— Братя и другари, изслушах всички речи и ви моля сега вие да ме изслушате. Всичките ни разговори и приказки нищо не струват, докато седим в тоя неплодороден край. Тези каменища и пясъци не са раждали дори през дъждовни години, а камо ли в такава суша, каквато вероятно никой не помни.

— Докога ще се събираме само така и ще си хабим думите? Добитъкът ни измря от глад, а още малко и децата ни ще почнат да мрат заедно с нас. Ние трябва да намерим друг изход, по-добър и по-разумен. Мисля, че е най-добре да напуснем този неплодороден край и да тръгнем из белия свят, за да потърсим по-добра и по-плодородна земя, защото така вече не може да се живее!

Така говорел някога на едно сборище с изнемощял глас един от жителите на някакъв си неплодороден край. Къде и кога е станало това, смятам, че не засяга нито вас, нито мен. Главното е вие да ми вярвате, че това е станало някъде и някога в някаква страна и това е достатъчно. Впрочем някога смятах, че цялата тая история аз сам съм я измислил, но малко по малко се освободих от това страшно заблуждение и вече съм твърдо убеден, че всичко, което сега ще ви разкажа, е станало и е трябвало някога и някъде да стане и че аз никога и по никакъв начин не съм могъл да го измисля.

Присъствуващите на сборището, с бледи изпити лица, с тъпи, мътни, блуждаещи погледи, с ръце в поясите, сякаш се съживиха при тези мъдри думи. Всеки вече си представяше, че се намира в някакъв вълшебен, райски кът, където непосилният и мъчителен труд се възнаграждава с изобилна жътва.

— Така е, така е!… — зашумяха изнемощели гласове от всички страни.

— Б-л-и-з-к-о ли е?… — дочу се провлечен шепот от един ъгъл.

— Братя — започна отново един с малко по-силен глас. — Ние трябва веднага да приемем това предложение, защото така вече не може да се живее! Работили сме и сме се мъчили, но всичко е отивало на вятъра! И от залъка си сме късали, за да засеем, но прииждали са води и са завличали от баирите и земята, и семето, докато остана само гол камък. Ще останем ли вечно тук да работим от тъмно до тъмно, за да бъдем пак гладни и жадни, голи и боси?… Трябва да тръгнем и да потърсим по-добра и по-плодородна земя, която ще награди с богат плод непосилния ни труд.

— Да тръгнем, веднага да тръгнем, тук вече не се живее — чу се шепотът на много гласове и народът тръгна нанякъде без да мисли.

— Спрете, братя, накъде отивате? — пак започна първият оратор. — Трябва да вървим, но така не може! Ние трябва да знаем къде отиваме, инак може да попаднем на още по-голямо зло, вместо да се спасим. Аз предлагам да си изберем вожд, когото всички да слушаме и който ще ни води по правия, най-добрия и най-прекия път.

— Да изберем, веднага да го изберем!… — долетя от всички страни.

Чак сега започна препирня, същински хаос. Всеки говорехме и никой никого не слушаше, нито можеше да чуе. След това за-почнаха да се отделят на групички и да си шепнат нещо помежду си, но и групичките се разпръснаха. Хората се хващаха за ръка двама по двама и си говореха и доказваха нещо един на друг. Всеки дърпаше другия за ръкава и слагаше шепата си на устата му. После пак се събираха всички и пак всички говореха.

— Братя — прогърмя изведнаж един по-силен глас и заглуши останалите прегракнали, тъпи гласове. — Така нищо не можем да направим. Всички приказваме и никой никого не слуша. Да си изберем вожд! Но кого ли бихме могли да изберем между нас? Ко6й от нас е пътувал, за да познава пътищата? Всички ние добре се познаваме и пръв аз със своите деца не бих се доверил нито на един човек от това сборище. Но кажете ми, кой познава онзи пътник там, който от сутринта седи на сянка край пътя?…

Настъпи тишина; всички се обърнаха към непознатия и започнаха да го измерват от главата до петите.

Непознатият, човек на средна възраст, с мрачно лице, което почти не се виждаше от дългата му коса и брада, седеше, мълчеше както и досега и удряше някак си замислено с дебелата си тояжка по земята.

— Вчера видях тоя същия човек с едно момче. Хванали се за ръце и вървят по улицата. Снощи момчето отиде някъде в селото, а той остана сам!

— Братко, остави тези дреболии и лудории, да не губим време! Който и да е, той е пътник отдалеч, щом никой от нас не го познава, и сигурно добре знае най-прекия и най-добрия път, за да ни поведе. По моя преценка изглежда, че е много умен човек, защото постоянно мълчи и мисли. Ако беше някой заплес, досега вече десет пъти да е дошъл при нас или да е започнал разговор с някого, а той толкова време седи сам-самичък и непрекъснато мълчи.

— Разбира се, мълчи човекът и мисли нещо. Не може да бъде другояче, по всичко личи, че е твърде умен — казаха в заключение останалите и пак започнах да разглеждат чужденеца. Всеки откри в него и във външността му по някое блестящо качество, по някое доказателство за необикновено големия му ум.

След кратки разисквания всички се съгласиха, че най-добре би било да помолят този пътник, когото, както се казва, сам господ им бе изпратил, да ги поведе по света, за да търсят по-добър край и по-плодородна земя, да им бъде вожд, а те да го слушат и да му се подчиняват.

Избраха помежду си десет души да отидат при чужденеца и да му изложат съображенията на събранието, да му разкажат за тяхното бедствено положение и да го помолят да се съгласи да им стане вожд.

Отидоха тия десет души, поклониха се смирено пред мъдрия чужденец, и един от тях започна да говори за неплодородната земя в техния край, за сушавите години, за бедственото положение, в което се намират, и завърши така:

— Това ни принуждава да напуснем своя край и домовете си и да тръгнем по света, за да търсим по-добро отечество. И точно сега, когато ни дойде на ума тази щастлива мисъл, сякаш сам господ се смили ндд нас и ни изпрати тебе, премъдри и достойни чужденецо, за да ни поведеш и спасиш от мизерията. От името на всички жители ние те молим да ни станеш вожд и където ни поведеш, ние сме след теб! Ти познаваш пътищата, вероятно си и роден в по-щастливо и по-добро отечество. Ние ще те слушаме и ще се подчиняваме на всяко твое нареждане. Искаш, ли, мъдри чужденецо, да спасиш толкова души от гибел, искаш ли да ни станеш вожд?

През цялото време, докато продължаваше това покъртително слово, мъдрият чужденец не вдигна глава. Остана докрай в същото положение, в което го бяха заварили: с наведена глава, намръщен, мълчи, тупна с тояжката си по земята и мисли. Когато словото свърши, той, без да променя положението си, късо и тихо изфъфли през зъби:

— Искам!

— Можем ли тогава да тръгнем с теб да търсим по-хубав край?

— Можете! — продължи мъдрият чужденец, без да вдигне глава.

Настъпи въодушевление, чуха се възгласи на благодарност, но мъдрецът не пророни нито дума повече.

Известиха на всички за щастливия изход на мисията, като поясниха, че чак сега са разбрали какъв велик ум се крие в този човек.

— Не се и помръдна от мястото си, и главата си не дигна поне да види кой му говори. Само мълчи и мисли; на всички наши речи и благодарности отвърна само с две думи — разказваше един.

— Същински мъдрец!… Изключителен ум!… — викаха весело от всички страни, твърдейки, че самият господ го е изпратил като ангел от небето, за да ги спаси. Всеки беше твърдо убеден в успеха при наличността на такъв вожд и нищо на света не би могло да го разубеди.

И така решиха да тръгнат още утре призори.

(следваща страница)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)

— Братья, я выслушал все ваши речи и теперь прошу выслушать меня. Все наши разговоры и уговоры бесполезны, пока мы живем в этом бесплодном краю. На песке и камне ничего не родилось и в дождливые годы, чего же ждать в такую засуху, какой, наверно, никто и не упомнит. Доколе же будем мы вот так собираться и попусту тратить слова? Скот у нас дохнет без корма, еще немного — и наши дети погибнут от голода вместе с нами. Мы должны избрать другой путь, более надежный и разумный. Я полагаю, что лучше всего оставить этот бесплодный край и отправиться по белу свету искать плодородную землю, потому что так больше жить нельзя.

Так некогда на некоем сборище говорил ослабевшим голосом один из жителей бесплодного края. Где и когда это было, я думаю, не касается ни вас, ни меня. Главное, вы должны поверить мне, что так действительно было когда-то в некой стране, и этого вполне достаточно. Раньше, правда, я считал, что вся эта история выдумана мной самим, но мало-помалу я освободился от этого страшного заблуждения и теперь твердо убежден, что все то, о чем я вам сейчас расскажу, на самом деле было и не могло не быть и что я никоим образом не мог этого выдумать.

Слушатели, стоявшие засунув руки за пояс, с бледными, испитыми лицами, с тупым, бессмысленным взглядом помутившихся глаз, словно ожили при этих мудрых словах. Каждый уже воображал себя в каком-то волшебном, райском пределе, где мучительный и тяжкий труд вознаграждается обильной жатвой.

— Правильно, правильно! — подхватили слабые голоса со всех сторон.

— А это бли… з… к…о? — послышался прерывистый шепот из угла.

— Братья! — заговорил другой уже более громким голосом. Мы должны сразу принять это предложение, поому что больше так продолжаться не может. Мы работаем, мучимся, и все напрасно. Сеяли, последнее отрывая от себя, но разливались горные потоки и уносили с этих скал семена вместе с землей, оставляя голый камень. Так неужели должны мы вечно жить здесь и, трудясь с утра до ночи, голодать и ходить попрежнему босыми и голыми? Нам нужно искать лучшую, плодородную землю, где за наш тяжелый труд мы получим богатые плоды.

— Идемте, сейчас же идемте, потому что здесь жить нельзя, — зашептали в толпе, и люди порывисто рванулись куда-то.

— Постойте, братья, куда вы? — воскликнул тот, первый. — Нам нужно идти, но так нельзя. Мы должны знать, куда идем, а то вместо спасения погибнем еще скорее. Я предлагаю избрать вождя, которому все мы будем послушны и который поведет нас самым правильным, лучшим и кратчайшим путем.

— Давайте выберем, немедленно выберем!.. — послышалось со всех сторон.

И тут начались препирательства, наступил сущий хаос. Все говорят, но никто никого не слышит и не может расслышать. Распадаются на отдельные группы, договариваются о чем-то, но и группы распадаются, и вот уже, взявшись за руки, расходятся парами, один другому что-то доказывает и тащит куда-то за рукав, прижимая палец к губам. А потом снова сливаются вместе и снова говорят все разом.

— Братья! — среди глухих голосов выделяется вдруг чей-то более сильный. — Так мы ничего не сделаем, ничего не достигнем. Все говорят, и никто никого не слушает. Выберем вождя! Но кого могли бы мы выбрать? Кто из нас путешествовал и знает дороги? Мы все хорошо знакомы друг с другом, и я первый не решился бы довериться со своими детьми никому из присутствующих здесь. Но скажите мне, кто вон тот путник, что с самого утра сидит в тени у дороги?

Наступила тишина, все устремили взоры к неизвестному, огладывая его с ног со головы.

Человек этот, уже не молодой, с темным лицом, почти скрытым длинными волосами и бородой, сидит молча и в задумчивости ударяет по земле толстой палкой.

— Вчера я видел этого самого человека с каким-то мальчиком. Они шли по улице, держась за руки. Вечером мальчик прошел по селу один, а этот остался здесь.

— Брось ты, брат, все это мелочи и пустяки, нечето терять время на разбор, кто он да что. Ясно – путник издалека, так как никто из нас его не знает, и ему-то уж наверняка хорошо известен прямой и кратчайший путь, куда нас повести. Он производит впечатление человека очень умного, так как все время молчит и непрестанно думает. Какой-нибудь болтун на его месте давно бы уже вмешался в наш разговор, а он с каких пор сидит в полном одиночестве и молчит.

— Конечно, молчит человек и думает о чем-то. Не иначе, как умнейший человек, — присоединились остальные и вновь принялись разглядивать чужеземца, при этом каждый открывал в нем все новые блестящие качества, новые доказательства его необычайной мудрости.

Без дальных разговоров все сошлись на том, что будут просить этого путника, которого сам бог им послал, повести их на поиски лучшего края, более плодородной земли, стать их вождем, которому они обязуются беспрекословно повиноваться.

Они выбрали из своей среды десять человек и уполномочили их изложить чужеземцу решение собрания, рассказать о тяжелых обстоятельствах и выпросить его согласия быть их вождем.

И вот пошли эти десять, смиренно поклонились мудрому старцу, и один из них повел речь о бесплодной почве их края, о засухах, о бедственном состоянии, в котором они оказались сейчас, и закончил так:

— Это и заставляет нас оставить свой край, свои дома и отправиться на поиски лучшей страны. И как раз теперь, когда нас осенила столь счастливая мысль, сам бог смилостивился над нами, послав тебя, мудрый и светлый чужеземец, чтобы ты повел нас и спас од беды. От имени всех здешних жителей мы просим тебя стать нашим вождем, и куда ты, туда и мы за тобой. Ты знаешь дорогу, да ты и сам рожден, наверное, в более счастливой отчизне. Мы обещаем во всем слушать тебя и подчиняться любому твоему приказанию. Согласен ли ты, мудрый чужестранец, спасти от гибели столько душ, будешь ли ты нашим вождем?

Мудрый чужеземец ни разу не поднял головы, пока произносилась эта трогательная речь. Он словно застыл в одном и том же положении. Опустив голову, нахмурившись, он ударал палкой о землю и думал. Когда речь окончилась, он, не меняя позы, коротко и отчетливо изрек:

— Буду!

— Можем ли мы идти за тобой искать лучший край?

— Можете! — произнес мудрый старец, не поднимая головы.

Воодушевленные этим, все бурно выражали свою благодарность, но мудрец не проронил более ни слова.

Посланцы сообщили собранию об успешных переговорх, прибавив, что только теперь поняли, какой великий ум заключен в этом человеке.

— Он даже не двинулся с места, не поднял головы, чтобы хоть посмотреть, кто говорит. Молчит и думает. В ответ на все наши речи и благодарности произнес лишь два слова.

— Истинный мудрец!.. Редкостный ум!.. — весело повторяли со всех сторон, утверждая, что сам бог послал его, как ангела с небес, чтобы спасти их. Все твердо верили теперь в своего вождя, и ничто на свете не могло бы поколебать в них этой веры.

Итак, на собрании было решено отправиться в путь завтра на заре.

(Далее)