Tag Archive | неправда

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Театр в провінції (1/3)

Дехто каже: «Таланти в провінції гинуть, так і ли­шаючись непоміченими!» Звісно, кожен має право го­ворити, що йому заманеться, аби тільки влади не чіпав; але я гадаю, що це неправда. Перш ніж розпо­вісти про артистів, яких я відкрив, хочу вам, дорогі читачі, сказати, що в провінції все помічають і ці­нують кожен талант набагато більше, ніж у столиці.

Усі ми тут знаємо, як бухгалтер Любо вміє приго­тувати закуску з редьки, присмачивши її олією та оцтом, і, повірте, за це незмірно шануємо та поважа­ємо його і навіть регулярно даємо йому можливість удосконалювати свій талант! А якої ви думки про Василькову смаженину? Що хочете собі думайте, але ми цінуємо його дар вище, ніж бєлградець цінує дар якогось свого поета-лірика!

Я оце недавно довго міркував над таким: чого це не перелітає у мій двір Лазин зозулястий півень? Ламав собі голову, мабуть, більше, ніж якийсь там історик над тою чи іншою давноминулою подією, і врешті дізнався-таки від слуги, що півня зарізали, коли до Лази приїжджала в гості його тітка Цака. Слуга мені розповідає про це, а моя сусідка стоїть у вікні й собі озивається: «Жаль такого півня, ми вчора згадували його з Митою. Звикли, знаєте, що ж тут дивного?»

Багато ми говорили про нього, а це ж усього-навсього півень, і тільки.

Громадська думка тут пильно стежить за всім, що діється довкола. І найменша дрібниця не уникає при­скіпливого обговорення. А в Белграді напише редак­тор найкращу передову статтю — і ніхто про неї ані гугу; натворить, скажімо, якийсь державний діяч дурниць, за які весь народ розплачується, — і хоч би що йому, ще й шапки перед ним скидають.

У провінції: сяде троє грати в преферанс, і вже в ка­в’ярні за іншими столами стає порожньо, всі збираю­ться коло гравців. Кожен мерщій хапає стілець в одну руку, а бокал з пивом — у другу й підсувається ближ­че. Якщо нема де сісти, то заповзяті болільники стають довкола й пильно стежать за кожною картою, супро­воджуючи гру бурхливими дебатами, які часто бувають набагато гострішими, ніж у народній скупщині, коли там розглядаються особливо важливі питання!

Писар Миша одного разу викинув трефову десятку, а притримав чирвову даму й програв четверту взятку аптекареві Пері, який запросив його до кав’ярні, щоб «пригостити». Підвів людину той Пера, і громадська думка так нещадно затаврувала його, що він, їй-богу, цілий день не смів навіть поткнутися до корчми. Було йому соромно за свій вчинок.

Люди дбають про все, усім цікавляться; то як мені не говорити про це рідкісне й знаменне явище в нашій провінції!

Кав’ярня «Хлібороб» — звичайна собі корчма, де зу­пиняються селяни, коли приїжджають до міста. Дере­в’яні незастелені столи, великі незграбні стільці дов­кола них; посередині велика залізна піч, біля якої взимку сидять селяни, гріються, курять, чвиркають крізь зуби і п’ють ракію; стіпи пообліплювані всіля­кими оголошеннями та розпорядженнями міської упра­ви; долівка цегляна, вікна засиджені мухами. Примі­щення велике, але повне воно буває тільки в суботу, коли базарний день, в інші ж дні тут сидить троє-четверо завсідників за осьмушкою каламутної сивухи й завзято позіхають з ранку до вечора, а дехто в обід їсть капусту або гуляш і плямкає губами, аж ляскіт іде по корчмі. Звичайно, цей заклад не вартий був би такої уваги, якби на дверях ліворуч од шинквасу я не побачив написане крейдою, трохи навскоси й криву­лясто: «Ремісницька читальня». Під ним стояло: «Хто не член, вхід без дозволу заборонено», — а ще нижче іншим почерком: «Янча Дж. із Златокоп винен від суботи 5 зл. З0 гр.».

Читальня не краще обставлена, ніж корчма. Посе­редині великий стіл, а довкола нього кілька стільців; біля стіни дерев’яна полиця, і на ній кілька книжок та газет, вкритих товстим шаром пилу; біля книг, у кутку полиці, лежить дві колоди карт і дошка для записів.

Читальня нараховує близько двадцяти членів, пере­важно ремісників. Голова читальні — перукар Стева, а скарбник і свого роду бібліотекар — швець Лаза. У будень вони бувають рідше, а в святкові дні — завжди.

Сьогодні свято, і ось вони зібралися. Надворі холод­ний лютневий день, через те всі присунулися ближче до печі. За столом сидять маляр Йова і бондар Васа, вони грають у «жандарма». Голова читальні Стева підсів до вогню й розгрібає жар, щоб засмажити м’яса на сніданок. Лаза читає газету і час від часу дивиться, як ті двоє грають у карти.

— Ой калино ти зелена! — му гиче Йова, міркуючи, чим походити.

— Ой калино… — і собі починає Васа, але раптом за­уважує: — Сімка на вісімку не йде.

М’ясо в печі шкварчить, і по кімнаті шириться приєм­ний запах. Стева перевертає м’ясо, облизує пальці й вигукує:

— Ох, і смажепинка буде знаменита!

— Гаразд, ось валет, біс його вхопи! — каже Йово, кидаючи карту.

— Мені вже аж слина в роті котиться, — промовляє Васа й дивиться на Стеву.

— Бачиш, свині подорожчали, — озивається Лаза, відірвавшись від газети.

— Ану ж, корчмарю, дай нам хліба, — просить го­лова.

— Ой калино ти зелена! — знову мугиче Йова, роз­глядаючи карти.

Зібрання в читальні проходили тихо та мирно, і хто б міг подумати, що це товариство згодом заснує театр, але, мабуть, так уже було передбачено провидінням.

Приїхала до нашого містечка якась мандрівна трупа й оголосила, що покаже лише три вистави. Вхідна ціна була невисока, і народу навалило повно.

Прийшли й Лаза та Стева і багато хто з членів читальні. Одразу ж після першої вистави Стева з Лазою повели таку мову.

— Загребли вчора ввечері п’ять, а то й шість добрих взяток! — мовив Лаза й задумався, ніби щось підра­ховуючи.

Стева теж думав, крутив головою, загинав пальці й після довгого мовчання врешті прорік:

— Бач, як вони вміють жити!

І знову настала мовчанка, яку порушив Лаза глухим зітханням, а потім додав:

— Так воно: якісь пройдисвіти загрібають гроші, а ти страждай, працюй — і хоч би що тобі!

— Тринди-ринди — і грошики в кишені! — злобливо підхопив Стева.

Ця розмова, як багато подібних, так би й лишилася розмовою, якби через кілька днів не сталась одна подія.

Якось надвечір Стева й Лаза прийшли в «Хлібороб» па чарку. Входять, а там за столом сидить кілька під­майстрів, і між ними один з тих артистів, що показу­вали виставу.

Артист — парубок років двадцяти, високий, міцний, з дуже приємним обличчям. Він зсунув капелюха на потилицю, від чого пишні чорні кучері спали йому на лоба, і, жваво розмахуючи руками, промовляв щось палко, ніби декламував. Обертався до кожного й ди­вився йому просто у вічі. Усі за столом мовчали, слу­хали з роззявленими ротами. У голові в кожного вини­кали фантастичні видива, і кожен як думав, так і пи­тав, з нетерпінням чекаючи відповіді.

— Скільки можна заробити? — поцікавився хтось.

— Непогано, на добре життя вистачить. Але ми не ганяємося за багатством, — продекламував артист.

— Ну, а коли б заощаджувати? — запитує підмайстер-гребінник.

Ледве артист відповів йому, прибравши належної пози, як уже його запитує миловарчук:

— А начальство не лає вас?

— Що? Мене? Щоб я лайку терпів? — вигукнув го­лосно артист, тицяючи пальцем себе у груди.

Запала мовчанка, а він обвів усіх поглядом, встав із стільця і ще запальніше повторив:

— Щоб я лайку терпів?.. — потім відступив трохи назад і, покивавши головою, зареготав: — Ха-ха-ха, щоб артист лайку терпів! O, ні!

І всміхнувся поблажливо.

Поки точилася ця розмова, Стева й Лаза стояли коло печі й уважно прислухалися до неї.

Усі замовкли.

— Але старших слід поважати! — втрутився Стева.

— Я он своїм челядникам даю прочуханки, а коли пе слухають, то й виганяю! — майже водночас озвався й Лаза.

— Краще вмерти, ніж кривду терпіти! — гнівно ви­гукнув артист і, помовчавши, вже додав тихіше, роз­тягуючи кожне слово: — Моя держава — сцена; зі сво­їм мистецтвом я можу обійти увесь світ і житиму краще, ніж будь-хто з тутешніх господарів. Я кинув трупу через несправедливість: режисер хотів підсу­нути мені роль комедійного персонажа, а я — трагік.

Лаза кілька разів кивнув головою, наче розумів усе, що той говорить: «Так, так, авжеж, звичайно», — а на­справді не міг собі взяти втямки, що то комедійний персонаж, а що — трагік.

— Не захотів, щоб він підсовував мені комічну роль! — знову палко й голосно заговорив артист.

— Звичайно, звичайно, це неподобство, це негарно, — підтакує Лаза, а сам думає: «Що він хотів йому під­класти?» — і та «комічна роль» видається йому чимось дуже гидким і паскудним.

— Угу, певна річ, — знехотя процідив крізь зуби Стева і після короткої паузи запитав жвавіше: — То скільки, кажеш, можна взяти за одну виставу?

— Та воно, — почав артист, — як вам сказати… — Це він вимовив, примруживши ліве око, а голову заки­нувши трохи назад, і ступнею правої ноги постукав по долівці.

У головах юних підмайстрів виникають райдужні картини. Кожне слово молодого лицедія вимальовує в їхній уяві нові світи, чарівні, привабливі, і вже їхнє дотеперішнє заняття видається їм геть осоружним. Особливо розпалилась уява в Миливоя та Сими, які були без роботи. Миливой знав столярне ремесло, а Сима кравецьке.

Миливой так захопився тою розповіддю, що наливав собі чарку за чаркою, випиваючи їх одним духом; а Сима був щось не в настрої, весь час йорзав на стільці, ніби не міг дочекатися, коли можна буде по­говорити з артистом віч-на-віч. Поволі смоктав ракію й безперестану спльовував.

— Можна багато заробити, але треба чесно ділити­ся! — сказав артист на закінчення.

Лаза і Стева про щось задумались, але з їхніх облич видно було, що й самі вони не вірять у те, що ду­мають.

— А гарні артисточки є?— питас захмелілий Миливой, підморгуючи Симі, й стукає підмайстра-гребінника по плечу: — Ну, що скажеш, Томо?! — Він захо­диться сміхом, устає з стільця й ще замовляє собі ракії.

— Якби такі, як ота, що була царицею Милицею! — в тон йому кидає корчмар Спира.

— Вукосава, далебі, краща! — не погоджується Тома, теж уже захмелілий.

— Кислий виноград, діти! — озивається Стева, потя­гуючись.

— Зате вони освічені! — басом, якось зверхньо про­мовляє артист.

— Звичайно, авжеж! — підтакує Лаза, киваючи го­ловою…

Ще якийсь час порозмовляли й поволі розійшлися. Залишилися тільки артист, Миливой та Сима.

Розмова точилася жвава й запальна аж до півночі, і Миливой, сповнений натхнення, так пригощався, що Сима ледве дотяг його додому.

На вулиці темно, дме холодний вітер, жбурляє сні­гом в обличчя. Миливой заточується, спотикається, і Сима тримає його, мало сам не падаючи.

— Ходімо до «Корони»! — уперся Миливой, а Сима його не пускає.

— Знатимеш, враже, що тобі шабля скаже! — горла­нить Миливой, відпихаючи Симу від себе.

— Ну годі, ходімо спати, не товчися поночі, — вмо­вляє його Сима.

— Відступися, враже, бо навпіл розсічу! — не вга­ває Миливой і підносить праву руку ніби з шаблею, ліву ногу відставляє назад, а правою ступає наперед, зігнувши її в коліні.

Після того вечора минуло днів три-чотири, як ви­гнали зі служби якогось Йову Івича, писарчука. І не­відомо за що. Подейкують, нібито наш депутат хотів прилаштувати свого небожа, якого витурили з сьо­мого класу гімназії, і от, щоб звільнити йому місце, вигнали бідного Івича.

Тепер Івич найчастіше буває в компанії з артистом, що відколовся від свого товариства.

Івичеві щось близько З0 років. Волосся в нього довге, шапка зсунута на потилицю. Розповідали, ніби він колись був статистом у мандрівному театрі, хоча й закінчив шість класів гімназії. Закрутив був любов з якоюсь артисткою, та батько, дізнавшись про те, не­гайно забрав його додому. Батько досить заможний чо­ловік, а його приятелі на той час були при владі, то вони й допомогли йому прилаштувати сина писарчу­ком.

Тепер, видно, в Йові знову прокинувся потяг до те­атрального мистецтва.

Артист (я й забув сказати, що звати його Гаврило Михайлович) з Йовою часто заходили до читальні й вели там довгі розмови зі Стевою, Лазою та іншими членами товариства. У корчмі вони ввечері зустріча­лися з підмайстрами, передусім із Симою та Миливоєм.

Внаслідок тих їхніх розмов одного дня в містечку з’явилося таке оголошення:

«Члени Л-цької читальні вирішили власними сила­ми створити міський театр. Директором новоствореного театру призначено п. Й. Івича, колишн. тутешн. писаря; головним режисером — досвідченого артиста п. Гаврила Михайловича, добре відомого глядачам. В роботі театру братимуть участь члени читальні. При­бутки від вистав надходитимуть у розпорядження ке­рівництва названої читальні для придбання газет, книг і особливо веселих комедій для нашої публіки, а також патріотичних п’єс.

Повідомляємо про це шановних громадян і просимо в них усілякої допомоги, щоб цей благородний заклад процвітав на славу нашого міста.

Перша вистава відбудеться в «Хліборобі». Гляда­чам буде роздано написані від руки плакати з іменами дійових осіб, а пізніше такі плакати друкуватимуть у тутешн. друкарні.

Театр називатиметься «Міський театр ім. Юг.- Богдана».

Дирекція».

Унизу дописано:

«Нам бракує актрис, тож хто бажає, хай звернеться до дирекції для спроб і подальшого зарахування з доброю платою, при тому можна буде кожішй другий день займатися своїми справами».

І виник театр. Корчма «Хлібороб» одразу набула гучної слави, а вулиця, на якій вона стоїть, стала пожвавленішою та люднішою. Кожен із цікавості йшов туди, а там уже заглядав і до корчми, щоб побачити, що в ній діється. Насправді ж у корчмі було як завжди; попервах усі приготування відбувалися в читальні. Директор клеїв з паперу шоломи; маляр Йова, засу­кавши рукави, в кутку, на дошках, обтягнутих папе­ром, малював ліс; кравець Прока в протилежному кут­ку шив із старих підкладок одяг для святого Сави, сто­ляр Миливой стругав шаблі і мечі з ялинових київ; артист товк якусь суміш — виготовляв бенгальський вогонь. А інші гасали по місту й шукали старий одяг, кремінні пістолі, чорногорські шапки, турецькі шаблі тощо. Коли не заглянеш туди, завжди там кипить робота.

Повно дітей у вікнах і цікавих городян у самій чи­тальні: одні виходять, інші входять. Всяк, хто вийде, лише здвигне плечима і всміхнеться, мовляв, ну-ну, побачимо, що з цього вийде.

Працювали тут не тільки вдень, а й увечері, особ­ливо ж, коли після тривалих переговорів товариству нарешті вдалося взяти у крамаря Кости гасу в кредит.

— Нещасний скупердя! — сердився артист. — Ніби театр утече з його пляшкою гасу! — А потім почав лаяти корчмаря, що той наперед вимагає від нього гроші за харч: — Свині, та й годі, от і працюй для них! — І він так сильно тупнув ногою об підлогу, як тільки личить тому, хто грає «трагічних героїв».

Сяк-так подолавши всі перепони, члени читальні по­чали репетиції.

Найважче було домовитися, хто гратиме Пелу в Стеріїній «Злій жінці», бо жодна жінка так і не зголоси­лася до трупи. А кожен вважав себе мужчиною і не хотів грати жіночої ролі. Мало не побилися, але, слава богу, артист перекричав усіх і пригрозив, що він плюне на все, якщо його не слухатимуть. Отже, цю роль дали малярові Йові, бо встановили, що він схожий на Пелу.

— Пело, сядь коло мене! — дражнячись, смикнув його Миливой, коли той після розподілу ролей, ледве стримуючи лють, докінчував малювати якісь вікна.

— Відчепися, собако! Не гавкай! — огризнувся Йова, замахуючись пензлем.

Усіх розпирало від сміху, але ніхто не наважувався сміятися, щоб не було сварки. Хтось уже в дверях гук­нув:

— Пело, не сердься!

Лається Йова на чім світ стоїть; кинув у гребінника пензлем, рвонувся, щоб спересердя порвати свої тво­ріння.

Знову крик і буча. Ледве вмовили його, що то жарт і не треба його приймати близько до серця.

— Кожну роль потрібно грати з любов’ю, — декламує артист, закінчуючи свої повчання про мистецтво.

(Наступна частина)