Tag Archive | Отечество

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Клеймо

Приснился мне страшный сон. И не так меня удивил самый сон, как то, что я, смирный и честный гражданин, достойный сын нашей дорогой и многострадальной матери Сербии, как и все прочие ее сыновья, отважился, хоть и во сне, увидеть столь страшные вещи. Скажете, я составляю исключение, но нет, ни на волос не отличаюсь я от других, а в благонравии мне просто нет равных. Однажды, идя по улице, я увидел блестящую пуговицу, оторвавшуюся от полицейского мундира, полюбовался ее чарующим сиянием и только хотел пройти мимо, исполненный сладостного раздумья, как вдруг рука у меня сама собой поднялась да прямо к шапке, голова склонилась долу, а лицо расплылось в приятной улыбке, какой мы обычно приветствуем стоящих выше нас.

«Да, во мне течет благородная кровь, и в этом все дело!» — подумал я, окидывая презрительным взглядом проходившего мимо чудака, который, ничего не заметив, наступил на пуговицу.

— Недотепа, — злобно изрек я, сплюнул и спокойно зашагал дальше, утешаясь мыслью, что подобных простаков мало. И радостно мне было оттого, что бог наделил меня нежным сердцем и благородной рыцарской кровью наших предков.

Теперь вы видите, что я достойный человек и решительно ничем не отличаюсь от остальных добропорядочных граждан. И вам самим покажется удивительным, что именно мне приходят во сне на ум такие страшные и глупые вещи.

В тот день со мной не случилось ничего из ряда вон выходящего. Я хорошо поужинал и после ужина долго сидел, потягивая винцо и орудуя зубочисткой. Затем, использовав столь отважно и добросовестно свои гражданские права, я улегся в постель и взял книгу, чтобы поскорее задремать. Книга быстро выпала у меня из рук, что вполне соответствовало моему желанию, и я заснул сном праведника — совесть у меня была спокойна, как у человека, выполнившего все свои обязанности.

И вдруг я очутился на какой-то узкой, ухабистой и грязной дороге. Холодная темная ночь. Ветер свищет, раскачивая оголенные ветви и, словно огнем, обжигает кожу. Небо мрачное и страшное в своем безмолвии. Мелкий снег бьет в лицо, слепит глаза. Кругом ни души. Устремляюсь вперед, но ноги мои скользят, и я съезжаю то вправо, то влево, спотыкаюсь, падаю и, наконец, понимаю, что заблудился. Так я брел, одному богу известно, где. Ночь была длинная, как век, и я все шел и шел, не зная куда.

Так я шел много-много лет и пришел в незнакомый мне край, далеко-далеко от родных мест, в удивительную страну, о которой не знает ни одна душа. Такую можно увидеть только во сне.

Блуждая по той стране, я попал в большой многолюдный город. На просторной площади собрались толпы народа и стоял такой гвалт, что впору было оглохнуть. Механа[1], куда я зашел, находилась как раз на этой площади, и я справился у хозяина, зачем собрался народ.

— Мы мирные, честные люди, — начал он, — верные и преданные своему кмету[2].

— Разве у вас кмет правит? — перебил я его.

— Да, он у нас самый главный, а за ним идут пандуры[3].

Я улыбнулся.

— Чему ты улыбаешься? Не знал, нешто?.. А сам ты откуда?..

Я рассказал, что пришел издалека — из Сербии, и вот заблудился.

— Слышал я о той знаменитой стране, — пробормотал он и, почтительно поглядев на меня, продолжал: — У нас, значит, правит кмет с пандурами.

— А какие же у вас пандуры?

— Э, пандуры, знаешь ли, разные, смотря по рангу. Есть и старшие, есть и младшие… Люди, говорю, у нас все смирные, честные, а вот из окрестностей приходят всякие смутьяны, портят нас, дурному учат. Чтобы отличить наших граждан от пришлых, кмет вчера издал приказ всем местным жителям явиться к зданию суда, где каждому будет поставлено на лоб клеймо. Народ и собрался, чтобы решить, как быть.

«Надо как можно скорее бежать из этой страшной страны», — подумал я, содрогаясь, потому что, хоть во мне и течет благородная кровь серба, я, к стыду своему, не чувствовал себя способным на такой героизм.

Хозяин добродушно улыбнулся, хлопнул меня по плечу и надменно заявил:

— Ха, ты уже струсил, чужестранец?! Значит, нам нет равных по доблести!..

— Но что вы думаете делать? — спросил я смущенно.

— Как что? Ты еще увидишь наш героизм! Говорю тебе, нам нет равных по доблести. Ты прошел много стран, но, уверен, не встречал таких юнаков! Пойдем вместе, я как раз тороплюсь туда.

Мы были у выхода, когда за дверью послышались удары бича.

Выглядываю на улицу, и что же я вижу! Человек в богатой одежде обычного гражданского покроя везет на своей спине другого в пестрой униформе и блестящей треуголке на голове. У входа в механу ездок сошел.

Хозяин поклонился ему до самой земли. Человек в пестром одеянии вошел в гостиницу и сел за специально приготовленный стол. Другой, в гражданской одежде, остался ожидать у дверей. Хозяин и ему отвесил низкий поклон.

— Что это значит? — с недоумением спросил я.

— Тот, что вошел в механу, старший пандур, а этот — один из самых видных наших граждан, богатейший человек и великий патриот, — шепотом сообщил хозяин.

— Но почему он позволяет ездить на себе верхом?

По знаку хозяина мы отходим немного в сторону.

Со снисходительной усмешкой он говорит:

— Да это у нас считается большой честью, которой редко кто удостаивается.

Это до того сбило меня с толку, что из дальнейшего рассказа я ничего не разобрал. Хорошо запомнились только заключительные слова: «Такую заслугу перед отечеством не каждый народ может понять и оценить».

И вот мы на собрании, начались уже выборы президиума.

Одна группа выдвинула кандидатом в председатели Колба, если мне память не изменяет, другая группа — Талба, третья — своего кандидата.

Поднялся неимоверный галдеж; каждая группа старалась протащить своего человека.

— По-моему, у нас нет лучшей кандидатуры на пост председателя столь важного собрания, чем Колб, — заявил представитель первой группы. — Его смелость, гражданская доблесть всем нам хорошо известны. Полагаю, что среди нас не найдется ни одного, который бы чаще удостаивался чести возить на своей спине сановников.

— Уж ты помалкивал бы лучше, — крикнул кто-то из другой группы, — на тебе и практикант еще не проехал!

— Знаем мы ваши добродетели, — раздалось из третьей группы, — ни одного удара бичом не перенесли без того, чтобы не завопить.

— Рассудим, братья! — начал Колб. — Это правда, что десять лет назад на мне часто ездили вельможи, и я не издавал ни звука, когда меня хлестали бичом, но все же, может быть, есть и более заслуженные люди, моложе меня и достойнее.

— Нет таких, нет! — закричали его сторонники.

— Незачем вспоминать о старых заслугах! На Колбе ездили десять лет назад! — закричали из другой группы.

— Сейчас приходят молодые силы, довольно с нас стариков! — слышится в третьей группе.

Но вдруг шум стих; народ расступился, и в проходе показался молодой человек лет тридцати. При виде его все головы склонились в глубоком поклоне.

— Кто это? — шепотом спрашиваю я хозяина.

— Это первый человек в нашем городе, молодой, но многообещающий. На нем сам кмет уже три раза ездил. Это в его-то годы! Никто до сих пор не пользовался у нас такой популярностью.

— Может быть, его изберут?

— Скорее всего; все предыдущие кандидаты старше его, время их уже прошло, а на спине этого кмет прокатился только вчера.

— Как его зовут?

— Клеард.

Его пропустили вперед.

— Думается мне, — прервал тишину Колб, — нам не найти на пост председателя лучшего человека, чем Клеард. Он молод, но нам, старикам, далеко до него.

— Верно! Правильно! Да здравствует Клеард! — заорали все разом.

Колб и Талб препроводили его на председательское место.

Опять все низко поклонились, и затем наступила тишина.

— Спасибо вам, братья, за большое внимание и честь, которые вы мне единодушно сегодня оказали. Надежды, возлагаемые вами на меня, весьма мне лестны. Тяжело руководить народными стремлениями в столь важные дни, но я приложу все силы, чтобы оправдать ваше доверие, везде и во всем искренне защищать вас, показывать, как и раньше, высокий образец гражданской доблести. Спасибо вам, братья, за доверие.

— Живео! Живео! Живео! — раздалось со всех сторон.

— А теперь, братья, разрешите с этого места сказать несколько слов о предстоящем важном событии. Нелегко вытерпеть страдания и боль, которые нас ожидают, нелегко вынести выжигание на лбу клейма раскаленным железом. Да, такие муки не каждый может выдержать. Но пусть трусы дрожат и бледнеют от страха, мы же ни на мгновенье не смеем забывать о том, что являемся потомками замечательных предков, что в жилах у нас течет благородная юнацкая кровь наших дедов, тех чудо-богатырей, которые, и глазом не моргнув, умирали за свободу и счастье нас, своих потомков. Ничтожны наши муки перед их страданиями! И неужели теперь, когда настали времена счастья и изобилия, мы покажем себя гнилым, трусливым поколением? Каждый настоящий патриот, каждый, кто не хочет посрамить свой народ перед всем миром, перенесет боль мужественно, героически.

— Правильно! Живео! Живео!

Затем выступило еще несколько пламенных ораторов, которые подбадривали испуганный народ и говорили приблизительно то же, что и Клеард.

Взял слово бледный, изможденный старик с морщинистым лицом, седой головой и белой как снег бородой. Ноги у него подгибались от слабости, руки дрожали. Старческий голос прерывался, а в глазах блестели слезы.

— Дети, — начал он, и слезы покатились по бледному изборожденному морщинами лицу на седую бороду, — я слаб и скоро умру, но мне кажется, что лучше не допускать такого позора. Сто лет я прожил и без этого… Так неужели теперь на эту седую слабую голову падет рабское клеймо…

— Долой паршивого старика! — крикнул председатель.

— Долой его! — заорали одни.

— Старый трус! — присоединились другие.

— Нет того, чтоб молодых поддержать, так он еще пугает! — кричали третьи.

— Постыдился бы своих седин! Столько прожил и еще чего-то боится. Ну, а мы, молодые, не боимся!

— Долой труса!

— Выгнать его!

— Долой!

Возбужденная толпа доблестных молодых граждан яростно бросилась на немощного старика с кулаками и бранью.

Только старость спасла беднягу, а то забили бы до смерти.

Все клятвенно заверили друг друга, что завтра возвеличат славу своего народа и будут держаться героически.

С собрания расходились в полном порядке. Слышались голоса:

— Покажем завтра, кто мы такие!

— Хвастуны себя тоже проявят завтра!

— Пришло время проверить, кто чего стоит, чтобы всякая тля не лезла в герои!

Я вернулся назад в механу.

— Ну, видел, что мы за люди? — самодовольно спросил хозяин.

— Видел, — ответил я машинально, чувствуя, что силы мне изменяют, а голова раскалывается от удивительных впечатлений.

В тот же день я прочел в газете передовую статью следующего содержания:

«Граждане, прошли дни пустой похвальбы и хвастовства, чем увлекались некоторые из нас; громкие слова о каких-то наших воображаемых добродетелях и заслугах вдруг потеряли цену; настало время, граждане, показать, наконец, на деле, чего каждый из нас стоит! Но мы уверены, что среди нас не найдется ни одного жалкого труса, которого власти вынуждены будут силой тащить на отведенное для клеймления место. Каждый, кто чувствует в себе хоть каплю героической крови наших предков, в числе первых спокойно и гордо перенесет мучительную боль, ибо это святая боль — жертва, которой требует отечество и наше общее благо. Вперед, граждане, завтра — день испытания нашего героизма!..»

В тот день хозяин лег спать сразу после собрания, чтобы завтра в числе первых явиться на установленное место. А многие тут же отправились к зданию суда, дабы занять лучшие места.

Утром и я отправился к зданию суда. Здесь собралось все население города от мала до велика. Некоторые женщины принесли грудных младенцев — пусть и им поставят рабское, то есть почетное клеймо; это поможет им впоследствии получить хорошее местечко на государственной службе.

Везде толкотня, ругань (в этом я усмотрел сходство с нами, сербами, и потому порадовался), каждый хочет раньше других подойти к дверям. Некоторые даже успели подраться.

Ставит клеймо специальный чиновник в белом праздничном костюме. Он ласково уговаривает напирающий народ:

— Полегче, ради бога, очередь до всех дойдет; вы же не скот, чтобы так напирать.

Процедура началась. Одни вскрикивают, у других вырывается стон — ни один человек, пока я был там, не перенес мук молча.

Я не мог долго смотреть на эти мучения и вернулся к себе. В механе уже сидели люди, закусывали, пили.

— Перенесли и это, — сказал один.

— Эх, мы и покричали-то немного, а вот Талб ревел, как осел, — заметил другой.

— Вот тебе и Талб, а вчера еще хотели выбрать его председателем!

— Э, кто знал!

Разговаривают, а сами стонут, извиваются от боли, но так, чтобы другие не заметили, — ведь каждому стыдно показать себя трусом.

Клеард осрамился — застонал, а подлинным героем оказался какой-то Леар; он потребовал, чтобы ему наложили сразу два клейма, и не пикнул при этом. Весь город говорил о нем с величайшим уважением.

Некоторые сбежали и тем заслужили всеобщее презрение.

Через несколько дней, когда по улицам с гордо поднятой головой, исполненный надменного величия, проходил тот, у кого на лбу было выжжено два клейма, все живое, сдернув шапки с головы, кланялось ему, приветствуя героя своего времени.

За ним бежали по улицам дети, женщины, мужчины — все хотели видеть богатыря народного. И где бы он ни ступал, всюду за ним несся благоговейный шепот: «Леар, Леар!.. Вот он! Вот тот герой, который не крикнул, звука не проронил, когда ему ставили два клейма одно за другим!» Газеты прославляли его на все лады. И любовь народная окружила его.

Слышу я со всех сторон эту хвалу и чувствую, что и во мне пробуждается сербская юнацкая кровь. Ведь и наши предки герои, и они в муках погибали за свободу, и у нас есть славное прошлое — Косово! Меня вдруг охватывает гордость за родной народ, страстное желание прославить его, и, бросившись к зданию суда, я кричу:

— Что вы носитесь со своим Леаром?.. Вы еще не видели настоящих героев! Я вам покажу, что значит сербская юнацкая кровь! Подумаешь, два клейма! Ставьте мне десять!

Чиновник в белом подносит к моему лбу свое орудие, я вздрагиваю и… просыпаюсь.

В страхе тру лоб, осеняю себя крестным знамением и просто диву даюсь — чего только человеку не приснится.

«Еще немного, и я затмил бы славу ихнего Леара», — думаю я и с удовольствием переворачиваюсь на другой бок, хотя мне все же обидно, что сон этим не завершился.

1899 г.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Кутасовой)

 

[1] Механа – то же, что и кафана (постоялый двор, закусочная, трактир).

[2] Кмет – сельский староста.

[3] Пандур – стражник. У Домановича наряду с кметом служит олицетворением грубого произвола и самодурства властей.