Tag Archive | Игра

Театър в провинцията (2/3)

(предишна страница)

В кафене „Орач“ всичко беше готово. Край вратата на читалището, през която артистите щяха да влизат и излизат пред публиката, беше направена сцена от дъски.

Пред вратата на кафенето стоеше господин Ивич и като управител причакваше гостите.

— Хаирлия да е, Йово! — казваше му една стринка, като влизаше вътре със сериозен вид.

— Благодаря! — отговори басово той, още по-сериозен.

— Започнахме, а? — казваше господин Спиро и се поздрави с управителя.

— Тичай за още една пейка — викаше артистът на гребенаря.

— С божия помощ! — отговори Ивич на Спиро, обърна се към кафенето и нареди да отидат при Стево бръснаря за пейка.

Както виждате, тук няма шега. Дойде вече и публиката.

И управителят сам влезе вътре, понеже не се надяваше повече на посетители. Чакаха само да започне представлението. През това време едно дете разнасяше вино в шише и по нареждане на управителя черпеше публиката.

— Хайде, покани господин Спиро!

— Благодаря, наздраве! — отговори Спиро, след като изпи чашата.

— Дай на чичо Гавро една!

— Ама недей, нещо не ми се пие; дойдох така само от любов!

— Благодаря ти, но хайде изпий една, виното е хубаво.

— Е, хайде, навеки и късметлия да е! Да даде бог да стигнете високо! — благославяше Гавро.

— Дай боже! — отговаряше смирено Ивич, щастлив.

— Хайде, почвайте, Васо — извика един чичо на тенекеджийския калфа, който надзърна през вратата на читалището.

Започна и представлението. Момчето продължаваше да черпи с вино, публиката пиеше и се смееше до пукване, особено на Йово, който играеше Пела.

Срето обущарят играеше артиста и за да го представи по-добре пиян, сам се бе напил.

— Как се престори на пиян и наистина като пиян човек!? — чудеше се чичо Гавро.

Като чуха това, останалите артисти на сцената прихнаха да се смеят, особено тези, които надничаха пред открехнатата врата на читалището.

Суфльорът говореше от дупката между дъските, предназначена за тая цел, но артистите и сами го питаха, когато не дочуеха добре.

— Пела се нахвърля към него — каза суфльорът.

— Не се блъскай! — викаше един из стаичката на читалището, защото други искаха да го изместят, за да виждат по-добре.

— Мълчете вие там, човекът не чува! — съветваше ги суфльорът, а Пела кимаше с глава и чакаше суфльорът отново да ѝ подскаже.

— Пела налита върху него! — изговори Йово с меланхоличен, тъжен глас, клатейки глава.

Очите на артиста блеснаха от яд и той важно кимна с глава, докато най-после Пела се сети, писна, колкото ѝ глас държи, и изтича към Срето.

Сред публиката се разнесе гръмогласен смях.

— Виж ти опак Йово! — извика някой.

Представлението продължаваше.

— Пела киха — викаше суфльорът.

— Пела киха — повтаряше Йово.

— Ама кихай, глупако; чуваш ли какво ти се казва! — мърмореше артистът.

— Не кихам аз, ти трябва да кихаш — отговаряше Йово сърдито.

Артистът го ритна крадешком с крак под масата и промърмори:

— Кихай, животно!

— Питай го кой трябва да киха? — бранеше се Йово.

— Пела, Пела — чуваше се суфльорът.

Сега вече Йово се нагласи, вдигна глава и кихна.

Играта продължаваше.

— Готово, да си отиваме — каза чичо Гавро и стана. Артистите прекъснаха играта за миг и погледнаха към тази страна.

— Седни, още малко — задържаше го господин Ивич.

И останалите започнаха да стават, сбогуваха се с управителя и с тези, които оставаха, и подвикваха на артистите:

— Е, лека нощ! Ама се посмяхме!

— Лека нощ! — отговаряха и артистите, да не им се разсърдят.

— Хайде, изпий още една — канеше някои управителят на вратата, за да дойдат и друг път.

И така, малко по малко всички си отидоха още преди да е завършило представлението.

Състояха се още две-три представления, но публиката все повече намаляваше. Който идва веднаж, втори път не дойде, защото всеки смяташе, че това си струва да се види само един път, както и чудовищата, които се показват по панаирите.

Все пак въодушевлението на младите не охладняваше. Те работеха неуморно.

Минете ли край гребенаря Саво, иззад тезгяха току се чуе глас:

— Аз трябва да измия с кръв своята чест!

Това беше неговият калфа Тошо, който учеше ролята си, а чиракът стоеше до вратата и пазеше да не дойде чорбаджията.

Чудите се вие и отминавате по-нататък, а пред тенекеджията пак ви стресне врява:

— Удряй, невернико, в тези слаби гърди!

Още повече се учудвате, когато стигнете до свещарския дюкян, а там се събрал сума народ, гледа и слуша нешо нечувано.

Чорбаджи Цоне ударил плесница на калфата си, а той протестира и се заканва да си отмъсти.

— Затова ли ти плащам, свиня мръсна, да се дереш в дюкяна ми като луд! Ще разпъдиш всичките ми клиенти!

— Ти не смей да ругаеш и да биеш! — казваше калфата.

— Да видиш как Милош бие! Да видиш ти как чорбаджи Цоне бие! — вика чорбаджи Цоне, колкото му глас държи.

Малко по малко разпали се и калфата, наруга чорбаджията, колкото можеше повече, и излезе от дюкяна.

Веднаж пък можехте да чуете как готвачката в кафене „Плуг“ се скара с господарката си.

— Ако вие продължавате така, аз ще ида в театъра! — заканваше се готвачката.

И наистина само да отидеше, щяха да я посрещнат с отворени обятия.

С една дума, целият град се преобрази. Рядко в някоя къща нямаше караници и гюрултии. Чорбаджиите викаха по калфите у чираците, бащите — по децата. Младият и старият свят бяха на военна нога.

Управителят Ивич се беше скарал с жена си и се вдигна един скандал — целият град говореше. Право да си кажем, не и́ беше леко на жената. Откогато се почна тоя театър, тя нямаше мира по цял ден; а по цели нощи, както се оплакваше на съседите, седеше сама като скот. „И скот няма да понесе това“ — говореше тя.

Един път у тях се събраха жени и тя се оплака:

— Хайде ший дрехи, хайде чукай смес, хайде това, хайде онова. А вчера ме караше дори да му правя някакви пера за шапки на войводите. Вярвайте, не мога да си отдъхна. Откакто дойде този театър, не съм оставила иглата.

— И ние ти се чудим как можеш да понасяш такъв тормоз?! — говореха останалите.

— Море, това е нищо, ами вечер — той в театъра, а ти чакай до късна доба, чакай. И като се прибере, ставай, отваряй вратата. Простудих се и ето кашлям постоянно.

— Мъка, боже мой — рече една, — това не е живот!

— Е, защо не му кажеш да се откаже! — предлагаше втора.

— На кого, на него ли?!… Театъра и онзи мръсен артист той обича сто пъти повече от мене! — рече Ивичка сърдито и в очите и́ заблястяха сълзи.

— Е, е, каква стана тя, само бог знае — викаха останалите и клатеха тъжно глава с някакъв израз на съчувствие по лицата.

Ето по тези причини ставаха разправиите между Ивич и съпругата му и една вечер се стигна дотам, че той удари шамар на жена си.

Играеше се бой на Косово. Следобед Ивич седеше в къщи и учеше ролята на Милош Обилич[1]. Разхождаше се от единия до другия край на стаята, спираше се, биеше се по гърдите, изговаряше отделни изречения, и то така гръмко, че се тресяха прозорците. Сърдита като дявол, жена му седеше в един ъгъл, плетеше и гледаше какво става.

— Аз неверник никога не съм бил! — викаше Ивич, вдигнал една ръка нагоре.

— Защо не видиш да купиш дърва, боже мой? — попита го жена му остро.

— Излиза Вук — продължаваше Ивич по-нататък тихо. — Не, не — Милош, излиза пак.

— Какво ти е, за бога, полудя ли? — попита го жена му сърдито.

— Аз ще хвана Вук Бранкович!… — декламираше Ивич по-нататък, без да обръща внимание какво приказва жена му.

Дойде вечерта и той се приготви да излезе. Трябваше да отиде — как можеше косовски бой без Милош!

Жената започна да вика, да ругае и се закани, че няма да му отвори вратата.

— Ще отвориш — викна Ивич и налетя върху нея със смелостта на Обилич.

— Няма да отворя. Влачи се, където искаш, като луд!

— Кой е луд?

— Ти!

— Кой, аз луд? — кресна Ивич с пламъка на Обилич и шамарът изплющя.

Само този, който познава подобни обстоятелства, може да разбере какви лоши последици имаше шамарът за къщата на Ивич.

Главното е да знаете, че жената на Ивич го напусна, отиде при баща си.

След като удари шамара на жена си и отиде да играе Милош, господин управителят Ивич имаше ясното съзнание за всичко, което може да произлезе от тая плесница. Без да знаят какво му е, всички прецениха, че Милош не играе добре.

Когато се върна от представлението в къщи, намери къщата празна. Жената я нямаше.

Ако някой от публиката дойдеше от представлението заедно с него в къщи, би имал какво да види.

— Така ти се пада, глупако! — посрещна го баща му още от вратата.

След това започна да го ругае, а той наведе глава и нито слушаше, нито можеше нещо да мисли. Чувствуваше някаква голяма, преголяма тежест.

— Ето какво направи със заплесиите си, глупако! — ругаеше го бащата.

В този миг Ивич се чувствуваше като в някакъв страшен сън. Презираше и себе си, и театъра, и артиста, и целия свят.

— Ах, Йово, глупак над глупаците! — каза си отчаяно той, когато баща му излезе от стаята, и падна на постелята. Кой знае какви мисли минаваха през главата му, но цялата нощ не спа.

На другия ден в града се говореше само за това събитие. Той знаеше това и му ставаше още по-тежко.

Не излизаше никъде от къщи и изпрати в театъра молба да приемат оставката му, в която казваше, че поради лошо здраве и семейни причини не може да остане по-нататък управител. Интересно е, че и при такива обстоятелства той пишеше в следния стил: „Много съжалявам, че и занапред не мога със своята подготовка да бъде полезен на театъра.“

В театъра настъпи смут. Лазо и Стево говореха, че трябва да се закрие театърът и изтъкваха причината, че нищо не са спечелили. На артиста, на Миливой и на Симо тенекеджйята това не им изнасяше и искаха да продължат работата, защото „всяко начало е трудно“! — казваше артистът, изпълнен с достойнство и самоувереност.

Всъщност всички възлагаха на театъра единствената надежда да им осигури прехрана. Но Лазо и Стево всъщност искаха и лични печалби като от някаква търговия и се сърдеха, че върви бавно. След дълги разисквания решиха театърът да остане, но да привлекат в комитета някои от учителите, свещениците и по-заможните търговци, които да се заемат и закрепят хубавото начинание.

И така се образува славен комитет от петнадесет души. Един млад учител на име Воя произнесе реч и запенен доказваше, че това е прекрасно учреждение и школа за гражданството, че тука ще се разпространява образованието, ще крепнат характерите, ще се освежават душите, защото, казваше той, и без това материализмът е всичко за нашите граждани.

Дякон Тасо, комуто не се чакаше много, предложи да се избере управа и да се определят двама души, които да изработят устав. Той говореше, слушаше какво говорят другите и постоянно поглеждаше часовника да не закъснее за погребение.

„Няма за мен никакъв келепир от тая работа“ — мислеше си председателят на читалището Стево, ядеше леблебии, пиеше гроздова и наблюдаваше дюкяна си да не би някой да дойде за бръснене и подстригване…

Дигна се шум, поведоха се разговори какво и що да се прави. Малко по малко преминаха на съвсем други неща и се разприказваха както обикновено в механа, като че ли забравиха за какво са дошли.

Дяконът си отиде. В дюкяна на Стево влезе клиент и той изскокна.

— Чака те Томчо да видите за дъските! — обади се един чирак на господаря си — търговец, от комитета, и той си тръгна.

Мнозина си отидоха и всеки казваше на тръгване, че е съгласен с всичко, което решат.

И какво друго можеше да се реши, освен да изберат за управител гимназиалния учител господин Воя, за подпредседател друг един учител, за касиер — един търговец, за драматург пак един млад учител и четирма търговци за контролен съвет.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

Сельские очерки (3/4)

(Предыдущая часть)

СЕЛЬСКИЕ ПОХОРОНЫ…

Дядя Михайло Томанич был нашим соседом. Я помню его плохо и, по правде говоря, больше запомнил его чубук, — пестрый черешневой чубук с тончайшим узором. Помню, придет, бывало, он к нам, подсядет к очагу, потягивает кофе и пускает изо рта густые кольца дыма. Я гляжу с замиранием сердца на чубук и готов отдать за него все на свете. О, сколько прекрасных намерений и планов связывал я с этим чубуком, и мне казалось диким, что такая красивая вещь употребляется для столь глупого занятия, как курение.

Однажды, дело было весной, пришел к нам в дом Марко, сын дядюшки Михайлы, растерянный, без шапки; поздоровавшись, он оглядел всех нас, и взгляд его остановился на моем отце:

— Пришел тебе сказать… — вымолвил он и осекся.

— Уж не… — быстро подхватила мать, но тоже замолкла и посмотрела на Марко. По его взгляду я понял, что произошло что-то страшное.

— Помер?! — воскликнул отец и всплеснул руками.

— Ах, бедный дядя Михайло! Помер, значит?

— Утром сегодня, бедняга!—помолчав, сказал Марко, и слезы полились из его глаз. Он смахнул их и уставился на огонь в очаге.

— Не надо так убиваться… Воля божья!.. Все там будем!.. — утешала его мать.

— Больше таких людей и не рождается! — сказал отец.

— Воля божья! — проговорил и Марко.

— Детей в люди вывел и после себя немало оставил, а человек уж старый был… Конечно, жаль, как говорится, и цыпленка, а тем более отца родного, но чему быть, того не миновать!.. Хорошая смерть! — опять заговорила мать.

— Будто заснул, горемычный, ни капельки и не мучился, — сказал Марко.

— Хорошая смерть!.. Бывает ведь, знаешь, не приведи господь… — начал отец.

Марко махнул рукой, вздохнул и проговорил, будто про себя:

— Где-то на чужбине, без своих… Не дай боже!

— Попу сказали? — спросил отец.

— Брат пошел, Миливое.

— Поди-ка, оставил кое-что покойный! Сраму не потерпишь. Есть у тебя, слава богу, на что похоронить. Не придется краснеть перед людьми.

— Есть, слава богу!.. Тхе, что поделаешь!.. Из кожи ведь не вылезешь!.. Не дай-то бог… На все воля божья, — проговорил Марко, выходя.

Отец пошел за ним следом.

Во время разговора я несколько раз чуть было не спросил о трубке, да не посмел — почувствовал, что не к месту будет такой вопрос. Но мысль о трубке меня не оставляла.

Проскользнул и я во двор к дядюшке Михаиле.

Там множество народу. Его сыновья, племянники и другие родственники, все без шапок, угощают теплой ракией и кофе. Собравшиеся их утешают, пьют за упокой души. Снохи и остальные женщины из семьи покойного во весь голос причитают, а соседки, пришедшие на помощь, снуют по двору и дому, что-то переносят, хлопочут около огромного костра во дворе, присматривая за едой, которая варится в больших котлах, и прикладываются к теплой ракии — за упокой души. Рядом с большим еще один костер, поменьше, и над ним висят на вертелах два огромных борова. Прохаживаются какие-то парни, всюду полно людей. Смеются, шутят, подставляют куски хлеба под жарящиеся туши, чтобы накапал жир, и закусывают им ракию.

Но все это не занимало меня, скорее даже раздражало, я упорно думал о чубуке дядюшки Михайла. Боязнь, что его закопают вместе с чубуком, заставляла меня трепетать. Только бы узнать, кто сейчас распоряжается чубуком?!

Но, несмотря на все мои усилия, я ничего не мог разведать о нем.

Ложась вечером спать, я думал о чубуке и с этой мыслью уснул, а на следующий день предпринял уже более серьезные шаги. Подглядывая, как и накануне, через щель в заборе во двор дядюшки Михайла, я, на мое счастье, заметил там своего сверстника Мику, внука покойного, и решил ему довериться. Я окликнул его из-за забора, и он тотчас подбежал ко мне. Мы уговорились поиграть в нашем саду.

— А во что будем играть? — спросил он.

— В торговца. Ты будешь продавать свиней, а я покупать…

— Ладно!

Мика сел на край большого корыта, из которого пьют свиньи, устроился поудобней, как это делал дядюшка Михайло, когда продавал свиней, откашлялся и ждал, когда я начну.

— Э, подожди, сейчас я принесу отцовскую сумку, с которой он ходит на охоту! — сказал я, воодушевленный новой прекрасной идеей.

— А мне что взять? — заволновался Мика. — Лучше я возьму сумку, а ты продавай свиней.

Меня вдруг осенило.

— А ты возьми дедушкин чубук и как будто кури.

Решено. Он побежал в одну сторону, я в другую.

Я возвратился с сумкой, жду, сгорая от нетерпения. Мики нет. Недолго думая, я бросился к ним во двор. Меня одурманил запах ладана и каких-то курений. Тишина, все собрались вокруг гроба. Священник с епитрахилью на груди читает над покойником, ему вторит хор учеников во главе с учителем. Я протолкался вперед. Лицо дядюшки Михайла словно восковое, на голове — красная феска, руки, тоже будто из воска, сложены на груди. Меня страх пробрал.

— А ну, беги отсюда! — сказал кто-то, подталкивая меня. Я выскочил во двор, но меня выпроводили и оттуда, и я убежал в свой сад.

Там, к великому удивлению, я увидел Мику с чубуком в руках. Снова начали гадать, кому чем играть.

Святый боже, святый крепкий, святый бессмертный, помилуй нас…

слышалось печальное погребальное пение со двора дядюшки Михайла.

—  О-оо-й!— о-оо-й! — слышались душераздирающие причитания женщин.

Оробевший Мика расплакался, я тоже перетрусил.

Причитания и пение слышались все слабее и слабее, погребальное шествие удалялось.

Еще слабо доносился грустный напев «Святый боже» когда мы с Микой договорились разрезать чубук и сделать из него стрелялки; на соседнем дворе все громче раздавался хохот и визг пьяной прислуги.

(Далее)