Tag Archive | Отечество

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Клеймо

Приснился мне страшный сон. И не так меня удивил самый сон, как то, что я, смирный и честный гражданин, достойный сын нашей дорогой и многострадальной матери Сербии, как и все прочие ее сыновья, отважился, хоть и во сне, увидеть столь страшные вещи. Скажете, я составляю исключение, но нет, ни на волос не отличаюсь я от других, а в благонравии мне просто нет равных. Однажды, идя по улице, я увидел блестящую пуговицу, оторвавшуюся от полицейского мундира, полюбовался ее чарующим сиянием и только хотел пройти мимо, исполненный сладостного раздумья, как вдруг рука у меня сама собой поднялась да прямо к шапке, голова склонилась долу, а лицо расплылось в приятной улыбке, какой мы обычно приветствуем стоящих выше нас.

«Да, во мне течет благородная кровь, и в этом все дело!» — подумал я, окидывая презрительным взглядом проходившего мимо чудака, который, ничего не заметив, наступил на пуговицу.

— Недотепа, — злобно изрек я, сплюнул и спокойно зашагал дальше, утешаясь мыслью, что подобных простаков мало. И радостно мне было оттого, что бог наделил меня нежным сердцем и благородной рыцарской кровью наших предков.

Теперь вы видите, что я достойный человек и решительно ничем не отличаюсь от остальных добропорядочных граждан. И вам самим покажется удивительным, что именно мне приходят во сне на ум такие страшные и глупые вещи.

В тот день со мной не случилось ничего из ряда вон выходящего. Я хорошо поужинал и после ужина долго сидел, потягивая винцо и орудуя зубочисткой. Затем, использовав столь отважно и добросовестно свои гражданские права, я улегся в постель и взял книгу, чтобы поскорее задремать. Книга быстро выпала у меня из рук, что вполне соответствовало моему желанию, и я заснул сном праведника — совесть у меня была спокойна, как у человека, выполнившего все свои обязанности.

И вдруг я очутился на какой-то узкой, ухабистой и грязной дороге. Холодная темная ночь. Ветер свищет, раскачивая оголенные ветви и, словно огнем, обжигает кожу. Небо мрачное и страшное в своем безмолвии. Мелкий снег бьет в лицо, слепит глаза. Кругом ни души. Устремляюсь вперед, но ноги мои скользят, и я съезжаю то вправо, то влево, спотыкаюсь, падаю и, наконец, понимаю, что заблудился. Так я брел, одному богу известно, где. Ночь была длинная, как век, и я все шел и шел, не зная куда.

Так я шел много-много лет и пришел в незнакомый мне край, далеко-далеко от родных мест, в удивительную страну, о которой не знает ни одна душа. Такую можно увидеть только во сне.

Блуждая по той стране, я попал в большой многолюдный город. На просторной площади собрались толпы народа и стоял такой гвалт, что впору было оглохнуть. Механа[1], куда я зашел, находилась как раз на этой площади, и я справился у хозяина, зачем собрался народ.

— Мы мирные, честные люди, — начал он, — верные и преданные своему кмету[2].

— Разве у вас кмет правит? — перебил я его.

— Да, он у нас самый главный, а за ним идут пандуры[3].

Я улыбнулся.

— Чему ты улыбаешься? Не знал, нешто?.. А сам ты откуда?..

Я рассказал, что пришел издалека — из Сербии, и вот заблудился.

— Слышал я о той знаменитой стране, — пробормотал он и, почтительно поглядев на меня, продолжал: — У нас, значит, правит кмет с пандурами.

— А какие же у вас пандуры?

— Э, пандуры, знаешь ли, разные, смотря по рангу. Есть и старшие, есть и младшие… Люди, говорю, у нас все смирные, честные, а вот из окрестностей приходят всякие смутьяны, портят нас, дурному учат. Чтобы отличить наших граждан от пришлых, кмет вчера издал приказ всем местным жителям явиться к зданию суда, где каждому будет поставлено на лоб клеймо. Народ и собрался, чтобы решить, как быть.

«Надо как можно скорее бежать из этой страшной страны», — подумал я, содрогаясь, потому что, хоть во мне и течет благородная кровь серба, я, к стыду своему, не чувствовал себя способным на такой героизм.

Хозяин добродушно улыбнулся, хлопнул меня по плечу и надменно заявил:

— Ха, ты уже струсил, чужестранец?! Значит, нам нет равных по доблести!..

— Но что вы думаете делать? — спросил я смущенно.

— Как что? Ты еще увидишь наш героизм! Говорю тебе, нам нет равных по доблести. Ты прошел много стран, но, уверен, не встречал таких юнаков! Пойдем вместе, я как раз тороплюсь туда.

Мы были у выхода, когда за дверью послышались удары бича.

Выглядываю на улицу, и что же я вижу! Человек в богатой одежде обычного гражданского покроя везет на своей спине другого в пестрой униформе и блестящей треуголке на голове. У входа в механу ездок сошел.

Хозяин поклонился ему до самой земли. Человек в пестром одеянии вошел в гостиницу и сел за специально приготовленный стол. Другой, в гражданской одежде, остался ожидать у дверей. Хозяин и ему отвесил низкий поклон.

— Что это значит? — с недоумением спросил я.

— Тот, что вошел в механу, старший пандур, а этот — один из самых видных наших граждан, богатейший человек и великий патриот, — шепотом сообщил хозяин.

— Но почему он позволяет ездить на себе верхом?

По знаку хозяина мы отходим немного в сторону.

Со снисходительной усмешкой он говорит:

— Да это у нас считается большой честью, которой редко кто удостаивается.

Это до того сбило меня с толку, что из дальнейшего рассказа я ничего не разобрал. Хорошо запомнились только заключительные слова: «Такую заслугу перед отечеством не каждый народ может понять и оценить».

И вот мы на собрании, начались уже выборы президиума.

Одна группа выдвинула кандидатом в председатели Колба, если мне память не изменяет, другая группа — Талба, третья — своего кандидата.

Поднялся неимоверный галдеж; каждая группа старалась протащить своего человека.

— По-моему, у нас нет лучшей кандидатуры на пост председателя столь важного собрания, чем Колб, — заявил представитель первой группы. — Его смелость, гражданская доблесть всем нам хорошо известны. Полагаю, что среди нас не найдется ни одного, который бы чаще удостаивался чести возить на своей спине сановников.

— Уж ты помалкивал бы лучше, — крикнул кто-то из другой группы, — на тебе и практикант еще не проехал!

— Знаем мы ваши добродетели, — раздалось из третьей группы, — ни одного удара бичом не перенесли без того, чтобы не завопить.

— Рассудим, братья! — начал Колб. — Это правда, что десять лет назад на мне часто ездили вельможи, и я не издавал ни звука, когда меня хлестали бичом, но все же, может быть, есть и более заслуженные люди, моложе меня и достойнее.

— Нет таких, нет! — закричали его сторонники.

— Незачем вспоминать о старых заслугах! На Колбе ездили десять лет назад! — закричали из другой группы.

— Сейчас приходят молодые силы, довольно с нас стариков! — слышится в третьей группе.

Но вдруг шум стих; народ расступился, и в проходе показался молодой человек лет тридцати. При виде его все головы склонились в глубоком поклоне.

— Кто это? — шепотом спрашиваю я хозяина.

— Это первый человек в нашем городе, молодой, но многообещающий. На нем сам кмет уже три раза ездил. Это в его-то годы! Никто до сих пор не пользовался у нас такой популярностью.

— Может быть, его изберут?

— Скорее всего; все предыдущие кандидаты старше его, время их уже прошло, а на спине этого кмет прокатился только вчера.

— Как его зовут?

— Клеард.

Его пропустили вперед.

— Думается мне, — прервал тишину Колб, — нам не найти на пост председателя лучшего человека, чем Клеард. Он молод, но нам, старикам, далеко до него.

— Верно! Правильно! Да здравствует Клеард! — заорали все разом.

Колб и Талб препроводили его на председательское место.

Опять все низко поклонились, и затем наступила тишина.

— Спасибо вам, братья, за большое внимание и честь, которые вы мне единодушно сегодня оказали. Надежды, возлагаемые вами на меня, весьма мне лестны. Тяжело руководить народными стремлениями в столь важные дни, но я приложу все силы, чтобы оправдать ваше доверие, везде и во всем искренне защищать вас, показывать, как и раньше, высокий образец гражданской доблести. Спасибо вам, братья, за доверие.

— Живео! Живео! Живео! — раздалось со всех сторон.

— А теперь, братья, разрешите с этого места сказать несколько слов о предстоящем важном событии. Нелегко вытерпеть страдания и боль, которые нас ожидают, нелегко вынести выжигание на лбу клейма раскаленным железом. Да, такие муки не каждый может выдержать. Но пусть трусы дрожат и бледнеют от страха, мы же ни на мгновенье не смеем забывать о том, что являемся потомками замечательных предков, что в жилах у нас течет благородная юнацкая кровь наших дедов, тех чудо-богатырей, которые, и глазом не моргнув, умирали за свободу и счастье нас, своих потомков. Ничтожны наши муки перед их страданиями! И неужели теперь, когда настали времена счастья и изобилия, мы покажем себя гнилым, трусливым поколением? Каждый настоящий патриот, каждый, кто не хочет посрамить свой народ перед всем миром, перенесет боль мужественно, героически.

— Правильно! Живео! Живео!

Затем выступило еще несколько пламенных ораторов, которые подбадривали испуганный народ и говорили приблизительно то же, что и Клеард.

Взял слово бледный, изможденный старик с морщинистым лицом, седой головой и белой как снег бородой. Ноги у него подгибались от слабости, руки дрожали. Старческий голос прерывался, а в глазах блестели слезы.

— Дети, — начал он, и слезы покатились по бледному изборожденному морщинами лицу на седую бороду, — я слаб и скоро умру, но мне кажется, что лучше не допускать такого позора. Сто лет я прожил и без этого… Так неужели теперь на эту седую слабую голову падет рабское клеймо…

— Долой паршивого старика! — крикнул председатель.

— Долой его! — заорали одни.

— Старый трус! — присоединились другие.

— Нет того, чтоб молодых поддержать, так он еще пугает! — кричали третьи.

— Постыдился бы своих седин! Столько прожил и еще чего-то боится. Ну, а мы, молодые, не боимся!

— Долой труса!

— Выгнать его!

— Долой!

Возбужденная толпа доблестных молодых граждан яростно бросилась на немощного старика с кулаками и бранью.

Только старость спасла беднягу, а то забили бы до смерти.

Все клятвенно заверили друг друга, что завтра возвеличат славу своего народа и будут держаться героически.

С собрания расходились в полном порядке. Слышались голоса:

— Покажем завтра, кто мы такие!

— Хвастуны себя тоже проявят завтра!

— Пришло время проверить, кто чего стоит, чтобы всякая тля не лезла в герои!

Я вернулся назад в механу.

— Ну, видел, что мы за люди? — самодовольно спросил хозяин.

— Видел, — ответил я машинально, чувствуя, что силы мне изменяют, а голова раскалывается от удивительных впечатлений.

В тот же день я прочел в газете передовую статью следующего содержания:

«Граждане, прошли дни пустой похвальбы и хвастовства, чем увлекались некоторые из нас; громкие слова о каких-то наших воображаемых добродетелях и заслугах вдруг потеряли цену; настало время, граждане, показать, наконец, на деле, чего каждый из нас стоит! Но мы уверены, что среди нас не найдется ни одного жалкого труса, которого власти вынуждены будут силой тащить на отведенное для клеймления место. Каждый, кто чувствует в себе хоть каплю героической крови наших предков, в числе первых спокойно и гордо перенесет мучительную боль, ибо это святая боль — жертва, которой требует отечество и наше общее благо. Вперед, граждане, завтра — день испытания нашего героизма!..»

В тот день хозяин лег спать сразу после собрания, чтобы завтра в числе первых явиться на установленное место. А многие тут же отправились к зданию суда, дабы занять лучшие места.

Утром и я отправился к зданию суда. Здесь собралось все население города от мала до велика. Некоторые женщины принесли грудных младенцев — пусть и им поставят рабское, то есть почетное клеймо; это поможет им впоследствии получить хорошее местечко на государственной службе.

Везде толкотня, ругань (в этом я усмотрел сходство с нами, сербами, и потому порадовался), каждый хочет раньше других подойти к дверям. Некоторые даже успели подраться.

Ставит клеймо специальный чиновник в белом праздничном костюме. Он ласково уговаривает напирающий народ:

— Полегче, ради бога, очередь до всех дойдет; вы же не скот, чтобы так напирать.

Процедура началась. Одни вскрикивают, у других вырывается стон — ни один человек, пока я был там, не перенес мук молча.

Я не мог долго смотреть на эти мучения и вернулся к себе. В механе уже сидели люди, закусывали, пили.

— Перенесли и это, — сказал один.

— Эх, мы и покричали-то немного, а вот Талб ревел, как осел, — заметил другой.

— Вот тебе и Талб, а вчера еще хотели выбрать его председателем!

— Э, кто знал!

Разговаривают, а сами стонут, извиваются от боли, но так, чтобы другие не заметили, — ведь каждому стыдно показать себя трусом.

Клеард осрамился — застонал, а подлинным героем оказался какой-то Леар; он потребовал, чтобы ему наложили сразу два клейма, и не пикнул при этом. Весь город говорил о нем с величайшим уважением.

Некоторые сбежали и тем заслужили всеобщее презрение.

Через несколько дней, когда по улицам с гордо поднятой головой, исполненный надменного величия, проходил тот, у кого на лбу было выжжено два клейма, все живое, сдернув шапки с головы, кланялось ему, приветствуя героя своего времени.

За ним бежали по улицам дети, женщины, мужчины — все хотели видеть богатыря народного. И где бы он ни ступал, всюду за ним несся благоговейный шепот: «Леар, Леар!.. Вот он! Вот тот герой, который не крикнул, звука не проронил, когда ему ставили два клейма одно за другим!» Газеты прославляли его на все лады. И любовь народная окружила его.

Слышу я со всех сторон эту хвалу и чувствую, что и во мне пробуждается сербская юнацкая кровь. Ведь и наши предки герои, и они в муках погибали за свободу, и у нас есть славное прошлое — Косово! Меня вдруг охватывает гордость за родной народ, страстное желание прославить его, и, бросившись к зданию суда, я кричу:

— Что вы носитесь со своим Леаром?.. Вы еще не видели настоящих героев! Я вам покажу, что значит сербская юнацкая кровь! Подумаешь, два клейма! Ставьте мне десять!

Чиновник в белом подносит к моему лбу свое орудие, я вздрагиваю и… просыпаюсь.

В страхе тру лоб, осеняю себя крестным знамением и просто диву даюсь — чего только человеку не приснится.

«Еще немного, и я затмил бы славу ихнего Леара», — думаю я и с удовольствием переворачиваюсь на другой бок, хотя мне все же обидно, что сон этим не завершился.

1899 г.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Кутасовой)

 

[1] Механа – то же, что и кафана (постоялый двор, закусочная, трактир).

[2] Кмет – сельский староста.

[3] Пандур – стражник. У Домановича наряду с кметом служит олицетворением грубого произвола и самодурства властей.