Tag Archive | Народно събрание

Страдия (12/12)

(предишна страница)

Горкото ново правителство веднага трябваше да започне да мисли върху разни работи, а министрите в Страдия не бяха свикнали на това. Откровено казано, те се държаха юнашки и с достойнство няколко дена. Докато не похарчиха и последната стотинка от държавната хазна, те приемаха през деня с весели и бодри лица многобройци делегации от народа и държаха трогателни речи за щастливото бъдеще на скъпата им, измъчена Страдия, а когато се спуснеше нощта, устройваха бляскави и скъпи гощавки, където се пиеше, пееше и се вдигаха патриотични наздравици. Но когато държавната хазна остана съвсем празна, господа министрите започнаха да мислят сериозно и да се договарят какво би трябвало да се предприеме при това отчаяно положение. С чиновниците беще лесно. Те и без това бяха свикнали да не получават заплата по няколко месеца. Пенсионерите пък са възрастни хора, поживели са си. А войниците, разбира се, трябва да свикнат с мъки и несгоди, а няма да е лошо и да погладуват геройски. На доставчиците, предприемачите и на всеки друг добър гражданин на щастливата Страдия лесно ще им обяснят, че изплащането на техните сметки не е включено в тазгодишния бюджет. Обаче на самите министри не им е лесно, защото те, разбира се, трябва да плащат, за да пишат и говорят за тях хубави неща. Не е лесен и въпросът за много други позначителни неща, защото има доста работи, които са поважни, отколкото самата Страдия.

Загрижиха се министрите и тогава им хрумна мисълта, че трябва да се засили стопанството. Затова решиха страната да вземе по-голям заем. Но тъй като около сключването на заема трябваше да се похарчат доста пари за заседания на Народното събрание, за командировки на министрите в чужди държави, министрите решиха за тази цел да оберат от държавните каси всичките вложения на частни лица и да помогнат на отечеството, което пъшка под тежестта на мизерията.

В цялата страна настана смут: в едни вестници се говореше за министерска криза, в други, че правителството благоприятно е завършило преговорите за заема, в трети — и едното, и другото, а правителствените вестници пишеха, че никога досега в страната не е имало такова благоденствие.

За този спасителен заем започна да се говори все повече и повече. Вестниците пълнеха все повече колоните си със статии по този въпрос. Във всички среди се породи силен интерес към тоя въпрос и насмалко не се стигна дотам, всички да преустановят работата си. И търговците, и доставчиците, и чиновниците, и пенсионерите, и свещениците — всички бяха обхванати от някакво трескаво, напрегнато очакване. Навсякъде, на всяко място се приказваше, разпитваше и гадаеше само за това.

Министрите отскачаха ту до една, ту до друга чужда страна. Първо пътуваше един, след това друг, пък и по двама-трима наведнаж. Народното събрание беше на поста си. И там се разискваше, решаваше. Най-сетне решиха да се сключи заем на бърза ръка. След това се разотидоха по домовете си, а отчаяното любопитство на общественото мнение растеше все повече и повече.

Когато се срещнеха двама души на улицата, вместо поздрав започваха веднага:

— Какво става със заема?

— Не зная.

— Водят ли преговори?

— Сигурно.

Министрите все по-често и често посещаваха чужди страни и се връщаха обратно.

— Министърът си е дошел? — питаше някой.

— И аз чух.

— Какво е постигнато?

— Вероятно всичко е благополучно.

Докато най-сетне правителствените вестници (правителството винаги има по няколко вестника — впрочем всеки министър има свой вестник — по един или два) съобщиха, че правителството е завършило преговорите си с една чуждестранна финансова група и че резултатите са много добри.

„С положителност можем да кажем, че след някой ден заемът ще бъде сключен и парите доставени в страната.“

Народът малко се поуспокои. Правителствените вестници обаче съобщиха, че след два-три дни в Страдия ще пристигне пълномощникът на тази банкова група, г. Хорие, за да подпише споразумението.

Чак тогава започнаха устни и писмени разправии. Въпросите, нетърпението, огромното нервно любопитство заедно с големите надежди, възлагани на този чужденец, който трябваше да спаси страната, достигнаха своя връх.

За нищо друго не се говореше, нито мислеше освен за този Хорие. Пуснаха се слухове, че бил пристигнал и отседнал в еди-кой си хотел и тълпа любопитен народ — мъже и жени, старо и младо — хукна към хотела. Хукна с такава сила и свирепост, че изпотъпка и смачка по-възрастните и по-слабите.

Появи се на улицата някакъв чужденец, пътник, и някой веднага каже на другаря си:

— Виж, някакъв чужденец! — и го погледне многозначително, като че ли го пита с погледа си: „Да не би това да е Хорие?“

— Да не би да е той? — пита вече другият.

— И аз мисля такова нещо.

Разглеждаха чужденеца от всички страни и стигаха до заключение, че е именно той. И след това из града вече ходеше слух, че са видели Хорие. Тази новина така бързо се разнасяше и преминаваше през всички обществени слоеве, че след един-два часа целият град твърдеше достоверно, че той е тук, че хората са го видели лично и са разговаряли с него. Полицията се раздвижи, министрите се обезпокоиха и тичаха навсякъде, за да се срещнат с него и да му засвидетелствуват уважението си.

Но него го нямаше.

На другия ден вестниците съобщиха, че вчерашната вест за пристигането на Хорие не била вярна.

Докъде стигна всичко това, личи най-добре от следното събитие.

Един ден отидох на, пристанището, където спираше един чужд кораб.

Корабът пристигна и пътниците започнаха да излизат. Аз приказвах за нещо с един мой познат, когато изведнаж народът се втурна с такава сила към кораба, че един, който тичаше, насмалко не ме събори.

— Какво става?

— Кой е? — започнаха да питат много хора.

Той! — отговаряха им,

— Хорие?

— Да, пристигнал!

— Къде е, къде е? — бръмчеше тълпата и хората се блъскаха, натискаха, зяпаха към парахода, караха се, надигаха се на пръсти. Всеки искаше да бъде по-близко.

И наистина видйх един чужденец, който се молеше и викаше да го пуснат, че имал бърза работа. Човекът едвам говореше, по-точно пъшкаше, притиснат и смачкан от любопитния народ.

Полицаите веднага разбраха каква е първата им задача и изтичаха да съобщят на министър-председателя, на останалите членове от правителството, на кмета, на църковните първенци и на останалите високопоставени лица в страната, че той е пристигнал.

И след малко в тълпата се чуха гласове:

— Министрите, министрите!

И действително министрите пристигнаха заедно с всички високопоставени лица на Страдия. Всички бяха облечени в официални дрехи, с всичките си ленти и многобройни ордени (при обикновени случаи не носеха всичките, а само по няколко). Народът се раздели на две части, така че чужденецът остана от едната страна сам в средата, а от другата се появиха министрите, като вървяха насреща му.

Те се спряха на прилично разстояние, свалиха шапките си и се поклониха до земята. Същото направи и народът. Той изглеждаше малко смутен, изплашен и в същото време силно учуден, но не мръдна от мястото си, стоеше неподвижен като статуя. Министър-председателят направи крачка напред и започна:

— Достойни чужденецо, твоето посещение в нашата страна ще бъде записано със златни букви в историята, защото това незабравимо посещение представлява епоха в нашия държавен живот. Твоето идване носи щастливо бъдеще на нашата родна Страдия. От името на цялото правителство, от името на целия народ аз те поздравявам като наш спасител и извиквам: „Ура!“

— Ура! Ура! Ура! — екна въздухът от възгласите на хиляди гърла.

След това църковният глава започна да пее религиозни песни, в престолния град на Страдия забиха черковните камбани.

Когато се свърши и тази част от официалното посрещане, министрите с любезни усмивки на лицата си, с покорност се приближиха до чужденеца. Те се ръкуваха поред, след което останалите се отдръпнаха и застанаха без шапки с наведени глави. Министър-председателят взе под мишница куфара му с някакво страхопочитание, министърът на финансите пое бастуна на забележителния човек. Понесоха тези работи като някакви светини. Куфарът, разбира се, беше светиня, защото в него сигурно се намираше съдбоносният договор. Именно в тоя куфар вече се намираше бъдещето, щастливото бъдеще на цяла една страна. Затова и министър-председателят разбирайки какво носи в ръцете си, изглеждаше тържествен, преобразен, горд, защото в ръцете си носеше бъдещето на своята Страдия. Църковният глава, като човек, надарен от бога със силен дух и голям ум, веднага разбра значението на тоя куфар и с останалите свещеници заобиколиха министър-председателя и започнаха да пеят религиозни песни.

Шествието тръгна. Той и министърът на финансите вървяха напред, а куфарът — в прегръдките на министър-председателя, заобиколен от свещениците и народа със свалени шапки — след тях. Вървяха полека, тържествено, крачка по крачка, пееха богоугодни песни, камбаните биеха, гърмяха пушки. И така бавно вървяха по главната улица към къщата на министър-председателя. И домовете, и кръчмите, и църквите, и канцелариите — всичко се беше опразнило, всичко живо беше излязло, за да участвува в епохалното посрещане на великия чужденец. Дори и болните не изостанаха. Бяха ги изнесли от стаите, за да видят това изключително тържество. Дори от болниците бяха изнесли на носилки всичките, а те просто като че ли бяха забравили болките си. Ставаше им полеко, когато мислеха за щастието на своето скъпо отечество. Бяха изнесли и пеленачетата. Опулили очички във великия чужеднец, те не плачеха, като че ли чувствуваха, че това щастие се готви именно за тях.

Докато стигнаха до дома на министър-председателя, вече се стъмни. Чужденецът бе почти внесен в къщата. Всичките министри и високопоставени лица влязоха вътре, а народът остана да зяпа любопитно но прозорците или просто да разглежда къщата.

На другия ден започнаха да пристигат народни делегации, за да поздравят видния чужденец, а вече призори пред къщата на министър-председателя заскрибуцаха бавно тежко натоварени коли с разни ордени за достойния чужденец.

Чужденецът, разбира се, веднага бе избран за почетен председател на министерството, за почетен, председател на общината, на Академията на науките и всевъзможните хуманни дружества и организации в Страдия, а такива в нея имаше безброй. (Имаше дори дружество за учредяване на дружества.) Всички градове го избраха за свой почетен жител, всички еснафи го признаха за благотворител, а един полк в армията получи в негова чест името „Славният полк Хорие“.

Всички вестници го приветствуваха с дълги статии, а много от тях напечатаха портрета му. Много чиновници бяха повишени в чест на този ден, а мнозина полицаи и наградени, и повишени. Създадоха се нови учреждения и бяха назначени нови служители. Вече два дни продължаваше това бурно веселие в целия град. Свиреше музика, биеха камбани, гърмяха пушки, ехтяха песни, лееше се вино.

На третия ден министрите, макар и махмурлии от веселбите, трябваше да жертвуват дори и почивката си за щастието на страната и народа и се събраха в пълен състав на заседание, за да завършат преговорите с Хорие за заема и подпишат епохалния договор.

Най-напред, за увод, започнаха с частни разговори. (Залисан във веселбата, забравих да кажа, че куфарът се охраняваше от силна охрана.)

— Ще останете ли тук за повече време? — попита го министър-председателят.

— Докато не свърша работата си, а тя ще трае по-дълго.

Министрите се смутиха от думата по-дълго.

— Смятате ли, че ще продължи по-дълго?

— По всяка вероятност. Такава е работата ми.

— На нас са ни известни вашите условия, а и на вас — нашите. Затова смятам, че няма да има никакви затруднения — каза министърът на финансите.

— Затруднения? — каза чужденецът изплашено.

— Да, смятам, че няма да има такива.

— И аз се надявам.

— Тогава можем веднага да подпишем споразумението — проговори министър-председателят.

— Споразумение?

— Да!

— Споразумението е подписано. Аз ще тръгна още утре на път и навеки ще ви бъда благодарен за това посрещане. Откровено казано, аз съм смутен, не разбирам оше достатъчно добре какво става с мен. Впрочем в тази страна идвам за пръв път, но не можех и да мечтая, че като непознато лице ще ме посрещнат така хубаво, както кикъде другаде. Още ми се струва, че сънувам.

— Значи, сме подписали договора? — извикаха възторжено всички в един глас.

— Ето го! — каза чужденецът и извади от джоба си един лист хартия, на който бе написан договор, и започна да го чете на своя език. Договорът бе подписан от него и един търговец на сливи от вътрешността на Страдия, който се задължаваше да му достави еди-какво си количество сливи за приготвяне на мармалад до еди-коя си дата…

Какво друго можеше да се направи в една цивилизована и умна страна след такъв глупав договор, освен чужденецът да бъде изгонен от Страдия, и то тайно. След три дни правителствените вестници оповестиха следното съобщение:

„Правителството се застъпва енергично за един нов заем и съществуват всички изгледи да получим една част от парите още до края на този месец.“

Народът се поинтересува малко за Хорие и после го забрави. След това всичко тръгна по старому.

Когато размишлявах за тия събития, особено ми хареса общата хармония, която владееше в Страдия. Не само министрите бяха симпатични и почтени хора, но забелязах, че и църковният глава е умен и духовит човек. Кому би дошло на ум в най-подходящия, собствено в най-решителния момент, когато се решава съдбата на страната, да запее над куфара на оня търговец на мармалад богоугодни песни, за да помогне на усърдното правителство в неговите-големи усилия? При такава дружна работа непременно трябваше да има и успех.

Веднага реших още при първия удобен случай да отида при тоя мъдър отец, църковния глава, за да се запозная по-отблизко и с този велик гражданин на Страдия.

(Край)

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (11/12)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)