхнув.

Тут пан міністр прокинувся. «Хай так і буде, раз уже так сталося!» — подумав він і байдуже позіхнув.

 

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)

 

[1] Віла — у сербській міфології вродлива діва-чарівниця, яка допомагає або шкодить людям; нагадує нашу русалку.

Сонот на еден министер

И министрите, господи прости ми, велат, се луѓе како и сите други. И тие мора да јадат, да пијат, да спијат, како и ние простосмртните, само, како велат, потешко им оди од рака да мислат, но таа простачка, ниска способност не се бара за таквите високи положаи.

Господин министерот Н. (што го интересира некого името!) седеше во својата канцеларија, опуштен во меката фотелја, и бидејќи земјата беше во невола, можеше мирно и спокојно да размислува дали да вечера кечиги, печени на жар, или пржени. Бидејќи веќе се стемнуваше, по долгото размислување се реши за првата помисла, и стана малку да прошета на чист воздух, онака, за подобар апетит. И што се случи? Барем не може да се рече (а има зли јазици кои сакаат сешто да зборуваат) дека во земјата ништо не чини, не чини просветата, не чини стопанството, бедна е финансиската положба, не чинат економските услови, не чини… Може да се реди до мила волја што сè не чини, но кај министерскиот апетит мора да се застане, тој е исправен.

Значи, господин министерот Н. си прошета, се напи пиво, си вечера печени кечиги и ги залеа со добро, црно вино; а кога толку убаво и свесно ја исполни должноста кон својата татковина, си легна в постела блажен, задоволен, и заспа со среќна насмевка на устата, како човек кого не го вознемирува никаква грижа и мисла.

Меѓутоа сонот, можеби и не знаејќи дека господинот Н. е министер, се осмели да го вознемири неговото господство и го пренесе во далечното минато од неговата младост.

Сонува.

Зимска ноќ. Ветрот надвор фучи, а тој како да беше во онаа иста мала, влажна соба, каде што живееше како ученик. Седи на своето ученичко столче. Минала полноќ. Ја потрпел главата на десната рака, а во левата му е книгата што ја читал до пред малку. Пред него мала ламба, во која веќе догорела газијата, та трепка, потпукнува и чади слабото пламенче, кое речиси одвај се гледа низ поцрнетото стакло. Во собата е студено, па го наметна своето излитено зимско палто. Седи така, неподвижно, погледот му е вперен во една точка, а мислата го носи во далечната иднина.

Размислува за својата работа во иднината. Решен е сиот свој век да ѝ го посвети на благородната тешка работа и на делото, да се бори за правда и за слобода, да жртвува сè, па дури и животот, ако треба, за среќата и доброто на својата земја, за општите интереси. Пред себе гледа долга низа од години, што тој ќе ги исполни со корисна напорна работа; чувствува дека ќе може да ги оствари своите идеали, и дека е во состојба да ги совлада сите пречки што ќе му искрснат на патот, на патот на добродетелствата, од кој никогаш нема да отстапи.

И се труди да се замисли себеси во иднината, по долга низа години. Срцето посилно му зачукува, и го обзема некое пријатно, слатко чувство кога ќе си помисли на успесите и на добродетелствата што ќе ѝ ги направи на својата земја и на својот народ.

Одеднаш чу некое необично, таинствено шумолење. Се тргна и погледа, кога, пред него се појави една крилата жена, исто како самовила за која се пее во песните, со вонземни шарм и убавина.

Тој се исплаши и ги затвори очите, не смеејќи да погледне во чудната жена, но таа го помилува со крилото по образот, и тој почувствува рајско блаженство, се ослободи и повторно ја погледна, па таа му се стори толку позната, небаре цел век се дружел со неа.

– Која си ти? – праша.

– Не мораш тоа да го знаеш. Дојдов да ти ја покажам иднината. Ајде со мене!

И тој божем отиде.

Одеа долго молчејќи, додека не дојдоа на една долга, пространа полјана.

– Гледаш ли нешто? – го праша.

– Ништо!

Таа го допре со крилјата по челото и му премина и преку очите, и одеднаш, тој погледа малку понатаму, таму на полјаната, многу луѓе, но не стојат сите еднакво, туку некои се на самата земја, некои малку повисоко од нив, како на некакви скалила, други уште малку повисоко од нив, трети повисоко од претходните и така редум, сè до оние што беа највисоко над сите.

– Што е ова?

– Тоа се разни положби во општеството.

Тој ги гледа луѓето, а таму врева, џагор, викање, се влечат, се туркаат, се фаќаат за гуша, се топорат, – сите тие се грабаат за да се издигнат што повисоко.

Кога се обѕрна и погледна убаво, онаа чудна жена што го донесе тука веќе на немаше.

Тој почувствува силна, нескротлива желба и самиот да се смеша во тоа мноштво народ.

И се смеша.

Работеше меѓу оние кои стојат најниско, работеше, копнеејќи со работата да направи да застане повисоко.

Работеше долго, долго, но никако да се издигне ни за еден степен.

Кога, пред него пак се покажа онаа жена што га донесе тука.

– Што сакаш? – му рече.

– И јас да се искачам погоре.

– Можеш, но не се искачува по тој пат по кој си почнал.

– Што ми пречи?

Таа со крилото ги допре неговите гради, и тој почувствува некакви пријатни трпки, па нешто како да му олесна, а кога погледа, тој, одеднаш, се издигнал.

– Сакаш ли повисоко?

– Сакам.

Таа пак ги допре неговите гради, и тој пак малку се извиши.

– Сакаш уште?

Него веќе го беше обзела силна, единствена желба да се искачи што повисоко.

– Уште, колку што можам најмногу! – рече.

Таа пак ги допре неговите гради, а потоа го дофати со крилото по челото, и тој се издигна меѓу оние кои беа највисоко.

Тој се почувствува среќен, задоволен, и ја погледа со благодарност својата усреќителка.

– Што ми направи што олку бргу се издигнав? – ја праша.

– Ти ги одзедов карактерот и чесноста, а најпосле ти извадов и од паметта. Тоа ти пречеше да се дигнеш на најголемата височина.

Тој се згрози и затрепери.

– Сега ајде назад, кога го виде сето ова – му рече таа, и одеднаш се најдоа во истата таа собичка.

– Што е сето ова што ми го покажа?

– Твојата иднина! – му рече таа чудна жена, и исчезна.

Нему се спушти главата, а од градите испушти тешка, болна воздишка.

Господинот министер тука се тргна и се разбуди. – Сèедно, кога веќе е така! – си помисли и се проѕевна рамнодушно.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)