Tag Archive | Косово

Крали Марко за втори път между сърбите (3/5)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

Крали Марко за втори път между сърбите (2/5)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

  1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
  2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
  3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
  4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Крали Марко за втори път между сърбите (1/5)

Повече от петстотин години се оплаквахме ние, сърбите: „Ох леле, Косово!“, „Тъжно наше Косово!“, „Леле, Лазо![1]“. Плачехме ние така и се заканвахме през плач на душманите: „Ще направим тъй, ще направим инак.“ Плачехме юнашки и заплашвахме, а душманинът се смееше. По едно време в яда си се сетихме за Марко и започнахме да го зовем да стане от гроба, за да ни защити и да отмъсти за Косово. Така днес, така утре, така всеки час и за що било и не било: „Стани, Марко!“, „Ела, Марко!“, „Виж, Марко, сълзите ни!“, „Леле, Косово“, „Какво чакаш, Марко?“ — че стигнахме чак до безобразничене. Напие се някой в механата и като си похарчи парите, стане му жално за Косово, обхване го някакво героично чувство и започне веднага: „Ох, къде си сега, Марко?“ И това не беше, братко, за ден-два, а продължи повече от петстотин години. На Косово се събра вече цяла река сръбски сълзи, а Марко се въртя в гроба си, обръща се и най-сетне и на него, покойника, му омръзна.

И един ден той отиде направо пред божия престол.

— Какво има, Марко? — пита го добродушно господ.

— Пусни ме, господи, да видя какво правят долу онези мои слепци. Омръзнаха ми тяхната олелия и постоянно вайкане.

— Ех, Марко, Марко — въздъхна господ, — зная аз всичко; ако можеше да им се помогне, аз пръв щях да им помогна.

— Върни ми, господи, само Шарколията и оръжието и ми дай старата сила, па ме пусни да се опитам да направя нещо.

Господ сви рамене и поклати загрижено глава.

— Върви, щом искаш — каза той. — Но няма да излезе нищо добро от тая работа.

И изведнаж, като по чудо, Марко се озова на земята заедно със своя Шарколия.

Обърна се той, разгледа околността, но никак не можеше да разбере къде е. Гледа Шарколията. Да, същият Шарколия! Гледа боздугана, сабята, най-после огледа и дрехите си. Всичко е същото, няма съмнение. Хвана меха. И той е налице, пълен с вино; тук са и провизиите. Всичко го уверява, че той е онзи, предишният Марко, но съвсем не може да се ориентира къде е. Понеже му бе трудно да реши какво да предприеме сега на земята, той първо слезе от Шарколията, върза го за едно дърво, свали меха и започна да пие вино, та да размисли, дето се казва, на спокойствие по-добре върху всичко.

Пие Марко и се оглежда няма ли да види някой познат. В това време край него профуча един човек на велосипед и изплашен от чудния кон на Марко, от дрехите и оръжието му, започна да кара колкото може по-бързо и все се обръщаше да види колко се е отдалечил от опасността. А Марко пък най-много се изплаши от тоя чуден начин на пътуване и помисли, че това е някакъв призрак, но все пак реши да започне бой с това чудовище. Изпи още един леген вино и очите му кръвясаха; даде един леген и на Шарколията, хвърли меха на тревата, смъкна самур калпак над очи и яхна Шарколията, който също гледаше на кръв. Страшно се беше разлютил юнакът и каза на Шарколията:

Ако ми го, Шарко, не достигнеш,
Шарко ле, краката ти ще счупя!

Щом чу такава грозна закана, от каквато на оня свят бе вече отвикнал, Шарколията хвръкна както никога дотогава. Лети той и с коленете си бърше праха по шосето, а стремената му се влачат по земята. Бяга и онзи пред Марко, сякаш има криле, и току се обръща. Гониха се така пели два часа и нито онзи може да избяга, нито Марко да го догони. Както се гонеха, двамата стигнаха до някакъв хан. Марко се изплаши да не му избяга непознатият в някой град, а му беше и омръзнала вече тая гонитба, та се сети за боздугана. Извади го и викна сърдито:

Вила да си, че криле да имаш,
вили тебе да са те кърмили,
че да бе побегнал още лани,
бързи Марко днеска би те хванал!…

Викна това и размаха боздугана, па го хвърли.

Улучен, онзи падна, но и земята не го дочака жив. Марко довтаса до него, извади сабята, па отряза главата му и я сложи в зобницата на Шарколията. Пеейки, той се отправи към хана, а онзи остана да рита край дяволската машинка. (Забравих да кажа, че Марко и нея насече със сабята си, със същата оная сабя, що са я ковали трима ковачи с трима помощници и за една седмица я направили толкова остра, че да може да сече камък, дърво, желязо — с една дума, всичко.)

Пред хана пълно със селяни. Като видяха те какво става и като съгледаха сърдития Марко, писнаха от страх и се пръснаха, кой където му видят очите. Остана само ханджията — тресе се от страх като в силна треска, краката му треперят, очите му изпулени, пребледнял като мъртвец.

Ой те тебе, незнайни, юначе,
чий са тия чисти бели двори?

Незнайният юнак пелтечеше от страх и обясни с голяма мъка, че това е хан и че той лично е ханджията. Марко каза кой е, откъде е, че е дошъл да отмъщава за Косово и да убие турския султан. Ханджията разбра само думите: „Да убия султана“, и все повече го дострашаваше, колкото повече Марко разказваше и разпитваше кой е най-прекият път до Косово и как ще стигне до султана. Говореше Марко, а онзи трепереше от страх и в ума му само едно: „Да убия султана.“ Най-после Марко ожадня и заповяда:

Ой, ханджио, донеси ми вино,
да угася лютата си жажда,
че е жажда гърло пресушила!

При тези думи Марко слезе от Шарколията, върза го пред хана, а ханджията отиде да донесе вино. Върна се оттам, носейки на подноса малка чаша от децилитър. Ръцете му трепереха от страх, виното се плисна от чашата и така той пристъпи към Марко.

Като видя тази малка, мизерна, почти разсипана чаша, Марко помисли, че онзи се шегува с него. Силно се разсърди и удари ханджията е длан по бузата. Удари го така леко, че му разкърти три здрави зъба.

Оттук Марко яхна отново Шарколията и продължи нататък. В това време ония селяни, които бяха избягали, хукнаха направо в околийското, в полицията, да обадят за страшното убийство, а писарят изпрати телеграма до вестниците. Ханджията сложи студен компрес на бузата си, яхна коня и отиде при лекаря, за да вземе свидетелство за тежко нараняване. След това отиде при адвоката, той го разпита подробно за всичко, взе му парите и написа углавна тъжба.

Околийският началник нареди веднага на един писар да вдигне заедно с няколко въоръжени жандарми потеря за залавянето на престъпника и да изпрати телеграма по цяла Сърбия.

На Марко и насън не му минаваше какво му се готви и че вече са подадени две-три страшни тъжби, „надлежно обгербвани“ и с цитати от параграфите за убийство, за тежко нараняване, за обида; след това за „преживян страх“, „изтърпени болки“, „разноски за лекуване“, „еди-колко си обезщетение за прекъсване работа в хана, денгуба, писане на тъжби и такси“. А за разпространяване на обезпокояващи слухове за убийство на султана бе съобщено веднага с шифър на министерството и оттам дойде бърз отговор: „Веднага да се хване този скитник и да се накаже най-строго съгласно законите. Занапред да се следи най-внимателно такива случаи да не се повтарят, тъй като това изискват интересите на нашата страна, която сега поддържа приятелски отношения с турското царство.“

С мълниеносна бързина се разнесе надалеч слухът за страшния човек с чудните дрехи и оръжие и с още по-чуден кон.

От онзи хан Марко се упъти по шосето. Шарколията вървеше бавно, а Марко, облегнат с ръце на седлото, се чудеше как всичко тук се е променило: и хората, и обстановката, и обичаите, всичко, всичко. Тежко му бе, че е станал от гроба. Няма ги вече ония стари другари, няма с кого да пие вино. Хората работят по околните ниви. Слънцето припекло, та мозъкът ти да заври, селяните се навели, работят и мълчат. Той спира край шосето, вика ги, с намерение да попита някого за Косово. Щом го зърват, селяните писват от страх и се пръскат из нивите кой накъде свари. Срещне някого на пътя, човекът се стъписа и спре като вцепенен, изблещи от страх очи, озърне се наляво и надясно и се втурне като луд през хендеците и сговорите. Колкото повече Марко го вика да се върне, толкова по-бързо оня бяга. Разбира се, всеки от изплашените тича право в канцеларията на околийското управление и се оплаква за опит за „убийство“. Пред зданието на околийското се бе насъбрал толкова много народ, че не може да се мине. Пищят деца, плачат жени, вълнуват се мъжете, адвокатите пишат тъжби, пращат се телеграми, обикалят полицаи и жандарми, в казармите свирят тревога, бият камбаните, в църквите се отслужват молебени, да се отърве народът от това нещастие. Разпространил се е слух сред народа, че Крали Марко бил вампирясал и това е хвърлило в ужас и полицаите, и жандармите, дори и самите войници. Къде ще се биеш, братко, с живия Марко, а камо ли като е станал вампир.

(следваща страница)

 

[1] Лазар Хребелянович — последен сръбски владетел преди косовския разгром на сръбската държава, загинал в Косовскня бой. В 1389 година сърбите претърпели поражение в битката срещу турците на Косово поле.

Не разбирам

Дойде време да служа войник, но никой не ме търсеше. Обхвана ме някакво патриотично чувство и не ми даваше спокойствие и денем и нощем. Вървях по улиците и само свивах пестници. А когато минеше покрай мене някой чужденец, скърцах със зъби и просто ми идваше да се втурна и да му ударя една плесница. Лягах да спя и цяла нощ сънувах как коля неприятели, проливам кръвта си за своя народ и отмъщавам за Косово. Едва чаках да ме извикат, но напразно.

Като гледах, как мнозина ги хващаха за яката и ги завличаха в казармата, просто им завиждах.

Един ден пристигна повиквателно за един старец, чието име случайно съвпадаше с моето. И то какво строго повиквателно. В него се казваше — веднага да се яви в казармата като военен дезертьор!…

—  Какъв дезертьор — чудеше се старецът, — когато три войни изкарах и бях ранен ей тук. Белегът още личи.

— Всичко това е хубаво, но трябва да идеш при командира. Такъв е редът.

Старецът отишъл и командирът го изгонил навън.

— Кой те е викал, дърта мършо — креснал и за малко не го набил.

Впрочем, ако старецът не беше изгонен по този начин, аз в своето опиянение и силна любов към казармата бих помислил, че протекцията е всемогъща!

Копнежът ми по казармата се превърна в отчаяние. Когато минех по улицата край офицер, напразно удрях крак толкова силно, че дори стъпалата ме заболяваха, само и само, мисля си, да им направя впечатление като добър войник. Но нищо не излизаше и от това. Мене все не ме вземаха войник.

Хвана ме яд и един ден седнах и написах молба до комендантството да благоволи да ме приеме войник. В нея излях целия си патриотичен жар и на края завършвах:

„Ах, господин командир, да знаете как бие сърцето ми и как кипи кръвта в жилите ми в очакване на отдавна желания час, в който ще се нарека бранител на короната и на отечеството, бранител на свободата и сръбския олтар, когато и аз ще вляза в редиците на отмъстителите за Косово.“

Накичих така молбата, че всеки би казал, че е лирическа поема и бях доволен при мисълта, че вече не се нуждая от протекция.

Целият в блаженство от тая надежда, вдигнах се и право в комендантството.

— Мога ли да видя господин командира? — попитах войника, който стоеше пред вратата.

— Не зная — каза той мързеливо и сви рамене.

— Питай го! Кажи му: дошел е един, който иска да служи войник! — казах му, като смятах, че той ще ми се усмихне любезно и ще изтича при командира да му съобщи за пристигането на един нов войник и че командирът ще затича чак до вратата, ще ме потупа по рамото и ще извика: „Така те искам, соколе мой. Ела тука!“

Вместо всичко това войникът ме погледна със съжаление, като че ли с погледа си искаше да ми каже: „Е, глупако, какво си се разбързал! Ще има време да се разкаеш!“

Тогава не разбрах този поглед и се чудех, защо ме гледа така.

Чаках дълго пред вратата. Разхождах се, седях, пуших, плюх, гледах през прозореца, прозявах се, разговарях с някакви селяни, които също така чакаха, и какво ли още не правих от досада.

Във всички канцеларии се работеше оживено. Чуваше се шум, врява и псувни. Непрекъснато се издаваха наредби и коридорът кънтеше от викове: „Тъй вярно!“ Щом няколко пъти се повтаряше: „Тъй вярно!“, това значеше, че заповедта е дошла през по-висш към по-нисш до най-нисшия и току погледнеш, редникът тича по коридора от една канцелария в друга. Сега пък в другата стая настъпваше шум и пак се чуваше гръмко няколко пъти: „Тъй вярно!“, изговорено от разни гласове, и войникът пак тичаше — отиваше в друго отделение.

В канцеларията на командира се позвъни.

Войникът влезе.

Отвътре се чу някакво тъпо боботене и след това войникът раздра гърло: „Тъй вярно!“

После излезе цял зачервен и просто си отдъхна от страха, че му се е разминало така лесно.

— Влизайте, който иска, при господин командира — каза той и избърса потта от челото си.

Aз влязох пръв.

Командирът ме прие, седнал на масата и пушейки цигара с цигаре.

— Добър ден! — поздравих го при влизането.

— Какво има? — каза той с такъв страшен глас, че краката ми се подкосиха. Просто почувствувах, че се залюлявам.

— Защо викате, господине?! — започнах аз, след като се съвзех малко.

— Ти ли ще ме учиш!? Навън! — викна той още по-силно и тупна с крак.

Усетих как тръпки ме обземат и като че ли някой поля с вода мой патриотичен жар, но все пак се надявах че щом му кажа какво искам, всичко ще се измени.

— Аз дойдох да служа войник! — казах, преизпълнен с гордост, изправен, като го гледах право в очите.

— А-а, военен дезертьор! Почакай малко, ние такива и търсим! — викна той и позвъни.

Отвори се една врата от лявата страна на масата му и се появи един фелдфебел. Изправен, с вдигната глава, изблещилочи, опънал ръце по бедрата, той се приближаваше и стъпаваше тъй силно, че ушите ми заглъхнаха. Спря, удари крак и изпънат по устава, каза гласно:

— Заповядайте, господин полковник!

— Веднага изведи този оттук, острижи го, облечи го и го затвори в карцера.

— Тъй вярно!

— Ето молбата, моля ви!… Аз не съм дезертьор, а искам да служа войник — казах разтреперан.

— Не си дезертьор? Е, какво искаш с тази молба?

— Искам да стана войник!

Той се отдръпна малко назад, зажумя с едно око и рече със заядлив тон:

— Така, иска човекът да стане войник!… Хм, та-а-ка, значи! Веднага от улицата и хайте в казармата, час по-скоро да отслужиш, като че ли тука е някакъв панаир!…

— Сега ми е време.

— Не те познавам и не искам да знам — започна командирът. В това време влезе един офицер с някакъв якт.

— Вижте там в списъка на новобранците кога е писан този! — рече той на офицера, посочи с ръка към мен, погледна ме и попита: — Как се казваш?

Аз подадох молбата.

— Защо са ми твоите трици!? — провикна се той, удари с ръка молбата ми и тя падна на пода.

„Ах, язък за цветистия стил!“ — помислих си и от жал забравих да си кажа името.

— Как се казваш, защо не говориш?! — кресна той.

— Радослав Радосавлевич.

— Вижте в списъка на новобранците — нареди той на офицера.

— Тъй вярно! — каза офицерът; влезе в своята канцелария и нареди на един по-млад офицер, — Погледнете в книгата на новобранците, дали не се намира някакъв Радисав?

— Тъй вярно! — провикна се вторият, излезе в коридора, извика фелдфебела и му заповяда същото.

— Тъй вярно! — отзова се оня с гръмък глас.

Фелдфебелът нареди същото на подофицера, той на ефрейтора, а ефрейторът на един войник.

Чуваше се само как тракаха ботушите, спираха се един пред друг и всичко се свършваше с: „Тъй вярно!“.

— Списъка, спи-и-и-съ-ка! — чу се по цялото учреждение и започнаха да хлопат, сваляйки потънали в прахуляк пакети. Шумяха листовете, търсеше се ревностно.

Докато траеше всичко това, аз стоях в един ъгъл на командирската канцелария и не смеех да дишам — такъв страх ме беше обхванал. Командирът седеше и пушеше, прелиствайки бележника си.

По същият ред, както се издаде наредбата, горе-долу дойде и отговорът, само че сега тръгна от най-младшия и стигна до фелдфебела.

Фелдфебелът влезе при командира.

— Какво има?

— Имам честта да ви доложа, господин полковник, че този войник, когото търсите в списъка, е умрял.

Аз се замаях и в объркването и страха си бях готов да повярвам дори и това.

— Умрял!… — каза командирът.

— Но, аз съм жив! — провикнах се изплашен, сякаш наистина се борех със смъртта.

— Хайде, отивай си! За мен ти си мъртъв, не съществуваш на този свят, докато не те изпрати общината!

— Уверявам ви, че аз съм този… не съм мъртъв, ето ме!

— Навън, в списъка пише „мъртъв“, той седнал да ме уверява!…

Какво можех да направя, освен да изляза.

Върнах се в къщи (живеех на друго място) и няколко дни не можах да се съвзема. Вече не ми идваше и на ум да пиша молби…

Не изминаха и три месеца оттогава и в нашата община пристигна повиквателно от комендантството да бъда изпратен в срок от двадесет и четири часа.

— Ти си военен дезертьор — каза ми един капитан, при който ме заведоха.

Аз му разказах за всичко, което стана, когато се явих при командира.

— Добре тогава, отивай си, докато се изяснят нещата.

Отидох си.

Едва-що се върнах у дома и ето че пристигна повиквателно от някакво друго поделение.

Викаха ме веднага, за да се представя в частта си, тъй като съм попаднал погрешно в техния списък.

Отидох в своята част и разправих, че ме вика М…ското комендантство; за да ми съобщи да се ява тук.

— А тогава защо дойде тук?

— Е, защо да отивам там, когато те ще ме изпратят тук и понеже съм вече тук… — започнах да пояснявам — би било глупаво да отивам в другата част.

— Ти ли ще ни обясняваш!?… Не може така, трябва да има ред!…

Какво да правя! Нямаше накъде, отидох от К…ското в М…ското комендантство, за да ми съобщят да отида в К…ското комендантство, откъдето и тръгнах.

Впрочем обадих се в тамошното комендантство. И пак команди, маршируване „тъй вярно!“ — и накрая ми казаха, че никой не ме е викал…

Върнах се обратно в къщи. Тъкмо си отдъхнах, ето пак повиквателно от М…ското комендантство, в което се казва, че тъй като това е второ повиквателно, трябва да бъда откаран по етапен ред и наказан за неявяване навреме.

Тичах пак, колкото ми душа стига.

И така малко по-късно постъпих в казармата и отбих две години служба.

Оттогава изминаха пет години. Почти забравих, че съм бил войник.

Един ден ме извикаха в общината.

Отидох. Там ме чакаше един огромен вързоп повиквателни от комендантството, тежък десет килограма. Кое ушито, кое прикрепено едно към друго, докато пакетът станал толкова голям, че бяха принудени да го разделят на две части.

— Заповядват ми да ви изпратя в комендантството — каза ми кметът.

— Нима отново?! — извиках от изненада.

Взех повиквателните. Върху тях хиляди подписи, нареждалия, пояснения, обвинения, отговори, архиерейски, окръжни, околийски, училищни, общински, дивизионни и какви ли не още печати. Прегледах всичко и видях, че официално е потвърдено, че съм жив и ме викат веднага да отбия редовната си служба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

 

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Королевич Марко во второй раз среди сербов (5/5)

(Предыдущая часть)

Среда влияет на человека; Марко тоже должен был в какой-то мере испытать это влияние. И вот начал он вместе со своими достойными потомками слоняться и толкаться у дверей министерства с прошением в руках, поплевывая от скуки и дожидаясь часа, когда сможет предстать перед министром и попросить о какой-нибудь государственной службице — лишь бы хватило на хлеб насущный, белый, конечно.

Разумеется, на это обивание порогов потребовалось немало времени, и только через несколько дней ему сказали, чтобы он передал прошение в канцелярию на предмет регистрации.

Марково прошение задало министру немалую заботу.

— А, черт возьми, что делать с этим человеком? Ну, почитаем мы его, и все же являться ему сюда никак не следовало. Не годится он для нынешнего времени.

Наконец, принимая во внимание широкую популярность Марко и прежние заслуги, назначили его практикантом в канцелярию какого-то глухого уезда.

Тогда Марко с большим трудом выпросил, чтобы ему вернули оружие и выдали в министерстве жалованье за месяц вперед, и отправился за Щарцем.

Добрый корм не пошел Шарцу впрок; очень уж он отощал. Но и Марко стал легче по меньшей мере на тридцать ок.

Итак, облачился Марко в свою одежду, препоясался саблей, оседлал Шарца, наполнил бурдюк вином, привесил его к луке, сел на Шарца, перекрестился и отправился на службу по указанному пути. Многие советовали ему ехать по железной дороге, но он наотрез отказался.

Куда ни приедет Марко, везде спрашивает, где тот уезд, и называет имя уездного начальника.

Через полтора суток езды прибыл он на место. Въехал во двор уездной канцелярии, спешился, привязал Шарца к шелковичному дереву, снял бурдюк и уселся, не снимая оружия, выпить в холодке вина.

Пандуры, практиканты, писари с недоумением глядят на него в окна, а народ далеко обходит юнака.

Подходит начальник; ему было сообщено о том, что Марко направлен в его уезд.

— Помогай бог! — говорит.

— Бог на помощь, юнак незнакомый! — ответил Марко. Стоило ему добраться до своего оружия, коня и вина, как забыл он все мучения, вернулся к своим прежним повадкам и заговорил стихами.

— Ты новый практикант?

Марко представился, и тогда начальник сказал:

— Однако не можешь ведь ты сидеть в канцелярии с этим бурдюком и при оружии.

— Уж такой обычай есть у сербов,
Красное вино пьют при оружье,
Под оружьем спят и отдыхают![1]

Начальник растолковал ему, что оружие придется снять, если он думает остаться на службе и получать жалованье.

Видит Марко, делать нечего, — человек ведь он, жить надо, а за душой ни гроша не осталось, да догадался спросить:

— А нет ли таких служащих, которые носят оружие, и я бы мог там служить?

— Да, это пандуры.

— А что делает пандур?

— Ну, сопровождает в дороге чиновников, защищает их своим оружием в случае нападения на них, следит за порядком, за тем, чтобы не причинили ущерба кому-нибудь, и так далее,—объяснил начальник.

— Вот это да! Это хорошая служба!.. — воодушевился Марко.

Стал Марко пандуром. Тут опять сказалось влияние среды, влияние достойных потомков, с их горячей кровью и восторженным стремлением послужить своему отечеству. Но и к этой службе Марко даже в отдаленной степени не был так приспособлен, как самый негодный из его потомков, не говоря уже о тех, что получше.

Разъезжая с начальником по уезду, видел Марко многие бесчинства, а когда ему показалось однажды, что его начальник поступил не по справедливости, отвесил он ему оплеуху и выбил три зуба.

После долгой ожесточенной схватки Марко связали и препроводили в сумасшедший дом на испытание.

Этого удара Марко не смог перенести и скончался, вконец разочарованный и измученный.

Предстал он перед богом, а бог хохочет так, что небо трясется.

— Ну что, отомстил за Косово, Марко? — опрашивает он сквозь смех.

— Настрадался я вдоволь, а горькое мое Косово и видом не видывал! Били меня, в тюрьме держали, в пандурах я был, и, наконец, посадили меня к сумасшедшим!.. — жалуется Марко.

— Знал я, что так и будет, — молвил господь ласково.

— Благодарю тебя, господи, что избавил меня от мучений. Теперь я и сам не поверю причитаниям моих потомков, их скорби о Косовом! А если им нужны жандармы, так уж на эту должность у них есть из кого выбрать — один другого лучше. Прости меня, господи, но сдается мне, что это не мои потомки, хоть и поют они обо мне, а того нашего Сули Цыгана[2].

— Его-то я и послал бы к ним, если бы ты так не просился. А знал я, что ты им не нужен!.. — молвил господь.

— И Суля был бы нынче у сербов самым плохим пандуром! Все его в этом превзошли! — сказал Марко и заплакал.

Бог вздохнул тяжело и пожал плечами.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Е. Рябовой)

 

[1] Тоже стихи из народной песни.

[2] Отрицательный герой народного эпоса.

Королевич Марко во второй раз среди сербов (4/5)

(Предыдущая часть)

Марко вошел внутрь, пробрался в толпе и сел с краешку на стул, чтобы не бросался в глаза его высокий рост.

Людей набито, как сельдей в бочке, и все возбуждены пламенной речью и дебатами, так что на Марко и внимания никто не обратил.

Впереди сооружен помост, на нем стол для президиума и столик для секретаря.

Целью митинга было принятие резолюции, осуждающей варварское поведение арнаутов на Косовом, да и по всей Старой Сербии и Македонии, и протестующей против насилий, которые сербы терпят от них у своих собственных очагов.

При этих словах, произнесенных председателем, объяснявшим цель митинга, Марко преобразился. Глаза его загорелись нечеловеческим огнем, дрожь пробежала по телу, кулаки начали сжиматься сами собой, а зубы скрежетать.

«Наконец-то я нашел настоящих сербов, которых искал. Эти меня звали!..» — подумал просветлевший Марко, предвкушая, как он их обрадует, открывшись. От нетерпения он вертелся на стуле так, что чуть не поломал его. Но сразу открыться он не хотел, ждал наиболее подходящего момента.

— Слово предоставляется Марко Марковичу! — объявил председатель и позвонил в колокольчик.

Все встали, чтобы лучше услышать прославленного оратора.

— Господа, друзья! — начал тот. — Прискорбно это для нас, но сами обстоятельства, чувства, вызванные ими, заставляют меня начать свою речь стихами Якшича:

Были б мы сербы, были б мы люди,
Были б мы братья, ох, боже мой!
Разве б смотрели с Авалы синей
Холодно так мы в огненный час,
Разве бы так все, родные братья.
Разве бы так презирали все нас?[1]

Наступила мертвая тишина. Все затаили дыхание, замерли. Только Марко проскрежетал зубами и скрипнул стулом, на котором сидел, чем вызвал гневные, презрительные взгляды — как смел он нарушить эту священную патриотическую тишину.

Оратор продолжал:

— Да, друзья, страшен этот укор великого поэта нашему мягкотелому поколению. В самом деле, похоже, что мы не сербы, не люди! Мы спокойно взираем на то, как ежедневно гибнет от кровавого кинжала арнаутского по нескольку жертв, на то, как поджигают сербские дома в столице, Душановой, как бесчестят сербских дочерей и народ терпит тяжелейшие муки там, в колыбели былой сербской славы и могущества. Да, братья, в этих краях, даже в Прилепе, отечестве нашего величайшего героя королевича, слышатся стоны рабов и звон цепей, которые все еще влачит несчастное Марково потомство; а Косово, горькое Косово и теперь еще изо дня в день орошается сербской кровью, еще ждет отмщения, еще жаждет вражеской крови, которой требует священная кровь Лазаря и Обилича. И ныне мы над этим скорбным полем битвы, над этим священным кладбищем наших чудо-богатырей, над этим поприщем славы бессмертного Обилича можем горестно воскликнуть в лад с тоскливым звоном гуслей, которым сопровождается народная песня, где наш великий герой королевич, выразитель печали народной, проливает слезы из очей и говорит:

Ой ты, поле Косово, равнина,
Ты чего, злосчастное, дождалось!

По Марковым щекам при этих словах покатились слезы с орех величиной, но он все еще не хотел открываться. Ждал, что будет дальше. А на душе у него стало так хорошо, что забыл и простил он все муки, которые перенес до сих пор. За такие минуты он сложил бы свою русую голову. Даже готов был пойти на Косово, хотя бы ему опять за это грозила каторга.

— За сердце хватают эти слова каждого серба, вместе с Марко плачет весь народ наш, — все более воспламеняясь, продолжает оратор. — Но, кроме этих благородных слез великого витязя нашего, нужны нам еще и силы Королевича и Обилича!..

Марко, весь багровый, со страшным взглядом, рванулся и, подняв над головой стиснутые кулаки, ринулся к оратору, как разъяренный лев. Многих он опрокинул и потоптал ногами; поднялся крик. Председатель и секретари закрыли лицо руками и в страхе забились под стол, а преисполненные патриотического горения сербы ломились вон со страшным, отчаянным воплем:

— Помоги-и-и-и-те!

Оратор побледнел, затрясся, как в лихорадке, ноги у него задрожали, взгляд остановился, губы посинели; он пытается проглотить слюну, вытягивает шею и судорожно мигает. Марко приблизился к нему и, потрясая руками над его головой, крикнул громовым голосом:

— Вот и Марко, не страшитесь, братья!

Оратор облился пóтом, посинел, зашатался и упал как подкошенный.

Марко отступил назад, вгляделся в этого впавшего в беспамятство беднягу, опустил руки и с выражением бесконечного изумления осмотрелся вокруг. И тут он остолбенел, пораженный, увидев, что сербы навалились на двери и окна и кричат отчаянно:

— На помощь!.. Полиция-я-я!.. Преступник!

Марко бессильно опустился на стул и обхватил голову своими большими косматыми руками.

Тяжело ему было, ох, как тяжело теперь, когда после такой уверенности в успехе и столь сильного воодушевления неожиданно наступил резкий поворот в ходе событий.

Долго сидел так Марко, не двигаясь, словно окаменелый.

Мало-помалу крики начали утихать и недавний страшный гам сменился мертвой тишиной, в которой явственно слышалось тяжелое дыхание бесчувственного оратора, начинавшего постепенно приходить в себя.

Ободренные этой поразительной тишиной, председатель собрания, его заместитель и секретари стали боязливо и осторожно приподнимать головы. Переглядываются они испуганно, как бы спрашивая друг друга: «Что это такое, люди добрые?»

С великим удивлением озирались они вокруг. Зал почти опустел, только снаружи через открытые двери и окна просовываются многочисленные головы патриотов. Марко сидит на стуле, будто каменное изваяние, опершись локтями на колени и закрыв лицо руками. Сидит, не шелохнется, даже дыхания не слышно. Те, что попались ему под ноги, на четвереньках поуползали из зала вслед за другими, а сомлевший оратор приходит в чувство. И он боязливо озирается, вопрошающе смотрит на председателя и секретаря, а те с изумлением и страхом спрашивают друг друга глазами: «Что это с нами произошло? Неужто мы в самом деле остались в живых?!» Воззрятся с ужасом на Марко и снова переглядываются между собой, выражая взглядами и мимикой: «Что это за страшилище?! Что тут происходит?! Понятия не имею!»

И Марко неожиданная тишина заставила поднять голову. И на его лице выражалось недоумение: «Что это случилось, скажите, братья мои?!»

Наконец, Марко ласково, мягко, как только мог, обратился к оратору, глядя на него с нежностью:

— Что с тобой, дорогой брат, отчего ты упал?..

— Ты меня ударил кулаком! — с укором сказал тот, ощупывая темя.

— Да я даже не коснулся тебя, клянусь всевышним богом и Иоанном-крестителем. Ты замечательно сказал в своей речи, что сербам нужна Маркова десница, а я и есть королевич Марко. Я хотел только объявить, что я здесь, а ты испугался.

Все присутствовавшие окончательно опешили и начали пятиться от Марко.

Марко рассказал, что заставило его умолить бога отпустить его к сербам, что с ним было и какие муки он претерпел, как у него отобрали оружие, одежду и бурдюк с вином, как Шарац надорвался, таская конку и вертя долап на огороде.

Тут оратор приободрился малость и сказал:

— Эх, брат, как же ты сглупил!

— Надоели мне ваши вопли да вечные призывы. Ворочался, ворочался я в гробу пятьсот лет с лишком, пока невмоготу стало.

— Но это же только песни, дорогой мой! Просто так себе поется. Ты не знаешь поэтики!

— Ну ладно, пусть поется. Но вы ведь и говорили так же; вот и ты только что то же самое сказал!

— Нельзя быть таким простаком, братец мой; не все правда, что говорится. Это просто так, для красоты и пышности стиля! Видно, что ты с риторикой не знаком. Старомодный ты человек, братец, не знаешь многих вещей! Наука, милый мой, шагнула далеко вперед. Говорим, конечно, и я говорю, но ты должен знать, что, согласно правилам риторики, оратор обязан иметь красивый, цветистый слог, уметь воодушевлять слушателей, к месту упомянув и кровь, и нож, и кинжал, и рабские цепи, и борьбу! Все это только ради красоты стиля, а на самом деле никто и не собирается вроде тебя тут же засучивать рукава и кидаться в драку. Так же и в песню вставлена фраза: «Встань, Марко…» и т. д., но это просто для красоты. Ничего ты, брат, не понимаешь и делаешь глупости, сразу видно, человек ты старого толка! Понимаешь все дословно, а того не знаешь, что литературный слог создается только путем употребления тропов и фигур!

— Что же мне теперь делать? И бог меня назад не призывает, и здесь деваться некуда.

— В самом деле, неудобно получается! — вмешался председатель, притворившись озабоченным.

— Очень неудобно! — тем же тоном подтвердили остальные.

— Шарац мой у одного человека на кормах, ни одежды, ни оружия у меня нет, да и денег не осталось, — сказал Марко в отчаянии.

— Очень неудобно! — повторил каждый из присутствующих.

— Будь у вас хорошие поручители, вы могли бы взять денег под вексель! — говорит оратор.

Марко недоумевает.

— Есть ли у вас близкие друзья здесь, в городе?

— Никого нет близких, кроме бога;
Нет здесь побратима дорогого,
Обилича Милоша юнака,
Побратима Топлицы Милана[2],
Побратима…

Хотел было Марко дальше продолжать, но оратор его прервал:

— Достаточно было бы двоих, больше не нужно!

— А я думаю… — начал глубокомысленно председатель, но запнулся, потирая лоб рукой, и после краткой паузы обратился к Марко с вопросом:

— Ты грамотный?.. Умеешь читать и писать?

— Умею и читать и писать, — говорит Марко.

— Я вот думаю, не похлопотать ли тебе о каком-нибудь местечке? Ты мог бы попросить, чтобы тебя назначили куда-нибудь практикантом[3].

Насилу растолковали Марко, что это такое — практикант, и в конце концов он согласился, узнав, что будет получать шестьдесят — семьдесят дукатов в год, а у него, юнака, и гроша ломаного за душой не осталось.

Написали ему прошение, дали полдинара на гербовую марку да полдинара на случай какой беды и направили в министерство полиции.

(Далее)

 

[1] Отрывок из стихотворения Джуры Якшича «Гибнете, братья».

[2] Один из героев народного эпоса, побратим королевича Марко и Милоша Обилича.

[3] Низший чиновничий чин.