Tag Archive | лекар

Страдија (5/12)

(Претходен дел)

На улицата ме изненади непрегледната маса од народ, што се обрнуваше од сите страни во групи, собирајќи се пред една голема куќа. Секоја од тие големи групи имаше истакнато свое знаме, на кое беше испишано името на крајот од каде што потекнува народот во групата, а под тоа зборовите: „За Страдија сè жртвуваме“ или „Страдија ни е помила од свињите!“

Улицата доби посебно свечен изглед, на куќите беа истакнати бели знамиња со народниот грб во средината, сите дуќани беа затоворени, а сообраќајот прекинат.

— Што е ова? — љубопитно прашав еден господин на улица.

— Свеченост. Зар не знаевте?

— Не знаев.

— Па за тоа пишува по весниците веќе три дни. Нашиот голем државник и дипломат, кој има големи и огромни заслуги за татковината, а и пресудно влијание врз надворешната политика на нашава земја, имаше силна кивавица, која е излекувана со божјата милост и со искрено залагање на стручните лекари, така што сега кивавицата нема да му пречи на големиот и мудар државник сета своја грижа да ја посвети на доброто и среќата на оваа напатена земја и да ја поведе уште во подобра иднина.

Народот се собра пред домот на големиот државник во толкави групи, што и најсилниот дожд не би паднал на земја од мажите, жените и децата. Мажите ги извадале капите, а во секоја група има по еден кому од џебот му ѕирка напишан родољубив говор.

И на балконот од својот дом се појави побелениот државник, а громогласното „Да живее!“ го проби воздухот и одекна од целиот град. На сите околни куќи заѕвечкаа прозорците и на нив се појавија многу глави. Оградите околу куќите, покривите од куќите сè беше исполнето од љубопитниот народ, па дури и на секоја баџа од таваните ѕиркаа по две-три глави.

Престанаа извикувањата, настапи мртва тишина, додека од масата народ записка тенок глас:

— Мудар државнику!…

— Да живее! да живее! да живее! — го прекинаа говорникот бурни и силни извици; а кога стивна родољубивата маса, говорникот продолжи:

— Народот од мојот крај лее топли солзи од радост и, клечејќи на колена, му благодари на премилостивиот Творец, кој со својата милост ја отфрли големата беда од нашиот народ и ти даде тебе здравје, вреден наш државнику, долго да ни поживееш за среќа на народот и за гордост на земјата! — заврши говорникот, а илјадници грла извикаа:

— Да живее!

Мудриот државник му заблагодари на говорникот за искреното честитање и напомена дека сите негови мисли и чувства во иднина ќе бидат вперени кон засилување на културата, стопанството и благосостојбата на милата татковина.

Се разбира, по овој негов говор, се повтори безброј пати „Да живее!“

Сега така се изредија десетина говорници од разни краишта на татковината, а по, секој говор стариот државник одговараше со родољубиви и содржајни говори. Се разбира, сето тоа беше испреплетено со громогласното: „Да живее!“

Долго траеше додека се извршија сите тие обреди, а кога дојде до крајот, засвире музика низ сите улици, а народот шеташе горе-долу зголемувајќи ја свеченоста со тоа.

Вечерта сè беше осветлено и пак свиреше музика, насекаде запалени факли што ги носеше родољубивата маса од народот, која го пробиваше воздухот по улиците од овој среќен град, а во височината, во темниот воздух, се распрскуваа ракети, та блесна името на големиот државник, кое изгледаше како исплетено од ситни ѕвездички.

Потоа настана длабока, тивка ноќ, и родољубивите граѓани на прекрасната земја Страдија, заморени, вршејќи ги своите граѓански должности заспаа со сладок сон, сонувајќи ја среќната иднина и големината на својата мила татковина.

Скршен од овие чудни впечатоци, цела ноќ не можев да заспијам, и дури пред зори, така облечен, со потпрена глава на масата, ме фати сон; и како да слушнав некаков страшен, демонски глас со злобен кикот:

„Тоа е твојата татковина!… Ха, ха, ха, ха!…“

Се тргнав, и градите ми затреперија од страшното претчувство, а во ушите ми одѕуни тоа злобно:

„Ха, ха, ха, ха!“

Уште утредента во сите весници во земјата пишуваше за свеченоста, а особено во владиниот весник, во кој, меѓу другото секојдневно се праќаа телеграми од сите краишта на Страдија, во кои безброј потпишани жалеа затоа што не можеле лично да дојдат да ја искажат својата радост поради среќното оздравување на големиот државник.

Освен тоа, главниот лекар на државникот одеднаш стана славен човек. Во сите весници можеше да се прочита како совесните граѓани од ова или она место, од оваа или онаа околија или крај, ценејќи ги заслугите на лекарот Мирон, така се викал, ќе му купат скапоцен подарок. Во еден весник пишуваше:

„Разбравме дека и градот Крадија, по примерот на другите градови, му подготвува скапоцен подарок на лекарот Мирон. Тоа ќе биде мала сребрена статуа на Ескулап, кој во рацете исто така ќе држи сребрена мастилница, околу која се преплетуваат две позлатени змии со дијаманти наместо очи, и во устите држат свеќи. На градите на Ескулап со злато ќе бидат вдлабени зборовите: „Граѓаните од градот Крадија, во знак на вечна благодарност за заслугите кон татковината, на лекарот Мирон“.

Весниците беа преполни со вакви вести. Отсекаде во земјата на лекарот му подготвуваа скапоцени подароци и со телеграми му ја изразуваа својата благодарност на среќниот лекар. Еден град беше толку воодушевен што дури почна да гради величествена вила, во окоја ќе биде вѕидана огромна мермерна плоча, и на таа плоча израз на народната благодарност.

А само посебе се разбира дека веднаш е изработена и умножена сликата, на која беше претставено како големиот државник се ракува и му благодари на лекарот за сесрдното залагање. Под неа стоеше текстот:

„Ти благодарам, верен Мироне, ти од мене ја отстрани болеста, која ми пречеше сиот да се посветам на грижата за среќата на својата драга татковина!“

„Јас само ја вршев својата должност кон татковината!“

Над нивните глави лебди гулаб в облак и во клунот носи лента на која се зборовите:

„Милостивиот Творец го отстранува секое зло од Страдија, која му е по волја“.

Над гулабот стои крупен наслов: „За спомен на денот на среќното оздравување на големиот државник Симон“, мислам така се викаше, ако се сеќавам добро.

По сите улици и хотели дечињата ги носеа овие слики и викаа на сиот глас:

„Нови слики! Државникот Симон и лекарот Мирон!…“

Кога прочитав неколку весници, (речиси во сите имаше опширна биографија на прочуениот и родољубив лекар), решив да му појдам на господинот министер на земското стопанство.

Министерот на стопанството, постар снизок, дребен човечец, побелен со очила на носот, ме пречека пољубезно отколку што можев да очекувам. Ме намести да седнам крај неговата маса, а тој си седна крај масата на своето место. Масата беше пренатрупана со некои стари книги со пожолтени листови и со испокинати корици.

— Веднаш ќе ви се пофалам. Нема да верувате колку сум благодарен! Што мислите, што пронајдов?

— Некаков начин на кој ќе можете да го усовршите стопанството во земјата.

— О, не! Какво стопанство! Стопанството е усовршено со добрите закони. За тоа веќе и не треба да се мисли.

Јас замолчев не знаејќи што да му кажам, додека тој со добродушна, блажена насмевка покажувајќи ми некоја стара книга ми рече:

— Што мислите, кое е ова дело?

Јас се направив како да размислувам, додека тој пак со онаа блажена насмевка продолжи:

— Хомеровата Илијада!… Но, многу, многу… ретко издание!… — изговори насладувајќи му се на секој збор, и почна љубопитно да ме гледа за да види колку ќе ме изненади тоа.

И навистина, бев изненаден, но само од други причини; меѓутоа се правев дека токму таа реткост восхитува.

— Тоа е прекрасно! — му реков.

— А уште кога ќе ви кажам дека ова издание веќе го нема!…

— Па тоа с величествено! — викнав небаре воодушевено и зедов да ја разгледувам книгата, правејќи се длабоко восхитен и заинтересиран за таа реткост.

Одвај успеав, со разни потпрашувања, да го сменам разговорот од тој негов Хомер, за кој јас никогаш не бев чул ниту збор.

— Си земам слобода, господине министре, да ве прашам за тие добри стопански закони! — му реков.

— Тоа се, право да ви речам, класични закони. Верувајте ми, ниту една земја на унапредувањето на стопанството не троши колку нашава земја.

— Така и треба, — реков — тоа е и најважната основа за напредокот на секоја земја.

— Па се разбира, тоа и јас го имав на ум кога успеав да се направат што подобри закони и да се одобри што поголем буџет за унапредување на стопанството и на индустријата во земјава.

— Колкав е буџетот, ако смеам да прашам, господине министре?

— Минатата година, кога беше друго министерство, буџетот беше помал, но со голем труд и заземање јас успеав да влезат во буџетот пет милиони динари.

— Тоа е доволно за вашата земја?

— Доволно е… Е сега гледате, во законот е внесена и оваа точка: „Житото, и воопшто посевите, мора добро да успеваат и да ги има што повеќе“.

— Тоа е поволен закон — реков.

Министерот задоволно се насмевна, па продолжи:

— Го разгранив чиновништвото во својата струка, така што секое село има стопанско надлештво од петмина чиновници, од кои најстариот е управник на економијата и на стопанството на тоа и тоа село. Потоа, во секое околиско место економот за околијата е со голем персонал од чиновници, а над сите се покраинските економи, ги има дваесетмина, на колку што покраини е поделена нашава земја. Секој од покраинските економи во своето чиновништво има целокупен надзор: да врши контрола над сите други чиновници дали ја вршат својата должност, и да влијае за унапредување на стопанството во целиот крај. Преку него министерството (кое има дваесет одделенија и во секое по еден шеф на оделение, со голем број чиновници) врши преписка со целиот крај. Секој шеф на одделение во министерството врши преписка со по еден покраински економ, а тие, потоа, за тоа ги известуваат министрите, преку нивните лични секретари.

— Тогаш тоа е ужасна администрација? — забележав.

— Многу голема. Нашето министерство има најголем број нумера од сите други. Чиновниците немаат кога да кренат глави од разните акти. По кратко молчење, министерот продолжи:

— Потоа, јас направив секое село да има добро уредена читална, која мора да биде снабдена со добри книги за земјоделството, шумарството, сточарството, пчеларството и другите стопански гранки.

Сигурно, селаните читаат со задоволство?

— Тоа е обврска, како и воената обврска. Секој работник селанец мора да помине два часа претпладне и два часа попладне во читалната, каде што чита, или пак му читаат ако е неписмен, а, освен тоа и чиновниците им држат предавања за современото рационално обработување на земјата.

— Па, тогаш, кога работат во полето? — го прашав.

— Е, знаете како е. Во почетокот така изгледа. Ова е бавен начин, кој на прв поглед изгледа непогоден, но дури потоа ќе се види благотворното влијание на оваа голема реформа. Според моето длабоко уверување, најглавно е најпрвин добро да се совлада теоријата, па, потоа, ќе оди лесно, и тогаш ќе се види дека сево ова време минато во теориско изучување на стопанството стократно ќе се надомести. Господине мој, треба да се има цврста основа, здрав темел, за да се ѕида зграда! — заврши министерот и, од возбуда, ја избриша потта од челото.

— Наполно ги одобрувам вашите генијални погледи на стопанството! — реков воодушевено.

— И, така, убаво ги распоредив петте милиони динари: два милиони на чиновниците, еден милион хонорари за писателите на учебниците од стопанство, еден милион за отворање на библиотеки и еден милион за дневници на чиновниците. Тоа е токму пет.

— Тоа прекрасно сте го уредиле!… Прилично трошите и на библиотеките.

— Е, видете, сега јас издадов наредба, освен стопански книги, да се набавуваат и учебници за грчки и латински јазик, така што селаните, по полската работа, учејќи ги класичните јазици да можат да се облагородуваат. Секоја читална ги има Хомер, Тацит, Патеркула и други убави дела од класичната литература.

— Прекрадно! — извикав со раширени раце и веднаш станав, се поздравив со господин министерот и си отидов, зашто веќе ми бучеше во главата од таа голема реформа која не можев да ја сфатам.

(Нареден дел)

Страдия (5/12)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)