Tag Archive | пари

Страдија (12/12)

(Претходен дел)

Кутрата нова влада, веднаш мораше да мисли, а во тој занает ме се вешти министрите во Страдија. Искрено да зборуваме, неколку дена се држеа јуначки, гордо; додека го имаше и последниот динар во државната каса, тие преку ден со ведри и весели лица ги примаа силните депутации од народот и држеа возбудливи говори за среќната иднина на нивната мила и напатена Страдија; а кога ќе паднеше ноќта, тогаш се приредуваа сјајни и скапоцени гозби, каде што се пиеше, пееше и се држеа родољубиви здравици. Но кога државната каса наполно се испразни, господата министри почнуваа сериозно да мислат и да се договараат што да се преземе во таа очајна положба. За чиновниците е лесно, тие и без тоа се навикнати да не примаат плати по неколку месеци; пензионерите се стари луѓе, доволно се наживеале; а војниците, се разбира само по себе, и треба да се навикнат на маки и неволји, па не е лошо и гладта јуначки да ја трпат; на лиферантите, на претприемачите и на секој друг добар граѓанин на среќната Страдија, лесно е да им се рече дека исплатата на нивните сметки не влегла во годинашниот државен буџет. Но, не е лесно за министрите; зашто тие, се разбира, треба да платат за да се зборува и да се пишува добро за нив. Не е лесно уште и за некои други поважни работи, зашто има многу работи кои се поважни од Страдија.

Се загрижија и дојдоа на мисла дека треба да се зајакне стопанството, та поради тоа решија земјата да ја задолжат со поголем долг; но бидејќи околу склучувањето на тој заем мора да се потрошат многу пари за собраниски седници, за патувања на министрите во странство, министрите решија за таа цел да ги соберат сите депозити од државната каса, каде што беа депонирани пари од приватните лица, и на тој начин да ѝ помогнат на татковината која јачеше во неволја.

Во целата земја настана збрка: во некои весници се зборуваше за криза на министрите, во некои како владата веќе поволно ги завршила преговорите за заемот, во некои и едното и другото, а владините весници пишуваа дека земјата никоогаш не била во подобра благосостојба.

Сè повеќе и повеќе почна да се зборува за тој спасоносен заем, сè повеќе и повеќе весниците ги полнеа своите страници со расправи за тоа прашање. На сите страни се појави такво интересирање, што за малку не запреа речиси сите работи. И трговците, и лиферантите, и чиновниците, и пензионерите и свештениците, сите беа во некакво трескавично, напрегнато исчекување. На сите страни, на секое место се зборуваше само за тоа, се потпрашуваа, напаѓаа.

Министрите трчаа час на оваа, час на онаа страна на земјата; час еден, час друг, по два-тројца заедно. Собранието беше свикано и таму се дебатираше, се решаваше, и најпосле беше одобрено заемот да се склучи по секоја цена и си отидоа сите по своите домови, а очајното љубопитство беше сè поголемо во јавното мислење.

Ќе се сретнат двајца на улица, па наместо поздрав веднаш:

— Што е со заемот?

— Не знам!

— Преговараат?

— Сигурно!

Министрите сè почесто ги посетуваа странските земји и се враќаа назад.

— Дојде министерот? — прашува еден.

— И јас чув.

— Што направил?

— Веројатно поволно!

Одвај најпосле, владините весници објавија (владата секогаш има по неколку весници, всушност, секој министер има свој весник — по еден или по два) дека владата ги привела кон крајот преговорите со една странска група, и дека резултатите се мошне поволни.

„Со сигурност можеме да потврдиме дека за некој ден заемот ќе биде потпишан и парите ќе бидат внесени во земјава“.

Народот малку се смири, но владините весници јавија дека за два-три дена во Страдија ќе дојде полномошникот на таа банкарска група г. Хорие, за да се потпише тука договорот.

Дури тогаш дојде до усни и писмени препирки; запрашувањата, очекувањата, преголемата, нервозна љубопитност и огромна надеж во тој единствен странец, за кој се очекуваше да ја спаси земјата, ја беа достигнале кулминација.

За ништо друго и не се зборуваше и не се мислеше освен за тој Хорие. Се расчу глас дека пристигнал и се сместил во тој и тој хотел, и маса од љубопитен свет, и машки и женски, и стар и млад јурна толку бргу и дивјачки што старите и слабите беа изгазени и истуркани.

На улица се појави некој странец, патник, и туку некој ќе му рече на другиот:

— Види, странец! — и ќе го погледа својот другар значајно, небаре го прашува со лицето и со погледот: „Овој да не е Хорие?“

— Да не е тој? — вели другиот.

— И јас така мислам.

Од сите страни го набљудуваат странецот и заклучуваат дека е токму тој. Потоа таа вест ја разнесуваат низ градот дека го виделе Хорие, и таа вест толку бргу се пренесува и струува низ сите слоеви на општесвото што по еден-два часа сиот град со увереност тврди дека тој е тука, зашто луѓето лично го виделе, разговарале со него. Се растрчува полицијата, се вознемируваат министрите, па трчаат на сите страни да се сретнат со него и да му укажат почит.

А него го немаше…

Утредента весниците објавуваат дека вчерашната вест за Хориевото доаѓање не е точна.

До каде се дојде со тоа се гледа од оваа случка.

Еден ден одев на станицата каде што застануваше една странска лаѓа.

Лаѓата застана и почнаа да излегуваат патниците. Јас нешто се расприкажав со еден познајник, додека веднаш маса свет се собра кај лаѓата, и тоа толку силно и ненадејно, што за малку не ме турна еден од тие што беше затрчан.

— Што е тоа?

— Кој е? — почнаа да се прашуваат еден со друг.

Тој! — одговараа.

— Хорие?

— Да, дошол!

— Каде е, каде е! — џагори мноштовото народ, и настанува туркање, гмечење, ѕверење, карање; секој сака да биде што поблиску.

Навистина, забележав еден странец кој молеше и викаше за помош, молеше да го пуштат, зашто има итна работа. Одвај зборуваше човекот, стенкаше, потиснат и згмечен од љубопитниот народ.

Полицајците веднаш ја разбраа својата вистинска должност и отрчаа за неговото доаѓање да ги известат: министерот претседател, другите членови на владата, претседателот на општината, поглаварите на црквата и другите великодостојници на земјата.

И, по малку, од народот се зачуја гласовите:

— Министрите, министрите!

И министрите навистина се појавија со сите великодостојници на земјата Страдија. Сите во свечени облеки, со сите ленти и многуте ордени, а инаку не ги носат сите во нормални услови, туку само по неколку. Мноштвото од народот се раздели на две страни, и така странецот остана сам во средината, а од другата страна се појавија министрите, доаѓајќи му во пресрет.

Министрите застанаа на пристојна оддалеченост, ги извадија капите и се поклонија доземи. Истото тоа го направи и народот. Тој изгледаше малку збунет, исплашен, а во исто време многу зачуден, но од местото не се помрднуваше, стоеше неподвижен, како статуа. Министерот претседател направи уште еден чекор напред и започна:

— Доблесен странче, твоето доаѓање во нашава земја историјата ќе го забележи со златни букви, зашто тоа знаменито доаѓање претставува епоха во нашиот државен живот; твоего доаѓање ја носи среќната иднина на нашава мила Страдија. Од името на целата влада, од името на сиот народ, јас те поздравувам како наш спасител, и извикувам: да живееш!

„Да живее! Да живее!“ одекна во воздухот од илјадници грла.

Потоа поглаварот на црквата почна да пее побожни песни, и заѕвонија камбаните на храмовите на главниот град на Страдија.

Кога заврши и тој дел од официјалниот пречек, тогаш министрите, со љубезна насмевка на лицата, со покороност му пристапија на странецот, се поздравија сите редум, па другите се оддалечија и застанаа гологлави со наведнати глави, а министер-претседателот го зеде неговиот куфер в раце, со некакво стравопочитување, министерот на финансиите, пак, бастунот на знаменитиот човек. Ги носеа тие работи како нешто свето. Куферот, се разбира, и беше нешто свето, зашто сигурно во него беше судбоносниот договор; всушност, во тој куфер, ни помалку ни повеќе, беше иднината, среќната иднина на една цела земја. Затоа, значи, министер-претседателот, знаејќи што носи во своите раце, изгледаше свечен, преобразен, горд, зашто во своите раце ја носеше иднината на земјата Страдија. Поглаварот на црквата, како човек од бога надарен со голем дух и ум, веднаш и самиот ја увиде важноста на тој куфер, та со другите првосвештеници го опкружи министер-претседателот, и запеаја побожни песни.

Придружбата тргна. Тој и министерот на финансиите напред, а куферот во рацете на претседателот, опкружен од првосвештениците и од гологлавиот народ, зад нив. Се оди полека, свечено, нога пред нога, се пеат побожни песни, а камбаните бијат и пукаат топови. И тажа полека по главната улица тргнаа кон домот на министер-претседателот. И куќите и кафеаните и храмовите и канцелариите сè беше се испразнило, сè живо излегло да учествува во тој епохален пречек на големиот странец. Дури ни болните не изостанаа; и тие беа изнесени од становите да ја видат оваа ретка свеченост; дури и од болницата сите болни ги изнесоа на носила; па и ним како да им престануваше болката: полесно им е кога помислуваат на среќата на својата мила татковина, и децата-цицалчиња се изнесени, и тие не плачат, туку ги впиле своите очиња во големиот странец како да чувствуваат дека таа среќа се приготвува за нив.

Додека стигнаа до куќата на министер-претседателот, веќе се стемни. Странецот повеќе го втурнаа отколку што го воведоа во куќата; влегоа сите министри и великодостојници, а мноштвото народ остана љупобитно да гледа во прозорците, или просто да гледа вџашено во куќата.

Утредента почнаа да стигнуваат депутации од народот за да го поздрават големиот странец, а веќе уште од зори пред куќата на министер-претседателот полека докрцка тешко натоварена кола со разни одликувања за доблесниот странец.

Странецот, се разбира, веднаш беше избран за почесен претседател на министерството, за почесен претседател на општината, на Академијата на науките и на сите можни хумани друштва и здруженија во Страдија, а нив ги имаше премногу, па дури и на друштвото за основање на друштва. Сите градови го избраа за свој почесен член, сите еснафи го признаа за добротвор, а еден полк војска во негова чест се нарече „Силниот Хориев полк“.

Сите весници го поздравија со долги статии, многу од нив ја објавија и неговата слика. Многумина чиновници во чест на тој ден беа унапредени, многумина полицајци и одликувани и унапредени, беа отворени многу нови надлештва и беа поставени нови чиновници.

Веќе два дена трае бурната веселба низ целиот град. Свири музика, камбаните бијат, пукаат топови, ечат песни, се точат пијалаци.

На третиот ден, министрите, иако мамурни од веселбите, мораа да го жртвуваат одморот на своето тело за среќата на земјата и на народот, та се собраа сите на седница за да ги завршат со Хорие преговорите за заемот и да го потпишат тој епохален договор.

Најпрвин, како вовед, почнаа приватен разговор (во веселбата заборавив да речам дека куферот се чува под силна стража).

— Сакате ли подолго да останете овде? — го праша министер-претседателот.

— Додека не ја завршам работата, а тоа подолго ќе трае!

Министрите ги збуни тој збор подолго.

— Мислите, подолго ќе трае?

— Секако. Таква е работата.

— Нам ни се познати вашите услови, а и вам нашите, та сметам дека нема да има никакви пречки! — рече министерот на финасиите.

— Пречки? — рече странецот исплашено.

— Да, тврдам дека ќе ги нема!

— И јас се надевам!

— Тогаш можеме веднаш да го потпишеме договорот! — рече министер-претседателот.

— Договор!

— Да!

— Договорот е потпишан; и јас уште утре ќе тргнам на пат; а пред сè, јас и сега и цел живот ќе ви бидам благодарен на ваквиот пречек. Искрено да ви кажам, јас сум збунет, уште не сум доволно свесен што е сето ова со мене. Навистина во оваа земја сум сега првпат, но не можев ниту да сонувам дека, како непознат, каде било, ќе бидам вака пречекам. Јас сè уште мислам дека сонувам.

— Значи, го потпишавте договорот? — викнаа сите во еден глас, воодушевено.

— Еве го! — рече странецот и извади од џебот лист хартија на кој беше договорот, и почна да го чита на својот јазик. Договорот беше меѓу него и еден трговец на сливи од внатрешноста на Страдија, во кој оној се обврзува да му лиферува толкаво и толкаво количество сливи за варење на мармалад, до тој и тој ден…

Што можеше друго да се направи во една цивилизирана и паметна земја, освен странецот тајно да се протера од Страдија по таквиот глупав договор, а по три дни владините весници ја донесоа белешкава:

„Владата енершчно работи врз реализирањето на новиот заем и сите изгледи се дека уште до крајот на месецов ќе примиме еден дел од парите.“

Народот малку се распрашуваше за Хорие, па престана, а потоа сè продолжи по старо.

Кога почнав да размислувам за последниов настан необично ми се допаѓаше општата хармонија во Страдија. Не само што министрите се симпатини и способни, туку забележав дека и поглаварот на Црквата е умен и духовит човек. Кој би можел да се сети во погодниот миг, всушност во најсудбоносниот миг, кога се решава судбината на земјата, да запее побожни песни над куферот на оној мармаладџија и со тоа многу да ѝ помогне на трудољубивата влада во големите потфати. Во толку сложената работа мора да се има среќа.

Веднаш се решив, во првата можност, да појдам кај мудриот отец, поглаварот на црквата, та одблизу да то запознаам тој голем Страдијанец.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

Наша работа (2/2)

(предишна страница)

Събраха се граждани и богати, и бедни, и видни, и неизвестни.

Един от най-уважаваните между инициаторите откри събранието с думите:

— Господа, на всички ви е известно бедствието, което сполетя част от нашия народ. Няма нужда да ви казвам какви огромни загуби претърпя нашата страна, защото всички добре знаем това и всички го чувствуваме. Това са загуби, които не могат да се обезщетят, рана, която трудно ще заздравее. Но, господа, ако тези големи загуби не могат да се обезщетят, те могат да се поделят. Защото всички заедно ще понесем по-лесно тая беда, отколкото отделни лица. Господа, могат да бъдат изтрити много сълзи, може да се намали тежката тъга и неволя на толкова семейства. Ние ви извикахме тук да се уговорим братски и искрено и да размислим как най-добре, най-бърже и най-много ще можем да помогнем на тези бедни семейства. Аз мисля, че всички нас тук, всички, без оглед на професия и политически убеждения, ни ръководи общото чувство, продиктувано от сръбското сърце, чувство на възвишения морал на Христа: „Помогни на ближния си, както на самия себе си“.

В края на речта си той припомни, че е редно както всякога да се избере председател, който да ръководи събранието, и замоли да му се позволи той да издигне кандидат или самите граждани да кандидатират някого от своята среда.

Настъпи шум.

— Нека сам да предложи кандидат! — викаха едни.

— Ние ще предложим! — викаха други. И народът започна да се разделя на групички.

— Станете вие председател, защо да губим време! — викаха трети.

Сблъскаха се различни мнения, гласовете ставаха все посилни и накрая не можеше да се разбере нищо в общата врява. Ораторът, който откри събранието, чукаше със звънеца, молеше за тишина, от публиката се вдигаха ръце, пискаха гласове: „Моля за думата!“ Теглеха се за балтоните, доказваха нещо един на друг с ръце, някои се разсърдиха и си отидоха.

— Седнете, да се гласува-а-а! — продра се някой, който се беше надигнал и сложил ръце около устата си, викаше така силно, че вратните му жили се издуваха. И наистина всички седнаха. Председателят (временният) със замрежени очи, капнал от умора, едва говореше, вече прегракнал:

— Моля ви, господа, имаме три предложения. Ще гласуваме за всяко по ред.

— Недейте така — надигна се пак оня и се провикна: — Който е съгласен да остане този председател — да седи, а който е против — да стане.

Болшинството остана да седи и председател стана този същият, който откри събранието.

— Господа, вие ме удостоихте с голяма чест и аз ще се постарая… — Той започна доста дълга реч, в която благодари на събранието за избирането му и накрая прибави, че е необходимо „да се избере подпредседател и двама протоколчици, които да водят протокола“.

— Предложете вие — викаха едни.

— За подпредседател Тома Томич — викаха други.

— Не искаме Тома! — викаха трети.

Четвърти предлагаха протоколчици.

Някои пък викаха против предложенията.

Малко по малко пак настана бъркотия, глъчка и недоразумения.

— Със ставане и сядане! — пак се провикна онзи от стола.

Така до привечер бе избран подпредседател и двама протоколчици.

Те, както бе редно, поблагодариха на събранието и заеха своите места.

— Тъй като всички точки на дневния ред се изчерпиха, обявявам събранието за закрито…

Председателят искаше да каже още нещо, но шумът, който се вдигна като по команда, прекъсна речта му.

От всички страни се чуваше:

— Какво стана „с изказването на отделните членове“?

— Това събрание не е свикано само да се избере председател!

— Не го искаме!

— Дай ми думата!

— Думатаааа! — пискаше, повдигнат на пръсти, един, който се бе изкачил на масата, свил пестници, разрошил коса и изтегнал шия; пот се лееше по лицето му, а всичките му вратни жили се бяха издули.

Подпредседателят блъсна председателя, качи се на стола и се провикна:

— Следват „изказвания на отделните членове“.

Масата утихна. Онзи скочи от масата, а подпредседателят слезе от стола.

— Кой иска да говори?

Всички се обърнаха към този, който толкова настоятелно искаше думата от масата. Той си намести яката, пораздвижи се, източи врат, преглътна с мъка слюнката си, зажумя и процеди:

— Исках да кажа за предложенията.

— Хайде предлагай, брат! — провикна се нервно подпредседателят.

— Засега аз няма какво да предложа!…

Стана още един от ъгъла някак с кисело лице, изстъпи се внушително напред, опря се на стола с лявата си ръка, а дясната издигна важно за реч.

— Има думата Сима Симич.

Сима се изкашля, преглътна и той слюнката си, погледна около себе си и започна тихо:

— Аз виждам, господа, че тука няма да излезе нищо от споразумения и братски договор.

Настъпи тишина.

— Изяснете се какво искате да кажете с това! — викна подпредседателят.

— Моля ви, не ме прекъсвайте…

— Да го изслушаме!

— Не искамееее!

Скръстил ръце, ораторът стоешежато статуя сред словесната схватка, която в миг се надигна.

Глъчката утихна.

— Аз, господа, отново; напомням, че тук не може да има обща дейност. (Гласът му ставаше все посилен.) Изглежда, че инициаторите искат само да парадират, а не им е…

— Отнемам му думата! — гръмна подпредседателят.

— Да го чуем!

— Така е!

— Долу!

— Да се изхвърли навън!

Смесиха се разни гласове, кръстосаха се ръце, станаха разправии, псувни, започнаха да се заканват с бастуни един на друг.

Председателят прегракна и счупи звънеца; онзи пак крещеше от масата: „Думата!“

Ораторът, студен като камък, скръстил ръце, мълчеше и чакаше резултата от този страшен вой.

Понеже настъпи вече късна нощ, а разправиите ставаха все по-големи, защото преминаха към разчистване на стари дрязги и лични сметки, събранието бе обявено за закрито. Впрочем това никой от присъствуващите не чу, а само председателят, подпредседателят и протоколчиците напуснаха масата си.

Едни вече си отиваха в къщи и се караха по улиците, други тръгваха и отново се връщаха да кажат още нещо за тези, с които се бяха препирали. Една групичка остана след полунощ, обясниха се по някакъв начин и удариха на пиене. Пиха и до зори се скарваха и помиряваха още два-три пъти. Накрай и те си отидоха.

На другия ден започна да се шушука, тичаха и агитираха. Тук се смесиха и политически, и лични въпроси, и инат, и какво ли още не, а тъкмо тези неща не се оправят лесно. Някои вестници нападнаха Тома Томич и организаторите, че те „по стар обичай“ се опитват да си послужат с измама и сега, накрая вестниците добавяха: „На това срамно явление ще се върнем още веднаж, за да кажем за него нещо повече. Засега го отбелязваме само по вестникарско задължение.“

Другите вестници пък съобщиха, че „признатият родолюбец, уважаемият гражданин Тома Томич и още няколко достойни граждани са свикали събрание на патриотите, за да се уговори по какъв начин да се помогне на пострадалите от наводнението. Господин Тома така е представил в своята ясна кратка реч страданията на жителите, в опустошените краища, че в следващия брой ще я поместим цялостно… Но това благородно дело бе провалено от известните гюрултаджии, начело със злостния Сима Симич…“ и т. н.

И из вестниците, и в нощните разговори работата все повече и повече се заплиташе, че и в пресата започнаха да се появяват различни „послания“, пълни с ругатни.

В течение на петнадесет дни се състояха няколко събрания, кое от кое по-бурно. Казват, че на едно от тях се дошло дори и до бой.

Накрая победи групата, водена от Сима Симич, а Тома и неговите „вдигнаха ръце“ и започнаха да ругаят по вестниците.

Сима Симич свика събрание. Събраха се повече хора от когато и да било.

Естествено пак не мина без дебати. Пак избиране на президиум, избори, „ставане и сядане“, „отдалечаване от въпросите“, „избиране на трима души за заверяване на протоколите“, лични разправии, половин час почивка. (През почивката стават най-големите караници.) „Да се реши!“, „Още да се обсъжда!“, „Този въпрос не може да се претупа така!“, „Уговорихте ли се?“, „Уведомени ли сте?“ и „Събранието се отлага за утре!“ Гласуваха и това и събранието пак се разотиде с врява.

Другия ден пак събрание. Четене на протокола. „Има ли някой някаква забележка?“, „Моля за думата“, „Говорете по въпроса!“

Даде се предложение да се основе „дружество за подпомагане пострадалите от наводнението“.

— Аз мисля — взе думата един, — че не бива да се ограничаваме само с жертвите от наводнението, а да включиме изобщо пострадалите.

Първият защищаваше своето предложение, другият оратор го оборваше. Препираха се цял час.

— Разбрахме, да се реши!…

— Моля за думата!

— Не може вече да се говори!

— Има много предложения!

— Да решим най-напред това!

Явиха се още десет оратори по тоя въпрос.

— Желае ли събранието да ги изслуша?

— Ауу!… Не искаме!… Искаме!… Да се отложи!… Поставете го на гласуване!

Така трескаво се работеше из ден в ден. Всеки въпрос обмисляха основно и се уговаряха по него. Въпросите бяха: избор на представители, които ще идат при влиятелни личности и ги помолят за това или онова; после избор на шестима души, които да изработят устав на дружеството. (И тук отидоха по няколко събрания за обсъждането на всеки член от правилника; изработване на покана за записване на членове; временен комитет, т. е. най-напред избиране на временен съвет, който в срок от десет дни да свика събрание на членовете за избиране на постоянен комитет.)

След няколко бурни събрания бе избран и постоянен комитет и дойде ред на изборите за ревизионен и контролен съвет и на двама за преглеждане на сметките. В устава вече бе вписано, че „контролният съвет има право да свика винаги събрание за всички членове на дружеството“.

Сега започна конструирането на управителния комитет, а тая работа не става така на бърза ръка.

Всичко бе вече свършено, дружеството основано, обявена бе покана за записване на членове, парите постъпваха в касата, чакаше се само да се закръгли сумата, за да я изпратят на пострадалите.

Но един ден контролният съвет неочаквано направи ревизия и намери, че е изхарчено много за канцеларски материали. Разбира се, веднага бе свикано и започна събрание на съвета, започнаха нови разправии, нови караници.

Пак дълги обяснения до среднощ, пак цяла редица събрания.

В течение на година и повече правиха събрания, за да се споразумеят, но сумата не бе закръглена.

Най-после, край чаша бира, повече частно, изникна предложението:

— Да изпратим ние, братя, тези пари, където трябва, че да ни е мирна главата. За какъв дявол ни са дружеството и тези лудории… Дай ми чаша бира!… Ще си умием ръцете!… Дрънкаме, мъркаме, дигаме врява, а поне да знаем за какво!

— Право казваш — добави друг. — Виждаш ли, трябва да се уговорим по този въпрос, като се съберем.

— Добре, Тогава да се съберем веднаж, да се разберем хубаво за всичко и свършим с тези глупости! — каза трети.

— Утре аз няма да мога — каза четвърти.

— Не е необходимо утре!… Един ден ще се намери и ще се уговорим кога ще се срещнем. Да се определи точно ден и да се съберем всички — каза пети.

— Готово, бихме могли и сега. Тук сме всички! — каза шести.

— Е, сега, не може! Трябва, брат, нарочно да се съберем, а не да го правим, като че ли да се отървем.

Измина доста време. Сумата се закръгляваше. Сменяваха се комитети, избираха нови, агитираха да се разтури дружеството, уговаряха се, караха се и се помиряваха. Членовете вече се умориха, утихнаха и вдигнаха ръце от всичко, нито плащаха, нито избираха, нито преглеждаха сметките. Дружеството за подпомагане на пострадалите наистина не беше разтурено официално, но всъщност не съществуваше, нямаше го. Нито съветът се чувствуваше като съвет, нито членовете — като членове. Само по някой път, тъй, в разправия, можеше да се чуе някой да извика:

— Той да не знае много, защото може да му се потърси сметка за онези дружествени пари!…

И с това се свършваше.

Почти бяха рече забравили за наводнението. Селяните от селата, в които беше станало наводнение, се съвзеха и загубите вече почти не се чувствуваха. Някои от тези села даже изпращаха помощ на дружеството за подпомагане иа пострадалите от наводнението и пишеха: „Знаем какво нещастие с наводнението, когато водата отнесе посевите, и затова ви изпращаме…“ и т. н.

Но изведнаж различните комитети от вътрешността на страната започнаха да изпращат на дружеството постъпилите суми. Писаха за това и вестниците.

— Откъде е сега пък това? — смая се председателят на управителния съвет.

— Трябва да има ново наводнение?

— Бог го знае!

— Да не са луди да ги изпращат заради онова наводнение от преди четири години, когато и тамошният съвет вече го е забравил, а мнозина селяни от тези краища ни изпращат помощи.

За мнозина това бе загадка. Всъщност работата бе проста: това са сърби и на тях им трябваше време да се уговорят и споразумеят добре, защото ненапразно е казано: „Уговорка къща строи“.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)