(предишна страница)

Тази малка неприятност, която претърпя това добро общество, не остана единствена. Мина се някое време и ето появи се един млад човек, който издаде своите научни съчинения.

— Сега пък наука! Глупости!

Разбира се, пак никой не искаше да чете трудовете на младия учен, а всеки доказваше с дълбоко, дори с искрено убеждение, че Бекич (така се превежда на сръбски името на учения) не знае нищо.

— Бекич и научни трудове! — Достатъчно беше само това да се каже и цялото общество да прихне от смях.

— В нас не може да има такова нещо. Каква наука, и при това от Бекич! — говореха хората и всичките бяха съгласни, че наука както и всичко друго може да има само в чужбина.

И младият учен не само че нямаше успех, но и всичко живо някак си инстинктивно смяташе за дълг да посрещне с негодувание това явление.

Цялото общество гледаше на това като на някаква заразителна болест и започна да се брани и бори отчаяно против тази опасност.

Попитах едного, какво им е направил този учен?

— Нищо — отговори ми.

— Тогава защо толкова викаш срещу него?

— Така, не мога да търпя всяка шушумига тук да се представя за нещо.

— За какво се представя? Човекът се занимава с наука и на никого нищо не прави.

— Не го ли познавам, брате. Каква наука, моля ти се? У нас не може да има такова нещо.

— Защо?

— Така. Аз зная всеки от нас колко струва.

— Чел ли си трудовете му?

— Пази боже, да не съм луд. Бекич и наука! — каза иронично той и прихна да се смее. След това се прекръсти, сви рамене, разтърси дрехата си с ръка, като че ли искаше да каже: „Да не дава господ на никого такъв срам!“ После добави: — Толкова хора по-умни от него и не станаха учени, че той се намери, хубостникът.

И пак се повториха същите истории както и с поета.

За младия учен дори пуснаха слух, че крадял круши от магазините за някакви научни опити. Обществото се позабавлява с тоя слух няколко дена, посмя се и тогава се разнесе нова история.

— Знаеш ли какво е новото? — пита един.

— Имаме учен! — отговаря друг.

— Ами, това е старо, но за учения се намери критик!

— Тъкмо работа! Кой е този глупак?

— Бога ми, умен критик, тъкмо за Бекичевата наука!

— Кой е той?

— Бекичка!

— Жена му?

— Разбира се. Разкритикувала го чудесно. Сега ходи с превързана глава. Ще се опомни може би. По-добра критика му не трябва.

— Какво е станало — питаше онзи любопитно и с нетърпение се готвеше вече да разнесе по-нататък тази новина.

— Нищо, счупила само някакви Торичелиеви тръби о главата му.

И, разбира се, гръмваше весел смях. Приятелите бързо се разделяха, за да разнесат по-нататък тази приятна новина.

Това стана духовна храна на обществото,

— Научих, че си се отдал ча науката? — подхвърли някой на шега на приятеля си.

— Може — казва жената на запитания, — само да внимава и аз да не се отдам на критика.

И пак смях.

Често пъти цяла вечер обществото се забавляваше с разказване на смешни истории за учения.

Освен това младият учен естествено срещаше пречки навсякъде, където и да се обърне. Всеки смяташе за свой дълг да го посрещне по-неприязнено. отколкото по-рано, само за това, защото се заплесва с неща, които никой друг не прави. А никой умен човек, разбира се, не иска и да прави лудории, защото във всекиго завинаги е утвърдено непоклатимото правило за всяко ново начинание:

— Остави, моля ти се, у нас това не може да стане!…

Младият учен се борѝ, борѝ и се умори. Обществото надви и него. Надви го заради своето добро име и ученият се изгуби някъде. Никой не чу вече нищо за него.

— Съжалявам го, грешния! — съжаляваха го. — Иначе не беше лош.

— Хе, кой му е виновен!

След време се появи някакъв млад художник. Изложи картините си и очакваше присъдата на общественото мнение. Картините не бяха лоши. Аз единствен, като чужденец, ги разгледах, а от местните хора никой не искаше и да отиде. Повтори се същото, което стана и с поета, и учения. И пак въпреки че никой не беше видял картините, твърдяха упорито:

— Художник, глупости! Остави, моля ти се!… У нас това не може да стане!

Общественото мнение обсипа, както се казва, с огън и жупел художника, всичко се нареди в бойните редици срещу тази нова напаст. Тази треска продължи, докато и младият художник не се изгуби, и умореното след толкова борби срещу напастите общество отново продължи своята сладка дрямка.

Тъкмо обществото беше в най-сладък сън, когато един млад композитор го събуди с новите си композиции.

— Е, това вече е безобразие! — екна обиденото общество, потривайки очи.

— Откъде сега пък тази напаст?

Но с него се свърши бърже. Властта откри (и тя беше малко полегнала да си поспи сладко и спокойно), че тези композиции подтикват народа към бунт и заради свиренето си, разбира се, младият композитор беше затворен като революционер.

— Така ами, какво ми дрънка тука като будала — каза общественото мнение доволно, прозя се сладко, обърна се на другата страна и пак заспа сладък дълбок сън.

Умни хора — каква ти там музика, какви глупости! У нас това не може да стане!

Имаше още две-три такива прояви и това беше всичка.

Такава участ сполетяваше всеки, който се залавяше с някакво начинание в това общество. И политик, и агроном, и индустриалец — всеки беше обречен на провал.

Спомням си един познат сърбин, а ние ги имаме доста такива. Доста заложен човек, той живееше от приходите си, ядеше, пиеше, беше задоволен с всичко и не можеше да понася никого, който работи. Самият той нищо не работеше.

Пълничък, с тромава походка, той винаги вървеше по улицата със сърдито, кисело лице. Ядосваше се от всичко, което макар и малко приличаше на някаква работа или труд.

Мине например край бакалницата. Спре, поклати с презрение глава и огорчено изговори:

— Бакалин!… Глупости! Това ми било бакалин, като чели не го познавам! Наредил три-четири чинийки и станал търговец! Изядоха ме тези нищожества!

Мине, да речем, край железаря и се спре. Погледа със същото презрение и добави ядосано, злобно:

— И той ми станал железар! Окачил три-четири верижки на стената и се писал търговец… Бошлаф!… Изядоха ме различни будали!

Така обикаляше целия град и пред всеки дюкян, какъвто и да е и без оглед на кого е, той заставаше и мърмореше сърдито:

— Бошлаф, и той нещо работи, като че ли не го познавам?!

За когото и да му разказвате, щом той работи и предприема нещо ново, той винаги ще го наругае и ще се подиграе.

— Познаваш ли Мико?

— Познавам — отговаря той с досада, кисело.

— Строи фабрйка.

— Глупак! Той и фабрика!… Е, то ще бъде една фабрика… Бошлаф!

— Марко започнал да издава вестник — му казват.

— Марко да издава вестник?! Глупак! Като че ли не го познавам!… Бошлаф! Марко и вестник! О, как ме ядосват тези глупаци!

За него никой не беше добър и годен. Всеки, който дори само помислеше да предприеме някаква работа, той веднага провъзгласяваше за луд.

Жалко, че нямаме повече такива хора. Но макар и бавно, напредваме. Няма да измине много време и — по всичко личи — ще настигнем тази идеална страна, в която прекарах известно време.

—

По гладката повърхност на застоялата, вмирисана водна маса, която е хванала зеленило, се надигаха няколко вълни в копнеж да се откъснат, да отлитнат някъде по-нависоко, но скоро се сляха с масата. Зеленилото пак покри всичко и нищо вече не залюля гладката повърхност, никаква вълна повече не се надигна.

О, как се чувствува смрадът на застоялата вода, която не се движи! Задавя, задушава. Вятър дайте — да раздвижи неподвижната гнила маса!

Отникъде ветрец…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(предишна страница)

Когато излязох на улицата, тя пак беше изпълнена с народ, който се люшкаше на всички страни и крещеше колкото му глас държи.

„Къде отива тоя многолюден народ? Какво се е случило? … Сигурно е някаква делегация?“ — помислих си аз, загледан в тази неизброима пъстра тълпа. После се приближих до първия човек, който беше до мен, и го попитах:

— Накъде се е забързала тая многолюдна маса?

Оня се почувствува дълбоко обиден от моя глупав въпрос, погледна ме сърдито, презрително, обърна ми гръб и тръгна след хората.

Попитах втори, трети и всеки ме поглеждаше с презрение и не ми отговаряше. Най-сетне намерих един, с когото се бях запознал в деня на основаването на един патриотичен вестник (а в тази страна — не бива да се учудвате — всеки ден се основават по няколко вестника). Попитах го:

— Накъде е забързал този народ? — Но все се страхувах да не ми се случи и с този патриот нещо още по-лошо, отколкото с останалите.

И той ме погледна презрително и отговори, задъхвайки се сърдито и гневно:

— Срамота!

Аз се засрамих и едвам промърморих:

— Извинете, нямах намерение да ви обиждам, само исках да ви попитам…

— Хубав въпрос! Къде живееш, не те ли е срам да питаш за неща, които знаят и животните? Нашата страна страда и всички ние бързаме да ѝ се притечем на помощ като нейни добри синове, а ти се чудиш и не знаеш за такова важно събитие! — каза моят познат с глас, треперещ от патриотична болка.

Аз дълго се извинявах и оправдавах за тази голяма грешка, която направих необмислено, и го помолих за извинение.

Той се омилостиви и ми разказа, че анутите — едно войнствено племе, нахълтват в страната от юг и правят големи пакости.

— Днес пристигна съобщение — продължи той, — че нощес са избили много семейства, запалили много къщи и отвлекли добитъка.

— Това е страшно! — казах аз и изтръпнах от ужас. В тоя момент пожелах да хвръкна натам, към южния край на страната, и да се бия с анутите — толкова силно ме развълнува новината, че невинни, мирни граждани страдат от техните варварства. Просто забравих, че съм стар, изнемощял и безсилен — в тоя момент почувствувах младежка сила.

— Нима можем да останем равнодушни пред тия кланета и тия зверства на нашите съседи?

— В никой случай! — викнах въодушевен от пламенните му думи. — Би било грях!

— Затова и бързаме на събрание. Нито един честен гражданин няма да отсъствува от това събрание. Само че всяко съсловие ще проведе събранието си на отделно място.

— Защо така?

— Хм, защо?… Поради нашите вечни разногласия. Но все пак ще се вземе единодушно патриотично решение. Впрочем колкото повече събрания има, толкоз по-добре. Главното е. че ние всички сме единни в чувствата и мислите си, щом стане дума за нашето скъпо отечество.

И наистина народът започна да се разделя на групи, всяка от които тръгна в различни посоки, бързайки на определеното място, където щеше да се състои събранието.

Разбира се, аз не можах да отида на всички събрания и затова се отправих със своя познат натам, накъдето отиваше той с групата си. Тя се състоеше от полицейски и съдебни чиновници.

Влязохме в просторния салон на един хотел, в който бяха вече приготвени столовете, а масата, определена за инициаторите на събранието, бе покрита със зелено сукно. Патриотичните граждани седнаха на столовете, а инициаторите заеха местата си около масата.

— Братя! — започна един от инициаторите, — Вие вече знаете защо сме се събрали тук. Всички ни събра благородното чувство и желанието да се намери начин и сложи край на дръзките нахлувания на анутските чети в южните краища на скъпата ни родина, да се помогне на страдащия нещастен народ. Но преди всичко, господа, както знаете, в такива случаи е редно да се изберат председател, подпредседател и секретари на събранието.

След дълга олелия избраха за председател онзи, който откри събранието, а за ръководство на събранието — останалите инициатори.

След като според установения ред и обичай членовете на избрания президиум благодариха на патриотичното събрание за тази рядка чест, председателят позвъня и обяви събранието за открито.

— Иска ли някои думата? — попита той.

Обади се един от седналите в първата редица и каза, че е редно събранието да изпрати приветствия до правителството и великия мъдър държавник, който ще предаде на самия владетел този израз на тяхната вярност и преданост.

Събранието прие това предложение и веднага бяха подготвени писмени приветствия, които се приеха с акламации. Внесоха се само допълнения, словоредът на някои места да се поправи в съгласие със законите на синтаксиса.

Започнаха да се изказват оратори, кой от кой по-пламенен. Всяка реч беше пълна с патриотизъм, болка и гняв спрямо анутите. Всеки от ораторите беше съгласен с предложението на преждеговорившия — без никакво отлагане, защото работата и без това бе много спешна, да се гласува веднага още тук, на събранието, остра резолюция, с която ще се осъдят най-енергично варварските действия на анутите.

Веднага, избраха трима души, които владееха добре езика, да съставят резолюция в тоя смисъл и да я прочетат на събранието за одобрение.

В съшия момент се обади един с готова резолюция и помоли събранието да му позволи да я прочете, та ако се съгласи с нея, да я приеме.

Дадоха му думата и той започна да чете:

„Съдебните и полицейски чиновници, събрани на днешното събрание, дълбоко възмутени от неприятните събития, които за съжаление стават ежедневно в южните краища на нашата страна поради варварското поведение на анутските чети, намират за нужно да гласуват следната резолюция:

1. Дълбоко съжаляваме, че нашият народ в тези краища е сполетян от такова бедствие и нещастие.
2. Най-остро осъждаме дивашките постъпки на анутите с възгласа: „Долу анутите!“
3. Констатираме с погнуса и презрение, че анутите са некултурен народ, недостоен за вниманието на просветените си съседи.“

Тази резолюция по принцип бе приета единодушно, обаче при бурните разисквания по подробностите се реши към точка втора при думата „дивашки“ да се добави още и думата „отвратителни“.

След това упълномощиха президиума да подпише резолюцията от името на всички и събранието бързо се разпръсна при най-голям ред.

На улиците — пак шум и тълпи хора, които се връщаха от многобройните патриотични събрания.

По лицата им сега се четеше душевно спокойствие както у човек, който изпитва задоволство след изпълнен тежък, но благороден, възвишен дълг.

Чух много разговори като тоя например:

— Не трябваше все пак да бъдем така остри — казваше един.

— Как не трябваше?! Добре е така! Какво си мислиш ти? Спрямо такива животни трябва да бъдеш груб и остър! — сърдеше се другият.

— Зная, моля ти се, но така не може, не е тактично — пак подхващаше първият.

— Какъв ти такт спрямо тях?! Може би се боиш да не засегнем такива добри хора? Така трябва да им се каже, че като четат, да треперят — пак отвръщаше другият, а гласът му все още трепереше от гняв.

— Ние, като просветени, трябва да бъдем по-възпитани от тях; а освен това да внимаваме да не обидим съседната ни страна — разясняваше онзи, тактичният миролюбец.

Още на същия ден вечерта във вестниците вече можеше да се прочетат многобройни резолюции, гласувани на патриотичните събрания. Никой не изоставаше във всенародното дело да помогне на отечеството. Вестниците бяха изпълнени с резолюции по повод неприятните събития в южната част на Страдия, резолюции на професорите, на младежта, на учителите, на офицерите, на работниците, търговците, лекарите, писарите. С една дума, никой не изоставаше. Всички резолюции бяха в един дух, всички бяха остри и решителни. Във всяка от тях можеше да се срещне „дълбоко възмутени“, „най-остро осъждаме“ и т. н.

Вечерта в града започна отново веселие. А след това дойде мирният, тих и спокоен сън на патриотичните и храбри синове на щастливата страна Страдия.

На другия ден пристигнаха съобщения от другите краища на страната. Нямаше нито едно селище, където да не беше гласувана остра резолюция по повод „последните нежелателни събития“, както ги бяха нарекли жителите на Страдия.

А вече само по себе си се разбира, че всеки гражданин получи за тия големи заслуги към отечеството кой по-малко, кой повече отличия за гражданска смелост и проявени добродетели.

Мен също така ме въодушеви този буен народ, изпълнен с гражданско съзнание и самопожертвувателност за общото дело и из гърдите ми се изтръгна вик:

„Страдио, ти никога няма да пропаднеш, макар и всички други народи да пропаднат.“

— Ха-ха-ха-ха — сякаш в този момент в ушите ми пак звънна дяволският подигравателен смях на злия демон в тая щастлива и честита страна.

Без да искам, въздъхнах.

(следваща страница)