(Претходен дел)

Марко влезе, се смеша со мноштвото луѓе и седна на крајот од една столица, за да не паѓа в очи со неговиот голем раст.

Имаше преполно луѓе, а сите беа раздразнети од пламениот говор и од дебатата, та Марко никој и не го забележа.

На почесното место-трибина, и на неа маса за претседателството и една масичка за секретарите.

Целта на собирот беше да се донесе резолуција со која ќе се осуди варварското однесување на Арнаутите на Косово, па и во цела Стара Србија и Македонија, и зулумите што Србите ги трпат од нив и на своето родно огниште.

При овие зборови, кога зборуваше претседателот, објаснувајќи ја целта на собирот, Марко се преобрази. Очите му светнаа со страшен пламен, му затрепери целото тело, тупаниците, готови за бој, почнаа да му се стегаат, а забите да му чкртаат.

„Одвај најпосле ги најдов вистинските Срби што ги барав. Овие мене ме викале!…“ си помисли Марко весел и уживаше од сознанието колку ќе ги израдува кога ќе им се јави. Се вртеше на столицата од нестрпливост, така што за малку таа што не се испокрши, сета. Но не сакаше веднаш, го чекаше најповолниот момент.

— Има збор Марко Марковиќ! — објави претседателот и удри во ѕвончето.

Сите молкнаа за да го слушнат најдобриот говорник.

— Господа и другари! — почна тој. — Непријатно е за нас, но самите околности, самото чувство ме тера да го почнам својот говор со стиховите од Јакшиќа:

„Ние Срби не сме, ние луѓе не сме! …
Та да сме Срби, — та да сме мажи,
та да сме браќа, — ох боже мој!
Зарем пак така од Авала сина
би гледале ледено в огнен час?
Зарем пак така, — ох браќа драги
Зарем пак така би ве презреле вас?!“

Настана молк. Никој не дишеше. Тишината само за миг ја прекина чкртањето на Марковите заби и чкрипењето на онаа столица на која седеше тој, та многумина околу него го погледнаа со гнев и со презир што ја расипува таа света патриотска тишина.

Говорникот продолжи:

— Да, другари, страшен прекор од големиот поет на ова наше меко колено… Изгледа, навистина, како да не сме ни Срби, ни мажи! Ние мирно гледаме како паѓаат секој ден по неколку српски жртви од крвавиот арнаутски анџар, гледаме како се палат српските куќи во престолнината на Душана, како се обесчестуваат српски ќерки, и народот трпи, најмногу тука, во краиштата каде што беше старата српска слава и господство. Да, браќа, од тие краишта, па и од Прилеп, родниот крај на нашиот најголем јунак Кралчето, слушате ропски воздишки и ѕвечкање на синџири, кои бедниот Марков потомок сè уште ги влече; а Косово тажно и сега уште секој ден се залева со српската крв, уште ја чека одмаздата, уште жеднее по непријателската крв, што ја бара праведната крв на Лазар и на Обилиќ. Ние и денеска над тоа тажно разбоиште, над тие свети гробови на нашите џин-витези, над тоа поле на славата на бесмртниот Обилиќ, можеме да јачнеме, заедно со она тажно јачење од гуслите, што народот го испрати со песна, во која нашиот голем јунак Марко Крале, како претставник на народната тага, лее солзи од очите и зборува:

„Леле, здраво, ти Косово рамо,
Што те снајде, тажно што дочека! …“

На Марко при овие зборови му се истркалаа солзи како ореви, но не сакаше да се јавува. Чекаше да види што ќе стане понатаму. А во душата му дојде толку мило, што ги заборави и им прости за сите маки што дотогаш ги претрпе. За еден ваков миг би ја дал и својата руса глава од рамењата. Беше готов да појде на Косово, ако треба и да биде заробен.

— Овие зборови секој Србин го каснуваат за срце, тука со Марко плаче сиот наш народ; но освен тие благороднички солзи на големиот наш витез, ни треба нам уште и мишката на Марко Крале и на Обилиќ! — продолжи сè попламено говорникот.

Марко, крвав во очите, со страшен поглед, скокна, и со стегнати тупаници, дигнати над главата, јурна кон говорникот како разјарен лав. Многумина истурка и изгази со нозете, та настана лелекање. Претседателот и секретарите си ги покрија лицата со рацете, и од страв се испикаа под маса, воодушевените Срби нагрвалија на вратата со страшни, очајни викотници.

— Пооомооош!

Говорникот пребледе, нозете му потклекнуваат, се тресе како од треска, погледот му се вкочани, усните му помодреа; се напиња да си ја проголта плунката, па си го истегна вратот и подзамижа. Марко стигна до него и замавта со рацете горе над неговата глава, а викна со страшен глас:

— Еве го Марко, не плашете се, браќа!

Говорникот го облеа пот, во лицето стана модар, се заниша и падна како свеќа.

Марко се тргна назад, се загледа во оној онесвестен бедник, ги спушти рацете, и со израз на необично чудење се обѕрна околу себе. Дури сега се скамени од чудо, кога виде како Србите се заглавија на вратата и прозорците и викаат очајнички: — Поомоош! Полиција!… Злосторннк!

Марко, папсан од чудење, се спушти на една столица и си ја стави главата меѓу своите влакнести, јадри раце.

Сега му беше најтешко; зашто, по толку силната надеж во сигурен успех и по толку воодушевување, настана, одеднаш, неочекуван пресврт на ситуацијата.

Долго време седеше Марко така, во истата положба, не мрднувајќи се, како окаменет.

Малку по малку, почна да стивнува лелекањето, та наместо онаа страшна викотница од пред малку, настана мртва тишина, во која убаво можеше да се чуе доста тешко дишење на онесвестениот говорник, кој почна полека и да си доаѓа на себе. Таа чудна, неочекувана тишина, направи претседателот на собирот, потпретседателот и секретарите полека малку — по малку да ги подигнат своите глави, исплашени и претпазливи. Сите се гледаат преплашени еден со друг, со чуден прашален израз на лицата: „Што е сето ова, да видел господ?!“ Потоа, со уште поголемо чудење, почнаа да разгледуваат сè околу себе. Салата речиси се испразни, само сега однадвор ѕиркаат многу родољубиви глави низ отворената врата и низ прозорците. Во салата Марко, како камен, седи на столот, со лактите на колената и со главата потпрена на рацете. Не мрднува, не му се слуша ни дишењето. Изгазените со лазење се довлечкаа надвор по друтите, а онесвестениот говорник се созема полека, гледа и тој плашливо околу себе, се прашува, гледа во претседателот и во секретарите, па и тој во нив, и тие во него, небаре со чудење, во стравот, се прашуваат еден со друг: „Што се случи ова со нас? Дали навистина останавме живи?!“ Со најголемо чудење погледите на сите се задржуваат на Марко, а потоа пак меѓусебе си разменуваат погледи, кои со изразите на лицата како да се прашуваат и да си одговараат: „Кое е ова страшило?!… Што да се прави?! Не знам!“

Оваа неочесувана тишина и на Марко влијаеше да ја крене главата. И на неговото лице беше речиси истиот израз на чудење: „Што е ова, што стана вака, одеднаш, ако знаете за бога, браќа мои?!“

Најпосле, Марко, нежно, меко, колку што можеше тој тоа да го стори, му се обрна на говорникот, со поглед полн со милост.

— Што ти стана, брате слатки, та што падна?…

— Ме удри со тупаници! — му рече овој прекорно и се пофати со рацете по темето.

— Не те ни допрев, жими вишниот Бог и свети Јован! Ти убаво зборуваше и рече дека на Србите им треба Марковата десница, а јас сум тој Крали Марко, па само ти се јавив; но ти се исплаши.

Сите присутни уште повеќе се збунија и почнаа да отстапуваат од Марка.

Марко сега им раскажа што го натера да го измоли Бога да го пушти да дојде меѓу Србите, и што се му се случи, и какви маки претрпе, како му ги зедоа оружјето и облеката и мешината, и како му пропадна Шарко влечејќи трамвај и вртејќи долап кај бавчанџијата.

Сега говорникот малку се поврати, па рече:

— Е, брате, баш будалштилак си направил!

— Ми здодеа вашето лелекање и непрестајно викање. Се превртував во гробот, се превртував повеќе од пет века, па и не можеше веќе да се трпи!

— Ама, тоа така, во песните се пее, брате слатки! Само така се пее. Ти не знаеш за поетиката!

— Убаво, те молам, се пее, но така и зборувавте; ете, ти, такму сега исто така зборуваше!

— Немој да си простодушен, брате, те молам, не е сè така како што се зборува. Тоа така се зборува за да биде стилот поубав, понакитен! Се гледа дека не знаеш ни за реторика. Ти си старински човек, брате слатки, па не знаеш многу работи! Науката, драги мој, далеку дотера. Зборувам, се разбира; но треба да знаеш, дека според правилата на реториката, говорникот треба да има убав, китест стил, да умее да ги воодушеви слушателите, да спомене и крв и нож и анџар и ропски синџири и борба!

Сето тоа е само за убавината на стилот, а никој не мисли сериозно, како тебе, дека треба веднаш да се засукаат ракавите, па ајде, удри вистински. Исто така и во песните се уфрла фраза: „Стани, Марко…“ и така натаму, но тоа е поради убавината… Не разбираш, брате, глупаво си направил, се гледа дека си прост човек од стар ков! Сè уште ги примаш зборовите со буквалното значење, а не знаеш дека литературниот стил настанува дури со појавата на трооите и фигурите.

— Па што да правам, сега? Ниту Бог ме повикува назад, ниту овде можам да опстанам.

— Навистина незгодно! — се вмеша претседателот, како загрижен.

— Многу незгодно! — му рекоа со истиот тон и другите.

— Шарко ми е кај еден селанец на исхрана, облека и оружје немам, а ми се потрошија и парите — рече Марко во очај.

— Многу незгодно! — повтори секој од присутните по еднаш.

— Кога би имал добри жиранти, па некако да земете пари на меница! — рече говорникот.

Марко ништо не разбра.

— Имате ли добри пријатели овде во ова место?

— Немам овде никого, до бога.
Го немам овде ни побратимот свој,
Побратимот Милош Обилиќ
Побратимот Милан Топлица
Побратимот…

Сакаше Марко уште да реди, но говорникот го прекина:

— Доста се двајца; не треба повеќе.

— Туку нешто се мислам… — почна претседателот замислено, важно, и застана, триејќи си го челото со раката, а по кратко молчење му се обрна на Марко со прашањето:

— Писмен ли си?… Умееш ли да читаш и да пишуваш?

— Умеам и да читам и да пишувам — вели Марко.

— Се мислам, како би било некако да поднесеш молба за некаква службичка. Би можело некаде да те постават за практикант.

Одвај Марко успеа да разбере што е тоа практикант, и на крајот на краиштата, се соглаои, зашто му рекоа дека годишно ќе добива по шеесет — седумдесет дукати, а тој, јунакот, немаше пари, ниту динар.

Му напишаа молба, му дадоа половина динар за марка и половина динар за него да му се најде за во невола, ако случајно го снајде некоја невола, и го упатија во министерството на полицијата да ја предаде молбата.

(Нареден дел)

(Претходен дел)

Работата, се разбира, натаму одеше по својот правилен тек. Откако полицијата изврши увиди на самото место, откако детално ги иследи вините, сите акти ги спроведе во понатамошна работа.

Судот ги определи претресите, ги повика сведоците, вршеше соочувања. Државниот обвинител, се разбира, бараше Марко да се осуди на смрт; адвокатот на Марко пак, пламено докажуваше дека Марко е невин, и бара да се пушти на слобода. Марко го изведуваат на судење, го сослушуваат, го враќаат пак назад во затворот. И тој некако се збрка, се чуди што сè прават со него. Најтешко му беше што мораше да пие вода, а тој не беше навикнат на неа. Сè лесно би издржал тој, јунак е, но чувствуваше дека водата многу му штети. Почна да се суши и да венее. Не е оној Марко, не дај боже! Сега човекот стана некоја сува тревка, висат алиштата на него, небаре не се негови, а кога оди едноставно се тетерави. Често во очај ќе си лелекне:

— Ах, боже, па ова е полошо од проклетата азачка зандана.

Најпосле, судот донесе пресуда во која, имајќи ги предвид Марковите заслуги за Српството и многуте олеснителни околности, го осуди Марка на смрт и да ги плати отштетите и сите судски трошоци.

Делото отиде до апелацијата, и таа смртната казна ја замени со вечна робија, зашто Марковите вини ги зеде како дело од политичка природа, а касацијата најде некои неправилности и му ги врати актите на судот, со барање да се испитаат уште некои сведоци и да се заколнат.

Две години траеше таа судска процедура и, најпосле, и касацијата ја потврди преиначената пресуда со која Марко се осудува на десет години робија во тешки пранги, а и да ги плати сите кривични и судски трошоци, но не како политички виновник, зашто се докажа дека не припаѓа на ниедна политичка партија.

Се разбира дека за ваквата пресуда се имаше предвид дека тој е големиот народен јунак Крали Марко, и дека ова судење е единствен случај. Најпосле, и не беше тоа лесна работа. Се најдоа збунети и најголемите стручњаци. Како ќе осудиш некого на смрт, кој и без тоа умрел одамна, па повторно се појавил од оној свет.

И така Марко, на божја правдина, падна в затвор. Бидејќи судските и кривичните трошоци немаше од што да се наплатат, се одреди продавање на јавна лицитација на Марковиот Шарко, како и на неговата облека и на оружјето. Оружјето и облеката веднаш ги откупи државата, на вересија, за музејот, а Шарко го купи трамвајското друштво за готови пари.

И така, Марко го истрижија, го избричија, го оковаа во тешки пранги, го облекоа во бела облека и го спроведоа во белградската тврдина. Тука Марко виде такви маки, какви што никогаш не мислеше дека ќе може да ги поднесе. Отпрвин викаше, се закануваше, се лутеше, но постепено си свикна и мирно ѝ се предаде на судбината. И, се разбира, за тоа време, додека ја издржуваше казната, го научија на некои корисни работи и го подготвија за општеството во кое, по издржаната казна, ќе треба да живее како корисен член, па почнаа малку по малку да го привикнуваат и на некои корисни работи: носеше вода, ги вадеше бавчите и го плевеше кромидот, а подоцна почна да се учи да прави ножиња, четки, кадели и разни други предмети.

А кутриот Шарко го влечкаше трамвајот од утро до вечер, без прекин. И тој пропадна. Се пореваше кога одеше, а штом ќе го запреа, ќе задремеше и можеби го сонуваше она среќно време кога пиеше рујно вино од кабурница, и кога на гривата носеше златни плетенки, на копитата сребрени потковици, на градите златни ремења, а уздата — позлатена, кога го носеше на себе, во лутите боеви и мегдани, својот господар, и кога гу стигнуваше вилите. Сега ослабе: само кожата и коските на него, му се бројат ребрата, а за колковите можеш да му обесиш торби.

На Марко му беше најтешко кога ќе се случеше да го спроведат некаде на работа, кога ќе го видеше својот Шарко толку опаднат. Повеќе го болеше тоа отколку сите негови јадови. Честопати, штом ќе го видеше Шарко така беден, ќе пролееше солзи, и со воздишка ќе започнеше:

„Леле, Шарко, леле, добро мое!…“

Шарко тогаш ќе се свртеше, па болешливо ќе за’ржеше, но тогаш ќе заѕвонеше кондуктерот и трамвајот ќе тргнеше понатаму, а стражарот ќе го предупредеше учтиво Марка да си го продолжи патот, зашто му импонираше силата и ставата на Марко. Така тој и не ќе ја довршеше реченицата.

Така, кутриот Марко маки мачеше за својот род десет години, не напуштајќи ги идеите да го одмазди Косово. Трамвајското друштво го шкартира Шарко, па го купи некојси бавчанџија, за да му го врти долапот.

Поминаа и тие десет мачни години. Го пуштија Марко.

Имаше малку заштедени пари што ги заработи продавајќи разни ситни работи, што си ги изработуваше самиот.

Првин појде в меана, та викна двајца бербери да го измијат и да го избричат, потоа нарача да му се испече еден брав од девет години и да му се донесе многу вино и ракија.

Сакаше првин со добра храна и пијалак да си се почести и да се понакрене, и да закрепне од толкавите маки. Поседе така повеќе од петнаесет дена, почувствува дека малку се накрена, па тогаш почна да смислува што да преземе.

Мислеше, мислеше, и најпосле смисли едно. Се преправи така што никој да не може да го познае и отиде најпрвин да го побара Шарко, и него да го спаси од неволата, па потоа почна да оди од Србин до Србин за да разбере кои се тие шго го викале толку, дали се овие Срби, што го затворија, и како најубаво ќе го одмазди Косово.

Слушна Марко дека неговиот Шарко е кај некојси бавчанџија и дека таму врти долап, па тргна да оди таму каде што му рекоа дока ќе ги најде. Евтино го откупи, зашто оној и самиот сакал да им го даде на Циганите, па го однесе кај еден селанец и се погоди со него да го храни со детелина и да го негува за да се поврати некако и Шарко, ако се може. Заплака Марко кога го виде кутриот Шарко колку мизерно изгледа. Селанецот беше некој добар човек, та се смилува и го прими Шарко на храна, а Марко тргна понатаму пешки.

Одејќи така, сретна еден сиромав селанец кој си работеше на нивата и го поздрави.

Марко почна со него да си разговара де за ова, де за она, кога така во разговорот рече:

— Како би било сега да стане Марко Крале, па да дојде кај тебе?

— Тоа веќе не може да биде — вели селанецот.

— Но, ако ти дојде, да речеме што би правел ти?

— Ќе го повикнам да ми помогне да ја ископаме царевкава — се пошегува селанецот.

— Но ако те повика тој ка Кооово?

— Море, молчи, брате слатки, какво Косово сега! Немам кога да појдам в чаршија да им купам сол и опинци на децата. А, да видиш, па и нема со што да се купи.

— Добро, брате; но знаеш ли ти дека на Косово пропадна нашето царство, па треба Косово да се одмазди.

— Пропаднав и јас, брате мој, полошо не може да биде. Гледаш дека одам бос?!… а кога ќе ме стегне плаќањето на данокот, не ќе знам ни како ми е името, а не пусто ми ти Косово!

Стиша Марко до куќата на еден имашлив селанец.

— Помози-бог, брате!…

—  Дал ти бог добро!… — му одговори тој и го гледа сомнително… — А од каде си ти, брате?

— Оддалеку сум, па сакав да поминам овде, да видам како живеат овдешниве луѓе.

И на овој во разговорот Марко му спомена за тоа како би било кога би се појавил Марко и кога би ги повикал Србите да го одмаздат Косово.

— Слушнав дека некој улав пред десетина години се прикажувал дека е Марко Крале и дека направил некакви злосторства и кражби, та го осудиле на робија.

— Да, слушнав и јас за тоа; туку што би правел ти да ти се појави вистинскиот Марко, па да те викне на Косово?

— Би го пречекал, би му дал доста вино да пие, и би го испратил убаво.

— А Косово?

— Какво Косово на овие скудни години?! Тоа многу чини! Голем трошок е тоа, брате мој!…

Марко го остави и него и отиде понатаму. Низ селото, насекаде така. Некои се свиткале над мотиките, па само ќе му го примат поздравот и понатаму ништо не му зборуваат. Не можат луѓето да денгубат; треба да се ископа и да се свршат работите навреме, ако сакаат добро да им роди житото.

И така, на Марко му здодеа во селото, па реши да оди во Белград да се обиде таму нешто да направи за Косово, и да се информира за тоа од каде беа оние силни покани, искрени, од срце, а ваков пречек.

Дојде во Белград. Коли, трамваи, луѓе, сето тоа трча, брза, се вкрстува, се среќава. Чиновниците брзаат в канцеларија, трговците по трговска работа, работниците по својата работа.

Сретна еден виден, убаво облечен господин. Марко му пристапи и го поздрави. Тој малку збунет, се тргна наназад а и му беше срам од лошата облека на Марко.

— Јас сум Марко Крале. Дојдов да им помогнам на моите браќа — рече Марко и раскажа сè како дојде, зошто дојде, што се случи со него и што мисли понатаму да прави.

— Така, мило ми е што ве запознав, господине Кралу! Баш ми е мило! Кога мислите да одите во Прилеп?… Мило ми е, верувајте; но, извинете ме, брзам в канцеларија! Сервус, Марко! — рече оној и си замина бргу.

Марко сретна втор, па трет. Кого ѝ да го сретнеше, сè така набрзина го завршуваше разговорот со тоа „брзам в канцеларија! Сервус, Марко!“

И така, разочаран од луѓето, Марко почна многу да очајува. Оди по улиците, молчи, се намуртил, мустаќите му паднале на рамења, не запира никого, не праша ништо. А и кого веќе да го прашува? Кого што сретна сè брза в канцеларија. Косово никој и не го споменува. Се разбира, канцеларијата им е поважна од Кооово. Марко стана нервозен покрај сета своја стрпливост, на таа проклета канцеларија, која според неговото мислење, толку успешно му конкурира на Косово. Најпосле, почна да му станува сè поздодевно и поздодевно меѓу тоа мноштво народ, кои како да не работат ништо, туку само брзаат за в канцеларија. Селаните, пак, се жалаат на неродните години и на кметовите, брзаат на нива, везден работат и носат искинати опинци и парталави потури. Марко загуби секаква надеж во својот успех, та ниту прашаше некого веќе, ниту пак некого запираше. Одвај чекаше господ повторно да го повика на оној свет, да не се мачи веќе, зашто секој Србин беше зафатен со некоја поважна грижа и работа, а Марко се чувствуваше сосема излишен.

—

Еден ден, така си одеше замислен, тажен, невесел, а и пустите пари веќе му се потрошија, та и вино немаше со што да се напие а крчмарката Јања е одамна в гроб, — а таа би му дала да пие вино на вересија. Оди така по улица со наведната глава, а солзите готови да му потечат, кога се сети за старото време и за другарите, а особено за убавата, пламена Јања и за нејзиното ладно вино.

Кога, наеднаш, пред една голема меана забележа многу свет и чу голема врева однатре.

— Што е ова овде? — Марко праша еден човек, се разбира, во проза, зашто и тој од мака го батали разговорот во стихови.

— Ова е патриотски собир — му рече човекот, и го измери од глава до петици, како сомнително лице, па се поддалечи малку од него.

— А што се прави таму?… — праша пак Марко.

— Оди, брате, па види! — му рече човекот налутено, и му го сврти грбот на Марко.

(Нареден дел)

(Претходен дел)

Јава Марко полека и се чуди човекот што бегаат Србите од него, кога толку многу го викаа и толку му пееја. Не може човекот да се начуда на чудото. Најпосле, си помисли дека уште не знаат кој е тој, па, кога ќе дознаат, си замисли задоволно, колку убаво ќе го пречекаат, и како ќе ги собере сите Срби, па дека ќе тргне против султанот. Одејќи така, догледа крај патот убава сенка под еден голем даб, па слезе од Шарко, го врза, ја зеде мешината и почна да пие вино. Пиеше така и размислуваше, па на јунакот малку му се придрема. И Марко ја навали главата, без да стави некакво зглавје, и легна да му се препушти на сонот. Само што почна да го совладува сонот, кога, Шарко наеднаш забележа некои луѓе кои го опколуваат Марко, па почна со ногата да удира во земјата. Тоа беше околискиот писар со десетмина жандарми. Скокна Марко како побеснет, го наметна ќуркот, превртувајќи го одопаку (беше го слекол поради горештината) го јавна Шарко, ја зеде во едната рака сабјата, во другата боздоганот, а дизгинот од Шарко го држи во забите, па направи јуриш меѓу жандармите. Овие се преплашија, а Марко, онака лут од сонот, зеде еден по еден да ги дарува: кого со сабјата, кого со боздоганот. Ни трипати не се заврти, а веќе сите десетмина ги раздели од душата. Писарот, кога виде што се случи, заборави на увидот и на параграфите, туку си го свитка грбот и почна да бега. Марко се спушти по него и подвикна:

„Чекај, курво, незнаен делијо,
Марко да те удри со боздоган!“

Тоа го рече, па го заниша боздоганот и го пушти по „незнајниот делија“. Малку го зафати, само со врвот од боздоганот, и тој падна како свеќа. Ѕвекнаа празните узенгии. Марко се доближи до него, но не сакаше да го убие, туку му ги врза рацете наопаку, потоа го обеси на својот Шарко на седлото и ѝ се врати на својата мешина, па кога почна да пие, му рече на бедникот:

„Дојди, курво, да пиеме внно!…“

Тој само стенка од болка, се превиткува и се траќа, онака обесен за седлото, а од тоа на Марко му стана смешно, па ночна да се смее на тоа ситно квичење од човекот. — „Како маче“ — си помисли Марко, па пак брбна да се смее; убаво човекот се фати за мевот од смеа, а од очите му течат солзи, јадри како ореви.

Оној, пак, плачејќи, почна да го моли Марко да го пушти, и да му ветува дека нема да прави кривичен увид.

Марко уште повеќе почна да се смее, па, човекот дури да пукне од смеа и од силното смеење немаше кога да зборува во десетерец, туку згреши, па рече во проза:

— Па, кој ѓавол, беднику, те дотера овдека?

Но, сепак, Марко е со жалосливо срце. Се разжалости човекот, па само што сакаше да го одврзе оној, кога погледна, а други десетмина, со единаесетти — поглавар, сите исто така облечени како и првите, пак го опколиле.

Марко срипа до Шарко, го фрли оној на тревата (па тој некако се истркала низ ридот во ендекот крај патот и заофка). А Марко го јавна Шарко, па исто онака, како пред малку, изврши јуриш. Пак, додека се заврти два-три пати, сите десетмина жандарми ги раздели со душата, а писарот пак почна да бега, па Марко и него го закачи со врвот од боздоганот. Го врза и го обеси на седлото, па потоа отиде да го извади оној првиот од ендекот. Тој, сиот во калови и жива-вода, па се цеди вода од него. Од силното смеење, Марко одвај го донесе до Шарко, па и него го обеси од другата страна на седлото. Двајцата се прпелкаат и стенкаат, квичат немоќно и се обидуваат да се спасат, а Марко сè повеќе го фаќа смеа, па дури еднаш и извика:

— Е, богами, поради вакво смеење не жалам што доаѓав од оној свет!

Но, каде што има среќа, таму секогаш доаѓа и несреќа. Така и сега. Задоволен Марко, тукушто сакаше да ѝ се доближи на мешината, па, како што се вели, да го докусури до капка и оној остаток од виното, кога, наеднаш, оддалеку се слушнаа труби и барабани. Сè поблиску и поблиску. Шарко вознемирено почна да фучи со носот и да стрела со ушите.

— „По-мооош!“ — заквичија тие двајцата.

Сè поблиску и поблиску, трубите и барабаните сè посилно се слушаат, татне земјата под тешките топови, грмнаа плотуни од пушки. Шарко ги ококори очите и почна да скока како бесен; заврескаа оние двајца и почнаа да се траќаат. Шарко сè повознемирен. Марко прилично се збуни од тоа чудо, но се прекрсти, го накрена леѓенот со виното, го допи до капка, па појде накај Шарко, зборувајќи:

„Леле, Шарко, добро мое,
еве има триста и шеесет лета[1]
откако со тебе се сретнав
ниеднаш ти не си се исплашил!
Бог ќе даде, та добро ќе биде.“

Грмнаа топовите, се стресе и самиот Марко, Шарко скокна како да збесна; излетаа оние двајцата од него и се истркалаа во ендекот со офкање. На сета мака Марко се насмеа и одвај успеа да го јавне Шарко.

Кога одблизу веќе се слушнаа пушките и топовите се спушти Шарко преку оној ендек како бесен па јурна преку нивје и посеви, преку трње и преку ендеци. Марко не може да го запре. Се наведна на коњот, го заштити со рацете лицето да не му се изгребе од трњето; му се спушти самур-капата, му отскокна сабјата од колкот, а Шарко гази сè пред себе и јури како збеснат. Само што излезе на чистинката, а кога таму, виде дека е опколен со војска. Јачат трубите, бијат барабаните, пукотат пушките, згрмуваат топовите по околните ридови. Пред него војска, лево, десно, насекаде. Шарко се исправи, па јурна право. Марко го дофати боздоганот и се фрли во масата луѓе, што стануваше сè погуста околу него. Така се фрлаше повеќе од два часа, долека на Шарко не почна да му излегува крвава пена, а и Марко веќе се измори удирајќи со тешкиот боздоган. Пушките не можеа лесно да му здодеат, зашто на него имаше оклоп од железо, а под него панцир-кошула, исплетена од челик, а над тоа три ката облека, па дури и ќурк од волк. Но, што од пушките, што од топовите, што од ударите, масата народ го совлада Марко. Му го зедоа коњот, му го зедоа оружјето, го врзаа и со стражари го одведоа во околијата на иследување.

Пред него, десетмина војници, зад него десетмнна, и исто толку и од обете страни, со полни пушки и со бајонети на нив. Му ги врзаа рацете наопаку, па му ставија лисици; на нозете му ставија тешки пранги од шест оки. Како главна стража — еден баталјон од војници напред, еден полк турка одназад, а зад полкот цела дивизија, која завршува со дивизијар, отжолен од генерал-штаб, а од едната и од другата страна татнат дивизионите на артилеријата по височините. Сето тоа е подготвено како во воено време. Шарко го водат дванаесет војници, по шест од секоја страна, а и нему му ставија јаки ќостеци и мрежа на устата, за да не касне некого. Марко се намуртил, во образите станал тажникав, невесел, мустаќите му провиснале надолу, му паднале по рамењата. Секој мустаќ му е колку едно полгодишно јагне, а брадата до појасот, колку јагне годиначе. По патот каде што го спроведуваат, се качува народот по оградите, по дрвјата, по плетовите, само за да го видат, а тој, и онака за една глава повисок, па и повеќе од сите околу него.

Го доведоа во околиската куќа. Во својата канцеларија седи околискиот началник, мал, дребен човечец, со клапнати гради, со тап поглед, поткашлува при зборувањето, а рацете му се како прачки. Од левата и од десната страна на масата, по шест пандури со запнати револвери.

Го изведоа окованиот Марко пред него.

Капетанот се исплаши од окованиот Марко, се тресе како од треска; ги ококорил очите, па не може да проговори. Одвај се прибра, и, поткашлувајќи, со засипнат глас почна да прашува:

— Како се викате?

— Марко Крале — екна гласиштето, а капетанот се стресе и го испушти перото; пандурите отстапија наназад, а насобраниот свет се заглави во вратата.

— Ве молам, зборувајте потивко, зашто стоите пред власта! Јас не сум глув. Кога сте роден?

— Во 1321 година.

— Од каде сте?

— Од Прилеп, белиот град.

— Со што се занимавате?

Марко остана вчудовиден кога го праша ова.

— Прашувам: дали сте чиновник, трговец, или обработувате земја?

— „Не ораше ни татко ми
а, гледаш, ме израни!“

— Тогаш по каква работа дојдовте?

— Како, по каква работа? Па вие ме викавте од ден на ден веќе петстотини години. Само ме воспевате во песните, и лелекате: „Каде си, Марко?“, „Дојди, Марко!“, „Леле Косово!“, па веќе и во гробот ми се здодеа, и го замолив Бога да ме пушти да дојдам овде.

— О, брате слатки, глупаво си направил! Штогоде. Па тоа само така се пее. Ако беше паметен, на песната да не ѝ обрнуваше внимание, и сега немаше да имаме толкава неволја, и ние со тебе, и ти со нас. Да си повикан официјално, со покана, е тоа е веќе друго. А вака, немаш олеснителни околности. А, каква работа ти можеш да имаш овде?… — заврши капетанот нервозно, а во себе си помисли: „Оди по ѓаволите и ти и песната! Луѓето се подбиваат, па пеат штогоде, а сега мене овдека да ме тресе треска!“

— „Ој леле, ти Косово рамно,
што ли си ми дочекало тажно,
после наша честитаго кнеза
царот турски сега да те суди!…“

— зборува Марко како за своја сметка, а потоа му се обраќа на околискиот началник:

— „Јас ќе појдам, ако никој нејќе,
Јас ќе појдам, макар да не дојдам,
Ќе отидам в града Цариграда
Ќе убијам цара од Стамбола…“

Капетанот скокна од местото.

— Доста, тоа е нова вина. Вие со тоа ни правите страшна несреќа, зашто сега нашава земја е во пријателски односи со турското царство.

Марко зина од зачуденост. Кога го чу тоа, за малку што не падна во несвест. „Во пријателство со Турците! … Па за кој ѓавол ме викаат!“ — си помисли во себе и не може да се прибере од чудо.

Туку, ве молам, вие сте направиле големи вини, за кои сте обвинет:

1. — На 20 овој месец сте извршиле гнасно убиство над Петар Томиќ, трговец, кој се шетал на велосипед. Убиството сте го извршиле смислено, за што сведочат сведоците наведени во обвинението: Милан Костиќ, Сима Симиќ, Аврам Среќковиќ и други. Покојниот Петар, според точниот увид и лекарските прегледи, сте го убиле со тапо, тешко оружје, а потоа на умрениот сте му ја пресекле главата. Сакате ли да ви го прочитам обвинението?
2. — Истиот ден сте го нападнале и Марко Ѓорѓевиќ, меанџија од В…, со намера по својата жестока природа, да го убиете; но тој среќно се извлекол. На тој уважен граѓанин, кој беше и народен пратеник, сте му истерале три здрави заби. Според лекарското уверение, тоа е тешка повреда. Тој поднесе пријава и бара да се казните според законот и да му платите отштета, денгуба и сите судски трошаци.
3. — Сте извршиле убиство над дваесет жандарми и тешко сте раниле двајца околиаки писари.
4. — Има преку педесет пријави за обид за убиство.

Марко не умее да проговори од чудење.

— Ние овде ќе го иследиме делото, а дотогаш вие ќе бидете в затвор овдека, па потоа делото ќе му го спроведеме на судот. Тогаш можете да земете некој адвокат за да ве брани.

Марко се сети на својот побратим Обилиќ, па си помисли колку убаво тој би го бранел сега! Му дојде нешто тешко, пролеа солзи од очите и си јачна:

— „О мој братко, Милоше Обилиќ,
зар не гледаш, зарем не ме жалиш,
во јадови всакви сум западнал,
ќе загубам своја руса глава,
на правдина пред господа златен!…“

— Водете го сега в затвор! — рече плашливо капетанот и зарипнато се закашла.

(Нареден дел)

[1] Тие на другиот свет не ги сметаше…

Сме навалиле ние Србите, па повеќе од петстотини години само лелекаме: „Леле, Косово!“ „Тажно Косово!“ „Леле Лазо!“ Плачевме така, низ плачењето заканувајќи им се на душманите: „Ние ќе направиме вака, ние ќе направиме онака!“ Плачеме ние јуначки и се закануваме, а душманот се смее; а нам ни текна во маката за Марко, па почнавме да го викаме човекот да стане од гробот да нè брани и да го одмазди Косово. Викај денеска, викај утре, викај секој час, за сешто: „Стани Марко!“ „Дојди Марко!“ „Погледни ни ги Марко солзиве!“ „Леле Косово!“ „Што чекаш, Марко!“ И така, тоа викање помина во безобразие. Некој ќе се напие в меана, па откако ќе ги потроши парите, ќе се разжали за Косово, ќе го обземе некое јуначко чувство, па веднаш: „Леле, Марко, каде си сега!“ И тоа брате, не беше малку, туку тоа траеше преку петстотини лета. На Косово веќе цел вир од српски солзи, а Марко се траќаше во гробот, се траќаше, па веќе и на мртовецот му здодеа.

И еден ден еве ти го пред божјиот престол.

— Што е, Марко — го праша Господ благо.

— Пушти ме, Господи, да видам што прават долу оние мои слепци; ми здодеа од нивното лелекање и викање!

— Е, Марко, Марко, — воздивна Господ, — јас знам сè; но кога би можело да им се помогне, јас прв би им помогнал.

— Господи, само поврати ми го Шарко и оружјето и дај ми ја старата сила, па пушти ме, да видам дали можам нешто да направам.

Господ си ги крена рамениците и мавна загрижено со главата.

— Оди, кога сакаш, — му рече — но нема добро да минеш.

И, одеднаш; на некој чуден начин, Марко се најде на земјата, на својот Шарко.

Се сврти околу себе, го разгледува пределот, но никако да разбере каде е. Го гледа Шарко. Да, Шарко е тој истиот. Го гледа боздоганот, сабјата; најпосле облеката. Сè е исто, нема сомнение. Ја фати мешината. И таа е тука, полна со вино; тука се и лесните кравајчиња. Сè го уверува дека тој е оној стариот Марко, но никако да сфати каде е. Бидејќи му беше тешко да реши што да преземе сега на земјава, најпрвин слезе од Шарко, го врза за едно дрво, ја симна мешината и почна да пие вино, за да може така, како што се вели во слободното време за сè добро да си размисли.

Пие така Марко и се обѕрнува наоколу, да не види некој познат, кога, наеднаш, крај него профучи еден велосипед, па исплашвн од чудниот коњ и од облеката и оружјето на Марко, го потера колку што може побргу, обѕрнувајќи се да види колку е оддалечен од опасноста. Марко, пак, најмногу се препали од чудниот начин на патување, па си помисли дека тоа е некое сениште; но, сепак, реши да се впушти во борба со него. Испи уште еден леѓен вино и стана целиот закрвавен до очи, еден леѓен му даде на Шарко да испие, па потоа ја остави мешината на тревата, ја наклапуши над очите самур-капата и го јавна Шарко, кој од пиењето веќе беше крвав до уши. Јунакот многу се разлути и му рече на Шарко:

Ако, Шарко, ти не ми го стигнеш
Ќе ти ги испокршам четирите нозе!

Кога ја слушна Шарко толку страншата закана, од која веќе се беше одвикнал на оној свет, ја спрашти како никогаш дотогаш. Како се беше залетал ниско, сè со колената ја брише правта по патот, а узенгиите ја удираат црната земја. Бега и оној пред него небаре има крилја, и за сето време само се обѕрнува наназад. Се бркаа така цели два часа, па ниту тој да побегне, ниту пак Марко успеа да го стигне. Така се приближија до една патничка меана; кога го виде Марко тоа, се уплаши сосема да не му побегне во некој град, а и веќе му беше здодеало да го брка, па тогаш му текна за боздоганот. Го извади од теркијата и викна налутено:

Да си вила, па да имаш крила,
Ил’ пах вили да те издоиле,
Па да си ми избеган од лани,
Пак денеска ќе те фати Марко! …

Го рече тоа, па заврти со боздоганот крај себе и го пушти.

Човекот, погоден, падна, но и земјата не го дочека жив. Дотрча Марко до него, ја извади сабјата, па му ја пресече главата, му ја стави на Шарко во зобницата, па со пеење се упати накај онаа крајпатна меана; а човекот остана копајќи со нозете крај онаа ѓаволска направа. (Заборавив да ви кажам дека Марко н неа ја исече со сабјата, со онаа иста сабја што ја коваа тројца ковачи, со своите тројца помошници, та за една седмица ја направија толку остра да може да сече камен, дрво, железо, со еден збор секаква амајлија).

Пред меаната имаше полно селани, па кога видоа што се случи и кога го здогледаа Марко разлутен, вреснаа од страв и летнаа да бегаат, која саде фати. Меанџијата остана сам. Се тресеше од страв како во најтешка треска, му потклекнуваа нозете, ги ококори очите, па пребледе како мртовец.

„Жити бога, незнаен јунаку,
чии ли се пребеливе дворци?“

— го праша Марко.

Незнајниот јунак пелтечи од страв и одвај објаснува дека тоа е патничка меана и дека токму тој лично е меанџијата. Марко се кажа кој е и од каде е, и дека дошол да го одмазди Косово и да убие султанот турски. Меанџијата ги сфати само зборовите: „да го убијам султанот“ — и уште повеќе го фаќаше страв колку што повеќе Марко и понатаму раскажуваше и потпрашуваше каде е најкусиот пат до Косово и како ќе дојде до султанот. Зборува Марко така, а човекот се тресе од страв и во умот му е само: „да го убие султанот“. Најпосле Марко почувствува жед па заповеда:

„Меанџијо, донеси ми вино
Па јас јунак жедта да ја стивиам
Зашто таа многу ми здодеа!“

Тука Марко слезе од Шарко, го врза пред меаната, а меанџијата влезе да донесе вино. Се врати оттаму носејќи мала чаша, од „деци“, на подавалник. Му се тресат рацете од страв, та од тоа се плиснува виното од чашата, и така му се приближи на Марко.

Марко, кога ја виде малата чаша, бедна, подистурена, си помисли дека човеков се шегува со него. Многу се разлути и на меанџијата му врза шлаканица со дланката по образот. Го удри толку лесно, што му се размрдаа три здрави заба.

Оттука Марко пак го јавна Шарко, па отиде понатаму. Меѓутоа, селаните што се разбегаа, отрчаа право во околијата, во полицијата, за да јават за страшното убиство; а писарот прати депеша до весниците. Меанџијата си стави на образот ладни облози, го јавна коњот и отиде право кај лекарот, па зеде уверение за тешка повреда; потоа отиде кај адвокатот, па овој детално го распраша за сè, му зеде пари и напиша кривична тужба.

Околискиот началник веднаш му нареди на еден писар, со неколкумина вооружени жандарми, да тргне во потера по злосторникот, а со депеша прати распис низ цела Србија.

Марко и не сонува што му се готви и дека веќе стигнале две-три страшни тужби, „снабдени со прописна такса“ и со наводи на параграфите за убиство, за тешка повреда, за навреда на честа; па потоа тука е веќе и „претрпениот страв“, „претрпените болки“, „трошоците околу лекувањето“, „толку и толку надомест за прекинатата работа во меаната, денгубата, пишувањето на тужбата, и таксите“.

А за ширењето на вознемирувачките гласови за убиството на султанот му се јави веднаш на министерството со шифра, а оттаму дојде брз одговор:

„Веднаш да се фати тој скитник и најстрого да се казни според законот; а најревносно нека се внимава такви случаи да не се повторуваат, зашто тоа го бараат интересите на нашата земја, која сега е во пријателски односи со турското царство“.

Со молскавична брзина надалеку се разнесе гласот за страшниот човек во чудна облека и со оружје и со уште почуден коњ.

Марко тргна по патот од меаната. Оди Шарко пополека, со обичен ôд, а Марко се потпрел на предниот дел од седлото, па се чуди како сè се изменило: и луѓето, и околината, и адетите, сè, сè. Му стана тешко што стануваше од гробот, Му ги нема старите другари, нема со кого да пие вино. Народот си работи по околните ниви. Сонцето припекло, мозокот да ти зоврие, работниците се свиткале, работат и молчат. Тој застана крај патот, па им довикна, со намера да праша за Косово; а работниците, кога го видоа, вреснаа од страв, па летнаа да бегаат од нивата кој каде стигна. Кога ќе се сретне Марко со некот на патот, оној ќе се стаписа и ќе застане како скаменет, ќе ги ококори очите од страв, ќе се обѕрне налево, надесно, на како втрештен, ќе ја спрашти преку ендекот или преку оградата. И колку повеќе го вика Марко да се врати, толку посилно тој бега. Се разбира дека секој од исплашените ќе отрча право во околиската канцеларија и ќе тужи за „обид за убиство“. Пред околиската куќа се насобрал толку народ што не може да се помине. Врескаат децата, лелекаат жените, се бунат мажите, пишуваат тужби адвокатите, се чукаат депеши, се војвааат полицајци и жандарми, по касарните пиштат сирените за тревога, бијат црковните камбани, по црквите се држат молепствија за да се отстрани таа беда од народот. Низ народот проструи глас дека се повампирил Крали Марко, па од таа стравотија се исплашија и полицајците и жандармите, па дури и војниците. Како ќе се бориш, брате, со Марко жив, а камоли пак со Марко — повампирен.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

Дойде време да служа войник, но никой не ме търсеше. Обхвана ме някакво патриотично чувство и не ми даваше спокойствие и денем и нощем. Вървях по улиците и само свивах пестници. А когато минеше покрай мене някой чужденец, скърцах със зъби и просто ми идваше да се втурна и да му ударя една плесница. Лягах да спя и цяла нощ сънувах как коля неприятели, проливам кръвта си за своя народ и отмъщавам за Косово. Едва чаках да ме извикат, но напразно.

Като гледах, как мнозина ги хващаха за яката и ги завличаха в казармата, просто им завиждах.

Един ден пристигна повиквателно за един старец, чието име случайно съвпадаше с моето. И то какво строго повиквателно. В него се казваше — веднага да се яви в казармата като военен дезертьор!…

—  Какъв дезертьор — чудеше се старецът, — когато три войни изкарах и бях ранен ей тук. Белегът още личи.

— Всичко това е хубаво, но трябва да идеш при командира. Такъв е редът.

Старецът отишъл и командирът го изгонил навън.

— Кой те е викал, дърта мършо — креснал и за малко не го набил.

Впрочем, ако старецът не беше изгонен по този начин, аз в своето опиянение и силна любов към казармата бих помислил, че протекцията е всемогъща!

Копнежът ми по казармата се превърна в отчаяние. Когато минех по улицата край офицер, напразно удрях крак толкова силно, че дори стъпалата ме заболяваха, само и само, мисля си, да им направя впечатление като добър войник. Но нищо не излизаше и от това. Мене все не ме вземаха войник.

Хвана ме яд и един ден седнах и написах молба до комендантството да благоволи да ме приеме войник. В нея излях целия си патриотичен жар и на края завършвах:

„Ах, господин командир, да знаете как бие сърцето ми и как кипи кръвта в жилите ми в очакване на отдавна желания час, в който ще се нарека бранител на короната и на отечеството, бранител на свободата и сръбския олтар, когато и аз ще вляза в редиците на отмъстителите за Косово.“

Накичих така молбата, че всеки би казал, че е лирическа поема и бях доволен при мисълта, че вече не се нуждая от протекция.

Целият в блаженство от тая надежда, вдигнах се и право в комендантството.

— Мога ли да видя господин командира? — попитах войника, който стоеше пред вратата.

— Не зная — каза той мързеливо и сви рамене.

— Питай го! Кажи му: дошел е един, който иска да служи войник! — казах му, като смятах, че той ще ми се усмихне любезно и ще изтича при командира да му съобщи за пристигането на един нов войник и че командирът ще затича чак до вратата, ще ме потупа по рамото и ще извика: „Така те искам, соколе мой. Ела тука!“

Вместо всичко това войникът ме погледна със съжаление, като че ли с погледа си искаше да ми каже: „Е, глупако, какво си се разбързал! Ще има време да се разкаеш!“

Тогава не разбрах този поглед и се чудех, защо ме гледа така.

Чаках дълго пред вратата. Разхождах се, седях, пуших, плюх, гледах през прозореца, прозявах се, разговарях с някакви селяни, които също така чакаха, и какво ли още не правих от досада.

Във всички канцеларии се работеше оживено. Чуваше се шум, врява и псувни. Непрекъснато се издаваха наредби и коридорът кънтеше от викове: „Тъй вярно!“ Щом няколко пъти се повтаряше: „Тъй вярно!“, това значеше, че заповедта е дошла през по-висш към по-нисш до най-нисшия и току погледнеш, редникът тича по коридора от една канцелария в друга. Сега пък в другата стая настъпваше шум и пак се чуваше гръмко няколко пъти: „Тъй вярно!“, изговорено от разни гласове, и войникът пак тичаше — отиваше в друго отделение.

В канцеларията на командира се позвъни.

Войникът влезе.

Отвътре се чу някакво тъпо боботене и след това войникът раздра гърло: „Тъй вярно!“

После излезе цял зачервен и просто си отдъхна от страха, че му се е разминало така лесно.

— Влизайте, който иска, при господин командира — каза той и избърса потта от челото си.

Aз влязох пръв.

Командирът ме прие, седнал на масата и пушейки цигара с цигаре.

— Добър ден! — поздравих го при влизането.

— Какво има? — каза той с такъв страшен глас, че краката ми се подкосиха. Просто почувствувах, че се залюлявам.

— Защо викате, господине?! — започнах аз, след като се съвзех малко.

— Ти ли ще ме учиш!? Навън! — викна той още по-силно и тупна с крак.

Усетих как тръпки ме обземат и като че ли някой поля с вода мой патриотичен жар, но все пак се надявах че щом му кажа какво искам, всичко ще се измени.

— Аз дойдох да служа войник! — казах, преизпълнен с гордост, изправен, като го гледах право в очите.

— А-а, военен дезертьор! Почакай малко, ние такива и търсим! — викна той и позвъни.

Отвори се една врата от лявата страна на масата му и се появи един фелдфебел. Изправен, с вдигната глава, изблещилочи, опънал ръце по бедрата, той се приближаваше и стъпаваше тъй силно, че ушите ми заглъхнаха. Спря, удари крак и изпънат по устава, каза гласно:

— Заповядайте, господин полковник!

— Веднага изведи този оттук, острижи го, облечи го и го затвори в карцера.

— Тъй вярно!

— Ето молбата, моля ви!… Аз не съм дезертьор, а искам да служа войник — казах разтреперан.

— Не си дезертьор? Е, какво искаш с тази молба?

— Искам да стана войник!

Той се отдръпна малко назад, зажумя с едно око и рече със заядлив тон:

— Така, иска човекът да стане войник!… Хм, та-а-ка, значи! Веднага от улицата и хайте в казармата, час по-скоро да отслужиш, като че ли тука е някакъв панаир!…

— Сега ми е време.

— Не те познавам и не искам да знам — започна командирът. В това време влезе един офицер с някакъв якт.

— Вижте там в списъка на новобранците кога е писан този! — рече той на офицера, посочи с ръка към мен, погледна ме и попита: — Как се казваш?

Аз подадох молбата.

— Защо са ми твоите трици!? — провикна се той, удари с ръка молбата ми и тя падна на пода.

„Ах, язък за цветистия стил!“ — помислих си и от жал забравих да си кажа името.

— Как се казваш, защо не говориш?! — кресна той.

— Радослав Радосавлевич.

— Вижте в списъка на новобранците — нареди той на офицера.

— Тъй вярно! — каза офицерът; влезе в своята канцелария и нареди на един по-млад офицер, — Погледнете в книгата на новобранците, дали не се намира някакъв Радисав?

— Тъй вярно! — провикна се вторият, излезе в коридора, извика фелдфебела и му заповяда същото.

— Тъй вярно! — отзова се оня с гръмък глас.

Фелдфебелът нареди същото на подофицера, той на ефрейтора, а ефрейторът на един войник.

Чуваше се само как тракаха ботушите, спираха се един пред друг и всичко се свършваше с: „Тъй вярно!“.

— Списъка, спи-и-и-съ-ка! — чу се по цялото учреждение и започнаха да хлопат, сваляйки потънали в прахуляк пакети. Шумяха листовете, търсеше се ревностно.

Докато траеше всичко това, аз стоях в един ъгъл на командирската канцелария и не смеех да дишам — такъв страх ме беше обхванал. Командирът седеше и пушеше, прелиствайки бележника си.

По същият ред, както се издаде наредбата, горе-долу дойде и отговорът, само че сега тръгна от най-младшия и стигна до фелдфебела.

Фелдфебелът влезе при командира.

— Какво има?

— Имам честта да ви доложа, господин полковник, че този войник, когото търсите в списъка, е умрял.

Аз се замаях и в объркването и страха си бях готов да повярвам дори и това.

— Умрял!… — каза командирът.

— Но, аз съм жив! — провикнах се изплашен, сякаш наистина се борех със смъртта.

— Хайде, отивай си! За мен ти си мъртъв, не съществуваш на този свят, докато не те изпрати общината!

— Уверявам ви, че аз съм този… не съм мъртъв, ето ме!

— Навън, в списъка пише „мъртъв“, той седнал да ме уверява!…

Какво можех да направя, освен да изляза.

Върнах се в къщи (живеех на друго място) и няколко дни не можах да се съвзема. Вече не ми идваше и на ум да пиша молби…

Не изминаха и три месеца оттогава и в нашата община пристигна повиквателно от комендантството да бъда изпратен в срок от двадесет и четири часа.

— Ти си военен дезертьор — каза ми един капитан, при който ме заведоха.

Аз му разказах за всичко, което стана, когато се явих при командира.

— Добре тогава, отивай си, докато се изяснят нещата.

Отидох си.

Едва-що се върнах у дома и ето че пристигна повиквателно от някакво друго поделение.

Викаха ме веднага, за да се представя в частта си, тъй като съм попаднал погрешно в техния списък.

Отидох в своята част и разправих, че ме вика М…ското комендантство; за да ми съобщи да се ява тук.

— А тогава защо дойде тук?

— Е, защо да отивам там, когато те ще ме изпратят тук и понеже съм вече тук… — започнах да пояснявам — би било глупаво да отивам в другата част.

— Ти ли ще ни обясняваш!?… Не може така, трябва да има ред!…

Какво да правя! Нямаше накъде, отидох от К…ското в М…ското комендантство, за да ми съобщят да отида в К…ското комендантство, откъдето и тръгнах.

Впрочем обадих се в тамошното комендантство. И пак команди, маршируване „тъй вярно!“ — и накрая ми казаха, че никой не ме е викал…

Върнах се обратно в къщи. Тъкмо си отдъхнах, ето пак повиквателно от М…ското комендантство, в което се казва, че тъй като това е второ повиквателно, трябва да бъда откаран по етапен ред и наказан за неявяване навреме.

Тичах пак, колкото ми душа стига.

И така малко по-късно постъпих в казармата и отбих две години служба.

Оттогава изминаха пет години. Почти забравих, че съм бил войник.

Един ден ме извикаха в общината.

Отидох. Там ме чакаше един огромен вързоп повиквателни от комендантството, тежък десет килограма. Кое ушито, кое прикрепено едно към друго, докато пакетът станал толкова голям, че бяха принудени да го разделят на две части.

— Заповядват ми да ви изпратя в комендантството — каза ми кметът.

— Нима отново?! — извиках от изненада.

Взех повиквателните. Върху тях хиляди подписи, нареждалия, пояснения, обвинения, отговори, архиерейски, окръжни, околийски, училищни, общински, дивизионни и какви ли не още печати. Прегледах всичко и видях, че официално е потвърдено, че съм жив и ме викат веднага да отбия редовната си служба.

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

—

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)