Tag Archive | опозиция

Мъртво море (4/5)

(предишна страница)

На другия ден началникът изпрати шифрован доклад до правителството на вчерашното политическо събрание. Докладът гласеше:

„В моя окръг се появи силно политическо движение против днешното правителство. С всеки изминат момент движението все повече и повече се разраства, така че се страхувам да не се постави под въпрос съществуването на днешната династия. Взех всички възможни мерки и употребих всички средства, с които разполагах, да попреча на това зло, но тъй като това опозиционно, по-точно революционно движение се яви внезапно, като порой, всичките ми опити останаха безуспешни и вчера следобед огромен брой революционери насилствено се събраха на политическо събрание. От техните остри и дръзки речи разбрах, че те са с анархистични убеждения и че сигурно тайно готвят бунт и преврат в страната. Най-после, след мъчителни и тежки усилия, едва успях да разтуря събранието, което можеше да се превърне в голяма опасност, тъй като един от тях даже се заканваше, че ще свалят монархията и ще въведат републиканска система на управление.

Приложен, изпращам Ви учтиво, господин министре, списък на най-опасните личности. (Водач на списъка беше онзи чудак, който пиеше меланж ли, „цукер васер“ ли, или какво беше там, после тримата, които гласуваха за кафе.) Моля нареждането Ви, какво да предприема по-нататък при такива важни и съдбоносни за нашата страна обстоятелства.“

Веднага след тия крупни заслуги към страната и властта началникът получи отличие и клас. Всички опозиционери дойдоха да му честитят и с това се свърши цялата работа.

След събранието запитах едного:

— Нима при вас няма хора, които се занимават с политика?

— Имаше и такива.

— И?

— Нищо… Глупости!

— Защо глупости?

— Остави ме, моля те. Кой ще се занимава с политика?!… Имаше един!

— И какво направи?

— Луд човек! Какво може да направи?!… Всички го познаваме: и кой е, и откъде е, и на кого е син, и какво яде з къщи. Баща му беше майстор, но последен бедняк, а той отиде да учи, мота се някъде по света, върна се отново и започва да ми приказва: трябва така, трябва иначе, някакво си държавно устройство, закони, конституция, граждански права, свобода на събранията, на изборите… Оставя, моля ти се, винаги бълнуваше глупости.

— А ти какво му казваше?

— Нищо, какво да му кажа? Гледах го и се смеех. Знам го аз; няма хляб да яде, знам и баща му, и семейството, а седнал да ми приказва какво е конституция и свобода!

— Може би знае човекът? — рекох.

— Остави, моля ти се, поне него го знам колко тежи.

— И какво направи?

— Какво ще направи?!… Четеше някакви книги, тичаше от място на място, агитираше нещо, събра няколко души, правеха някакви събрания. Арестуваха го неведнъж, наказваха го. преследваха го. Веднаж му казвам: „Защо се занасяш като хлапе, а не си гледаш работата. Не виждаш ли, че ся луд човек?“

— А какво му казваха другите?

— Смееха му се. Като излезе от затвора, щом минеше по улиците, веднага избухваше смях.

— Намери ли конституцията? — запита го някой и цялата улица се тресе от смях. Море, какви шеги ставаха с него, да умреш от смях. Понякога сме се превивали от смях. И до днес му остана име Тома Конституцията! — каза ми онзи и се засмя така, че му потекоха сълзи от очите.

— И какво стана с него?

— Пропадна, бедният! Нямаше никъде нищо, а и държавна служба не му даваха… Будала! Неговите другари от училище какви хубави постове взеха, а тон — нищо! Никой не му е виновен. Впрочем хвалят го че от всички тях бил най-подготвен и най-интелигентен, но си беше занесен. Няма нищо по-лошо от това, когато на човек му влезе някой бръмбар в главата. Той се намерил да оправя света. Целият свят доволен, а той иска нещо особено, като че ли не го знаем кой е. Нещастник!…

— Какво прави сега?

— Море, сега се опомни, но късно! Ние го излекувахме от бръмбарите, а то, както беше упорит, властта нямаше да може нищо да направи от него. Но бие започнахме да му се подиграваме, а някои, дяволи, го нарекоха още и Конституцията. Така днес, така утре и хората започнаха да се шегуват с него, където стигнат и където минат. Той се борѝ, борѝ и капитулира… Съжалявам го, бедния! Не беше лош!… Сега е умен, сериозен човек, не се заплесва както по-рано. Затвори се в себе си и рядко дружи с някого. В нужда е, но мнозина му помагат. Всички го съжаляваме, но сам си е виновен…

— А как се отнасят сега хората с него?

— Добре!… Сега никой не му се смее, обичат го хората, и съжаляваме го, бедния.

Хареса ми някак си да поживея в тази страна по-дълго. Запознах се и с мнозина граждани. Прекрасни хора! Мирни, тихи, кротки като гълъби. Ядат, пият, дремят и работят по малко. С една дума — щастливи хора. Нищо не смущава дълбокия им покой, никой не нарушава хармонията на живота им, никакъв вятър не вълнува спокойната, неподвижна повърхност на застоялата зеленясала локва, с която би могло да се сравни обществото на тази наистина щастлива страна.

От Сърбия аз занесох там малко мисъл и малко оръфани идеали, наследени от нашите деди, но и това малко загубих в тази страна и като хипнотизиран се предадох на сладката дрямка. И това започна да ми харесва. Тогава видях, че ние сърбите много сме предразположени да станем един ден такъв щастлив народ. И самите обстоятелства ни благоприятствуват за това.

Така минаваха дните — мирно, безшумно, бавно, докато един ден не се наруши равновесието на обществената хармония.

Един млад човек издаде сбирка стихотворения.

Стиховете бяха хубави, пълни с дълбоки, искрени чувства и високи идеали.

Цялото общество посрещна книгата с негодуване. Никой не я прочете, никой не искаше и да я прочете. Щом попаднеше в ръцете на някого, той веднага правеше кисело лице, превръщаше няколко страници, опипваше листовете, сякаш изпитва качеството на хартията, отблъскваше книгата от себе си като най-отвратителна вещ, обръщаше с презрение глава на другата страна и сърдито казваше:

— Стихове!… Глупости!…

— Кой знае?… Може да има и хубави неща? — случваше се да прибави някой при такъв разговор.

Първият се прекръстваше, наместваше се по-удобно на седалището, с израз на съжаление поглеждаше своя другар, клатейки глава, и казваше:

— Ти си по-глупав, отколкото този, който пише тези трици! — При това с върха на пръстите си отблъскваше книгата още по-далеч с такъв израз на лицето, като че ли е докоснал нещо нечисто, мръсно, и добавяше:

— Като приказваш така, ти чете ли книгата?

— Не.

— Тогава?

— Аз не твърдя, че е хубава, но казвам: може би е хубава!… А ти пък, чете ли я?

— Аз? — питаше първият сърдито, като че ли обиден от въпроса.

— Ти!

— Аз? — пак повтаряше въпроса онзи още по-сърдито.

— Ти, разбира се, тебе питам!…

Първият се прекръстваше, свиваше рамене, разперваше ръце, като че ли с това искаше да каже: „Боже опази, какво пита тоя!“, но не казваше нищо гласно, а с някакво учудване на лицето гледаше своя другар.

— Защо се кръстиш? Питам те: чел ли си ти тази книга, или не си. Какво чудно има тук?

Първият се прекръстваше пак и след това добавяше:

— Аз те питам… ти луд ли си, или не?

— Глупости. Не те разбирам.

— И аз тебе.

— Какво има да разбираш и за какво се учудваш?… Питам те — чел ли си книгата?

— А аз тебе питам: имаш ли ум? — пак казваше първият, вземаше книгата, удряше я сърдито на масата и викаше: — Да чета тия трици? Само ако полудея, но при здрав разум — за нищо на света… — След това добавяше по тихо: — Познаваш ли този, който е писал тези стихове?

— Не го познавам.

— Хе!… Затова и говориш така! — казваше първият и махваше с ръка, като правеше още по-кисела гримаса, с която искаше да покаже, че авторът е пропаднал човек.

— Ти го познаваш?

— Познавам го! — отговаряше първият с пренебрежение, а лицето му добиваше такъв израз, като че ли искаше да каже: „По-добре да не съм направил тази глупост.“’ Макар че с този човек всъщност до вчера, докато не се появиха неговите стихове, беше добър приятел и не беше казал лоша дума пред хората за него.

Някои пък, които, разбира се, не бяха чели книгата, говореха така:

— Какъв позор!… Стихове?… Като че ли не го зная колко струва! — казваше един.

— Как не го е срам! — казваше друг.

— На човека най-капред бог му взема ума и после тон сам си прави лошото… Такива… ама такива стихове? Аз ще напиша много по-добри, ако седна утре, но не мога да позоря името си както някои.

Хората промениха и отношението си към младия поет.

Минава той по улицата, а хората току се побутват и си смигат един на друг.

— Добър ден — обади се той.

—- Добър ден, поете! — отговори някой и го гледа заядливо под вежди.

— Здравей, здравей! — добавя друг с присмех.

— Добър ден! — подхване трети с кисела гримаса на досада и пренебрежение.

Но за съжаление работата не се свърши само с тия разговори.

Общественото мнение откри фронт на младия поет. Дори и ония негови черти, които по-рано му признаваха като положителни качества, сега започнаха да осъждат, а дребните недъзи, които преди му прощаваха като на всеки човек, сега станаха ужасни пороци. Изведнаж откриха, че той е подлец, пияница, комарджия, безхарактерен човек, шпионин и освен това, че е мръднал малко.

— Не знаехме, че е толкова луд! — говореха хората.

— Аз, право да ти кажа, винаги забелязвах, че работата му не е чиста.

— И аз, но не беше толкоз луд.

— Е, сега е вече съвсем.

В компаниите започнаха да си правят шеги с него. Където и да искаше да свърши някаква работа, всеки, който можеше да му попречи, смяташе за свой дълг да стори това, защото, щом го видеше, се изпълваше с възмущение само като си помислеше: „Какво ми се правиш на важен!… Стихове! Е, чакай да видиш, ние имаме лек за това!“

Най-голямото нещастие бе, че той беше посветил стиховете на годеницата си, като мислеше с това да я зарадва. Но вместо радост това донесе на бедното момиче много сълзи, защото общественото мнение не пощади и нея.

Бащата на момичето, извън себе си от ярост, че в тази, по негово мнение, налудничава работа беше уплетена и неговата дъщеря, седна и написа следното писмо на младия поет:

„Господине,

Тези Ваши трици и различни глупости и безобразия, с които народът се гаври по улиците, можехте да посветите на Вашия баща, защото на него това би му приличало, понеже и без това е известен като последен човек в града, какъвто сте и Вие — а не да уплитате в щуротиите си името на моята дъщеря. Моята къща никой до днес не е сочел с пръст, и аз не искам хората да си плакнат устата с името на дъщеря ми, нито то да стои на Вашата налудничава книга. От днес да не сте се осмелили да прекрачите прага на моята къща. Моето доверие и всички мои добрини към Вас Вие възнаградихте с това, че нанесохте позор на къщата ми. Впрочем искам в срок от пет дни да ми дадете реабилитация. В противен случай, господине, аз ще Ви пребия като куче насред улицата или където и да Ви срещна.“

Това посвещение предизвика цели скандали. И тъй като младият поет беше чиновник, неговият началник донесе до господин министъра следното:

(Името забравих, затова ще взема обичайното Н. Н.) „Н. Н., чиновник в поверенето ми учреждение, който иначе е добър и съвестен работник, напоследък се компрометира толкова с някаква сбирка уж стихове, че в интереса на службата същият не може да остане повече на работа, защото се занимава с несериозни неща, които не са достойни даже за един зарзаватчия, а камо ли за държавен служител. Моля, Господин Министре, да отстраните от служба този компрометиран чиновник или поне да го преместите на друго място, докато се поправи.“

И министърът го премести.

Но за съжаление земята е малка, а лошото име навсякъде съпровожда притежателя му, затова и на новото място го, посрещнаха още по-лошо. И какво друго можеше да направи министърът, освен в интереса на службата и дори в интереса на морала и за удовлетворение на общественото мнение да уволни от държавна служба това чудовище, което пише стихове.

Общественото мнение бе удовлетворено и вече не се появи нито едно стихотворение на младия поет. Той се изгуби някъде и никой нищо не можа да узнае за него.

— Жалко — казваха, — млад човек беше.

— Не беше и лош човек.

— Не беше, но ето, когато дяволът го кара да прави това, което никой не прави.

— Жал ми е за него, грешника!

— Ех, какво да правиш? Кой му е виновен!

И скоро в обществото се възвърна нарушената за малко хармония, изчезна и тази малка вълна, която беше се издигнала над гладката, неподвижна повърхност на застоялата вода, и обществото мирно и доволно продължи своята сладка дрямка.

(следваща страница)

Мъртво море (3/5)

(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)