Tag Archive | Опасност

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Водач (2/3)

(Претходен дел)

Утредента се насобра сè што имаше смелост да тргне на далечен пат. Повеќе од двесте семејства дојдоа на договореното место, а уште малку од нив останаа да го чуваат старото огниште.

Тажно е да се погледне таа маса од бедно население што го гони страшната неволја да го напушти крајот во кој се родило и во кој се гробовите на неговите предци. Лицата нивни коскести, изнемоштени, опалени од сонцето, патилата во текот на цела низа мачни години оставале трага на нив и на изразот му дале слика на беда и на горчлив очај. Но, во овој момент во нивните очи се огледуваше вистински зрак на надеж, но и на тага за родниот крај. Hа по некој старец му се истркала и солза по збрчканото лице, издишува очајно, врти со глава полн со некакво претчувство, и побргу би останал да причека уште некој ден, па да ги остави и тој коските во тие скрки, отколку да бара подобар роден крај; многу од жените гласно тажат и се простуваат со умрените што им ги оставаат гробовите; мажите се силат за да не се разнежат и самите и викаат: „Добро, сакате ли натаму да гладуваме во овој проклет крај и да живееме по овие кочини?“ А и тие самите просто би сакале целиот тој проклет крај и тие бедни куќарки да ги земат, ако се може некако, со себеси.

Врева и џагорење како во секоја маса. Вознемирени и мажите и жените, а и децата, што ги носат мајките на грбот, во крошни, писнаа да плачат; се вознемири некако дури и добитокот. Добиток малку и имаат, но сепак тука е по некоја кравичка, по некое слабичко искубано коњче со голема глава и со дебели нозе, на кое натовариле некакви веленца, торби или по две вреќи преку самарот, па се витка кутрото под товарот, но пак се држи во сила, и дури ќе за’ржи по некој пат; некои, пак, натовариле магариња; дечиштата ги влечкаат пците на синџири. Тука има, значи, разговор, викотници, пцуење, лелекање, плачење, лаење, ’ржење, па дури и едно магаре два-три пати подрипна, но водачот не проговори ни збор, како целата таа маса и врвулица воопшто да не го интересува. Вистински мудрец!

Тој само си седи со наведната глава, молчи и мисли, и само ако плукне понекогаш, тоа му е сè. Но токму поради таквото држење популарноста му нарасна толку што секој беше во состојба да скокне, што велат, за него и в оган и во вода. Меѓу многумина можеше да се чуе горе-долу ваков разговор:

— Mope, среќни сме што најдовме ваков човек, а да тргневме без него, да не даде господ, ќе пропадневме. Тоа е ум, брате! Само молчи, збор уште не проговорил! — вели еден, па погледна со стравопочит и со гордост во водачот.

— Што има да зборува? Кој зборува, тој малку мисли. Мудар човек, се разбира, па само молчи и мисли нешто! … — додаде еден друг, па и тој со стравопочит го погледна водачот.

— Па, богами, не е ни лесно да се води олку народ! И мора да мисли кога примил на себе толкава должност! — вели пак првиот.

Дојде времето за тргнување. Причекаа малку за да не му текне уште на некој да тргне со нив, но, бидејќи никој не се јави, не можеше повеќе да има двоумење.

— Ќе тргнеме ли? — го прашаа водачот.

Тој стана без зборови.

До водачот веднаш се групираа најрешителните мажи, да му се најдат во несреќен случај и да го чуваат за да не му се случи некаква опасност.

Водачот на свој начин, намуртен, со наведена глава, направи некој чекор мавтајќи достоинствено со стапот пред себеси, а масата тргна по него и викна неколку пати: „Да живее!“ Водачот направи пак неколку чекори и удри во плетот од општинската зграда. Тука, се разбира, застана тој, застана и масата. Водачот се поистави малку и потчукна два-три пати со стапот по плетот.

— Што ќе правиме? — прашаат.

Тој молчи.

— Што: што ќе правиме? Туркај го плетот; Тоа ќе правиме!

— Гледаш дека човекот дава знак со стапот што треба да се прави! — викнаа оние што беа со водачот.

— Ене ја вратата, ене ја вратата! — викаат децата и ја покажуваат вратата што остана на спротивната страна.

— Пссст, мирни, деца!

— Што е ова што се прави, да видел господ! — се крстат некои жени.

— Ни збор, тој знае што треба. Туркајте го плетот!

За час пукна плетот како и да го немало.

Поминаа.

He мрднаа ни сто чекори, а водачот западна во еден голем трнак и застана. Co мака се извлечка назад и фати со стапот да мава де десно, де лево. Сите стојат.

— Па што е сега пак? — викаат оние одназад.

— Да се пробива трнакот! — викнаа пак оние со водачот.

— Еве го патот зад трнакот! Еве го патот зад трнакот! — викаат децата, па и многу луѓе од позадината.

— Ете го патот, ете го патот! — се подбиваат гневно тие што беа со водачот. — А кој знае каде води тој, слепци ниедни? He можат сите да заповедаат. Тој знае каде е подобро и поблиску! Пробивајте го трнакот!

Се нафрлија да го пробиваат.

— Ооф! — ќе изофка по некој што ќе му се втера трн во раката, или што ќе го швркне некоја капина по лицето.

— Нема брате ништо без мака. Треба и да се помачиме, ако сакаме да успееме — одговараат на тоа најрешителните.

Го пробија со големи маки трнакот и продолжија понатаму.

Одеа така некое време и дојдоа до една ограда од колје.

— Ја кутнаа и неа, и тргнаа понатаму.

Малку поминаа тој ден, зашто требаше уште неколку помали, слични пречки да совладуваат, а со слаба храна, зашто некој зел со себеси сув леб и по нешто за со лебот, некој само леб за да си ја залаже овде-онде гладта, а некои немаа ни леб. Даде господ, беше летно време, та барем се најдуваше некаде по некоја овошка.

Првиот ден, така, поминаа малку, а сеќаваа многу умор. Големи опасности не се покажаа, a и несреќни случаи немаше. Се разбира дека при еден таков голем потфат ова мора да се смета како ситница: една жена ја швркна трн по левото око, та си врза на него влажна крпа; едно дете го удри прачка преку ноженцето, та куцка и офка; еден старец се сплетка на една капина, падна и си ја шина ногата, му ја преврзаа со толчен кромид, а тој јуначки ја трпи болката и оди понатаму смело по водачот, потпирајќи се на стапот. (Многумина, навистина, говореа дека чичкото лаже дека си ја шинал ногата, ами само така се преправа, зашто му се сака да се врати назад). Најпосле, ретко некој да нема трн во раката или да не е издраскан по лицето. Луѓето трпат јуначки, жените го проколнуваат часот кога тргнале, а децата како деца, се разбира, плачат, зашто не сфаќаат колку богато ќе се награди таа мака и таа болка.

За преголема среќа и радост на сите, на водачот не му стана ништо. Па, ако сакаме право да зборуваме, него најмногу и го чуваат, но сепак — има човекот и среќа.

На првиот конак се помолија и му заблагодарија на бога што првиот ден патуваа среќно и што на нивниот водач не му се случи никакво, па ни најмало зло. Потоа зеде збор еден од групата на најрешителните. Преку лицето му стои модрина од капина, но тој на тоа и не гледа.

— Браќа! — почна тој. — Еве, фала богу, веќе еден ден поминавме среќно. Патот не е лесен, но мораме да ги совладаме сите пречки кога знаеме дека овој мачен пат нè води кон среќата наша. Нека милостивиот бог ни го дочува водачот од секое зло, за да нè води вака успешно и понатаму…

— Утре ќе го изгубам, ако е така, и другово око! … — промрмори налутено жената.

— Оф леле, ногата! — свреска чичкото, ослободен од таа забелешка на жената.

Децата веќе постојано кенкаат и плачат, и едвај мајките ги смируваат за да се чујат зборовите на говорникот:

— Да, ќе го изгубиш и другото око — пламна говорникот — па изгуби ги и обете. He е ништо тоа една жена да си ги изгуби очите за едно вакво големо дело. Тоа е срамота! Мислиш ли ти за доброто и среќата на своите деца? Нека пропаднат половината од нас за ова дело, што дека. Големо чудо — едно око. Што ќе ти се очите, кога има кој да гледа за нас и да нè води кон среќата? Па зар ќе го напуштиме поради твоето око и нозете на чичконо овој благороден потфат?!

— Лаже чичкото! Лаже чичкото, се преправа само за да се врати! — се слушнаа гласови од сите страни.

— На кого, браќа, не му се оди — почна пак говорникот — нека се врати, а не да ни офка тука и да ги буни другите луѓе. Што се однесува до мене, јас ќе одам по овој мудар водач додека дишам.

— Сите ќе одиме, сите по него, дури имаме душа.

Водачот молчеше. Луѓето почнаа пак да му се запулуваат и да шепотат:

— Само молчи и мисли!

— Мудар човек!

— Види какво му е челоно!

— И намуртен е.

— Сериозен!

— Куражен е, се гледа по сè.

— Куражен, остави го: плет, огради, трнаци, сè ги крши. Туку така намуртен само ќе тупне со стапот и не зборува ништо, а ти после гледај што ќе правиш.

(Нареден дел)