Tag Archive | Народ

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)

Страдия (7/12)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

  1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
  2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
  3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)

Мертве море (3/5)

(Попередня частина)

Я дуже багато подорожував світом. Дехто цьому вірить, але чимало не вірить: мовляв, усе це я вига­дав. Дивно! Зрештою, хто що сказав — це мене ані­трохи не обходить. Основне: я сам вважаю, що я дуже багато подорожував.

Подорожуючи світом, людина набачиться всякого, часто й такого, чого ані в сні не снила, ані в думці не уявляла. Читав я в одній англійській газеті, як уся англійська преса гостро напала на якогось грішного англійця, що опублікував свої дорожні нотатки про Сербію. Я читав ці нотатки, і вони мені видалися до­сить правдивими, але ніхто з англійців не повірив навіть, що десь існус така країна, як Сербія, не кажучи вже про те, що про неї він написав. Його на­звали вигадником, навіть божевільним. Ось тепер кри­тики хай і переконаються, що в світі всяке можна побачити, і нехай не кричать безперестану: неправди­во, не відповідає дійсності; ці особи ніби з Місяця впали (вони не бачать, як поряд з ними живуть інди­віди, які набагато гірші за тих, котрі впали з Місяця), а їхня стереотипна «червона нитка», що хтозна-де проходить через твір, мені вже в печінках сидить.

Отож так само й я, подорожуючи, натрапив на якесь дивне чи то місто, чи то невелику державу.

Перше, з чим я зіткнувся в тій країнці (гаразд, так і називатимемо її), були політичні збори.

«Чудово, нічого не скажеш; ну й ускочив!» — поду­мав я невдоволено, бо в Сербії я вже одвик од полі­тичних зборів та участі в державних справах: усе те одне з одним так перемішалось і помирилося, що на­віть нема з ким чесно посваритися.

Я здивувався. Політичними зборами керував пред­ставник влади в тій частині країнки, — його, здається, звуть окружний начальник, — він же й ініціатор тих зборів.

Багато громадян — сонні, запухлі від спання, деякі дрімають навстоячки, роти в них напіввідкриті, очі позаплющувані, голови хилитаються направо-наліво, угору-вниз; хитнуться дві голови сильніше, стукнуться, обидва політики здригнуться, подивляться тупо один на одного, без найменшого здивування, очі в них знову заплющуються, і вони далі ревно клюють носами. Ба­гато хто ліг і спить, тільки хропіння розлягається, хоч вуха затуляй. Щоправда, було чимало й таких, що не спали, але вони терли очі та позіхали солодко й го­лосно, мовби задля більшої гармонії вирішили допо­могти тим, хто хропів хором. Дивлюся, аж з усіх боків стражники зносять громадян. Завдасть собі стражник одного на плечі й тарабанить його на збори. Деякі з них сумирні, мовчать і дивляться байдужим погля­дом навколо себе, деякі заснули, але є й такі, що пручаються та вириваються. Кількох, упертих, тягнуть зв’язаними.

— Чиї це збори? — питаю одного.

— А хто його зна! — відповідає той байдуже.

— Очевидно, не опозиції?

— Опозиції! — відповідає він, навіть не дивлячись, хто його запитує.

— Невже влада скликає опозиційні збори, та ще й силоміць людей на них тягне? — питаю.

— Влада!

— Та невже уряд сам проти себе виступає?

— Мабуть! — відказує той з досадою, ніби збенте­жений таким запитанням.

— Може, ці збори проти народу? — питаю.

— Може! — відповідає той так само.

— А що ти думаєш?

Він подивився на мене тупо, якось недоумкувато, здвигнув плечима й розвів руками, мовби хотів ска­зати: «А мені байдуже!»

Покинув я його й хотів було вже підійти до іншого, але, побачивши, що обличчя того чоловіка позбавлене будь-якого виразу, одразу ж відмовився від цієї без­глуздої, марної спроби.

Раптом почув я грізний голос:

— Що це значить? Ніхто живий не хоче бути в опо­зиції! Цього далі терпіти не можна. Усі до одного під­тримують владу, усі покірні, усі тихі, і то тягнеться так із дня в день, аж остогидла ця покірність.

«Ну, просто чудовий, вихований народ!» — подумав я, заздрячи цій ідеальній країнці. Тут, мабуть, навіть моя покійна дядина не охкала б і не пророкувала різ­них небезпек. Люди освічені й слухняні, набагато спо­кійніші, ніж від нас, дітей, вимагав добрий старий учитель, бо їхня сумирність та зразкове поводження розлютили навіть миролюбну поліцію.

— Якщо ви й далі будете такі, — кричить начальник сердито, — тоді ми заграємо іншої, влада указом при­значить опозиціонерів. Це на годину роботи, а таке, якщо ви не знали, в інших країнах робиться: вождем крайньої, непримиренної опозиції проти теперішнього режиму призначається ось той, з річною платнею п’ятнадцять тисяч динарів; членами центрального комітету опозиційної партії — той, і той, і той, і той, і бувайте здорові. А опозиціонерами такого-то окру­гу — той і той, і спокій у країні. Не можна так далі. Уряд уже винайшов спосіб, як заснувати й одну га­зету, яка б виступала проти нього. З цією метою вже провадяться переговори і дібрано добрих, певних, вір­них людей.

Громадяни, тобто опозиціонери, сонно дивляться на окружного начальника, і на їхніх обличчях — ані най­меншої зміни від його слів. Не дивуються, не проте­стують, не радіють — нічогісінько, мовби начальник нічого й не говорив їм.

— Отже, зараз ви опозиція! — наказує начальник.

Усі дивляться на нього й мовчать, спокійні, бай­дужі.

Він узяв список присутніх, зігнаних на збори, й по­чав перекличку.

— Усі тут! — мовив він задоволено, закінчивши пере­кличку.

Начальник відкинувся на спинку крісла й радісно потер руки.

— Прекра-а-асно! — сказав він, усміхаючись. — Те­пер з ім’ям божим почнемо!.. Ваше завдання, як про­тивників теперішнього режиму, якомога різкіше на­падати на уряд, засуджувати його політичний курс, зовнішню й внутрішню політику.

Люди поволі оговтувалися, один став навшпиньки, підніс руку й пропищав слабким голосом:

— Я, прошу пана, знаю притчу про опозиціонера.

— Ну-ну, розповідай.

Громадянин відкашлявся, поворушив плечима й по­чав розповідати таким тоном, ніби кукурікав, точні­сінько, як ми відповідали в початковій школі й пере­казували повчальні оповідання:

— Жили-були два громадянини: один звався Милан, а другий — Ілля. Милан був добрий і слухняний гро­мадянин, а Ілля — негідний і поганий. Милан слухався своєї доброї влади в усьому, а Ілля був непутящий і не слухався своєї доброї влади, а голосував проти урядових кандидатів. Добра влада покликала до себе і Милана, і Іллю та й каже: «Гаразд, Милане, ти доб­рий і слухняний громадянин; за це тобі ось повно гро­шей, і, крім того, разом з теперішньою своєю службою дістанеш ще одну, з кращою платнею». Сказала це влада і простягла доброму Миланові повний гаман з грішми. Милан поцілував добру владу в руку й ве­селий подався до свого дому. Потім влада обернулася до Іллі та й каже: «Ти, Ілля, поганий і негідний гро­мадянин, через те я тебе заарештую й забираю в тебе ту платню, яку ти одержував, — віддам її добрим і по­кірним». Прийшли жандарми й негайно заарештували поганого, непутящого Іллю, і він сам багато страждав і свою сім’ю засмутив. Так буває з кожним, хто не слухає свого старшого і свою владу.

— Дуже добре! — сказав начальник.

— А я, прошу пана, знаю, чого вчить нас це опо­відання! — вихопився інший громадянин.

— Гаразд! Кажи!

— З цього оповідання бачимо, що треба слухатися всякої влади, і тоді щасливо житимеш зі своєю роди­ною. Добрі й слухняні громадяни не роблять, як Ілля, тому їх кожна влада любить! — каже опозиціонер.

— Правильно, а який найперший обов’язок доброго й слухняного громадянина?

— Найперший обов’язок доброго громадянина-патріота — вранці вставати з ліжка.

— Дуже добре. Є ще якісь обов’язки?

— Так, є.

— Назвіть.

— Громадянин повинен одягнутися, вмитися й по­снідати.

— А далі?

— Далі він спокійно виходить з дому і йде прямо на свою роботу, а якщо не має роботи, то йде до шинку і там чекає обіднього часу. Точно в полудень повертається спокійно додому й обідає. Після обіду п’є каву, чистить зуби і лягає спати. Добре виспав­шись, громадянин умивається і йде на прогулянку, потім — до шинку, а коли настане пора вечеряти, по­вертається прямісінько додому й вечеряє, після вечері лягає в ліжко і спить.

Багато опозиціонерів розповідали розумні, повчальні оповідання і пояснювали, чого вони нас вчать. Потім опозиціонери перейшли до своїх переконань і прин­ципів.

Один громадянин запропонував закінчити збори і разом піти до шинку на склянку вина.

Тут думки поділилися, і дійшло до бурхливих деба­тів. Уже ніхто не дрімав.

Пропозицію було поставлено на голосування, щоб узяти її за основу. Після голосування начальник ого­лосив, що пропозицію прийнято в основному — йти до шинку, а тепер треба обговорити деталі: що там пити?

Одні хочуть вино і содову воду.

— Не хочемо, — кричать інші, — пиво краще!

— Яз принципу не п’ю пива! — каже один із першої групи.

— А я з принципу не п’ю вина.

Так було зачеплено принципи й переконання, і роз­горнулися бурхливі дебати.

Хтось згадав каву (якась надзвичайно мізерна мен­шість), але один з-поміж них дістав годинника, поди­вився на циферблат і сказав:

— П’ять хвилин по третій! Ні, пити кави я вже не можу. Я з принципу п’ю каву тільки до третьої го­дини пополудні, а пізніше — ні за що в світі.

Після докладного обговорення, яке тривало весь піс­ляобідній час, почалося голосування.

Начальник, як гідний представник влади, поводився об’єктивно й справедливо. Нічим не ущемляв свободи волевиявлення. Кожному громадянину дозволив мир­но, парламентським шляхом віддати свій голос за своє переконання. Зрештою, це право і законом дане, то навіщо його відбирати?

Голосування відбувалося з дотриманням усіх про­цедур.

Коли голосування було закінчено, встав начальник, поважний, серйозний, як і годиться голові політичних зборів, і ще поважнішим голосом повідомив наслідки волевиявлення:

— Переважна більшість висловилася за вино і со­дову воду, друге місце посідас трохи менша фракція, яка тільки за вино, потім іде фракція, іцо вислови­лася за пиво. За чорну каву голосувало троє (двоє — за солодку, один — за несолодку), і, нарешті, один го­лос подано за каву з молоком.

Той, що голосував за каву з молоком, я забув ска­зати, почав було виступати проти уряду, але маси зчинили шум і заглушили його дитячу витівку. Піз­ніше той чоловік знову став говорити, ніби він проти сьогоднішніх зборів, бо то, мовляв, не збори опозиції, а просто владі захотілося розважитись, але й цього разу опозиціонери не дали йому говорити.

Начальник, помовчавши трохи, додав:

— Щодо мене, то я питиму пиво, бо мій пан міністр ніколи не п’є вина й содової води.

Раптом опозиція похитнулася, всі повідомили, що й вони за пиво (крім того, який голосував за каву з мо­локом).

— Я не хочу впливати на вашу свободу вибору, — сказав начальник, — і закликаю вас залишитися при своєму переконанні.

Боже борони! Ніхто навіть чути не хоче про пере­конання, всі доводять, що наслідки голосування ви­падкові, що вони не відбивають справжніх настроїв; зрештою, вони й самі дивуються, як це воно так ста­лося.

Збори закінчилися чудово, і після тривалої й важкої політичної дискусії вся опозиція пішла до шинку.

Пили, співали, проголошували тости і за уряд, і за народ, а поночі всі статечно й тихо розійшлися додо­му.

(Наступна частина)

Демон (2/2)

(Попередня частина)

Зійшов місяць, засвітилися зорі. Порипують вітря­ки, пісні вечорові лунають довкола. Краса неска­занна!

Стара мати плаче сама перед хатою і все молиться богу, а малий Івиця сидить на порозі й бавиться, роз­мотуючи клубки з бабиного кошика.

А Джордже тим часом ішов попереду жандарма, далеко від свого дому.

Задуманий, приголомшений тим незрозумілим ви­падком, він не мав часу насолоджуватися любими його серцю вечоровими піснями.

Ой світи, місяченьку, світи миленькому!

Тільки юний мрійник може осягнути всю гіркоту його дум і почуттів.

Якийсь селянин їхав перед ними з повною гарбою збіжжя. Дзвіночки на волах подзенькували чисто, в такт волячій ході, а селянин співав уголос:

Нічка темна, темна, ще й похмура,
Моє серце облягла зажура!

Джордже ще ніколи так виразно й так близько, як зараз, не сприймав тієї пісні, що її викресав біль з грудей народних.

Наступного ранку, після того, як з ласки поліцей­ських провів ніч під наглядом у корчмі, невиспаний, зморений невеселими думками, Джордже стояв перед паном начальником поліції.

Начальник запитує, а писарчук пише.

— Як звешся?

— Джордже Андрич.

— Чим займаєшся?

— Студент.

Ця обставина в очах начальника, безперечно, тіль­ки збільшує його провину.

— Скільки тобі років?

— Двадцять один.

— Чи притягався до відповідальності?

— Був залишений без обіду в першому класі гім­назії.

— За що?

— Одного учня назвав швайкою!

Начальник задумався на мить, подивився в книжки й пробурмотів сам до себе:

— Отже, за образу честі!.. Хто накладав покарання?

— Староста класу.

— А до судової відповідальності притягався?

— Як міг притягатися до судової відповідальнос­ті, коли я ще студент?

Начальник знову замовк, думав, думав, нарешті буркнув:

— Тут ідеться про державний злочин.

І перш ніж далі провадити допит, він відкашляв­ся, скурив цигарку й випив склянку води — готувався до серйозної розмови.

— Що ви читали вчора?

—  «Демона»

— Записуй! — кинув начальник писарчукові. — Чи ще комусь читали?

— Ні, але радив би прочитати кожному, бо це чу­дова річ.

— Подумайте добре, що кажете, адже ви відповіда­єте представникові влади. Ви вважаєте, що це чудова річ?

— Надзвичайна!

— І ви смієте таке стверджувати?! Пиши: читав, ще й усупереч державним законам називає чудовим те, що заборонено.

— Бога ради, пане, хіба це злочин — сказати, що «Демон» Лєрмонтова — чудова річ, і хіба таке зако­ном заборонено?

— Ти мені не викручуйся! Хто тебе про Лєрмонто­ва питає? Гляди, щоб гірше не було, бо жарти зі мною погані!

— Я кажу про те, що ви мене питаєте!

— Про що?!

— Та ж про «Демона», кажу, це гарна річ.

— Ну?!

— Я й кажу, що Лєрмонтов — геніальний і відомий поет.

— Ти не забивай мені баки, а ліпше скажи, що тобі в цій книжці подобається — ось що я хочу зна­ти, зрозумів? — крикнув начальник і затупав ногами, аж усе затряслося.

Джордже був здивований, але мусив щось відпові­сти, то й почав декламувати перші-ліпші рядки:

Клянусь я днем, коли повстанув
Цей світ, розкинутий кругом,
Клянусь огнем його останнім
І правди вічним торжеством.

— Досить! Не роби з мене дурня й не городи казнащо! — гримнув начальник, люто грюкнувши кулаком по столу.

— Ви ж самі запитуєте!

— Я знаю, про що запитую, а ти відповідай, поки не дізнався, що я вмію.

Писарчук колупається в зубах і вибалушеними очи­ма дивиться то на свого начальника, то на студента, не в силі збагнути, про що вони торочать.

— Я вас запевняю, що це «Демон»! —каже Джор­дже, вже обливаючись потом.

Начальник, подумавши, знову питає:

— Отже, це вірші?!

— Так, Лєрмонтов — поет!

— Ти знову викручуєшся!

— Та це ж він написав!

— Хто?

— Лєрмонтов.

Начальник подзеленькав дзвоником і наказав пошу­кати Лєрмонтова в «Поліцейському віснику».

— А переклав Змай!

— Що переклав?

— Та цю ж книжку!

— А хто такий Лєрмонтов?

— Він росіянин.

— Так він росіянин?! — перепитав начальник і ви­тріщив очі, не знаючи, що далі казати.

Повернувся писарчук і доповів, що в «Поліцейсько­му віснику» Лєрмонтова немає.

Начальник поліції тільки після довгого пояснення зрозумів, що поетів не друкують у «Поліцейському віснику» і що книжка ця дозволена та для всіх до­ступна. Але наказав принести з бібліотеки якусь збір­ку Змаєвих поезій, щоб переконатися, що це таки правда. Нарешті зм’як і заговорив люб’язнішим то­ном:

— Гаразд, гаразд, пане, ми розберемося; а цю росій­ську книжку про всяк випадок, знаєте, залиште, я перегляну її. Робота в нас, як бачите, нелегка. Ми псуємо стосунки з людьми, але робимо це з обов’язку. А люди не розуміють, думають, що то я так хочу!

— Бувайте здорові.

— Ідіть здорові, вітайте своїх, ми вас трохи пому­чили!

Це, може, сталося десь, колись, у якійсь дивній кра­їні, а може, й зовсім не було цього на нашій землі, якщо випадково на Місяці є люди. Одне безпереч­не — мій сон. Приємно мені снити, і я не бажаю роз­чаровуватися, як Джордже. Він тепер уже трохи по-іншому думає, а не тільки марить поезією.

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)

Як у Страдії… (3/3)

(Попередня частина)

II. СЕРБСЬКА МОВА

І цей предмет викладається вкрай незадовільно. І в букварі, і в читанці, і в хрестоматії повно небезпеч­них речень, спрямованих проти державного ладу, про­ти правильного розвитку нашої багатостраждальної країни.

Наприклад, у букварі написано, та ще й великими літерами: «Одна людина всього не знає». «Більше ба­чать чотири ока, ніж два». «У хлібороба чорні руки, зате білий хліб». Ось чого вчать дітей уже в сім ро­ків. «Одна людина всього це знає»! Бачите, що в тій прегарній школі діється! Даруйте, шановні, а якщо та одна людина — перший міністр (адже ніхто, гадаю, не заперечуватиме, іцо й він людина), то що — він не знає всього? Ні, тут треба сказати: «Він знає все!» Або оте — «Більше бачать чотири ока, ніж два». Куди це годиться! Таке потрібно викинути й замість нього написати: «Два генеральські ока бачать більше, ніж увесь народ!» Речення: «У хлібороба чорні руки, зате білий хліб» пахне соціалізмом, навіть нігілізмом. Це треба сказати краще: «У хлібороба чорні руки, проте він не сміє їсти білого хліба». Що б то була за країна, якби в ній допускали, щоб якісь селяни, робітники й шмаровози з чорними ручиськами їли білий хліб! Це ж анархія, неповага до конституції й законів, підбурен­ня народу до бунту! Добрий селянин повинен голоду­вати і тільки час від часу посьорбати трохи вівсяної бурди, а білий хліб хай буде для панів міністрів!

А втім, і в букварі, і в читанках є навіть дуже гарні місця. їх треба залишити, але трохи краще прокомен­тувати.

Ось яке гарне місце в букварі: «З’їла коня трава. З’їло зерно курку. З’їла капуста цапа». Це вже інша річ, таке годиться для дітей.

На уроці бесіда розгортається так:

— Коли курка зайде до комори, де є пшениця, то що слід робити?— питає вчитель учня.

— Коли курка зайде до комори, де є пшениця, то курку треба добре оберігати.

— Від чого треба оберігати курку?

— Курку треба оберігати від пшениці, бо якесь лихе, погане зерно може схопити її, розірвати й з’їсти.

— А курка яка?

— Курка добра й милостива, вона кожне зерно лю­бить, береже й доглядає, як свою дитину.

— А зерно яке?

— Зерно погане, воно — кровожерний, лютий звір, не шанує добру курку, яка турбується про нього, а навпаки, душить її, невдячне, і з’їдає. Тому треба доб­ру курку оберігати від лихого зерна.

— Правильно, малий! Сідай на місце.

Так само вчитель повинен вести розмову з учнями про коня і траву, про цапа й капусту. Для цапа теж потрібна охорона, щоб оберігати його від лихої зажер­ливої капусти, бо інакше капуста, це жорстоке ство­ріння, заріже його і з’їсть, а трава зжере коня, як тільки побачить його.

Можна залишити й таке речення в читанці: «Хто правду шукає, той корову втрачає!»

— Що краще — правда чи корова? — запитає вчи­тель.

А учень відповість:

— Корова краща!

— Чому корова краща?

— Корова краща, бо вона дає свіже й смачне моло­ко, а з молока ми робимо сир, сметану, масло.

— А що ми маємо з правди?

— За правду б’ють, садовлять до в’язниці, від неї болить голова!

— Правильно. Ти добре вивчив урок, а тепер скажи мені: краще їсти молоко, сир, сметану і масло чи бути битим і сидіти у в’язниці?

— Краще їсти молоко, сир, сметану і масло, ніж бути битим і сидіти у в’язниці.

— Чого нас учить той вислів?

— Він нас учить, що корову треба шанувати біль­ше, ніж правду.

— Яка корова?

— Корова добра, і ми її любимо.

— А правда?

— Правда погана й лиха, і ми повинні її ненави­діти!

— Чи добра дитина ненавидить правду?

— Добра дитина ненавидить правду і зневажає кожного, хто її домагається!

— Правильно, малий, ти будеш зразковий громадя­нин. З таких і міністри бувають.

І граматика викладається тепер не так, як треба. Приклади погані, непродумані, навіть небезпечні для сербської держави. Треба в усьому бути пильним, за­вбачливим, адже сказано: диявол не дрімає. Теперішня граматика просто кишить непевними словами. Іменни­ки, щоправда, досить лояльні, але й серед них трапля­ються такі небезпечні, що їх не можна терпіти, бо вони шкодять правильному, мирному розвиткові на­шої країни. Найгірше те, що ці зухвалі іменники ра­зом з ненадійними, бунтівними елементами з групи дієслів і прикметників можуть зробити переворот в країні. А це в нас було б не первина. Кажуть, що в якійсь країні кілька слів — не знаю точно яких, але мені здається, що це були саме прикметники (вони, коли увійдуть в силу, стають гірші від скажених псів) — хотіли занапастити країну й престол, але, бог дав, патріотична влада помітила це і врятувала милу вітчизну, вчинивши державний переворот! Небезпечні прикметники було негайно викреслено із словника й граматики, а указом оголошено, що ніхто, в інтересах корони й вітчизни, не сміє вживати ні усно, ні писем­но тих жахливих слів. І запанував спокій у країні! Народ, щоправда, жив, прикупивши лиха, але без тих слів почував себе щасливим, а держава розвивалася й міцніла так, що з малої країни стала великим і мо­гутнім царством.

Як бачимо, нещасні іменники, прикметники, займен­ники, дієслова і прислівники (іноді навіть сполучник чи займенник буває жахливим, притаєним хижаком) можуть виявитися фатальними для країни і стати на заваді геніальним планам патріотичної й кмітливої влади. І всі енергійні намагання Цинцар-Марковича та його міністрів ощасливити Сербію нараз підуть пра­хом через немилосердну й антипатріотичну граматику.

Отже, із граматики треба якнайскоріше викинути такі іменники, як правда, свобода, збори, конституція, закон та інші небезпечні, підступ­ні слова, які підбурюють народ!

Для чого діти мають учити хоч би й те, як ці слова змінюються за відмінками, коли є кращі, патріотичні іменники. Хай відмінюють достойні слова, такі, як слухняність (воно повинно вживатися з означен­нями беззастережна, рабська, народна), скасування, утиски, розганяння, пере­ворот (з означенням державний), безвідповідальність, сваволя, примха і т. д.

Так само розумно й з любов’ю до вітчизни треба викладати дієслова.

Дієслова бувають перехідні (зворотних не треба згадувати, бо сам термін якийсь підозрілий). Пере­хідні дієслова мають при собі додаток, на який спря­мовується дія. Але є багато дієслів, які вимагають особливих додатків. Наприклад, дія, названа дієслова­ми переслідувати, побити, розігнати, за­арештувати, вислати, переходить лише на до­даток, виражений словом радикал (або опози­ціонер). Отже, переслідуємо радикалів, висилаємо радикалів, б’ємо радикалів. На інші додатки ця дія не поширюється.

Дієслова нагородити, обдарувати і ще де­які вживаються тільки з такими додатками (зрозумі­ло, в знахідному відмінку), як блюдолиз, кре­тин, підлабузник, міністр, негідник, жан­дарм тощо.

При дієслові скасовувати може бути чимало до­датків: конституція, сенат, закон, скупщи­на, незалежність (з означенням судова) і по­дібні. Дієслово хотіти вимагає при собі додатків абсолютизм, покора (зрозуміло, беззастережна, рабська), влада (за правилами має ви­ступати лише з означенням необмежена), біль­шість. Наприклад: уряд хоче більшості. Під­мет — уряд, присудок — хоче (час теперішній), дода­ток — більшості. Тут від дії уряду терпить біль­шість.

З неперехідних дієслів дуже важливі дієслова під­такувати, догоджати. Ці дієслова вимагають додатка в давальному відмінку. Наприклад: підта­кувати владі. Дію, виражену дієсловами терпі­ти, мовчати, мучитися, працювати, вико­нує народ. Народ терпить (ось і народ виступає діячем, і цей іменник іноді буває підметом у реченні).

Дієслово думати треба вилучити, бо воно дуже небезпечне для державного ладу та існуючого режиму в країні.

Особливу увагу слід звернути на синтаксис. У ньому йдеться про якийсь порядок слів у реченні. Таке го­ворити дітям — значить давати їм поняття про поря­док, а це небезпечно. У цій країні ні в чому нема по­рядку, скрізь панує хаос, а тут слова мають порядок. Дітям треба пояснити, що в мові старих слов’ян був сякий-такий порядок слів, але то соціалізм у грамати­ці. Це треба зруйнувати в інтересах престолу й віт­чизни. Старий синтаксис був шкідливий і революцій­ний! У ньому, за якимись дурними правилами, слово народ у реченні могло стояти на першому місці. На­род повинеп і в житті, і в історії, і, звісно ж, у речен­ні бути на останньому місці. Перше місце посідає влада (міністри), поліція, жандарми, стражники і до них подібні люди високого гатунку.

То й не дивно, що народ вимагає поваги до законів, хоче якогось порядку, якщо сербським дітям ще змал­ку про це товкмачать. Відкрий будь-яку книжку, всю­ди натрапиш на якийсь закон, хай би він скис. Закон, закон, закон!.. Строго визначені правила. Порядок! Та ще й учитель перед усіма каже: «У граматиці, діти, як і в житті, є закони, за якими…» Цить, таку вашу. Даруйте, пане вчителю, ми так далі не можемо: «За­кон, як у житті, як у державі!» Киньте ці штучки!

І дурневі зрозуміло, куди ви хилите. Досить уже на­страждалася країна від тих заразних і шкідливих ідей, досить натерпівся цей бідний народ через отакі під­ривні елементи. Країні потрібен спокій, щоб вона могла зміцнити свою економіку й господарство!

Зрештою, хай і згадувалися б закони в тих предме­тах, грець із ними, але, що найгірше, ніде дітям не говориться, що закони в науці можуть раз по раз змі­нюватися, а навпаки, скрізь твердиться, що вони сталі.

Тому надалі треба буде пояснювати дітям так: «Діти, всі ви знаєте, що в нашому суспільстві, як і в будь-якому іншому, немає певних правил, якихось певних, сталих законів, за якими уряд керує державою, ті за­кони й правила постійно змінюються; точніше, закони й правила — це примхи влади. Що влада накаже, це й закон на сьогодні (закон наш дай нам днесь)! Так само, діти, й у граматиці. Тут нема сталих правил і законів, вони залежать від волі старших».

Як чудово таке навчання впливатиме на молоді ду­ші; такі учні будуть зразковими, лояльними громадя­нами!

Заради підготовки учнів до майбутнього громадсь­кого життя в Сербії вчитель сербської мови щодня мінятиме правила граматики, а по змозі й кілька разів на день. Що більше, то краще. На одпому уроці він казатиме, що слово народ чоловічого роду, влада — жіночого; а на наступному уроці скаже, що те вчо­рашнє правило скасоване і тепер народ — жіночого роду, влада — чоловічого (звідси й слово народ треба відмінювати, як раніше змінювалася влада, — народ, народи, народі). Учитель скаже, що «іменник означає назву предмета», і відразу ж повто­рить, що за новими правилами іменник означає дію або стан предмета. А через кілька уроків учитель хай ска­же: «Діти, правило, яке псувало репутацію сербської мови, скасовується, а натомість запроваджується пра­вило з минулого четверга. Тепер правила шануватиму­ться, відтепер будемо постійно дотримуватися таких законів (перераховує). Отже, почнемо спочатку!» На­шій мові потрібен спокій, щоб вона могла розвиватися й міцніти. А спокій той забезпечать їй оці правила. На­став час рішуче взятися за те, щоб урятувати сербську мову від труднощів, які привели її на край загибелі.

А цього досягнемо тільки тоді, коли всі разом докла­демо зусиль, щоб ці рятівні правила втілити в життя. Хай живе сербська мова!

«Дорогі діти, оскільки, як встановлено, теперішні правила йдуть на шкоду нашій милій сербській мові, то теперішні правила граматики замінюються прави­лами, скасованими позаминулого четверга. Ми будемо ними керуватися, бо цього вимагають інтереси нашої мови, якій потрібна впорядкованість, щоб вона могла спокійно й на повну силу розвиватися й удосконалю­ватись!»

Так будуватиметься викладання, і це привчатиме дітей бути слухняними й порядними, тихими грома­дянами своєї країни, громадянами, які не думатимуть про такі безглузді речі, як конституція, парламент, сталість, повага до законів, усталений порядок!

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)