Tag Archive | Полиция

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Мертвое море (2/5)

(Предыдущая часть)

Но все это были лишь зачатки. Дети мы были действительно добрые и послушные, и с каждым годом, с каждым новым поколением возрастали надежды, что скоро наша страна получит добрых и послушных граждан, однако кто знает, настанут ли такие благословенные времена, когда исполнятся наши страстные желания — осуществятся полностью идеалы моей гениальной покойной тетушки в многострадальной матери нашей Сербии, которую мы так горячо и искренне любим.

Кто знает, исполнятся ли когда-нибудь наши мечты и будет ли проведена в жизнь вот эта идеальная политическая программа:

§1

Никто ничего не делает.

§2

Для каждого совершеннолетнего серба устанавливается первоначальное жалованье в пять тысяч динаров.

§3

По истечении пяти лет каждый серб (или сербка, если в семье нет мужчины) получает право на полную пенсию.

§4

Пенсия ежегодно увеличивается на тысячу динаров.

§5

Народная скупщина выносит решение (а Сенат из патриотических побуждений на сей раз ее поддерживает в виде исключения), которое следует внести в конституцию специальным пунктом. Согласно этому решению, овощи и вообще все полезные человеку культуры, пшеница и всякие другие посевы должны давать баснословные урожаи, причем два раза в год; в случае же образования в государственном бюджете дефицита — три раза в год и даже больше, смотря по обстоятельствам и как сочтет нужным комитет по делам финансов.

§6

Поголовье всевозможного скота без различия возраста и пола возрастает и развивается весьма быстро и хорошо также в соответствии с законом, одобренным Скупщиной и Сенатом.

§7

Ни одна скотина не имеет права на получение жалованья из государственной казны, за исключением тех случаев, когда этого требуют чрезвычайные государственные интересы.

§8

Подлежит наказанию каждый, кто думает о государственных делах.

§9

Думать вообще запрещается без специального на то разрешения полиции, ибо мысли нарушают счастье.

§10

Прежде всего категорически запрещается думать полиции.

§11

Тот, кто захочет забавы ради заняться торговлей, должен получать огромную прибыль: на динар тысячу.

§12

Женские платья, ожерелья, равно как и нижние юбки и прочие необходимые вещи, сеются в любых климатических и почвенных зонах и собираются ежемесячно во всевозможных расцветках и фасонах по новейшей французской моде. Шляпки, перчатки и разная другая мелочь могут с успехом выращиваться в цветочных горшках (все это, разумеется, произрастает само собой, соответственно предусмотренной статье конституции).

§13

Дети не рождаются. Если же они откуда-то возьмутся, то растить и воспитывать их следует с помощью специальных машин. Для увеличения населения, если это потребуется родине, построить фабрику детей.

§14

Налогов никто не платит.

§15

Возвращение долгов и внесение налогов строго наказуются; это распространяется на всех граждан, кроме случаев, когда преступление совершено в состоянии невменяемости.

§16

Уничтожаются все ненужные вещи, как то: тещи, свекрови, главный и местные комитеты государственного контроля, государственные и частные долги, свекла, фасоль, греческий и латинский языки, гнилые огурцы, падежи предложные и беспредложные, жандармы, свиная проблема, разум вместе с логикой.

§17

Тот, кто объединит сербов, в знак народной признательности и любви немедленно подлежит аресту!

Чудесная программа! Это должны признать даже ее политические противники, если такая программа вообще может иметь противников. Но — увы! — все напрасно, нашим благородным стремлениям не суждено осуществиться.

Но то, что не удалось нам, несмотря на все наши старания, смогли осуществить другие, более счастливые народы.

(Далее)

Королевич Марко во второй раз среди сербов (4/5)

(Предыдущая часть)

Марко вошел внутрь, пробрался в толпе и сел с краешку на стул, чтобы не бросался в глаза его высокий рост.

Людей набито, как сельдей в бочке, и все возбуждены пламенной речью и дебатами, так что на Марко и внимания никто не обратил.

Впереди сооружен помост, на нем стол для президиума и столик для секретаря.

Целью митинга было принятие резолюции, осуждающей варварское поведение арнаутов на Косовом, да и по всей Старой Сербии и Македонии, и протестующей против насилий, которые сербы терпят от них у своих собственных очагов.

При этих словах, произнесенных председателем, объяснявшим цель митинга, Марко преобразился. Глаза его загорелись нечеловеческим огнем, дрожь пробежала по телу, кулаки начали сжиматься сами собой, а зубы скрежетать.

«Наконец-то я нашел настоящих сербов, которых искал. Эти меня звали!..» — подумал просветлевший Марко, предвкушая, как он их обрадует, открывшись. От нетерпения он вертелся на стуле так, что чуть не поломал его. Но сразу открыться он не хотел, ждал наиболее подходящего момента.

— Слово предоставляется Марко Марковичу! — объявил председатель и позвонил в колокольчик.

Все встали, чтобы лучше услышать прославленного оратора.

— Господа, друзья! — начал тот. — Прискорбно это для нас, но сами обстоятельства, чувства, вызванные ими, заставляют меня начать свою речь стихами Якшича:

Были б мы сербы, были б мы люди,
Были б мы братья, ох, боже мой!
Разве б смотрели с Авалы синей
Холодно так мы в огненный час,
Разве бы так все, родные братья.
Разве бы так презирали все нас?[1]

Наступила мертвая тишина. Все затаили дыхание, замерли. Только Марко проскрежетал зубами и скрипнул стулом, на котором сидел, чем вызвал гневные, презрительные взгляды — как смел он нарушить эту священную патриотическую тишину.

Оратор продолжал:

— Да, друзья, страшен этот укор великого поэта нашему мягкотелому поколению. В самом деле, похоже, что мы не сербы, не люди! Мы спокойно взираем на то, как ежедневно гибнет от кровавого кинжала арнаутского по нескольку жертв, на то, как поджигают сербские дома в столице, Душановой, как бесчестят сербских дочерей и народ терпит тяжелейшие муки там, в колыбели былой сербской славы и могущества. Да, братья, в этих краях, даже в Прилепе, отечестве нашего величайшего героя королевича, слышатся стоны рабов и звон цепей, которые все еще влачит несчастное Марково потомство; а Косово, горькое Косово и теперь еще изо дня в день орошается сербской кровью, еще ждет отмщения, еще жаждет вражеской крови, которой требует священная кровь Лазаря и Обилича. И ныне мы над этим скорбным полем битвы, над этим священным кладбищем наших чудо-богатырей, над этим поприщем славы бессмертного Обилича можем горестно воскликнуть в лад с тоскливым звоном гуслей, которым сопровождается народная песня, где наш великий герой королевич, выразитель печали народной, проливает слезы из очей и говорит:

Ой ты, поле Косово, равнина,
Ты чего, злосчастное, дождалось!

По Марковым щекам при этих словах покатились слезы с орех величиной, но он все еще не хотел открываться. Ждал, что будет дальше. А на душе у него стало так хорошо, что забыл и простил он все муки, которые перенес до сих пор. За такие минуты он сложил бы свою русую голову. Даже готов был пойти на Косово, хотя бы ему опять за это грозила каторга.

— За сердце хватают эти слова каждого серба, вместе с Марко плачет весь народ наш, — все более воспламеняясь, продолжает оратор. — Но, кроме этих благородных слез великого витязя нашего, нужны нам еще и силы Королевича и Обилича!..

Марко, весь багровый, со страшным взглядом, рванулся и, подняв над головой стиснутые кулаки, ринулся к оратору, как разъяренный лев. Многих он опрокинул и потоптал ногами; поднялся крик. Председатель и секретари закрыли лицо руками и в страхе забились под стол, а преисполненные патриотического горения сербы ломились вон со страшным, отчаянным воплем:

— Помоги-и-и-и-те!

Оратор побледнел, затрясся, как в лихорадке, ноги у него задрожали, взгляд остановился, губы посинели; он пытается проглотить слюну, вытягивает шею и судорожно мигает. Марко приблизился к нему и, потрясая руками над его головой, крикнул громовым голосом:

— Вот и Марко, не страшитесь, братья!

Оратор облился пóтом, посинел, зашатался и упал как подкошенный.

Марко отступил назад, вгляделся в этого впавшего в беспамятство беднягу, опустил руки и с выражением бесконечного изумления осмотрелся вокруг. И тут он остолбенел, пораженный, увидев, что сербы навалились на двери и окна и кричат отчаянно:

— На помощь!.. Полиция-я-я!.. Преступник!

Марко бессильно опустился на стул и обхватил голову своими большими косматыми руками.

Тяжело ему было, ох, как тяжело теперь, когда после такой уверенности в успехе и столь сильного воодушевления неожиданно наступил резкий поворот в ходе событий.

Долго сидел так Марко, не двигаясь, словно окаменелый.

Мало-помалу крики начали утихать и недавний страшный гам сменился мертвой тишиной, в которой явственно слышалось тяжелое дыхание бесчувственного оратора, начинавшего постепенно приходить в себя.

Ободренные этой поразительной тишиной, председатель собрания, его заместитель и секретари стали боязливо и осторожно приподнимать головы. Переглядываются они испуганно, как бы спрашивая друг друга: «Что это такое, люди добрые?»

С великим удивлением озирались они вокруг. Зал почти опустел, только снаружи через открытые двери и окна просовываются многочисленные головы патриотов. Марко сидит на стуле, будто каменное изваяние, опершись локтями на колени и закрыв лицо руками. Сидит, не шелохнется, даже дыхания не слышно. Те, что попались ему под ноги, на четвереньках поуползали из зала вслед за другими, а сомлевший оратор приходит в чувство. И он боязливо озирается, вопрошающе смотрит на председателя и секретаря, а те с изумлением и страхом спрашивают друг друга глазами: «Что это с нами произошло? Неужто мы в самом деле остались в живых?!» Воззрятся с ужасом на Марко и снова переглядываются между собой, выражая взглядами и мимикой: «Что это за страшилище?! Что тут происходит?! Понятия не имею!»

И Марко неожиданная тишина заставила поднять голову. И на его лице выражалось недоумение: «Что это случилось, скажите, братья мои?!»

Наконец, Марко ласково, мягко, как только мог, обратился к оратору, глядя на него с нежностью:

— Что с тобой, дорогой брат, отчего ты упал?..

— Ты меня ударил кулаком! — с укором сказал тот, ощупывая темя.

— Да я даже не коснулся тебя, клянусь всевышним богом и Иоанном-крестителем. Ты замечательно сказал в своей речи, что сербам нужна Маркова десница, а я и есть королевич Марко. Я хотел только объявить, что я здесь, а ты испугался.

Все присутствовавшие окончательно опешили и начали пятиться от Марко.

Марко рассказал, что заставило его умолить бога отпустить его к сербам, что с ним было и какие муки он претерпел, как у него отобрали оружие, одежду и бурдюк с вином, как Шарац надорвался, таская конку и вертя долап на огороде.

Тут оратор приободрился малость и сказал:

— Эх, брат, как же ты сглупил!

— Надоели мне ваши вопли да вечные призывы. Ворочался, ворочался я в гробу пятьсот лет с лишком, пока невмоготу стало.

— Но это же только песни, дорогой мой! Просто так себе поется. Ты не знаешь поэтики!

— Ну ладно, пусть поется. Но вы ведь и говорили так же; вот и ты только что то же самое сказал!

— Нельзя быть таким простаком, братец мой; не все правда, что говорится. Это просто так, для красоты и пышности стиля! Видно, что ты с риторикой не знаком. Старомодный ты человек, братец, не знаешь многих вещей! Наука, милый мой, шагнула далеко вперед. Говорим, конечно, и я говорю, но ты должен знать, что, согласно правилам риторики, оратор обязан иметь красивый, цветистый слог, уметь воодушевлять слушателей, к месту упомянув и кровь, и нож, и кинжал, и рабские цепи, и борьбу! Все это только ради красоты стиля, а на самом деле никто и не собирается вроде тебя тут же засучивать рукава и кидаться в драку. Так же и в песню вставлена фраза: «Встань, Марко…» и т. д., но это просто для красоты. Ничего ты, брат, не понимаешь и делаешь глупости, сразу видно, человек ты старого толка! Понимаешь все дословно, а того не знаешь, что литературный слог создается только путем употребления тропов и фигур!

— Что же мне теперь делать? И бог меня назад не призывает, и здесь деваться некуда.

— В самом деле, неудобно получается! — вмешался председатель, притворившись озабоченным.

— Очень неудобно! — тем же тоном подтвердили остальные.

— Шарац мой у одного человека на кормах, ни одежды, ни оружия у меня нет, да и денег не осталось, — сказал Марко в отчаянии.

— Очень неудобно! — повторил каждый из присутствующих.

— Будь у вас хорошие поручители, вы могли бы взять денег под вексель! — говорит оратор.

Марко недоумевает.

— Есть ли у вас близкие друзья здесь, в городе?

— Никого нет близких, кроме бога;
Нет здесь побратима дорогого,
Обилича Милоша юнака,
Побратима Топлицы Милана[2],
Побратима…

Хотел было Марко дальше продолжать, но оратор его прервал:

— Достаточно было бы двоих, больше не нужно!

— А я думаю… — начал глубокомысленно председатель, но запнулся, потирая лоб рукой, и после краткой паузы обратился к Марко с вопросом:

— Ты грамотный?.. Умеешь читать и писать?

— Умею и читать и писать, — говорит Марко.

— Я вот думаю, не похлопотать ли тебе о каком-нибудь местечке? Ты мог бы попросить, чтобы тебя назначили куда-нибудь практикантом[3].

Насилу растолковали Марко, что это такое — практикант, и в конце концов он согласился, узнав, что будет получать шестьдесят — семьдесят дукатов в год, а у него, юнака, и гроша ломаного за душой не осталось.

Написали ему прошение, дали полдинара на гербовую марку да полдинара на случай какой беды и направили в министерство полиции.

(Далее)

 

[1] Отрывок из стихотворения Джуры Якшича «Гибнете, братья».

[2] Один из героев народного эпоса, побратим королевича Марко и Милоша Обилича.

[3] Низший чиновничий чин.

Королевич Марко во второй раз среди сербов (3/5)

(Предыдущая часть)

Дело, естественно, шло дальше установленным порядком. После того, как полиция провела следствие на месте происшествия и детально расследовала преступления Марко, все акты были препровождены для дальнейшего разбирательства.

Суд производил разбирательство дела, вызывал свидетелей, устраивал очные ставки. Государственный обвинитель требовал, разумеется, для Марко смертного притвора; Марков адвокат, в свою очередь, пламенно доказывал, что Марко невиновен, и требовал его освобождения. Марко водят в суд, допрашивают, отводят назад в тюрьму. И он как-то растерялся, не понимая, что это с ним делают. Хуже всего было для него то, что пить приходилось воду, а он к ней не привык[1]. Все бы он, юнак, перенес с легкостью, но чувствовал, что вода весьма вредит ему. Начал он сохнуть и вянуть. Уж не тот он Марко, совсем не тот! В былинку, бедняга, превратился, одежда на нем висит, а сам на ходу качается. Часто восклицал он в отчаянии:

— Ах, боже, да эта вода хуже проклятой азацкой[2] темницы!

Наконец, суд вынес приговор; учитывая заслуги Марко перед сербами и многие облегчающие вину обстоятельства, его осудили на смерть с возмещением нанесенного ущерба и всех судебных издержек.

Дело было передано в апелляционный суд, и он заменил смертную казнь пожизненной каторгой, усмотрев в Марковых преступлениях политический характер; а кассационный суд нашел какие-то неправильности и вернул бумаги уголовному суду, требуя, чтобы еще какие-то свидетели были допрошены и приведены к присяге.

Два года тянулась эта судебная процедура, пока, наконец, и кассационный суд не утвердил нового приговора, которым Марко осуждался на девять лет каторжных работ в кандалах и уплату штрафов и судебных издержек, но уже не как политический преступник, ибо он доказал, что не принадлежит ни к одной из политических партий. Разумеется, при вынесении приговора учитывалось, что осужденный — великий народный герой королевич Марко и что этот процесс — случай единственный в своем роде, к тому же все это было не так просто. Даже самые видные специалисты пребывали в недоумении. Как осудить на смерть того, кто уже умер столько лет назад и снова явился с того света?

Так Марко ни за что ни про что попал в тюрьму. Поскольку судебные издержки и штрафы платить было не из чего, назначили продажу с аукциона Маркова Шарца, одежды и оружия. Оружие и одежду государство сразу же приобрело в кредит для музея, а Шарца за наличный расчет купило трамвайное общество.

Марко обрили, остригли, заковали в тяжелые кандалы, одели в белую одежду[3] и повели в белградскую крепость[4]. Здесь терпел Марко такие муки, каким никогда не чаял подвергнуться. Сначала он кричал, гневался, грозил; но постепенно свыкся и смиренно покорился судьбе. И, разумеется, чтобы приспособить его к чему-нибудь и подготовить к жизни в обществе, полезным членом которого он по исполнении приговора должен был стать, начали мало-помалу приучать его к полезным делам: носить воду, поливать огороды, полоть лук, а позднее стали учить делать ножи, щетки, мочалки и разные другие вещи.

А бедняга Шарац с утра до вечера без отдыха таскает конку. И он ослаб и отощал. Идет — пошатывается, а как остановят его, погружается в дремоту и снятся ему, наверное, счастливые времена, когда пивал он из ведра красное вино, когда в гриву ему вплетали золотые шнурки, подковы на копытах были серебряные, на груди золотая бахрома, а поводья раззолоченные, когда он носил на себе в жестоких боях и поединках своего господина и догонял с ним вил. Теперь он отощал, кожа да кости, ребра пересчитать можно, а на моклаки хоть торбу вешай.

Не было для Марко горшей муки, как увидеть, идя под охраной куда-нибудь на работу, до чего плохо приходится его Шарцу. Это ему было больнее, чем его собственные страдания. Увидит, бывало, Шарца такого несчастного, прослезится и начнет со вздохом:

Конь мой добрый, Шарац мой бесценный!..

Шарац обернется и жалобно заржет, но в это время кондуктор зазвонит, и конка трогается дальше. А конвойный, которому импонировали сила и рост Марко, учтиво напоминает ему, что надо продолжать путь. Так он и не кончает фразу.

Десять лет терпел бедняга Марко муку мученическую за род свой, не оставляя мысли о мести за Косово.

Трамвайное общество выбраковало Шарца, и его купил некий садовник, чтобы он вертел ему долап[5].

Миновало десять лет таких мук. Марко выпустили.

Было у него сбережено немного денег, заработанных продажей разных вещиц, которые он сам мастерил.

Первым делом он отправился в механу и вызвал двух цирюльников[6], чтобы вымыли его и побрили. Потом приказал зажарить ему девятигодовалого барана и подать в надлежащем количестве вино и ракию.

Хотел он сначала немного подкрепить себя такой хорошей едой и питьем и отдохнуть от стольких мук. Просидел он так больше пятнадцати дней, пока не почувствовал, что возвращается к нему прежняя сила, а тогда начал думать, что предпринять.

Думал, думал и, наконец, придумал. Переоделся так, чтобы никто его не узнал, и решил прежде всего разыскать и выручить из беды Шарца, потом, переходя от серба к сербу, разузнать, кто это так его звал и сербы ли те, кто посадил его в тюрьму, и как наилучшим образом отомстить за Косово.

Прослышал Марко, что его Шарац вертит долап у одного садовника, и направился туда. Выкупив коня за гроши — садовник и сам хотел отдать его цыганам, — Марко отвел коня к одному крестьянину и условился, что тот будет кормить Шарца клевером и холить так, чтобы стал он таким, как прежде был. Заплакал Марко, поглядев на бедного Шарца, до того он был жалок. Крестьянин, человек мягкосердечный, сжалился и взялся кормить Шарца, а Марко пошел дальше.

Идучи так, увидел он работающего в поле бедного крестьянина и поздоровался с ним.

Побеседовали они о том о сем, и Марко спросил как бы между прочим:

— А что, если б сейчас встал Марко-королевич да пришел к тебе?

— Ну, уж этого никак не может быть, — говорит крестьянин.

— А если бы все-таки пришел, что бы ты сделал?

— Попросил бы его помочь мне окопать кукурузу,— пошутил крестьянин.

— Ну, а если бы он тебя позвал на Косово?

— Молчи уж, братец, какое там Косово! Некогда на базар сходить соли купить и опанки[7] детям. Да и не на что купить-то.

— Все это так, брат; а знаешь ли ты, что на Косовом поле погибло наше царство и надо за Косово отомстить?

— Пропадаю, брат, и я, хуже быть не может. Видишь, босой хожу?!. А как придет время налог платить, забуду, как меня зовут, не то что Косово!

Попал Марко в дом богатого крестьянина.

— Бог в помощь, брат!..

— Дай тебе бог! — отвечает тот и смотрит на него подозрительно. — Откуда ты, братец?

— Издалека я и хочу походить по вашим местам да посмотреть, как люди живут.

И этого Марко в разговоре попытал, как бы оно было, если бы королевич Марко опять появился и позвал сербов отомстить за Косово.

— Слышал я, какой-то сумасшедший десять лет назад выдавал себя за Марко-королевича и какие-то злодейства и покражи учинил, так что осудили его на каторгу.

— Да и я это слышал; но что бы ты сделал, если бы появился настоящий Марко да позвал тебя на Косово?

— Принял бы его, дал бы ему вина вдоволь и проводил бы с почетом.

— А Косово?

— Какое Косово, когда такие неурожаи?! Не по карману нам это! Один расход, братец ты мой!..

Отступился от него Марко и пошел дальше. И всюду по селам одно и то же. Знай, машут себе мотыгой и только откликаются на приветствие, а разглагольствовать не хотят. Не могут люди зря время терять, надо кукурузу окопать и другие все работы во-время переделать, если хочешь, чтобы урожай был хороший.

Надоело Марко в деревне и решил он идти в Белград, там попробовать сделать что-нибудь для Косова и докопаться, почему это так его звали — искренно, от всей души — и так принимают.

Пришел в Белград. Экипажи, трамваи, люди — все торопятся, сталкиваются, пересекают друг другу дорогу.

Чиновники спешат в канцелярию, торговцы — по торговым делам, рабочий люд — на работу.

Приметил Марко видного, хорошо одетого господина. Подошел к нему, поздоровался. Тот, несколько сконфуженный обшарпанным видом Марко, отпрянул назад.

— Я Марко-королевич. Пришел сюда помочь своим братьям, — сказал Марко и поведал все: как он пришел, зачем пришел, что с ним было и что думает делать дальше.

— Та-ак. Рад с вами познакомиться, господин королевич! Очень приятно! Когда вы собираетесь в Прилеп?.. Очень, очень рад, но, извините меня, тороплюсь в контору! Сервус[8], Марко! — сказал чиновник и поспешил прочь.

Марко обращался к другому, третьему. Но с кем бы ни заводил он речь, разговор кончался одним и тем же: «Тороплюсь в контору! Сервус, Марко!»

Затосковал Марко, начал впадать в отчаяние. Проходит по улицам молча, нахмурившись, усы раскинулись по плечам, никого не останавливает, ни о чем не спрашивает. Да и кого спрашивать-то? Кого ни задень, все спешат в контору. О Косове никто и не вспоминает. Ясно, контора важнее Косова. Марко, хоть и крепкие у него нервы, стала раздражать эта контора, которая, насколько он понял, успешно соперничала с Косовым. Невтерпеж ему становилось среди этой толпы людей, которые будто ничего иного и не делают, как только спешат в контору. А крестьяне жалеются на неурожаи и старост, торопятся в поле, работают от зари до зари и ходят в рваных опанках и дырявых штанах. Потерял Марко всякую надежду на успех и уж никого больше не расспрашивал, ни с кем не заговаривал. Ждет не дождется, когда бог опять призовет его на тот свет, чтобы не мучиться больше: каждый серб был занят своими делами и заботами, а Марко чувствовал себя совершенно лишним.

Однажды шел он так, грустный, унылый, да и деньги у него кончились, не на что было вина выпить, а корчмарка Яня[9] давным-давно в могиле — уж она-то поднесла бы ему в долг. Бредет он так по улице повесив голову, вот-вот заплачет, вспоминая старых друзей, а особенно пригожую, горячую Яню и ее холодное вино.

Вдруг видит Марко — перед большой механой толпится много народу, а из помещения раздаются громкие голоса.

— Что тут такое? — спрашивает он какого-то человека, разумеется прозой — не до стихов и ему стало.

— Это патриотический митинг, — отвечает прохожий, окидывает его взглядом с головы до ног и, учуяв в нем что-то неблагонадежное, слегка отодвигается от него.

— А что там делается?.. — опять спрашивает Марко.

— Иди, брат, да посмотри сам! — сердито обрывает тот и поворачивается к Марко спиной.

(Далее)

 

[1] Во всех народных песнях о королевиче Марко говорится, что он пьет много вина и притом из чаши од 12 ок.

[2] Темница в городе Азаке (вымышленное название). О пребывании Марко-королевича в этой темнице говорится в песне «Марко-королевич в азацкой темнице».

[3] В белую одежду одевали каторжников.

[4] В крепости, построенной в Белграде еще во времена римских завоеваний, при Обреновичах была тюрма.

[5] Долап – приспособление в виде колеса, которым достается вода из реки или колодца для полива.

[6] Мотив взят из песни «Королевич Марко и разбойник Муса».

[7] Опанки – крестьянская кожаная обувь.

[8] Латинское приветствие, означающее «покорный слуга».

[9] Персонаж из народных песен.