(предишна страница)

Средата влияе върху човека, та и Марко трябваше донякъде да изпита това влияние. Заедно със своите потомци започна и той да се разхожда, да плюе и да се блъска пред министерските врати със заявление в ръка, чакайки да се яви пред министъра и да го моли за държавна службица — колкото да си изкарва хляба, разбира се, бял хляб.

Това чакане продължи доста и след няколко дни му казаха да подаде заявлението в архивата, за да му сложат входящ номер.

Заявлението на Марко създаде големи мъки на министъра.

— Ох, братко, какво да направя с тоя човек? Хайде да кажем, уважаваме го; всичко това е хубаво, но не трябваше да идва. Той не е човек за това време.

Най-сетне, като взе пред вид неговата голяма популярност и предишните му заслуги, министърът го назначи за практикант в една затънтена околия в провинцията.

Сега Марко едвам измоли в министерството да му дадат оръжие и цяла една заплата и отиде да откупи Шарколия.

Въпреки добрата храна Шарколия далеч не изглеждаше както по-рано; бе много грохнал, но и Марко бе по-лек поне с 30 оки.

И така Марко облече дрехите, препаса оръжието, оседла Шарколия, напълни меха с вино, закачи го за седлото, яхна Шарколията, прекръсти се и тръгна за местоназначението си по шосето, което му показаха. Много хора го посъветваха да отиде с влака, но той не искаше и да чуе.

Където и да минеше, Марко питаше за определената му околия и казваше името на околийския началник.

След ден и половина ходене пристигна там. Влезе в двора на околийската канцелария, слезе от Шарколия и го върза за една черница, свали меха и седна така въоръжен на сянка, за да си пийне вино.

Стражарите, практикантите, писарите надничаха учудени през прозорците, а народът заобиколи героя отдалеч.

Дойде околийският началник, на когото бе съобщено за пристигането на Марко в неговата околия.

— Помози бог! — каза околийският началник.

— Дал бог добро, незнаен юначе! — отговори Марко. Щом се добра до оръжието, коня и виното, Марко забрави всички мъки. Започна веднага да се държи, както бе свикнал, и да говори в стихове.

— Ти ли си новият практикант?

Марко съобщи кой е, след което околийският началник каза:

— Но ти не ще можеш да седиш в канцеларията с меха и оръжието.

— Обичаят е такъв у сърби
с оръжие черно вино пият,
със оръжие ноще сън заспиват.

Околийският началник започна да му обяснява, че трябва да свали оръжието си, ако смята да остане на служба и да получава заплата.

Марко видя, че не му остава нищо друго. Какво да се прави, трябва да се живее, а парите му се бяха свършили. Но се сети и запита околийския началник:

— Има ли някаква служба, при която се носи оръжие, та да мога да я здема аз?

— Има стражарска служба.

— Какво прави стражарят?

— Придружава чиновниците при пътуването им, да ги брани с оръжие, ако някой ги нападне, пази реда, внимава някой да не направи щети, ето такива работи — каза околийският началник.

— Ха така. Това е хубава служба!… — въодушеви се Марко.

И така Марко стана стражар. Това пак беше под влияние на средата, под влияние на достойните потомци — да се служи на родината с гореща кръв и ентусиазъм. Но дори и в тази служба Марко далеч не можеше да бъде така изпълнителен и добър, както някои от неговите най-лоши потомци, а да не говорим за другите — по-добрите.

Като обикаляше с околийския началник из околията, Марко видя много неволи, а когато един ден му се стори, че и неговият началник не постъпва много справедливо, удари го с длан, та му изби три зъба.

По тая причина хванаха Марко след дълго ожесточено сражение и го откараха на преглед в лудницата.

Тоя удар Марко не можа да понесе и умря напълно разочарован и измъчен.

—

Яви се пред бога Марко, а бог така се разсмя, че се затресоха небесата.

— Отмъсти ли за Косово, Марко? — попита го той през смях.

— Измъчих се, а горкото Косово не можах и да видя. Биха ме, затваряха ме, бях стражар и най-сетне ме откараха между лудите… — оплака се Марко.

— Знаех си аз, че няма да излезе нищо добро… — каза му кротко господ.

— Благодаря ти, господи, че ме избави от мъките; а и аз самият повече няма да вярвам на риданията и плача на моите потомци — за Косово. А ако са им нужни стражари, поне за тая служба хора има достатъчно, по избор, един от друг по-добър. Прости ми, господи, но ми се струва, че това и не са мои потомци, макар че пеят за мене, а че са потомци на онзи нашия Сульо Циганина[1].

— Аз него и щях да пратя, ако ти не бе ме помолил така настойчиво да те пусна. Знаех си, че ти не си им нужен… — каза господ.

— И Сульо би бил днес най-лошият стражар между сърбите. Всички са го надминали в тоя занаят — каза Марко и се разплака.

Господ въздъхна тежко и сви рамене.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул, стиховете прев. А. Стоянов)

 

[1] Сульо Циганин — личност от сръбските народни песни, синоним на страхливост и еснафщина.

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)