Tag Archive | патриотичен вестник

Чуден сън

Господи, какво ли не ми идва насън! Без съмнение и другите хора сънуват безумни и глупави сънища, но, изглежда, не ги пишат, докато аз притежавам манията, щом сънувам някакъв интересен сън — писалката в ръка и пиша, за да дам възможност и на другите да се чудят.

Една вечер заспах спокоен, дълбок сън. Сънят ме пренесе във времето от преди сто години, само че това време не беше такова, както аз и всички ние го знаем от историята, а съвсем друго. Сънят ми съвпадаше с тогавашното време единствено по това, че Сърбия като че ли не беше още освободена, а я владеят турците. Имах чувството, като че ли не сънувам, а всичко става наяве. Турците владеят Сърбия; имат министерства, учреждения, власт, чиновници, всичко, ама всичко, както ние днес. Белград — същият, какъвто е сега: същите улици, същите къщи, всичко също, само че на болшинството от магазините и държавните сгради стояха турски фирми и улиците бяха пълни с турци. И ние сърбите, същите, които живеем и днес, се срещаме и поздравяваме с тях.

— Сервус, Юсифе!

— Сервус!

Така поздравяваме турската сиромашия, най-долното съсловие, а ако мине някой от по-видните, особено от властта, падаме на колене, сваляме шапка, навеждаме глава към земята.

А най-чудното е, че в турската полиция има и сърби. За божие чудо, насън това никак не ми изглеждаше странно.

Министри и велможи с чалми, с дълги чибуци, намръщени, минават с лека походка по улиците. Пред тях всички се покланят и правят метани, а те едва удостояват този или онзи с внимание, като да го почукват с чибука по главата и да му позволят да им поблагодари покорно и от все сърце.

Това сме ние същите, сегашните сърби, но като че ли не сме свободни граждани както днес, а рая, която трепери за главата си, за семейството и имота си.

Турците съвсем не ни щадят. Едни от нас арестуват, други окопават в тежки окови, някои преследват, някои изгонват от държавна служба и какви ли золуми не измислят за нас преданата и послушна рая.

От вътрешността на Сърбия непрекъснато пристигат злокобни новини; турците насилствено лишили някого от имота, му, на някого продали за данък и къщата, и двора и му ударили още и петдесет тояги, някого убили, някого набили на кол, някого изгонили от родното му място. Оковават и арестуват кметовете само ако вдигнат глас срещу насилието и назначават други, които помагат на свирепата турска власт; вкарват паидурите си в светите храмове и с камшици бият всеки свещеник, който откаже да помага на турското зло.

— Докога ще понасяме това насилие и тия золуми? — попита ме на улицата един мой добър познат, когото турците бяха пуснали от тъмницата едва преди два-три дни. Той (както го познавам насън) е беден, храбър и решителен човек, но поради лошото си държане към турците е изтърпял и изстрадал много и мнозина от сърбите го отбягват, за да не си навлекат омразата на турците за дружбата си с него.

— Ех, какво да се прави? — процеждам през зъби и се оглеждам на всички страни да видя не слуша ли някой разговора ни.

— Как какво да се прави?! — пита ме той и ме поглежда строго право в очите.

— Ей така, какво може да се направи?

— Да се бием! — казва той.

На мене краката ми се подкосяват, просто се залюлявам от страх и едва изговарям:

— С кого?

— С турците, с кой друг? — пак казва той остро.

Пред очите ми заиграват разноцветни кръгчета и изплашен, без да искам, се отдръпвам назад.

— Ами, ами… а… такова… — започвам да заеквам аз.

— Какво ами, тук няма ами, трябва да се бием и край! — извиква моят познат сърдито, остави ме и замина.

Дълго стоях на това място, вкаменен и учуден. Не можех да се съвзема. В това време дойде друг един от моите добри приятели, поздрави ме и се учуди на моята загриженост, и смущение.

— Какво ти е! — попита той.

Разправих му за разговора си с първия познат.

Той се засмя гласно и ме удари с ръка по рамото.

— Ха-ха-ха-ха!… Не го ли познаваш?… Ха-ха-ха-ха!… Не помниш ли, че той винаги се правеше на три и половина… Какво каза: да се бием!… Ха-ха-ха-ха! Е, хубаво. Значи, не остава нищо, освен вие двамата да обявите война на турското царство! Ха-ха-ха-ха!… Господи, луд човек! — каза ми приятелят и се просълзи от сладък смях.

— Чуден човек — рекох аз.

— Луд, а не чуден. Той се намерил да изправя крива Дрина и да се противопоставя на турците! Луд човек. Каква полза има от това. Арестуваха го, оковаха го, биха го — това му е цялата печалба, а да не говорим за това, че опропасти и себе си, и семейството си. Още се срещат такива фантазьори. Нека да се утешава с това, че още се намират такива като него да му правят компания — забеляза приятелят ми и отново се засмя:

— Ха-ха-ха-ха!… Война на султана и това е! — и пак удари на смях.

И на мен тази работа ми се видя смешна и започнахме да се смеем двамата.

Чудно нещо е сънят. В него, нищо не е точно определено. И което е най-хубаво, на човек всичко му изглежда естествено, действително. Така стана и с мен в този сън.

Намирам се като че ли в Белград, а по същото време и в някакви планини, по хълмове, с хора от народа, а в мрачната просторна, усамотена гора е скрит един хубаво обзаведен, елегантен хотел.

Моят неспокоен и войнствен познат е извикал от всички краища тридесет души видни хора като нас да се уговорим какво да направим срещу турските зулуми. От ден на ден, от час на час турците правеха все по-големи и по-големи злини, така че трябваше сериозно да се загрижим и да размислим какво да се прави в тази обща народна неволя.

Събрахме се ние десетина души в просторната стая на някакъв хотел, само че на чашка меланж, и разговаряхме за обикновени, ежедневни неща, чакайки останалите.

Аз като че ли бях учител в някакво училище и разказвах, че следващия час ще преподавам за Торичелиевите тръби; един търговец разправяше, че турците пазаруват от дюкяна му много повече от сърбите; един пък, не зная какъв беше, разправяше, че вчера ударил котката, си и счупил един много красив бастун. Но каза, че ще го поправи. Един селянин разказва, че свинята му изяжда пилетата и се чудеше човекът какво да прави с нея, защото свинята била добра, от добра порода.

Така разговаряхме, а видните хора, извикани на това важно тайно съвещание, пристигаха един по един.

Пристигнаха още десетина и постояха малко, а след това започнаха да пристигат визитни картички със следното съдържание: „Не мога да дойда поради важна работа. Съгласен съм с всичко, което решите…“ „Възпрепятствуван съм от работа. Съгласен с всичко, което решите!“ „Трябва да ходя при шивача на проба. За днес ме извинете.“ „Съжалявам, че не мога да дойда, защото трябва да ходя на гарата да посрещна леля си. Обади се, че днес пристига с влака.“ И така изтъкваха се безброй важни причини, които пречеха и на останалите видни хора да дойдат на това съвещание.

Когато вече нямаше кого да чакаме, инициаторът на събранието стана и започна с треперещ глас:

— Не дойдоха всички. Не искаха или не посмяха, все едно. И ние двадесетте можем да направим много в двадесет различни краища на нашата страна. Турските зулуми и насилия надминаха всяка мярка. Това не бива и не може да се търпи по-нататък. На никого от нас не е сигурна дори и главата на раменете, а камо ли имотът. Та нима с мълчание, със скръстени ръце и наведена глава да чакаме кога ще дойде ред да се търкулне главата ни по земята или ще презрем честта на нашите семейства и ще предоставим на турците за един живот и едно парче хляб да безчестят нашите дъщери и жени, да рушат църквите ни, да ни бият с камшик по пътя. Или ще трябва да ласкаем още тези зверове и да възхваляваме техните зулуми, за да живеем удобно. А за какво ни е този живот, когато той не може да бъде честен? Защо са ни коприна и злато, ако трябва да загубим вяра и народност, чест и човешки образ? Не, братя, това не може да се търпи повече. Това нещо не може да продължава.

— Не може да продължава!… Глупости. Лесно е да кажеш не може да продължава, но кой те слуша? Какво можеш да направиш? Говориш така, като че ли си руски цар и само да викнеш на турците: „Това вече няма да го бъде“, и те всички ще паднат пред теб на колене. Питам те аз какво можем да направим ти и аз и всички ние? — прекъсна думите му един от нас, отличаващ се с мъдрост и предпазливост.

— Много можем да направим ние и ако поискаме да бъде по-добре, ще бъде по-добре. Нашето желание може завчас да се превърне в повеля.

Замаяни от почуда, няколко видни граждани свиха рамене, загледаха се един другиго с такъв израз на лицето, сякаш се питаха помежду си и си отговаряха взаимно: „Какво става с този човек?“ — „Бог го знае!“ Пак размениха погледи и този път изразът на лицата им казваше: „Луд човек!“

Един от присъствуващите пък, облегнат на стола, седеше срещу него и го гледаше — по-право мереше, отдолу догоре дълго и някак си тъжно, без да говори. Изведнаж отвори очи малко повече, погледна го под око с презрение и пренебрежение и процеди през зъби тромаво и провлечено:

— Хе!… — после обърна глава встрани и с досада започна да почуква с пръсти по масата.

— Уговаряме се! — иронично каза един от ъгъла.

Онзи, който най-много се отличаваше с мъдрост и предпазливост, се дигна и застана пред нашия решителен другар, скръстил ръце на гърдите, започна да го мери отгоре додолу и като човек с опит, който разговаря с безумен младеж, започна:

— Хубаво, моля те, но защо дойдохме тука и какво искаш ти?

— Ние сме дошли тук да се посъветваме, за да сложим един ден край на турската тирания и насилия. Тук ние представляваме най-видните хора на цялата страна и трябва задружно да потърсим лек — отговори му инициаторът на съвещанието с отмерен глас, изпълнен с вяра в доброто.

— Добре, това и ние искаме.

— Като искаме, какво чакаме още? Уж си пазим главите, а ще ги загубим, но след като загубим чест и достойнство! — избухна първият и удари с юмрук по масата така силно, че мнозина се отдръпнаха назад.

— По-добре жив, макар и роб — подхвърли някой.

— Оставете ни най-напред ние да се разберем — внимателно каза той и се обърна към решителния младеж.

— Хубаво, кажи ми, моля те, ти какво мислиш, че трябва да се прави? — хладнокръвно попита той с много тактичност.

— Да се бунтуваме срещу турците. Да вдигнем хората — всеки в своя край, — та и ние тях да убиваме, така и така те нас убиват. Друг изход няма и не може да има!

Едни се засмяха на тези буйни, огнени думи като на детинщина; други боязливо се огледаха около себе си, а някои си направиха злобни, заядливи шеги по повод на този несериозен разговор.

— Добре, казваш да се бунтуваме? — попита предпазливият.

— Да се бунтуваме! — оиговори онзи решително и в очите му светнаха искри.

— С кого да започнеш? Хайде, кажи с кого?

— Аз, ти, този, онзи, ние всички, народът!

— Защо приказваш глупости?… Къде е народът, с кого сй се уговорил?

— С тебе, с тези хора тука.

— Та какво сме ние?

— Как какво сме?

— Така, питам те?

— Хора.

— Да, хора, това виждам и аз, но колко сме ние тук?

— Двадесет.

— Така ми кажи. Двадесет, разбира се, а това не е нищо. Ха-ха-ха!… Двадесет!

— Това е много нещо — прогърмя решителният, — защото ние двадесетте ще унищожим двадесет турни в двадесет различни краища, а всеки от нас може да има поне по трима добри, предани другари, всеки от тях също така може да направи това, което можем и ние. Нека само да започне, после ще се присъединят недоволници и отмъстители, на които и без това е омръзнал животът. Нека да стане погром и клане и каквото даде господ; след като започнат да се развиват, събитията ще покажат сами правия път, по който трябва да тръгнем.

Мнозина му се надсмиваха с презрение, а предпазливите, клатейки глави, го погледнаха под око, сякаш го съжаляваха за такова безумие, и добавиха:

— Проста работа, ние двадесетте ще се втурнем и убием двадесет турци, останалите ще се изплашат. Едни от тях ще избягат в Азия, а другите ще наскачат във водата.

— Всички вие сте страхливци! — извика решителният и удари по масата.

— Добре, ето аз съм съгласен с твоя план и нека бъдат съгласни всички присъствуващи. Хубаво, тук сме двадесет и нека всеки от нас в най-добрия случай да събере още по десетина другари, това са двеста, да предположим, че се случи рядко явление — хайде и това да стане — всеки да убие по двама турци във всяко място; нека към двестате души да се присъединят, да речем, още толкова; нека турците да не се противопоставят и да убием като мухи още толкова — какво ще направим с това?

— Много.

— Много, но за нас само зло. С това само ще разсърдим турците и султана и после иди се оправдавай. Тогава би разбрал, драги мой, колко е мъдро твоето предложение.

— А нима народът няма да се присъедини, когато види, че борбата е започнала? А и ние няма да легнем на пътя, за да ни газят турците, а ще се бием от засада.

— Народът, народът!… Приказваш като дете. Това не става така, брате мой! Да се бием! Хубаво, хайде да се бием всички! А да зарежем ли жените и децата? Да ги оставим на турците да ги изпекат живи? Ето, ти имаш деца, а също така и другите. Утре ще загинеш, а семейството ти?

— Всички няма да загинат. Не искам да мисля за това. Каквото даде господ.

— А за какво да се мисли?

— Да се бием, пък каквото излезе.

— Ти пак говориш като дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш за последиците. Добре, да кажем, че и тук си прав; хайде, да кажем, семействата ни никой няма да закача и в най-добрия случай турците да заспят за един месец, а ние да съберем дори двадесет хиляди бойци. Но с какво ще воюваме?… Къде ти е оръжието, барут, олово, храна за войниците? Нямаме грош, последни сиромаси сме. Няма и хляб, нито оръжие, нито храна — и хайде да се бием!

— Всичко ще се намери, когато хората се заемат! — каза въодушевеният.

— Ще се намери. Хубаво, хайде да предположим, че и това е така, въпреки че е невъзможно. Имаме двадесет хиляди войници, добро оръжие, имаме топове и добри топчии, имаме храна, запаси и всичко. И какво от това? Пак нищо. Ще нахлуе царска войска и ще ни прегази за един ден и какво ще направим? Само зло!… Колко хора биха отишли на бесилки и набити на кол, колко семейства биха минали под нож. А който оцелее, той би търпял още по-горчиви мъки, отколкото сега. Това е то, а дума да не става, че от това може да излезе нещо, освен няколко от нас да се нахвърлят върху турците и я убили някой, я не, но турците сигурно ще ни избият и ще ни изтребят всички до девето коляно.

— Та нека загинем. И без това животът ни за нищо не е.

— Ти не си сам. Ти имаш семейство. Ти не принадлежиш само на себе си, а трябва да се грижиш и за семейството.

— Разбира се, за какво ти е да загинеш залудо, без сигурен успех? И не само да загинеш, а да погубиш и семейството си, за което трябва да се грижиш — каза един.

— За това не бива и да се говори! — рече друг.

— Ако бях сам, нека да загивам, един път се умира, но аз имам безпомощна майка! — каза трети.

— Море ти имаш майка, а аз освен майка имам жена и пет деца! —рече четвърти.

— Аз имам сестра, за която се грижа — каза пети, — за себе си не мисля, но с моята луда постъпка бих погубил и нея.

— Аз имам държавна служба и от заплатата си храня старите си родители и семейството си! Няма нужда да ме убиват, а само да ми отнемат тази троха хляб, която печеля честно, и тогава сме убити и аз, и семейството ми. И ако ни попита човек за какво правим всичко това? За глупости! Къде се е чуло и видяло двадесет души с гола рая да се вдигнат срещу една подготвена и силна царска войска! По-добре да взема пистолет и да се убия. И това е по-умно, няма поне да ми закачат семейството! — доказваше шести.

Аз също изтъкнах държавната служба като важна причина.

Първият пак каза:

— Аз наистина съм самичък, но и аз като всеки човек имам своите лични задължения, които ми пречат. Не жаля главата си, но за мъдра кауза, а не да се загива глупаво и с това да се нанесе вреда на останалите. Върху това трябва да се работи, но обмислено и предпазливо.

— Така е — съгласни сме.

— Моля ви, за това не може да става и дума, поне при такива обстоятелства, когато почвата не е подготвена. Това би значело да строиш покрив, а да нямаш къща. Между нас няма нито един, на когото да не му лежи на сърцето доброто на тази страна. Именно затова трябва да се работи с план, организирано, постепенно и сигурно. Това е тиха вода, но дълбока. Но, братя, хайде да оставим настрана невъзможното и да видим какво може да се направи в тези трудни дни, да се уговорим и да размислим добре за всичко — започна да обяснява онзи мъдрият и предпазливият.

— Така е — съгласихме се ние от все сърце с хубавите предложения на тихия, сериозен човек, с богат опит и дипломатически тон.

— Да вдигнем въстание, това е голяма и крупна работа, но трябва да се вземат пред вид и да се предвидят всички последици, без оглед дали са хубави, или лоши за нашия народ, и да се определи точно — има ли смисъл да се хвърлят толкова жертви, или е по-добре и по-умно да се отложи за по-благоприятен момент. Това трябва да се обсъди даже и тогава, когато въстанието се подготвя с десетки години. А сега нека нашият уважаем другар да види какво нещо е необходимо, ако мислим да започнем разумно.

  1. Трябва да се основе специален комитет, а въс всяко място подкомитет, с цел да се подготви, т. е. да възпита народа за въстание.
  2. Нужно е да се събират тайно пари от народа, за да се създаде фонд за набавяне на оръжие и всички други военни потребности, а за това е необходима сума от най-малко двеста милиона динара.
  3. Трябва също така да се основе вдовишки фонд и фонд за подпомагане на невръстните деца без родители, загинали във войната. Този фонд трябва да бъде някъде в чужбина и в сигурна банка и да достига най-малко сто милиона динара, за да могат нашите избягали семейства да живеят в чужбина, както се полага.
  4. Да се основе инвалиден и болничен фонд. И за това трябва грамадна сума. Ако някой остане без ръка, без крак, да не бъде принуден да проси, а да има с какво да се лекува и издържа прилично.
  5. На бойците да се осигури пенсия, така че след пет години всеки боец да бъде пенсиониран — „боец в пенсия“. Не е справедливо, изтощен, уморен от боеве и напрежение, той да умре в беда и мизерия, а трябва да пътува някъде в чужбина и поне до смъртта да поживее приятно.
  6. Трябва да се предупредят поне две-три силни съседни държави, които да ни помагат в случай, че не успеем в мероприятията си.
  7. Когато за първо време се подготвят поне шест хиляди бойци, добре въоръжени и обучени, тогава трябва тайно да започне да се издава един патриотичен вестник, за да се информират добре хората.

— Така е — чуха се гласовете на болшинството.

— Е, господа, извинете ме — каза един търговец, — имам си работа в дюкяна. Каквото решите, съгласен съм.

— На мене стрина ми пътува с кораб и трябва да я изпратя — казах аз, извадих часовника и погледнах колко е часът.

— Аз трябва да изведа жена си на разходка. Извинете ме, аз съм съгласен с това, което решите! — рече един чиновник и погледна часовника си.

— Стойте, хора! Не си отивайте, докато не уточним какво да правим с вестника! — чу се нечий глас.

— Това е лесно. Главното е, че всички сме съгласни, след като се извършат приготовленията, които мъдро и тактично изброи уважаемият оратор, да се започне издаването на патриотичен вестник — казах аз.

— Така е, така е! — извикаха от всички страни.

— Тогава да изберем трима, които да обмислят добре всичко, също така да напишат подробна програма за вестника, които би трябвало да се нарича „Борба“!

— „Кървава борба“! — предложи някой.

— „Кървава борба“ — отекнаха гръмки гласове от всички страни.

— Прочее тези трима, които ние ще изберем впоследствие, ще ни предложат подробен план и насока на вестника, който ще започнем, щом като се извършат всички предпазни приготовления — казах аз, стреснах се и се събудих.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наникъде спасение

Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (7/12)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

  1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
  2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
  3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)