Tag Archive | Министри

Закон за премахване на страстите

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (12/12)

(предишна страница)

Горкото ново правителство веднага трябваше да започне да мисли върху разни работи, а министрите в Страдия не бяха свикнали на това. Откровено казано, те се държаха юнашки и с достойнство няколко дена. Докато не похарчиха и последната стотинка от държавната хазна, те приемаха през деня с весели и бодри лица многобройци делегации от народа и държаха трогателни речи за щастливото бъдеще на скъпата им, измъчена Страдия, а когато се спуснеше нощта, устройваха бляскави и скъпи гощавки, където се пиеше, пееше и се вдигаха патриотични наздравици. Но когато държавната хазна остана съвсем празна, господа министрите започнаха да мислят сериозно и да се договарят какво би трябвало да се предприеме при това отчаяно положение. С чиновниците беще лесно. Те и без това бяха свикнали да не получават заплата по няколко месеца. Пенсионерите пък са възрастни хора, поживели са си. А войниците, разбира се, трябва да свикнат с мъки и несгоди, а няма да е лошо и да погладуват геройски. На доставчиците, предприемачите и на всеки друг добър гражданин на щастливата Страдия лесно ще им обяснят, че изплащането на техните сметки не е включено в тазгодишния бюджет. Обаче на самите министри не им е лесно, защото те, разбира се, трябва да плащат, за да пишат и говорят за тях хубави неща. Не е лесен и въпросът за много други позначителни неща, защото има доста работи, които са поважни, отколкото самата Страдия.

Загрижиха се министрите и тогава им хрумна мисълта, че трябва да се засили стопанството. Затова решиха страната да вземе по-голям заем. Но тъй като около сключването на заема трябваше да се похарчат доста пари за заседания на Народното събрание, за командировки на министрите в чужди държави, министрите решиха за тази цел да оберат от държавните каси всичките вложения на частни лица и да помогнат на отечеството, което пъшка под тежестта на мизерията.

В цялата страна настана смут: в едни вестници се говореше за министерска криза, в други, че правителството благоприятно е завършило преговорите за заема, в трети — и едното, и другото, а правителствените вестници пишеха, че никога досега в страната не е имало такова благоденствие.

За този спасителен заем започна да се говори все повече и повече. Вестниците пълнеха все повече колоните си със статии по този въпрос. Във всички среди се породи силен интерес към тоя въпрос и насмалко не се стигна дотам, всички да преустановят работата си. И търговците, и доставчиците, и чиновниците, и пенсионерите, и свещениците — всички бяха обхванати от някакво трескаво, напрегнато очакване. Навсякъде, на всяко място се приказваше, разпитваше и гадаеше само за това.

Министрите отскачаха ту до една, ту до друга чужда страна. Първо пътуваше един, след това друг, пък и по двама-трима наведнаж. Народното събрание беше на поста си. И там се разискваше, решаваше. Най-сетне решиха да се сключи заем на бърза ръка. След това се разотидоха по домовете си, а отчаяното любопитство на общественото мнение растеше все повече и повече.

Когато се срещнеха двама души на улицата, вместо поздрав започваха веднага:

— Какво става със заема?

— Не зная.

— Водят ли преговори?

— Сигурно.

Министрите все по-често и често посещаваха чужди страни и се връщаха обратно.

— Министърът си е дошел? — питаше някой.

— И аз чух.

— Какво е постигнато?

— Вероятно всичко е благополучно.

Докато най-сетне правителствените вестници (правителството винаги има по няколко вестника — впрочем всеки министър има свой вестник — по един или два) съобщиха, че правителството е завършило преговорите си с една чуждестранна финансова група и че резултатите са много добри.

„С положителност можем да кажем, че след някой ден заемът ще бъде сключен и парите доставени в страната.“

Народът малко се поуспокои. Правителствените вестници обаче съобщиха, че след два-три дни в Страдия ще пристигне пълномощникът на тази банкова група, г. Хорие, за да подпише споразумението.

Чак тогава започнаха устни и писмени разправии. Въпросите, нетърпението, огромното нервно любопитство заедно с големите надежди, възлагани на този чужденец, който трябваше да спаси страната, достигнаха своя връх.

За нищо друго не се говореше, нито мислеше освен за този Хорие. Пуснаха се слухове, че бил пристигнал и отседнал в еди-кой си хотел и тълпа любопитен народ — мъже и жени, старо и младо — хукна към хотела. Хукна с такава сила и свирепост, че изпотъпка и смачка по-възрастните и по-слабите.

Появи се на улицата някакъв чужденец, пътник, и някой веднага каже на другаря си:

— Виж, някакъв чужденец! — и го погледне многозначително, като че ли го пита с погледа си: „Да не би това да е Хорие?“

— Да не би да е той? — пита вече другият.

— И аз мисля такова нещо.

Разглеждаха чужденеца от всички страни и стигаха до заключение, че е именно той. И след това из града вече ходеше слух, че са видели Хорие. Тази новина така бързо се разнасяше и преминаваше през всички обществени слоеве, че след един-два часа целият град твърдеше достоверно, че той е тук, че хората са го видели лично и са разговаряли с него. Полицията се раздвижи, министрите се обезпокоиха и тичаха навсякъде, за да се срещнат с него и да му засвидетелствуват уважението си.

Но него го нямаше.

На другия ден вестниците съобщиха, че вчерашната вест за пристигането на Хорие не била вярна.

Докъде стигна всичко това, личи най-добре от следното събитие.

Един ден отидох на, пристанището, където спираше един чужд кораб.

Корабът пристигна и пътниците започнаха да излизат. Аз приказвах за нещо с един мой познат, когато изведнаж народът се втурна с такава сила към кораба, че един, който тичаше, насмалко не ме събори.

— Какво става?

— Кой е? — започнаха да питат много хора.

Той! — отговаряха им,

— Хорие?

— Да, пристигнал!

— Къде е, къде е? — бръмчеше тълпата и хората се блъскаха, натискаха, зяпаха към парахода, караха се, надигаха се на пръсти. Всеки искаше да бъде по-близко.

И наистина видйх един чужденец, който се молеше и викаше да го пуснат, че имал бърза работа. Човекът едвам говореше, по-точно пъшкаше, притиснат и смачкан от любопитния народ.

Полицаите веднага разбраха каква е първата им задача и изтичаха да съобщят на министър-председателя, на останалите членове от правителството, на кмета, на църковните първенци и на останалите високопоставени лица в страната, че той е пристигнал.

И след малко в тълпата се чуха гласове:

— Министрите, министрите!

И действително министрите пристигнаха заедно с всички високопоставени лица на Страдия. Всички бяха облечени в официални дрехи, с всичките си ленти и многобройни ордени (при обикновени случаи не носеха всичките, а само по няколко). Народът се раздели на две части, така че чужденецът остана от едната страна сам в средата, а от другата се появиха министрите, като вървяха насреща му.

Те се спряха на прилично разстояние, свалиха шапките си и се поклониха до земята. Същото направи и народът. Той изглеждаше малко смутен, изплашен и в същото време силно учуден, но не мръдна от мястото си, стоеше неподвижен като статуя. Министър-председателят направи крачка напред и започна:

— Достойни чужденецо, твоето посещение в нашата страна ще бъде записано със златни букви в историята, защото това незабравимо посещение представлява епоха в нашия държавен живот. Твоето идване носи щастливо бъдеще на нашата родна Страдия. От името на цялото правителство, от името на целия народ аз те поздравявам като наш спасител и извиквам: „Ура!“

— Ура! Ура! Ура! — екна въздухът от възгласите на хиляди гърла.

След това църковният глава започна да пее религиозни песни, в престолния град на Страдия забиха черковните камбани.

Когато се свърши и тази част от официалното посрещане, министрите с любезни усмивки на лицата си, с покорност се приближиха до чужденеца. Те се ръкуваха поред, след което останалите се отдръпнаха и застанаха без шапки с наведени глави. Министър-председателят взе под мишница куфара му с някакво страхопочитание, министърът на финансите пое бастуна на забележителния човек. Понесоха тези работи като някакви светини. Куфарът, разбира се, беше светиня, защото в него сигурно се намираше съдбоносният договор. Именно в тоя куфар вече се намираше бъдещето, щастливото бъдеще на цяла една страна. Затова и министър-председателят разбирайки какво носи в ръцете си, изглеждаше тържествен, преобразен, горд, защото в ръцете си носеше бъдещето на своята Страдия. Църковният глава, като човек, надарен от бога със силен дух и голям ум, веднага разбра значението на тоя куфар и с останалите свещеници заобиколиха министър-председателя и започнаха да пеят религиозни песни.

Шествието тръгна. Той и министърът на финансите вървяха напред, а куфарът — в прегръдките на министър-председателя, заобиколен от свещениците и народа със свалени шапки — след тях. Вървяха полека, тържествено, крачка по крачка, пееха богоугодни песни, камбаните биеха, гърмяха пушки. И така бавно вървяха по главната улица към къщата на министър-председателя. И домовете, и кръчмите, и църквите, и канцелариите — всичко се беше опразнило, всичко живо беше излязло, за да участвува в епохалното посрещане на великия чужденец. Дори и болните не изостанаха. Бяха ги изнесли от стаите, за да видят това изключително тържество. Дори от болниците бяха изнесли на носилки всичките, а те просто като че ли бяха забравили болките си. Ставаше им полеко, когато мислеха за щастието на своето скъпо отечество. Бяха изнесли и пеленачетата. Опулили очички във великия чужеднец, те не плачеха, като че ли чувствуваха, че това щастие се готви именно за тях.

Докато стигнаха до дома на министър-председателя, вече се стъмни. Чужденецът бе почти внесен в къщата. Всичките министри и високопоставени лица влязоха вътре, а народът остана да зяпа любопитно но прозорците или просто да разглежда къщата.

На другия ден започнаха да пристигат народни делегации, за да поздравят видния чужденец, а вече призори пред къщата на министър-председателя заскрибуцаха бавно тежко натоварени коли с разни ордени за достойния чужденец.

Чужденецът, разбира се, веднага бе избран за почетен председател на министерството, за почетен, председател на общината, на Академията на науките и всевъзможните хуманни дружества и организации в Страдия, а такива в нея имаше безброй. (Имаше дори дружество за учредяване на дружества.) Всички градове го избраха за свой почетен жител, всички еснафи го признаха за благотворител, а един полк в армията получи в негова чест името „Славният полк Хорие“.

Всички вестници го приветствуваха с дълги статии, а много от тях напечатаха портрета му. Много чиновници бяха повишени в чест на този ден, а мнозина полицаи и наградени, и повишени. Създадоха се нови учреждения и бяха назначени нови служители. Вече два дни продължаваше това бурно веселие в целия град. Свиреше музика, биеха камбани, гърмяха пушки, ехтяха песни, лееше се вино.

На третия ден министрите, макар и махмурлии от веселбите, трябваше да жертвуват дори и почивката си за щастието на страната и народа и се събраха в пълен състав на заседание, за да завършат преговорите с Хорие за заема и подпишат епохалния договор.

Най-напред, за увод, започнаха с частни разговори. (Залисан във веселбата, забравих да кажа, че куфарът се охраняваше от силна охрана.)

— Ще останете ли тук за повече време? — попита го министър-председателят.

— Докато не свърша работата си, а тя ще трае по-дълго.

Министрите се смутиха от думата по-дълго.

— Смятате ли, че ще продължи по-дълго?

— По всяка вероятност. Такава е работата ми.

— На нас са ни известни вашите условия, а и на вас — нашите. Затова смятам, че няма да има никакви затруднения — каза министърът на финансите.

— Затруднения? — каза чужденецът изплашено.

— Да, смятам, че няма да има такива.

— И аз се надявам.

— Тогава можем веднага да подпишем споразумението — проговори министър-председателят.

— Споразумение?

— Да!

— Споразумението е подписано. Аз ще тръгна още утре на път и навеки ще ви бъда благодарен за това посрещане. Откровено казано, аз съм смутен, не разбирам оше достатъчно добре какво става с мен. Впрочем в тази страна идвам за пръв път, но не можех и да мечтая, че като непознато лице ще ме посрещнат така хубаво, както кикъде другаде. Още ми се струва, че сънувам.

— Значи, сме подписали договора? — извикаха възторжено всички в един глас.

— Ето го! — каза чужденецът и извади от джоба си един лист хартия, на който бе написан договор, и започна да го чете на своя език. Договорът бе подписан от него и един търговец на сливи от вътрешността на Страдия, който се задължаваше да му достави еди-какво си количество сливи за приготвяне на мармалад до еди-коя си дата…

Какво друго можеше да се направи в една цивилизована и умна страна след такъв глупав договор, освен чужденецът да бъде изгонен от Страдия, и то тайно. След три дни правителствените вестници оповестиха следното съобщение:

„Правителството се застъпва енергично за един нов заем и съществуват всички изгледи да получим една част от парите още до края на този месец.“

Народът се поинтересува малко за Хорие и после го забрави. След това всичко тръгна по старому.

Когато размишлявах за тия събития, особено ми хареса общата хармония, която владееше в Страдия. Не само министрите бяха симпатични и почтени хора, но забелязах, че и църковният глава е умен и духовит човек. Кому би дошло на ум в най-подходящия, собствено в най-решителния момент, когато се решава съдбата на страната, да запее над куфара на оня търговец на мармалад богоугодни песни, за да помогне на усърдното правителство в неговите-големи усилия? При такава дружна работа непременно трябваше да има и успех.

Веднага реших още при първия удобен случай да отида при тоя мъдър отец, църковния глава, за да се запозная по-отблизко и с този велик гражданин на Страдия.

(Край)

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (1/12)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)

Укинување на страстите

Ние, Србите, му благодариме на милосливиот Бог, си ги свршивме сите работи, па сега можеме, онака, во слободното време, да се проѕеваме до мила волја, да дремеме, да се изналежуваме и да спиеме, па кога и тоа ќе ни здодее, можеме од шега, да ѕирнеме да видиме што се прави по другите несреќни земји. Велат — господи спаси нè од секаква беда и напаст, и нека е скраја! — бидејќи има земји каде што луѓето постојано се закрвуваат и се расправаат околу некакви права, околу некаква слобода и лична безбедност. Кожата му се наежува на човека кога ќе помисли на таквите несреќници кои уште не си ги средиле работите дома, а ние втасавме да ги средуваме дури и Кина и Јапонија. Секој ден одиме сè подалеку од својата земја, и ако потрае вака, нашите новинари ќе почнат да носат написи од Марс, Меркур, или, во краен случај, и од Месечината.

И јас сум член на овој среќен народ, па ете, за да ја задоволам модата, сакам да ви раскажам за една далечна, многу далечна воневропска земја, и што станало во неа одамна, многу одамна.

Не се знае точно каде била таа земја, како се викал народот во неа, но сигурно не е во Европа, а народот би можел да се вика со кое било име, само не Срби. Во тоа се согласуваат сите постари историчари, а новите можеби ќе го тврдат и обратното. Впрочем, тоа и не е наша работа и јас го оставам тоа, па дури и да се огрешам во обичајот дека треба да зборуваме за она што не го разбираме и да ја работиме онаа работа што не е наша.

Со сигурност се знае дека тој народ бил многу расипан и непослушен, преполн со пороци и лоши страсти, па со тоа и ќе ве позабавам во оваа приказничка.

Секако, драги читатели, на прв поглед вие не можете да верувате дека некогаш можеле да постојат толку расипани луѓе, но да знаете дека сето ова го работев според стари записи, што ги имам в раце.

Еве, во точен превод, неколку доставки до раз ни министри:

„Земјоделецот Н. Н., од Кар, денес по орањето намина в меана, пиеше кафе и страсно ги читаше весниците во кои се напаѓаат денешните министри…“

„Учителот Т… од Борак, штом ќе излезе од училиштето, ги собира околу себе селаните и ги наговара да формираат пејачка дружина. Освен тоа, овој учител игра челик со чираците, а со своите ученици игра со петлици, па затоа е многу штетен и опасен. На некои селани им чита книги и им ги нуди да ги купат. Ова зло не може да се трпи, зашто со тоа ја расипува целата околина, и им подметнува на мирните и чесни граѓани дека бараат слобода, а всушност тој непрестајно им зборува дека слободата е послатка од сè. Пуши страсно и потплукнува кога пуши.“

„Свештеникот Ѓ… од Сора, по службата во храмот, оди на политички собир во блискиот град.“

Еве, гледате, какви резили ти немало во оветот!

Внимавајте понатаму:

„Судијата С… денес гласаше за општинската управа. Овој срамен судија прима опозиционен весник и страсно го чита. Во судот се осмели да каже дека еден селанец воопшто не е виновен, кој е обвинет за навреда и противставување на власта, зашто пред сведоци рекол дека нема ништо да купува од дуќанот на кметот Габор. Освен тоа, тој ист судија изгледа замислен, а тоа е еден јасен доказ дека е полн со пороци и сигурно смислува некаков голем заговор против денешниов режим. Треба да се обвини за навреда на господарот, зашто тој и без тоа не може да биде пријател на династијата кога оди на кафе кај Моро кафеџијата, а Моровиот дедо бил добар пријател со Леоновиот побратим, кој го спотна оној метеж во Јамб против доглавникот на дворот на дедото на денешниот владетел!“

Имало и уште полоши луѓе во таа несреќна земја. Читајте ја само оваа доставка:

„Адвокатот од Тул застапуваше некојси сиромав, чиј татко го убија минатата година. Тој адвокат страсно пие пиво и оди на лов, а што е најлошо, основал и некоја дружина за помагање на сиромасите во нашата околина. Тој е дрзок изрод кој зборува дека државните шпиони се најлоши луѓе.“

„Професорот Т… денес трчаше низ градот со разни белосветски дечишта и крадеше круши откај зарзаватчијата, а вчера гаѓаше гулаби со праќка и скрши прозорец на една државна зграда. Тоа и би можело да му се прости, но тој оди на политички собири, гласа на изборите, разговара со граѓаните, чита весници, зборува за државниот заем, и какви ли не уште срамотилаци прави на штета на наставата!“

„Селаните од Вар почнаа да прават ново училиште, и како што се чини, со тој порок ќе се зарази целата наша околина. Треба што побргу да се спречи таа гнасна струја, штетна за државата!“

„Занаетчиите од Вар основаат читална и секоја вечер се собираат во неа. Оваа страст фати длабоки корења, особено кај младите, а старите се носат со мислата освен читалната — да основаат занаетчиски пензионерски фонд. Ова не може да се трпи во нашиот крај зашто ги соблазува сите чесни луѓе, кои не ги пцујат министрите! Еден занаетчија дури бара поделба на трудот! … Грди страсти! …“

„Селаните од Падо бараат општинска самоуправа!“

„Граѓаните во Троја сакаат слобода на изборитр.“

„Многумина овдешни службеници совесно си ја вршат работата, а еден, освен тоа, свири на флејта и знаје ноти!“

„Писарот Мирон страсно игра на забавите и јаде солени семки со пивото. Треба да се истера за да се излекува од тие страсти.“

„Учителката Хела купува цвеќе секое утро, па така ја соблазнува околината. Не може да се трпи, зашто ќе ни ја расипе младината.“

Кој би можел да ги изнареди сите гнасни страсти на тој несреќен народ? Доволно е да се рече дека само десетмина биле добри и чесни луѓе во целата земја, а сите други, и машко и женско, и старо и младо, биле расипани, како што се вели, од корен.

Што мислите, како им било на овие десетмина добри и чесни луѓе во таа расипана земја? … Тешко, многу тешко, а најмногу поради тоа што морале да го гледаат пропаѓањето на својата родена земја, што толку силно ја љубеле. Не спиеле ниту дење ниту ноќе од грижи: како да ги поправат своите грешни сограѓани, како да ја спасат земјата од пропаст?

Полни со огнено родољубие, полни со добродетелства и благородност, биле во состојба да ги поднесат сите жртви за среќата на својата татковина. И, еден ден, го стегнале јуначкото срце, ја наведнале главата пред волјата на горчливата судбина, која им пресудила тежок товар, и станале министри, земајќи си ја врз себе благородната задача да ја исчистат земјата од гревот и од страстите.

Биле учени луѓе, но не им било лесно да ја извршат толку тешката обврска.

Најпосле, на еден, кој бил најглупав кај тој народ (тоа значело најдуховит), му светнала мислата дека треба да се овика Народното собрание, но во него решаваат странци. Сите ја прифатиле оваа убава идеја и на државен трошок зеле под наем двесте луѓе, кои испофатиле некакви странци, што случајно се затекле тука, во таа земја, поради трговија. Тие се бранеле, се оттргнувале, но сила бога не моли!

Така се случило четиристотини странци да станат пратеници и да решаваат разни работи за среќата на земјата, да станат израз на народните желби.

Откако така ја свршиле работата и нашле доволен број луѓе кои ги наименувале за народни претставници, веднаш потоа распишале и избори за народни пратеници. Немојте да се чудите на тоа, зашто во таа земја таков бид обичајот.

Почнале собраниските седници. — Се решава, се зборува, се дискутира… Не е лесно да се сврши толку важна работа. Сè било лесно и одело бргу, но кога се дошло до страстите, веднаш се појавиле тешкотии. Додека некој не се нашол да предложи да се донесе решение со кое се укинуваат сите страсти во земјата.

— Да живее говорникот, да живее! — одекнале радосните извици од многу грла во собраниската сала.

Сите воодушевено го прифатиле предлогот, и се донесло решението:

„Народното претставништво, согледувајќи дека страстите му пречат на народниот напредок, е поттикнато да ја донесе уште и оваа точка во новиот закон, која ќе гласи:

„Од денес престануваат страстите и се укинуваат како штетни за народот и за земјата.“

Не поминале ни пет минути откако бил потпишан законот за укинување на страстите, и за него знаеле само пратениците, а сега да видите што се случувало меѓу народот во сите краишта, без разлика.

Доволно е да ви наведам само едно место, во превод, од нечиј записник.

Еве го, од збор до збор, тој записник:

„… Пушев страсно. Кога ќе се разбудев, веднаш се фаќав за цигарите. Еден ден, се разбудив и ја зедов кутијата со тутунот, та свиткав цигара (по обичај). Некако ми стана непријатно (токму тогаш пратеникот предлагал), кога одеднаш почувствував како раката сама ми затрепери, а цигарата ми падна; ја погледнав, па со одвратност плукнав… веќе нема да пушам — си помислив, а тутунот ми стана гаден, толку многу гаден што не можев да го гледам. Се чудев што ми стана така одеднаш, и излегов во дворот. Кога, дури таму имав што да видам! Пред вратата, мојот сосед, еден стар пијаница, кој не можеше без вино ниту час; стои трезен човекот, си гледа пред себе, и се чешка по главата.

— Еве, донесов вино, — му рече момокот, и му подаде шише како и обично.

Мојот сосед го дофати шишето, па го тресна одземи и тоа се распрсна на стотина парчиња.

— Уф, гадни работи! — викна тој со гнасење, гледајќи го истуреното вино.

Потоа долго молчеше, па побара слатко и вода.

Му донесоа, тој се почести, а потоа си отиде на работа.

Жена му се расплака од радост кога виде дека мажот и одеднаш се поправа.

Еден друт мој сосед, пак, кој страсно читаше весници, го видов како седи крај отворениот прозорец, па и тој нешто преобразен и чудно изгледаше.

— Добивте весници? — го прашав.

— Веќе нема да ги погледнам весниците, толку ми станаа одвратни! Сега си мислам да земам да читам археологија или грчка граматика! … — ми одговори, и јас си заминав, излегов на улица.

Целиот град се беше преобразил. Еден страстен политичар беше тргнал на политички собир. Одеше човекот по улицата, па наеднаш се заврти и се стрча наназад, небаре некој го спобркал.

Се зачудив што му стана, па го прашав зошто така наврапито се враќа.

— Тргнав на собир, па одеднаш ми падна на ум дека е подобро да си одам дома, да си нарачам некоја книга од областа на земјоделството и на домашната индустрија, па да читам и да се усовршувам во работата. Што барам на собир? — ми рече, па отрча дома за да го изучува земјоделството.

Не можев да се начудам на чудото што стана одеднаш, па се вратив дома, и зедов да ја прелистувам психологијата. Сакав да го прочитам местото за страстите.

Наидов на листот каде што пишуваше: „Страсти“. Останал само насловот, а сето друго побелело, небаре никогаш ништо не пишувало! …

— О, што е сега ова, господи?!

Во целиот град никаде не можеш да најдеш лош и страстен во што било, па дури и добитокот станал поумен!

Дури утредента во весниците прочитавме за собраниското решение дека се укинуваат сите страсти.

— А, ах, значи тоа е! — викаа сите. — Ние се чудиме што станува со нас. а тоа Собранието ги укинало страстите!

Овој записник е доволен за да објасни што станало кај народот кога во Собранието се донесувал законот за укинување на страстите.

Потоа им било јасно на сите и секому, и престанало чудењето, а наставниците во училиштата вака им предавале на своите ученици за страстите: „Некогаш во душите на луѓето постоеле и страсти, и тоа бил еден од најзаплетканите и најтешките делови на психологијата; но со решение на Собранието страстите се укинати, па така сега ја нема таа партија во психологијата, како и во душите на луѓето. Страстите се укинати на тој и тој датум, таа и таа година.“

— Му благодариме на Бога кога не мораме да ги учиме! — шепотеле учениците, задоволни со таа собраниска одлука, зашто за идниот час требало да научат само: „На тој и тој датум, таа и таа година, со решение на собранието се укинати сите страсти, и така веќе ги нема кај луѓето! …“

Штом ќе го изговореле тоа без грешка, ќе добиеле одлична оценка.

Ете, така наеднаш тој народ се спасил од страстите, се поправил, па од тој народ, според некои преданија, станале анѓелите! …

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)