(Претходен дел)

И направија статут, го одобрија и дури ѝ го потврдија во полицијата.

Одборот им одреди хонорари на драмските писатели, на артистите и на другите што помагаа.

Сега веќе не е шега. Работата зеде сериозни размери; тоа веќе се протури и во весниците, да знае цела Србија.

Се зеде под кирија целиот горен кат на еден стар турски конак. Истуркаа два ѕида, направија бина, завеса, сè како што има во Белград.

Поминуваат еден ден луѓе крај турскиот конак, а ѕидовите ги уриваат артистите со казми, се тресе сета куќа. Многумина ги собираат рамениците, се насмевнуваат, па си го продолжуваат патот.

— А како ќе излеземе на крај со олкав трошок? — го прашува професорот еден од трговците.

— Убаво — вели овој воодушевен од своето големо претпријатие, со кое сака да ги воспита сите граѓани и да се прослави: — имаме толку и толку граѓани, така ли е?

— Така е — вели Перо трговецот, и го гледа со недоверба.

— Убаво, нека доаѓа една третина редовно, тоа е толку и толку, по… по… сметај едно на друго по пол динар од лице, тоа е, најмалку да се земе, 200 динари; па уште кога ќе се земат децата, учениците и војниците, тогаш толкавата сума е уште посигурна. Во месецот да има четири претстави, тоа е 800 дин., — докажува професорот, и бидејќи малку си помолче, додаде самоуверено:

— Може да се смета на 1000 динари месечно.

— А кој ќе ги плати овие трошоци, додека не почнеме? — праша трговецот.

— Главно, сè има, знаеш, најмногу чини ѕидон додека да се урне, а се обврзавме, штом ќе престане театарот, пак да го направиме и да го предадеме исправно.

— А кој ќе го плати тоа?! — праша Перо плашливо.

— Тоа од прилика чини, со сите претходни трошоци околу 500 динари… Е, сега ќе запишуваме членови втемелувачи и добротворци.

— Нема ништо од тоа! — вели трговецот, кимајќи со главата.

Професорот замолче сметајќи си нешто во нотесот.

— Ајде да си го видам дуќаиот! — рече трговецот некако безволно, стана и отиде.

На идната одборска седница немаше ниту еден трговец. Се извинија дека имаат работа, а кој да ги знае зошто, всушност, не дојдоа.

Професорот се беше засилил, па работи ли работи. Издава наредби, им држи на артистите некакви предавања за драмската уметност, прима молби, жалби, ги решава, ги одобрува издатоците (всушност, да се земе ова или она на вересија).

Работи човекот неуморно, и со цврста вера дека многу ќе успее. Им дава на артистите (односно на калфите) задачи, кои им ги диктира, па пишуваат секоја вечер, откако ќе ги затворат дуќаните. Се труди да развие љубов кај младите за оваа уметност. Набавува книги на свој трошок, па дури и состави една драма, која, како што вели тој, е пишувана со прост стил, па е достапна на широкиот круг. Кај Јакшиќевите драми ги поправи стиховите, зашто уметниците се жалеа дека не можат да ги научат и да знаат што учат.

— Само работа и издржливост, па ќе се постигне сè! — вели професорот.

— Да, зашто и јас сум совладал сè само со труд! — декламира артистот, а се оптегнал во столицата како ага.

— Г. Гаврило! — процеди професорот низ заби.

— Повелете, г. управителу! — вели артистот, скокна од столицата, и се поклони длабоко пред него.

— Ќе можете ли вие да им објасните што е трагедија. Сега дотука дојдовме, зашто јас имам работа бо училиштето! — Ете, гледате колку работам јас, просто немам време да ручам и човечки да се наспијам!

— Ако заповедате, г. управителу?! — вели артистот во бас и се смешка.

— Значи, ќе можете вие тоа!

— Вие знаете дека тоа е мој занает! — вели артистот, надуено, гледа во другите, па само што не праша:

— Што не би дале да сте вакви уметници?

Другите навистина го гледаат со стравопочитување.

— Има една молба, господине, — вели Стево.

Професорот влезе во својата канцеларија.

Е, да видите само како е сега наместена канцеларијата! Тој донесол од дома убави пердиња (поради кои дебатирал со жена си цели три дена), па работна маса од оревово дрво, па својата фотелја и едно канабе, па набавил уште една друга маса за еден што ќе му пишува, а на тоа место го постави артистот, зашто има убав ракопис. На неговата маса има убава голема ламба, два сребрени свеќници, еден од едната, а друг од другата страна, и сиот прибор за пишување. Сето тоа го донесе од дома, и тоа едно по едно, зашто инаку, сè да собереше наеднаш, жена му ќе паднеше во несвест. Меѓу другото, сега се спрема и размислува на кој начин одоколу да ѝ спомене на жена си дека му треба и еден шкаф за актите; но тоа се веќе споредни работи.

Седна тој сериозно на масата, и намуртен ја зеде молбата в раце.

Молбата гласи:

„Играв долго на многу места наивни улоги, па поради слабост во очите ги напуштив и бев во првата куќа готвачка, а сега сум се здебелила, па морам да почнам да играм како трагична личност, па го молам понизно г. управникот да ме проба и да ме прими. Останувам понизно: Софија Маниќева.“

Ја прочита професорот, малку затраја, па го истри челото, и заѕвони.

Влезе Лазо чевларот.

— Нека ја види г. Гаврило оваа женска, па ако и малку чини, нека напшие решение да се прими, па јас ќе го потпишам — нареди професорот и излезе.

Во ходникот стои Софија, а Миливое чевларот ѝ потшепна:

— Овој е управителот!

Таа понизно се поклони, а управителот мина гордо, уживајќи во својата положба.

Тој на артистката вечерта ѝ даде лекција да се владее добро, а на артистите им јави дека е примена, и издаде строга наредба никој да не смее да ја пипне.

По неуморниот труд од цели дваесет дена, почна подготовката за пробата и подготвувањето на претставата — пак Косовскиот бој, зашто тоа артистите најдобро го знаеја.

Дури сега професорот нема одмор по цела ноќ и цел ден.

Взори е во театарот, а ако минете околу единаесет часот, пак е таму.

Едни ги учи како да се поклонуваат, други како да седнат, трети како да плачат, четврти како да се смеат.

— Немој ти само да викаш ха, ха, ха, како да читаш, туку насмеј се, како обично кога си се смееш! — му објаснува на Симо.

— Така пишува во мојата ролја!

— Вака се смее — вели професорот и се смее така што сè се тресе од смеата.

— Ајде, Вие, г. Гаврило!

Артистот се смее да пукне од смеа.

Удри Лазо чевларот во смеа, удрија и другите, па сè се тресе, а Симо се тренираше, па пак низ заби: „ха… ха… ха…!“

— Штогоде! — озикна професорот налутено.

Чешларскиот калфа треба да го игра Мурата.

Му објаснува професорот како треба тој да си замисли дека е вистински цар, па така и да се однесува, царски.

Го намести да седне на едно послано перниче.

— Од лево излегува гавазот, се поклонува, му ја целива на султанот влечката и му предава писмо! — наредува професорот.

Во тој миг упадна професоровата слугинка.

— Господине, ми рече госпоѓата да побрзате, се олади вечерата!

Професорот мавна со раката и ѝ даде знак да си оди.

Миливое го игра гавазот. Оди право, тропа со нозете, сè се тресе; на него некоја шарена облека и крива турска сабја.

Чешларскиот калфа скокна понизно штом го виде, и го причека како што причекува муштерии во дуќанот.

— Ама, сфати дека си ти цар, и дека сите се помлади од тебе!

— Слушај што ти вели господинот: ти си, се разбира, како цар! — му објаснува чевларот Лаза и кима со главата, гледајќи понизно во професорот, а во себе си смислува како ќе го придобие кај него да прави чевли.

— Од чешлар не бидува цар! — вели Стево тромо, се проѕевна колку што има сила, се почеша, си ја намести убаво шубарата на главата и ја спрашти низ вратата. Отиде човекот да спие, зашто веќе помина единаесет.

Тоа никако не му оди во глава на чешларот.

— Ух, да можам да вреснам! — вика Миливое.

За Мурат го зедоа Васо ќумбеџијата.

—

Веќе сè трча и сè јури низ градот, се агитира на сите страни, па се дигна и самот професор. Оваа вечер се дава претставата.

Артистот, како најснаодлив, седи на касата, а кога тој ќе оди да се облече како Милош Обилиќ, ќе го замени некој друг.

Се собра богами, прилично свет, па дојдоа и чиновници со госпоѓите. Веќе не се служи вино, и веднаш се гледа дека целата работа ја зел во свои раце човек кој разбира што е театар.

Се крена завесата и започна претставата.

Артистите играат отприлика како и на пробата, а артистката во ролјата на Царица Милица, се возгордеала да не можеш да ѝ пријдеш. Цеди низ заби кога зборува, дигнала глава, трепка, ја токми устата, и со војводата се однесува како кога ноќе пред порта, крадешкум од госпоѓата, зборува со саканиот.

Ќумбеџијата — некој враг во улога на Мурат беше задремал. Малку, малку, туку ќе ја ничкоса главата, и пред очите на сите заспа. Артистот го игра Милоша, па кога се издра силно, султанот сонлив скокна од чергичето, одвај сфати каде е, па пак си седна.

Публиката се смее, така што речиси и не се слуша што зборуваат.

Професорот да пукне од мака. Не му е лесно: на сите им раскажуваше како убаво ги има подготвено артистите.

Мурат не ни вечера, па освен дремката и гладот го тишти.

Меѓу чиновите тој го праша професорот кога ќе заврши неговата улога, а се клати, одвај стои на нозе. А и што да прави: две ноќи и два дана не беше одморил, а за тоа време уште прави и тенекиени печки преку ден, а преку ноќта ги учи, кутриот, улогите и доаѓа на проби.

— Кога ќе те убие Милош, веднаш потоа слободно оди си дома! — му вели професорот.

— А кога ќе ме убие?

— Сега, во идниов чин, само не дреми.

Пак се дигна завесата. Сите играат, зборуваат, бидејќи слушаат од суфлерот и тие и публиката, и повторуваат по него како она кога попот ги исповеда децата за причесна, па тоа зборува гласно, а тие по него, и тоа збор по збор.

Мурат се проѕева гласно, и се чеша по главата, а очите сами му се затвораат.

Пак задрема, и веднаш почна да грчи. Заспа убаво како заклан, само што ја спушти главата.

Не би час настана викотница во собата од лево.

— Излегувај Милоше! — вика суфлерот скоро гласно, како обично што се зборува.

— Камо го, каде е? Видете долу во дворот! — настана џагор што тоа го слушна и публиката.

Претставата застана, се чека Милош да го убие Мурата, а Милоша го нема.

Вревата сè поголема и поголема, додека сите артисти ја напуштија сцената, и истрчаа некаде.

Пцујат, се караат, викаат, но Милоша го нема.

— Избегал, избегал! — викаат низ дворот.

— Нема ни пари! — вика Стево и дури сега настана истински урнебес.

Публиката седи и слуша што се прави. Некои потрчаа на помош, а други се смејат; на многумина им се појавија солзи на очите.

Само Мурат на бината. Беше ја ставил главата на колена, па грчи ли грчи!…

— Та тепајте ме цела ноќ, или ќе си одам! — викна тој налутено, кога го разбуди вревата; скокна и почна сонливо да се врти исплашено околу себеси, та му се стори небаре сега повторно оживеа.

Уште поголема смеа во публиката.

— Е, оваа вечер чини милиони! — викаат многумина, задоволни со оваа комедија.

Дотрча внатре професорот, блед и зазбивтан.

— Што стана? — го праша еден полицаец, кој се готвеше и сам да излезе и да види кого го фаќаат и кого го бараат.

— Замислете само: Милош Обилиќ избегал и ги собрал сите пари! — одвај изговори професорот зазбитван.

— Па зарем Обилиќ предавник?! — викаат некои и се смеат.

— Што е со Вук? — прашуваат други.

Полицијата отиде бргу да нареди потера, а другите гости, одвај чекорејќи од смеа, почнаа да си разотидуваат.

Претставата го чинеше професорот една поголема меница, со која ги исплати театарските долгови.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(Претходен дел)

Околината влијае на човека, па и Марко мораше донекаде да подлегне под тоа влијание, та почна и тој заедно со своите добродетелни потомци да шетка, да потплукнува и да се турка пред министерските врати, со молбата в раце и да моли за некаква државна службичка, колку да може да се прехрани со леб, секако бел.

Се разбира дека дринчењето пред вратите не траеше кратко време, и по неколку дена му рекоа да ја предаде молбата во архивата за да се заведе.

Молбата од Марко му зададе големи маки на министерот.

— О, брате, што да правам со овој човек? Го почитуваме, да речеме; сè, сè, но не требаше да доаѓа. Не е човек за ова време.

Најпосле, имајќи го предвид неговиот силен глас и поранешните заслуги, го намести како практикант во една зафрлена околија во внатрешноста.

Сега Марко одвај измоли да му го вратат оружјето и да му дадат од министерството една цела плата, па отиде да си го откупи Шарко.

Шарко, и покрај добрата храна, не изгледаше ни одблизу како порано; многу беше пропаднат; но и Марко беше полесен барем триесет оки.

И така Марко си ја облече облеката, го опаша оружјето, го приготви Шарко, ја наполни мешината со вино, ја обеси на предниот дел од седлото, го јавна Шарко, се прекрсти и отиде на должност, по патот каде што му рекоа. Многумина го советуваа да оди со воз, но тој не сакаше ни за жива глава.

Каде ѝ да одеше Марко, прашуваше за таа околија, и го кажуваше името на околискиот началник.

По ден и пол одење, стигна. Влезе во авлијата на околиската канцеларија, слезе од Шарко, го врза за една црница, ја симна мешината и така вооружен седна во ладовинката да се напие вино.

Пандури, практиканти, писари, ѕиркаат низ прозорците со чудење; а луѓето го заобиколуваат јунакот оддалеку.

Доаѓа капетанот, кому му е јавено дека Марко доаѓа во неговата околија.

— Помози-бог! — рече.

— Бог да ти помогне, незнаен јунаку! — одговори Марко. Штом дојде до оружјето, до коњот и до виното, ги заборагаи сите маки и почна веднаш да си се однесува по старовременски и да зборува во стихови.

— Ти ли си новиот практикант?

Марко потврди, а потоа капетанот му рече:

— Е, па ти не можеш да бидеш в канцеларија со таа мешина и со тоа оружје.

„— Ваков е адетот кај Србинот,
Над оружје црно вино пие,
Под оружје сладок сон си спие!“

Капетанот почна да му објаснува дека мора да го извади оружјето, ако мисли да остане во служба и да прима плата.

Виде Марко дека нема мрдање, па што да прави човекот, мора да живее, а пари нема; но се сети па праша:

— Има ли некоја служба каде што се носи оружје за да можам и јас да ја вршам?

— Има, пандурска служба.

— Што прави пандурот?

— Па ги придружува чиновниците на пат, со оружје, ако ги нападне некој, ги брани, држи ред, внимава да не му се нанесе штета некому, и такви работи — рече капетанот.

— Е, така, тоа е убава служба!… — се воодушеви Марко.

—

И така, Марко стана пандур. Ова е пак влијание од околината, влијание од достоинствените потомци со врела крв и во одушевеност да ѝ послужат на својата татковина. Но Марко и во оваа служба не можеше да биде толку прилагодлив и толку добар колку што можеше да биде и најлошиот негов потомок, а камоли некој подобар.

Одејќи со капетанот по околијата, Марко виде многу неволи, а кога му се стори еден ден дека и неговиот капетан не работи баш право, го удри со дланката, та му истера три заби.

Поради тоа Марко го фатија по долгиот боен судир и го спроведоа в лудница на преглед.

Тој удар Марко не можеше да го поднесе и пукна, наполно разочаран и намачен.

—

Кога излезе пред Господа, а Господ се смее, толку многу, што дури и небесата се тресат.

— Го одмазди ли, Марко, Косово? — го праша тој низ смеа.

— Се намачив, а кутрото Косово, не го ни видав! Ме тепаа, ме апсеа, ме пандурисаа и најпосле ме спроведоа меѓу лудите!… — се пожали Марко.

— Знаев дека нема да поминеш подобро — му вели Господ благо.

— Ти благодарам, Боже, што ме спаси од маките, а веќе и самиот нема да верувам на лелекањата на моите потомци во плачот по Косово! А ако им требаат пандури, барем за таа служба имаат доволно на избор, кој од кој подобар. Боже, прости ми, но ми се чини дека тие не се мои потомци, иако мене ме воспеваат, туку дека се потомци на оној наш Суљо Циганинот.

— И јас — сакав него да го пратам, ти да не ме молеше онака да одиш. А знаев дека ти не им требаш!… — рече Господ.

— И Суљо денеска меѓу Србите би бил најлош пандур! Во тоа сите го надминале! — рече Марко, и се расплака.

Господ воздивна тешко и ги крена рамениците.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)