Tag Archive | ленти

Страдија (2/12)

(Претходен дел)

На самиот брег, малку понатаму, лево од местото каде што излегов, забележав многу голема мермерна пирамида и на неа издлабени златни букви. Љубопитно ѝ се приближив, мислејќи дека уште тука ќе ги прочитам имињата на славните јунаци за кои ми раскажуваше татко ми. Кога таму, какво изненадување! Во мермерот издлабени зборовите:

„Довде на север се протега земјата на славниот и среќен иарод, кому големиот господ му ја подарил големата, ретка среќа во неговиот јазик, сосема правилио граматички, за гордост на земјата и народот, к пред и секогаш да се претвора во ц“.

Прочитувам еднаш, двапати, никако да се приберам од чудо што треба да значи сето тоа. Што е уште почудно, зборовите се напишани на мојот мајчин јазик.

„Да, тоа е јазикот на кој зборуваше и татко ми, и неговите стари, и јас, но земјата не е таа; тој ми раскажуваше за сосема друга земја“. Ме бунеше тоа што е ист јазикот, но си помислив дека тоа можеби се два далечни народи, од исто потекло, братски, исти, кои имаат еден јазик, но и не знаат еден за друг. Малку — помалку ми престана чудењето, па и јас почнав да се чувствувам горд што случајно и мојот мајчин јазик е ист таков, и токму со истата таа убава особина.

Ја минав тврдината и се упатив кон улицата што водеше кон градот, во некој хотел да се одморам од долгиот пат и потоа да побарам некоја работа за да можам од заработката да си го продолжам патот и да ја барам cвојата татковина.

Не поминав ни неколку чекори, кога околу мене од cите страни наврапито почнаа да се собираат луѓе, како околу некакво чудо. И старо и младо, и машко и женско, се гушат, се туркаат, се стискаат што подобро да ме видат. Најпосле се насобра толку народ што се закрчи улицата и сиот сообраќај.

Народот ме гледаше со чудење, а и мене ме зачуди тој непознат свет. Кого и да го погледнев, беше украсен со ордени и со ленти. Ретко некој од посиромасите носеше по еден или два ордена, инаку сите беа толку начичкани со ордени што дури и облеката не им се гледаше. По некои толку ги имаа што не можеа ни да га носат сите на себе, туку влечкаа колички по себе и во нив полно ордени за разни заслуги, ѕвезди, ленти и какви сè не одликувања.

Одвај можев да чекорам низ таа маса од славни луѓе што ме опкружуваа и се гушеа кој побргу да се истурка до мене. Дури некој и се закараа околу тоа, а и се слушнаа и прекори за оние што беа долго крај мене.

— Па се нагледавте ли веќе еднаш; пуштете нè сега и нас малку да видиме.

Кој ѝ да пријде до мене, веднаш брзо стапува во разговор, за да не го потисне некој.

Веќе ми здодеаја тие па тие прашања со чудење:

— Од каде си?… Зар немаш ниту еден орден?

— Немам.

— Колку години имаш?

— Шеесет.

— Па уште ниту еден орден?!

— Ниеден.

Викнаа гласовите од масата, како на панаѓур кога се покажуваат чудовишта.

— Слушајте луѓе: човек од шеесет години без ниеден орден!

Мешаница, џагор, врева, туркањето станува сè поселно и посилно, а од сите улици свет надоаѓа и навалува да се провре низ народот за да ме видат. Најпосле дојде и до тепачки, па се вмеша и полицијата за да воведе ред.

И јас нив почнав да ги распрашувам, пред да почнат да се тепаат, за заслугите поради што се одликувани.

Еден ми рече дека неговиот министер го одликувал за ретки заслуги и пожртвуваност за татковината, затоа што ракувал со многу државни пари цела година, а во касата, при прегледот биле најдени само две илјади динари помалку отколку што требало да има. „Право е“ се зборуваше, „зашто можел сè да упропасти, но благородноста и родољубието не му дозволиле тоа да го направи“.

Еден е одликуван затоа што цел месец бил чувар на некаков државен магазин и магазинот не изгорел.

Друг пак е одликуван затоа што прв забележал и констатирал дека зборот книга многу интересно завршува на а, а започнува со к.

Една готвачка е одликувана затоа што за пет години службување во една богата куќа украла само неколку сребрени и златни работи.

Еден пак е одликуван затоа што, по направениот голем дефицит, не се убил според дотогашниот глупав шаблон, туку дрско извикал пред судот:

— Јас ги спроведов во дело своите визии и идеи, такви се моите погледи на светот, а вие судете ме. Еве ме! (Тука се удрил в гради, зачекорил еден чекор напред). Тој, мислам добил орден за граѓанска храброст. (И право е!).

Еден чичко добил орден затоа што остарел а уште не умрел.

Еден друг пак е одликуван затоа што се збогатил за помалку од половина година испорачувајќи ѝ на државата лошо жито и уште некои други работи.

Еден богат наследник е одликуван затоа што не го упропастил имотот на татко си и затоа што приложил пет динари за добротворни цели.

Кој сето тоа и би го запаметил! Од секого запаметив само за по едно негово одликување, а сите да се изредат, па тоа е невозможно.

Па, кога веќе дојде до кавга и тепачки, се вмеша полицијата, почнаа пандурите да го растеруваат народот, а еден кмет, што ли беше, нареди да се дотера затворен пајтон. Ме ставија во пајтонот, околу кого беа вооружените пандури за да го одбиваат народот. Оној седна со мене и ме однесе некаде, а од сите страни по колата јуреше народ.

Колата застана пред една пространа, сниска, а запуштена куќа.

— Каде сме сега? — го прашав кметот (барем јас така го викав), што го набави пајтонот, а и самиот тој седна внатре.

— Тоа е нашата Полиција.

Кога излегов од колата, видов двајца како са тепаат пред самата врата на Полицијата. Пандурите околу стоеја и ја набљудуваа борбата, а и шефот на полицијата и сите други со задоволство гледаа.

— Што се тепаат? — прашав.

— Па таква е наредбата, сите скандали да се вршат тука, пред очите на полицијата; зашто знаете како е! Каде шефот и другите чиновници ќе талкаат по разни ќошиња. Вака е полесно за нас и попрегледно. Ќе се закараат двајца, и, ако сакаат да се тепаат, ќе дојдат тука. Оние што правеле скандали долу на улицата, на ненадлежно место, мора да ги казниме.

Господинот шеф, некој дебел човек, со побелени мустаќи, избричен, со подбрадок под заокруглената брада, кога ме виде, за малку што не падна во несвест од чудење.

— Од каде си, жити бога, човеку?!… — изговори, откако се прибра од чудење, и ги рашири рацете, па почна да ме загледува од сите страни.

Оној што дојде со мене му шепна нешто, сигурно му реферираше што се се случи. Шефот се намурти и надуено ме праша:

— Од каде си, зборувај!

Почнав јас за сè подетално да му раскажувам: кој сум, и од каде сум, и каде одам, кога тој нешто стана нервозен, па викна:

— Добро, добро, остави ги ти твоите налудничавости, туку кажи ми го мене она што е најглавното, како смееше ваков да одиш по улица среде бел ден?

Јас почнав да се загледувам себеси дали има нешто необично на мене, но ништо не забележав. Така поминав низ толкав свет и никој не ме зеде на одговорност.

— Што не лаеш? — ми викна тој учтиво, како што воопшто се однесуваше полицијата според прописите во таа земја, а забележав како се тресе од лутина. — Јас тебе ќе те затворам, зашто ти предизвика толку скандали на ненадлежно место и го вознемири целиот град со твојата глупост.

— Ништо не разбирам, господине. Со што можев да направам толку зло? — забележав со страв.

— Си остарел, а не го знаеш ниту она што го знаат малите деца по улица… Те прашувам јас тебе, уште еднаш, како можеше така да минеш низ улицата и да предизвикаш нереди, и тоа уште на ненадлежно место?

— Јас сум исправен.

— Ти си будала, а толку стар… Исправен… а камо ти ги одликувањата?

— Немам.

— Лажеш, стар дркуле!

— Немам, жими бога!

— Ниедно?

— Ниедно!

— Колку години имаш?

— Шеесет.

— Зар за шеесет години ниту еден орден? Па ти каде си живеел? На Месечината, каде?

— Немам ниту еден, жими сè на светот! — почнав да се колнам.

Шефот се вчудовиде. Зина, ги ококори очите, се загледа во мене, па ни збор да прозбори.

Кога малку се поврати од чудењето, им нареди на младите што побргу да донесат десетина ордени.

Од соседната соба веднаш донесоа разни ордени што се носат околу врат и медали.

Шефот нареди, па набрзина ми ставија две-три ѕвезди, една лента; три-четири ордени ми обесија околу вратот, неколку ми закачија на палтото, а освен тоа ми набавија уште дваесетина разни медали и споменици.

— Така, братче! — извика шефот задоволен што измислил начин да ги опречи натамошните скандали.

— Така, — додаде потоа — сега малку личиш на обичен човек, а онака ми го узбуни целиот град, упадна како некакво чудовиште… А ти изгледа и не знаеш дека денеска е свеченост? — заврши со прашањето, обрнувајќи ми се мене.

— Не знам.

— Чудно! — рече тој малку навреден, помолче, па рече:

— Пред пет години, на денешен ден, ождребен е мојот коњ што сега редовно го јавам, и денеска претпладне примав честитки од најугледните граѓани; а приквечер мојот коњ ќе го прошетаат со факли низ улиците, и потоа ќе има игранка во првиот хотел, каде што имаат пристап најзаслужните граѓани.

Сега се вчудовидов, но за да не забележи тој, веднаш му пристапив, па му честитав со зборовите:

— Извинете што не знаев за вашиот свечен ден, и многу жалам што не можев да ви честитам во одреденото време; но, еве, сега го правам тоа.

Тој од сè срце ми заблагодари на искрените чувства што ги негувам кон неговиот верен коњ и веднаш нареди да се донесе нешто за почестување.

Ме почестија со вино и со слатки, и јас се поздравив со шефот и отидов со еден пандур, кој ми го даде да ме однесе во гостилницата, накитен со ѕвездите и ордените, та можев мирно да си одам по улиците без вриеж од народ околу мене, што ќе беше неизбежно ако одев онака без одликувања.

Тој ме однесе во гостилницата „Кај милата ни напатена татковина“. Гостилничарот ми даде една соба, та влегов да се одморам. Одвај чекав да останам сам и да се приберам од чудните впечатоци што ми ги остави оваа земја во првиот момент.

(Нареден дел)

Страдия (2/12)

(предишна страница)

До самия бряг, малко по-нататък, вляво от мястото, където слязох, видях огромна мраморна пирамида, на която бяха изрязани златни букви. Приближих с любопитство, мислейки, че още тук ще прочета имената на славните герои, за които разказваше баща ми. Но каква изненада. На мрамора бяха написани думите:

„Оттук на север се простира страната на славния и щастлив народ, на който бог е дарил рядкото щастие — напълно закономерно граматически в езика му буквата „к“ за гордост на страната и народа винаги когато се намира преди „и“, да преминава в „ц“.“

Прочетох надписа един, два пъти и никак не можах да дойда на себе си от изненада. Какво трябваше да значи всичко това? Но още повече ме учуди, че думите бяха написани на моя матерен език.

— Да, това е езикът, на който е говорил и баща ми, и неговите деди, на който говоря и аз, но страната не е същата, баща ми разказваше за съвсем друга страна. Смущаваше ме това, че езикът бе същият, но помислих, че това са може би два далечни народа, от едно и също потекло, които не бяха чували нищо един за друг. Така лека-полека престанах да се чудя и почнах да се чувствувам горд, че по някаква случайност и моят матерен език е също такъв и има тъкмо тая прекрасна особеност.

Отминах крепостта и тръгнах по пътя, който води в града, за да си почина след дългия път в някой хотел. След това мислех да потърся работа, та с припечелените пари да продължа по-нататък и да намеря родината си.

Не успях да направя и няколко крачки, когато изведнаж около мен, като около някакво чудовище, от всички страни, започна да се събира народ. И възрастни, и млади, мъже и жени — всички се блъскаха, повдигаха се на пръсти, натискаха се, за да ме видят по-добре. Накрая се събра толкова много народ, че улицата се задръсти и спря всякакво движение. Хората ме гледаха и се чудеха, но и аз доста се учудих от тях. Когото и да погледнах — обкичен с ордени и ленти. Рядко някой от победните носеше само по един или два ордена. Всички останали бяха така обкичени, че дори дрехите им не се виждаха. Някои пък имаха толкова много, че не можеха да ги носят върху себе си и бутаха колички, пълни с ордени за различни заслуги, звезди, ленти и какви ли не още други отличия.

Едва си пробивах път през тая маса от славни люде, които ме обкръжаваха от всички страни и се блъскаха кой да бъде по-близко до мен. Дори някои се караха, чуваха се и укори по адрес на ония, които дълго се застояваха около мен.

— Не се ли нагледахте вече, пуснете ни сега малко и ние да видим!

Който се доближеше до мен, веднага започваше разговор, да не би някой да го изблъска.

Вече ми дотегнаха все едни и същи въпроси и възклицания:

— Откъде си?… Нима нямаш нито един орден?…

— Нямам!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— И още не си получил нито един орден?

— Нито един!

И като на панаир, когато се изнасят на показ чудовища, сред тълпата се чуваха гласове:

— Слушайте, хора, човек на шестдесет години, а няма нито един-едничък орден!

Блъсканицата, врявата, натискането ставаха все по-силни. От всички улици прииждаха хора и си пробиваха път през тълпата, за да ме видят. Най-сетне се стигна и до бой, така че трябваше да се намеси полицията, за да въдвори ред.

Преди да започнат да се бият, успях и аз набързо да попитам някои за заслугите, за които са получили отличията си.

Един ми каза, че неговият министър го отличил за извънредни заслуги и самопожертвувателност за родината, защото цяла година работил с държавни пари, а при ревизията в касата се оказали само 2,000 динара по-малко, отколкото трябвало да бъдат. „Правилно е да бъде награден — одобрявали хората, — защото е можал всичко да пропилее, но неговото благородство и патриотизмът не му позволили да стори това.“

Друг получил отличие, защото цял месец бил пазач на някакви държавни складове и те не изгорели.

Трети пък бил награден, защото пръв забелязал и констатирал, че думата книга твърде интересно окончава на „а“ и започва с „к“.

Една готвачка бе отличена с орден, защото за петте години на служенето си в една богата къща откраднала само няколко златни и сребърни вещи.

Един пък бил награден за това, че след като извършил голяма злоупотреба, не се самоубил съгласно глупавия дотогавашен шаблон, а дръзко извикал пред съда:

„Аз приложих на практика своите възгледи и идеи. Такъв е моят мироглед. Ако искате, съдете ме! Ето ме.“ — Той изговорил тия думи, ударил се в гърдите и направил крачка напред. Същият, мисля, получил орден за гражданска доблест. (И справедливо е!)

Някой си чичко получил орден, защото остарял и не умрял.

Един получил отличие за това, че забогатял почти за половин година, доставяйки на държавата лошо жито и още много други работи.

Някакъв богат наследник бил награден за това, че не е пропилял наследството, получено от баща му, и че дал за благотворителни дели пет динара.

Кой би могъл да запомни всичко! Запомних само по едно отличие на всекиго, но и те да се изредят, е невъзможно.

Впрочем когато вече се стигна до разправии и бой, намеси се и полицията. Полицаите взеха да разгонват народа, а един — кмет ли беше, какъв ли — заповяда да докарат закрит файтон. Качиха ме във файтона, около който въоръжени полицаи разгонваха тълпата. Онзи седна до мен и ме откара нанякъде, а след файтона от всички страни тичаше народ.

Файтонът спря пред една просторна, почти ниска занемарена къща.

— Къде сме сега? — попитах кмета (поне аз така го наричах в себе си).

— Това е нашата полиция.

Когато слязох от файтона, видях как двама се бият пред самите врати на полицейското здание. Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха боя. Началникът на полицията и всички останали чиновници също ги наблюдаваха със задоволство.

— Защо се бият? — попитах аз.

— Ами че нареждането е такова: всички скандали да стават тука, пред очите на полицията. Защо началникът на полицията и останалите служители, да отиват по кьошетата, когато така ни е по-лесно и по-прегледно. Скарат се двама и ако искат да се бият, идват тук. Онези, дето правиха скандали долу на улицата, не на определеното място, ще накажем!

Когато господин началникът, пълен човек, с побелели мустаци, избръснат, с гуша под кръглата брада, ме видя, едва-що не припадна от учудване.

— Откъде си, човече божи?… — проговори той, след като дойде на себе си, разпери ръце и започна да ме оглежда от всички страни.

Онзи, дето дойде с мен, му пошепна нещо. Може би му докладваше какво се бе случило. Началникът се намръщи и грубо ме запита:

— Откъде си, казвай?

Аз започнах надълго и широко да му разказвам всичко: и кой съм, и откъде съм, и къде отивам, докато той изгуби търпение и извика:

— Добре, добре, остави ти тези твои глупости, да минем към главното. Кажи ми ти, как можа посред бял ден да вървиш така по улицата?

Аз започнах да се оглеждам и да се озъртам да не би да има нещо необикновено по мен, но не забелезях нищо. Толкова страни пребродих в този вид и никой никъде не ми потърси отговорност.

— Защо не лаеш? — викна началникът учтиво (както въобще се държи съгласно правилника полицията в тази страна) и забелязах как трепери от бяс. — Аз теб ще те пратя в затвора, загдето предизвика толкова много скандали не на определеното място и с твоята глупост разтревожи целия град.

— Нищо не разбирам, господине! С какво можах да сторя всичко това? — отвърнах аз изплашен.

— Остарял си, а не знаеш онова, което знаят и малките деца… Още веднаж те питам: как можа да излезеш така на улицата и да предизвикаш безпорядок, и то не на определеното място?

— Всичко ми е в ред!

— Ти си изкуфял, дъртако!… Всичко ти е в ред?!… Къде са ти ордените?

— Нямам ордени.

— Лъжеш, дърта кранто!

— Кълна се, че нямам!

— Нито един?

— Нито един!

— На колко си години?

— На шестдесет.

— Нима за шестдесет години живот не си получил нито един-едничък орден? Къде си живял? На луната ли, къде ли?

— Нямам нито един орден, господ ми е свидетел! — започнах аз да се кълна.

Началникът се стъписа от почуда. Зяпна, нзблещя очи, вгледа се и мен и не проговори нито дума.

Когато дойде на себе си от учудването, заповяда на подчинените си да донесат десетина ордена.

От отсрещната стая донесоха какви ли не ордени: звезди, ленти, ордени, които се носят на врат, и още много други.

Началникът заповяда и служителите на бърза ръка ми накачиха две-три звезди и една лента. Три-четири ордена закачиха на шията ми, няколко на палтото, а освен това ми дадоха още двайсетина разни медали и звезди.

— Ха така! — провикна се началникът, доволен, че е намерил начин за предотвратяване на по-нататъшни скандали. — Така! — добави тон след малко, — Сега поне малко прилича на обикновен човек. Инак беше разтревожил целия град. Попаднал тук като някакво чудовище… А ти вероятно и не знаеш, че днес има тържество? — завърши той, обръщайки се към мен с въпрос.

— Не знаех.

— Чудно! — каза началникът малко обидено, помълча и се обади пак: — Преди пет години на днешния ден бе ожребен конят, който аз сега редовно яздя. Днес преди обед приемах поздравления от най-видните граждани, а довечера към девет часа моят кон ще бъде разведен из улиците с факелно шествие. След това ще се състои танцова забава в най-хубавия хотел, достъпен само за най-благородни граждани.

Сега аз на свой ред щях да се стъписам от учудване, но за да не забележи събеседникът ми, овладях се и пристъпих към него, за да му честитя:

— Простете ми, че не знаех за тоя ваш празник. Много съжалявам, че не съм могъл да ви честитя заедно с всички. Позволете ми да го направя сега.

Началникът ми благодари от все сърце за искрените чувства, които храня към неговия верен кон, и заповяда веднага да донесат нещо за черпня.

Почерпиха ме с вино и сладки. Аз се ръкувах с началника и след това тръгнах с един полицай, който ми бе даден, за да ме заведе в гостилницата. Бях обкичен със звезди и ордени, за да мога да вървя по улиците спокойно, без врява и безредици, които биха станали, ако тръгнех без ордените.

Полицаят ме заведе в гостилницата „Наше скъпо и измъчено отечество“. Гостилничарят ми определи стая, в която влязох да си почина. Чаках с нетърпение да остана самичък, за да се съвзема от чудните впечатления, които ми направи още в първия момент тази страна.

(следваща страница)