(Претходен дел)

Околината влијае на човека, па и Марко мораше донекаде да подлегне под тоа влијание, та почна и тој заедно со своите добродетелни потомци да шетка, да потплукнува и да се турка пред министерските врати, со молбата в раце и да моли за некаква државна службичка, колку да може да се прехрани со леб, секако бел.

Се разбира дека дринчењето пред вратите не траеше кратко време, и по неколку дена му рекоа да ја предаде молбата во архивата за да се заведе.

Молбата од Марко му зададе големи маки на министерот.

— О, брате, што да правам со овој човек? Го почитуваме, да речеме; сè, сè, но не требаше да доаѓа. Не е човек за ова време.

Најпосле, имајќи го предвид неговиот силен глас и поранешните заслуги, го намести како практикант во една зафрлена околија во внатрешноста.

Сега Марко одвај измоли да му го вратат оружјето и да му дадат од министерството една цела плата, па отиде да си го откупи Шарко.

Шарко, и покрај добрата храна, не изгледаше ни одблизу како порано; многу беше пропаднат; но и Марко беше полесен барем триесет оки.

И така Марко си ја облече облеката, го опаша оружјето, го приготви Шарко, ја наполни мешината со вино, ја обеси на предниот дел од седлото, го јавна Шарко, се прекрсти и отиде на должност, по патот каде што му рекоа. Многумина го советуваа да оди со воз, но тој не сакаше ни за жива глава.

Каде ѝ да одеше Марко, прашуваше за таа околија, и го кажуваше името на околискиот началник.

По ден и пол одење, стигна. Влезе во авлијата на околиската канцеларија, слезе од Шарко, го врза за една црница, ја симна мешината и така вооружен седна во ладовинката да се напие вино.

Пандури, практиканти, писари, ѕиркаат низ прозорците со чудење; а луѓето го заобиколуваат јунакот оддалеку.

Доаѓа капетанот, кому му е јавено дека Марко доаѓа во неговата околија.

— Помози-бог! — рече.

— Бог да ти помогне, незнаен јунаку! — одговори Марко. Штом дојде до оружјето, до коњот и до виното, ги заборагаи сите маки и почна веднаш да си се однесува по старовременски и да зборува во стихови.

— Ти ли си новиот практикант?

Марко потврди, а потоа капетанот му рече:

— Е, па ти не можеш да бидеш в канцеларија со таа мешина и со тоа оружје.

„— Ваков е адетот кај Србинот,
Над оружје црно вино пие,
Под оружје сладок сон си спие!“

Капетанот почна да му објаснува дека мора да го извади оружјето, ако мисли да остане во служба и да прима плата.

Виде Марко дека нема мрдање, па што да прави човекот, мора да живее, а пари нема; но се сети па праша:

— Има ли некоја служба каде што се носи оружје за да можам и јас да ја вршам?

— Има, пандурска служба.

— Што прави пандурот?

— Па ги придружува чиновниците на пат, со оружје, ако ги нападне некој, ги брани, држи ред, внимава да не му се нанесе штета некому, и такви работи — рече капетанот.

— Е, така, тоа е убава служба!… — се воодушеви Марко.

—

И така, Марко стана пандур. Ова е пак влијание од околината, влијание од достоинствените потомци со врела крв и во одушевеност да ѝ послужат на својата татковина. Но Марко и во оваа служба не можеше да биде толку прилагодлив и толку добар колку што можеше да биде и најлошиот негов потомок, а камоли некој подобар.

Одејќи со капетанот по околијата, Марко виде многу неволи, а кога му се стори еден ден дека и неговиот капетан не работи баш право, го удри со дланката, та му истера три заби.

Поради тоа Марко го фатија по долгиот боен судир и го спроведоа в лудница на преглед.

Тој удар Марко не можеше да го поднесе и пукна, наполно разочаран и намачен.

—

Кога излезе пред Господа, а Господ се смее, толку многу, што дури и небесата се тресат.

— Го одмазди ли, Марко, Косово? — го праша тој низ смеа.

— Се намачив, а кутрото Косово, не го ни видав! Ме тепаа, ме апсеа, ме пандурисаа и најпосле ме спроведоа меѓу лудите!… — се пожали Марко.

— Знаев дека нема да поминеш подобро — му вели Господ благо.

— Ти благодарам, Боже, што ме спаси од маките, а веќе и самиот нема да верувам на лелекањата на моите потомци во плачот по Косово! А ако им требаат пандури, барем за таа служба имаат доволно на избор, кој од кој подобар. Боже, прости ми, но ми се чини дека тие не се мои потомци, иако мене ме воспеваат, туку дека се потомци на оној наш Суљо Циганинот.

— И јас — сакав него да го пратам, ти да не ме молеше онака да одиш. А знаев дека ти не им требаш!… — рече Господ.

— И Суљо денеска меѓу Србите би бил најлош пандур! Во тоа сите го надминале! — рече Марко, и се расплака.

Господ воздивна тешко и ги крена рамениците.

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

— Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

—

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.