(Претходен дел)

Јас многу патував по светот. Некои веруваат во тоа, а многумина не веруваат, ами сметаат дека јас тоа така сум си го вообразил. Чудно! Впрочем, како што рекол некој, сето тоа воопшто не ме интересира. Главно е јас да сметам дека сум патувал многу.

Патувајќи по светот човекот ќе види сешто, честопати што не сонувал ниту на сон, а не пак да може буден да го замисли. Во еден англиски весник читав како целиот англиски печат најстрого нападнал некојси грешен Англичанец, кој напишал некаков патопис низ Србија. Го читав и патописот, и ми изгледа прилично верен, но никој од Англичаните не му верувал ниту дека има некаква земја Србија, а камо ли пак тоа што тој го напишал за таа земја. Го нарекле занесен, па дури и луд човек. Ете, сега, нека видат критичарите дека во светот сè може да се види, па да не викаат постојано: не е точно, не одговара на реалноста; личностите како да паднале од Месечината (а не гледаат како и покрај нив и покрај нас секојдневно минуваат толку индивидуи кои се многу полоши отколку да паднале од Месечината), а веќе нивната стереотипна црвена нишка што се провлекува, не знам, низ делото, каде ли, ѓавол да го земе, излезе на врвот на главата.

Ете, значи, така и јас, патувајќи, наидував на едно прекрасно општество, всушност место, државичка, којзнае што.

Првото нешто што го видов во таа земја (ајде баш така, чисто да ја викаме) беше некаков политички собир.

„Навистина убаво, жими бога, од каде токму јас да нагазам на тоа чудо!“ — си помислив во себе, и ми стана непријатно, зашто во Србија веќе и се одвикнав од политичките собири и од учеството во јавните работи. Сето тоа едно со друго се групирало и се смирило, па нема човек со кого и да се скара убаво.

Се изненадив. Со собирот раководеше претставник на власта од тој крај на земјичката, сигурно го викаа окружен началник, а тој беше и свикувач на политичкиот собир.

Мнозина граѓани беа дремливи, бабуњосани од спиење, некои дремеа стоејќи, со полуотворена уста, очите затворени, а главата им се клатеше лево-десно, горе-долу, се занишуваа по две граѓански глави малку посилно, ќе се удреа, ќе се штрекнеа, обајцата политичари ќе се погледаа со тап поглед еден со друг, не се изненадуваа од ништо, очите им се затвораа, а главите и натаму ревносно им се нишаа. Многумина легнале та спијат, а грчењето се разнесува да ти е мило да го слушаш. Многумина навистина, беа будни, но ги триеја очите и се проѕеваа слатко и гласно, та како да им помагаа, за подобра хармонија, на оние што грчеа во хор. Погледнав, кога од сите страни пандурите носеа граѓани на грбот. Секој качил по еден на себе, па го носеше на собир. Некои, мирни, си молчеа и рамнодушно гледаа околу себе, некои заспале, а неколкумина од нив се тргаа и се туркаа. Некои, упорни, ги дотеруваа врзани.

— Каков е овој собир? — праша еден.

— Кој го знае! —ми одговори рамнодушно.

— Бездруго не е опозицијата?

— Опозицијата! — одговори тој пак, не гледајќи кој го пграшува.

— Па зар власта ја свикува опозицијата на собир и ушге луѓето со сила ги доведува? — прашам.

— Власта!

— Па зар против себе?

— Сигурно! — ми одговори со здодевност, како во некое недоумение.

— Можеби собирот е против народот? — го прашав.

— Можеби — одговори тој на ист начин.

— А што мислиш ти? — го прашав.

Тој ме погледна тапо, безизразно, си ги крена рамениците и ги рашири рацете, небаре сакаше да каже: „Што ми е мене грижа!“

Го оставив и сакав да му пријдам на друг, но неговото лице, некако безизразно, ме одврати од тој луд, безуспешен обид.

Наеднаш, чув некаков лут глас:

— Што значи тоа? Никој жив не сака во опозицијата! Тоа не може уште да се трпи. Сите приврзаници на владата и на власта, сè поелушно, сè мирно, па тоа така од ден на ден, да му се згади веке на човека и од таа послушност.

„Тоа е прекрасен и образован народ!“, си помислив во себи и и завидував на таа идеална земјичка. Тука, веројатно, ниту мојата покојна стрина не би хукнала, ниту пак би предвидела некаква опасност. Луѓето, образовани и послушни, многу помирни отколку што бараше од нас добриот стар учител, зашто нивниот мир и доброто држање ѝ здодеа и ѝ се згади дури и на самата мирољубива полиција.

— Ако и понатаму продолжите вака — викна началникот остро, налутено — тогаш ние знаеме да го завртиме другиот лист, па владата со указ ќе поставува опозиционери. Час работа е тоа, а ако не сте го знаеле, тоа го има во другиот свет. За водач крајната и остра опозиција против денешниот режим се поставува тој и тој, со годишна плата од петнаесет илјади динари. За членови на главниот одбор на опозиционата партија: тој и тој, тој и тој, тој и тој, па ајде. Потоа за опозиционерите на округот тој и тој: тој и тој, тој и тој, па мирна ти глава. Не може повеќе вака. А владата веќе најде пат и начин да почне со издавањето на еден весник против себеси. За тоа веќе почна да води преговори и најде добри, сигурни, верни луѓе.

Граѓаните, тоест, опозиционерите гледаа дремливо во началникот и на нивните лица не се забележуваше никаква промена. Ниту тоа ги изненади ниту ги збуни, ниту ги зарадува, апсолутно ништо, небаре началникот не говореше ништо.

— Значи сега вие сте опозиција! — рече началникот.

Луѓето гледаа во него и молчеа мирно, рамнодушно. Тој го зеде списокот на сите присутни, то ест доведените на собирот и почна да прозива.

— Сите се тука! — рече задоволно, по прозивката.

Началникот се навали на столицата и си ги затри рацете од задоволство.

— Е, доброоо! — рече со насмевка на лицето.

— Сега, во името на бога, да почнеме!… Вашата задача, како владини противници, е најостро да ја нападнете владата и да ја осудите нејзината политичка работа и правецот на политиката, и на надворешната и на внатрешната.

Луѓето, малку помалку, почнаа да се прибираат, додека еден се дигна на прсти и ја крена раката, па списка со својот танок глас:

— Молам господине, јас знам, една приказна за опозиционерот.

— Е, ајде, раскажувај.

Граѓанинот малку се накашла, промрда со рамениците, па почна да раскажува со таков тон што повеќе изгледаше како да кукурига, исто онака, како што одговараме ние во основното училиште и како што ги прераскажуваме поучните приказнички:

— Си биле двајца граѓани: едниот се викал Милан, а другиот Илија. Милан бил добар и послушен граѓанин, а Илија опак и лош човек. Милан ја слушал својата добра влада за сè, а Илија бил лош и не ја слушал својата добра влада, туку гласал против владините кандидати. И добрата влада ги повикала и Милан и Илија, па им рекла: „Добри Милане, ти си добар и послушен граѓанин; еве ти тебе полно пари и ќе добиеш, покрај својата служба, уште една со подобра плата“. Откако му го рекле тоа, му подале на добриот Милан полно ќесе со пари. Милан ѝ бакнал рака на владата и си отишол дома. Потоа владата му се свртила на Илија и му рекла: „Ти си, Илија, лош и непослушен граѓанин, затоа ќе те уапсам и ќе ти ја одземам платата што ја примаш, па ќе им ја дадам на некои добри и послушни“. Дошле жандармите и го уапсиле лошиот и непослушен Илија, та тој многу страдал и го ожалостил своето семејство. Така си поминува секој кој го слуша својот постар и својата влада.

— Многу добро! — рече началникот.

— Јас знам, молам, господине, што нè учи оваа приказна! — рече еден друг граѓанин.

— Добро, кажи!

— Од оваа приказна гледаме дека треба човекот да ѝ биде верен и послушен на секоја влада, за да поживее среќно со своето семејство. Добрите и послушни граѓани не прават како Илија, та секоја влада ги сака! — рече опозиционерот.

— Убаво, а што е должноста на добриот и послушен граѓанин?

— Должноста на добриот и родољубив граѓанин е наутро да стане од кревет.

— Многу добро, тоа е првата должност. Има ли уште некоја?

— Има уште.

— Кои се тие?

— Граѓанинот да се облече, да се измие и да појадува!

— Па потоа?

— Потоа мирно да излезе од својата куќа и да оди право на работа а ако нема работа, тогаш оди в меана, каде што чека да дојде време за ручек. Точно на пладне доаѓа мрно дома и руча. По ручекот ќе се напие кафе, ќе си ги измие забите и ќе легне да спис. Кога ќе се наспие добро, граѓанинот ќе се измие и ќе оди на прошетка, а потоа в меана и, кога ќе дојде време за вечера, тој ќе си дојде право дома, па вечера и по вечерата си легнува во постелата и спие.

Многумина од опозиционерите раскажаа по една мудра, поучна приказничка, и објаснија на што нè учи таа приказна. Потоа опозиционерите минаа на своите убедувања и на принципите.

Еден предложи собирот да заврши и сите заедно да одат в меана на чаша вино.

Тука мислењата се поделија и мораше да дојде до бурна дебата. Никој веќе не дремеше. Дојде до гласање во начело. По завршеното гласање, началникот објави дека во начело е примен предлогот — воопшто да се оди в меана, и сега дојде на ред расправата во поединости: што ќе се пие таму?

Едни сакаа вино и оода.

— Нејќеме, — викаа други — подобро е пиво!

— Јас од принцип не пијам пиво! — рече еден од првата група.

— А јас, пак, во принцип не пијам вино.

И така се појавија многу принципи и убедувања, и започна бурна дебата.

Некои споменаа кафе (тие беа во ужасно малцинство), а еден од нив го извади часовникот, погледна и рече:

— Три часот и пет минути! И јас сега не можам да пијам кафе. Јас од принцип пијам кафе само до три часот попладне, а потоа за ништо на светот.

По многуте говори, што траеја цело попладне, дојде до гласање.

Началникот, како добар претставник на власта, се држеше објективно и правично. Со ништо не сакаше да влиаје врз слободата на гласањето. На секој граѓанин му дозволи по мирен, парламентарен пат да си го даде својот глас за своето убедување. Впрочем, секому тоа право и со законот му е дадено и зошто тогаш да му се одзема?

Гласањето течеше во најголем ред.

За завршеното гласање началникот стана со важно, сериозно лице, како што му прилега на претседател на политички собир, и уште со поважен глас го соопшти резултатот од гласањето:

— Соопштувам дека со огромно мнозинство победи групата што е за вино и сода, потоа малку помал е бројот на фракцијата за чисто вино, потоа фракцијата за пивото. За кафе гласаа тројца (двајцата за слатко, а еден за горчливо) и, најпосле еден глас за меланж.

Тој и инаку, заборавив да напоменам, беше започнал говор против владата, но масата му го заглуши со врева тој детски испад. Тогаш тој, малку подоцна, почна да зборува како е противник и на еден ваков собир и како тоа и не е собир на опозицијата, туку на власта ѝ паднало на ум да се пошегува, но и тука другите со викање и со врева го спречија да зборува.

Началникот по ова малку замолче, па додаде:

— Што се однесува до мене, јас ќе пијам пиво, зашто мојот господин министер никогаш не пие вино и сода.

Наеднаш опозицијата се поколеба и сите изјавија дека се за пиво (освен оној што гласаше за меланж).

— Јас нема да влијаам врз вашата слобода, — рече началникот и барам од вас да си останете при вашето убедување.

Бог да чува! Никој не сакаше да слушне за убедување, и зедоа да докажуваат како тоа гласање случајно така испаднало и дека и тие самите се чудат како се случило тоа, кога всушност, никој така не мислел.

И така сето тоа убаво заврши, и по долгага и мачна политичка работа отидоа в меана.

Се пиеше, се пееше, се наздравуваше и за владата и за народот, и во некое време на ноќта сите мирно и убаво си разотидоа дома.

(Нареден дел)

(предишна страница)

На другия ден началникът изпрати шифрован доклад до правителството на вчерашното политическо събрание. Докладът гласеше:

„В моя окръг се появи силно политическо движение против днешното правителство. С всеки изминат момент движението все повече и повече се разраства, така че се страхувам да не се постави под въпрос съществуването на днешната династия. Взех всички възможни мерки и употребих всички средства, с които разполагах, да попреча на това зло, но тъй като това опозиционно, по-точно революционно движение се яви внезапно, като порой, всичките ми опити останаха безуспешни и вчера следобед огромен брой революционери насилствено се събраха на политическо събрание. От техните остри и дръзки речи разбрах, че те са с анархистични убеждения и че сигурно тайно готвят бунт и преврат в страната. Най-после, след мъчителни и тежки усилия, едва успях да разтуря събранието, което можеше да се превърне в голяма опасност, тъй като един от тях даже се заканваше, че ще свалят монархията и ще въведат републиканска система на управление.

Приложен, изпращам Ви учтиво, господин министре, списък на най-опасните личности. (Водач на списъка беше онзи чудак, който пиеше меланж ли, „цукер васер“ ли, или какво беше там, после тримата, които гласуваха за кафе.) Моля нареждането Ви, какво да предприема по-нататък при такива важни и съдбоносни за нашата страна обстоятелства.“

Веднага след тия крупни заслуги към страната и властта началникът получи отличие и клас. Всички опозиционери дойдоха да му честитят и с това се свърши цялата работа.

След събранието запитах едного:

— Нима при вас няма хора, които се занимават с политика?

— Имаше и такива.

— И?

— Нищо… Глупости!

— Защо глупости?

— Остави ме, моля те. Кой ще се занимава с политика?!… Имаше един!

— И какво направи?

— Луд човек! Какво може да направи?!… Всички го познаваме: и кой е, и откъде е, и на кого е син, и какво яде з къщи. Баща му беше майстор, но последен бедняк, а той отиде да учи, мота се някъде по света, върна се отново и започва да ми приказва: трябва така, трябва иначе, някакво си държавно устройство, закони, конституция, граждански права, свобода на събранията, на изборите… Оставя, моля ти се, винаги бълнуваше глупости.

— А ти какво му казваше?

— Нищо, какво да му кажа? Гледах го и се смеех. Знам го аз; няма хляб да яде, знам и баща му, и семейството, а седнал да ми приказва какво е конституция и свобода!

— Може би знае човекът? — рекох.

— Остави, моля ти се, поне него го знам колко тежи.

— И какво направи?

— Какво ще направи?!… Четеше някакви книги, тичаше от място на място, агитираше нещо, събра няколко души, правеха някакви събрания. Арестуваха го неведнъж, наказваха го. преследваха го. Веднаж му казвам: „Защо се занасяш като хлапе, а не си гледаш работата. Не виждаш ли, че ся луд човек?“

— А какво му казваха другите?

— Смееха му се. Като излезе от затвора, щом минеше по улиците, веднага избухваше смях.

— Намери ли конституцията? — запита го някой и цялата улица се тресе от смях. Море, какви шеги ставаха с него, да умреш от смях. Понякога сме се превивали от смях. И до днес му остана име Тома Конституцията! — каза ми онзи и се засмя така, че му потекоха сълзи от очите.

— И какво стана с него?

— Пропадна, бедният! Нямаше никъде нищо, а и държавна служба не му даваха… Будала! Неговите другари от училище какви хубави постове взеха, а тон — нищо! Никой не му е виновен. Впрочем хвалят го че от всички тях бил най-подготвен и най-интелигентен, но си беше занесен. Няма нищо по-лошо от това, когато на човек му влезе някой бръмбар в главата. Той се намерил да оправя света. Целият свят доволен, а той иска нещо особено, като че ли не го знаем кой е. Нещастник!…

— Какво прави сега?

— Море, сега се опомни, но късно! Ние го излекувахме от бръмбарите, а то, както беше упорит, властта нямаше да може нищо да направи от него. Но бие започнахме да му се подиграваме, а някои, дяволи, го нарекоха още и Конституцията. Така днес, така утре и хората започнаха да се шегуват с него, където стигнат и където минат. Той се борѝ, борѝ и капитулира… Съжалявам го, бедния! Не беше лош!… Сега е умен, сериозен човек, не се заплесва както по-рано. Затвори се в себе си и рядко дружи с някого. В нужда е, но мнозина му помагат. Всички го съжаляваме, но сам си е виновен…

— А как се отнасят сега хората с него?

— Добре!… Сега никой не му се смее, обичат го хората, и съжаляваме го, бедния.

—

Хареса ми някак си да поживея в тази страна по-дълго. Запознах се и с мнозина граждани. Прекрасни хора! Мирни, тихи, кротки като гълъби. Ядат, пият, дремят и работят по малко. С една дума — щастливи хора. Нищо не смущава дълбокия им покой, никой не нарушава хармонията на живота им, никакъв вятър не вълнува спокойната, неподвижна повърхност на застоялата зеленясала локва, с която би могло да се сравни обществото на тази наистина щастлива страна.

От Сърбия аз занесох там малко мисъл и малко оръфани идеали, наследени от нашите деди, но и това малко загубих в тази страна и като хипнотизиран се предадох на сладката дрямка. И това започна да ми харесва. Тогава видях, че ние сърбите много сме предразположени да станем един ден такъв щастлив народ. И самите обстоятелства ни благоприятствуват за това.

Така минаваха дните — мирно, безшумно, бавно, докато един ден не се наруши равновесието на обществената хармония.

Един млад човек издаде сбирка стихотворения.

Стиховете бяха хубави, пълни с дълбоки, искрени чувства и високи идеали.

Цялото общество посрещна книгата с негодуване. Никой не я прочете, никой не искаше и да я прочете. Щом попаднеше в ръцете на някого, той веднага правеше кисело лице, превръщаше няколко страници, опипваше листовете, сякаш изпитва качеството на хартията, отблъскваше книгата от себе си като най-отвратителна вещ, обръщаше с презрение глава на другата страна и сърдито казваше:

— Стихове!… Глупости!…

— Кой знае?… Може да има и хубави неща? — случваше се да прибави някой при такъв разговор.

Първият се прекръстваше, наместваше се по-удобно на седалището, с израз на съжаление поглеждаше своя другар, клатейки глава, и казваше:

— Ти си по-глупав, отколкото този, който пише тези трици! — При това с върха на пръстите си отблъскваше книгата още по-далеч с такъв израз на лицето, като че ли е докоснал нещо нечисто, мръсно, и добавяше:

— Като приказваш така, ти чете ли книгата?

— Не.

— Тогава?

— Аз не твърдя, че е хубава, но казвам: може би е хубава!… А ти пък, чете ли я?

— Аз? — питаше първият сърдито, като че ли обиден от въпроса.

— Ти!

— Аз? — пак повтаряше въпроса онзи още по-сърдито.

— Ти, разбира се, тебе питам!…

Първият се прекръстваше, свиваше рамене, разперваше ръце, като че ли с това искаше да каже: „Боже опази, какво пита тоя!“, но не казваше нищо гласно, а с някакво учудване на лицето гледаше своя другар.

— Защо се кръстиш? Питам те: чел ли си ти тази книга, или не си. Какво чудно има тук?

Първият се прекръстваше пак и след това добавяше:

— Аз те питам… ти луд ли си, или не?

— Глупости. Не те разбирам.

— И аз тебе.

— Какво има да разбираш и за какво се учудваш?… Питам те — чел ли си книгата?

— А аз тебе питам: имаш ли ум? — пак казваше първият, вземаше книгата, удряше я сърдито на масата и викаше: — Да чета тия трици? Само ако полудея, но при здрав разум — за нищо на света… — След това добавяше по тихо: — Познаваш ли този, който е писал тези стихове?

— Не го познавам.

— Хе!… Затова и говориш така! — казваше първият и махваше с ръка, като правеше още по-кисела гримаса, с която искаше да покаже, че авторът е пропаднал човек.

— Ти го познаваш?

— Познавам го! — отговаряше първият с пренебрежение, а лицето му добиваше такъв израз, като че ли искаше да каже: „По-добре да не съм направил тази глупост.“’ Макар че с този човек всъщност до вчера, докато не се появиха неговите стихове, беше добър приятел и не беше казал лоша дума пред хората за него.

Някои пък, които, разбира се, не бяха чели книгата, говореха така:

— Какъв позор!… Стихове?… Като че ли не го зная колко струва! — казваше един.

— Как не го е срам! — казваше друг.

— На човека най-капред бог му взема ума и после тон сам си прави лошото… Такива… ама такива стихове? Аз ще напиша много по-добри, ако седна утре, но не мога да позоря името си както някои.

Хората промениха и отношението си към младия поет.

Минава той по улицата, а хората току се побутват и си смигат един на друг.

— Добър ден — обади се той.

—- Добър ден, поете! — отговори някой и го гледа заядливо под вежди.

— Здравей, здравей! — добавя друг с присмех.

— Добър ден! — подхване трети с кисела гримаса на досада и пренебрежение.

Но за съжаление работата не се свърши само с тия разговори.

Общественото мнение откри фронт на младия поет. Дори и ония негови черти, които по-рано му признаваха като положителни качества, сега започнаха да осъждат, а дребните недъзи, които преди му прощаваха като на всеки човек, сега станаха ужасни пороци. Изведнаж откриха, че той е подлец, пияница, комарджия, безхарактерен човек, шпионин и освен това, че е мръднал малко.

— Не знаехме, че е толкова луд! — говореха хората.

— Аз, право да ти кажа, винаги забелязвах, че работата му не е чиста.

— И аз, но не беше толкоз луд.

— Е, сега е вече съвсем.

В компаниите започнаха да си правят шеги с него. Където и да искаше да свърши някаква работа, всеки, който можеше да му попречи, смяташе за свой дълг да стори това, защото, щом го видеше, се изпълваше с възмущение само като си помислеше: „Какво ми се правиш на важен!… Стихове! Е, чакай да видиш, ние имаме лек за това!“

Най-голямото нещастие бе, че той беше посветил стиховете на годеницата си, като мислеше с това да я зарадва. Но вместо радост това донесе на бедното момиче много сълзи, защото общественото мнение не пощади и нея.

Бащата на момичето, извън себе си от ярост, че в тази, по негово мнение, налудничава работа беше уплетена и неговата дъщеря, седна и написа следното писмо на младия поет:

„Господине,

Тези Ваши трици и различни глупости и безобразия, с които народът се гаври по улиците, можехте да посветите на Вашия баща, защото на него това би му приличало, понеже и без това е известен като последен човек в града, какъвто сте и Вие — а не да уплитате в щуротиите си името на моята дъщеря. Моята къща никой до днес не е сочел с пръст, и аз не искам хората да си плакнат устата с името на дъщеря ми, нито то да стои на Вашата налудничава книга. От днес да не сте се осмелили да прекрачите прага на моята къща. Моето доверие и всички мои добрини към Вас Вие възнаградихте с това, че нанесохте позор на къщата ми. Впрочем искам в срок от пет дни да ми дадете реабилитация. В противен случай, господине, аз ще Ви пребия като куче насред улицата или където и да Ви срещна.“

Това посвещение предизвика цели скандали. И тъй като младият поет беше чиновник, неговият началник донесе до господин министъра следното:

(Името забравих, затова ще взема обичайното Н. Н.) „Н. Н., чиновник в поверенето ми учреждение, който иначе е добър и съвестен работник, напоследък се компрометира толкова с някаква сбирка уж стихове, че в интереса на службата същият не може да остане повече на работа, защото се занимава с несериозни неща, които не са достойни даже за един зарзаватчия, а камо ли за държавен служител. Моля, Господин Министре, да отстраните от служба този компрометиран чиновник или поне да го преместите на друго място, докато се поправи.“

И министърът го премести.

Но за съжаление земята е малка, а лошото име навсякъде съпровожда притежателя му, затова и на новото място го, посрещнаха още по-лошо. И какво друго можеше да направи министърът, освен в интереса на службата и дори в интереса на морала и за удовлетворение на общественото мнение да уволни от държавна служба това чудовище, което пише стихове.

Общественото мнение бе удовлетворено и вече не се появи нито едно стихотворение на младия поет. Той се изгуби някъде и никой нищо не можа да узнае за него.

— Жалко — казваха, — млад човек беше.

— Не беше и лош човек.

— Не беше, но ето, когато дяволът го кара да прави това, което никой не прави.

— Жал ми е за него, грешника!

— Ех, какво да правиш? Кой му е виновен!

И скоро в обществото се възвърна нарушената за малко хармония, изчезна и тази малка вълна, която беше се издигнала над гладката, неподвижна повърхност на застоялата вода, и обществото мирно и доволно продължи своята сладка дрямка.

(следваща страница)

(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

(Предыдущая часть)

Я исколесил чуть не весь свет. Некоторые верят этому, а многие не верят, считая это моими выдумками. Странно! Меня это, конечно, совершенно не трогает. Я-то ведь отнюдь не сомневаюсь в том, что много путешествовал.

Путешествуя по свету, человек часто видит такое, что ему не только наяву, а и во сне не пригрезится. Из одной английской газеты я узнал, что английская печать яростно набросилась на несчастного англичанина, написавшего путевые заметки о Сербии. Я прочитал эти заметки, и они показались мне вполне достоверными, однако никто из англичан не поверил даже тому, что есть на свете такая страна — Сербия, не говоря уже о том, что написано о ней. Путешественника называли фантазером и даже безумцем. Вот пусть теперь критики убедятся, что в жизни все может быть, и не твердят как автоматы: неверно, не соответствует действительности; люди, мол, словно с луны свалились (им невдомек, что бок о бок с ними живут индивидуумы гораздо хуже тех, что с луны свалились), а уж их знаменитая стереотипная «красная нить», которая проходит через все произведения черт знает в каком направлении, надоела мне до смерти.

Так вот, путешествуя, я набрел на удивительное общество: то ли город, то ли небольшое государство.

Первое, куда я попал в той стране (будем называть ее так), был митинг.

«Вот так чудо послал мне господь», — подумал я, и мне стало немного не по себе. Живя в Сербии, я уже отвык от политических митингов и участия в общественных делах: ведь у нас все объединились и примирились; и хотел бы человек душу отвести — поругаться с кем-нибудь честь по чести, да не с кем.

Собрание поразило меня. Председательствовал на нем представитель местных властей, кажется, окружной начальник. Он же инициатор собрания.

Граждане, опухшие от долгого сна, дремлют, некоторые спят даже стоя: рот полуоткрыт, глаза сомкнуты, а голова мотается вправо — влево, вверх — вниз; качнутся две гражданские головы чуть посильнее, стукнутся — политические деятели, вздрогнув, окинут друг друга туманным взором, ничему не удивляясь, и опять —глаза закрыты и головы качаются столь же старательно, как и прежде. Есть и такие, что улеглись как следует и задают такого храпака, что одно удовольствие слушать. Бодрствующие трут глаза и, зевая громко и сладко как бы в унисон хору храпящих, создают стройную гармонию звуков.

Вдруг, смотрю, — с разных сторон идут жандармы и несут на плечах граждан. Ухватили каждый по одному и тащат на собрание. Одни относятся к этому спокойно, молча и равнодушно озираются кругом, другие спят, а кое-кто (правда, таких немного) барахтается, пытаясь вырваться. Особенно буйных доставляют в связанном виде.

— Что это за собрание, — спрашиваю одного.

— А кто его знает, — отвечает он равнодушно.

— Во всяком случае, не оппозиция?

— Оппозиция! — отвечает он, не глядя, как и в первый раз, на вопрошающего.

— Неужели само правительство созывает на митинг оппозиционеров, да еще и силой?

— Правительство!

— Против себя?

— Конечно! — отзывается он с досадой и недоумением.

— А может, это митинг против народа? — спрашиваю я.

— Возможно! — отвечает он в том же тоне.

— А ты-то как думаешь?

Он смотрит на меня тупым, отсутствующим взглядом, пожимает плечами, разводит руками, как бы говоря: «А мне-то что за дело!»

Я отступился от него и направился было к другому, но увидев на его физиономии то же отсутствующее выражение, отказался от этой безрассудной и бесплодной затеи.

Вдруг я услышал чей-то раздраженный голос:

— Что это значит? Никто не хочет представлять оппозицию. Дальше так продолжаться не может. Все сторонники правительства, все ему покорны, все миролюбивы, и это изо дня в день. Ведь так и покорность может опротиветь!

«Какой превосходный, просвещенный народ в этой маленькой идеальной стране, — подумал я с завистью, — даже моя покойная тетка перестала бы, наверное, ворчать, и мучиться дурными предчувствиями. Здесь живут просвещенные, послушные и такие смирные, что их спокойствие и благонравие приелись и опротивели даже такой любительнице спокойствия, как полиция. Наш добрый, старый учитель от нас, детей, требовал меньше!»

— Если и впредь так будет продолжаться, — раздраженно и сердито кричал начальник, — мы можем и по другому повернуть: правительство указом назначит оппозицию. Это нам ничего не стоит. Да будет вам известно, что в других странах так и делают: вождем крайней оппозиции против существующего режима назначается такой-то с годовым окладом в пятнадцать тысяч динаров, членами центрального комитета оппозиционной партии — такие-то, представителями оппозиции в округах — такие-то, — и делу конец. Дальше так продолжаться не может. Правительство нашло пути и средства открыть газету антиправительственного направления. Переговоры об этом уже начались, подобраны прекрасные, надежные, верные люди.

Лица граждан, то есть оппозиционеров, сквозь дремоту взирающих на начальника, не выражают ни удивления, ни смущения, ни радости — ничего, будто начальник и не произносил своей речи.

— Итак, отныне вы оппозиция! — говорит начальник.

Люди смотрят на него и молчат, безмятежно, равнодушно.

Он берет список присутствующих, в том числе и доставленных силой, и начинает перекличку.

— Все на месте, — удовлетворенно отмечает начальник и откидывается на спинку стула, потирая руки.

— Ну, хорошо-о-о! — произносит он с улыбкой на лице. — Начнем, благословись! Ваша задача как противников правительства резко и остро критиковать его деятельность, направление его внешней и внутренней политики.

Собрание мало-помалу начинает пробуждаться, и вот один, приподнявшись на цыпочки, поднимает руку и шепчет с присвистом:

— Я, господин начальник, знаю притчу об одном оппозиционере.

— Ну, давай рассказывай!

Гражданин откашливается, поводит плечами и начинает срывающимся, петушиным голосом, как мы в начальной школе пересказывали поучительные притчи.

— Жили-были два гражданина; одного звали Милан, другого— Илья. Милан был благонравным и добрым гражданином, а Илья — дерзким и злым. Милан во всем слушался своего доброго правительства, а дерзкий Илья не слушался и голосовал против его кандидатов.

Вот призывает к себе доброе правительство Милана и Илью и говорит: «Милан, ты добрый и благонамеренный гражданин, вот тебе за это денежное вознаграждение и дополнительный государственный пост с высоким окладом». И с этими словами протягивает Милану полный кошелек денег. Милан целует правительству руку и довольный идет домой.

Потом правительство поворачивается к Илье и говорит: «Ты, Илья, дерзкий и злонамеренный гражданин. За это ты пойдешь в тюрьму, а твое жалованье будет отдано добрым и благонравным».

Появляются жандармы и тут же берут дерзкого и злонамеренного Илью под арест. И он претерпевает многие мучения, огорчая этим свою семью.

Так всегда бывает с теми, кто не слушается старших, кто не слушается правительства.

— Очень хорошо! — говорит начальник.

— Я, господин начальник, знаю, чему учит нас эта притча, — выскакивает другой гражданин.

— Хорошо. Говори!

— Из этого рассказа мы видим, что человек, если он хочет прожить жизнь в кругу своей семьи, должен быть предан и послушен своему правительству. Добрые и благонамеренные граждане не поступают так, как Илья, и их любит всякое правительство, — заканчивает оппозиционер.

— Прекрасно, а в чем заключаются обязанности доброго и благонамеренного гражданина?

— Добрый и благонамеренный гражданин утром должен встать с постели.

— Очень хорошо, это первая обязанность. Есть ли еще какие обязанности?

— Есть и еще.

— Какие?

— Каждый гражданин должен одеться, умыться и позавтракать!

— А потом?

— А потом спокойно выйти из своего дома и направиться прямо на службу, а если не на службу, то в механу, где и ждать часа обеда. Как только пробьет полдень, так же спокойно пойти домой и пообедать. После обеда выпить кофе, почистить зубы и лечь спать. Хорошо выспавшись, гражданин должен выйти на прогулку, а по том опять в механу. К ужину вернуться домой, плотно покушать и тут же лечь спать.

Многие оппозиционеры, следуя этому примеру, тоже рассказали по одной поучительной истории. Затем собрание перешло к вопросам, вызвавшим принципиальные разногласия.

Кто-то внес предложение закрыть собрание и всем вместе отправиться в механу — выпить по стакану вина. Здесь-то и возникли разногласия, вызвавшие бурные дебаты. Теперь уж никто не дремал. Провели голосование после чего начальник объявил, что предложение закрыть собрание и всем вместе пойти в механу принято за основу и можно перейти к обсуждению его деталей, а именно: что пить?

Кто-то предложил водку с содовой водой.

— Не хотим, — закричали другие, — лучше пиво!

— Я принципиально не пью пива, — сказал представитель первой группы.

— А я принципиально не пью водки.

И тут вдруг выявились принципы и убеждения, началась бурная дискуссия.

Кто-то предложил кофе, выразив мнение абсолютного меньшинства, но и здесь нашелся один, который, взглянув на часы, заявил:

— Пять минут четвертого! Теперь и я не могу пить кофе. Я приципиально пью кофе только до трех часов, а после — ни за что на свете.

Наконец, после многих речей, длившихся почти до вечера, приступили к голосованию.

Начальник, как и подобает представителю власти, стремился быть справедливым и объективным. Не желая оказывать какого-либо давления на свободу голосования, он предоставил каждому гражданину право мирным парламентским путем выразить свои убеждения. Тем более, что это право предоставлено конституцией, и следовательно, ничего опасного в нем нет.

Голосование протекало в образцовом порядке.

По окончании голосования начальник, как и полагается председателю собрания, поднялся с серьезным и важным выражением лица и объявил результаты голосования, причем в голосе его звучали значительные нотки.

— Объявляю, что подавляющее большинство высказалось за водку с содовой, затем следуют фракция водки без содовой и фракция пива. За кофе голосовало трое (двое — за кофе с сахаром, один — без сахара). И наконец, единственный голос подан за меланж.

Замечу кстати, что именно любитель меланжа начал было антиправительственную речь, но эта детская выходка сразу была покрыта шумом негодования. Немного позже он опять попытался сказать, что он против такого собрания, что никакая это не оппозиция, а просто правительству пришло в голову позабавиться, но и тут шум и крики заглушили его речь.

Объявив результаты голосования, начальник добавил, после небольшой паузы:

— Что касается меня, то я буду пить пиво, так как господин министр никогда не пьет ни водки, ни содовой воды.

Мгновенье поколебавшись, все оппозиционеры, за исключением того, кто голосовал за меланж, объявили, что они за пиво.

— Я не хочу оказывать давления на вашу свободу, — произнес начальник, — и требую, чтобы вы остались при своем убеждении.

Боже сохрани! Какие там убеждения! Никто о них и слышать не хочет. Все принялись доказывать, что результаты голосования случайны; даже удивительно, как все это произошло, ибо на самом-то деле они другого мнения.

Итак, все закончилось благополучно, и оппозиционеры после долгой и мучительной политической работы направились в механу.

Пили, пели, произносили здравицы и в честь правительства и в честь народа, а поздно ночью все спокойно и мирно разошлись по домам.

(Далее)