Tag Archive | обичай

Наша работа (2/2)

(предишна страница)

Събраха се граждани и богати, и бедни, и видни, и неизвестни.

Един от най-уважаваните между инициаторите откри събранието с думите:

— Господа, на всички ви е известно бедствието, което сполетя част от нашия народ. Няма нужда да ви казвам какви огромни загуби претърпя нашата страна, защото всички добре знаем това и всички го чувствуваме. Това са загуби, които не могат да се обезщетят, рана, която трудно ще заздравее. Но, господа, ако тези големи загуби не могат да се обезщетят, те могат да се поделят. Защото всички заедно ще понесем по-лесно тая беда, отколкото отделни лица. Господа, могат да бъдат изтрити много сълзи, може да се намали тежката тъга и неволя на толкова семейства. Ние ви извикахме тук да се уговорим братски и искрено и да размислим как най-добре, най-бърже и най-много ще можем да помогнем на тези бедни семейства. Аз мисля, че всички нас тук, всички, без оглед на професия и политически убеждения, ни ръководи общото чувство, продиктувано от сръбското сърце, чувство на възвишения морал на Христа: „Помогни на ближния си, както на самия себе си“.

В края на речта си той припомни, че е редно както всякога да се избере председател, който да ръководи събранието, и замоли да му се позволи той да издигне кандидат или самите граждани да кандидатират някого от своята среда.

Настъпи шум.

— Нека сам да предложи кандидат! — викаха едни.

— Ние ще предложим! — викаха други. И народът започна да се разделя на групички.

— Станете вие председател, защо да губим време! — викаха трети.

Сблъскаха се различни мнения, гласовете ставаха все посилни и накрая не можеше да се разбере нищо в общата врява. Ораторът, който откри събранието, чукаше със звънеца, молеше за тишина, от публиката се вдигаха ръце, пискаха гласове: „Моля за думата!“ Теглеха се за балтоните, доказваха нещо един на друг с ръце, някои се разсърдиха и си отидоха.

— Седнете, да се гласува-а-а! — продра се някой, който се беше надигнал и сложил ръце около устата си, викаше така силно, че вратните му жили се издуваха. И наистина всички седнаха. Председателят (временният) със замрежени очи, капнал от умора, едва говореше, вече прегракнал:

— Моля ви, господа, имаме три предложения. Ще гласуваме за всяко по ред.

— Недейте така — надигна се пак оня и се провикна: — Който е съгласен да остане този председател — да седи, а който е против — да стане.

Болшинството остана да седи и председател стана този същият, който откри събранието.

— Господа, вие ме удостоихте с голяма чест и аз ще се постарая… — Той започна доста дълга реч, в която благодари на събранието за избирането му и накрая прибави, че е необходимо „да се избере подпредседател и двама протоколчици, които да водят протокола“.

— Предложете вие — викаха едни.

— За подпредседател Тома Томич — викаха други.

— Не искаме Тома! — викаха трети.

Четвърти предлагаха протоколчици.

Някои пък викаха против предложенията.

Малко по малко пак настана бъркотия, глъчка и недоразумения.

— Със ставане и сядане! — пак се провикна онзи от стола.

Така до привечер бе избран подпредседател и двама протоколчици.

Те, както бе редно, поблагодариха на събранието и заеха своите места.

— Тъй като всички точки на дневния ред се изчерпиха, обявявам събранието за закрито…

Председателят искаше да каже още нещо, но шумът, който се вдигна като по команда, прекъсна речта му.

От всички страни се чуваше:

— Какво стана „с изказването на отделните членове“?

— Това събрание не е свикано само да се избере председател!

— Не го искаме!

— Дай ми думата!

— Думатаааа! — пискаше, повдигнат на пръсти, един, който се бе изкачил на масата, свил пестници, разрошил коса и изтегнал шия; пот се лееше по лицето му, а всичките му вратни жили се бяха издули.

Подпредседателят блъсна председателя, качи се на стола и се провикна:

— Следват „изказвания на отделните членове“.

Масата утихна. Онзи скочи от масата, а подпредседателят слезе от стола.

— Кой иска да говори?

Всички се обърнаха към този, който толкова настоятелно искаше думата от масата. Той си намести яката, пораздвижи се, източи врат, преглътна с мъка слюнката си, зажумя и процеди:

— Исках да кажа за предложенията.

— Хайде предлагай, брат! — провикна се нервно подпредседателят.

— Засега аз няма какво да предложа!…

Стана още един от ъгъла някак с кисело лице, изстъпи се внушително напред, опря се на стола с лявата си ръка, а дясната издигна важно за реч.

— Има думата Сима Симич.

Сима се изкашля, преглътна и той слюнката си, погледна около себе си и започна тихо:

— Аз виждам, господа, че тука няма да излезе нищо от споразумения и братски договор.

Настъпи тишина.

— Изяснете се какво искате да кажете с това! — викна подпредседателят.

— Моля ви, не ме прекъсвайте…

— Да го изслушаме!

— Не искамееее!

Скръстил ръце, ораторът стоешежато статуя сред словесната схватка, която в миг се надигна.

Глъчката утихна.

— Аз, господа, отново; напомням, че тук не може да има обща дейност. (Гласът му ставаше все посилен.) Изглежда, че инициаторите искат само да парадират, а не им е…

— Отнемам му думата! — гръмна подпредседателят.

— Да го чуем!

— Така е!

— Долу!

— Да се изхвърли навън!

Смесиха се разни гласове, кръстосаха се ръце, станаха разправии, псувни, започнаха да се заканват с бастуни един на друг.

Председателят прегракна и счупи звънеца; онзи пак крещеше от масата: „Думата!“

Ораторът, студен като камък, скръстил ръце, мълчеше и чакаше резултата от този страшен вой.

Понеже настъпи вече късна нощ, а разправиите ставаха все по-големи, защото преминаха към разчистване на стари дрязги и лични сметки, събранието бе обявено за закрито. Впрочем това никой от присъствуващите не чу, а само председателят, подпредседателят и протоколчиците напуснаха масата си.

Едни вече си отиваха в къщи и се караха по улиците, други тръгваха и отново се връщаха да кажат още нещо за тези, с които се бяха препирали. Една групичка остана след полунощ, обясниха се по някакъв начин и удариха на пиене. Пиха и до зори се скарваха и помиряваха още два-три пъти. Накрай и те си отидоха.

На другия ден започна да се шушука, тичаха и агитираха. Тук се смесиха и политически, и лични въпроси, и инат, и какво ли още не, а тъкмо тези неща не се оправят лесно. Някои вестници нападнаха Тома Томич и организаторите, че те „по стар обичай“ се опитват да си послужат с измама и сега, накрая вестниците добавяха: „На това срамно явление ще се върнем още веднаж, за да кажем за него нещо повече. Засега го отбелязваме само по вестникарско задължение.“

Другите вестници пък съобщиха, че „признатият родолюбец, уважаемият гражданин Тома Томич и още няколко достойни граждани са свикали събрание на патриотите, за да се уговори по какъв начин да се помогне на пострадалите от наводнението. Господин Тома така е представил в своята ясна кратка реч страданията на жителите, в опустошените краища, че в следващия брой ще я поместим цялостно… Но това благородно дело бе провалено от известните гюрултаджии, начело със злостния Сима Симич…“ и т. н.

И из вестниците, и в нощните разговори работата все повече и повече се заплиташе, че и в пресата започнаха да се появяват различни „послания“, пълни с ругатни.

В течение на петнадесет дни се състояха няколко събрания, кое от кое по-бурно. Казват, че на едно от тях се дошло дори и до бой.

Накрая победи групата, водена от Сима Симич, а Тома и неговите „вдигнаха ръце“ и започнаха да ругаят по вестниците.

Сима Симич свика събрание. Събраха се повече хора от когато и да било.

Естествено пак не мина без дебати. Пак избиране на президиум, избори, „ставане и сядане“, „отдалечаване от въпросите“, „избиране на трима души за заверяване на протоколите“, лични разправии, половин час почивка. (През почивката стават най-големите караници.) „Да се реши!“, „Още да се обсъжда!“, „Този въпрос не може да се претупа така!“, „Уговорихте ли се?“, „Уведомени ли сте?“ и „Събранието се отлага за утре!“ Гласуваха и това и събранието пак се разотиде с врява.

Другия ден пак събрание. Четене на протокола. „Има ли някой някаква забележка?“, „Моля за думата“, „Говорете по въпроса!“

Даде се предложение да се основе „дружество за подпомагане пострадалите от наводнението“.

— Аз мисля — взе думата един, — че не бива да се ограничаваме само с жертвите от наводнението, а да включиме изобщо пострадалите.

Първият защищаваше своето предложение, другият оратор го оборваше. Препираха се цял час.

— Разбрахме, да се реши!…

— Моля за думата!

— Не може вече да се говори!

— Има много предложения!

— Да решим най-напред това!

Явиха се още десет оратори по тоя въпрос.

— Желае ли събранието да ги изслуша?

— Ауу!… Не искаме!… Искаме!… Да се отложи!… Поставете го на гласуване!

Така трескаво се работеше из ден в ден. Всеки въпрос обмисляха основно и се уговаряха по него. Въпросите бяха: избор на представители, които ще идат при влиятелни личности и ги помолят за това или онова; после избор на шестима души, които да изработят устав на дружеството. (И тук отидоха по няколко събрания за обсъждането на всеки член от правилника; изработване на покана за записване на членове; временен комитет, т. е. най-напред избиране на временен съвет, който в срок от десет дни да свика събрание на членовете за избиране на постоянен комитет.)

След няколко бурни събрания бе избран и постоянен комитет и дойде ред на изборите за ревизионен и контролен съвет и на двама за преглеждане на сметките. В устава вече бе вписано, че „контролният съвет има право да свика винаги събрание за всички членове на дружеството“.

Сега започна конструирането на управителния комитет, а тая работа не става така на бърза ръка.

Всичко бе вече свършено, дружеството основано, обявена бе покана за записване на членове, парите постъпваха в касата, чакаше се само да се закръгли сумата, за да я изпратят на пострадалите.

Но един ден контролният съвет неочаквано направи ревизия и намери, че е изхарчено много за канцеларски материали. Разбира се, веднага бе свикано и започна събрание на съвета, започнаха нови разправии, нови караници.

Пак дълги обяснения до среднощ, пак цяла редица събрания.

В течение на година и повече правиха събрания, за да се споразумеят, но сумата не бе закръглена.

Най-после, край чаша бира, повече частно, изникна предложението:

— Да изпратим ние, братя, тези пари, където трябва, че да ни е мирна главата. За какъв дявол ни са дружеството и тези лудории… Дай ми чаша бира!… Ще си умием ръцете!… Дрънкаме, мъркаме, дигаме врява, а поне да знаем за какво!

— Право казваш — добави друг. — Виждаш ли, трябва да се уговорим по този въпрос, като се съберем.

— Добре, Тогава да се съберем веднаж, да се разберем хубаво за всичко и свършим с тези глупости! — каза трети.

— Утре аз няма да мога — каза четвърти.

— Не е необходимо утре!… Един ден ще се намери и ще се уговорим кога ще се срещнем. Да се определи точно ден и да се съберем всички — каза пети.

— Готово, бихме могли и сега. Тук сме всички! — каза шести.

— Е, сега, не може! Трябва, брат, нарочно да се съберем, а не да го правим, като че ли да се отървем.

Измина доста време. Сумата се закръгляваше. Сменяваха се комитети, избираха нови, агитираха да се разтури дружеството, уговаряха се, караха се и се помиряваха. Членовете вече се умориха, утихнаха и вдигнаха ръце от всичко, нито плащаха, нито избираха, нито преглеждаха сметките. Дружеството за подпомагане на пострадалите наистина не беше разтурено официално, но всъщност не съществуваше, нямаше го. Нито съветът се чувствуваше като съвет, нито членовете — като членове. Само по някой път, тъй, в разправия, можеше да се чуе някой да извика:

— Той да не знае много, защото може да му се потърси сметка за онези дружествени пари!…

И с това се свършваше.

Почти бяха рече забравили за наводнението. Селяните от селата, в които беше станало наводнение, се съвзеха и загубите вече почти не се чувствуваха. Някои от тези села даже изпращаха помощ на дружеството за подпомагане иа пострадалите от наводнението и пишеха: „Знаем какво нещастие с наводнението, когато водата отнесе посевите, и затова ви изпращаме…“ и т. н.

Но изведнаж различните комитети от вътрешността на страната започнаха да изпращат на дружеството постъпилите суми. Писаха за това и вестниците.

— Откъде е сега пък това? — смая се председателят на управителния съвет.

— Трябва да има ново наводнение?

— Бог го знае!

— Да не са луди да ги изпращат заради онова наводнение от преди четири години, когато и тамошният съвет вече го е забравил, а мнозина селяни от тези краища ни изпращат помощи.

За мнозина това бе загадка. Всъщност работата бе проста: това са сърби и на тях им трябваше време да се уговорят и споразумеят добре, защото ненапразно е казано: „Уговорка къща строи“.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)