(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)