Tag Archive | кмет

Крали Марко за втори път между сърбите (3/5)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

Клеймо

Сънувах страшен сън. Не се учудвам толкова на самия сън, колкото на това, как съм имал смелост да сънувам такива страшни неща, когато и аз съм мирен и честен гражданин, добро дете на тази измъчена, скъпа наша майка Сърбия, както и всички други нейни деца. Хайде да речем, че аз правя изключение от другите — не, брат, върша всичко до косъм както и останалите и поведението ми е така внимателно, че няма равен на мене. Веднаж видях на улицата откъснато блестящо копче от полицейска униформа, загледах се в неговия очарователен блясък и тъкмо исках да отмина, изпълнен с най-сладостни мисли, изведнаж ръката ми затрепера и сама се вдигна към шапката; главата ми се наведе сама към земята, а устата ми се разтегна в оная приятна усмивка, с която всички ние обикновено поздравяваме по-висшестоящите.

— Наистина в жилите ми тече благородна кръв и нищо повече! — казах си веднага и с презрение погледнах един простак, който мина по същото време и в невниманието си настъпи копчето.

— Простак! — казах сърдито аз, плюх и мирно продължих да се разхождам, утешен от мисълта, че такива простаци има малко. Стана ми необикновено приятно, че господ ми е дал финото сърце и благородната, юнашка кръв на нашите предци.

Ето сега вижте какъв прекрасен човек съм и че по нищо не се различавам от останалите добри граждани, затова и сами ще се учудите как именно на мене можаха да ми се присънят такива страшни и глупави неща.

Този ден не ми се случи нищо необикновено. Вечерях хубаво, след вечерята дълго си чистих зъбите, пийнах си вино и използувал така смело и съвестно своите граждански права, легнах си в постелята и взех книга, за да задряма по-бързо. Скоро книгата падна от ръцете ми, след като, разбира се, изпълни своето предназначение, и аз заспах със спокойна като агне съвест, защото бях изпълнил всичките си задължения.

Изведнаж се намерих на някакъв тесен, хълмист и разкалян път. Хладна, тъмна нощ. Вятърът свири през оголените клони а просто реже, където хване оголена кожа. Небето — тъмно, страшно и нямо, а ситният сняг засипва очите и бие в лицето. Няма жива душа. Бързам напред и се плъзгам по разкаляния път ту наляво, ту надясно. Залитах, падах и накрая се загубих. Лутах се така бог знае къде. А нощта не беше къса, обикновена нощ, а някаква дълга нощ — цял век, и аз безспирно вървях и не знаех накъде.

Вървях така, много, много години и стигнах далеко, далеко от своя роден край, в някаква непозната земя, в някаква чудна страна, за която никой жив може би и не знаеше и която сигурно само насън може да се види.

Като се лутах из тая страна, пристигнах в един голям, многолюден град. На широкия градски площад се беше събрал много народ и се бе вдигнал такъв страшен шум, просто да му заглъхнат ушите на човек. Отседнах в една гостилница тъкмо до пазара и попитах кръчмаря защо се е събрал този народ.

— Ние сме мирни и добри хора — започна той да ми разказва, — верни и послушни на своя кмет.

— Нима при вас кметът е най-важен? — прекъснах го аз с въпрос.

— При нас управлява кмет и той е най-важен; след него идват пандурите.[1]

Аз се засмях.

— Защо се смееш?… Ти не заеш ли това?… А откъде си?…

Аз му разказах как се изгубих и че съм от далечна земя — Сърбия.

— Чувал съм за тази известна страна! — процеди той през зъби, изгледа ме със страхопочитание и продължи: — Ето, при нас е така, кметът управлява със своите пандури.

— Какви са тия пандури при вас?

— Е, пандури, знаеш. Има ги разни и се различават по ранг. Има висши и нисши пандури… Та казвам ти, ние сме си тук мирни и добри хора, но от околността идват при нас всякакви нехранимайковци, развалят ни и ни учат на зло. За да се различава всеки един гражданин от другите, кметът вчера издаде нареждане всички тукашни граждани да отидат пред общинския съд, където на всекиго ще сложат клеймо на челото. Ето затова народът се събира, за да се уговорим какво да правим.

Аз се стреснах и помислих да избягам от тази страшна страна колкото се може по-бързо, защото, въпреки че съм благороден сърбин, не съм свикнал чак на такова голямо геройство и ме досрамя.

Кръчмарят се изсмя добродушно, потупа ме по рамената и каза високомерно:

— Ех, страннико, ти вече се изплаши?!… Май че нашата смелост никъде я няма!

— Че какво мислите да правите? — попитах засрамен.

— Как какво мислиме? Ще видиш ти нашето геройство. Никъде я няма нашата смелост, аз ти казвам. Много свят си пребродил, но съм сигурен, че по-големи юнаци не си виждал. Хайде да отиваме заедно натам. Аз трябва да побързам.

Тъкмо да излезем, пред вратата се зачу съскане на камшик. Надзърнах вън и какво да видя — един човек, с някаква триъгълна блестяща шапка, с шарени дрехи, яздеше друг, облечен в разкошни дрехи с обикновена гражданска кройка. Спряха пред механата и ездачът слезе на земята.

Кръчмарят излезе и се поклони до земята, а човекът в шарените дрехи влезе в механата и седна на специално наредена маса. Другият, в гражданските дрехи, остана да чака пред механата. Кръчмарят се поклони дълбоко и на него.

— Какво значи това? — попитах смутено кръчмаря.

— Ето този, дето влезе в механата, е най-главният пандур, а онзи е един от най-видните граждани, наш голям богаташ и патриот — прошепна той.

— Защо позволява да го язди?

Кръчмарят ми кимна с глава и ние се отдръпнахме малко настрана. Той се усмихна снизходително и каза:

— При нас това се смята за чест, с каквато рядко се удостоява някой!…

Той ми разказа за още много неща, но в смущението си аз не го разбрах. Чух обаче добре последните му думи: „Това е заслуга пред родината, която не всеки народ може и знае да цени!“

Пристигнахме на събранието, където вече бе започнал изборът на президиум.

Една група беше издигнала като кандидат за председател някакъв си Колб, ако точно съм запомнил името, друга — някакъв си Талб, трета пък — друг свой кандидат.

Настана страшна олелия, всяка група желаеше да прокара своя човек.

— Аз мисля, че нямаме по-подходящ човек от Колб за председател на такова важно събрание — казваше един от първата група, — защото неговото гражданско достойнство и смелост са известни добре на всички. Смятам, че няма друг между нас като него, когото да са яздели по-често великани.

— Какво приказваш — крещеше един от втората група, — когато тебе и практикант не те е яздил.

— Знаем ние, вашето достойнство — викаше някой от третата група. — Не сте понесли дори един удар на камшик, без да извикате.

— Братя, да се разберем! — започна Колб. — Наистина мене нашите първенци са ме яздили често още преди десет години, удряли са ми с камшик и аз не съм викал, но може би има още по-заслужили хора. Може би има по-млади и по-добри.

— Няма, няма — гракнаха неговите избиратели.

— Не искаме и да чуваме за тези стари заслуги! Колб са го яздили още преди десет години — викаха от втората група.

— Сега се явяват по-млади сили и за старите не искаме да знаем вече — викаха от третата група.

Изведнаж шумът утихна, народът се отдръпна и направи път, по който мина млад човек към тридесет години. Щом като той излезе, всички преклониха дълбоко глава.

— Кой е този? — пошепнах на кръчмаря.

— Това е първенецът на гражданството. Млад човек, но обещава много. За своите млади години е доживял да го язди и самият кмет вече три пъти досега. Придобил е повече популярност от когото и да било друг до днес.

— Може би ще изберат него?… — попитах.

— Повече от сигурно, защото досегашните кандидати са всички по-възрастни и времето им е минало, а този вчера кметът го яздй.

— Как се казва?

— Клеард.

Направиха му почетно място.

— Аз мисля — прекъсна Колб тишината, — че за това място не бива да търсим по-добър човек от Клеард. Млад е, но ние по-възрастните далеч не можем да се сравняваме с него.

— Така е, така е!… Да живее Клеард!… — екна от всички гърла.

Колб и Талб го заведоха да заеме председателското място.

Всички пак се поклониха дълбоко, след което настъпи тишина.

— Благодаря ви, братя, за високото внимание и почит, които днес ми оказахте единодушно. Надеждите, които възлагате на мен, ме ласкаят. Тежко е да изразяваш народните желания в такива важни дни, но аз ще вложа всичките си сили да оправдая вашето доверие, да застъпвам навсякъде искрено вашите интереси и свято да пазя и по-нататък своето име. Благодаря ви, братя, за избирането мй.

— Да живее, да живее, да живее — понесе се от всички страни.

— А сега, братя, позволете ми от това място да ви кажа няколко думи за днешното важно събрание. Не е лесно да понесем мъките и болките, които ни очакват, не е лесно да издържим да ни сложат с горещо желязо клеймо на челото. Да, това са мъки, които не всеки може да понесе. Нека страхливците треперят и бледнеят, но ние и за миг не бива да забравяме, че сме потомци на достойни прадеди, че в жилите ни тече благородната юнашка кръв на нашите деди, на ония дивни юнаци, на които и око не им трепваше, когато умираха за свободата и за нашето добро, за доброто на своите потомци. Нашите мъки са нищожни в сравнение с техните и нима ние ще се покажем гнило и страхливо поколение сега при нашето благоденствие и изобилие? Всеки истински патриот, всеки, който желае да не се изложи нашето племе пред света, ще понесе болката юнашки и мъжки.

— Така е! Да живее! Да живее!

Излязоха още няколко пламенни оратори, които окуражаваха изплашения народ и говореха горе-долу същото като Клеард.

Думата взе и един блед, изнемощял старец с набръчкано лице, с бели като сняг коси и брада. Краката му се подгъваха от старост, беше цял прегърбен, ръцете му трепереха. Гласът му пресекваше, а очите му сълзяха.

— Деца — започна той, а сълзите му се протъркулнаха па бледото набръчкано лице и паднаха на бялата брада, — тежко ми е и наскоро ще умра, но ми се струва, че е по-добре да не допускаме такъв срам. Аз съм на сто години, наживял съм се и без това… Но нима сега на тази побеляла, немощна глава трябва да се сложи робско клеймо.

— Долу тази дърта краста! — провикна се председателят.

— Долу! — викаха едни.

— Дърт страхливец! — викаха други.

— Вместо да насърчава младите, той плаши народа! — викаха трети.

— Не го ли е срам от побелелите му коси. Наживял се и пак се страхува, а ние младите сме по-храбри! — викаха четвърти.

— Долу страхливеца!

— Да се изхвърли навън!

— Долу!

Раздразненото множество млади храбри граждани се втурна към изнемощелия старец и в яростта си го помъкна и започна да го удря.

Едва го пуснаха заради старостта му, иначе щяха да го пребият с камъни.

Всички се уговориха и дадоха клетва утре достойно да отстоят името на своя народ и да се държат юнашки.

Събранието приключи при най-голям ред. При разотиването се чуха гласове:

— Утре ще видим кои сме!

— Ще видим утре самохвалците!

— Дойде време да покажем кой струва и кой не, а не всяка краста да се хвали с юначество.

Върнах се обратно в механата.

— Видя ли кои сме ние? — високомерно ме попита кръчмарят.

— Видях — отговорих механично аз, а чувствувах как силите ме напускат и главата ми бучи от чудните впечатления.

Още през същия ден прочетох в техните вестници уводна статия със следното съдържание:

„Граждани, време е вече да сложим край на дните на празното хвалебствие и надменност на един или друг между нас; време е да престанем веднаж завинаги да ценим празните думи, с които така често се хвалим, изтъквайки някакви си свои въображаеми достойнства и заслуги; време е вече, граждани, на дело да се изпитаме и наистина покажем кой какво струва! Ние смятаме, че между нас няма да има позорни срахливци които властта ще трябва със сила да докара на определеното място, където ще се слага клеймото. Всеки, който чувствува в себе си дори и капка от кръвта на нашите деди, ще побърза да понесе колкото се може по-рано и с гордост мъките и болките, защото това са свети болки, това е жертва, която изискват родината и доброто на всички нас. Напред, граждани, утре е ден на юнашко изпитание!…“

Този ден моят хазаин — кръчмарят, легна да спи веднага след събранието, за да отиде сутринта колкото се може по-рано на определеното място. Мнозина пък отидоха веднага пред съдилището, за да заемат по-добри места.

На другия ден отидох и аз пред съда. Събра се целият град — и мало и голямо, и мъжко и женско. Някои майки носеха на ръце малки деца — и тях да жигосат с робското, т. е. с почетното клеймо, за да имат по-късно по-големи права и по-добри места в държавната служба.

Беше блъскане, псуване (по това малко приличаха на нас сърбите и ми стана мило), натискане кой пръв ще стигне до вратата. Някои дори се хванаха и за гушите.

Клеймото удряше специален чиновник, облечен в бяло, и благо укоряваше народа:

— Полека, за бога, на всекиго ще му дойде редът, не сте добитък да се натискате така!

Започна жигосването. Някой извика, някой само изохка, но докато аз бях, никой не издържа, без да издаде звук.

Не можах да гледам дълго това мъчение и отидох в механата. А там някои вече бяха се разположили, хапваха и пиеха.

— Отбихме и тая грижа! — казваше един.

— Море, ние и не викахме много, но Талб се дереше като магаре!… — каза друг.

— Ето ви вашия Талб, а вчера искахте да председателствува събранието.

— Е, че кой да го знае!

Разговаряха така, а пъшкаха и се свиваха от болки, но криеха един от друг, защото на всеки му беше срамно да се покаже страхливец.

Клеард се опозори, понеже изпъшка, а с геройство се отличи някой си Леар, който искал да му се сложат две клейма и не издал нито звук. Целият град говореше с най-голямо уважение само за него.

Някои избягаха, но бяха презрени от всички.

След няколко дни онзи с двете клейма на челото се разхождаше с вдигната глава, достойно и гордо, изпълнен с геройство и високомерие, и където и да минеше, всичко живо му се кланяше и сваляше шапка пред героя на деня.

Жени, деца и мъже тичаха след него из улиците, за да видят народния герой. Откъдето и да минеше, чуваше се шепот, пълен със страхопочитание: „Леар, Леар!… Това е той! Това е героят, който не извика и не издаде дори глас, докато му слагаха двете клейма!“ Вестниците пишеха за него и го обсипваха с най-големи хвалебствия и слава.

И заслужил беше народната любов.

Слушах от всички страни тези похвали и изведнаж в мен се събуди сръбската юнашка кръв. И нашите деди бяха герои, и те умираха набити на кол за свободата; и ние имаме героично минало и Косово. Цял бях обхванат от патриотична гордост и суета да покажа какво може нашият народ, втурнах се пред съдилището и извиках:

— Какво хвалите вашия Леар!… Вие не сте още видели юнаци! Да видите вие какво е сръбска юнашка кръв! Удряйте не само две, а десет клейма!

Чиновникът в бели дрехи доближи до челото ми клеймото и аз се стреснах… Събудих се.

Изплашен, потърках челото си, прекръстих се и се чудех, какво ли не му идва на човек насън.

„За малко да помрача славата на техния Леар!“ — помислих си и доволен се обърнах на другата страна. Стана ми криво, че целият сън не завърши.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

[1] Пандур — стражар в кралска Югославия.

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Данга

Сонив страшен сон. Не му се чудам на самиот сон, туку се чудам како сум имал храброст да сонувам страшни работи, кога сум и јас мирен и добар граѓанин, добро дете на оваа намачена, мила наша мајка Србија, како и сите други нејзини деца. Ајде, да речам, дека сум јас исклучок од другите, но не бре брате, туку што прават тие, тоа и јас, сосема истото, а однесувањето ми е толку внимателно, што никој не може да се токми со мене во тоа. Еднаш видов на улица скината светлива петлица од полициска униформа, се загледав во нејзиниот волшебен блесок, и тукушто сакав да поминам, полн со некакви слатки мисли, кога, наеднаш, ми затрепери сама раката, па право накај капата; главата сама се наведна кон земјата, а устата ми се развлече во пријатна насмевка, со каква што обично сите ние ги поздравуваме постарите.

„Благородна ми е крвта во жилите и ништо друго!“ — си помислив во тој миг, и со преѕир погледнав во еден простак што токму во тој миг помнна и во невниманието ја нагази петлицата.

— „Простак“ — реков тивко и плукнав, па мирно продолжив да си шетам, утешен од мислата дека такви простаци нема многу, а ми беше необично пријатно што господ ми дал фино срце и благородна витешка крв како на нашите стари.

Ете, сега гледате дека јас сум прекрасен човек, кој во ништо не се разликува од другите добри граѓани, па и самите ќе се зачудите од каде токму мене на сон да ми дојдат страшни и глупави работи на ум

Тој ден не ми се случи ништо необично. Добро вечерав и по вечерата си ги чепкав забите, си потпивнував вино, а потоа, откако така храбро и совесно ги употребив сите свои граѓански права, легнав в кревет и ја зедов книгата за да задремам побргу. Набргу, книгата ми падна од раце, се разбира откако ја исполни мојата желба, и јас заспав како јагне со мирна совест, бидејќи наполно ги извршив сите свои должности.

Наеднаш се најдов како на некој тесен, планински и каллив пат. Студена, мрачна ноќ. Ветрот фучи низ соголените гранки и просто сече каде што ќе дофати по голата кожа. Небото мрачно, страшно и немо, а ситен снег вее во очите и бие во лицето. Никаде жива душа. Брзам напред и се слизгам по калливиот пат, де лево, де десно. Се потслизнував и паѓав, и, најпосле, заталкав. Талкав така, само господ знае каде, а ноќта не беше обична, куса ноќ, туку како некаква долга ноќ, колку еден цел век, а јас непрестајно одам и не знам каде.

Одев така многу, многу години, и отидов негде далеку, далеку од својот роден крај, во некој непознат крај, во некоја чудна земја за која, веројатно, никој жив не знае и којашто снгурно само на сон може да се сонува.

Талкајќи по таа земја, пристигнав во еден голем град со многу жители. На пространиот пазар во тој град се беше насобрал многу народ и се креваше страшна врева, на човека ушите да му се заглушат. Влегов во една гостилница, токму спроти пазарот, и го прашав меанџијата зошто се насобрал толку народ.

— Ние сме мирни и добри луѓе, — почна да ми раскажува тој — верни сме му и послушни на својот кмет.

— Зар кај вас кметот е најстар? — го прекинав со прашање.

— Кај нас управува кметот, и тој е најстар; по него се пандурите.

Јас се насмеав.

— Што се смееш? … Зар ти не го знаеше тоа? … А од каде си ти? …

Јас му раскажав како заталкав, и дека сум од далечната земја Србија.

— Слушав за таа прочуена земја! — прошепоти тој за себе, и ме погледна со респект, а потоа ми се обрна гласно:

— Ете, така е кај нас — продолжи тој. — Кметот управува со своите пандури.

— Какви се пандурите кај вас?

— Е, знаеш, има разни пандури, и тие се разликуваат според рангот. Има виши пандури и нижи… Значи, ние овде сме си мирни и добри луѓе, но од околинава доаѓаат секакви растурикуќи па нè расипуваат и нè учат на зло. За да се распознава секој наш граѓанин од другите, вчера кметот издаде наредба сите овдешни граѓани да одат пред општинскиот суд, каде што секому ќе му се удри печат на челото. Ете затоа е насобран народов, да се договориме што ќе правиме.

Јас се стресов и си помислив што побргу да побегнам од таа страшна земја, зашто јас, иако сум благороден Србин, не сум навикнал баш на толкаво витештво, и ми стана одвратно!

Меанџијата добродушно се насмеа и ме потупа по рамото, па ми рече горделиво.

— Еј, туѓинецу, ти веќе се исплаши?! … Значи ја нема нашата храброст надалеку! …

— Па што мислите да правите? — го прашав срамежливо.

— Како што мислиме! Ќе го видиш нашето јунаштво! Ја нема нашата храброст надалеку, ти велам. Си поминал многу земји, но сигурен сум дека не си видел поголеми јунаци од нас. Ајде да одиме таму заедно. Јас морам да побрзам.

И токму да тргнеме, кога пред вратата се слушна плускање од камшик.

Ѕирнав надвор, кога, што да видам; еден човек со некаква трирогата светликава шапка, а во шарена облека, јава еден друг човек во многу богата облека, со обичен граѓански крој, и се запре пред гостилницата, па слезе.

Меанџијата излезе и се поклони доземи, а човекот во шарената облека влезе во меаната и седна крај една посебно украсена маса. Оној во граѓанската облека остана да чека пред меаната. Меанџијата и пред него длабоко се поклони.

— Што значи ова? — збунето го прашав меанџијата.

— Па овој што влезе во меанава, тој е виш пандур, а овој е еден од највидните граѓани, наш голем богаташ и патриот — прошепоти меанџијата.

— Па зошто дозволува да го јава?

Гостилничарот ми мавна со главата, па отидовме малку понастрана. Се насмеа некако презриво и ми рече:

— Па тоа кај нас се смета за почест со која ретко кој се удостојува! … Тој ми раскажуваше уште многу работи, но јас, од возбуда, не го слушав. А последните зборови добро ги чув: „Тоа е услуга на татковината, што не може и не умее да ја цени секој народ!“

Стигнавме на собирот, каде што веќе беше почнато избирањето на претседателството на собирот.

Една група како кандидат за председател го беше истакнала некојси Колб, ако се сеќавам добро на името; друга група некојси Талб, трета, пак, свој кандидат.

Настана страшна мешаница; секоја груп сака да го намести својот кандидат.

— Јас мислам дека од Колб немаме подобар човек за претседател на еден олку важен собир, — рече еден од првата група — зашто неговите граѓански добродетели и неговата храброст добро ни се познати на сите. Јас мислам дека нема ниту еден од нас што големците го јавале почесто од него.

— Што зборуваш — викна еден од другата група — кога тебе никогаш не те јавнал ниту еден практикант.

— Ги знаеме ние вашите добродетели, — викна некој од третата група. — Вие немате издржано ниту едно мавање со камшик, а да не офнете.

— Да се разбереме, браќа! — почна Колб. — Мене, навистина, често ме јаваа нашите великодостојници уште пред десет години, и ме швркаа со камшик, па не офкав, но, сепак, можеби има уште позаслужни луѓе. Можеби има помлади и подобри.

— Нема, нема — вреснаа неговите избирачи.

— Не сакаме ни да чуеме за тие стари заслути! Колба го јавале уште пред десет години — викаа од втората група.

— Сега се јавуваат помлади сили, а за старите не сакаме да чуеме веќе — викнаа од третата група.

Наеднаш, вревата стивна; народот се подистави и направи пат, каде што видов еден млад човек, на околу триесетина години. Кога дојде тој сите глави длабоко се поклонија.

— Кој е овој? — му шепнав на меанџијата.

— Тој е првенецот во граѓанството, Млад човек е, но многу ветува. Уште на млади години доживеа и самиот кмет веќе трипати да го јава досега. Стекна поголема популарност од секој друг досега.

— Можеби него ќе го изберат? … — прашав.

— Повеќе од сигурно, зашто сите овие кандидати што се досега, се постари од него, освен тоа и времето веќе ги згази, а овега вчера кметот го јаваше.

— Како се внка?

— Клеард.

Му направија почесно место.

— Јас мислам — ја прекина Колб тишината — дека подобар човек од Клеард за ова место не треба да бараме. Млад е, но ние постарите никако не можеме да се рамниме со него.

— Така е, така е! … Да живее Клеард! … — одекна од сите грла.

Колб и Талб го одведоа да го заземе претседателското место.

Сите, пак, се поклонија длабоко, а потоа завладеа тишина.

— Ви благодарам, браќа, на олку високото внимание и на честа што денеска еднодушна ми ја укажавте. Вашите надежи, што ги имате, во мене, се премногу ласкави. Тешко е да се раководи со народните желби во вакви значајни денови, но јас ќе ги вложам сите мои сили за да ја оправдам вашата доверба, насекаде да ве застапувам искрено и својот углед и понатаму високо да го одржам. Ви благодарам, браќа, на изборот.

— Да живее, да живее, да живее! — одекна од сите страни.

— А сега, браќа, дозволете ми од ова место да кажам некој збор за овој важен настан. Не е лесно да се истрпат маките и болките што нè очекуваат; не е лесно да се издржи со усвитено железо да ни се удри печат на нашето чело. Да, тоа се маки што не може секој да ги издржи. Страшливците нека треперат и нека побледуваат од страв, но ние ниту за миг не смееме да заборавиме дека сме потомци на достоинствени предци, дека низ нашите жили тече благородната, јуначка крв на нашите дедовци, на оние џин-витези кои не чкртнаа ни со заби умирајќи за слободата и за наше добро, и добро на нивните потомци. Ништожни се овие маки спрема тие маки, па зар ние да се покажеме како гнило и плашливо колено сега, кога се наоѓаме во секое добро и изобилие? Секој вистински патриот, секој што не сака да се посрами нашето племе пред светот, болката ќе ја поднесе јуначки и машки.

— Така е! Да живее, да живее!

Се јавија уште неколкумина пламени говорници, кои го храбреа исплашениот народ и го зборуваа речиси истото тоа што го зборуваше и Клеард.

За збор се јави еден блед, изнемоштен старец, со збрчкано лице и бела коса и брада како снег, нозете му потклекнуваа од старост, грбот му се свиткал, а рацете му се тресеа. Гласот му трепереше, а во очите му светкаа солзи.

— Деца, — започна тој, а солзи му се стркалаа по бледите збрчкани образи и му паднаа на белата брада — мене ми е тешко и наскоро ќе умрам, но ми се чини дека е подобро да не се допушти таков срамотилак. Јас имам стотина години, и живеев без тоа нешто… Па зар сега, на оваа моја бела, изнемоштена глава, да ми се удира ропски печат! …

— Долу тоа старо-аро — вресна претседателот.

— Долу! — викнаа едни.

— Дрт страшливец! — викнаа друго.

— Наместо да ги храбри помладите, а тој уште и го плаши народот! — викнаа трети.

— Како не му е срам од белата коса! Се наживеал, па уште и се плаши, а ние младиве поголеми јунаци! — викнаа четврти.

— Долу плашливецот!

— Да се исфрли надвор!

— Долу тој!

Разбеснетата маса од младите јуначки граѓани се нафрли врз изнемоштениот старец, та во лутината почнаа да го удираат и да го влечкаат.

Одвај го пуштија поради староста, инаку со камења ќе го затрупаа.

Сите се заколнаа и се зарекоа дека утре ќе му го осветлат образот на своето народно име и дека јуначки ќе се држат.

Собирот се растури во најдобар ред. При растурање се слушнаа гласови:

— Утре ќе се видиме кои сме!

— Ке видиме утре многумина фалбаџии.

— Дојде времето да се покажеме кој колку чини, а не секоја мивка да се перчи со јунаштво!

Се вратив назад во хотелот.

— Виде ли кои сме ние? — праша гардо меанџијата.

— Видов — му одговорив механички, а чувствував како ми се губи силата и како ми бучи главата од чудните впечатоци.

Уште истиот ден, во весниците ја прочитав воведната статија со следнава содржина:

„Граѓани, време е еднаш да престанат празните фалби и пречења на овој или на оној од нас; време е еднаш да се престане со ценењето на празните зборови, со кои ние изобилуваме истакнувајќи некакви свои вообразени добродетели и заслуги; време е, граѓани, еднаш на дело да се испробаме, и вистински да се покажеме кој чини, а кој не! Но сметаме дека меѓу нас не ќе има срамни страшливци, кои власта ќе мора сама со сила да ги дотерува на определеното место, каде што ќе се удира печат. Секој кој чувствува во себе макар и малку од вештачката крв на нашите стари, ќе се граба што побргу мирно и со гордост да ги истрпи маките и болката, зашто тоа е света болка, тоа е жртва која ја бара татковината и општото добро од сите нас. Напред, граѓани, утре е денот на витешката проба! …“

Мојот меанџија тој ден легна да спие веднаш по собирот, за да стигне утредента што побргу на определеното место. Многумина, пак, отидоа веднаш пред судницата да фатат што подобри места.

Утредента, и јас отидов пред судницата. Сè беше слегло од градот, и мало и големо, и машко и женско. Некои мајки ги зеле и малите деца в раце, и ним за да им го удрат ропскиот печат, односно почесниот, подоцна за да имаат поголеми права на подобри места во државната служба.

Тука имаше туркање, пцости, — (во тоа по малку личат на нас Србите, па ми стана мило) — отимање кој побргу да дојде до вратата. Некои дури и се здавуваа.

Печатите ги удираше посебен чиновник во бела, свечена облека, и благо го прекоруваше народот:

— Полека, луѓе, секој ќе дојде на ред, не сте добиток па вака да се туркате!

Почна удирањето на печатот. Некој ќе офнеше, а некој само ќе зајачеше, но никој не издржа да не пушти никаков глас додека јас бев таму.

Не можев долго да го гледам тоа мачење, па појдов во меаната; кога таму, некои веќе си седнале, та се мезетисуваа и пиеја.

— Го пребравме и тоа гајле! — рече еден.

— Море ние и не офкаме многу, но Талб, рикаше како магаре… — рече другиот.

— А, ете ти го твојот Талб, а вчера сакавте да претседава на собирот!

— Е, па кој ти го знаел!

Разговараа, а јачат од болка и се превиткуваа, но се криеја еден од друг, зашто секому му беше срам да се покаже дека е плашливец.

Клеард се посрами дека зајачка, а се истакна со јунаштво некојси Леар, кој бараше да му се удрат два печата и не пушти ниту глас. Целиот град само за него зборуваше со најголема почит.

Некои побегнаа, но беа презрени од сите.

По неколку дена, оној со двата печата на челото, шеташе со исправена глава, достоинствено и надуено, полн со слава и со гордост, па каде што ќе минеше сè живо му се поклонуваше и ја симнуваше капата пред јунакот на тие денови. Трчаа по улиците по него и жени и деца и мажи да го видат тој народен великан. Каде и да поминеше се ширеше шепотот на страхопочитување: „Леар, Леар! … Овој е тој! Тој е јунакот што не офна, што не пушти глас, додека му ги удираа двата печата!“ Весниците пишуваа за него и го опсипуваа со најголемо фалење и славење.

И тој ја заслужи народната љубов.

Ги слушам тие пофалбн на сите страни, па дури и во мене се разбуди српската јуначка крв. И нашите стари биле јунаци, и тие умирале на колци за слободата; и ние имаме јуначко минато, и ние го имаме Косово. Целиот ме обзеде народната гордост и суетата да се одмаздам за образот на својот род, па се втурнав пред судницата и извикав:

— Што туку го фалите Леар? … Вие уште не сте виделе јунаци! Да видите каква е српската витешка крв! Удирајте десет печати, а не само по два!

Чиновникот во бела облека го принесе печатот до моето чело и јас се тргнав… Се разбудив од сонот.

Си го протрив челото од страв и се прекрстив, чудејќи се што сè не му доаѓа на сон на човека.

— За малку не ја потемнев славата на нивниот Леар, — си помислив и се свртив на другата страна, а ми беше по малку криво што не заврши целиот сон.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

——————
Данга – Печат со кој се обележувал добитокот (мак. дамга, тур. тамга)