Tag Archive | огнище

Вождът (2/3)

(предишна страница)

На другия ден се събраха всички, които имаха смелостта да тръгнат на далечен път. На определеното място дойдоха повече от 200 семейства. Малцина останаха да пазят старото огнище.

Тъжно бе да се гледа това множество бедни хора, които непоносимата мизерия гонеше от земята, където се бяха родили и където бяха гробовете на техните деди и прадеди. Лицата им бяха кокалести, изнемощели, загорели от слънцето; неволята на дълъг низ трудни години бе оставила следите си по тях и им бе дала израза на мъка и горчиво отчаяние. Но в тоя момент в техните очи се отразяваше първата искрица на надеждата, но заедно с нея — и тъга по напуснатите родни огнища. Капваше някоя сълза по набръчканото лице на някой старец, той въздъхваше отчаяно, поклащаше глава, изпълнен с някакво предчувствие, и с радост би останал още някой ден тук, за да остави костите си в тия скали, отколкото да търси по-добра родина. Много от жените плачеха с глас и се прощаваха с умрелите, чиито гробове напускаха. Мъжете се дърпаха да не би и те да се размекнат и викаха: „Добре, искате ли още да гладуваме в този проклет край и да живеем в схлупените къщурки?“ Но и самите те биха искали просто да вземат със себе си, ако можеше по някакъв начин, целия тоя проклет край и бедните къщурки.

Вдигаше се шум и врява както във всяка тълпа. И мъжете, и жените бяха неспокойни, а и децата, които майките носеха на гърба си в цедилници, удариха на плач. Даже добитъкът стана неспокоен. Наистина хората имаха малко добитък, но все се намираше по някоя кравичка, по някое слабо, рошаво конче с голяма глава и дебели крака, което сега бяха натоварили с какви ли не черги, торби или пък с по два чувала, сложени напряко на самара, та то, горкото, се огъваше под тежестта, но все пак понасяше всичко, макар че от време на време изцвиляваше. Някои пък бяха натоварили магарета. Дечурлигата водеха кучета, вързани на синджири. Така че наоколо кънтяха разговори, викане, псувни, плач, лай, ридания, дори едно магаре на два-три пъти изрева, но вождът не обели нито дума, като че ли цялата тази тълпа и нейната врява хич не го засягаха. Същински мъдрец!

Той седеше все така с наведена глава, мълчеше и мислеше, само от време на време плюеше — това бе всичко. Но точно поради това му държане популярността му бе пораснала толкова много, че всеки беше в състояние да се хвърли след него, дето се казва, и в огън, и във вода. Между много от хората можеше да се чуе горе-долу такъв разговор:

— Ех, щастливи сме, че намерихме такъв човек. Ами ако бяхме тръгнали без него, не дай боже, тежко ни и горко, щяхме да пропаднем. Това е ум, братко мой! Само мълчи, дума още не е проговорил! — каза един и погледна своя вожд със страхопочитание и гордост.

— Какво има да приказва? Който приказва, той малко мисли. Мъдър човек, разбира се, само мълчи и мисли нещо!… — добави друг и погледна и той вожда със страхопочитание.

— Е, то не е и лека работа да водиш толкова хора. И трябва да мисли, щом се е заел с такава голяма длъжност! — пак се обади първият.

Дойде време за тръгване. Почакаха малко да не би още някой да се реши да тръгне с тях, но понеже това не стана, не биваше повече да се бавят.

— Ще тръгнем ли? — запитаха вожда.

Той стана, без да проговори нито дума.

Около вожда веднага се насъбраха най-смелите хора, за да се намират под ръка в случай на нещастие и да го пазят при опасност.

Вождът, сериозен, намръщен, с наведена глава, направи няколко крачки, размахвайки с достойнство тояжката пред себе си, и тълпата тръгна след него, като извика няколко пъти: „Ура“! Вождът направи още няколко крачки и се блъсна в оградата на общинското здание. Тук, разбира се, спря, а след него спря и тълпата. Той поотстъпи малко и удари два-три пъти с тояжката си по оградата.

— Какво да правим? — попитаха хората.

Вождът мълчеше.

— Как какво ще правим? Събаряй оградата! Това ще правим. Не виждаш ли, че човекът дава знак с тояжката си какво трябва да правим — извикаха ония, дето бяха до вожда.

— Ето там има врата, има врата! — викаха децата и сочеха вратите, които се намираха на отсрещната страна.

— Шт… мирувайте, деца!

— Ох, господи, какво става? — кръстеха се някои от жените.

— Не дрънкайте, вождът знае каквото трябва. Да съборим оградата!

Оградата бързо бе съборена, като че ли никога не е съществувала.

И така групата продължи.

Не изминаха нито сто крачки, а вождът попадна в голям трънак и се спря. След като с мъка излезе оттам, започна да удря с тояжката си наляво и надясно. Всички чакаха.

— Какво стана пак? — викаха отзад.

— Да вървим през трънака — отговориха пак тия около вожда.

— Ето има път зад трънака, пътят е зад трънака! — викаха децата, а и много възрастни от задните редици.

— Ето пътя, ето пътя! — ругаеха гневно ония около вожда. — Кой знае къде води той, слепци такива! Не могат всички да командват! Вождът знае къде е по-добре и по-пряко. Да разчистим трънака!

Започнаха да разчистват.

— Тюх, да му се не види макар — викаше някой, в чиято ръка се бе забил трън или го бе ударил някой шип по лицето.

— Няма, брате, нищо без мъка. Трябва да се помъчим, ако искаме да успеем — отвръщаха на това най-куражлиите.

След много труд разчистиха трънака и продължиха по-нататък.

Вървяха така известно време и се натъкнаха на някакъв стобор.

Събориха и него и продължиха пътя си.

Малко път изминаха тоя ден, защото трябваше да преодоляват още няколко по-малки, подобни препятствия, а храната им беше слаба. Някои бяха взели сух хляб и малко сол, други само хляб, за да могат горе-долу да залъжат глада, а някои нямаха и хляб. Слава богу, че беше лято и тук-таме можеше да се намери някоя и друга овошка.

Изминаха така през първия ден малко път, но бяха много изморени. Нямаше големи опасности, пък и нещастия не се случиха. Разбира се, при едно такова голямо пътешествие трябва да се смята за дреболия, че една жена си беше убола лявото око на трън и го превърза с влажна кърпа, едно дете беше ударено от прът по краченцето, та куцаше и пищеше, един старец се спъна на шип, изкълчи си крака, та му сложиха скълцан кромид — той геройски понасяше болките и вървеше по-нататък след вожда, подпирайки се с тояжка. (Впрочем мнозина говореха, че тоя чичо лъже, че си е изкълчил крака и се преструва, за да се върне обратно.) При последна сметка малцина бяха ония, които не се набодоха на трън или не си издраскаха лицето. Мъжете понасяха всичко геройски, жените проклинаха часа, в който тръгнаха, а децата, както всички деца — плачеха, защото не можеха да си представят колко богато ще бъдат възнаградени мъките и болките им.

За преголямо щастие и радост на всички на вожда не се случи нищо. Да си кажем правичката, него най-много го пазеха, но имаше си човекът и късмет.

При първата почивка се помолиха и благодариха на бога, че през първия ден пътуваха благополучно и че с вожда не се случи никакво, дори най-малко нещастие. След това взе дума един от групата на най-смелите. По лицето му се виждаха драскотини от шиповете на храстите, но той не искаше и да знае.

— Братя! — започна той. — Ето, слава богу, вече измина благополучно един ден. Пътят не е лек, но ние трябва геройски да преодолеем всички препятствия, тъй като знаем, че този тежък път ни води към нашето щастие. Нека бог ни пази вожда от всяко зло, за да ни води и по-нататък все така успешно!

— Ако така продължи, утре ще загубя и другото си око… — сърдито промърмори оная жена.

— Ох, крака ми — провикна се чичото, окуражен от забележката на жената.

Децата вече постоянно пъшкаха и плачеха, та майките едвам ги умиряваха, за да се чуят думите на оратора.

— Да,ще изгубиш и второто си око — разгорещи се ораторът, — нека да ги загубиш и двете. Нищо не е една жена да загуби очите си за такова велико дело. Срамота е, че се оплакваш. Мислиш ли ти за доброто и щастието на своите деца? Ако половината от нас загинат за това дело — пак е нищо. Ех, голяма работа, едно око. За какво са ти очите, когато има кой да гледа вместо нас и да ни води към щастие? Нима заради твоето око и крака на чичото ще се откажем от това благородно начинание?

— Чичото лъже, чичото лъже! Преструва се, за да се върне — чуха се гласове от всички страни.

— Който не иска да върви, братя — започна пак ораторът, — нека да се върне, а не да хленчи и разстройва другите. Що се отнася до мен, аз ще вървя след тоя мъдър вожд, докато ми стигат силите!

— Всички ще вървим, всички до един, докато сме живи!

Вождът мълчеше.

Хората пак започнаха да го поглеждат и да си шепнат:

— Само мълчи и мисли!

— Мъдър човек!

— Погледни какво чело има!

— И винаги е намръщен.

— Сериозен.

— Куражлия е — по всичко личи!

— Куражлия остави го: огради, стобори, тръне — всичко чупи. Както си е намръщен, току удари с тояжката си и нищо не говори, а ти се чуди какво да правиш.

(следваща страница)

Крали Марко за втори път между сърбите (4/5)

(предишна страница)

Марко влезе, смеси се с тълпата и седна на един стол на края, за да не прави впечатление с високия си ръст.

Вътре бе пълно с хора, така че нямаше къде игла да хвърлиш. Всички вяха възбудени от речите и разискванията и никой не забеляза Марко.

На видно място беше поставена трибуна, а около нея маса за президиума и още една за секретарите.

Целта на събранието беше да приеме резолюция, с която да се осъди варварското поведение на арнаутите на Косово, а и в цяла Стара Сърбия и Македония, и злодеянията, които понасяха сърбите от тях в своето собствено родно огнище.

При тия думи, изговорени от председателя, който обясняваше целта на събранието, Марко се преобрази. В очите му се разгоря страшен пламък, цялото му тяло се разтрепера, юмруците му се свиха за бой, заскърцаха зъбите му.

„Едвам сега намерих истинските сърби, които търсех. Тези се ма викали…“ — каза си Марко весело и с удоволствие си представяше как ще ги зарадва, като им се обади. От нетърпение така се въртеше на стола си, че без малко щеше да го счупи. Но не искаше да се обади веднага, чакаше най-подходящия момент.

— Има думата Марко Маркович — съобщи председателят и удари звънеца.

Всички млъкнаха, за да чуят най-добрия оратор.

— Господа и другари — започна той. — Не ми е приятно но самите обстоятелства и чувствата, които те пораждат, ме принуждават да започна своето слово със стиховете на Якшич[1]:

Сърба ли сме ние, хора ли сме!…
– – – – – – – – – – – – – – – – – –
Да бяхме сърбя, да бяхме хора,
да бяхме братя, господи боже,
тъй ли бихме от синя Авала
гледали хладно в тоз огнен час,
тъй ли биха ни, ох, братя скъпи,
тъй ли биха ни презрели нас?…

Настъпи тишина. Никой не дишаше. Само за минута тишината бе нарушена от скърцането на Марковите зъби и от пукането на стола, на който той седеше. Много от присъствуващите го изгледаха с гняв и презрение, че нарушава тази свещена патриотична тишина.

Ораторът продължи.

— Да, другари, страшен упрек на големия поет към нашето мекушаво поколение. Изглежда наистина, че не сме нито сърби, нито хора. Ние спокойно гледаме как всеки ден падат по няколко сръбски жертви под кървавия арнаутски ханджар, как палят сръбски къщи в столицата на Душан[2], как безчестят сръбски дъщери и народът търпи най-големи мъки, в краищата на старата сръбска слава и господство. Да, братя, от тези краища, а и от Прилеп, родното място на нашия най-голям герой Крали Марко, долитат робски стонове и звън на окови, които злочестият Марков потомък още влачи. А тъжното Косово и сега всеки ден се залива от сръбска кръв, още чака отмъщение, още е жадно за вражеска кръв, която да измие светата кръв на Лазар и Обилич. Ние и днес, над това тъжно полесражение, над това свято гробище на нашите дивни герои, над това поприще на славата на безсмъртния Обилич, можем да заплачем заедно с тъжния глас на гуслите, на които народът припява с песен, разказвайки как нашият велик герой Крали Марко — представител на народната тъга, рони сълзи и говори:

Ой, ти равно, ой, Косово поле,
какво ми тъжно време дочака!

При тези думи од очите на Марко потекоха сълзи като орехи, но не се обади. Чакаше да види какво ще направят по-натататък. А в душата му стана така радостно, че забрави и прости всичките мъки, които бе преживял досега. За такъв миг той би дал и русата си глава. Дори бе готов да тръгне за Косово, та макар отново да попадне в затвора.

— Тези думи падат на сърцето на всеки сърбин, тук заедно с Марко плаче целият наш народ. Но освен тези благородни сълзи на нашия велик герой на нас са ни нужни още и мускулите на Крали Марко и Обилич… — продължи ораторът все по-разгорещено.

С кръвясали очи, със страшен поглед скочи Марко и със стиснати юмруци над главата си се втурна към оратора като разгневен лъв. Събори и стъпка с краката си мнозина от присъствуващите; дигна се олелия и писъци. Председателят и секретарите закриха с ръце лицата си и в страха си се скриха под масата, а ентусиазираните сърби задръстиха вратата със страшни, отчаяни викове:

— Помоощ!

Ораторът пребледня, краката му се разтрепериха, целият се затресе като в треска, погледът му се вцепени, устните му посиняха; помъчи се да преглътне слюнката си, протегна врат и само примига. Марко дойде до него, размаха ръце над главата му и извика със силен страхотен глас:

— Ето Марка, не бойте се, братя!

Ораторът плувна в цот, лицето му потъмня като пръст, олюля се и падна като свещ.

Марко се дръпна назад, изгледа припадналия нещастник, отпусна ръце и с изражение на необикновено учудване се огледа наоколо. Едва сега онемя от почуда, като видя как сърбите се блъскаха в безредие към вратата и прозорците и отчаяно викаха: „Помоощ! Полиция!… Престъпник!“

Изнемощял от вълнение, Марко се отпусна на един стол и подпря глава с големите си космати ръце.

Сега му стана най-мъчно, защото след такава голяма надежда за сигурен успех и след такова въодушевление настъпи рязък, неочакван обрат в положението.

Дълго седя Марко така, без да се помръдне, като вкаменен.

Малко по малко олелията започна да намалява и вместо предишната ужасна врява настъпи мъртва тишина, в която можеше добре да се чуе тежкото дишане на припадналия оратор, който беше започнал вече да идва на себе си. Тази чудна неочаквана тишина накара председателя на събранието, подпредседателя и секретарите да надигнат страхливо и предпазливо глава. Погледаха се изплашено един друг с учудено изражение и ням въпрос по лицата: „Какво е това, за бога?“ След това започнаха да се оглеждат наоколо с още по-голямо учудване. Залата беше почти празна, само през отворените врати и прозорци надничаха отвън много патриотични глави. Марко седеше като камък на стола, опрял лакти на коленете си, а глава на ръцете си. Не се помръдваше, дори дишането му не се чуваше. Стъпканите от него се измъкнала навън някак си на четири крака заедно с останалите, а припадналият оратор дойде на себе си. Огледа се боязливо наоколо, опипа се, погледна председателя и секретарите, а те него, сякаш с учудване се питаха в страха,си едни други: „Какво става с нас? Наистина ли оцеляхме?“ Смаяни, всички спираха погледите си върху Марко, а след това пак се поглеждаха помежду си. По изражението на лицата им сякаш се четяха въпроси и отговори: „Какво е това страшилище?… Какво да се прави? Не зная!“

Тази неочаквана тишина подействува и върху Марко и го накара да повдигне глава. И на неговото лице се четеше почти същият израз на изненада: „Какво стана изведнаж, кажете, за бога, братя мои?“

Най-сетне нежно, кротко, доколкото това му бе възможно, Марко се обърна към оратора с поглед, пълен с умиление:

— Какво ти стана, братко мили, та падна?…

— Ти ме удари с юмрук, — отговори онзи с упрек и се опипа с ръка по тила.

— Не съм те пипнал дари, всевишният и свети Йован са ми свидетели! Ти говореше хубаво и казваше, че на сърбите е нужна десницата на Марко, а аз дично съм Крали Марко, та рекох само да ти се обадя; но ти се изплаши.

Всички присъствуващи се смутиха още повече и започнаха да се отдръпват от Марко.

Сега Марко разказа какво го е накарало да помоли господ да го пусне при сърбите и всичко, което му се случи — какви мъки понесе, и как му отнеха оръжието, меха и дрехите, и как Шарколия трябваше да влачи трамвая и да върти долапа на някакъв градинар.

Сега ораторът малко се посъвзе и каза:

— Ех, братко, много глупаво си постъпил!

— Дотегнаха ми вашите ридания и постоянно викане. Обръщах се в гроба, обръщах, се повече от пет столетия и не можах повече да понасям.

— Но така се пее в песните, братко мой. Само се пее! Ти не разбираш от поезия.

— Хубаво, моля ти се, пее се, но вие така и говорехте; ето точно ти говореше така.

— Недей да ставаш наивен, моля ти се, не всичко е така, както се говори. Така се говори, за да бъде стилът по-хубав, по-цветист. Вижда се, че не знаеш и реториката. Ти си от старото поколение, скъпи братко, и много работи не знаеш. Науката, скъпи мой, е отишла далеч. Говоря, разбира се; но ти трявба да знаеш, че според правилата на реториката ораторът трябва да има хубав, цветист стил, да умее да въодушеви слушателите си, да спомене и за кръв, и за нож, и за ханджар, и за робски вериги, и за борба. Всичко това се прави заради хубавия стил, а никой не го взема за сериозно като тебе, че веднага да запретне ръкави и хайде, бий се сега истински! Също така и в песните се вмъква фраза: „Стани, Марко…“ и т. н., но това е заради хубавия стил… Не разбираш, братко, глупаво си постъпил. Вижда се, че си прост човек, от старото поколение. Още разбираш думите в техния буквален смисъл, а не знаеш, че литературният стил възниква, едва с появата на тропата и фигурата.

— И какво да правя сега? Нито господ ме вика обратно, нито мога да остана тук.

— Наистина неудобно! — намеси се председателят, уж загрижел.

— Много неудобно! — казаха и останалите със същия тон.

— Шарколия се намира при един старец на прехрана, нямам дрехи и оръжие, а и парите вече са на привършване — каза Марко с отчаяние.

— Много неудобно! — повтори всеки от присъствуващите.

— Да бяхте имали добри поръчители, та да вземете някак си пари назаем срещу полица? — предумваше го ораторът.

Марко не разбра.

— Имате ли добри приятели в това селище?

— Никого си нямам освен бога,
няма го дори и моя побратим,
побратима Милош Обилича,
побратима Милана Топлица,
побратима…

Марко искаше да изрежда още, но ораторът го прекъсна:

— Достатъчно са и двама; няма нужда от повече.

— Аз мисля нещо… — започна председателят дълбокомислено, важно и се поспря, като изтри челото си с ръка. След кратко мълчание се обърна към Марко с въпроса:

— Грамотен ли си?… Знаеш ли да четеш и пишеш?

— Мога и да чета, и да пиша! — каза Марко.

— Мисля си какво би било, ако подадеш молба за някаква службица? Би могъл да помолиш някъде да те назначат за практикант.

Марко едвам разбра какво е това „практикант“, но в края на краищата се съгласи, защото му казаха, че за една година ще получава шестдесет-седемдесет жълтици, а той, юнакът, нямаше нито динар.

Написаха му заявление, дадоха му половин динар за марка и половин динар да му се намира за всеки случай, ако изпадне в неволя, и го изпратиха при министъра на полицията да подаде заявление.

(следваща страница)

 

[1] Джура Якшич — голям сръбски поет в края на 19 век.

[2] Душан — сръбски цар от средата на 14 век.