Tag Archive | Политика

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Мертвое море (4/5)

(Предыдущая часть)

На другой день начальник послал правительству шифрованное донесение о вчерашнем митинге следующего содержания:

«Во вверенном мне округе появилась сильная политическая струя противников существующей власти. С каждым часом движение приобретает все больший размах, и я опасаюсь, что это грозит подрывом ныне царствуюшей династии. Я принял все меры, употребил все доступные мне средства, дабы пресечь зло; но ввиду того, что это оппозиционное, поистине революционное движение возникло внезапно, как бурный и мощный поток, все мои попытки оказались напрасными, и вчера в полдень революционерам удалось провести многочисленный митинг. Из их резких и дерзких речей я понял, что они придерживаются анархистских принципов и по всем данным тайно подготавливают восстание и переворот. Лишь после долгих и мучительных усилий мне удалось разогнать собрание, чреватое большими опасностями, ибо один из его участников грозился даже свергнуть монархию и установить республиканскую систему правления.

В приложении к сему с почтением посылаю господину министру список наиболее опасных лиц (в качестве главаря выступал чудак, пьющий меланж, другими словами сахарную воду, и троица, выступавшая за кофе) и прошу дать указания, что предпринять в эти важные и решающие для судеб нашей страны дни».

За столь крупные заслуги перед страной и ее правителями начальник был немедленно награжден и повышен в чине. Все оппозиционеры пришли поздравить его, и на этом дело закончилось.

После собрания я спросил одного:

— Разве у вас нет людей, занимающихся политикой?!

— Да были и такие.

— И?

— Ничего… Глупости!

— Что глупости?

— Оставь, пожалуйста, кто это тебе станет заниматься политикой?! Был тут один!

— И что он сделал?

— Дурак! Что он мог сделать?! Все его знали: и кто он, и откуда, и чей сын, и что ест дома. Отец его был мастером, но бедным, а он уехал учиться, скитался где-то по белу свету, потом воротился и давай мне толковать: нужно так, нужно этак; уверял, что я не знаю ни порядков, ни законов, ни конституции, ни гражданских прав — свобода слова, выборы… Вечно он чем-нибудь бредил!..

— Ну, а ты что ему говорил?

— Ничего! Что я скажу? Гляжу на него, бывало, да смеюсь. Знаю ведь я и отца его и семью, без куска хлеба часто сидели, а он еще мне рассказывает, что такое конституция да свобода?

— Так, может, знал человек?

— Брось, пожалуйста, будто мне неизвестно, на что он способен.

— И что он делал?

— Что делал?! Читал какие-то книги, носился по городу, доказывал что-то, созывал на собрание таких же, как он. Арестовывали их, наказывали, ссылали. Сказал я ему как-то: «Что ты, как мальчишка, увлекаешься разными разностями, а своим делом не занимаешься? Ведь в дураках ходишь!»

— А другие что ему говорили?

— Хохотали над ним до упаду. Как только показался он на улице, когда его из тюрьмы выпустили, так и пошло веселье. «Нашел конституцию?» — спросит кто-нибудь, и вся улица грохнет от хохота. Ни над кем еще столько не смеялись, прямо помирали со смеху. И сейчас его еще дразнят «Тома — конституция!» — закончил рассказчик и рассмеялся так, что слезы брызнули из глаз.

— И что с ним потом было?

— Пропал, бедняга. Жить не на что, на государственную службу не берут… Дурак! Школьные его товарищи вон какие должности занимают, а он… А хвалили его раньше, самый, мол, умный был среди них, самый способный, хоть и выдумывал много. Сам виноват. Нет ничего хуже, когда человек втемяшит себе в голову какую-нибудь блажь. Решил, видишь ли, порядки наводить. Все довольны, а ему подавай что-то особенное, будто мы не знаем его. Бедняга!..

— А теперь как он?

— Образумился вроде, да поздно! Властям не удалось его переломить — настойчивый он человек. Взялись мы излечить его от блажи, стали над ним насмехаться, да еще, черти этакие, прозвище ему дали «Конституция». Ну, разошлись люди и начали его изводить, изо дня в день проходу ему не давали. Боролся он, боролся, да и пал духом… Жаль беднягу! Неплохой он!.. Теперь стал рассудительным, серьезным человеком, не заносится, как раньше. Отгородился от всех, мало с кем водится. Бедствует, хотя многие помогают ему. Жалко его конечно, но сам виноват.

— А как сейчас к нему относятся?

— Хорошо!.. Сейчас никто над ним не смеется, любят его люди, жалеют несчастного!

До того понравилось мне в этой маленькой стране, что захотелось пожить там как можно дольше. Со многими я сдружился. Какие прекрасные люди! Спокойные, тихие, кроткие, как голуби. Едят, пьют, дремлют, полегоньку работают, одним словом, счастливые люди. Ничто не нарушает глубокого спокойствия, никто не выходит за рамки установившейся гармонии, ветерок не всколыхнет спокойной, застывшей поверхности стоячего, тиной подернутого болота, если позволительно сравнить с ним эту маленькую, воистину счастливую страну.

Я быстро растерял там немногие мысли и затасканные идеалы, которые унаследовал от дедов и принес с собой из Сербии, и предался сладкой дремоте, словно меня загипнотизировали. Такое состояние пришлось мне по вкусу, и я понял, что мы, сербы, можем по своим задаткам превратиться в один прекрасный день в столь же счастливый народ; сами обстоятельства в этом нам способствуют.

Так и текли дни — мирно, лениво, незаметно, как вдруг однажды слаженность общественной гармонии была неожиданно нарушена.

Некий юноша выпустил в свет сборник своих стихов.

Стихи были хорошие, полные глубоких, искренних чувств и возвышенных идеалов.

Общество встретило книгу с негодованием. Никто ее не читал и не собирался читать, но каждый, кому бы она ни попала в руки, сразу делал кислую мину, небрежно переворачивал две-три страницы, щупая и как бы оценивая качество бумаги, и отбрасывал книгу, всем своим видом показывая отвращение. Изобразив презрение на своей физиономии, он иронически произносил:

— Стихи?! Ерунда!

— Может, есть и неплохие, кто знает?! — вступит в разговор другой.

Первый перекрестится, усядется поудобнее, окинет собеседника сожалеющим взглядом, покачает головой и только после этого изречет:

— Ты глупее того, кто пишет этот вздор! — и кончиками пальцев, словно боясь запачкаться, отшвырнет книгу подальше от себя, добавив при этом:

— Ты что, читал ее, что так говоришь?

— Нет.

— Так что же?

— Я и не утверждаю, что книга хорошая, я только допускаю, что она хорошая. А, кстати, ты ее читал?

— Я?! — с негодованием спросит первый, оскорбленный самим вопросом.

— Ты!

— Я?! —воскликнет он с еще большим негодованием.

— Разумеется, ты, я же тебя спрашиваю!

Первый перекрестится, пожмет плечами и разведет руками, что должно означать: «С нами бог, о чем он спрашивает!», но вслух ничего не произнесет.

— Чего ты крестишься? Я спрашиваю, читал ты эту книгу или нет. Что тут удивительного?

Первый опять осенит себя крестным знамением и лишь потом проговорит:

— Теперь я тебя спрашиваю: ты в своем уме или нет?

— Вздор какой! Не понимаю тебя.

— И я тебя тоже.

— Что тут понимать и чему удивляться? Я спрашиваю тебя: читал ли ты книгу?

— А я тебя спрашиваю: в своем ли ты уме? — повторит первый, а затем возьмет книгу и, яростно хлопнув ею по столу, воскликнет:

— Да нешто я стану читать подобный вздор? Разве только с ума сойду, а в здравом рассудке я на это не способен.

А потом немного тише добавит:

— А знаешь, кто написал эти стихи?

Не знаю.

— Хм!.. Потому так и говоришь! — скажет первый, жестами показывая, какой это пропащий человек.

— Ты с ним знаком?

— Знаком! — презрительно процедит он, всем своим видом говоря: «Лучше бы я не делал такой глупости», хотя на самом деле еще вчера был с этим человеком в самых приятельских отношениях и никогда ничего дурного о нем не говорил.

Многие вели подобные разговоры, но, разумеется, читать стихов никто не хотел.

— Какой срам!.. Стихи? Будто я его не знаю, — говорит один.

— И как только ему не стыдно?! — возмущается другой.

— Правильно говорится: если бог захочет наказать, он прежде всего отнимет разум… Такие… Ну разве это стихи? Да я завтра же напишу гораздо лучше, просто мне, не в пример некоторым, гордость не позволяет срамиться.

Отношение к молодому поэту круто изменилось.

Идет он по улице, а люди толпой следуют за ним, подзывают один другого.

— Добрый день! — скажет он.

— Добрый день, стихотворец! — язвительно ответит кто-нибудь, поглядывая на него исподлобья.

— Здравствуй, здравствуй, — усмехаясь, прибавит другой.

— Добрый день! — подхватит третий, скорчив кислую, полную досады и презрения гримасу.

Но дело, к сожалению, не ограничилось только разговорами.

Общественное мнение единым фронтом выступило против молодого поэта. Осуждали в нем даже то, что прежде признавали хорошим, а мелкие недостатки, которые ему как и любому другому, прощались раньше, теперь превратились в ужасные пороки. Обнаружилось вдруг, что он подлец, пьяница, игрок, безвольный человек, шпион и ко всему вообще придурковат!

— Не знал я, что он настолько безумен! — толкуют между собой люди.

— А я, по правде тебе сказать, всегда примечал, что с ним что-то неладно.

— Я тоже, но таким он никогда не был.

— Э, сейчас он уже совсем свихнулся.

Начали люди поднимать его на смех; задумает он что-нибудь, каждый считает своим долгом помешать ему, заранее раздражаясь при мысли: «И чего он важничает! Подумаешь, стихи! Подожди, увидишь, на что мы способны».

Хуже всего то, что стихи он посвятил своей невесте, надеясь доставить ей этим удовольствие, а причинил бедной девушке лишь страдания и горе — общественное мнение не пощадило и ее.

Отец девушки, вне себя от огорчения, что в эту дурацкую, по его мнению, историю впутали имя его дочери, сел и написал письмо молодому поэту:

«Сударь,

Было бы гораздо правильнее, если бы вы посвятили вашу галиматью, чепуху и вздор, над которыми потешается весь город, не моей дочери, а своему отцу, который, подобно вам, известен как пропащий человек.

На мой дом никто пальцем не указывал до сих пор, и я не хочу, чтобы имя моей дочери было у всех на языке и стояло на вашей дурацкой книге. Отныне запрещаю вам переступать порог моего дома, ибо в благодарность за мою доброту вы опозорили мой дом. Кроме того, я требую сатисфакции в течение пяти дней, в противном случае я изобью вас, сударь, как паршивого кота, посреди улицы или в любом месте, где вас встречу».

Следствием этого извещения явилась целая цепь скандалов, а так как молодой поэт был чиновником, его начальник доложил господину министру следующее:

«Н. Н. (имя и фамилию поэта я забыл и поэтому назову его как условно принято), чиновник подчиненного вам ведомства, известный до сих пор как хороший и добросовестный работник, в последнее время настолько скомпрометировал себя сборником каких-то, якобы, стихов, что в интересах государства должен быть отстранен от службы. Столь несерьезное занятие не к лицу даже разносчику, не говоря уже о государственном чиновнике. Господин министр, прошу вас уволить скомпрометированного чиновника с государственной службы или хотя бы перевести в другое место, впредь до исправления».

Министр перевел его в другое место.

Но, к несчастью, страна невелика, а злая молва далеко слышна: на новом месте его встретили еще хуже, и волей-неволей пришлось министру для поддержания авторитета государственной службы и общественной морали освободить злодея, сочиняющего стихи от государственной службы.

Общественное мнение удовлетворено, ни одного стихотворения молодого поэта больше не появляется, а сам он исчезает, и узнать о нем уже ничего нельзя.

— Жаль, молодой ведь совсем! — говорили в обществе.

— Да и неплохой человек был.

— Неплохой, но какой дьявол заставлял его делать то, чего никто не делает?

— Жаль мне его, грешника!

— Хм, что делать? Сам виноват!

И в обществе быстро восстанавливается нарушенная было гармония; исчезает слабенький ветерок, слегка взбудораживший неподвижную поверхность стоячего болота, и удовлетворенное общество мирно продолжает свою сладкую дремоту.

(Далее)

Отмена страстей

Мы, сербы, хвала милостивому богу, сделали все, что положено, и теперь можем на досуге зевать, сколько душе угодно, дремать, нежиться и почивать, а когда нам и это надоест, можем, потехи ради, полюбопытствовать, что в других, не таких счастливых странах делается. Говорят — упаси нас, господи, от такой напасти! — будто есть страны, где люди все дерутся да ссорятся из-за каких-то там прав, свободы какой-то и личной безопасности. Мороз по коже подирает, как подумаешь о несчастных, которые у себя дома никак не разберутся, тогда как мы до того дошли, что наводим порядки даже в Китае и Японии. С каждым днем уносимся все дальше от своей страны, еще немного, и наши журналисты начнут присылать корреспонденции с Марса, Меркурия или, на худой конец, с Луны.

И я сын этого счастливого народа и вот хочу, дабы не отстать от моды, рассказать вам об одной далекой, очень далекой неевропейской стране и о том, что происходило в ней очень, очень давно.

Неизвестно в точности, где находилась эта страна, как назывался народ, ее населявший, но во всяком случае было это не в Европе, а народ мог называться любым именем, только не сербами. На этом сходятся все старые историки, хотя новые, возможно, попытаются утверждать противное. Впрочем, сие не входит в нашу задачу, и я не касаюсь этого вопроса, хотя и грешу таким образом против обычая говорить о том, чего не разумеешь, и делать то, к чему непригоден.

Достоверно известно, что народ этот, испорченный и безнравственный, был исполнен пороков и пагубных страстей; вот я и решил позабавить вас рассказом об этом.

Разумеется, дорогие читатели, вы не можете безоговорочно поверить, что когда-либо могли существовать столь испорченные люди, но знайте — все это я рассказываю по старинным записям, хранящимся у меня.

Вот в точном переводе несколько донесений разным министрам:

«Земледелец Н. Н. из Кара зашел сегодня после пахоты в корчму, где пил кофе и с упоением читал газеты, в которых делаются выпады против нынешних министров…»

«Учитель Т. из Борка по окончании школьных занятий собирает вокруг себя крестьян и подговаривает их основать хоровую дружину. Кроме того, этот учитель играет с подмастерьями в клисс[1], а с учениками — в пуговки и поэтому чрезвычайно вреден и опасен. Некоторым крестьянам он читал книги и предлагал покупать их. Это зло нельзя терпеть. Он развращает всю округу и клевещет на честных граждан, уверяя, будто они хотят свободы, а на самом деле он сам беспрестанно твердит, что свобода слаще всего на свете. Заядлый курильщик и, когда курит, плюется».

«Священник Дж. из Cора, совершив службу в храме, отправился на митинг в соседний город».

Сами видите, какого только сраму не бывало на свете!

Слушайте дальше:

«Судья С. голосовал сегодня за общинное правление. Этот обнаглевший судья выписывает оппозиционную газету и с наслаждением ее читает. Он осмелился отстаивать в суде правоту крестьянина, обвиненного в оскорблении и сопротивлении властям за то, что он при свидетелях заявил о своем нежелании покупать хоть что-нибудь в лавке кмета Габора. Кроме того, этот же судья выглядит задумчивым, а это ясно доказывает, что он насквозь порочен и наверняка замышляет крупный заговор против теперешнего режима. Нужно привлечь его к суду за оскорбление государя, ибо он безусловно не может быть сторонником династии, раз пьет кофе в кафане[2] Мора, дед которого был добрым знакомым побратима Леона, поднявшего в Ямбе мятеж против приближенных деда ныне правящего государя!»

Были и еще менее достойные люди в этой несчастной стране. Познакомьтесь хотя бы с этим донесением:

«Адвокат из Тула защищал одного бедняка, отца которого убили в прошлом году. Адвокат этот страстный охотник и любитель пива и, что еще хуже, основал какое-то общество помощи бедным нашей округи. Этот дерзкий выродок утверждает, что шпионы — самые последние люди!»

«Учитель Т. бегал сегодня по городу с уличными мальчишками и крал у зеленщиков груши, а вечером стрелял из рогатки в голубей и разбил окно в казенном здании. Это бы еще куда ни шло, но он посещает митинги, голосует на выборах, беседует с гражданами, читает газеты, говорит о государственном займе и чего только еще не учиняет во вред преподаванию!»

«Крестьяне из Вара начали строить новую школу, и, вполне возможно, этим пороком заразится вся округа. Нужно срочно пресечь сие гнусное направление, вредное для государства!»

«Ремесленники в Варе основали читальню и каждый вечер собираются там. Эта страсть пустила глубокие корни, особенно среди молодежи, а люди постарше мечтают основать, кроме читальни, пенсионный фонд. Нельзя терпеть этого в нашем крае, ибо сие является соблазном для всех порядочных людей, не ругающих министров!.. А один ремесленник помышляет даже о разделении труда!.. Роковые страсти!..»

«Крестьяне из Бадуа требуют общинного самоуправления!»

«Граждане Трои хотят свободы выборов!»

«Многие здешние чиновники добросовестно делают свое дело, а один, помимо этого, играет на флейте и знает ноты!»

«Писарь Мирон с увлечением танцует на вечеринках и заедает пиво солеными семечками. Чтобы он излечился от этих страстей, надо его выгнать со службы».

«Учительница Хела каждое утро покупает цветы и тем соблазняет окружающих. Нельзя держать такую на службе — она испортит нам молодежь».

Кто бы мог перечислить все гнусные страсти этого несчастного народа? Достаточно сказать, что во всей стране нашлось лишь десять порядочных и честных людей, а все остальные — и мужчины и женщины, и старые и молодые— были испорчены, как говорится, до мозга костей.

Каково, по-вашему, было этому десятку честных и хороших людей в той испорченной стране?.. Тяжело, очень тяжело, и больше всего из-за того, что были они невольными свидетелями гибели своего отечества, так горячо ими любимого. Ни днем, ни ночью не давала им уснуть забота: как исправить своих грешных сограждан, как спасти страну от гибели?

Пламенно любящие свою родину, полные добродетелей и благородства, они готовы были принести любые жертвы на алтарь отечества. И в один прекрасный день мужественно склонили они головы перед волей жестокой судьбы, уготовавшей им тяжкое бремя, и стали министрами, взяв на себя благородную задачу очистить страну от грехов и страстей.

Люди они ученые, и все же нелегко было им справиться с таким трудным делом.

Но вот однажды самого глупого из них (а на языке того народа это значило самого остроумного) осенила мысль созвать Народную скупщину с тем, однако, чтобы дела в ней решали иностранцы. Ухватились все за эту дивную идею и наняли на государственный счет двести иноземцев да столько же еще навербовали из числа тех, что случайно оказались в этой стране по торговым делам. Отказывались они, отказывались, но — чья сила, того и воля. Так набралось четыреста иностранцев, готовых стать депутатами, решать разные дела на благо страны, выражать народные чаяния.

Когда таким образом вышли из положения, подыскав достаточное количество людей на роли народных представителей, сейчас же объявили выборы депутатов. Пусть это вас не удивляет — таков уж был обычай в той стране.

Начались заседания Скупщины. Ораторствуют, спорят, выносят решения… Нелегко выполнить столь важную задачу. Вначале все шло сравнительно гладко, но как только коснулись страстей, дело сразу застопорилось. И так было до тех пор, пока не выискался один да не предложил принять решение, которым все страсти в стране отменяются.

— Да здравствует оратор! — грянул восторженный клич.

Все присутствовавшие в зале Скупщины с энтузиазмом поддержали предложение, и было вынесено решение:

«Народное представительство, исходя из того, что страсти мешают прогрессу народа, считает необходимым добавить к новому закону следующий пункт;

«С сего дня страсти прекращают свое существование и отменяются как вредные для народа и государства».

Не прошло и пяти минут после подписания закона об отмене страстей, и хотя знали об этом только депутаты, а посмотрите, что происходило в народе, во всех краях без исключения.

Достаточно будет процитировать вам в переводе одно место из чьего-то дневника.

Вот что там написано слово в слово:

«…Я был заядлым курильщиком. Бывало, только про¬снусь, сразу за сигарету. Однажды утром просыпаюсь, беру коробку с табаком и свертываю, по обыкновению, сигарету. Вдруг как-то мне не по себе стало (именно в этот момент депутат вносил свое предложение), рука у меня задрожала, сигарета выпала; поглядел я на нее и с отвращением сплюнул… «Не буду больше курить», — решил я, и табак мне показался омерзительным, глаза бы на него не глядели. С чего бы это? Выхожу я во двор, а там чудеса творятся. В воротах стоит мой сосед, непробудный пьяница, который без вина не мог часу прожить; стоит он трезвый, глядит перед собой и чешет затылок.

— Вот принес, пожалуйста, — говорит ему слуга и протягивает, как обычно, бутылку вина.

Сосед хватает ее и швыряет оземь так, что только брызги летят.

— Фу, мерзость! — восклицает он с отвращением, глядя на разлитое вино.

Затем он долго молчит, а потом просит воды с вареньем.

Принесли ему, он отпил немного и отправился по делам.

Жена его заплакала от радости, видя, как муж ее внезапно исправился.

Другой мой сосед, тот, что с упоением читал газеты, сидит возле открытого окна; и он как-то изменился, на себя не похож.

— Получили газеты? — спрашиваю его.

— И глядеть на них не хочу, — так они мне опротивели, — ответил он. — Сейчас я как раз собираюсь почитать археологию или греческую грамматику!..

Я пересек двор и вышел на улицу.

Весь город преобразился. Один страстный политик от-правился было на митинг. Идет человек по улице и вдруг, вижу, поворачивает назад и бежит, будто за ним гонятся.

Что с ним, удивляюсь я, и спрашиваю, почему это он ни с того ни с сего назад повернул.

— Пошел я на митинг, — говорит он, — и вдруг меня осенило, что гораздо лучше выписать книгу о сельском хозяйстве или отечественной индустрии и читать ее дома да совершенствоваться в труде. Что мне за дело до митинга? — И он ринулся домой изучать земледелие.

Никак я не мог надивиться на все эти чудеса, вернулся домой и стал рыться в учебниках психологии, желая прочесть то место, где говорится о страстях.

Дошел до страницы, на которой написано «Страсти», а там только заглавие осталось. Все остальное изгладилось, будто никогда ничего и написано не было!..

— Господи помилуй? Это еще что такое?!

Во всем городе не найти ни одного подверженного порокам и пагубным страстям человека; даже скотина и та стала вести себя приличнее.

Только на следующий день прочли мы в газетах решение Скупщины об отмене всех страстей.

— Ага, вот в чем дело! — воскликнули все. — Мы-то удивляемся, что с нами такое происходит, а это, оказывается, Скупщина отменила страсти!»

Приведенной выдержки из дневника достаточно, чтобы показать происходившее в народе, когда в Скупщине принимался закон об отмене страстей.

Потом об этом сделалось известно всем и каждому, и удивляться перестали, а учителя в школах так поучали своих учеников:

«Некогда и страсти были в человеческих душах, и это был один из самых запутанных и трудных разделов психологии; но по решению Скупщины страсти отменены, так что теперь в психологии, как и в человеческих душах, нет такого раздела. Страсти отменены такого-то числа такого-то года».

— И слава богу, не надо их учить! — перешептываются ученики, довольные решением Скупщины, ибо к следующему уроку нужно затвердить только:

«Такого-то числа такого-то года по решению Скупщины отменены все страсти, и таким образом их нет у людей!…»

Кто повторит это без ошибки, получит отличную отметку.

Вот так, одним махом, этот народ был спасен от страстей, исправился, и от него, по некоторым преданиям, произошли ангелы!..

 

Источник: Радое Доманович, Повесты и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Е. Рябовой)

 

[1] Клисс – игра, напоминающая городки.

[2] Сербский постоялый двор, закусочная, трактир.

Этот рассказ написан в 1898 году. Историческа подоснова его такова: в 1888 году, король Милан (отец Александра Обреновича) под давлением народных масс был вынужден принять конституцию, дававшую известные политические права народу. После принятия конституции Милан отрекся от престола в пользу своего несовершеннолетнего сына Александра, который стал вводить полицейский режим, бесцеремонно попирая все права народа. Введение этого режима совершалось под лозунгом «умиротворения политических страстей», которые, как утверждала правительственная пропаганда, были якобы главным препятствием в процветании и прогрессе народа. Лозунг «умиротворения страстей» стал в 90-х годах одним из главных пунктов программ правительства. В начале 1894 года было образовано так называемое «нейтральное» (то есть внепартийное) правительство во главе с Джордже Симичем, который заявил, что будет считать своей миссией «обуздание разбушевавшихся страстей, смирение умов, и обеспечение порядка и законности в нашей стране». 9 мая 1894 года король Александр отменил конституцию 1888 года и ввел старую, реакционную конституцию 1869 года. В тронной речи в апреле 1895 года он говорил: «Потребность Сербии в умиротворении политических страстей, укреплении спокойствия и порядка в стране, которые позволят всем нам посвятить себя серьезному и плодотворному труду… побудили меня принять решение об отмене в прошлом году декретом от 9 мая конституции 1888 года и возвращении в силу конституции 1869 года».

Укинување на страстите

Ние, Србите, му благодариме на милосливиот Бог, си ги свршивме сите работи, па сега можеме, онака, во слободното време, да се проѕеваме до мила волја, да дремеме, да се изналежуваме и да спиеме, па кога и тоа ќе ни здодее, можеме од шега, да ѕирнеме да видиме што се прави по другите несреќни земји. Велат — господи спаси нè од секаква беда и напаст, и нека е скраја! — бидејќи има земји каде што луѓето постојано се закрвуваат и се расправаат околу некакви права, околу некаква слобода и лична безбедност. Кожата му се наежува на човека кога ќе помисли на таквите несреќници кои уште не си ги средиле работите дома, а ние втасавме да ги средуваме дури и Кина и Јапонија. Секој ден одиме сè подалеку од својата земја, и ако потрае вака, нашите новинари ќе почнат да носат написи од Марс, Меркур, или, во краен случај, и од Месечината.

И јас сум член на овој среќен народ, па ете, за да ја задоволам модата, сакам да ви раскажам за една далечна, многу далечна воневропска земја, и што станало во неа одамна, многу одамна.

Не се знае точно каде била таа земја, како се викал народот во неа, но сигурно не е во Европа, а народот би можел да се вика со кое било име, само не Срби. Во тоа се согласуваат сите постари историчари, а новите можеби ќе го тврдат и обратното. Впрочем, тоа и не е наша работа и јас го оставам тоа, па дури и да се огрешам во обичајот дека треба да зборуваме за она што не го разбираме и да ја работиме онаа работа што не е наша.

Со сигурност се знае дека тој народ бил многу расипан и непослушен, преполн со пороци и лоши страсти, па со тоа и ќе ве позабавам во оваа приказничка.

Секако, драги читатели, на прв поглед вие не можете да верувате дека некогаш можеле да постојат толку расипани луѓе, но да знаете дека сето ова го работев според стари записи, што ги имам в раце.

Еве, во точен превод, неколку доставки до раз ни министри:

„Земјоделецот Н. Н., од Кар, денес по орањето намина в меана, пиеше кафе и страсно ги читаше весниците во кои се напаѓаат денешните министри…“

„Учителот Т… од Борак, штом ќе излезе од училиштето, ги собира околу себе селаните и ги наговара да формираат пејачка дружина. Освен тоа, овој учител игра челик со чираците, а со своите ученици игра со петлици, па затоа е многу штетен и опасен. На некои селани им чита книги и им ги нуди да ги купат. Ова зло не може да се трпи, зашто со тоа ја расипува целата околина, и им подметнува на мирните и чесни граѓани дека бараат слобода, а всушност тој непрестајно им зборува дека слободата е послатка од сè. Пуши страсно и потплукнува кога пуши.“

„Свештеникот Ѓ… од Сора, по службата во храмот, оди на политички собир во блискиот град.“

Еве, гледате, какви резили ти немало во оветот!

Внимавајте понатаму:

„Судијата С… денес гласаше за општинската управа. Овој срамен судија прима опозиционен весник и страсно го чита. Во судот се осмели да каже дека еден селанец воопшто не е виновен, кој е обвинет за навреда и противставување на власта, зашто пред сведоци рекол дека нема ништо да купува од дуќанот на кметот Габор. Освен тоа, тој ист судија изгледа замислен, а тоа е еден јасен доказ дека е полн со пороци и сигурно смислува некаков голем заговор против денешниов режим. Треба да се обвини за навреда на господарот, зашто тој и без тоа не може да биде пријател на династијата кога оди на кафе кај Моро кафеџијата, а Моровиот дедо бил добар пријател со Леоновиот побратим, кој го спотна оној метеж во Јамб против доглавникот на дворот на дедото на денешниот владетел!“

Имало и уште полоши луѓе во таа несреќна земја. Читајте ја само оваа доставка:

„Адвокатот од Тул застапуваше некојси сиромав, чиј татко го убија минатата година. Тој адвокат страсно пие пиво и оди на лов, а што е најлошо, основал и некоја дружина за помагање на сиромасите во нашата околина. Тој е дрзок изрод кој зборува дека државните шпиони се најлоши луѓе.“

„Професорот Т… денес трчаше низ градот со разни белосветски дечишта и крадеше круши откај зарзаватчијата, а вчера гаѓаше гулаби со праќка и скрши прозорец на една државна зграда. Тоа и би можело да му се прости, но тој оди на политички собири, гласа на изборите, разговара со граѓаните, чита весници, зборува за државниот заем, и какви ли не уште срамотилаци прави на штета на наставата!“

„Селаните од Вар почнаа да прават ново училиште, и како што се чини, со тој порок ќе се зарази целата наша околина. Треба што побргу да се спречи таа гнасна струја, штетна за државата!“

„Занаетчиите од Вар основаат читална и секоја вечер се собираат во неа. Оваа страст фати длабоки корења, особено кај младите, а старите се носат со мислата освен читалната — да основаат занаетчиски пензионерски фонд. Ова не може да се трпи во нашиот крај зашто ги соблазува сите чесни луѓе, кои не ги пцујат министрите! Еден занаетчија дури бара поделба на трудот! … Грди страсти! …“

„Селаните од Падо бараат општинска самоуправа!“

„Граѓаните во Троја сакаат слобода на изборитр.“

„Многумина овдешни службеници совесно си ја вршат работата, а еден, освен тоа, свири на флејта и знаје ноти!“

„Писарот Мирон страсно игра на забавите и јаде солени семки со пивото. Треба да се истера за да се излекува од тие страсти.“

„Учителката Хела купува цвеќе секое утро, па така ја соблазнува околината. Не може да се трпи, зашто ќе ни ја расипе младината.“

Кој би можел да ги изнареди сите гнасни страсти на тој несреќен народ? Доволно е да се рече дека само десетмина биле добри и чесни луѓе во целата земја, а сите други, и машко и женско, и старо и младо, биле расипани, како што се вели, од корен.

Што мислите, како им било на овие десетмина добри и чесни луѓе во таа расипана земја? … Тешко, многу тешко, а најмногу поради тоа што морале да го гледаат пропаѓањето на својата родена земја, што толку силно ја љубеле. Не спиеле ниту дење ниту ноќе од грижи: како да ги поправат своите грешни сограѓани, како да ја спасат земјата од пропаст?

Полни со огнено родољубие, полни со добродетелства и благородност, биле во состојба да ги поднесат сите жртви за среќата на својата татковина. И, еден ден, го стегнале јуначкото срце, ја наведнале главата пред волјата на горчливата судбина, која им пресудила тежок товар, и станале министри, земајќи си ја врз себе благородната задача да ја исчистат земјата од гревот и од страстите.

Биле учени луѓе, но не им било лесно да ја извршат толку тешката обврска.

Најпосле, на еден, кој бил најглупав кај тој народ (тоа значело најдуховит), му светнала мислата дека треба да се овика Народното собрание, но во него решаваат странци. Сите ја прифатиле оваа убава идеја и на државен трошок зеле под наем двесте луѓе, кои испофатиле некакви странци, што случајно се затекле тука, во таа земја, поради трговија. Тие се бранеле, се оттргнувале, но сила бога не моли!

Така се случило четиристотини странци да станат пратеници и да решаваат разни работи за среќата на земјата, да станат израз на народните желби.

Откако така ја свршиле работата и нашле доволен број луѓе кои ги наименувале за народни претставници, веднаш потоа распишале и избори за народни пратеници. Немојте да се чудите на тоа, зашто во таа земја таков бид обичајот.

Почнале собраниските седници. — Се решава, се зборува, се дискутира… Не е лесно да се сврши толку важна работа. Сè било лесно и одело бргу, но кога се дошло до страстите, веднаш се појавиле тешкотии. Додека некој не се нашол да предложи да се донесе решение со кое се укинуваат сите страсти во земјата.

— Да живее говорникот, да живее! — одекнале радосните извици од многу грла во собраниската сала.

Сите воодушевено го прифатиле предлогот, и се донесло решението:

„Народното претставништво, согледувајќи дека страстите му пречат на народниот напредок, е поттикнато да ја донесе уште и оваа точка во новиот закон, која ќе гласи:

„Од денес престануваат страстите и се укинуваат како штетни за народот и за земјата.“

Не поминале ни пет минути откако бил потпишан законот за укинување на страстите, и за него знаеле само пратениците, а сега да видите што се случувало меѓу народот во сите краишта, без разлика.

Доволно е да ви наведам само едно место, во превод, од нечиј записник.

Еве го, од збор до збор, тој записник:

„… Пушев страсно. Кога ќе се разбудев, веднаш се фаќав за цигарите. Еден ден, се разбудив и ја зедов кутијата со тутунот, та свиткав цигара (по обичај). Некако ми стана непријатно (токму тогаш пратеникот предлагал), кога одеднаш почувствував како раката сама ми затрепери, а цигарата ми падна; ја погледнав, па со одвратност плукнав… веќе нема да пушам — си помислив, а тутунот ми стана гаден, толку многу гаден што не можев да го гледам. Се чудев што ми стана така одеднаш, и излегов во дворот. Кога, дури таму имав што да видам! Пред вратата, мојот сосед, еден стар пијаница, кој не можеше без вино ниту час; стои трезен човекот, си гледа пред себе, и се чешка по главата.

— Еве, донесов вино, — му рече момокот, и му подаде шише како и обично.

Мојот сосед го дофати шишето, па го тресна одземи и тоа се распрсна на стотина парчиња.

— Уф, гадни работи! — викна тој со гнасење, гледајќи го истуреното вино.

Потоа долго молчеше, па побара слатко и вода.

Му донесоа, тој се почести, а потоа си отиде на работа.

Жена му се расплака од радост кога виде дека мажот и одеднаш се поправа.

Еден друт мој сосед, пак, кој страсно читаше весници, го видов како седи крај отворениот прозорец, па и тој нешто преобразен и чудно изгледаше.

— Добивте весници? — го прашав.

— Веќе нема да ги погледнам весниците, толку ми станаа одвратни! Сега си мислам да земам да читам археологија или грчка граматика! … — ми одговори, и јас си заминав, излегов на улица.

Целиот град се беше преобразил. Еден страстен политичар беше тргнал на политички собир. Одеше човекот по улицата, па наеднаш се заврти и се стрча наназад, небаре некој го спобркал.

Се зачудив што му стана, па го прашав зошто така наврапито се враќа.

— Тргнав на собир, па одеднаш ми падна на ум дека е подобро да си одам дома, да си нарачам некоја книга од областа на земјоделството и на домашната индустрија, па да читам и да се усовршувам во работата. Што барам на собир? — ми рече, па отрча дома за да го изучува земјоделството.

Не можев да се начудам на чудото што стана одеднаш, па се вратив дома, и зедов да ја прелистувам психологијата. Сакав да го прочитам местото за страстите.

Наидов на листот каде што пишуваше: „Страсти“. Останал само насловот, а сето друго побелело, небаре никогаш ништо не пишувало! …

— О, што е сега ова, господи?!

Во целиот град никаде не можеш да најдеш лош и страстен во што било, па дури и добитокот станал поумен!

Дури утредента во весниците прочитавме за собраниското решение дека се укинуваат сите страсти.

— А, ах, значи тоа е! — викаа сите. — Ние се чудиме што станува со нас. а тоа Собранието ги укинало страстите!

Овој записник е доволен за да објасни што станало кај народот кога во Собранието се донесувал законот за укинување на страстите.

Потоа им било јасно на сите и секому, и престанало чудењето, а наставниците во училиштата вака им предавале на своите ученици за страстите: „Некогаш во душите на луѓето постоеле и страсти, и тоа бил еден од најзаплетканите и најтешките делови на психологијата; но со решение на Собранието страстите се укинати, па така сега ја нема таа партија во психологијата, како и во душите на луѓето. Страстите се укинати на тој и тој датум, таа и таа година.“

— Му благодариме на Бога кога не мораме да ги учиме! — шепотеле учениците, задоволни со таа собраниска одлука, зашто за идниот час требало да научат само: „На тој и тој датум, таа и таа година, со решение на собранието се укинати сите страсти, и така веќе ги нема кај луѓето! …“

Штом ќе го изговореле тоа без грешка, ќе добиеле одлична оценка.

Ете, така наеднаш тој народ се спасил од страстите, се поправил, па од тој народ, според некои преданија, станале анѓелите! …

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)