Някои хора казват: „Много таланти пропадат и остават незабелязани в провинцията!“ Впрочем всеки може да говори, каквото си иска, стига да не засяга властта, но на мен ми се струва, че не са прави. Да не започвам веднага с художниците, които аз открйх. Трябва да знаете, скъпи читатели, че именно в провинцията държат сметка за всичко и уважават всеки талант повече, отколкото в столицата.

Всички ние тук знаем как Любо счетоводителят умее да направи хубаво мезе от ряпа с оливия и оцет и вярвайте, че необикновено го ценим и уважаваме и дори му дава ме, достатъчно възможности да усъвършенствува своята дарба! Ами какво мислите за Василко кебапчията? Мислете, каквото искате, но ние повече ценим него и неговата дарба, отколкото белградчани — дарбата на някой свой лиричен поет!

Преди няколко дни дълго мислих дори и за това, защо в моя двор не прелита вече петелът на Лазар обущаря? Блъсках си главата може би повече, отколкото някой историк, когато си изяснява някакво събитие, и накрая узнах от прислужника, че петелът бил заклан, защото на Лазар му дошла на гости леля Цака. Когато момъкът ми разказваше това, моята съседка, която беше на прозореца, се обади и веднага добави: „Тъкмо вчера говорих с Мито, жалко за такъв петел. Свикнахме, знаете, с него — нали и вие чувствувате липсата му?“

Дълго разговаряхме за това, а всъщност се отнася само за един петел и нищо повече.

Общественото мнение с будно око следи движението на всекиго. И най-голямата дреболия се подлага на остра критика. В Белград например напише някой журналист много хубава уводна статия, а за това никой не обелва нито дума; направи, да кажем, някой държавник грешка, от която целият народ си пати, но все пак никой не му казва ни дума, а още и шапка му свалят.

А в паланката — седнат ли трима души да играят сантасе, веднага другите маси се опразнят и всички се събират около играчите. Всеки вземе стола в едната и недопитото питие в другата ръка и отива при играчите. Ама няма достатъчно място за сядане, ревностните зяпачи стоят наоколо, следят с будно око всяко движение и придружават играта с най-бурни разисквания, които често са по-остри от тия в Народното събрание, когато се решават важни въпроси.

Един ден Мишо писарят хвърли десетка спатия, запази дама купа и загуби четвъртата партия на Перо аптекаря, който го беше повикал за ортак. Провали човека и общественото мнение го порица така, че той цял ден не отиде в кафенето. Срамуваше се от своята грешка.

Ето така се грижат хората за всички и следят работата на всекиго. Затова как бих могъл аз да пропусна едно такова рядко и значително явление в нашата паланка!

—

Кафенето „Орач“ беше обикновена механа в нашата паланка. Тук отсядаха повечето селяни, дошли в града. Вътре имаше дървени маси без покривки, около тях — големи неиздялани столове; по средата — голяма ламаринена печка, около която през зимата седяха селяните и се грееха, пушеха, плюеха и пиеха ракия. Навсякъде по стените бяха окачени някакви обяви и общински наредби; подът тухлен, а прозорците оплюти от мухи. Помещението беше голямо и само в пазарен ден, в събота, беше пълно, през останалите дни седяха край „шишенце гроздова“ само по трима-четирма души, прозяваха се ревностно, а по обед някои ядяха зеле или паприкаш и мляскаха с уста така, че отекваше по цялата механа. Прочее механата не би била никак важна, ако не бях забелязал на вратата, вляво от тезгяха, написано с тебешир малко накриво и с грозен почерк: „Занаятчийско читалище“. Отдолу стоеше: „Който не е член, забранено е да влиза без разрешение“, а под него пишеше с друг почерк: „Янчо Дж. от Златокоп дължи от събота 5 гроша и 30 пари“.

Вътре читалището не беше обзаведено по-добре, отколкото механата. По средата — голяма маса и около нея няколко стола; край стената дървен рафт и на него няколко книги и листове, отдавна потънали в прах. До книгите, на единия край на рафта, стояха две тестета карти и табличка за записване.

Читалището имаше около двадесет члена предимно занаятчии. Председател на читалището беше някой си Стево бръснарят, а касиер и един вид библиотекар Лазо обущарят. В делнични дни те идваха рядко, но в празник почти редовно.

Днес беше празник и ето ги събраха се. Беше хладен февруарски ден и доближиха масата по-близко до печката. На масата седяха Йово бояджията и Васо тенекеджията и играеха на жандар. Стево председателят седеше до печката и разриваше жарта да пече месо за закуска. Лазо ту четеше вестника, ту гледаше как двамата играеха карти.

— Калино, джубе, зелено! — тананикаше Йово и мислеше какво да хвърли.

— Калино, джубе… — започна да тананика и Васо и прекъсна с думите: — Не върви седмица с осмица.

Месото в печката цвърчеше и задочна да мирише. Стево го обърна, облиза пръстите си и рече:

— Ох, как мераклийски е опечено.

— Ух, колко жандари, тяхната вяра! — каза Йово и хвърли карта.

— Слюнката ми потече от това месо — рече Васо и погледна Стево.

— Виждаш ли, свинете поскъпнаха — каза Лазо и прекъсна четенето.

— Механджийо, дай малко хляб — поиска председателят.

— Калино, джубе зелено — пееше пак Йово и играеше карти.

Така горе-долу, мирно и тихо, минаваха дните в читалището. И кой би могъл да се надява, че това общество ще основе театър. Но може би самото провидение искаше така.

В нашия градец дойде някаква пътуваща театрална трупа и оповести, че ще даде само три представления. Входната цена беше доста ниска и било поради това, било бог знае защо, театърът се претъпка с народ.

Там бяха и нашите Лазо, Стево и мнозина от членовете на читалището и веднага след първрто представление между Стево и Лазо се поведе следният разговор:

— Снощи паднаха пет-шест десетарки! — каза Лазо замислен и като че ли смяташе нещо на ум.

Стево също мислеше нещо, въртеше глава, смяташе на-пръсти и след продължително мълчание каза:

— Виж как живеят!

Пак настъпи продължително мълчание, което Лазо прекъсна с глуха въздишка, и добави:

— Така си е: нехранимайковци ат кол и от въже и печелят, а аз се мъча и работя за нищо!

— Ама за нищо дигнаха толкова пари! — подхвана и Стево злобно.

Този им разговор така щеше и да се забрави, както и толкова незначителни разговори в света, ако след няколко дни не се случи нещо друго.

Един път привечер Стево и Лазо дойдоха в „Орач“ на ракия. А там зад една маса се бяха сместили няколко калфи и между тях един от артистите, които даваха представлението.

Артистът беше млад човек на двадесет и няколко години, висок, силен и с много приятно лице. Килнал шапката на тила, с голяма черна къдрава коса, паднала над челото, той махаше оживено с ръце и приказваше разпалено, с тон на декламатор. Обръщаше се към всички поред и гледаше всекиго право в очите. Всички на масата мълчаха, слушаха го с отворени уста, гледаха го, без да мигнат, и попиваха всяка негова дума. Неговите думи разпалваха, в главата на всеки от тях се пораждаха чудни планове и всеки според мислите си му задаваше по някой въпрос, като очакваше отговора с още по-голямо внимание.

— Колко може да се спечели? — питаше един.

— Славно се живее — ето колко; но ние не се стремим към богатство — издекламира артистът отговора си.

— А ако човек пести? — питаше един гребенарски калфа.

Тъкмо артистът се готвеше да му отговори и да заеме напълно подходяща поза, сапунджийският калфа попита:

— Ругае ли ви понякога управителят?

— Аз да понасям ругатни? — викна гръмко артистът и се посочи с пръст.

Настъпи мълчание, а той изгледа всекиго поред, вдигна се от стола и още по-важно проговори:

— Аз да понасям ругатни?… — След това отстъпи малко назад, кимна няколко пъти с глава и иронично добави:

— Ха-ха-ха, артист да понася ругатни?! Глупости!

После се засмя така, както човек би се засмял на детето, което не знае какво говори.

Докато се водеше целият този разговор, Стево и Лазо стояха до печката и внимателно слушаха.

Всички замълчаха.

— Но по-старите трябва да се уважават! — намеси се Стево.

— Аз моите чираци ги ругая и ако не слушат, ги и изгонвам! — рече почти по същото време и Лазо.

— За правдата аз бих загинал и на никого няма да позволя да ме ругае! — отсече артистът сърдито, помълча малко и като провличаше всяка дума в изречението, добави по-тихо: — Моята държава е на сцената. С това изкуство мога да обиколя целия свят и да живея по-добре, отколкото всички тукашни чорбаджии. Напуснах трупата си поради несправедливост — защото управителят искаше да ми натрапи комична роля, а аз съм трагик.

Лазо се поклони няколко пъти и се преструваше, че много хубаво е разбрал всичко, което артистът говори, като повтаряше:

— Да, да, да, разбира се, разбира се — а всъщност думите комик и трагик го мъчеха.

— Не искам той да ми натрапва комична роля! — пак каза артистът с по-силен и по-важен глас.

— Разбира се, разбира се, това е безобразие, това не е хубаво — подхвана Лазо, а си мислеше: „Какво ли пък е искал да му натрапи?“, като си представяше думата „комична роля“ като нещо много гадно.

— Естествено — процеди през зъби повече неволно председателят Стево, и след кратко мълчание добави по-живо:

— Колко казваш може да падне от представление?

— Ами, така — започна артистът, — може, може, как да кажа… — Той говореше и жумеше с едното око, вдигнал малко глава, а със стъпалото на десния си крак тупаше по пода.

В главите на младите калфи се разгорещиха чудни планове. Всяка дума на младия артист разкриваше пред очите им нови светове, пълни с някакъв чар, а досегашната им работа им се виждаше все повече и повече отвратителна. Особено живи бяха фантазиите на Миливой и Симо, които бяха без работа. Миливой беше дърводелски, а Симо шивашки калфа.

Зачервен, Миливой поръчваше ракия след ракия и я изпиваше до дъно, а Симо изглеждаше нещо ядосан и все се въртеше на стола, като че ли едва чакаше да остане насаме с артиста. И той опитваше по малко ракия и плюеше непрекъснато.

— Може много да се спечели, но трябва справедливо да се разпределя! — довърши артистът започнатото изречение.

Лазо и Стево се замислиха нещо, но по лицето им се четеше, че и сами не вярват това, което мислят.

— А, има ли хубави артистки? — попита Миливой зачервен и намигна на Симо, удари гребенарския калфа по рамото и извика:

— Ех, Томо, как ти се струва?! — Той избухна в смях, стана от стола и пак поръча ракия.

— Ако има някоя такава, каквато беше царица Милица! — каза му Спиро механджията.

— Море, по-добре е Вукосава! — добави Томо и се изчерви и той.

— Високо гроздето, деца! — каза Стево и се протегна.

— За това са образованите дами! — каза артистът басово и високомерно.

— Естествено, разбира се, да, да, разбира се! — отговаряше Лазо, кланяше се и кимаше с глава.

Разговорът продължи така още малко. Всички се разотидоха, останаха само артистът, Миливой и Симо.

Разговаряха оживено и разпалено до след полунощ и Миливой така се напи от въодушевление, че Симо едва го отведе до в къщи.

— На улицата беше тъмно, духаше студен вятър и навяваше дребен сняг в очите. Миливой залиташе и хълцаше, а Симо го крепеше да не падне.

— Да се отбием в „Корона“ — викаше Миливой, но Симо не му позволи.

— Да видиш, Вуче, как Милош бие! —викна Миливой и отблъсна Симо от себе си.

— Хайде, море, да спим, не се занасяй посред нощ — викаше Симо.

— На-а-зад, Вуче, или ще те, разсека! — викаше Миливой и дигаше дясната си ръка в отбрана, като че ли държи сабя. Левия си крак одъваше назад, а десния, свит в коляното, бе издал напред.

Не изминаха и три-четири дена от тази вечер, когато, кой знае. защо, уволниха от служба някой си Йово Ивич, практикант. Някои казваха, че нашият депутат искал назначи там своя братовчед, някакъв изключен ученик от седми гимназиален клас, и за да се освободи място, трябвало да се изгони бедният Ивич.

Сега Ивич можеше да се види най-често с артиста, отцепник от своята трупа, която преди няколко дена напусна нашето градче.

Ивич беше към тридесет години. Носеше дълга коса и шапка, килната назад. Говореше се, че той още преди няколко години е бил статист в един пътуващ театър и че е завършил шести гимназиален класл. Имал любов с някаква артистка и баща му го принудил да напусне театъра и го завел в къщи. Баща му бил доста заможен, а по това време неговите хора били на власт и с помощта на приятели той издействувал Йово да стане практикант, на което място беше до преди 3-4 дни.

Сега на всички ни се струваше, като че ли в него се е събудила старата любов към театралното изкуство.

И артистът (наистина забравих да кажа, че той се казваше Гаврило Михайлович), и Йово ходеха в читалището и там много често водеха продължителни разговори със Стево, Лазо и с другите членове. Привечер пък винаги се събираха в кафенето, с калфите и главно със Симо и Миливой.

От тия разговори един ден в нашето градче се появиха обяви със следното съдържание:

„Членовете на Л…чкото читалище решиха да основат със свой усилия градски театър под ръководството на господин Й. Ивич, бивш тукашен писар, при постоянна режисура на добре известния на публиката опитен артист господин Гаврило Михайлович и с участието на членовете от читалището. Приходите ще се дават на разположение на управата на поменатото читалище за набавяне на вестници и книги, а особено на хумористични и патриотични пиеси за нашата публика.

Съобщаваме това на уважаемото гражданство, и молим да ни подпомогне щедро, с цел нашето благородно учреждение да укрепне за гордост на нашето градче.

Първото представление ще се даде в „Орач“, за което гражданите ще получат засега автографични плакати с имената на действуващите лица, а по-късно ще се отпечатат в тукашната печатница.

Театърът ще се нарича градски театър „Юг Богдан“.“

От управата

Отдолу бе добавено:

„Тъй като ни липсват артисти, който желае, да се обади на управата за проба и приемане с добро възнаграждение, а през деня може да си върши своя работа.“

Също от управата

И театърът бе основан. Кафенето „Орач“ стана прославено и известно, а улицата, където се намираше то, стана по-оживена от обикновено. Всеки, воден от любопитство, минаваше оттука и надзърташе в механата да види какво се прави там. Всъщност механата беше както обикновено, а подготовката на първо време се вършеше в читалището. Управителят правеше калпаци от хартия, Йово бояджията, запретнал ръкави, рисуваше в един ъгъл гора на някакви дъски, покрити с хартия. На другия край Проко шивачът шиеше от някакъв стар хастар дрехи за свети Сава; дърводелецът Миливой правеше саби и мечове от летви; артистът бъркаше някаква смес и правеше бенгалски огън. Други тичаха из града и търсеха стари дрехи, пищови, черногорски шапки, турски саби. Където и да погледнете, навсякъде се работеше, и то оживено. По прозорците беше пълно с деца, а вътре в читалището с граждани — едни влизаха, други излизаха. Всеки, който минеше, свиваше рамена, усмихваше се и казваше: „Е, хайде, хайде, ще видим!“

Тука се работеше не само денем, а и нощем, особено когато след дълги преговори дружеството успя да получи газ на вересия от Коста бакалина.

— Гаден еснаф! — сърдеше се артистът. — Като че ли целият театър ще избяга за неговия килограм гази! — А след това започна да ругае механджията, защото му искаше предварително парите за храната.

— Свини със свини, не си струва да работиш за тях! — викна той и тупна с крак по пода с такова ожесточение, което подхождаше само на артист, който играе „трагични герои“.

Така или иначе, преодоляха всички пречки и започнаха репетициите.

Една от най-големите трудности беше да се споразумеят, кой да играе Пела в Стериевата[1] „Зла жена“, защото не се яви нито една жена. Всеки се чувствуваше мъж и не искаше да играе женска роля. За малко не се стигна до бой, но, слава богу, артистът надвика всички и ги заплаши, че ще зареже цялата работа, ако не го слушат. И така, тази роля се даде на Йово бояджията, понеже намериха, че прилича на Пела.

— Пело, седни до мене! — закачаше го Миливой, когато той, лют и сърдит след разпределянето на ролите, довършваме боядисването на някакви прозорци.

— Марш, куче! Не лай! — отсече той и замахна с четката.

Всички се надуха от смях, но никой не посмя да се засмее, защото се страхуваха от разправии. Някой току се докопа до вратата и викна:

— Не се сърди, Пело!

Йово напсува всичко, което му дойде на ума, хвърли четката по гребенарския калфа и в гнева си скочи и изпокъса всичко, което беше направил.

Пак нова врява и шум. След дълги обяснения на артиста едва се разбраха, че това е шега и Йово не бива да се сърди.

— Всяка роля трябва да се играе с любов — издекламира артистът и завърши поуките си за изкуството.

(следваща страница)

 

[1] Йован Стерия Попович (1806—1856) — сръбски писател-комедиограф, основател на сръбската комедия.

(Предыдущая часть)

Потом составили устав, приняли его и даже утвердили в полиции.

Комитет определил размеры гонораров драматургам, актерам и всем прочим, подвизающимся на поприще театрального искусства.

Теперь это уже не забава. Дело приняло серьезный оборот. О нем уже заговорили в газетах, узнала вся Сербия.

Был арендован верхний этаж старого турецкого дворца. Сломали две стены, воздвигли сцену, повесили занавес, одним словом, — все как в Белграде.

В один прекрасный день люди, проходившие мимо турецкого дворца, могли видеть, как актеры, действуя ломами, разрушали стены с таким рвением, что сотрясался весь дом. Многие пожимали плечами, усмехались и шли дальше.

— А где мы возьмем деньги на покрытие таких расходов? — спросил профессора один из членов комитета, торговец.

— Не беспокойтесь, — ответил тот, вдохновленный своим высоким призванием воспитывать граждан и жаждой славы, — ведь у нас много граждан, верно?

— Верно, — подтверждает торговец Пера и недоверчиво смотрит на профессора.

— Прекрасно. Пусть приходит регулярно только одна треть, и то… по… по полдинара с человека — посчитай, сколько это будет? По меньшей мере, двести динаров; а если взять в расчет детей, школьников и солдат, то такая сумма наверняка обеспечена. В месяц четыре спектакля — восемьсот динаров, — доказывает профессор и, немного помолчав, уверенно добавляет: — Можно рассчитывать на тысячу динаров в месяц.

— А кто оплатит расходы, пока мы еще не приступили к делу? — допытывается торговец.

— Потребуется приблизительно… Знаешь, дороже всего обойдется сломать и восстановить эти стены, — мы ведь обязались после закрытия театра сдать дом в полном порядке.

— Но кто же все-таки заплатит? — настаивает Пера.

— Примерно, со всеми предварительными расходами, потребуется пятьсот динаров… Э, теперь мы будем привлекать к участию в затратах и членов-основателей и благотворителей.

— Ничего это не даст! — замечает торговец, качая головой.

Профессор промолчал, занятый какими-то вычислениями в блокноте.

— Пойду посмотрю, что в лавке делается, — говорит торговец, неторопливо поднимается и уходит.

На следующем заседании комитета не было ни одного торговца. Все сослались на неотложные дела, настоящая же причина их отсутствия осталась неизвестной.

Профессор совсем запарился. Пишет приказы, читает артистам лекции о театральном искусстве, принимает заявления, жалобы, выносит решения и утверждает расходы, а именно: сколько взять в кредит.

Работает он без устали и с твердой верой в успех. Задает артистам, то есть подмастерьям, уроки, которые диктует им каждый вечер после того, как закроются мастерские. Старается привить молодым людям любовь к этому виду искусства. Приобретает за свой счет книги и даже сочинил драму, которая, как он утверждает, написана простым языком, а потому доступна широким массам. Исправил стихотворные драмы Якшича[1], ибо актеры жаловались, что не понимают их.

— Терпение и труд все перетрут, — изрекает профессор.

— Да, вот и я достиг успехов только благодаря упорному труду,— скандирует актер и разваливается на стуле, словно ага.

— Господин Гавриил! — цедит сквозь зубы профессор.

— Слушаюсь, господин управляющий! — отчеканивает актер, вскакивая со стула и отвешивая низкий поклон.

— Можете ли вы им объяснить, что такое трагедия? Мы дошли до этого раздела, а у меня дела в школе! Видите, сколько приходится работать, некогда даже пообедать и по-человечески выспаться!

— Если прикажете, господин управляющий?! — басит артист, ухмыляясь.

— Да, вы с этим справитесь!

— Это же моя профессия — вы знаете, — с гордостью говорит актер и смотрит на остальных, как бы вопрошая: «Сколько бы вы дали, чтобы стать таким мастером?»

Все устремили на него взгляды, полные благоговения.

— Подано заявление, сударь, — обращается Стева к профессору.

Профессор входит в свою канцелярию.

О, посмотрите только, как обставлена теперь его канцелярия!

Из дому ему доставили сюда красивые портьеры (из-за которых пришлось выдержать трехдневную войну с женой), письменный стол орехового дерева, кресло и софу. Затем он приобрел второй стол для секретаря, обязанности которого исполнял актер, обладавший хорошим почерком. На столе управляющего большая красивая лампа, полный письменный прибор и два серебряных подсвечника по бокам. Все это он перетаскал из дому постепенно, по одной вещичке, — если бы он забрал все сразу, жена упала бы в обморок. Кстати, теперь он обдумывает, как бы намекнуть жене, что ему очень нужен еще небольшой шкафчик для актов; но это уже дело второстепенное.

Он важно разваливается за столом, берет в руки заявление и, нахмурившись, читает:

«Долгое время и во многих театрах я играла наивные роли, но по слабому зрению оставила сцену и поступила кухаркой в лучший дом; теперь же я растолстела и могу выступать в трагедиях, а потому покорно прошу г. Управляющего испытать меня и принять в труппу. Остаюсь покорная ваша слуга

София Маничева».

Профессор помолчал, потер лоб и позвонил.

Вошел сапожник Лаза.

— Скажи господину Гавриилу, чтоб проверил эту женщину, и если она хоть немного подходит, пусть напишет резолюцию о приеме, а я подпишу, — распорядился профессор и вышел.

В коридоре стоит София.

— Это управляющий! — шепчет ей Миливое.

Она почтительно кланяется, а управляющий проходит мимо, преисполненный собственного достоинства.

Вечером он сделал актрисе пространное внушение, как нужно себя вести, объявил, что она принята в труппу, и строго-настрого приказал, чтобы никто не смел ее и пальцем тронуть.

—

После двадцатидневного неустанного труда начались приготовления к репетициям и к спектаклю — опять готовили «Бой на Косовом поле», ибо эту пьесу актеры лучше всего помнили.

Теперь профессор не знал отдыха ни днем, ни ночью.

Чуть свет он уже в театре, загляните туда часов в одиннадцать вечера — он все еще там.

Одного учит, как нужно кланяться, другого — как сидеть, третьего — как плакать, четвертого — как смеяться.

— Не кричи ты «ха-ха-ха», как в книге написано, а смейся, как обычно смеешься! — объясняет он Симе.

— Так написано в моей роли!

— Вот как нужно смеяться, — говорит профессор и хохочет так, что все дрожит.

— А ну-ка вы, господин Гавриил!

Актер чуть не лопается от смеха.

Залился смехом и сапожник Лаза, а за ним и все остальные, да так, что все ходуном заходило, а Сима, окончательно растерявшись, снова еле выдавил из себя: «Ха-ха-ха!»

— Опять не так! — сердито кричит профессор.

Подмастерье гребенщика готовит роль Мурата.

Профессор сажает его на низкий турецкий диван и объясняет, что он будет изображать всесильного властелина, а потому и вести себя должен, как подобает всесильному властелину.

— Слева выходит гонец, кланяется, целует султану туфлю и подает письмо! — наставляет профессор.

Но тут вбегает служанка профессора:

— Сударь, госпожа просит вас поторопиться, ужин остынет!

Профессор только отмахивается, не обращая никакого внимания.

Миливое играет гонца. Идет, выпятив грудь, топая так, что все сотрясается; на нем какие-то пестрые одеяния и кривая турецкая сабля.

Подмастерье гребенщика, увидев его, проворно вскакивает, и всей своей фигурой выражает такое подобострастие, словно встречает покупателя в лавке.

— Да пойми же, — ты царь, и все остальные ниже тебя!

— Слушай, что тебе господин говорит: ты как будто бы царь! — разъясняет сапожник Лаза и качает головой, а сам заискивающе глядит на профессора, думая про себя, как бы заполучить его в клиенты.

— Какой из гребенщика царь! — протягивает Стева, зевает во весь рот, почесывается, нахлобучивает шапку и направляется к двери. Идет человек спать — одиннадцать уже пробило.

Никак не может гребенщик вообразить себя царем.

— Ох, — кричит Миливое.

Роль Мурата перешла к печнику Васе.

Все пришло в движение; предстоящий спектакль расхваливают везде и всюду не без участия и самого профессора. Сегодня вечером дается представление.

Актер, как самый проворный, сидит в кассе. Когда ему придет пора переодеться, чтобы стать Милошем Обиличем, его сменят другие.

Народу собралось довольно много. Пришли даже чиновники с женами. Вина уже по рядам не разносят — сразу видно, что бразды правления взял в свои руки человек, понимающий, что такое театр.

Занавес поднялся, и представление началось.

Актеры играют так же, как и на репетиции, только к новой актрисе в роли царицы Милицы[2] прямо подступа нет: цедит сквозь зубы, голова гордо вскинута, жмурится, поджимает губы, а с воеводами обходится так, будто ночью у ворот тайком от хозяина любезничает с возлюбленным.

Печник, исполняющий роль Мурата[3], задремал. Постепенно голова его свесилась на грудь, и все увидели, что он спит. Тогда актер, игравший Милоша, гаркнул что было сил. Султан вскочил с дивана и, с трудом разобравшись спросонок, где он, снова сел.

Публика надрывается от смеха, и почти не слышно, что говорят на сцене.

Профессор рвет и мечет. Не легко ему: он всем успел уже рассказать, как хорошо подготовил артистов.

Мурат не ужинал и, кроме желания спать, испытывает еще муки голода.

В антракте он спрашивает профессора, скоро ли кончится его роль, а сам еле на ногах стоит. Да и не удивительно: двое суток он не смыкал глаз — днем делал железные печки, а по ночам твердил, несчастный, роль и торчал на репетициях.

— Как только убьет тебя Милош, сразу же иди домой! — говорит профессор.

— А когда он меня порешит?

— Сейчас, в следующем действии, только не спи.

Снова поднимается занавес.

Актеры (а с ними и публика) отлично слышат суфлера, и повторяют за ним слова, как дети за попом на исповеди перед причастием.

Мурат шумно зевает, почесывает затылок, а глаза так сами и слипаются.

Он опять уснул, даже захрапел. Спит как убитый, но продолжает сидеть, только голову склонил.

Из комнаты слева послышались громкие голоса.

— Выходит Милош! — во всеуслышание объявляет суфлер.

— Где он, куда делся? Посмотрите во дворе! — кричат за сценой — публике все слышно.

Представление приостановили; ждут, пока Милош убьет Мурата, а Милоша нет.

Галдеж усиливается. Актеры покидают сцену и бегут куда-то.

Ругань, шум, крик. Но Милоша все нет.

— Удрал, удрал! — доносится со двора.

— И деньги прихватил! — вопит Стева, и тут началась уже настоящая свалка.

Публика наблюдает за происходящим. Одни бросились на помощь, другие сидят и смеются; у многих прямо слезы выступили от смеха.

Один Мурат на сцене. Голова на коленях, храпит вовсю!

— Да убивайте же меня, а то я уйду! — крикнул он сердито, разбуженный шумом, потом вскочил и начал испуганно озираться по сторонам; уж не воскрес ли он, подумалось ему.

Зрители заливаются смехом.

— О, этот вечер стоит миллиона! — восклицают многие, довольные веселой комедией.

Вбегает профессор, бледный и задыхающийся.

— Что случилось? — спрашивает его полицейский, совсем было приготовившийся выйти и посмотреть, кого это ищут и ловят.

— Вы только подумайте — Милош Обилич очистил театральную кассу и сбежал, — с трудом выговаривает запыхавшийся профессор.

— Что, Обилич изменил?! — крикнул кто-то из зала; все опять засмеялись.

— А как с Вуком?! — интересуются другие.

Полиция поспешила уйти, чтобы отрядить погоню, а остальные гости, едва держась на ногах от смеха, стали расходиться.

Спектакль этот обернулся для профессора векселем на солидную сумму, ушедшую на покрытие театральных долгов.

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. И. Макаровской)

 

[1] Джура Якшич (1832–1878) – известный сербский поэт, прозаик и драматург.

[2] Царица Милица – персонаж народного эпоса, жена князя Лазаря.

[3] Мурат I (1362–1389) – турецкий султан, возглавлял турецкое войско в сражении на Косовом поле, там же и погиб. Персонаж сербского народного эпоса.