Tag Archive | награда

Идеалист (1/2)

Голяма, пълна с народ пивница. Чува се само монотонно, общо бръмчене на различни гласове — мъжки и женски. Всички отделни разговори (а какво ли тук не се говори, разказва и бърбори) се сливат в обща неразбираема глъчка. Освен разговора на масата, където седите, до ушите ви едва достига от време на време по някоя разбираема дума. Само келнерите, които оживено обикалят масите и разнасят питиета, надвикват всички останали със силните си гласове и като по команда викат: „Плаща-а-а… моля-а-а… веднага… Чаша бира…“ Погледнете гостите — някои се смеят, други намръщени дъвчат кифли и четат вестник, трети тихо и важно разговарят; някой се сърди, че още не е получил бирата си, чука с чаша по масата и мърмори; едни току-що влизат и на минаване се обаждат на свои познати, други обличат балтоните си и си тръгват вече за дома — така че вратата постоянно се отваря и затваря. Освен това тук е цял панаир. Около вас непрекъснато се мотаят евреи, които продават солени семки, симид или сапун, картини, рамки, бюстове от гипс и различни дреболий. Наред с тях тук има и много други продавачи на вестници, книги, лотарийни билети, кифли, колбаси, шунка, хайвер и какво ли не още. Някои от гостите купуват, плащат, пазарят се, други пък с досада махват с ръка на продавачите и продължават разговора си.

На една маса в ъгъла на голямата пивница седяхме няколко души. Пред всекиго — чаша бира, а в ръцете вестник. Цял половин час никой нищо не говореше. Пушехме, четяхме, пиехме, вестниците шумоляха. Само от време на време някой прекъсваше мълчанието, чукаше и викаше келнера или някой съобщаваше какво е прочел. От време на време си разменяхме вестниците и пак всичко замлъкваше. Четихме и не обръщахме внимание на общата врява и шум:

— Погледнете!… Бедният чичо Джордже! — Извика един от другарите, Марко Симич, хвърли вестника, замисли се дълбоко и се загледа пред себе си.

Всички оставихме четенето и го погледнахме.

Той въздъхна, помълча още минута-две, като че ли си спомни за нещо, и започна с тъжен, треперещ глас:

— Бедният, поне се отърва от вечната неволя и мизерия… Ех… Така е, през делия си живот беше мъченик и ето, това му е наградата за всичките му патила и служба на народа (тук спря и с презрение показа една статийка във вестника)… Ето от тази похвала и слава трябва да живеят неговите сирачета, а той през живота си нямаше дори и това горчиво утешение!…

Ние започнахме да го разпитваме кой е, какво е станало, умрял ли е някой.

— Ето, прочети това — рече Марко на един от нас и му подаде вестника.

Всички се доближихме, а другарят ни зачете гласно:

— „На 9 т. м. в 11 и половина часа през нощта завинаги спря да бие едно от най-благородните сърца, което и до последния си час туптеше за своя народ; затвориха се завинаги очите на големия родолюбец и никога вече няма да видят земята, която толкова обичаха; спря да тече благородната кръв в жилите на човека, който никога не пожали да я пролее за своя народ; изгасна и последният пламък на един живот, изгорял във вечна служба пред олтара на просветата и народната свобода; безмилостната смърт изтръгна измежду нас гордостта и славата на целия ни край. Целият народ с искрени и горчиви сълзи оплаква смъртта на възвишения родолюбец Джордже Маркович, един от най-старите и най-добри учители в тези краища, който издъхна на шестдесет и петата година на мъченическия си живот.

Благодарната община погреба тялото на благородния покойник на свои разноски. С тежка болка в гърдите и със сълзи на очи цялото гражданство го изпрати до вечния му дом. На гроба му бяха положени многобройни венци, израз на почит и уважение. На гробищата от името на всички с покойника се прости г. Тодор Митрович, който в съдържателно надгробно слово изнесе целия негов мъченически живот и големите му заслуги. Всички присъствуващи се давеха от сълзи и чувството на голяма благодарност се вряза дълбоко в нашите сърца, в които покойникът вечно ще живее. „Блазе на този, който ще живее вечно, имало е за какво да се роди. Самодивите ще се надпреварват през вековете да му плетат венци!“ Как хубаво му прилягат тези думи на поета. Нека да му е лека сръбската земя, която толкова искрено, толкова топло обичаше!“

— Ти познаваш ли този човек? — попитахме ние двама-трима, любопитни да чуем нещо повече за него.

— Благодарната община го погребала на свои разноски!… Народът проливал горчиви сълзи!… И венец му положили на гроба… ха-ха-ха… Жалко признание!… И от това трябва да живеят сирачетата му, които загубиха баща си!… Венци, признание в сърцата!… Как страшно съдбата иронизира човешкия труд на земята!… — изговори Марко повече на себе си, прекъслечно, с болна, жлъчна усмивка. В усмивката имаше тъга и презрение към обществото.

— Значи, познавал си го? — попита пак някой.

— Познавах го, но по-добре никога да не го познавах — започна Марко. — Почти няма ден да не се сетя за чичо Джордже и познанството ми с него. Ето и сега, като че ли го гледам, като че ли виждам онова бледо набръчкано лице и набраздено чело, с дълбоко хлътнали очи под него, в които се чете цял низ от години на борба, страдания и разочарования. Целият му види прегърбената фигура, и погледът, и гласът, и мазните изтрити дрехи, и оръфаният калпак, от който се подаваха кичури невчесана, бяла като сняг коса, — всичко, буквално всичко на него като че ли разказваше дългата и тъжна история на мъчително преживени дни и просто душата ми обхващаше тъга, а сърцето ми се стягаше от жал. Особено ако го погледнете, когато върви по улицата — краката му се подгъват, тялото приведено, а главата почти паднала на гърдите; и току чувате как някой, седнал пред кафенето гражданин, който си сърба кафето, му извика:

— Как е, чичо Джордже?…

Той, бедният, вдигаше глава, поглеждаше с тъжен поглед пълен с болка и презрение към живота, усмихваше се с иронията на разочарован мъченик и отговаряше с тих глас:

— Така както трябва! — после навеждаше глава и отминаваше.

— Е, кога се запозна с него? — запита някой от нас.

— Това беше още преди пет години — продължи да разказва Марко, — тъкмо когато завърших училище и получих държавна служба в град Н…, в същото място, където живееше и чичо Джордже. Боже мой, как се променя човек за кратко време! Пет години се изминаха вече, откак стъпих в живота, а ми се струва, че цяла вечност ме разделя от това време. Всъщност всичко, което тогава чувствувах, сега ми изглежда като сладък сън, който никога вече няма да се върне. Пътувах нощем. Влакът фучеше, тракаше и понякога изсвирваше. Аз се бях облегнал на седалището и затворил очи, за да сънувам по-сладко, буден. В себе си чувствувах някаква чудна, свръхземна сила, а при мисълта, че отивам „в живота, всред народа, в жизнената борба, да се боря“, кръвта силно пулсираше в жилите ми, биеше бързо, чувствувах, като че ли имам крила. Желанията ме приближаваха все по-близо и по-близо до целта, а нетърпението ме обхващаше така, че ми се струваше, че влакът пълзи като охлюв и просто ми се искаше да скоча от влака в нощта и да вървя пеш, да тичам, да летя. Кълна се, струваше ми се, че бих изпреварил влака. А когато влакът спираше на някоя гара, нетърпението достигаше върха си. Идваше ми да се сбия с машиниста и да извикам с всички сили: „Карай, карай по-бързо, за какво чакаш?“ А в себе си мислех, че там, където отивам, гражданите ме чакат вече с нетърпение и непрекъснато приказват за мене. Струваше ми се, че дори гадаят какъй ли изглеждам, също тъй, както и аз мислех за тях. Моите спътници едва чакаха влакът да спре, за да слязат да купят нещо за ядене и пиене. „Ужасни животни — мислех в себе си аз, — живеят само да ядат и пият.“

— Е, по този случай дай по една чаша вино! — каза на келнера един от компанията.

Всичките се изсмяхме и подадохме на келнера празните чаши, за да ги напълни.

— Ами ти забрави за чичо Джордже? — казах на Марко.

— Не съм. Но именно мислейки за него, се сетих за моето въодушевление при първата ми крачка в живота. Защото, когато се запознах с него, аз правех, както казах, първата си крачка в живота, бях свеж, буен, пълен с хубави мечти, надежди, идеали, жадувах борба, мъки, страдания, а в себе си чувствувах толкова сили, че ми се струваше, че всичко мога да преодолея, всички препятствия да сломя, да разбия и да стигна до някаква възвишена цел, до някаква свещена задача. И случаят може би пожела да се срещна с чичо Джордже, човек, който прави последната си крачка в тази „житейска борба“. Той беше слаб, стар, изнемощял под тежките удари на безмилостната съдба. Изглеждаше ми, както биха казали поетите, като увехнал лист, който трепери в късна есен на оголения клон, люлее се при най-малкия лъх и очаква да го обрули първият вятър.

— Аз бях разпламтял се огън, а той — огън, който гасне.

— Ех, това са най-лудите години, когато човек вярва, че може да преобрази и оправи целия свят — каза някой от компанията.

— Бога ми, хора, когато бях в тези години, ако някой ми кажеше: „Виждаш ли онзи град?“ — „Виждам… Е?“ — бих попитал. И той кажеше: „Аз мисля, че това нещо не може да се прескочи!“ Само това ако кажеше, бях готов да извикам: „Кой, аз ли не мога?!“ — „Ти!“ — „Гледай!“ И не вярвам, че в тези луди години нямаше да се затичам и да се втурна с най-твърдото убеждение, че ще прескоча града като нищо — каза трети.

— Малко са тези — продължи Марко, — които не навлизат в живота с толкова много надежди и идеали, с твърдото решение да се борят, мъчат и страдат, с надеждите и увереността, че ще преодолеят всички препятствия и спънки, че ще понесат търпеливо всички трудности и че накрая ще победят и запазят през живота поне половината от идеалите си. Да, всеки така навлиза в живота, всичко му изглежда хубаво и очарователно, изпълнено с високи идеали и достойнства. Всичко изглежда хубаво, та дори и „мъки и неволи“, само затова, защото не познава живота и не може и да разбере цялата му проза и тежест. Втурне се така и когато на първата крачка се спъне, падне и се удари, тогава почувствува болка и разбира страшната и студена действителност. Очевидно, че не е все едно да четеш как някой благороден герой е ранен в борбата и как раните го измъчват и сам да бъдеш ранен и да изстрадаш всичко. Как хубаво и очарователно се вижда на младата душа, когато чете за такъв герой, който дори гладува, за да остане верен на своите идеали. Но когато въодушевеният читател почувствува, че собствените му черва къркорят от глад, тогава вече по-иначе се възприема действителността. Лесно е да се втурнеш с много хубави идеали в живота, да мечтаеш за мъчителна и страшна борба, но цялата тежест дава тогава, когато очарователните сънища се превърнат в страшна действителност, в истинска борба. Душевно слабите падат и отпускат ръце под първите удари на съдбата, хвърлят под краката си най-светите си идеали, газят ги и плюят върху тях като върху най-отвратителни и глупави заблуди. Малцината тези, които могат да се помирят с мисълта, че трябва да стенат от болка, да понасят глада, сиромашията, присмеха и презрението на околните, когато това не е нужно, и същевременно да гледат как другите живеят богато и разкошно, весело и доволно и още как са щастливи, почитани от всички — а тъкмо те, почитаните, са по-лоши от тях, по-лоши, и то много по-лоши, по-лоши по душа и сърце. Да, да, животът започва да ни залива с огромните си вълни; на всяка крачка се натъкваме на препятствия и спънки; падаме, охкаме от болка, изморим се и не можейки да преодолеем общата вълна, която ни влече по течението си, започваме да изнемощява ме и бурната река на живота ни носи както всичко, което влече в нищожеството, в гроба. Малко са уморените и изнемощелите, които под първите удари признават своята слабост и безсилие, а обикновено повечето, вероятно за успокоение на съвестта си, започват да доказват, че всичко, което по-рано е било за тях свято, е обикновено, глупаво заблуждение на младия ум, а времето на своите идеали наричат „време на пуста и луда младост, време на лудост“. После като „зрели и умни хора“ вместо „лудости и глупости“ започват да се увличат в други идеали, по-лесно достижими и по-лесно осъществими. Идеали стават богатството, разкошният живот, обедът с много хубави ястия, елегантната квартира и многочислена прислуга, богатият и разнообразен гардероб, лачените обувки, високият пост и големите заплати…

— Аз почитах чичо Джордже, защото той беше от тези редки хора, които успяха да запазят идеалите на младостта през целия си живот. Него никога не измами лъжливият блясък на парите и сиянието на господарското благоденствие. Нито страданията, нито мизерията, нито дори онзи присмех на неразумната тълпа, с който тя го посрещаше вместо благодарност, докато на другите, придобили често по непочтен начин пари и господство, покорно сваляше шапки, не го отклониха от правия път. Той не победи обществото, но и не се поддаде на обществото и обществените глупости. Шестдесет и пет години той беше скала, в която бясно и безмилостно се удряха вълните на живота, но винаги се отблъскваха. Ако имаше повече такива, всичките хубави мечти и идеали биха станали действителност.

Марко спря, оброни глава в ръцете си. Изглеждаше като човек, който след няколко години със случаен разговор е събудил впечатления и спомени от вече отдавна минали жалости. Така се беше пренесъл в миналото, че се чувствуваше също както преди много време, когато е гледал някой свой най-скъп, блед, неподвижен мъртвец. Като че ли не скърбеше толкова за чичо Джордже, колкото за това, което той беше запазил през живота си — неговите идеали, а може би и своите.

За няколко мига настъпи мълчание. Всеки от нас беше замислен и си спомняше за нещо минало, отишло си.

— Ех! Така става — прекъсна мълчанието Марко.

От нас никой не каза нито дума.

— Докато обществото все още може да се ползува от тебе, използува те — продължи Марко по-нататък. — А когато изчерпи и изцеди всичките ти жизнени сокове, то те отхвърля, както се захвърля износена дреха. Отхвърля те и отгоре на това често се смее злобно и пакостно над твоята неволя, презира немощта и безсилието ти, нарича те будала и глупак, който не е съумял да си създаде по-добро бъдеще.

— Ти пък препалено много гледаш с черни очила на живота и обществото! — прекъснах думата на Марко.

— И естествено, че така трябва да бъде! — добави друг.

— Разбира се, че е естествено, когато егоизмът владее света, когато порокът започва да се възнаграждава, а добродетелта преследва, когато малодушието става най-висша мъдрост! Скъпи мои, това е естествено, когато за морал и любов към ближния започне да се мисли като за заблуждение, останало от старото време, и вместо това се възприеме модерното, умно начало: „Всичко настрана, преди всичко користта!…“ — изговори Марко със зачервени бузи и треперещ, сърдит глас. Пак настъпи кратко мълчание.

— Този чичо Джордже — продължи Марко, този, когото аз познавах от последните му жизнени стъпки, е завършил учителски институт в С…, а след това е прекарал две години във Виена и там е довършил образованието си. Още в училището беше трудодюбив и отличен, владееше немски и унгарски език. За онова време това беше голямо образование, с него можеше да се направи блестяща чиновническа кариера. Беше син на доста заможни родители, при това млад и хубав. Е, братко мой, докъде ли би достигнал някой спекулант при такива благоприятни условия!

— А какво направи Джордже? Неговото желание беше всичко, което има, дори и кръвта и ума си, да постави в служба на потиснатите, поробени братя, които все още носят чужди окови; да отиде в южните неосвободени сръбски краища, откъдето произхождаше и дядо му, да живее всред своите братя, да дели с тях робски неволи и горчиви въздишки, да се бори, да изразходва себе си в тази борба и да бъде полезен на своя народ.

И замина, пълен с горещо въодушевление, пълен с надежди и идеали, пълен със силна, искрена любов към угнетените братя. Никого не попита да отиде ли там. Никой не му беше наредил, заповядал това. Той послуша само сърцето си. Не се интересуваше за трудните условия, не се побоя от борбата, не помисли за себе си, при отиването си не се пазари за тези мъки, както това правят мнозина, които за пари продават своя патриотизъм, също, съвсем също, както търговецът зад тезгяха — своето платно! Търгуват хората! И с какво още не търгува светът. Всичко се продава за пари! Джордже не търгуваше. В душата му гореше най-чистото, най-възвишеното чувство към болката и неволята на подтиснатите братя и най-благородното желание да помогне и победи — или и сам да страда.

Трите хиляди дуката, които бе наследил от родителите си, изхарчи в тази борба. На няколко пъти животът му е висял на косъм. В овчарски дрехи трябвало да избяга от този край само да спаси главата си. А да не говорим за материалните жертви, които трябвало да понесе, подкупвайки пашите да съдят по-меко неговите „провинения“, да погледнат през пръсти, както се казва.

Случайно имам себе си едно негово писмо, което писа до един от другарите му още преди да тръгне в тези краища. Ето края на това писмо:

„… Бих чувствувал, че ще ме гризе съвестта, бих бил неспокоен, усещал бих грях на душата, ако си позволях да остана тук, да добрувам в изобилие и господство, когато ония мои братя, онези роби въздишат и пъшкат… Вярвай ми, често, когато падне нощ и луната изгрее зад гористия бряг, а синьото чисто небе се обсипе с дребни звезди, аз сядам на пейката под онази разклонена липа в нашия двор на село, пусна погледа си да блуждае безцелно в нощта и да се губи някъде далеко, далеко зад тъмните исполински брегове, с които — това добре се вижда денем — лазурното и красиво небе се слива в нежна прегръдка. Там, зад тези брегове, зад които нощем и мисълта ми не смее да премине, живеят моите угнетени братя. Но все пак през ведрите звездни, лунни нощи, когато в нас на всички страни отекват весели възклицания, тракането на вятърните мелници, песни и припеви по седенки, скърцане на пълни с есенни плодове коли… и песен на странник, на която приглася кавал… да, тъкмо в такава нощ, когато ми се струва, че тук всичко щастливо диша, аз в шепота на ветреца между листата чувам като че ли тежка и горчива въздишка, чувам като че ли отчаяния стон на моите братя под чуждо иго. Мрачният венец от планини, обвит в черната тъмна нощ, не пропуска моя поглед и все пак аз се обръщам към звездите и луната, които и през тази планинска стенр виждат тъжните ми братя. В сияйните звезди виждам отблясъка на мъченическите сълзи, сълзите на рая в тежки вериги, а бледото лунно лице като че ли отразява онази вечна, тежка болка на робите, които, доверявайки мъката на сърцето си на нямата нощ, се обръщаха в своята скръб към нея във височините през сълзи и въздишки, с молба, като броди по небето в спокойния си път, да разкаже неволите им на свободните им братя. И луната изпълнява молбата им — в нейните бледи и тъжни лъчи, с които ни залива, аз чувствувам отражението на толкова вековни страдания… Струва ми се, че слушам многото въздишки и зора на мъчениците за по-мощ… Звездите и по-нататък трептят, луната излива лъчите си, ветрецът шумоли, мълви и въздиша… Отново ми се стори, че ясно чувам звъна на робските вериги и приглушения глас на роба: „Помощ… помощ, братя! Чуй, разбери!… Време е да разбереш вече!“ Аз трябва да им ида на помощ… аз трябва да послушам този отчаян глас. Съвестта ми не позволява да стоя спокойно и да мълча… когато чувствувам дълга си и когато разбирам. Отивам при тях, отивам при нещастните си братя.“

(следваща страница)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)