(Претходен дел)

II. ПРИСТАП

О, о света, моќна српска науко, прости ми ако некогаш му згрешив на твоето име, прости ми, зашто не знаев што правам. Јас избегав од тебе уште од последниот возвишен испит по грчки јазик, избегав зашто мислев дека не сум достоен на твоето име. Но, еве, се каам јавно, зашто видов дека ти не си толку груба и немилосрдна како странските науки, туку си наша милостива српска наука, та го примаш во скутот секое свое блажено чедо од милата ни мајка Србија. Се каам, се каам јавно, и сега еве како покајник, како заблудено јагне, се враќам назад во големото твое стадо, да го славам твоето име.

Се одрекувам и пред бога, и пред луѓето, од досегашната своја работа на расказите, зашто увидов дека тој пат не води кон мојата среќа. А ти се колнам, науко, со светото име твое, дека отсега, стапувајќи во орото на верните твои поборници, ќе им служам верно и искрено на твоите начела, и дека ќе те потпомагам со сета своја сила, зашто увидов дека единствено ти водиш кон среќата и — кон добра положба.

Никогаш нема да ги одречам твоите вечни вистини. Секогаш ќе признавам дека кравата има четири нозе и една глава, дека свињата не спаѓа во птиците и нема крилја, дека домашното куче нема на главата рогови, дека мачката не е река, туку домашно животинче, дека овцата не е град во Србија, туку исто така животно (спаѓа во редот на преживарите), кое го молземе и кое ни дава волна, та од неа си правиме многу топли облеки за в зима, а од цревата (на истото животинче) правиме „жици за ќемане, од кои се разлеваат мошне умилните звуци на нашите народни мелодии“ (што би рекле нашите учители врз основа на педагогијата според Вунт). Сите тие светли научни вистини јас ги научив од учителот во основното училиште. Колку се израдуваа моите неуки родители кога им ја донесов новоста дека кравата има четири нозе, зашто токму учителот, врз основа на науката, ги изброи пред нашите очи.

О, благословена да си наша домашна науко, зашто среќно успеа да ги преброиш нозете и друтите делови од телото на нашите домашни животни!…

—

Си реков и си ја спасив душата своја. Но каде ќе одам сега, и на која страна? Начисто сум со тоа да работам на науката, но науката е разновидна. На кој правец научен да се посветам, всушност, кон што ме влече срцето. Хе, кон што ли ме влече?! — Ќе мора да ме повлече онака како и сите наши научници. Барем кај нас, фала богу, талентите и волјата за одделни научни гранки се појавуваат токму навреме, среќно. Штом ќе се ослободи некоја катедра, веднаш, во мигот на среќната судбина на нашата скромна наука, се појавуваат, небаре извираат одземи, прст и плева талентирани луѓе, со силна љубов, токму спрема таа гранка на науката, чија катедра е слободна; и кога местото за таа наука ќе се пополни, тогаш пак, со чудна среќа, престануваат да се појавуваат и талентите за таа струка. Ете, гледате каде лежи среќата според нашата наука. Судбина, тоа е нашата среќна ѕвезда, и ништо друго. Ако, на пример, се ослободи местото на катедрата по археологија, кај нас веднаш ќе се појават стотина генијални археолози со силна љубов кон таа наука. И тоа не знаеш кој од кој е попредан на таа струка: каде и да мрднат, само чепкаат по земјата и бараат старини. Кога ќе видат најобична римска тула, се радуваат како да го виделе таткото. И сега, да речеме, тоа место ќе се пополни, и веднаш на сите археологијата им станува одбивна по некоја чудна среќна судбина, и онаа силна љубов кон неа, како и талентот, се приспособуваат кон некоја друга наука за која има празни места, па макар тоа и да е космографијата.

По таа наша среќа, по српската судбина на науката, и мене не ме влече срцето да бидам енциклопедист. Сите места речиси се исполнети, па затоа и немам некое повисоко вдахновение од небото. Тогаш да избирам.

Педагогијата е убава работа, но поради нашите учители тука, веќе, во никој случај не смеам да се вплеткувам.

Тие не даваат да им се пријде ниту на Вунт ниту на Песталоци. Нив тие си ги јаваат толку немилосрдно, та се чини, боже прости ми, дека двајцата ги купиле на пазар во нашата Баточина.

Во историјата на Србите исто така не смеам ниту да ѕирнам, зашто нејзе ѝ го зеде патентот г. И. Руварац. Тој човек среќно успеа во науката да ни докаже дека сето она што е убаво во нашето минато не е вистинито. За него, дури, многумина раскажуваат дека тој лично го измислил и српскиот народ, како она (но тој само си вообразил) што велат некои, дека ја измислил рибата, или како што неколкумина наши филолози, со своето долго научно студирање, успеале да го измислат српскиот јазик, кому називот српски му го дале од чист патриотизам. Јас и не мислам да стигнам до такви пронајдоци во науката, зашто тоа не се случува толку често и кога кој сака. Целиот српски народ (ако смее да се претпостави дека не го измислил г. Руварац) живеел, да речеме, толку векови без никаков јазик додека не се појавиле неколку нови филолози, та на својот народ, како благодарни синови, му го измислиле говорот. Пакосните луѓе тврдат (но тоа нека остане меѓу нас) дури и за наш срам, дека српскиот јазик го измислил Шваба, од милосрдие кон нас, а што е поверојатно, просто од долгото време, бидејќи ги изучил сите познати јазици, па немало што да прави друго. Други, пак, мислат дека српскиот јазик го пронашол сосема случајно (како што често доаѓа до големите пронаоѓања) г. С. Калик во некоја италијанска граматика, на којашто за среќа, патувајќи, случајно нагазил. Впрочем, кој и да е: му благодарам од мое име, од името на целиот наш народ, па сепак повеќе сакам толку прочуениот пронајдок да му го припишам на г. К. Миленовиќ, отколку на кој и да е друг. Јас не смеам да се вплеткувам и во тие крупни работи, зашто тоа би значело да си присвојувам туѓа сопственост. Само го молам бога да не ја израсипе народот толку убавата придобивка на нашите филолози. Но масата е маса, зашто веќе (грев да ѝ е на душата) од гнев направи гњев. Но, ќе дојде веројатно поумно колено, кое ќе го проколне неразумниот денешен свет за толкуте варварски постапки.

Си мислам нешто за логиката, но кај нас Србите тоа веќе е фатална наука. Кај нас со таа наука ништо не е направено, иако од неа, кутрата, многу е направено. Впрочем, тука нека се прославуваат оние на кои блажена манија им е да ги нумерираат туѓите мисли, а нашата српска логика само тоа ѝ го направи, и покрај тоа уште од по две премиси изведе заклучок: дека Бизмарк е човек, и дури — дека и папата е човек, а дека, напротив, волот не е човек. Од сето ова уште погенијална работа на српската логика се ваквите докази:

1. прем.: На секое пијано може да се свири.
2. прем.: На мајмунот не може да се свири.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Заклучок: Демек, мајмунот не е пијано.

Какви сме ние Србите, уште ако не ни е ваквата српска логика, би можеле да мислиме дека гуската е параброд, или обратно.

Би работел врз историјата на книжевноста, се разбира, на српската, но таа наука ја замразив уште додека бев ученик во гимназијата, зашто поради неа го повторував класот. Сè знаев како што ми предаваа: и кога кој писател се родил, и која баба му го пресекла папокот (патем и биографијата на таа славна баба), и како се викале татко му и мајка му, па потоа биографиите на сите стрини, тетки и другите роднини на секој книжевник. Исто така знаев и кој писател кога почнал да пишува, и што сè напишал и која година. Што е најважно, одговорив дури и на прашањето: кое јадење најмногу го јадела прабабата на Лукијан Мушицки? Тука користев на полно научни анализи, и напоменав како според некои податоци и стари списи се споменува дека во средниот век омилено јадење била чорбата од патлиџани, која во старите веди се наоѓала под името ghoture, а кај Арабјаните phataha. Истото тоа ни го тврдат и некои патни белешки од некој Германец, кој минувал низ нашиве краишта за време на крстоносните војни, кој како војник, при враќањето од војната, го ручал истото тоа јадење кај некоја старица Јевросима (како што вели тој Еуфросина), а, според точниот заклучок на нашата српска логика тоа морала да биде прабабата или чукун-чукунбабата на Лукијан Мушицки. Па и врз оонова на митофилското истражување, никој друт тоа не може да биде освен, да речеме, токму чукунбабата (или нешто така) на нашиот голем поет. — И по толку убавите одговори си помислив дека се спасив и дека положив со одличен успех, но на најважното прашање паднав: не можев точно да ги погодам годината, месецот и денот кога стрината на Бранко Радичевиќ добила кивавица. Ете, така, оттогаш ја замразив таа наука, и, всушност, се исплашив од неа толку, што и ден-денеска не смеам ниту да помислам на неа, а камоли да ја обработувам, па сепак си го задржувам правото да ѝ се вратам на оваа работа, штом ќе преминам на науката.

Чудна работа е што ние Србите токму на така нареченото научно поле многу се разликуваме од другите народи. Кај другите несреќни народи, научниците повеќе и даваат на науката, отколку науката ним, но кај нас, потомците на силните претци, оди сосема поинаку: нашите научници, со мали исклучоци, од науката имаат голема корист, а науката од нив — големи штети. Ете, како и тука се гледа нашиот витешки дух и нашата генијалност, зашто ние не ѝ служиме на науката ропски и слепо како другите бедни народи, туку успеавме толку многу што дури и таа горда наука ни служи нам: ние со неа господариме, а таа нам они робува. Никогаш странските научници не можат да се качат на таква висина и да заземат толку доминантна положба спрема науката, како ние, што успеавме за многу кратко време.

И зошто тогаш јас би бил срамен изрод, та да се понижам и да ѝ служам на науката како странците, кога е подобро да работам така, како и поголемиот број од наши научници, а му благодарам на бога, изгледа дека тие умеат секоја гранка на науката да ја претворат во сребрен и златен мајдан, кого дури, можеби, ќе им го предаваат на своите потомци во наследство како лична сопственост. До скоро прилично се држеше метафизиката, а тоа може да се припише само на тоа што, за нејзина среќа, таа никако не им падна на Србите в раце. Но сега веќе ја сврши, кутрата, својата кариера. Се најде еден Србин, млад, буен и генијален, кој ја надушка и оваа наука, и веднаш, се разбира, како човек со ведар и длабок српски ум, прогласи како нему му е многу лесно да ги реши метафизичките проблеми, како, што велат, да се испие чаша вода. Значи, ништо, брате без Србенда! Си ја чукаа главата со таа чудна наука и Германците, и Французите, и Италијанците и Англичаните, и кој уште не, па наместо да ја расплетат и размрсат, а тие се повеќе и повеќе ја заплеткувале. А Србинот, само да погледне, веднаш знае каде треба да чукне. Србинот, па Србинот! Онаму каде што толку народи папсуваат и скапуваат работејќи, па не можат да направат ништо, Србинот за час ќе ја заврши работата. Ете ни пак причина да се извишиме во очите на странскиот свет, еве ни пак можност да му позајмиме на човештвото еден голем гениј, зашто тој, без секое сомнение, ќе не остави нас, кои не умееме да го цениме. Господи, што би бил тој во другиот свет со толкави успеси, а кај нас доби само малку подобра положба, за толкуте свои ветувања. Како мала награда на човекот кој ни вети да го изненади целиот образован свет со своите големи научни откритија. За да му биде горчлива утехата што му се восхитува српската читачка публика! Ах, кому уште тоа може да му биде утеха, зашто јас уште, ми се чини, би паднал во очај кога моите работи би му се допаднале на нашиот читателски свет, кој онака лакомо ги голта криминалните продукти на болните мозоци.

Не ми е мило што и ова морав да го споменам во пристапот, вака без некаков логичен ред и логична врска, но сега, што е тука е. Кој те праша за логички врски по нашава материјалистичка епоха во која идеалите од младоста на младите се — да не работат ништо, да имаат добар апетит и голема плата, па живеејќи удобно, да се дебелат. А и да не зборуваме за нашите почитувани госпоѓи и госпоѓици, кои се приготвуваат за мајки и за домаќинки. Тие прекрасно се подготвуваат за вршење на своите семејни должности со читањето на Кривичниот гласник и други слични работи, Тоа е нивната лектира, а одговара на нежниот женски вкус. Тие мирно читаат како некому му е парчосано телото со воз; како му е скршена главата, како му се истурил мозокот, како некој е распорен па таму некому му излегле цревата; па како некој се скрил во сандак па ја убил невестата и младоженецот, итн.

Како тек во пристапот, доста е да се спомене и толку, колку само да се спомене, според некаков метод, сè што ќе изнесам во овој труд.

(Нареден дел)

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

—

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

—

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

—

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)