Во една стара книга прочитав чудна приказна; а ѓавол да знае од каде мене ми се најде в раце таа книга, од некое смешно време, во кое имало многу слободоумни закони, а ни малку слобода; се држеле говори и се пишувале книги за стопанството, а никој ништо не сеел, целата земја била пренатрупана со морални поуки, а морал немало; во секоја куќа полн таван со логика, но ум немало; на секој чекор се зборувало за штедење и за благосостојба на земјата, а се растурало на сите страни, а секој лихвар и никаквец можел да си ја купи титулата „голем народен патриот“ и тоа само за неколку гроша.

Писателот на таа чудна приказна, патни белешки (што ли е тој состав строго земено според литературните видови, не знам ни самиот, а не сакав да ги прашувам ни стручните лица, зашто и тие, без секакво сомневање според нашиот утврден српски обичај, предметот би го упатиле за мислење до општата седница на Касациониот суд. Меѓу другото, тоа е убав обичај. Се поставуваат луѓе кои мораат да мислат по службена должност, па готова работа, и сите други сме безгрижни)… Значи, писателот на таа чудна приказна, односно на патните белешки, почнува вака:

„Педесет години од својот живот поминав само патувајќи по светот. Видов многу градови, многу села, многу земји, многу луѓе и народи, но ништо толку не ме зачуди, како едно мало племе, во еден прекрасен, питом предел. Јас ќе ви раскажам за тоа среќно племе, иако однапред знам дека никој жив нема да ми верува, ниту сега, ниту пак кога и да е по мојата смрт, ако некому ова му падне в раце и го прочита…“

Некој шерет чичко, та токму поради ваквиот свој почеток ме натера да ја прочитам работата докрај, а кога веќе ја прочитав, сакам да им ја прераскажам и на другите. За да не мислите дека со ова сакал да ве наговорам на читање, еве веднаш, уште во почетокот, најискрено изјавувам дека не е вредно да се чита, и дека чичкото (писателот, што ли е?) лаже сè што раскажува; но, за големо чудо, јас лично верувам во таа негова лага како во најголема вистина.

Еве како раскажува тој понатаму.

Пред еден цел век татко му е тешко ранет и заробен во војната, а потоа од својата татковина однесен во туѓина, каде што пак се оженува со една девојка робинка, своја земјачка. Во тој брак сум се родил јас, а кога имав одвај девет години, тој умре. Тој многу ми раскажуваше за својата татковина, за јунаците и за големите карактери со кои изобилува нашата земја, за големото родољубие и за крвавите војни за слобода, за добродетелствата и чесноста, за големата пожртвуваност за спасување на земјата, каде што сè, па и животот, се причестува на олтарот на татковината. Ми раскажуваше за славното и витешко минато на нашиот народ, а на умирање ми остави аманет: „Синко, мене смртта не ми даде да умрам во својата мила татковина, судбината не ми даде коските да ми ги прими онаа света земја што ја натопував со својата крв за да може да биде слободна. Мојата несреќна судбина не ми дозволи, пред да ги затворам очите, да ме огреат зраците на слободата во мојата мила татковаина. Но, нека е простена мојата крв, зашто зраците на слободата тебе ќе те осветлат, синко мој; ќе ве осветлат вас, нашите деца. Оди, синко, бакни ја таа света земја кога со нога ќе стапнеш на неа, оди и сакај ја, а знај дека големи дела ѝ се наменети на таа витешка земја и на нашиот народ; оди и, за гордост на својот татко, за добро употреби ја слободата, а не заборавај дека таа земја ја ороси и мојата крв, крвта на твојот татко, како што со векови е росена од благородната крв на твоите витешки и славни предедовци…“

Кај овие зборови татко ми ме гушна и ме бакна, и неговите солзи капнаа на моето чело.

— Појди, синко, господ нека ти…

Со оваа недовршена реченица испушти душа мојот добар татко.

Не помина ниту еден месец по неговата смрт, со торбата на рамо и со стап в раце тргнав по белиот свет да ја барам својата славна татковина.

Педесет години патував низ туѓина, низ широкиот свет, но никаде на земјата не најдов ни слична на онаа витешка земја, за која толку пати ми раскажуваше татко ми.

Но, барајќи ја мојата татковина, наидов на интересна земја и интересни луѓе, за што, еве, ќе ви раскажувам.

Летен ден. Сонцето пече, мозокот да ти зоврие, од големата запурнина чувствуваш вртоглавица; нешто ми брмчи во упште, жедта ме исцрпува, а и погледот ми е заморен, та одвај гледам. Сиот сум облеан во пот, па на потта се налепи патната прашина; и облеката ми е прашлива и веќе излитена. Одам уморен, изнемоштен, додека одеднаш, на половина час ôд, пред мене гледам се белее град што го заплискуваат две реки. Како да почувствував нова сила, заборавив на заморот и омалаксаноста, па завјасав накај тој град. Стигнав до брегот. Двете големи реки мирно си течат и со својата вода ги мијат градските ѕидови.

Се сетив дека татко ми ми раскажуваше за еден прочуен град, каде што нашите пролеале многу крв, па како низ сон си спомнив оти некако ми зборуваше, така, дека тој град лежи на две реки што течат крај него.

Срцето силно ми зачука од возбуда; ја симнав капата, и ветрот токму од шумите на таа земја дувна и ми го разлади испотеното чело. Ги подигнав очите кон небото, клекнав на колена, и низ солзи извикав:

„Боже, голем! дај ми мудрост, послушај ја молитвата на сирачето што се потуцкува по широкиот свет, барајќи ја својата татковина, барајќи ја татковината на својот татко!…“ Ветрот и понатаму дувка од сините планини што се гледаат таму во далечината, а небото молчи.

„Кажи ми, ти мил ветру што дуваш од тие модри гори, дали тие се горите на мојата татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали од тие горди ѕидини на гордиов град ја миете крвта од моите претци?“

Сè е немо, сè молчи, а мене некое слатко претчувство, некој таен глас како да ми вели:

„Тоа е земјата што толку време ја бараш!“

Наврапито ме тргна некаков шум. Крај брегот, малку подалеку од мене здогледав некојси рибар. Кајчето му е на брегот, а тој си ја крпи мрежата. Занесен од слаткото чувство, порано не го забележав. Му приоѓам на тој човек и го поздравувам.

Тој ме погледна молчејќи, па веднаш го сврти погледот од мене и си ја продолжи својата работа.

— Која е онаа земја што се гледа оттаму преку водана? — прашам, а сиот треперам од нетрпение да чујам што ќе ми одговори.

Тој ги спушти рамењата и ги рашири рацете во знак на чудење, ме погледна и процеди низ заби:

— Да, навистина тоа е некоја земја.

— Како се вика? — прашам,

— Тоа не знам. Гледам дека има таму некоја земја, но не сум прашал како се вика.

— А ти, од каде си? — прашам.

— Па ете, овде на едно половина час одовде ми е куќата. Тука сум се родил.

„Чудно, тогаш оваа не е земјата на моите претци, мојата татковина“ — си помислив, а гласно запрашав:

— Па зар ти ништо не знаеш за оваа земја? Зар по ништо не е прочуена?

Рибарот се замисли, ја пушти мрежата од рацете, па како да се сети на нешто. По долго молчење рече:

— Велат дека во таа земја има многу свињи.

— Зар само по свињи е прочуена таа земја? — прашам зачудено.

— Па има и многу будалштини, но тоа мене не ме интересира! — рече тој ладнокрвно и зеде пак да си ги крпи мрежите.

Ми беше нејасен одговорот, та повторно го запрашав:

— Какви будалштини?

— Секакви — ми одговори со некаква здодевност и се проѕевна рамнодушно.

— Значи, свињи и будалштини?! За ништо друго не си слушнал?…

— Освен свињи, велат дека имаат многу министри, едни во пензија, други на располагање, но нив не ги извезуваат. Ги извезуваат само свињите.

Си помислив дека рибарот си тера шега со мене, та пламнав:

— Ама што ми зборуваш ти мене штогоде, сигурно мислиш дека сум будала?!

— Плати ми да те префрлам таму, на другион брег, па оди види што има. Јас ти го кажувам она што сум го чул од други. Ниту јас сум бил таму, ниту пак знам сигурно што има.

„Значи тоа не е земјата на моите славни претци, зашто таа е прочуена по јунаци, по големи дела и по светлото минато“ — си помислив, но рибарот, со чудните одговори на моите прашања, ме заинтересира, та се решив да ја видам и таа земја, кога веќе толку многу други видов и поминав. Се пазарив со него и седнав во кајчето.

Рибарот довесла до другиот брег, ги прими парите како што се пазаривме, и, откако јас излегов на брегот, тој си одвесла назад.

(Нареден дел)

Сънувах страшен сън. Не се учудвам толкова на самия сън, колкото на това, как съм имал смелост да сънувам такива страшни неща, когато и аз съм мирен и честен гражданин, добро дете на тази измъчена, скъпа наша майка Сърбия, както и всички други нейни деца. Хайде да речем, че аз правя изключение от другите — не, брат, върша всичко до косъм както и останалите и поведението ми е така внимателно, че няма равен на мене. Веднаж видях на улицата откъснато блестящо копче от полицейска униформа, загледах се в неговия очарователен блясък и тъкмо исках да отмина, изпълнен с най-сладостни мисли, изведнаж ръката ми затрепера и сама се вдигна към шапката; главата ми се наведе сама към земята, а устата ми се разтегна в оная приятна усмивка, с която всички ние обикновено поздравяваме по-висшестоящите.

— Наистина в жилите ми тече благородна кръв и нищо повече! — казах си веднага и с презрение погледнах един простак, който мина по същото време и в невниманието си настъпи копчето.

— Простак! — казах сърдито аз, плюх и мирно продължих да се разхождам, утешен от мисълта, че такива простаци има малко. Стана ми необикновено приятно, че господ ми е дал финото сърце и благородната, юнашка кръв на нашите предци.

Ето сега вижте какъв прекрасен човек съм и че по нищо не се различавам от останалите добри граждани, затова и сами ще се учудите как именно на мене можаха да ми се присънят такива страшни и глупави неща.

Този ден не ми се случи нищо необикновено. Вечерях хубаво, след вечерята дълго си чистих зъбите, пийнах си вино и използувал така смело и съвестно своите граждански права, легнах си в постелята и взех книга, за да задряма по-бързо. Скоро книгата падна от ръцете ми, след като, разбира се, изпълни своето предназначение, и аз заспах със спокойна като агне съвест, защото бях изпълнил всичките си задължения.

Изведнаж се намерих на някакъв тесен, хълмист и разкалян път. Хладна, тъмна нощ. Вятърът свири през оголените клони а просто реже, където хване оголена кожа. Небето — тъмно, страшно и нямо, а ситният сняг засипва очите и бие в лицето. Няма жива душа. Бързам напред и се плъзгам по разкаляния път ту наляво, ту надясно. Залитах, падах и накрая се загубих. Лутах се така бог знае къде. А нощта не беше къса, обикновена нощ, а някаква дълга нощ — цял век, и аз безспирно вървях и не знаех накъде.

Вървях така, много, много години и стигнах далеко, далеко от своя роден край, в някаква непозната земя, в някаква чудна страна, за която никой жив може би и не знаеше и която сигурно само насън може да се види.

Като се лутах из тая страна, пристигнах в един голям, многолюден град. На широкия градски площад се беше събрал много народ и се бе вдигнал такъв страшен шум, просто да му заглъхнат ушите на човек. Отседнах в една гостилница тъкмо до пазара и попитах кръчмаря защо се е събрал този народ.

— Ние сме мирни и добри хора — започна той да ми разказва, — верни и послушни на своя кмет.

— Нима при вас кметът е най-важен? — прекъснах го аз с въпрос.

— При нас управлява кмет и той е най-важен; след него идват пандурите.[1]

Аз се засмях.

— Защо се смееш?… Ти не заеш ли това?… А откъде си?…

Аз му разказах как се изгубих и че съм от далечна земя — Сърбия.

— Чувал съм за тази известна страна! — процеди той през зъби, изгледа ме със страхопочитание и продължи: — Ето, при нас е така, кметът управлява със своите пандури.

— Какви са тия пандури при вас?

— Е, пандури, знаеш. Има ги разни и се различават по ранг. Има висши и нисши пандури… Та казвам ти, ние сме си тук мирни и добри хора, но от околността идват при нас всякакви нехранимайковци, развалят ни и ни учат на зло. За да се различава всеки един гражданин от другите, кметът вчера издаде нареждане всички тукашни граждани да отидат пред общинския съд, където на всекиго ще сложат клеймо на челото. Ето затова народът се събира, за да се уговорим какво да правим.

Аз се стреснах и помислих да избягам от тази страшна страна колкото се може по-бързо, защото, въпреки че съм благороден сърбин, не съм свикнал чак на такова голямо геройство и ме досрамя.

Кръчмарят се изсмя добродушно, потупа ме по рамената и каза високомерно:

— Ех, страннико, ти вече се изплаши?!… Май че нашата смелост никъде я няма!

— Че какво мислите да правите? — попитах засрамен.

— Как какво мислиме? Ще видиш ти нашето геройство. Никъде я няма нашата смелост, аз ти казвам. Много свят си пребродил, но съм сигурен, че по-големи юнаци не си виждал. Хайде да отиваме заедно натам. Аз трябва да побързам.

Тъкмо да излезем, пред вратата се зачу съскане на камшик. Надзърнах вън и какво да видя — един човек, с някаква триъгълна блестяща шапка, с шарени дрехи, яздеше друг, облечен в разкошни дрехи с обикновена гражданска кройка. Спряха пред механата и ездачът слезе на земята.

Кръчмарят излезе и се поклони до земята, а човекът в шарените дрехи влезе в механата и седна на специално наредена маса. Другият, в гражданските дрехи, остана да чака пред механата. Кръчмарят се поклони дълбоко и на него.

— Какво значи това? — попитах смутено кръчмаря.

— Ето този, дето влезе в механата, е най-главният пандур, а онзи е един от най-видните граждани, наш голям богаташ и патриот — прошепна той.

— Защо позволява да го язди?

Кръчмарят ми кимна с глава и ние се отдръпнахме малко настрана. Той се усмихна снизходително и каза:

— При нас това се смята за чест, с каквато рядко се удостоява някой!…

Той ми разказа за още много неща, но в смущението си аз не го разбрах. Чух обаче добре последните му думи: „Това е заслуга пред родината, която не всеки народ може и знае да цени!“

Пристигнахме на събранието, където вече бе започнал изборът на президиум.

Една група беше издигнала като кандидат за председател някакъв си Колб, ако точно съм запомнил името, друга — някакъв си Талб, трета пък — друг свой кандидат.

Настана страшна олелия, всяка група желаеше да прокара своя човек.

— Аз мисля, че нямаме по-подходящ човек от Колб за председател на такова важно събрание — казваше един от първата група, — защото неговото гражданско достойнство и смелост са известни добре на всички. Смятам, че няма друг между нас като него, когото да са яздели по-често великани.

— Какво приказваш — крещеше един от втората група, — когато тебе и практикант не те е яздил.

— Знаем ние, вашето достойнство — викаше някой от третата група. — Не сте понесли дори един удар на камшик, без да извикате.

— Братя, да се разберем! — започна Колб. — Наистина мене нашите първенци са ме яздили често още преди десет години, удряли са ми с камшик и аз не съм викал, но може би има още по-заслужили хора. Може би има по-млади и по-добри.

— Няма, няма — гракнаха неговите избиратели.

— Не искаме и да чуваме за тези стари заслуги! Колб са го яздили още преди десет години — викаха от втората група.

— Сега се явяват по-млади сили и за старите не искаме да знаем вече — викаха от третата група.

Изведнаж шумът утихна, народът се отдръпна и направи път, по който мина млад човек към тридесет години. Щом като той излезе, всички преклониха дълбоко глава.

— Кой е този? — пошепнах на кръчмаря.

— Това е първенецът на гражданството. Млад човек, но обещава много. За своите млади години е доживял да го язди и самият кмет вече три пъти досега. Придобил е повече популярност от когото и да било друг до днес.

— Може би ще изберат него?… — попитах.

— Повече от сигурно, защото досегашните кандидати са всички по-възрастни и времето им е минало, а този вчера кметът го яздй.

— Как се казва?

— Клеард.

Направиха му почетно място.

— Аз мисля — прекъсна Колб тишината, — че за това място не бива да търсим по-добър човек от Клеард. Млад е, но ние по-възрастните далеч не можем да се сравняваме с него.

— Така е, така е!… Да живее Клеард!… — екна от всички гърла.

Колб и Талб го заведоха да заеме председателското място.

Всички пак се поклониха дълбоко, след което настъпи тишина.

— Благодаря ви, братя, за високото внимание и почит, които днес ми оказахте единодушно. Надеждите, които възлагате на мен, ме ласкаят. Тежко е да изразяваш народните желания в такива важни дни, но аз ще вложа всичките си сили да оправдая вашето доверие, да застъпвам навсякъде искрено вашите интереси и свято да пазя и по-нататък своето име. Благодаря ви, братя, за избирането мй.

— Да живее, да живее, да живее — понесе се от всички страни.

— А сега, братя, позволете ми от това място да ви кажа няколко думи за днешното важно събрание. Не е лесно да понесем мъките и болките, които ни очакват, не е лесно да издържим да ни сложат с горещо желязо клеймо на челото. Да, това са мъки, които не всеки може да понесе. Нека страхливците треперят и бледнеят, но ние и за миг не бива да забравяме, че сме потомци на достойни прадеди, че в жилите ни тече благородната юнашка кръв на нашите деди, на ония дивни юнаци, на които и око не им трепваше, когато умираха за свободата и за нашето добро, за доброто на своите потомци. Нашите мъки са нищожни в сравнение с техните и нима ние ще се покажем гнило и страхливо поколение сега при нашето благоденствие и изобилие? Всеки истински патриот, всеки, който желае да не се изложи нашето племе пред света, ще понесе болката юнашки и мъжки.

— Така е! Да живее! Да живее!

Излязоха още няколко пламенни оратори, които окуражаваха изплашения народ и говореха горе-долу същото като Клеард.

Думата взе и един блед, изнемощял старец с набръчкано лице, с бели като сняг коси и брада. Краката му се подгъваха от старост, беше цял прегърбен, ръцете му трепереха. Гласът му пресекваше, а очите му сълзяха.

— Деца — започна той, а сълзите му се протъркулнаха па бледото набръчкано лице и паднаха на бялата брада, — тежко ми е и наскоро ще умра, но ми се струва, че е по-добре да не допускаме такъв срам. Аз съм на сто години, наживял съм се и без това… Но нима сега на тази побеляла, немощна глава трябва да се сложи робско клеймо.

— Долу тази дърта краста! — провикна се председателят.

— Долу! — викаха едни.

— Дърт страхливец! — викаха други.

— Вместо да насърчава младите, той плаши народа! — викаха трети.

— Не го ли е срам от побелелите му коси. Наживял се и пак се страхува, а ние младите сме по-храбри! — викаха четвърти.

— Долу страхливеца!

— Да се изхвърли навън!

— Долу!

Раздразненото множество млади храбри граждани се втурна към изнемощелия старец и в яростта си го помъкна и започна да го удря.

Едва го пуснаха заради старостта му, иначе щяха да го пребият с камъни.

Всички се уговориха и дадоха клетва утре достойно да отстоят името на своя народ и да се държат юнашки.

Събранието приключи при най-голям ред. При разотиването се чуха гласове:

— Утре ще видим кои сме!

— Ще видим утре самохвалците!

— Дойде време да покажем кой струва и кой не, а не всяка краста да се хвали с юначество.

Върнах се обратно в механата.

— Видя ли кои сме ние? — високомерно ме попита кръчмарят.

— Видях — отговорих механично аз, а чувствувах как силите ме напускат и главата ми бучи от чудните впечатления.

Още през същия ден прочетох в техните вестници уводна статия със следното съдържание:

„Граждани, време е вече да сложим край на дните на празното хвалебствие и надменност на един или друг между нас; време е да престанем веднаж завинаги да ценим празните думи, с които така често се хвалим, изтъквайки някакви си свои въображаеми достойнства и заслуги; време е вече, граждани, на дело да се изпитаме и наистина покажем кой какво струва! Ние смятаме, че между нас няма да има позорни срахливци които властта ще трябва със сила да докара на определеното място, където ще се слага клеймото. Всеки, който чувствува в себе си дори и капка от кръвта на нашите деди, ще побърза да понесе колкото се може по-рано и с гордост мъките и болките, защото това са свети болки, това е жертва, която изискват родината и доброто на всички нас. Напред, граждани, утре е ден на юнашко изпитание!…“

Този ден моят хазаин — кръчмарят, легна да спи веднага след събранието, за да отиде сутринта колкото се може по-рано на определеното място. Мнозина пък отидоха веднага пред съдилището, за да заемат по-добри места.

На другия ден отидох и аз пред съда. Събра се целият град — и мало и голямо, и мъжко и женско. Някои майки носеха на ръце малки деца — и тях да жигосат с робското, т. е. с почетното клеймо, за да имат по-късно по-големи права и по-добри места в държавната служба.

Беше блъскане, псуване (по това малко приличаха на нас сърбите и ми стана мило), натискане кой пръв ще стигне до вратата. Някои дори се хванаха и за гушите.

Клеймото удряше специален чиновник, облечен в бяло, и благо укоряваше народа:

— Полека, за бога, на всекиго ще му дойде редът, не сте добитък да се натискате така!

Започна жигосването. Някой извика, някой само изохка, но докато аз бях, никой не издържа, без да издаде звук.

Не можах да гледам дълго това мъчение и отидох в механата. А там някои вече бяха се разположили, хапваха и пиеха.

— Отбихме и тая грижа! — казваше един.

— Море, ние и не викахме много, но Талб се дереше като магаре!… — каза друг.

— Ето ви вашия Талб, а вчера искахте да председателствува събранието.

— Е, че кой да го знае!

Разговаряха така, а пъшкаха и се свиваха от болки, но криеха един от друг, защото на всеки му беше срамно да се покаже страхливец.

Клеард се опозори, понеже изпъшка, а с геройство се отличи някой си Леар, който искал да му се сложат две клейма и не издал нито звук. Целият град говореше с най-голямо уважение само за него.

Някои избягаха, но бяха презрени от всички.

След няколко дни онзи с двете клейма на челото се разхождаше с вдигната глава, достойно и гордо, изпълнен с геройство и високомерие, и където и да минеше, всичко живо му се кланяше и сваляше шапка пред героя на деня.

Жени, деца и мъже тичаха след него из улиците, за да видят народния герой. Откъдето и да минеше, чуваше се шепот, пълен със страхопочитание: „Леар, Леар!… Това е той! Това е героят, който не извика и не издаде дори глас, докато му слагаха двете клейма!“ Вестниците пишеха за него и го обсипваха с най-големи хвалебствия и слава.

И заслужил беше народната любов.

Слушах от всички страни тези похвали и изведнаж в мен се събуди сръбската юнашка кръв. И нашите деди бяха герои, и те умираха набити на кол за свободата; и ние имаме героично минало и Косово. Цял бях обхванат от патриотична гордост и суета да покажа какво може нашият народ, втурнах се пред съдилището и извиках:

— Какво хвалите вашия Леар!… Вие не сте още видели юнаци! Да видите вие какво е сръбска юнашка кръв! Удряйте не само две, а десет клейма!

Чиновникът в бели дрехи доближи до челото ми клеймото и аз се стреснах… Събудих се.

Изплашен, потърках челото си, прекръстих се и се чудех, какво ли не му идва на човек насън.

„За малко да помрача славата на техния Леар!“ — помислих си и доволен се обърнах на другата страна. Стана ми криво, че целият сън не завърши.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Пандур — стражар в кралска Югославия.

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

—

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

—

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Уговор совершил, так и дело порешил.

Многие народные обычаи забыты у нас теперь. Но прекрасный обычай наших добрых предков пить по утрам подогретую ракию сохранился у благодарного потомства и будет заботливо передаваться из поколения в поколение, пока солнце сияет и месяц светит, пока хоть один серб существует на земле. Многие мудрые изречения наших предков утратили свой прежний смысл, выдохлись, если можно так выразиться, потеряли свою остроту и вышли из употребления, а те, что раньше казались глупыми, с течением времени стали как-то мудрее. Ничего не поделаешь: все течет, все изменяется! Но есть одна пословица, которая, как и упомянутый выше обычай, в почете и теперь; она не только не потеряла значения, но с каждым днем ценится и почитается все больше. Она гласит: «Уговор совершил, так и дело порешил».

Мы, сербы, ничего не делаем второпях, на скорую руку, а сначала обдумаем хорошенько, посоветуемся с тем, с другим: ум хорошо, а два — лучше! Осмотрительный, умный народ! Я слышал, что ни у кого, кроме сербов, нет такой мудрой пословицы. Недаром люди со всех сторон идут к нам, чтобы хлеба вдоволь поесть, так, видно, сладко им живется! Нет, серб не плюнет, не договорившись.

Был у меня в деревне сосед один, так он, бывало, не договорившись, я с места не сдвинется.

— Будем мы сегодня кукурузу окучивать? — спрашивают его домочадцы.

— Да погодите вы, дайте договориться!

— День не ждет, — скажет, бывало, жена. (Это тебе не сербка! Выродок какой-то!)

— Нужно к Марко сходить, договориться с ним — может, сегодня у него поработаем, а завтра у вас.

И пойдет искать Марко. Встретятся они в корчме и сядут договариваться. Потягивают ракню и рассуждают о деле, как все умные люди. И там, слово за слово, судачат уже о другом; смотришь, Марко крестится, оправдывается в чем-то.

— Да Христом-богом клянусь, не сойти мне с этого места, если я хоть слово против тебя скажу!

Чокнутся и выпьют по стаканчику. И снова пойдут оправдания, объяснения и уверения во взаимной любви и дружбе, и опять чокаются, опять пьют — так день и пройдет.

— Ну, а как же насчет этого решим? — спрашивает Марко, прощаясь.

— Завтра договоримся. Зайду к тебе чуть свет.

Вот так все и решал мой сосед: пустяка не сделает, не договорившись основательно.

Хороший был человек, настоящий серб!

Перевозил он однажды зерно с гумна. Помогал ему шурин: с ним тоже договорились вместе работать. Привезли они два воза.

— Куда сгружать будем?—спрашивает жена.

— Погоди немного, дай передохнуть! Что пристала? И бог душу ждет. И так за день намотался.

— Да ведь солнце скоро зайдет! — твердит свое жена.

— Пускай заходит! У него других дел нет. Дайте-ка, дети, вон тот кувшин.

Сели они с шурином на бревно возле сарая. Пригладил мой сосед усы, отхлебнул немного из кувшина, перекрестился:

— Помоги нам, боже, и пошли всякого благополучия. Твое здоровье, шурин!

Так они долго крестились, пали за здоровье друг друга и, как прилежные работники, говорили о делах — советовались, работать ли им и ночью, или заночевать на гумне и уж взяться с утра.

— Да вы бы наверняка перевезли все давно, пока договариваетесь около этого кувшина, — сердится жена.

— Ну до чего же глупы эти бабы! Просто диву даешься! Болтают без всякого понятия! «Перевезли бы, перевезли бы!» А ты спросила, куда выгружать будем, где сложим? Да знаешь ли ты, что амбар еще не достроен? «Разгружай! Разгружай!» А куда его деть, зерно-то? Иди, разгружай, если сама все знаешь!

— Откуда мне знать? Ты хозяин — ты и думай!

— А?! Я думай! А я что делаю? Чтоб ты пропала! Видишь, я договариваюсь с человеком, забочусь… Ай, да отстань ты, делай свое дело! Твое здоровье, шурин!

—

Но это мелочи. Они и приблизительно не раскрывают характер серба. По-настоящему же проявляется он в делах более важных, в вопросах более значительных.

Если бы англичане, французы, немцы и другие народы знали, чего стоим мы, сербы, они бы перетопили или перебили друг друга от тоски и отчаяния, что бог не удостоил их чести и счастья называться сербами. Что делать? Мы им ничем не можем помочь. Такова воля божья!

Но этот разговор бесконечен. Чтобы не тратить слов понапрасну, перейду к рассказу о том, что я задумал. Не знаю, право, может быть, то, о чем я рассказывал до сих пор, и не следовало бы говорить? Но, дорогие читатели, вы ни в чем не можете упрекнуть меня! Сами знаете, у меня не было возможности с вами договориться. И я не упрекну вас, когда, выражая справедливое недовольство, вы воскликнете: «Понятно, так всегда бывает, когда человек пишет, ни с кем не договорившись!»

Конечно, все вы прекрасно помните ужасное наводнение, от которого несколько лет тому назад так сильно пострадала наша страна. Вода унесла тогда посевы, сено, овчарни, скотные дворы, а дома разрушила или совсем смела. На возвышенностях смыло не только посевы, но и верхний слой земли, только голый камень торчал повсюду. Самая плодородная земля по берегам рек была засыпана толстым слоем песка и щебня. У многих несчастных река, изменив русло, унесла и поля и имущество. Страшное впечатление производили места, пострадавшие от наводнения. Там, где раньше желтела пшеница и трудились веселые жнецы, теперь была пустошь, изборожденная глубокими оврагами. Около рек, где прежде зеленели поля, — песок, щебень. А сколько грязи осело на прибрежных вербах, кустарнике и низкорослых деревьях! Ветки на них обломаны, а уцелевшие печально склонились в ту сторону, куда устремился поток. На них повисли целые копны почерневшего сена, доски, ил, колосья пшеницы, кукурузные листья, лохмотья, тряпки, — чего только там не было! На всем, что осталось после наводнения, лежал слой ила и грязи, отчего опустошенный край имел еще более печальный и жалкий вид. Скотина изголодалась, отощала, еле держалась на ногах от слабости. Даже птицы исчезли из тех мест. Напуганные опустошением, они улетели в какой-нибудь другой край, чтобы своим веселым щебетанием не растравлять горе пострадавших.

—

Не было человека, которого бы до глубины души не потрясло это народное бедствие. Во всех уголках нашей страны началось движение за оказание помощи пострадавшим.

Тотчас же были предприняты самые срочные меры. Все газеты на первых страницах помещали большие статьи, полные глубокой скорби и искреннего сочувствия.

«О боже! Видишь ли ты горе этого измученного, исстрадавшегося народа? Как ненасытен злой рок! Разве мало битвы на Марице, недостаточно Косова, пятивекового рабства?» И так далее. Так писала одна газета. Другая, взяв эпиграфом слова Змая: «Все на этом свете глухо к страданиям, кроме господа-бога», поместила трогательную статью, начинавшуюся так: «Только успел наш измученный, исстрадавшийся народ свободно вздохнуть, только начал он залечивать раны Косова, стал развивать экономику и культуру, как на страну, напоенную кровью наших славных предков, обрушился новый тяжелый удар смертоносной судьбы. Со всех концов нашей любимой родины доносятся мрачные, тревожные вести, которые потрясают до слез, приводят в отчаяние».

Третья газета писала: «Каждый истинный патриот, искренно любящий свою родину, глубоко вздохнул и низко склонил голову перед тяжким бедствием, которое обрушилось на нашу отчизну…»

Итак, все газеты сообщили о наводнении с подкупающей искренностью, словно соревнуясь, кто более трогательно представит это событие. Все статьи заканчивались обращением к «гражданам патриотам, истинным сербам, которые уже не раз доказывали, что у них есть сердце и что они с полным правом могут стать плечом к плечу с другими цивилизованными народами».

Кроме больших редакционных статей, газеты помещали множество корреспонденций из провинции. Взялись за перо даже те, у кого оно давно заржавело, и принялись описывать голод, страдания и опустошение. Эти люди писали не с целью прославить свое имя, а потому, что не могли спокойно взирать на человеческое горе. «Я должен взяться за перо, — признавались они, — хотя это не моя профессия, должен потому, что сердце мне это подсказывает. Я пишу, господин редактор, обливая слезами эти строки. Ах, как тяжело видеть это разорение, слышать плач изголодавшихся детей…» Дочитывая корреспонденцию, я ясно вижу лицо ее автора: придавленный, убитый горем, он вытирает слезы и едва произносит сквозь рыдания: «Ах, господин редактор, я пользуюсь случаем, чтобы засвидетельствовать свое почтение…» Какое сердце!

Полно было в газетах и сочувственных телеграмм:

«Населению округа… такого-то и такого-то… Глубоко потрясенные великим горем, которое обрушилось на ваш край, не можем не выразить вам свое горячее сочувствие! Граждане (следуют многочисленные подписи)».

Все это длилось несколько дней, а может, и больше, если бы считал кто-нибудь. Когда необходимая газетная шумиха закончилась, события развернулись дальше.

Начали создаваться комитеты, подкомитеты, и, конечно, выбиралось руководство, проводились собрания, заседания — все, что требуется для серьезной и ответственной деятельности в столь необычных обстоятельствах. Были созданы женский комитет, в который, разумеется, вошли знатные дамы, комитет девиц не менее знатного происхождения, комитет патриотов… Одним словом, страна превратилась в сплошной комитет.

Писатели-патриоты поспешили создать лирические повести, стихи и другие трогательные произведения и издавали их «в пользу пострадавших».

Концерты в пользу пострадавших, спектакли в пользу пострадавших.

Газеты пестрят объявлениями, призывающими к тому, к этому, и все в пользу пострадавших. Вот, например:

«Господин Н. Н., наш уважаемый ученый, в воскресенье, 4-го сего месяца, прочтет публичную лекцию «О ферментных грибках, плавающих в воздухе» в пользу пострадавших от наводнения. Сообщая об этом, мы взываем к патриотическим сердцам наших граждан, которые смогут не только приятно провести время, но и оказать помощь несчастным. Надеемся, что громадное большинство граждан откликнется на наш призыв и посетит эту интересную лекцию, ибо, как это великолепно сказал поэт Байрон, «благороднее вытереть слезу сироты, чем пролить море крови».

Целые легионы бродячих актеров и актрис возникли как из-под земли. Они моментально разлетелись во все концы нашей родины, чтобы своими талантами помогать пострадавшим. «Весь доход от представления идет в пользу пострадавших от наводнения». И опять взывают к добрым сердцам патриотов.

Только об этом и пишут, только об этом и говорят.

Разговаривают дамы:

— Вы будете на вечере?

— На каком?

— Как, разве вы не знаете? Состоится большой концерт в пользу пострадавших от наводнения. Будет избранное общество. В этом комитете самые знатные дамы.

— Ах, бедные люди!.. Следовало бы пойти, да, знаете, расходы!

— И мы, поверьте, потратились, но мой муж говорит, что для этого не жалко никаких денег. Мужу пришлось сшить себе новый костюм и мне шелковое платье. Ведь на вечере будет, конечно, высшее общество! И пожертвовать нужно больше обычного, и карета… Да, влетит это в копеечку, что и говорить! Но когда подумаешь, как тяжело там этим несчастным!.. Ведь вы читали газеты?

— Еще бы! Конечно, читала! Ах, бедные люди, мне так жаль их! Да, безусловно, и мы должны идти!

Они расстаются, а на другой день муж носится как угорелый. Ищет поручителей, получает ссуду. Жена покупает шелк, наспех кроит — кипит работа! Да ведь и то сказать, может человек и спешить, и жертвовать, и даже потратиться, черт возьми, для такого благородного дела! Ведь несладко и тем несчастным, которые ждут помощи!

Действительно, этот благотворительный концерт прошел блестяще. Как сообщали газеты, было «истрачено более трех тысяч динаров на оформление зала, который благодаря тонкому вкусу дам был украшен так пышно, что люди не знали, куда смотреть, чему удивляться!».

—

А комитеты патриотов?! Они работают по всей стране. Все спешат, все заняты.

Но мне хочется рассказать вам о создании «Общества помощи пострадавшим от наводнения».

Не прошло и трех-четырех дней после того как газеты сообщили об «ужасных несчастьях на нашей родине», а сердца сербов уже преисполнились милосердия.

О необходимости что-то предпринять и прийти на помощь пострадавшим заговорили в корчмах за кружкой пива. То там, то здесь собирались по нескольку человек — советовались, обсуждали.

— Нужно, брат, как-нибудь встретиться, обсудить все основательно и договориться, что делать, — предлагал кто-нибудь.

— И я того же мнения. Не так просто это делается. Нужно собраться всем вместе и договориться, — поддержал другой.

— А почему бы нам не договориться сейчас? — задал вопрос третий.

— Ты чудак! — снова вмешался первый. — Да разве можно сразу? Ну, скажи, что нам сейчас делать?

— Я не знаю, но мы должны договориться все трое.

— Так ведь что в лоб, что по лбу! Мы-то о чем говорим? И, наконец, что мы втроем сделаем? Мальчик, кружку пива! Ну, скажи, пожалуйста, что мы втроем сделаем? Нужно привлечь и других авторитетных людей и серьезно взяться за дело. Не делается это, милый мой, так вот, за кружкой пива. Ведь это не глоток проглотить! (Тут он отхлебнул полкружки.) Нет, брат, так не пойдет, не пойдет!

— Ну, хорошо, тогда позовем Стеву, Милоя и еще кой-кого из наших, соберемся как-нибудь и обо всем договоримся.

— Вот это уже другое дело! На том и порешим! А втроем что мы сделаем? Ничего! Даст каждый по сотне-другой, а какая этому цена? Такая же, как урожаю пшеницы, когда поле еще не вспахано. — Отсюда разговор перешел на то, что подорожает хлеб, о застое к торговле! Дальше — больше, и, наконец, завязалась пространная беседа о том, как вредно пить молодое пиво, потому что оно скверно действует на желудок: тут, само собой разумеется, каждый рассказал случай из собственного опыта.

В общем все согласились на том, что нужно устроить собрание и обо всем договориться серьезно.

Так рассуждали и подготавливали почву многие. Но вот однажды, как гром среди ясного неба, прозвучало обращение газет: «…Все любящие свою родину граждане приглашаются к трем часам дня в указанное место…» И так далее. Взывали, конечно, к милосердию, патриотизму. Сообщалось, что на собрании предстоит единодушно избрать комитет, который по всей стране будет руководить сбором средств в пользу пострадавших от наводнения; ему будут помогать подкомитеты, организуемые с той же целью в провинции.

(Далее)

Приснился мне страшный сон. И не так меня удивил самый сон, как то, что я, смирный и честный гражданин, достойный сын нашей дорогой и многострадальной матери Сербии, как и все прочие ее сыновья, отважился, хоть и во сне, увидеть столь страшные вещи. Скажете, я составляю исключение, но нет, ни на волос не отличаюсь я от других, а в благонравии мне просто нет равных. Однажды, идя по улице, я увидел блестящую пуговицу, оторвавшуюся от полицейского мундира, полюбовался ее чарующим сиянием и только хотел пройти мимо, исполненный сладостного раздумья, как вдруг рука у меня сама собой поднялась да прямо к шапке, голова склонилась долу, а лицо расплылось в приятной улыбке, какой мы обычно приветствуем стоящих выше нас.

«Да, во мне течет благородная кровь, и в этом все дело!» — подумал я, окидывая презрительным взглядом проходившего мимо чудака, который, ничего не заметив, наступил на пуговицу.

— Недотепа, — злобно изрек я, сплюнул и спокойно зашагал дальше, утешаясь мыслью, что подобных простаков мало. И радостно мне было оттого, что бог наделил меня нежным сердцем и благородной рыцарской кровью наших предков.

Теперь вы видите, что я достойный человек и решительно ничем не отличаюсь от остальных добропорядочных граждан. И вам самим покажется удивительным, что именно мне приходят во сне на ум такие страшные и глупые вещи.

В тот день со мной не случилось ничего из ряда вон выходящего. Я хорошо поужинал и после ужина долго сидел, потягивая винцо и орудуя зубочисткой. Затем, использовав столь отважно и добросовестно свои гражданские права, я улегся в постель и взял книгу, чтобы поскорее задремать. Книга быстро выпала у меня из рук, что вполне соответствовало моему желанию, и я заснул сном праведника — совесть у меня была спокойна, как у человека, выполнившего все свои обязанности.

И вдруг я очутился на какой-то узкой, ухабистой и грязной дороге. Холодная темная ночь. Ветер свищет, раскачивая оголенные ветви и, словно огнем, обжигает кожу. Небо мрачное и страшное в своем безмолвии. Мелкий снег бьет в лицо, слепит глаза. Кругом ни души. Устремляюсь вперед, но ноги мои скользят, и я съезжаю то вправо, то влево, спотыкаюсь, падаю и, наконец, понимаю, что заблудился. Так я брел, одному богу известно, где. Ночь была длинная, как век, и я все шел и шел, не зная куда.

Так я шел много-много лет и пришел в незнакомый мне край, далеко-далеко от родных мест, в удивительную страну, о которой не знает ни одна душа. Такую можно увидеть только во сне.

Блуждая по той стране, я попал в большой многолюдный город. На просторной площади собрались толпы народа и стоял такой гвалт, что впору было оглохнуть. Механа[1], куда я зашел, находилась как раз на этой площади, и я справился у хозяина, зачем собрался народ.

— Мы мирные, честные люди, — начал он, — верные и преданные своему кмету[2].

— Разве у вас кмет правит? — перебил я его.

— Да, он у нас самый главный, а за ним идут пандуры[3].

Я улыбнулся.

— Чему ты улыбаешься? Не знал, нешто?.. А сам ты откуда?..

Я рассказал, что пришел издалека — из Сербии, и вот заблудился.

— Слышал я о той знаменитой стране, — пробормотал он и, почтительно поглядев на меня, продолжал: — У нас, значит, правит кмет с пандурами.

— А какие же у вас пандуры?

— Э, пандуры, знаешь ли, разные, смотря по рангу. Есть и старшие, есть и младшие… Люди, говорю, у нас все смирные, честные, а вот из окрестностей приходят всякие смутьяны, портят нас, дурному учат. Чтобы отличить наших граждан от пришлых, кмет вчера издал приказ всем местным жителям явиться к зданию суда, где каждому будет поставлено на лоб клеймо. Народ и собрался, чтобы решить, как быть.

«Надо как можно скорее бежать из этой страшной страны», — подумал я, содрогаясь, потому что, хоть во мне и течет благородная кровь серба, я, к стыду своему, не чувствовал себя способным на такой героизм.

Хозяин добродушно улыбнулся, хлопнул меня по плечу и надменно заявил:

— Ха, ты уже струсил, чужестранец?! Значит, нам нет равных по доблести!..

— Но что вы думаете делать? — спросил я смущенно.

— Как что? Ты еще увидишь наш героизм! Говорю тебе, нам нет равных по доблести. Ты прошел много стран, но, уверен, не встречал таких юнаков! Пойдем вместе, я как раз тороплюсь туда.

Мы были у выхода, когда за дверью послышались удары бича.

Выглядываю на улицу, и что же я вижу! Человек в богатой одежде обычного гражданского покроя везет на своей спине другого в пестрой униформе и блестящей треуголке на голове. У входа в механу ездок сошел.

Хозяин поклонился ему до самой земли. Человек в пестром одеянии вошел в гостиницу и сел за специально приготовленный стол. Другой, в гражданской одежде, остался ожидать у дверей. Хозяин и ему отвесил низкий поклон.

— Что это значит? — с недоумением спросил я.

— Тот, что вошел в механу, старший пандур, а этот — один из самых видных наших граждан, богатейший человек и великий патриот, — шепотом сообщил хозяин.

— Но почему он позволяет ездить на себе верхом?

По знаку хозяина мы отходим немного в сторону.

Со снисходительной усмешкой он говорит:

— Да это у нас считается большой честью, которой редко кто удостаивается.

Это до того сбило меня с толку, что из дальнейшего рассказа я ничего не разобрал. Хорошо запомнились только заключительные слова: «Такую заслугу перед отечеством не каждый народ может понять и оценить».

—

И вот мы на собрании, начались уже выборы президиума.

Одна группа выдвинула кандидатом в председатели Колба, если мне память не изменяет, другая группа — Талба, третья — своего кандидата.

Поднялся неимоверный галдеж; каждая группа старалась протащить своего человека.

— По-моему, у нас нет лучшей кандидатуры на пост председателя столь важного собрания, чем Колб, — заявил представитель первой группы. — Его смелость, гражданская доблесть всем нам хорошо известны. Полагаю, что среди нас не найдется ни одного, который бы чаще удостаивался чести возить на своей спине сановников.

— Уж ты помалкивал бы лучше, — крикнул кто-то из другой группы, — на тебе и практикант еще не проехал!

— Знаем мы ваши добродетели, — раздалось из третьей группы, — ни одного удара бичом не перенесли без того, чтобы не завопить.

— Рассудим, братья! — начал Колб. — Это правда, что десять лет назад на мне часто ездили вельможи, и я не издавал ни звука, когда меня хлестали бичом, но все же, может быть, есть и более заслуженные люди, моложе меня и достойнее.

— Нет таких, нет! — закричали его сторонники.

— Незачем вспоминать о старых заслугах! На Колбе ездили десять лет назад! — закричали из другой группы.

— Сейчас приходят молодые силы, довольно с нас стариков! — слышится в третьей группе.

Но вдруг шум стих; народ расступился, и в проходе показался молодой человек лет тридцати. При виде его все головы склонились в глубоком поклоне.

— Кто это? — шепотом спрашиваю я хозяина.

— Это первый человек в нашем городе, молодой, но многообещающий. На нем сам кмет уже три раза ездил. Это в его-то годы! Никто до сих пор не пользовался у нас такой популярностью.

— Может быть, его изберут?

— Скорее всего; все предыдущие кандидаты старше его, время их уже прошло, а на спине этого кмет прокатился только вчера.

— Как его зовут?

— Клеард.

Его пропустили вперед.

— Думается мне, — прервал тишину Колб, — нам не найти на пост председателя лучшего человека, чем Клеард. Он молод, но нам, старикам, далеко до него.

— Верно! Правильно! Да здравствует Клеард! — заорали все разом.

Колб и Талб препроводили его на председательское место.

Опять все низко поклонились, и затем наступила тишина.

— Спасибо вам, братья, за большое внимание и честь, которые вы мне единодушно сегодня оказали. Надежды, возлагаемые вами на меня, весьма мне лестны. Тяжело руководить народными стремлениями в столь важные дни, но я приложу все силы, чтобы оправдать ваше доверие, везде и во всем искренне защищать вас, показывать, как и раньше, высокий образец гражданской доблести. Спасибо вам, братья, за доверие.

— Живео! Живео! Живео! — раздалось со всех сторон.

— А теперь, братья, разрешите с этого места сказать несколько слов о предстоящем важном событии. Нелегко вытерпеть страдания и боль, которые нас ожидают, нелегко вынести выжигание на лбу клейма раскаленным железом. Да, такие муки не каждый может выдержать. Но пусть трусы дрожат и бледнеют от страха, мы же ни на мгновенье не смеем забывать о том, что являемся потомками замечательных предков, что в жилах у нас течет благородная юнацкая кровь наших дедов, тех чудо-богатырей, которые, и глазом не моргнув, умирали за свободу и счастье нас, своих потомков. Ничтожны наши муки перед их страданиями! И неужели теперь, когда настали времена счастья и изобилия, мы покажем себя гнилым, трусливым поколением? Каждый настоящий патриот, каждый, кто не хочет посрамить свой народ перед всем миром, перенесет боль мужественно, героически.

— Правильно! Живео! Живео!

Затем выступило еще несколько пламенных ораторов, которые подбадривали испуганный народ и говорили приблизительно то же, что и Клеард.

Взял слово бледный, изможденный старик с морщинистым лицом, седой головой и белой как снег бородой. Ноги у него подгибались от слабости, руки дрожали. Старческий голос прерывался, а в глазах блестели слезы.

— Дети, — начал он, и слезы покатились по бледному изборожденному морщинами лицу на седую бороду, — я слаб и скоро умру, но мне кажется, что лучше не допускать такого позора. Сто лет я прожил и без этого… Так неужели теперь на эту седую слабую голову падет рабское клеймо…

— Долой паршивого старика! — крикнул председатель.

— Долой его! — заорали одни.

— Старый трус! — присоединились другие.

— Нет того, чтоб молодых поддержать, так он еще пугает! — кричали третьи.

— Постыдился бы своих седин! Столько прожил и еще чего-то боится. Ну, а мы, молодые, не боимся!

— Долой труса!

— Выгнать его!

— Долой!

Возбужденная толпа доблестных молодых граждан яростно бросилась на немощного старика с кулаками и бранью.

Только старость спасла беднягу, а то забили бы до смерти.

Все клятвенно заверили друг друга, что завтра возвеличат славу своего народа и будут держаться героически.

С собрания расходились в полном порядке. Слышались голоса:

— Покажем завтра, кто мы такие!

— Хвастуны себя тоже проявят завтра!

— Пришло время проверить, кто чего стоит, чтобы всякая тля не лезла в герои!

—

Я вернулся назад в механу.

— Ну, видел, что мы за люди? — самодовольно спросил хозяин.

— Видел, — ответил я машинально, чувствуя, что силы мне изменяют, а голова раскалывается от удивительных впечатлений.

В тот же день я прочел в газете передовую статью следующего содержания:

«Граждане, прошли дни пустой похвальбы и хвастовства, чем увлекались некоторые из нас; громкие слова о каких-то наших воображаемых добродетелях и заслугах вдруг потеряли цену; настало время, граждане, показать, наконец, на деле, чего каждый из нас стоит! Но мы уверены, что среди нас не найдется ни одного жалкого труса, которого власти вынуждены будут силой тащить на отведенное для клеймления место. Каждый, кто чувствует в себе хоть каплю героической крови наших предков, в числе первых спокойно и гордо перенесет мучительную боль, ибо это святая боль — жертва, которой требует отечество и наше общее благо. Вперед, граждане, завтра — день испытания нашего героизма!..»

—

В тот день хозяин лег спать сразу после собрания, чтобы завтра в числе первых явиться на установленное место. А многие тут же отправились к зданию суда, дабы занять лучшие места.

Утром и я отправился к зданию суда. Здесь собралось все население города от мала до велика. Некоторые женщины принесли грудных младенцев — пусть и им поставят рабское, то есть почетное клеймо; это поможет им впоследствии получить хорошее местечко на государственной службе.

Везде толкотня, ругань (в этом я усмотрел сходство с нами, сербами, и потому порадовался), каждый хочет раньше других подойти к дверям. Некоторые даже успели подраться.

Ставит клеймо специальный чиновник в белом праздничном костюме. Он ласково уговаривает напирающий народ:

— Полегче, ради бога, очередь до всех дойдет; вы же не скот, чтобы так напирать.

Процедура началась. Одни вскрикивают, у других вырывается стон — ни один человек, пока я был там, не перенес мук молча.

Я не мог долго смотреть на эти мучения и вернулся к себе. В механе уже сидели люди, закусывали, пили.

— Перенесли и это, — сказал один.

— Эх, мы и покричали-то немного, а вот Талб ревел, как осел, — заметил другой.

— Вот тебе и Талб, а вчера еще хотели выбрать его председателем!

— Э, кто знал!

Разговаривают, а сами стонут, извиваются от боли, но так, чтобы другие не заметили, — ведь каждому стыдно показать себя трусом.

Клеард осрамился — застонал, а подлинным героем оказался какой-то Леар; он потребовал, чтобы ему наложили сразу два клейма, и не пикнул при этом. Весь город говорил о нем с величайшим уважением.

Некоторые сбежали и тем заслужили всеобщее презрение.

Через несколько дней, когда по улицам с гордо поднятой головой, исполненный надменного величия, проходил тот, у кого на лбу было выжжено два клейма, все живое, сдернув шапки с головы, кланялось ему, приветствуя героя своего времени.

За ним бежали по улицам дети, женщины, мужчины — все хотели видеть богатыря народного. И где бы он ни ступал, всюду за ним несся благоговейный шепот: «Леар, Леар!.. Вот он! Вот тот герой, который не крикнул, звука не проронил, когда ему ставили два клейма одно за другим!» Газеты прославляли его на все лады. И любовь народная окружила его.

—

Слышу я со всех сторон эту хвалу и чувствую, что и во мне пробуждается сербская юнацкая кровь. Ведь и наши предки герои, и они в муках погибали за свободу, и у нас есть славное прошлое — Косово! Меня вдруг охватывает гордость за родной народ, страстное желание прославить его, и, бросившись к зданию суда, я кричу:

— Что вы носитесь со своим Леаром?.. Вы еще не видели настоящих героев! Я вам покажу, что значит сербская юнацкая кровь! Подумаешь, два клейма! Ставьте мне десять!

Чиновник в белом подносит к моему лбу свое орудие, я вздрагиваю и… просыпаюсь.

В страхе тру лоб, осеняю себя крестным знамением и просто диву даюсь — чего только человеку не приснится.

«Еще немного, и я затмил бы славу ихнего Леара», — думаю я и с удовольствием переворачиваюсь на другой бок, хотя мне все же обидно, что сон этим не завершился.

1899 г.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Кутасовой)

 

[1] Механа – то же, что и кафана (постоялый двор, закусочная, трактир).

[2] Кмет – сельский староста.

[3] Пандур – стражник. У Домановича наряду с кметом служит олицетворением грубого произвола и самодурства властей.

Сонив страшен сон. Не му се чудам на самиот сон, туку се чудам како сум имал храброст да сонувам страшни работи, кога сум и јас мирен и добар граѓанин, добро дете на оваа намачена, мила наша мајка Србија, како и сите други нејзини деца. Ајде, да речам, дека сум јас исклучок од другите, но не бре брате, туку што прават тие, тоа и јас, сосема истото, а однесувањето ми е толку внимателно, што никој не може да се токми со мене во тоа. Еднаш видов на улица скината светлива петлица од полициска униформа, се загледав во нејзиниот волшебен блесок, и тукушто сакав да поминам, полн со некакви слатки мисли, кога, наеднаш, ми затрепери сама раката, па право накај капата; главата сама се наведна кон земјата, а устата ми се развлече во пријатна насмевка, со каква што обично сите ние ги поздравуваме постарите.

„Благородна ми е крвта во жилите и ништо друго!“ — си помислив во тој миг, и со преѕир погледнав во еден простак што токму во тој миг помнна и во невниманието ја нагази петлицата.

— „Простак“ — реков тивко и плукнав, па мирно продолжив да си шетам, утешен од мислата дека такви простаци нема многу, а ми беше необично пријатно што господ ми дал фино срце и благородна витешка крв како на нашите стари.

Ете, сега гледате дека јас сум прекрасен човек, кој во ништо не се разликува од другите добри граѓани, па и самите ќе се зачудите од каде токму мене на сон да ми дојдат страшни и глупави работи на ум

Тој ден не ми се случи ништо необично. Добро вечерав и по вечерата си ги чепкав забите, си потпивнував вино, а потоа, откако така храбро и совесно ги употребив сите свои граѓански права, легнав в кревет и ја зедов книгата за да задремам побргу. Набргу, книгата ми падна од раце, се разбира откако ја исполни мојата желба, и јас заспав како јагне со мирна совест, бидејќи наполно ги извршив сите свои должности.

Наеднаш се најдов како на некој тесен, планински и каллив пат. Студена, мрачна ноќ. Ветрот фучи низ соголените гранки и просто сече каде што ќе дофати по голата кожа. Небото мрачно, страшно и немо, а ситен снег вее во очите и бие во лицето. Никаде жива душа. Брзам напред и се слизгам по калливиот пат, де лево, де десно. Се потслизнував и паѓав, и, најпосле, заталкав. Талкав така, само господ знае каде, а ноќта не беше обична, куса ноќ, туку како некаква долга ноќ, колку еден цел век, а јас непрестајно одам и не знам каде.

Одев така многу, многу години, и отидов негде далеку, далеку од својот роден крај, во некој непознат крај, во некоја чудна земја за која, веројатно, никој жив не знае и којашто снгурно само на сон може да се сонува.

Талкајќи по таа земја, пристигнав во еден голем град со многу жители. На пространиот пазар во тој град се беше насобрал многу народ и се креваше страшна врева, на човека ушите да му се заглушат. Влегов во една гостилница, токму спроти пазарот, и го прашав меанџијата зошто се насобрал толку народ.

— Ние сме мирни и добри луѓе, — почна да ми раскажува тој — верни сме му и послушни на својот кмет.

— Зар кај вас кметот е најстар? — го прекинав со прашање.

— Кај нас управува кметот, и тој е најстар; по него се пандурите.

Јас се насмеав.

— Што се смееш? … Зар ти не го знаеше тоа? … А од каде си ти? …

Јас му раскажав како заталкав, и дека сум од далечната земја Србија.

— Слушав за таа прочуена земја! — прошепоти тој за себе, и ме погледна со респект, а потоа ми се обрна гласно:

— Ете, така е кај нас — продолжи тој. — Кметот управува со своите пандури.

— Какви се пандурите кај вас?

— Е, знаеш, има разни пандури, и тие се разликуваат според рангот. Има виши пандури и нижи… Значи, ние овде сме си мирни и добри луѓе, но од околинава доаѓаат секакви растурикуќи па нè расипуваат и нè учат на зло. За да се распознава секој наш граѓанин од другите, вчера кметот издаде наредба сите овдешни граѓани да одат пред општинскиот суд, каде што секому ќе му се удри печат на челото. Ете затоа е насобран народов, да се договориме што ќе правиме.

Јас се стресов и си помислив што побргу да побегнам од таа страшна земја, зашто јас, иако сум благороден Србин, не сум навикнал баш на толкаво витештво, и ми стана одвратно!

Меанџијата добродушно се насмеа и ме потупа по рамото, па ми рече горделиво.

— Еј, туѓинецу, ти веќе се исплаши?! … Значи ја нема нашата храброст надалеку! …

— Па што мислите да правите? — го прашав срамежливо.

— Како што мислиме! Ќе го видиш нашето јунаштво! Ја нема нашата храброст надалеку, ти велам. Си поминал многу земји, но сигурен сум дека не си видел поголеми јунаци од нас. Ајде да одиме таму заедно. Јас морам да побрзам.

И токму да тргнеме, кога пред вратата се слушна плускање од камшик.

Ѕирнав надвор, кога, што да видам; еден човек со некаква трирогата светликава шапка, а во шарена облека, јава еден друг човек во многу богата облека, со обичен граѓански крој, и се запре пред гостилницата, па слезе.

Меанџијата излезе и се поклони доземи, а човекот во шарената облека влезе во меаната и седна крај една посебно украсена маса. Оној во граѓанската облека остана да чека пред меаната. Меанџијата и пред него длабоко се поклони.

— Што значи ова? — збунето го прашав меанџијата.

— Па овој што влезе во меанава, тој е виш пандур, а овој е еден од највидните граѓани, наш голем богаташ и патриот — прошепоти меанџијата.

— Па зошто дозволува да го јава?

Гостилничарот ми мавна со главата, па отидовме малку понастрана. Се насмеа некако презриво и ми рече:

— Па тоа кај нас се смета за почест со која ретко кој се удостојува! … Тој ми раскажуваше уште многу работи, но јас, од возбуда, не го слушав. А последните зборови добро ги чув: „Тоа е услуга на татковината, што не може и не умее да ја цени секој народ!“

—

Стигнавме на собирот, каде што веќе беше почнато избирањето на претседателството на собирот.

Една група како кандидат за председател го беше истакнала некојси Колб, ако се сеќавам добро на името; друга група некојси Талб, трета, пак, свој кандидат.

Настана страшна мешаница; секоја груп сака да го намести својот кандидат.

— Јас мислам дека од Колб немаме подобар човек за претседател на еден олку важен собир, — рече еден од првата група — зашто неговите граѓански добродетели и неговата храброст добро ни се познати на сите. Јас мислам дека нема ниту еден од нас што големците го јавале почесто од него.

— Што зборуваш — викна еден од другата група — кога тебе никогаш не те јавнал ниту еден практикант.

— Ги знаеме ние вашите добродетели, — викна некој од третата група. — Вие немате издржано ниту едно мавање со камшик, а да не офнете.

— Да се разбереме, браќа! — почна Колб. — Мене, навистина, често ме јаваа нашите великодостојници уште пред десет години, и ме швркаа со камшик, па не офкав, но, сепак, можеби има уште позаслужни луѓе. Можеби има помлади и подобри.

— Нема, нема — вреснаа неговите избирачи.

— Не сакаме ни да чуеме за тие стари заслути! Колба го јавале уште пред десет години — викаа од втората група.

— Сега се јавуваат помлади сили, а за старите не сакаме да чуеме веќе — викнаа од третата група.

Наеднаш, вревата стивна; народот се подистави и направи пат, каде што видов еден млад човек, на околу триесетина години. Кога дојде тој сите глави длабоко се поклонија.

— Кој е овој? — му шепнав на меанџијата.

— Тој е првенецот во граѓанството, Млад човек е, но многу ветува. Уште на млади години доживеа и самиот кмет веќе трипати да го јава досега. Стекна поголема популарност од секој друг досега.

— Можеби него ќе го изберат? … — прашав.

— Повеќе од сигурно, зашто сите овие кандидати што се досега, се постари од него, освен тоа и времето веќе ги згази, а овега вчера кметот го јаваше.

— Како се внка?

— Клеард.

Му направија почесно место.

— Јас мислам — ја прекина Колб тишината — дека подобар човек од Клеард за ова место не треба да бараме. Млад е, но ние постарите никако не можеме да се рамниме со него.

— Така е, така е! … Да живее Клеард! … — одекна од сите грла.

Колб и Талб го одведоа да го заземе претседателското место.

Сите, пак, се поклонија длабоко, а потоа завладеа тишина.

— Ви благодарам, браќа, на олку високото внимание и на честа што денеска еднодушна ми ја укажавте. Вашите надежи, што ги имате, во мене, се премногу ласкави. Тешко е да се раководи со народните желби во вакви значајни денови, но јас ќе ги вложам сите мои сили за да ја оправдам вашата доверба, насекаде да ве застапувам искрено и својот углед и понатаму високо да го одржам. Ви благодарам, браќа, на изборот.

— Да живее, да живее, да живее! — одекна од сите страни.

— А сега, браќа, дозволете ми од ова место да кажам некој збор за овој важен настан. Не е лесно да се истрпат маките и болките што нè очекуваат; не е лесно да се издржи со усвитено железо да ни се удри печат на нашето чело. Да, тоа се маки што не може секој да ги издржи. Страшливците нека треперат и нека побледуваат од страв, но ние ниту за миг не смееме да заборавиме дека сме потомци на достоинствени предци, дека низ нашите жили тече благородната, јуначка крв на нашите дедовци, на оние џин-витези кои не чкртнаа ни со заби умирајќи за слободата и за наше добро, и добро на нивните потомци. Ништожни се овие маки спрема тие маки, па зар ние да се покажеме како гнило и плашливо колено сега, кога се наоѓаме во секое добро и изобилие? Секој вистински патриот, секој што не сака да се посрами нашето племе пред светот, болката ќе ја поднесе јуначки и машки.

— Така е! Да живее, да живее!

Се јавија уште неколкумина пламени говорници, кои го храбреа исплашениот народ и го зборуваа речиси истото тоа што го зборуваше и Клеард.

За збор се јави еден блед, изнемоштен старец, со збрчкано лице и бела коса и брада како снег, нозете му потклекнуваа од старост, грбот му се свиткал, а рацете му се тресеа. Гласот му трепереше, а во очите му светкаа солзи.

— Деца, — започна тој, а солзи му се стркалаа по бледите збрчкани образи и му паднаа на белата брада — мене ми е тешко и наскоро ќе умрам, но ми се чини дека е подобро да не се допушти таков срамотилак. Јас имам стотина години, и живеев без тоа нешто… Па зар сега, на оваа моја бела, изнемоштена глава, да ми се удира ропски печат! …

— Долу тоа старо-аро — вресна претседателот.

— Долу! — викнаа едни.

— Дрт страшливец! — викнаа друго.

— Наместо да ги храбри помладите, а тој уште и го плаши народот! — викнаа трети.

— Како не му е срам од белата коса! Се наживеал, па уште и се плаши, а ние младиве поголеми јунаци! — викнаа четврти.

— Долу плашливецот!

— Да се исфрли надвор!

— Долу тој!

Разбеснетата маса од младите јуначки граѓани се нафрли врз изнемоштениот старец, та во лутината почнаа да го удираат и да го влечкаат.

Одвај го пуштија поради староста, инаку со камења ќе го затрупаа.

Сите се заколнаа и се зарекоа дека утре ќе му го осветлат образот на своето народно име и дека јуначки ќе се држат.

Собирот се растури во најдобар ред. При растурање се слушнаа гласови:

— Утре ќе се видиме кои сме!

— Ке видиме утре многумина фалбаџии.

— Дојде времето да се покажеме кој колку чини, а не секоја мивка да се перчи со јунаштво!

—

Се вратив назад во хотелот.

— Виде ли кои сме ние? — праша гардо меанџијата.

— Видов — му одговорив механички, а чувствував како ми се губи силата и како ми бучи главата од чудните впечатоци.

Уште истиот ден, во весниците ја прочитав воведната статија со следнава содржина:

„Граѓани, време е еднаш да престанат празните фалби и пречења на овој или на оној од нас; време е еднаш да се престане со ценењето на празните зборови, со кои ние изобилуваме истакнувајќи некакви свои вообразени добродетели и заслуги; време е, граѓани, еднаш на дело да се испробаме, и вистински да се покажеме кој чини, а кој не! Но сметаме дека меѓу нас не ќе има срамни страшливци, кои власта ќе мора сама со сила да ги дотерува на определеното место, каде што ќе се удира печат. Секој кој чувствува во себе макар и малку од вештачката крв на нашите стари, ќе се граба што побргу мирно и со гордост да ги истрпи маките и болката, зашто тоа е света болка, тоа е жртва која ја бара татковината и општото добро од сите нас. Напред, граѓани, утре е денот на витешката проба! …“

—

Мојот меанџија тој ден легна да спие веднаш по собирот, за да стигне утредента што побргу на определеното место. Многумина, пак, отидоа веднаш пред судницата да фатат што подобри места.

Утредента, и јас отидов пред судницата. Сè беше слегло од градот, и мало и големо, и машко и женско. Некои мајки ги зеле и малите деца в раце, и ним за да им го удрат ропскиот печат, односно почесниот, подоцна за да имаат поголеми права на подобри места во државната служба.

Тука имаше туркање, пцости, — (во тоа по малку личат на нас Србите, па ми стана мило) — отимање кој побргу да дојде до вратата. Некои дури и се здавуваа.

Печатите ги удираше посебен чиновник во бела, свечена облека, и благо го прекоруваше народот:

— Полека, луѓе, секој ќе дојде на ред, не сте добиток па вака да се туркате!

Почна удирањето на печатот. Некој ќе офнеше, а некој само ќе зајачеше, но никој не издржа да не пушти никаков глас додека јас бев таму.

Не можев долго да го гледам тоа мачење, па појдов во меаната; кога таму, некои веќе си седнале, та се мезетисуваа и пиеја.

— Го пребравме и тоа гајле! — рече еден.

— Море ние и не офкаме многу, но Талб, рикаше како магаре… — рече другиот.

— А, ете ти го твојот Талб, а вчера сакавте да претседава на собирот!

— Е, па кој ти го знаел!

Разговараа, а јачат од болка и се превиткуваа, но се криеја еден од друг, зашто секому му беше срам да се покаже дека е плашливец.

Клеард се посрами дека зајачка, а се истакна со јунаштво некојси Леар, кој бараше да му се удрат два печата и не пушти ниту глас. Целиот град само за него зборуваше со најголема почит.

Некои побегнаа, но беа презрени од сите.

По неколку дена, оној со двата печата на челото, шеташе со исправена глава, достоинствено и надуено, полн со слава и со гордост, па каде што ќе минеше сè живо му се поклонуваше и ја симнуваше капата пред јунакот на тие денови. Трчаа по улиците по него и жени и деца и мажи да го видат тој народен великан. Каде и да поминеше се ширеше шепотот на страхопочитување: „Леар, Леар! … Овој е тој! Тој е јунакот што не офна, што не пушти глас, додека му ги удираа двата печата!“ Весниците пишуваа за него и го опсипуваа со најголемо фалење и славење.

И тој ја заслужи народната љубов.

—

Ги слушам тие пофалбн на сите страни, па дури и во мене се разбуди српската јуначка крв. И нашите стари биле јунаци, и тие умирале на колци за слободата; и ние имаме јуначко минато, и ние го имаме Косово. Целиот ме обзеде народната гордост и суетата да се одмаздам за образот на својот род, па се втурнав пред судницата и извикав:

— Што туку го фалите Леар? … Вие уште не сте виделе јунаци! Да видите каква е српската витешка крв! Удирајте десет печати, а не само по два!

Чиновникот во бела облека го принесе печатот до моето чело и јас се тргнав… Се разбудив од сонот.

Си го протрив челото од страв и се прекрстив, чудејќи се што сè не му доаѓа на сон на човека.

— За малку не ја потемнев славата на нивниот Леар, — си помислив и се свртив на другата страна, а ми беше по малку криво што не заврши целиот сон.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

——————
Данга – Печат со кој се обележувал добитокот (мак. дамга, тур. тамга)