Tag Archive | Опасност

Мъртво море (5/5)

(предишна страница)

Тази малка неприятност, която претърпя това добро общество, не остана единствена. Мина се някое време и ето появи се един млад човек, който издаде своите научни съчинения.

— Сега пък наука! Глупости!

Разбира се, пак никой не искаше да чете трудовете на младия учен, а всеки доказваше с дълбоко, дори с искрено убеждение, че Бекич (така се превежда на сръбски името на учения) не знае нищо.

— Бекич и научни трудове! — Достатъчно беше само това да се каже и цялото общество да прихне от смях.

— В нас не може да има такова нещо. Каква наука, и при това от Бекич! — говореха хората и всичките бяха съгласни, че наука както и всичко друго може да има само в чужбина.

И младият учен не само че нямаше успех, но и всичко живо някак си инстинктивно смяташе за дълг да посрещне с негодувание това явление.

Цялото общество гледаше на това като на някаква заразителна болест и започна да се брани и бори отчаяно против тази опасност.

Попитах едного, какво им е направил този учен?

— Нищо — отговори ми.

— Тогава защо толкова викаш срещу него?

— Така, не мога да търпя всяка шушумига тук да се представя за нещо.

— За какво се представя? Човекът се занимава с наука и на никого нищо не прави.

— Не го ли познавам, брате. Каква наука, моля ти се? У нас не може да има такова нещо.

— Защо?

— Така. Аз зная всеки от нас колко струва.

— Чел ли си трудовете му?

— Пази боже, да не съм луд. Бекич и наука! — каза иронично той и прихна да се смее. След това се прекръсти, сви рамене, разтърси дрехата си с ръка, като че ли искаше да каже: „Да не дава господ на никого такъв срам!“ После добави: — Толкова хора по-умни от него и не станаха учени, че той се намери, хубостникът.

И пак се повториха същите истории както и с поета.

За младия учен дори пуснаха слух, че крадял круши от магазините за някакви научни опити. Обществото се позабавлява с тоя слух няколко дена, посмя се и тогава се разнесе нова история.

— Знаеш ли какво е новото? — пита един.

— Имаме учен! — отговаря друг.

— Ами, това е старо, но за учения се намери критик!

— Тъкмо работа! Кой е този глупак?

— Бога ми, умен критик, тъкмо за Бекичевата наука!

— Кой е той?

— Бекичка!

— Жена му?

— Разбира се. Разкритикувала го чудесно. Сега ходи с превързана глава. Ще се опомни може би. По-добра критика му не трябва.

— Какво е станало — питаше онзи любопитно и с нетърпение се готвеше вече да разнесе по-нататък тази новина.

— Нищо, счупила само някакви Торичелиеви тръби о главата му.

И, разбира се, гръмваше весел смях. Приятелите бързо се разделяха, за да разнесат по-нататък тази приятна новина.

Това стана духовна храна на обществото,

— Научих, че си се отдал ча науката? — подхвърли някой на шега на приятеля си.

— Може — казва жената на запитания, — само да внимава и аз да не се отдам на критика.

И пак смях.

Често пъти цяла вечер обществото се забавляваше с разказване на смешни истории за учения.

Освен това младият учен естествено срещаше пречки навсякъде, където и да се обърне. Всеки смяташе за свой дълг да го посрещне по-неприязнено. отколкото по-рано, само за това, защото се заплесва с неща, които никой друг не прави. А никой умен човек, разбира се, не иска и да прави лудории, защото във всекиго завинаги е утвърдено непоклатимото правило за всяко ново начинание:

— Остави, моля ти се, у нас това не може да стане!…

Младият учен се борѝ, борѝ и се умори. Обществото надви и него. Надви го заради своето добро име и ученият се изгуби някъде. Никой не чу вече нищо за него.

— Съжалявам го, грешния! — съжаляваха го. — Иначе не беше лош.

— Хе, кой му е виновен!

След време се появи някакъв млад художник. Изложи картините си и очакваше присъдата на общественото мнение. Картините не бяха лоши. Аз единствен, като чужденец, ги разгледах, а от местните хора никой не искаше и да отиде. Повтори се същото, което стана и с поета, и учения. И пак въпреки че никой не беше видял картините, твърдяха упорито:

— Художник, глупости! Остави, моля ти се!… У нас това не може да стане!

Общественото мнение обсипа, както се казва, с огън и жупел художника, всичко се нареди в бойните редици срещу тази нова напаст. Тази треска продължи, докато и младият художник не се изгуби, и умореното след толкова борби срещу напастите общество отново продължи своята сладка дрямка.

Тъкмо обществото беше в най-сладък сън, когато един млад композитор го събуди с новите си композиции.

— Е, това вече е безобразие! — екна обиденото общество, потривайки очи.

— Откъде сега пък тази напаст?

Но с него се свърши бърже. Властта откри (и тя беше малко полегнала да си поспи сладко и спокойно), че тези композиции подтикват народа към бунт и заради свиренето си, разбира се, младият композитор беше затворен като революционер.

— Така ами, какво ми дрънка тука като будала — каза общественото мнение доволно, прозя се сладко, обърна се на другата страна и пак заспа сладък дълбок сън.

Умни хора — каква ти там музика, какви глупости! У нас това не може да стане!

Имаше още две-три такива прояви и това беше всичка.

Такава участ сполетяваше всеки, който се залавяше с някакво начинание в това общество. И политик, и агроном, и индустриалец — всеки беше обречен на провал.

Спомням си един познат сърбин, а ние ги имаме доста такива. Доста заложен човек, той живееше от приходите си, ядеше, пиеше, беше задоволен с всичко и не можеше да понася никого, който работи. Самият той нищо не работеше.

Пълничък, с тромава походка, той винаги вървеше по улицата със сърдито, кисело лице. Ядосваше се от всичко, което макар и малко приличаше на някаква работа или труд.

Мине например край бакалницата. Спре, поклати с презрение глава и огорчено изговори:

— Бакалин!… Глупости! Това ми било бакалин, като чели не го познавам! Наредил три-четири чинийки и станал търговец! Изядоха ме тези нищожества!

Мине, да речем, край железаря и се спре. Погледа със същото презрение и добави ядосано, злобно:

— И той ми станал железар! Окачил три-четири верижки на стената и се писал търговец… Бошлаф!… Изядоха ме различни будали!

Така обикаляше целия град и пред всеки дюкян, какъвто и да е и без оглед на кого е, той заставаше и мърмореше сърдито:

— Бошлаф, и той нещо работи, като че ли не го познавам?!

За когото и да му разказвате, щом той работи и предприема нещо ново, той винаги ще го наругае и ще се подиграе.

— Познаваш ли Мико?

— Познавам — отговаря той с досада, кисело.

— Строи фабрйка.

— Глупак! Той и фабрика!… Е, то ще бъде една фабрика… Бошлаф!

— Марко започнал да издава вестник — му казват.

— Марко да издава вестник?! Глупак! Като че ли не го познавам!… Бошлаф! Марко и вестник! О, как ме ядосват тези глупаци!

За него никой не беше добър и годен. Всеки, който дори само помислеше да предприеме някаква работа, той веднага провъзгласяваше за луд.

Жалко, че нямаме повече такива хора. Но макар и бавно, напредваме. Няма да измине много време и — по всичко личи — ще настигнем тази идеална страна, в която прекарах известно време.

По гладката повърхност на застоялата, вмирисана водна маса, която е хванала зеленило, се надигаха няколко вълни в копнеж да се откъснат, да отлитнат някъде по-нависоко, но скоро се сляха с масата. Зеленилото пак покри всичко и нищо вече не залюля гладката повърхност, никаква вълна повече не се надигна.

О, как се чувствува смрадът на застоялата вода, която не се движи! Задавя, задушава. Вятър дайте — да раздвижи неподвижната гнила маса!

Отникъде ветрец…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Мъртво море (3/5)

(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

Мъртво море (1/5)

Точно в момента, когато седнах да пиша този разказ, пред очите ми изникна образът на моята покойна стрина — такава, каквато си беше, горката, и приживе: с жълтеникав елек от кадифе, който не ѝ прилягаше, като че ли бе кроен за друг, късичка пола от същото кадифе и синя престилка пак с жълти цветове; на краката ѝ везани чехли, разбира се, с жълта везба и цяла длан по-големи, отколкото трябва; забрадена с тъмно-жълта шамия, лицето ѝ тъжно, цялото в бръчки, жълто, очите почти в същия цвят както и лицето, погледът ѝ изразява някаква вечна отчаяна грижа; устните тънки, малко синкави, винаги готови за плач, въпреки че никога не бях видял покойната да плаче. Но непрекъснато въздишаше, охкаше и мърмореше за някакви предчувствия, за някакъв страх за всичко, от всичко. Малко прегърбена, с тесни, слабички, хлътнали гърди, тя скръстваше ръцете си под пояса и бродеше навсякъде из къщи и двора, наблюдаваше всяка дреболия и във всичко виждаше, някакво зло. Натъкне ли се дори на обикновен камък в двора и тук предвижда опасност.

— Ууух!… Ще се спъне детето, ще си удари главата, ще я счупи! — промърморва тя с отчаяно лице, взема камъка и го изнася от двора.

Седнем да обядваме, а тя се обърне към мене:

— Яж полека, може да глътнеш кокал и да ти пробие всичките черва.

Излезе ли някой от къщи на кон, тя го изпраща и се вайка е ръце под пояса:

— Ууух!… Пази се добре! Дявол е конят, ще се подплаши и ще ти се спука жлъчката.

Ако се вози на кола, тя пак ще намери сто опасности и все нарежда, като мърмори па себе си, сърдита, със страх и безпокойство: „Ууух, ще мръдне конят встрани и колата хайде в трапа!… Не внимават и някой път ще изблещят очи в урвата.“ Вземе дете дърво в ръцете си, а тя, клетата, пак ще измърмори: „Ще падне с дървото и каквото е остро — ще си извади очите.“ Тръгне някой от къщи да се изкъпе, а тя цял час преди да излезе, мърмори по кьошетата: „Издълбала някъде водата дупка и току погледнеш, хлътне в бездната и после: „Олеле, мале!“, но късно! Ууух!… Водата е по-лоша от огъня. Завлече те в дълбокото и те удави завчас.“ Спомням си още като дете, колко пъти си стоя пред къщата и стрина току заохка и започне своето злокобно мърморене с ръце под пояса: „Ууух!… Гледай къде стои, ще падне някоя керемида и туп по главата — ще го убие на място.“ Изпрати ме до селската ни бакалница, точно срещу нас, да купя за пет пари сол или чер пипер и на отиване ще ми даде мъдри и предвидливи съвети: „Внимавай по стълбището и като вървиш, не зяпай, а гледай пред краката си. Ще се спънеш и дюжеш да паднеш мъртъв на място!… От тоя турчин (така тя наричаше бакалина, който иначе беше много добър човек, само че гонеше с тояга нашите свини от двора си, защото му ровеха градината) се пази, да не ти даде да ядеш нещо. Ще сложи някаква отрова и току се присвиеш като пуйче.“ И каквото да прави или не прави човек, във всичко моята добра покойна стрина ще намери някаква опасност. Ако спиш — ух! Ако пиеш вода — ууух!… Ако седиш — ууух! Ако ядеш, пак това нещастно и злокобно — ууух!

Една неделя чичо тръгна на черква.

— Ууух! — рече стрина с ръце под пояса.

— Какво ти е? — попита чичо.

— Ууууух! — бе нейният отговор.

— Поне черквата не е война, че да ми охкаш тука и ме гледаш, като че ли ме изпращаш на бесилката, а не в божи храм.

Стрина мърмори нещо с ръце под пояса, гледа чичо с поглед, пълен със злокобно предчувствие, почти отчаяно, и вместо отговор, въздъхва горчиво и дълбоко.

— Какво ти е, да не си полудяла?

— Може някакъв хайдутин да изскочи от гората и ненадейно — хоп с ножа! — казва стрина, която винаги, когато говореше, се напъваше с всичката си сила и все пак шепнеше. Тя винаги говореше така чудно, бог да я прости!

— Какъв хайдутин посред бял ден, когато по нас няма хайдути и нощем, откакто се помня?

— Не всеки ден е Великден… Ще те хванат, ще те отвлекат в гората и ще те одерат като яре… Уууух!

Чичо, сиромахът, спомням си точно, като че ли беше вчера, се прекръсти с лявата ръка и сърдито излезе, а стрина, сложила ръце под пояса, гледаше след него отчаяно с поглед, пълен с предвещания, и засъка, както тя си знаеше:

— Ще те заколят като агне!… Уууух!

Да, такава беше моята покойна, добра и умна страна. Сега когато пиша тия редове, като че ли я виждам пред очите си и чувам нейното здокобно мърморене.

Ако беше жива, бедната, тя на всяка цена ба намерила с искрено отчаяние хиляди опасности в този мой разказ: вън всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква. Просто я виждам как мн предвещава зло и мърмори с особения си глас:

— Ууух… Ще дотича жандаринът и ще те арестува завчас!…

— Ууух!… Ще те арестува завчас — както казваше моята покойна стрина. Да си спомниш за своите мили и скъпи покойници, е хубаво и в това отношение наистина заслужавам похвала, но в края на краищата, ще кажете, каква връзка има моята покойна стрина с тоя разказ?

Откровено казано и аз се чудя: каква връзка, по дяволите, може да има моята стрина с цялата тази работа? Колико имат връзка народното събрание и сенатът. Но така е — което трябва, трябва. Кой пък те пита за връзка и смисъл? Ако не на друго място, то поне у нас, слава богу, съществува мъдрият обичай всичко да се прави наопаки, както не трябва, без смисъл и разум. И откъде накъде бих могъл тогава да си помисля, че в тази страна, където всичко е без смисъл, единствено този мой разказ трябва да има пък някакъв смисъл. Ех, щом съдбата ни е така прекрасна, тогава — века всичко върви, както си ще.

— Уууух! — както казваше стрина.

Но като размисли човек по-добре, т. е. ако въобще има хора, които се занимават и с такъв опасен спорт, ще трябва да отдаде по-дълбоко значение на моята покойна стрина.

Помислете само каква глупост ми се върти в главата!

По много неща тази наша „мила и измъчена родина“ ми прилича на моята покойна стрина.

В детинството ми, преди училище, ме възпитаваше бедната стрина и, разбира се, като умна жена — без бой. После тръгнах на училище, където програмите от долните до най-горните класове са така прекрасни, че аз и до ден-днешен вярвам, че моята стрина е била, бедната, член на Просветния съвет и е имала там най-голямо влияние. Впрочем училището продължи възпитанието ми също така както и стрина, само малко по-съвършено — с бой.

Трябва да призная, че училището за мен беше много по-лошо и по-тежко от стрина. Веднага, още с буквара започнаха поуките, как трябва да се държа:

— Доброто дете от училище си отива право в къщи, мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и не зяпа наляво, надясно. Когато пристигне в къщи, оставя си внимателно книжките, целува ръка на по-възрастните и сяда на своето място.

— Когато тръгне от къщи за училище, също така върви мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и щом дойде в училище, оставя си книжките и сяда мирно на мястото си, а ръчичките си слага на чина.

Гледате — учениче, мирно, слабичко, в дясната си ръка държи книжчица, а лявата прилепило към бедрото; лицето му смирено, главата наведена към земята като пълен клас, натежал от знания, гледа с такова съсредоточение пред себе си, че ти става смешно; ходи, т. е. влачи крачета по един сантиметър, не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че от всички страни покрай него минават хора. Нищо не може и не трябва да привлече вниманието му. Така вървят и останалите деца; те изпълват цялата улица, но не се виждат едно друго. Влизат, по-право вмъкват се безшумно в училището, сядат, всяко на мястото си, изпъват ръчички на чина и седят така мирно и с такъв израз на лицето, като че ли фотографът ги е приготвил за снимка. Тук те попиват всяка дума на учителя и отново по същия начин излизат ох училището. Ето така щяхме да изглеждаме ние, ако бяхме съвсем добри деца. На стрина много допадаха тези поучения, но ние не можахме напълно да се водим по тях. Всеки от нас грешеше, кой по-малко, кой повече, и затова добрият ни учител наказваше кого по-малко, кого повече.

— Моля, господин учителю, този тичаше по пътя!

— На колене! — присъжда учителят.

— Моля, господин учителю, този гледаше през прозореца!

— На колене!

— Моля, господин учителю, този говореше!

Пляс шамар.

— Моля, господин, учителю, този скачаше!

— Без обед!

— Моля, господин учителю, този пя!

Пак шамар.

— Моля, господин учителю, този игра на топка.

— Да стои прав!

Не стига това, че нашият стар, добър учител беше така внимателен и с будно око следеше да предотврати всеки нещастен случай, който би могъл да стане по наша непредвидливост, а заедно с шамарите му веднага следваше мъдро поучително четиво за младежта. Това беше винаги някаво „Стръкче“, откъснал еди-кой си, или „Китка цветя“, набрал за милите деца еди-кой си. Все хубави заглавия с хубаво поучително съдържание:

— Имало едно палаво дете. То се качило на дървото, подхлъзнало се, паднало и си счупило крака и останало сакато за цял живот.

Имало едно лошо дете, което не слушало по-големите, а тичало по улицата, изпотило се много, духнал студен вятър, простудило се и легнало тежко болно. Нещастната му майка много нощи бдяла над него и плакала. След продължително боледуване детето умряло и натъжило добрите си родители. Добрите деца не правят така.

Едно палаво дете пък се разхождало по улицата, хванал го някакъв звяр и го разкъсал цялото.

След всяко прочетено поучително разказче учителят тълкуваше и поясняваше поуката:

— Какво четохме сега?

— Ние четохме сега, че имало едно лошо дете, което се разхождало само по улицата, излязал един звяр и го разкъсал.

— На какво ни учи този разказ?

— Този разказ ни учи, че не трябва да се разхождаме.

— Така! А какво е това дете, което се е разхождало само по улицата?

— Това е лошо и непослушно дете.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не се разхождат и затова родителите им и учителят ги обичат.

— Много добре!

— Имало пак едно дете. То стояло в стаята си на прозореца, а друго едно дете хвърляло с прашка камъни по един гълъб и не го улучило. Гълъбът весело отлетял, а камъкът ударил в прозореца и улучил онова, първото дете, в окото, така че окото му изтекло и останало без едно око за цял живот.

— Какво е онова дете, което е стояло в стаята до прозореца?

— Това е лошо и непослушно дете!

— На какво ни учи разказът?

— Разказът ни учи, че не трябва да се стои, защото това правят само лошите и непослушни деца.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не седят в стаята, където има прозорец!

Така добре се разясняваше всеки разказ и от него се извличаха полезни поуки — как трябва да се държат добрите и послушни деца.

Добрите деца не вървят, не тичат, не приказват, не се качват по дърветата, не ядат плодове, не пият студена вода, не ходят по гората, не се къпят — кой би могъл да изброи всичко. Накратко казано, така бяхме затрупани от такива мъдри и поучителни наставления, че се надпреварвахме кой да бъде по-неподвижен. Горе-долу всичките бяхме добри и послушни деца, слушахме и помнехме съветите на по-старите.

(следваща страница)

Вождът (3/3)

(предишна страница)

Така измина първият ден, а със същия успех протекоха още няколко дни. Не се случи нищо по-значително. Натъквала се само на дребни препятствия: някои попаднаха в един хендек, други — в трап, едни се натъкнаха на стобор, други се убодоха на трън, няколко души си изпотрошиха кой крак, кой ръка, имаше и счупени глави, но всички тия несгоди се търпяха. Някои старци умряха, но те си бяха и стари. „Щяха да умрат и в къщи, ако бяха останали там, камо ли по пътя?“ — каза оня оратор и окуражи народа да върви по-нататък. Няколко деца на годинка-две също отидоха, но родителите им стегнаха сърце — е, божа воля, — а и скръбта е по-малка, колкото са по-малки децата. „Това е по-малка скръб, отколкото, не дай боже, да загубиш рожба, отрасла за женитба. Щом така е писано, по-добре да стане по-рано, защото скръбта е по-малка“ — утешаваше ги пак оня оратор. Мнозина куцаха и се олюляваха, някои бяха увили главите си с кърпи и сложили студени компреси по цицините си, някои ходеха с превързани ръце: всички бяха окъсани и оголели, парцали висеха от дрехите им, но все пак вървяха щастливо напред и само напред. Биха понасяли по-леко всичко това, ако често не ги измъчваше и глад. Но трябваше да се върви напред.

Един ден се случи нещо по-важно.

Вождът вървеше напред, а с него — най-смелите. (Те бяха е двама по-малко. Не се знаеше къде са изчезнали тези двама. Общо мнение бе, че са изменили и избягали. Веднаж оня оратор говори дори за тяхното срамно предателство. Малцина бяха ония които смятаха, че са пропаднали из пътя, но си мълчеха, не казваха мнението си, за да не плашат хората.) След първите вървяха останалите. Изведнаж пред тях се изпречи огромени дълбок каменист дол — същинска бездна. Брегът беше така стръмен, че никой не смееше да направи нито крачка напред. Дори смелите спряха и погледнаха вожда. С наведена глава, намръщен и замислен, той мълчеше и смело вървеше напред, удряйки с тояжката по своя стар обичай пред себе си ту; вляво, ту вдясно, а това, както казваха мнозина, го правеше още по-величествен. Той не погледна никого, нищо не каза, на лицето му не се забеляза никаква промяна, нито следа от страх. Вече наближаваше бездната. Дори и най-храбрите между храбрите пребледняха и лицата им станаха бели като платно. Но никой не смееше да обели нито дума на мъдрия, твърд и храбър вожд. Още две крачки и вождът бе на ръба на бездната. В смъртен страх, с опулени очи всички се стъписаха и тъкмо най-храбрите искаха да задържат вожда, та макар и да нарушат дисциплината, той направи още една крачка, след това втора и се сгромоляса в пропастта.

Настъпи бъркотия, писъци, врява, страх обхвана хората. Някои даже започнаха да бягат.

— Спрете, къде хукнахте, братя? Така ли се изпълнява дадена дума? Ние трябва да вървим напред след тоя мъдър човек, защото той знае какво прави; да не е луд да погуби себе си! Напред, след него! Това е най-голямата, но може би и последната опасност и пречка! Кой знае дали тук, зад тая бездна, не се намира прекрасната плодородна земя, която господ ни е определил? Само напред, защото без жертви нищо не се постига! — Говорейки така, ораторът направи две крачки напред и изчезна в бездната. След него тръгнаха най-смелите, а след тях се втурнаха всички.

По стръмния бряг на тоя огромен дол екнаха ридания, охкания, тътнеж. Човек би казал, че от тая бездна никой не може да излезе жив, а още по-малко здрав и читав. Но жилава е човешката природа! Вождът имаше такъв невиждан късмет, че при падането се задържа както винаги за някакъв храсталак, не се нарани и успя да се измъкне полека и да излезе на баира.

Докато долу ехтяха ридания, писъци, глухи пъшкания, вождът седеше неподвижен. Само мълчеше и мислеше. Някои от пребитите долу, разсърдени, започнаха да го псуват, но той не обръщаше внимание и на това.

Ония, които се бяха търкулнали по-щастливо и се бяха закачили за храсталак или дърво, започнаха с мъка да излизат от пропастта. Един счупил крак, друг ръка, трети глава и кръв струи по лицето му. Така или иначе, никой не беше здрав, освен вожда; Гледаха го сърдито, накриво, пъшкаха от болки, а той дори глава не повдигаше. Мълчеше и мислеше като всеки мъдрец.

Измина още време. Броят на пътниците все намаляваше и намаляваше. Всеки ден завличаше по някого; някои се отказваха и се връщаха обратно.

От голямата тълпа хора останаха само двадесетина души. Отчаяние и съмнение се четеше, на всяко измършавяло и изнемощяло от напрежение и глад лице, но никой вече не говореше. Мълчеха всички като вожда си и вървяха. Дори и онзи разпален оратор клатеше с отчаяние глава. Тежък беше тоя път!

От ден на ден и техният брой започна да намалява. Останаха само десетина души. Лицата им бяха още по-отчаяни, а из целия път вместо разговори се чуваха стонове и охкане.

Сега приличаха повече на изроди, отколкото на хора. Вървяха с патерици, с превързани ръце, отпуснати в завързаните за врата кърпи, по главите на всички превръзки, компреси. И дори да желаеха да понесат нови жертви, не можеха, защото по телата им вече нямаше здраво място за нови рани.

И най-смелите, и най-силните изгубиха вече вяра и надежда, но все пак вървяха по-нататък, т. е. влачеха се по някакъв начин с тежки усилия, със стонове и пъшкане. Какво друго им оставаше — връщане назад нямаше? Та затова ли бяха тия жертви, за да се откажат от пътя?

Стъмни се. Хората се люшкаха така на патерици и изведнаж забелязаха, че вождът го няма пред тях. Направиха още по една крачка и отново паднаха всички в друга пропаст.

— Ох, майчице — крака ми!… Леле, майчице мила, ръката ми!… Ох, ох… — отекваха охканията, а след това се чуха само стонове и пъшкане. Един глас дори напсува главния вожд и замлъкна.

Когато се съмна, вождът седеше също така както в деня, когато го избраха за вожд. По него не личеха никакви промени.

От пропастта се измъкна ораторът, а след него още двама. Огледаха се наоколо, обезобразени и окървавени, за да видят колко са останали, но бяха само трима. Смъртен страх и отчаяние изпълниха душите им — местността непозната, само баири, гол камък и никъде път. Още преди два дни изоставиха пътя зад себе си. Вождът ги водеше така.

Спомниха си за толкова другари и приятели, за толкова близки, загинали по тоя чуден път, и ги обзе тъга, по-силна от болката в осакатените им крайници. Със собствените си очи гледаха собствената си гибел.

Ораторът се доближи до вожда и започна да приказва с изнемощял, треперещ глас, пълен с болка, отчаяние и горчивина:

— Накъде ще вървим?

Вождът мълчеше.

— Накъде ни водиш и къде ни доведе? Ние ти се доверихме заедно със семействата си и тръгнахме след теб, оставяйки къщите си и гробовете на нашите деди, за да се спасим от гибел в оня неплодороден край, а ти още повече ни опропасти! Двеста семейства тръгнаха след теб, а преброй ни сега да видиш колко сме останали.

— Та нима не сте всички? — процеди вождът, без да вдигне глава.

— Защо питаш? Подигни си главата, погледни, изброй ни колко сме останали по този нещастен път! Погледни как изглеждаме и ние, тези, които останахме. По-добре да не бяхме останали такива осакатени.

— Не мога да погледна! — отвърна вождът.

— Защо?

— Сляп съм.

Настъпи тишина.

— Да не си изгубил зрението си из пътя?

— Сляп съм от рождение.

Тримата отчаяно наведоха глави.

Есенният вятър със страшна сила бучеше в планината и носеше увехнали листа; баирите бяха обвити в мъгла, а в студения влажен въздух шумоляха крилете на гарвани и се носеше зловещо грачене. Слънцето се бе скрило в облаците, които се търкаляха и бързаха някъде нататък, нататък.

Тримата се спогледнаха, смъртно, изплашени.

— Накъде сега? — процеди един с глас като от гроба.

— Не знаем!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Водач (2/3)

(Претходен дел)

Утредента се насобра сè што имаше смелост да тргне на далечен пат. Повеќе од двесте семејства дојдоа на договореното место, а уште малку од нив останаа да го чуваат старото огниште.

Тажно е да се погледне таа маса од бедно население што го гони страшната неволја да го напушти крајот во кој се родило и во кој се гробовите на неговите предци. Лицата нивни коскести, изнемоштени, опалени од сонцето, патилата во текот на цела низа мачни години оставале трага на нив и на изразот му дале слика на беда и на горчлив очај. Но, во овој момент во нивните очи се огледуваше вистински зрак на надеж, но и на тага за родниот крај. Hа по некој старец му се истркала и солза по збрчканото лице, издишува очајно, врти со глава полн со некакво претчувство, и побргу би останал да причека уште некој ден, па да ги остави и тој коските во тие скрки, отколку да бара подобар роден крај; многу од жените гласно тажат и се простуваат со умрените што им ги оставаат гробовите; мажите се силат за да не се разнежат и самите и викаат: „Добро, сакате ли натаму да гладуваме во овој проклет крај и да живееме по овие кочини?“ А и тие самите просто би сакале целиот тој проклет крај и тие бедни куќарки да ги земат, ако се може некако, со себеси.

Врева и џагорење како во секоја маса. Вознемирени и мажите и жените, а и децата, што ги носат мајките на грбот, во крошни, писнаа да плачат; се вознемири некако дури и добитокот. Добиток малку и имаат, но сепак тука е по некоја кравичка, по некое слабичко искубано коњче со голема глава и со дебели нозе, на кое натовариле некакви веленца, торби или по две вреќи преку самарот, па се витка кутрото под товарот, но пак се држи во сила, и дури ќе за’ржи по некој пат; некои, пак, натовариле магариња; дечиштата ги влечкаат пците на синџири. Тука има, значи, разговор, викотници, пцуење, лелекање, плачење, лаење, ’ржење, па дури и едно магаре два-три пати подрипна, но водачот не проговори ни збор, како целата таа маса и врвулица воопшто да не го интересува. Вистински мудрец!

Тој само си седи со наведната глава, молчи и мисли, и само ако плукне понекогаш, тоа му е сè. Но токму поради таквото држење популарноста му нарасна толку што секој беше во состојба да скокне, што велат, за него и в оган и во вода. Меѓу многумина можеше да се чуе горе-долу ваков разговор:

— Mope, среќни сме што најдовме ваков човек, а да тргневме без него, да не даде господ, ќе пропадневме. Тоа е ум, брате! Само молчи, збор уште не проговорил! — вели еден, па погледна со стравопочит и со гордост во водачот.

— Што има да зборува? Кој зборува, тој малку мисли. Мудар човек, се разбира, па само молчи и мисли нешто! … — додаде еден друг, па и тој со стравопочит го погледна водачот.

— Па, богами, не е ни лесно да се води олку народ! И мора да мисли кога примил на себе толкава должност! — вели пак првиот.

Дојде времето за тргнување. Причекаа малку за да не му текне уште на некој да тргне со нив, но, бидејќи никој не се јави, не можеше повеќе да има двоумење.

— Ќе тргнеме ли? — го прашаа водачот.

Тој стана без зборови.

До водачот веднаш се групираа најрешителните мажи, да му се најдат во несреќен случај и да го чуваат за да не му се случи некаква опасност.

Водачот на свој начин, намуртен, со наведена глава, направи некој чекор мавтајќи достоинствено со стапот пред себеси, а масата тргна по него и викна неколку пати: „Да живее!“ Водачот направи пак неколку чекори и удри во плетот од општинската зграда. Тука, се разбира, застана тој, застана и масата. Водачот се поистави малку и потчукна два-три пати со стапот по плетот.

— Што ќе правиме? — прашаат.

Тој молчи.

— Што: што ќе правиме? Туркај го плетот; Тоа ќе правиме!

— Гледаш дека човекот дава знак со стапот што треба да се прави! — викнаа оние што беа со водачот.

— Ене ја вратата, ене ја вратата! — викаат децата и ја покажуваат вратата што остана на спротивната страна.

— Пссст, мирни, деца!

— Што е ова што се прави, да видел господ! — се крстат некои жени.

— Ни збор, тој знае што треба. Туркајте го плетот!

За час пукна плетот како и да го немало.

Поминаа.

He мрднаа ни сто чекори, а водачот западна во еден голем трнак и застана. Co мака се извлечка назад и фати со стапот да мава де десно, де лево. Сите стојат.

— Па што е сега пак? — викаат оние одназад.

— Да се пробива трнакот! — викнаа пак оние со водачот.

— Еве го патот зад трнакот! Еве го патот зад трнакот! — викаат децата, па и многу луѓе од позадината.

— Ете го патот, ете го патот! — се подбиваат гневно тие што беа со водачот. — А кој знае каде води тој, слепци ниедни? He можат сите да заповедаат. Тој знае каде е подобро и поблиску! Пробивајте го трнакот!

Се нафрлија да го пробиваат.

— Ооф! — ќе изофка по некој што ќе му се втера трн во раката, или што ќе го швркне некоја капина по лицето.

— Нема брате ништо без мака. Треба и да се помачиме, ако сакаме да успееме — одговараат на тоа најрешителните.

Го пробија со големи маки трнакот и продолжија понатаму.

Одеа така некое време и дојдоа до една ограда од колје.

— Ја кутнаа и неа, и тргнаа понатаму.

Малку поминаа тој ден, зашто требаше уште неколку помали, слични пречки да совладуваат, а со слаба храна, зашто некој зел со себеси сув леб и по нешто за со лебот, некој само леб за да си ја залаже овде-онде гладта, а некои немаа ни леб. Даде господ, беше летно време, та барем се најдуваше некаде по некоја овошка.

Првиот ден, така, поминаа малку, а сеќаваа многу умор. Големи опасности не се покажаа, a и несреќни случаи немаше. Се разбира дека при еден таков голем потфат ова мора да се смета како ситница: една жена ја швркна трн по левото око, та си врза на него влажна крпа; едно дете го удри прачка преку ноженцето, та куцка и офка; еден старец се сплетка на една капина, падна и си ја шина ногата, му ја преврзаа со толчен кромид, а тој јуначки ја трпи болката и оди понатаму смело по водачот, потпирајќи се на стапот. (Многумина, навистина, говореа дека чичкото лаже дека си ја шинал ногата, ами само така се преправа, зашто му се сака да се врати назад). Најпосле, ретко некој да нема трн во раката или да не е издраскан по лицето. Луѓето трпат јуначки, жените го проколнуваат часот кога тргнале, а децата како деца, се разбира, плачат, зашто не сфаќаат колку богато ќе се награди таа мака и таа болка.

За преголема среќа и радост на сите, на водачот не му стана ништо. Па, ако сакаме право да зборуваме, него најмногу и го чуваат, но сепак — има човекот и среќа.

На првиот конак се помолија и му заблагодарија на бога што првиот ден патуваа среќно и што на нивниот водач не му се случи никакво, па ни најмало зло. Потоа зеде збор еден од групата на најрешителните. Преку лицето му стои модрина од капина, но тој на тоа и не гледа.

— Браќа! — почна тој. — Еве, фала богу, веќе еден ден поминавме среќно. Патот не е лесен, но мораме да ги совладаме сите пречки кога знаеме дека овој мачен пат нè води кон среќата наша. Нека милостивиот бог ни го дочува водачот од секое зло, за да нè води вака успешно и понатаму…

— Утре ќе го изгубам, ако е така, и другово око! … — промрмори налутено жената.

— Оф леле, ногата! — свреска чичкото, ослободен од таа забелешка на жената.

Децата веќе постојано кенкаат и плачат, и едвај мајките ги смируваат за да се чујат зборовите на говорникот:

— Да, ќе го изгубиш и другото око — пламна говорникот — па изгуби ги и обете. He е ништо тоа една жена да си ги изгуби очите за едно вакво големо дело. Тоа е срамота! Мислиш ли ти за доброто и среќата на своите деца? Нека пропаднат половината од нас за ова дело, што дека. Големо чудо — едно око. Што ќе ти се очите, кога има кој да гледа за нас и да нè води кон среќата? Па зар ќе го напуштиме поради твоето око и нозете на чичконо овој благороден потфат?!

— Лаже чичкото! Лаже чичкото, се преправа само за да се врати! — се слушнаа гласови од сите страни.

— На кого, браќа, не му се оди — почна пак говорникот — нека се врати, а не да ни офка тука и да ги буни другите луѓе. Што се однесува до мене, јас ќе одам по овој мудар водач додека дишам.

— Сите ќе одиме, сите по него, дури имаме душа.

Водачот молчеше. Луѓето почнаа пак да му се запулуваат и да шепотат:

— Само молчи и мисли!

— Мудар човек!

— Види какво му е челоно!

— И намуртен е.

— Сериозен!

— Куражен е, се гледа по сè.

— Куражен, остави го: плет, огради, трнаци, сè ги крши. Туку така намуртен само ќе тупне со стапот и не зборува ништо, а ти после гледај што ќе правиш.

(Нареден дел)