Tag Archive | началник

Крали Марко за втори път между сърбите (5/5)

(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

 

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.

Крали Марко за втори път между сърбите (2/5)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

  1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
  2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
  3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
  4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Крали Марко за втори път между сърбите (1/5)

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

 

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)