Токму во моментот кога седнав да го пишувам овој расказ, ми се појави пред очи сликата на мојата покојна стрина. Кутрата, иста онаква какова што си беше за време на животот. На неа жолтеникаво палто од калмук, кое не ѝ е баш по мера, небаре е скроено за некој друг, кусичко здолниште од истиот калмук и син скутник, пак со жолти цвеќиња; на нозете влечки со топуци, се разбира, со жолт вез, а цела рака подоги отколку што треба. Забрадена со шамија од затвореножолта боја. Лицето ѝ е тажно, полно со брчки, жолто, очите речиси со истата боја како и лицето, погледот изразува некаква вечна очајна грижа; усните тенки, малку модрикави, секогаш гогови за плачење, иако покојната никогаш не ја видов да плаче. Меѓутоа, непрестајно воздивнуваше, офкаше и мрмореше некакво претчувство, се плашеше за сè и сешто. Подгрбавена малку во плеќите, со тесни гради, слаби и воспалени; ќе си ги ставеше рацете под појасот, па разодуваше насекаде низ куќата и дворот, внимавајќи на секоја ситница, а во сè гледаше некакво зло. Дури и кога ќе наидеше на некој најобичен камен во дворот, па и тука предвидуваше опасност.

— Хууу!… Ќе се препне детето, па ќе ја удри главата на овој камен, па ќе си ја скрши! — ќе промрмори со очај на лицето, па ќе го земе каменот и ќе го изнесе од дворот.

Кога ќе седнеме да ручаме, таа туку ќе ми рече:

— Полека јади, можеш да голтнеш некоја коска, па да ти ги скине цревата!

Кога ќе тргне некој од дома на коњ, а таа го испраќа и фучи со рацете под појас:

— Хууу! Внимавај добро! Ѓавол е коњот, само да се исплаши од нешто и ќе рипне, додека да трепнеш скрши глава од ледината!

Ако се оди со кола, таа ќе предвиди стотина опасности, и сето тоа го набројува, мрморејќи си за своја сметка, налутена, во страв и грижа: „Хууу, ќе мрдне коњот настрана, па отиде колата во ендекот!… Не сакаат да внимаваат, но така некаде ќе ги превртат очите во некој ендек“. Кога ќе земе детето дрвце в рака, таа, греншицата, ќе промрмори: „Ќе падне со дрвото, па како што е тоа шилесто, ќе си ги истера очите“. Кога ќе излезе некој од дома на капење, таа цел час пред тргнувањето мрмори по ќошињата: „Поткопала некаде водата, па дури да се слизнеш, отиде во бездната, па после ќе биде олеле мајко, но доцна!… Хууу!… Водата е полоша од огнот. Ќе те свлечка длабочината, па ќе те удави за час“. Се сеќавам, толкупати, уште како дете, како што стоев пред куќи, туку наеднаш стрина ми ќе хукнеше и ќе го почнеше своето злокобно мрморење со рацете под појасот: „Хууу!… Ете каде стои, а ќе падне озгора некоја ќерамида, право по глава, па ќе го убие на место!“ Ќе ме пратеше во нашата селска бакалница, која беше веднаш пред куќата, да ѝ купам нешто за пет пари, сол или пипер, па ќе ми дадеше мудри и претпазливи совети за по пат: „Внимавај по скаливе, и кога одиш немој да зјапаш, туку гледај пред нозе. Ќе се препнеш, некако, та можеш да паднеш и да останеш на место мртов!… Кај овој Турчин (така го викаше бакалот, кој инаку, беше, многу добар човек, туку само затоа што ги бркаше нашите свињи со стап од совојата авлија кога му ја ринкаа бавчата) внимавај, немој да ти даде нешто да јадеш. Ќе ти стави некаков отров, па туку ќе се испрчалиш како мисирче“. Што ѝ да прави човек, или ништо да не прави, во сè мојата добра, покојна стрина мора да најде некоја опасност. Ако спиеш — ху! Ако пиеш вода — хууу!… Ако седиш — хууу, ако одиш, пак тоа несреќно и злокобно — хууу!…

Една недела тргна стрико ми за в црква.

— Хууу! — направи стрина ми со рацете под појас.

— Што ти е? — ја праша стрико ми.

— Хууууу! — беше нејзиниот одговор.

— Па црквата не е војна, па ти да ми фучиш и да ме гледаш небаре ме испраќаш на бесилка, а не во божји храм!

Стрина ми нешто си мрмори, со рацете под појасот, го гледа стрико ми со поглед полн со злокобно претчувство, речиси очајно, па наместо одговор воздивнува горко и длабоко.

— Што ти е, будала жена ли си ти?

— Може некој ајдутин да излезе од шумата, па туку, само крц со ножот! — велеше стрина ми, напинајќи се со сета сила кога зборуваше, а сепак со шепотење. Чудно така секогаш зборуваше таа. Бог да ја прости!

— Каков ајдутин на сред бел ден кога кај нас немало ајдуци ни ноќе, откако јас знам за себеси?!

— Не е секој ден Велигден… Ќе те фатат, ќе те свлечкаат в шума, па ќе те одерат како јарец… Хууууу!

Стрико ми, сиромав, баш се сеќавам како вчера да беше, се прекрсти со левата рака, па излезе налутен, а стрина ми си ги стави рацете под појас, гледаше по него очајно, со поглед полн со лоши претчувства, и туку зашушка на свој начин:

— Заколат како јагне!… Хууууу!

Да, таква беше мојата покојна, добра и умна стрина. Сега, кога го пишувам ова како да ја гледам пред очиве и како да го слушам она нејзино злокобно мрморење.

Да беше жива, кутрата, таа на секој начин, со искрено очајување ќе најдеше илјадници опасности во овој мој расказ: во секоја реченица, во секој збор, во секоја буква. Просто небаре ја слушам како ми претчувствува зло и си мрмори за себе со својот карактеристичен глас:

— Хууууу!… Ќе дотрча жандармот, па за час ќе те затвори!

— Хууууу! — за час в затвор — што би рекла мојата покојна стрина. Да се сеќава човек на своите покојни, мили и драги, тоа е убава работа, и јас навистина заслужувам пофалба во тој поглед, но на крајот на краиштата, што рекол некој, каква врска има мојата покојна стрина со овој расказ?

Ако сакаме искрено да зборуваме, и јас се чудам: по ѓаволите, каква врска може да има мојата стрина со сета оваа работа? Колку што имаат врска Народното собрание и Сенатот. Но, ете така, тоа што се мора се мора, кој те прашува пак што има врска и смисла. Барем кај нас, му благодариме на бога, ако никаде на друго место, владее тој умен обичај сè да се работи наопаку, како што не треба, без смисла и ум, па кај би можел тогаш јас дури и да помислам дека во оваа земја, каде што е сè без смисла, единствено овој мој расказ има, божем, некаква смисла. Тхе, кога ни е таква прекрасна судбината, тогаш — нека оди како што оди.

— Хууууу! — што би рекла стрина ми.

—

Но кога ќе размисли човек подобро (то ест ако воопшто има луѓе што се занимаваат и со тој опасен спорт), на мојата покојна стрина мора да ѝ даде подлабоко значење.

Замислете само, каква улавштина ми се увртела во главата.

Во многу нешта целата оваа „мила и напатена земја“ ми личи на мојата покојна стрина.

Во детството, пред да тргнам в училиште, ме воспитуваше сиротата стрина, и тоа, се разбира, како умна жена, без тепање, а потоа јас одев на училиште, каде што, од основното училиште, па до највисокото, програмите беа толку прекрасни што јас и ден денес верувам дека стрина ми била, кутрата, во Просветниот совет и имала најсилно влијание. Значи, училиштето ми го продолжи воспитанието исто онака како и стрина ми, само малку посовршено, со ќотек.

Училиштето, морам да признаам, ми беше многу полошо и потешко од стрина ми. Веднаш, уште со букварот, почнаа поуките како треба да се однесуваме:

„Доброто дете си оди од училиште право дома, мирно, нога пред нога, гледа пред себе, а не се џари лево и десно. Кога ќе дојде дома, ќе си ги остави внимателно книгите, ќе им бакне рака на постарите, па ќе седне на своето место“.

„Кога тргнува од дома за в училиште, пак исто така: си оди мирно, нога пред нога, гледа пред себе, и, штом ќе дојде в училиште, ќе си ги остави книгите и седнува мирно на своето место, а рачињата ќе си ги испружи на клупата.“

Гледате учениче: мирно, слабичко, со десната рака си ги држи книгите, а левата си ја стиснало на бутот; лицето му е смирено, главата му е наведната накај земјата (полно клавче знаење), со толкаво внимание гледа пред себе, што лиценцето веќе му добива смешен израз; оди, то ест — мрднува со ножињата по еден сантиметар, не се џари ни лево ни десно, иако покрај него врви народ од сите страни. Никаков предмет не смее, ниту може, да го привлече неговото внимание. Така одат и другите деца; полна улица ги има, но тие едно со друго не се гледаат. Влегуваат така, всушност долазуваат нечујно в училиште, седнуваат секое на своето место, ги испружуваат рачињата и седат така мирно и со таков израз на лицето, небаре некој фотограф ги наместил за сликање. Тука го голтаат секој збор на учителот, и пак на ист начин ќе излезат од училиштето. Ете, такви ќе изгледавме ние, да бевме сосема добри деца. На стрина ми таа ука многу ѝ се допаѓаше, но ние не можевме да се управуваме само по неа. Секој од нас грешеше, кој помалку, кој повеќе, и поради тоа, учителот, кој всушност беше добар човек, казнуваше кого повеќе, кого помалку.

— Молам, господине, овој трчаше по патот!

— Да клечи! — ќе пресудеше учителот.

— Молам, господине, овој гледаше низ прозорецот!

— Да клечи!

— Молам, господине, овој разговараше!

Плас, шлаканицата.

— Молам, господине, овој скокаше!

— Без ручек!

— Молам, господине, овој пееше!

Пак шлаканицата.

— Молам, господине, овој играше со топка!

— Да стои!

Нашиот стар, добар учител, не само што беше толку внимателен, та со бодро око гледаше да предупреди за секој несреќен случај што можеше да се случи, поради нашето невнимание, ами по неговите усни шлаканици, доаѓаше веднаш и писмената, умна лектира за младите. Тука беше секогаш: некакво „Стракче“ — го набрал тој и тој, па „Китка цвеќе“ — им го набрал на милите деца тој и тој. Сè убави наслови и убава поучна содржина:

„Си било едно немирно дете, па се качило на дрво и од дрвото се слизнало, паднало, и си ја скршило ногата, и така сиот век останало сакато, без нога.“

„Си било едно лошо дете, не слушало совети, туку трчало по улица, па многу се испотило, го фатило студен ветер, та настинало и паднало в постела од тешка болест. Неговата кутра мајка многу ноќи бдеела над него и плачела. По долго боледување детето умрело и ги ожалостило своите родители. Така не прават добрите деца.“

„Едно, пак, палаво дете шетало по улицата, па го фатила некоја ѕверка и сето го растргнала.“

По секоја прочитана поучна приказничка учителот ќе ни ја објаснеше и ќе ни ја протолкуваше поуката.

— Што читавме сега? — ќе праша тој.

— Ние сега читавме како си било некое лошо дете, па шетало само по улица, а се појавила некаква ѕверка и детето го растргнала.

— На што нè учи оваа приказна?

— Таа приказна нè учи дека не треба да се шета.

— Така е.

— А какво е детето што шетало?

— Тоа е лошо и погано дете.

— А што прават добрите деца?

— Добрите деца не шетаат, па нив ги сакаат и родителите и учителот.

— Многу добро!

„Си било, пак, едно дете, па си седело во собата крај прозорецот, но некое друго дете гаѓало еден гулаб со камен од својата праќа, и не го погодило. Гулабот одлетал весело, а каменот удрил во прозорецот, го скршил и го погодил другото дете во окото, така што окото му истекло и останало засекогаш без око!“

— Какво е детето што седело во собата близу до прозорецот?

— Тоа е лошо и погано дете!

— Што нè учи приказната?

— Приказната нè учи дека не треба да седиме, зашто тоа го прават само лошите и немирни деца.

— А што прават добрите деца?

— Добрите деца не седат во соба каде што има прозорци!

Така, секоја приказничка убаво ќе се објасни и од неа ќе се извлече корисна поука како треба да се однесуваат добрите и послушните деца.

Добрите деца не одат, не трчаат, не разговараат, не се качуваат на дрво, не јадат овошје, не пијат студена вода, не излегуваат в шума, не се капат, и — кој ќе го набројува сето тоа. Накусо речено, бевме преплавени од таквите мудри и корисни поуки, та сите се натпреварувавме кој ќе биде понеподвижен. Горе-долу, сите бевме добри и послушни деца и га слушавме и ги паметевме советите на своите постари.

(Нареден дел)

Господи, што сè не ми дојде на сон! Без сомнение и другите луѓе сануваат глупави и луди сонови, но веројатно не ги пишуваат, а јас однекаде ја имам таа маана, па штом ќе сонувам некаков чуден сон, веднаш перото в рака, па пишувам, за да им овозможам и на другите да се чудат.

Вечерта заспав со мирен и длабок сон, и сонот ме пренесе во она време од пред сто години, само што тоа време не е онакво какво што и јас и сите ние го знаеме од историјата, туку сосема поинакво. Единствено што во мојот сон беше еднакво со тогашното време, тоа е што Србија како да не беше ослободена, и со неа како да владееја Турците. Се чувствував како да не сонувам, туку сето тоа како да е на јаве. Турците владеат со Србија, имаат, божем, министерства, надлештва, уредување, чиновници, сè, сè, како ние денес. Белград, ист камо и денес: истите улици, истите куќи, сè исто, само што на многу дуќани и на државните згради има турски натписи, а по улиците полно Турци, и ние Србите, истите овие кои сме денес, се среќаваме со нив и се поздравуваме.

— Сервус, Јусуфе!

— Сервус!

Тоа е поздрав со нивната раја, најниската класа, а кога ќе помине накој од подобрите, или дури од власта, тогаш се клекнува на колена, се симиња капата, и се наведнува погледот кон земјата. Што е најчудно, има и Срби во турската полиција. Господ да ни е на помош но во сонот тоа воопшто не ми беше чудно.

Министрите и великодостојниците минуваат по улиците во чалми, со долги чибуци, со лесен ôд, намуртени. Сите им праваат метании и се клањаат пред нив, а тие овој-оној би го удостоиле соблагонаклоност тек-тук и со внимание би го чукнале по глава со чибукот, и би му дозоволиле сесрдно понижувачки да им се заблагодари на таа почест.

Ние сме истите овие, денешниве, само што како да не сме слободни граѓани како денес, туку раја што трепери и за сопствената глава, и за семејството, и за својот имот.

Турците воопшто не нè штедат. Некои од нас затвораат, некои ги оковуваат ово тешки окови, некои ги прогонуваат, некои ги бркаат од државната служба, и какви сè зулуми не измислуваат за нас, верната послушна раја.

Исто така и од внатрешноста на Србија непрестајно стигнуваат црни гласови како некого од народот насилно го лишиле од имотот, некому поради данокот му ја продале и куќата и покуќнината, па уште му врзале педесет стапа, некого убиле, некого набиле на кол, некото прогониле од родното место. Кнезовите ги врзуваат и ги апсат само ако кренат глас против насилството, па земаат други, кои ѝ одговараат на турската свирепа власт; во светите храмови ги воведуваат своите пандури, па со камшици ги тепаат свештениците што не го помагаат турското злосторство.

— До кога ќе ги трпиме овие насилства и зулуми? — ме праша, како на улица, еднаш, еден мој добар познајник, кого Турците дури пред два-три дена го пуштиле од затвор. Тоа е (таков, го познавав во сонот) сиромав, храбар и горд човек, но поради своето однесување кон Турците многу патеше и страдаше, та мнозина Срби го избегнуваа, за да не ја навлечат врз себе омразата на Турците поради дружењето со него.

— Тхе што да прави човекот?! — процедив низ заби и се обѕрнав на сите страни за да видам некој да не го слуша нашиот разговор.

— Како: што да прави човекот?! — ме праша тој мене и ме погледа остро в очи.

— Така, што може да прави?

— Да се тепаме! — рече тој.

Небаре некој ми ги пресече нозете, та се занишав и од страв одвај промрморев:

— Со кого!?

— Со Турците, а со кој друт? — пак рече оној остро.

Ми заиграа разнобојни ѕвезди пред очи, и, од некапов страв, несвесно се повратив назад.

— Но, но… а… но… — почнав да пелтечам.

— Што но, нема тука но, треба да се тепаме, и квит! — викна мојот познајник налутено, па ме остави и си отиде.

Долго стоев на тоа место, како скаменет од чудо. Не можев да си дојдам на себе. Во тој момент наиде еден од моите добри пријатели. Се поздрави и го зачуди мојата загриженост, збунетост.

— Што ти е? — ме праша.

Му го раскажав разговорот со првиот познајник. Тој се насмеа гласно и ме удри оо раката по рамото.

— Ха, ха, ха, ха!… Па зар ти не го знаеш него?… Ха, ха, ха, ха!… Зар не паметиш дека тој секогаш беше таков, на три ќоша!… Што вели: да се тепаме!… Ха, ха, ха, ха! Убаво, богами! Ни помалку, ни повеќе, туку вие двајца му објавивте војна на турското царство!… Ха, ха, ха!… Боже мој, луд човек! — ми рече пријателот, а му потекоа солзи од слаткото смеење.

— Чуден човек! — реков.

— Лудак, не е чуден. Тој сака да ја исправи кривата Дрина и да се бие со Турците! Тој е лудак! Каква полза од тоа! Апсен, оковуван, тепан, тоа му е сиот ќар; а што си го запусти и семејството и себеси, тоа да не го сметаме. Има уште такви занесенковци; нека се теши што сè уште има кој да му прави друштво! — забележа мојот пријател, па потоа пак се насмеа: — Ха, ха, ха, ха!… Војна на султанот па тоа ти е! — го изговори ова, па пак удри да се смее.

И мене ми дојде целата работа смешна, та почнавме двајцата да се смееме.

—

Сонот е чуден, зашто ништо не е точно определено во него; и, што е најубаво, сето тоа на човек му изгледа природно, реално. Тапса беше и со мене во овој сон.

Како да бев во Белград, а во исто време и на некои планини, по ридишта, со луѓе од народот, а во една мрачна голема шума, осамен, скриен, убаво, наместен елегантен хотел.

Мојот немирен и воинствен познајник, како да не беше нè поканил нас, триесетмината видни луѓе од сите краишта, да се договориме што да се прави од турските зулуми. Од ден на ден, од час во час, Турците почнаа да праваат сè поголеми и поголеми зла, така што моравме сериозно да се загрижиме и да размислиме: што да се прави во таа општа народна невола?

Во една голема просторија на хотелот, бевме собрани ние десетина души, и разговаравме за обични, секојдневни работи, чекајќи ги другите.

Јас, како да бев професор во некое училиште, раскажував како на идниот час ќе предавам за Торичелиевите цевки; еден трговец кажуваше како Турците му биле многу подобри муштерии во дуќанот од Србите; еден, пак, не знам што беше, раскажуваше како вчера удрил една мачка, па си го оштетил прекрасниот бастун; но, рече, дека ќе го поправи. Еден селанец ни кажа како маторицата му ги јадела пилињата, па се чудел човекот што да прави со неа, а маторицата била добра, од позната раса.

И така ние си разговаравме, а доаѓаа еден по еден оние повидните кои беа поканети на овој важен таен договор.

Дојдоа уште десетина души, па по мала пауза, почнаа да стигнуваат визиткарти со следниве содржини: „Не можам да дојдам поради важна работа. Се согласувам со сè што ќе решите…“ „Службено сум опречен; согласен сум со она што ќе го решите…“ „Морам да одам кај шивачот, на проба за костимот; извинете ми за денес…“ „Жалам, но не можам да дојдам, морам да одам на станица да ја пречекам тетка ми. Ми јави дека денес доаѓа со воз“ — и, така, сè важни причини, што беа ги спречиле и другите повидни луѓе да дојдат на овој состанок.

Кога веќе немаше кој да се чека, стана свикувачот и со треперлив глас почна:

— Не дојдоа сите. Не сакале, или не смееле, сèедно е. И ние, дваесетминава, во дваесет краишта на нашава земја можеме многу да направиме. Зулумот и турското насилство ја надминаа секоја мера. Натаму ова не смее, а и не може да се толерира. На ниеден од нас не му е сигурна главата на раменици, а камоли имотот. Па зар молкома и со скрстени раце и со наведнати глави да чекаме кога ќе ни дојде редот и нам главата да ни се стркала по падината, или ќе ја презреме честа на нашите семејства, па ќе ги пуштиме Турците, заради својот живот и корка леб, да ни ги бесчестат ќерките и жените, да ни ги уриваат црквите, да нè камшикуваат по патиштата; или, можеби, уште ќе им ласкаме на тие нелуѓе и ќе ги фалиме нивните зулуми, за да можеме удобно да живееме? А зошто ни е тој живот кога не може да биде чесен? Зошто ни се свилата и златото кога ќе ја загубиме и верата, и народноста, и честа, и образот? Не, браќа, ова веќе не се трпи! Натаму не може вака!

— Не може вака!… Ветришта. Лесно е да се рече: не може вака, но кој те слуша. Што можеш да направиш? Зборуваш небаре си рускиот цар, на само ќе им викнеш на Турците: „Натаму те може вака“, а тие сите ќе клекнат на коленици пред тебе. Те прашувам јас тебе: што ќе направиме ти и јас и сите ние? — го прекина еден од нас, кој се одликуваше со мудрост и претпазливост.

— Многу можеме ние и ако побараме да биде подобро, подобро и ќе биде. Нашата желба може за миг да стане заповед.

Неколцина од видните ги кренаа рамениците и со изразот на лицата, загледувајќи се, небаре се прашуваа и си одговараа еден на друг вчудовидени: „Што му е на човеков?“ … „Господ свет знае!“ Пак разменија погледи, и сега изразот на нивните лица говореше: „Човеков споулавел!“

Еден пак седејќи спроти нето налактен на масата со полуотворени очи, го гледаше, поправо го меркаше, некако тажно, не збојрувајќи ништо, долго, па дури потоа ги отвори очите малку повеќе и го погледа попреку, некако презриво, со омаловажување, и процеди низ забите тромо и развлечено:

— Тхе…! — потоа ја сврти главата настрана па почеа да тропка со прстите по масата и со некаква здодевност.

— Разговараме! — рече ироноично еден од ќошето.

Оној кој најмногу се одликуваше со мудрост и со претпазливост, стана пред нашиот избувлив другар, ги окрсти рацете на градите, го измерија од главата до петиците, па почна како човек со големо искуство, кој зборува со неразбран младич:

— Добро те молам, зошто дојдовме овде, и што сакаш ти?

— Дојдовме да се посоветуваме како еднаш ќе ѝ ставиме крај на оваа тиранија, на ова турско насилство. Овдека сме одбрани највидните од целава земја, па заедно да побараме лек! — му одговори свикувачот со одмерен глас, полн со верба во доброто.

— Добро, тоа и ние го сакаме.

— Па кога го сакаме, што чекаме тогаш? Си ги чуваме главите, а и нив ќе ги загубиме, но кога ќе го загубиме и образот и достоинството! — пламна првиот и тресна силно со тупаница по масата, од што многумина се потргнаа малку подалеку.

— Роб и така и така, гроб никако! — дофрли некој.

— Вие другари оставете нè првин ние да поразговараме — ни рече претпазливиот, а потоа пак се сврти налутено со зборовите: — Добро, те молам, кажи ми ти мене што милиш дека треба да направиме? — запраша студено, со многу такт.

— Да се буниме против Турците. Да ги кренеме луѓето секој во својот крај, па и ние нив да ги убиваме, оти тие нас нè убиваат и убиваат. Друг лек нема, ниту може да има!

Едни се насмеаја на овие лути, огнени зборови како на некаква детинска работа; едни плашливо се обѕрнаа околу себе, а некои направија пакосни, зајадливи шеги за сметка на овој несериозен говор.

— Добро, велиш да се буниме? — праша претпазливиот.

— Да се буниме! — одговори тој решително, а во очите му светна искра.

— Со кого? Ајде, кажи со кого?!

— Јас, ти, овој, оној, ние, сите ние, народот!

— Што зборуваш штогоде?… Каде ти е народот, со кого си се договорил?

— Со тебе, со овие луѓе овде.

— Па што сме ние?

— Како што сме?

— Така, те прашам!

— Луѓе.

— Да, луѓе сме, тоа го гледам, туку колкумина оме овдека?

— Дваесетина.

— Тоа кажи ми го. Дваесетина, се разбира, а тоа не е ништо!… Ха, ха, ха!… Дваесетина!

— Тоа е многу, — викна избувливиот — оти ние дваесетмина ќе ги кутнеме дваесеттемина Турци во дваесет разни краишта, а секој од нас има барем по тројца добри и верни другари, а секој од нив истото тоа може да го направи. Нека се почне, па потоа ќе ни пријдат уште незадоволници и одмаздници на кои животот без тоа им се смачил. Нека се направи лом и клање, па што ќе даде господ: самите настани, кога ќе почнат да се развиваат, ќе го покажат вистинскиот пат по кој треба да се тргне.

Многумина презриво се насмеаја, а претпазливите го гледаа под око, нишајќи со главите како да го сожалуваат поради таквата непромисленост па рекоа:

— Туку, така, ќе скокнеме ние дваесетина, ќе убиеме дваесетина Турци, а оние другите ќе се исплашат, па некои ќе избегаат во Азија, некои ќе испоскокаат во вода.

— Сите вие сте кукавици! — викна избувливиот, и тресна по масата.

— Добро, те молам, еве, се согласувам со твојот план, да се согласиме и сите овде. Добро, тука сме дааесетмина и во најдобар случај секој од нас нека собере уште по десетмина другари, тоа е двесте, па да претпоставиме да се случи — ама добро, може и тоа да биде — секој да убие по двајца Турци во секое место; па на тие двесте нека им се придружат уште толку, на пример; па Турците нека стојат уште толку да ги испотепаме како муви, — па што ќе направиме со тоа?

— Многу.

— Многу, ама лошо за нас. Ќе ги налутиме Турците и султанот, па тогаш гледај каде ќе одиш. Тогаш ќе видам, драги мој, колку ти е мудар предлогот.

— А народот нема да се придружи штом ќе ја види започнатата борба? И ние нема да им легнеме на патот да нè газат Турците, туку ќе се биеме од заседа.

— Народот, народот! … Зборуваш како дете. Не оди тоа така, брате мој! Да се биеш! Убаво, ајде сите да се биеме! А жените и децата да ги обесиме на клинци? Или да ги оставиме Турците да ги печат? Ете, ти имаш деца, па така и друг и трет. Утре ќе загинеш, а семејството?!

— Нема сите да загинат. На тоа не сакам да мислам. Што ќе даде господ!

— Па за што да мислиш?

— Да се бијам, па што сака нека биде!

— Пак зборуваш како дете. Да се биеш, да се биеш, а не мислиш на последиците. Ете, и тоа да ти попуштам; ајде семејствата никој нека не ги чепка, и уште во најдобар случај Турците да спијат еден месец, па ние да собереме и дваесет илјади борци, па со што ќе војуваш потоа?… Камо ти оружје, камо ти барут, куршуми, храна за војниците? Немаме ниту грош, отепани сиромаси, раја. Ниту леб, ни со леб ниту оружје, ни муниција — па да се биеме!

— Ќе се најде кога луѓето ќе се ангажираат! — вели одушевениот.

— Ќе се најде. Убаво, ете, и тоа да си го претпоставиме, иако е неможно. Значи, имаш дваесет илјади војници со добро оружје, имаш топови и добри топџии, имаш храна, муниција, сè. Па што?… Пак ништо. Ќе налета царската војска, па ќе нè прегази за еден ден, и што сме направиле? Зло!… Толку луѓе ќе бидат обесени и набиени на колци, толку семејства ставени под меч, а и тие што ќе останат ќе трпат полоши маки отколку сега. Така ти е тоа; а и инаку од сето тоа нема ништо; туку да се спуштиме ние неколкумина, па или да убиеме некого, или да не убиваме, а Турците ќе нè убијат сите нас, и ќе нè истребат до деветтото колено.

— Па нека загинеме; и вака животот не ни чини!

— Не си ти сам. Ти имаш свое семејство, не припаѓаш ти само на себеси, туку мораш да водиш сметка и за семејството.

— Се разбира: зошто да гинеш лудо, без сигурен успех? Па уште не само да гинеш, туку и да го убиеш своето семејство, за кое мораме да се грижиме! — рече еден.

— Па за тоа не треба ниту да зборуваме! — се јави друг.

— Јас да сум сâм, па да гинам — еднаш ќе се умре; но имам самохрана мајка! — рече трет.

— Море ти мајка, а јас покрај мајка имам и жена и пет деца! — вели четврти.

— Јас имам сестра за која се грижим! — рече петти, — не ми е за мене, туку со таа своја лудост би ја убил и неа.

— Јас имам државна служба, и од тоа ги хранам и старите родители и семејството! Не треба да ме убијат туку само да ми ја одземат таа корка леб што чесно ја заработувам, па убиен сум и јас и моето семејство. А, да се праша човек, зошто е сето тоа? За лудост! Каде се чуло дваесет луќе да почнат војна со гола раја против една царски уредена и силна војска. Подрбро би ми било да го земам револверот, па да се убијам; и тоа е попаметно; барем тогаш не би ми го чепкале семејството! — докажуваше шести.

— И јас, исто така, имам голема причина, поради државната служба.

Еден, пак, рече:

— Јас, навистина, јас сум сам, но и јас, како човек, имам свои лични обврски, кои ми пречат. Својата глава не ја жалам, но за мудра работа, а не лудо да се гине и со тоа да му се нанесе штета на општото дело. На тоа треба да ое работи, во осмислено, трезвено.

— Така е! — одобривме.

— Ве молам, за тоа, нема ни збор, барем во вакови случаи, кога земјиштето не е приготвено. Тоа би значело да подигнуваш покрив, а да немаш куќа. Нема ни еден од нас кому не му е на срце доброто на оваа земја, па токму затоа треба да се работи со план, со организација, постепено, темелно! Тоа е тивка вода, но брегот го рони. Туку, браќа, да го оставиме на страна тоа што е невозможно, па да видиме што може да се стори во овие мачни денови; за сè да се договориме и добро да размислиме за сè — почна да објаснува оној мудриот и претпазливиот.

— Така е! — ги одобривме од сè срце добрите причини на стивнатиот, сериозен човек, полн со искуство и со дипломатски тон.

— Да се крене востание, тоа е голема и крупна работа, но треба да се имаат на ум и да можат да се предвидат сите последици за нашиот народ, без разлика дали се добри или лоши, па точно да се определи: има ли смисла да се фрлат толку жртви, или е подобро и попаметно да се одложи тоа за подобар момент. Па и тоа да се размисли, тогаш кота востанието е приготвувано со десетици години. А сега нека види нашиот почитуван другар што сè треба тука, ако ние мислиме паметно да почнеме:

1. Треба да се формира посебен одбор, и во секое место пододбори, кои треба да го подготвуваат и, всушност, да го подготвуваат народот за востание.
2. Треба тајно да се собираат пари од народот за да се формира фонд за набавка на оружје и за сите воени потреби; а тоа би била најмалку сума од десетина милиони динари.
3. Исто така треба, да се формира за вдовици фонд и за издржување на немоќните деца чии родители ќе загинат во војната. Тој фонд треба да е некаде настрана и во сигурна банка, а мора да изнесува најмалку сто милиони, за да можат вашите пребегани семејства да живеат пристојно во туѓина.
4. Да се формираат инвалидски и болнички фонд; и тука треба огромна сума. Некој ќе загуби рака, нога, па да не мора да проси, туку да има од каде да се лекува и пристојно да живее.
5. Да се обезбеди пензија за борците, зашто секој борец за пет години може да се прати во пензија: борец во пензија. Не е ни право исцрпен, уморен од воените напори, да умре во беда и сиромаштија туку да оди човекот некаде во туѓина па барем до смртта пријатноо да си поживее.
6. Треба да се приготват барем две-три силни соседни држави, кои би ни помогнале во случај да не ни успее потфатот.
7. Кога ќе се подготват за прво време добро вооружени и извежбани барем шеесет илјади борци, тогаш во тајност треба да се издаде еден родољубив весник, луѓето добро да се известат.

— Така е — се олушна гласот на мнозинството.

— Е, господа, извинете ме — рече еден трговец — имам работа во дуќанот. Што ќе решите, ќе се согласам.

— Мене стрина ми ми патува со лаѓа, па морам да ја испратам! — реков и го извадив часовникот, та го погледав времето.

— Јас морам жената да ја изведам на прошетка. Извинете ме, а се согласуовам со тоа што ќе го решите! — рече еден чиновник и погледна во часовникот.

— Престанете луѓе. Немојте да си одите додека не утврдиме што ќе правиме со весникот! — се слушна нечиј глас.

— Тоа е лесно. Главно е сите да сме сложни дека кога ќе се направат сите подготовки, кои мудро и со такт ги наброи почитуваниот говорник, треба да се издаде родољубив весник! — реков.

— Така е, така е! — се слушна од сите страни.

— Тогаш да избереме тројца, за сето ова добро да размислат, па и да напишат детална програма за весникот, кој би требало да се вика Борба!

— Крвава Борба! — предложи некој.

— Крвава Борба! — се одѕваа громки гласови од сите страни.

— Значи, тројцата што ќе ги избереме, на идната седница ќе треба да ни поднесат детален план и за правецот на весникот, кој ќе се издаде штом ќе се направат сите оние претпазливи подготовки! — реков — и во тој миг се тргнав и се разбудив.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

(Претходен дел)

Работата, се разбира, натаму одеше по својот правилен тек. Откако полицијата изврши увиди на самото место, откако детално ги иследи вините, сите акти ги спроведе во понатамошна работа.

Судот ги определи претресите, ги повика сведоците, вршеше соочувања. Државниот обвинител, се разбира, бараше Марко да се осуди на смрт; адвокатот на Марко пак, пламено докажуваше дека Марко е невин, и бара да се пушти на слобода. Марко го изведуваат на судење, го сослушуваат, го враќаат пак назад во затворот. И тој некако се збрка, се чуди што сè прават со него. Најтешко му беше што мораше да пие вода, а тој не беше навикнат на неа. Сè лесно би издржал тој, јунак е, но чувствуваше дека водата многу му штети. Почна да се суши и да венее. Не е оној Марко, не дај боже! Сега човекот стана некоја сува тревка, висат алиштата на него, небаре не се негови, а кога оди едноставно се тетерави. Често во очај ќе си лелекне:

— Ах, боже, па ова е полошо од проклетата азачка зандана.

Најпосле, судот донесе пресуда во која, имајќи ги предвид Марковите заслуги за Српството и многуте олеснителни околности, го осуди Марка на смрт и да ги плати отштетите и сите судски трошоци.

Делото отиде до апелацијата, и таа смртната казна ја замени со вечна робија, зашто Марковите вини ги зеде како дело од политичка природа, а касацијата најде некои неправилности и му ги врати актите на судот, со барање да се испитаат уште некои сведоци и да се заколнат.

Две години траеше таа судска процедура и, најпосле, и касацијата ја потврди преиначената пресуда со која Марко се осудува на десет години робија во тешки пранги, а и да ги плати сите кривични и судски трошоци, но не како политички виновник, зашто се докажа дека не припаѓа на ниедна политичка партија.

Се разбира дека за ваквата пресуда се имаше предвид дека тој е големиот народен јунак Крали Марко, и дека ова судење е единствен случај. Најпосле, и не беше тоа лесна работа. Се најдоа збунети и најголемите стручњаци. Како ќе осудиш некого на смрт, кој и без тоа умрел одамна, па повторно се појавил од оној свет.

И така Марко, на божја правдина, падна в затвор. Бидејќи судските и кривичните трошоци немаше од што да се наплатат, се одреди продавање на јавна лицитација на Марковиот Шарко, како и на неговата облека и на оружјето. Оружјето и облеката веднаш ги откупи државата, на вересија, за музејот, а Шарко го купи трамвајското друштво за готови пари.

И така, Марко го истрижија, го избричија, го оковаа во тешки пранги, го облекоа во бела облека и го спроведоа во белградската тврдина. Тука Марко виде такви маки, какви што никогаш не мислеше дека ќе може да ги поднесе. Отпрвин викаше, се закануваше, се лутеше, но постепено си свикна и мирно ѝ се предаде на судбината. И, се разбира, за тоа време, додека ја издржуваше казната, го научија на некои корисни работи и го подготвија за општеството во кое, по издржаната казна, ќе треба да живее како корисен член, па почнаа малку по малку да го привикнуваат и на некои корисни работи: носеше вода, ги вадеше бавчите и го плевеше кромидот, а подоцна почна да се учи да прави ножиња, четки, кадели и разни други предмети.

А кутриот Шарко го влечкаше трамвајот од утро до вечер, без прекин. И тој пропадна. Се пореваше кога одеше, а штом ќе го запреа, ќе задремеше и можеби го сонуваше она среќно време кога пиеше рујно вино од кабурница, и кога на гривата носеше златни плетенки, на копитата сребрени потковици, на градите златни ремења, а уздата — позлатена, кога го носеше на себе, во лутите боеви и мегдани, својот господар, и кога гу стигнуваше вилите. Сега ослабе: само кожата и коските на него, му се бројат ребрата, а за колковите можеш да му обесиш торби.

На Марко му беше најтешко кога ќе се случеше да го спроведат некаде на работа, кога ќе го видеше својот Шарко толку опаднат. Повеќе го болеше тоа отколку сите негови јадови. Честопати, штом ќе го видеше Шарко така беден, ќе пролееше солзи, и со воздишка ќе започнеше:

„Леле, Шарко, леле, добро мое!…“

Шарко тогаш ќе се свртеше, па болешливо ќе за’ржеше, но тогаш ќе заѕвонеше кондуктерот и трамвајот ќе тргнеше понатаму, а стражарот ќе го предупредеше учтиво Марка да си го продолжи патот, зашто му импонираше силата и ставата на Марко. Така тој и не ќе ја довршеше реченицата.

Така, кутриот Марко маки мачеше за својот род десет години, не напуштајќи ги идеите да го одмазди Косово. Трамвајското друштво го шкартира Шарко, па го купи некојси бавчанџија, за да му го врти долапот.

Поминаа и тие десет мачни години. Го пуштија Марко.

Имаше малку заштедени пари што ги заработи продавајќи разни ситни работи, што си ги изработуваше самиот.

Првин појде в меана, та викна двајца бербери да го измијат и да го избричат, потоа нарача да му се испече еден брав од девет години и да му се донесе многу вино и ракија.

Сакаше првин со добра храна и пијалак да си се почести и да се понакрене, и да закрепне од толкавите маки. Поседе така повеќе од петнаесет дена, почувствува дека малку се накрена, па тогаш почна да смислува што да преземе.

Мислеше, мислеше, и најпосле смисли едно. Се преправи така што никој да не може да го познае и отиде најпрвин да го побара Шарко, и него да го спаси од неволата, па потоа почна да оди од Србин до Србин за да разбере кои се тие шго го викале толку, дали се овие Срби, што го затворија, и како најубаво ќе го одмазди Косово.

Слушна Марко дека неговиот Шарко е кај некојси бавчанџија и дека таму врти долап, па тргна да оди таму каде што му рекоа дока ќе ги најде. Евтино го откупи, зашто оној и самиот сакал да им го даде на Циганите, па го однесе кај еден селанец и се погоди со него да го храни со детелина и да го негува за да се поврати некако и Шарко, ако се може. Заплака Марко кога го виде кутриот Шарко колку мизерно изгледа. Селанецот беше некој добар човек, та се смилува и го прими Шарко на храна, а Марко тргна понатаму пешки.

Одејќи така, сретна еден сиромав селанец кој си работеше на нивата и го поздрави.

Марко почна со него да си разговара де за ова, де за она, кога така во разговорот рече:

— Како би било сега да стане Марко Крале, па да дојде кај тебе?

— Тоа веќе не може да биде — вели селанецот.

— Но, ако ти дојде, да речеме што би правел ти?

— Ќе го повикнам да ми помогне да ја ископаме царевкава — се пошегува селанецот.

— Но ако те повика тој ка Кооово?

— Море, молчи, брате слатки, какво Косово сега! Немам кога да појдам в чаршија да им купам сол и опинци на децата. А, да видиш, па и нема со што да се купи.

— Добро, брате; но знаеш ли ти дека на Косово пропадна нашето царство, па треба Косово да се одмазди.

— Пропаднав и јас, брате мој, полошо не може да биде. Гледаш дека одам бос?!… а кога ќе ме стегне плаќањето на данокот, не ќе знам ни како ми е името, а не пусто ми ти Косово!

Стиша Марко до куќата на еден имашлив селанец.

— Помози-бог, брате!…

—  Дал ти бог добро!… — му одговори тој и го гледа сомнително… — А од каде си ти, брате?

— Оддалеку сум, па сакав да поминам овде, да видам како живеат овдешниве луѓе.

И на овој во разговорот Марко му спомена за тоа како би било кога би се појавил Марко и кога би ги повикал Србите да го одмаздат Косово.

— Слушнав дека некој улав пред десетина години се прикажувал дека е Марко Крале и дека направил некакви злосторства и кражби, та го осудиле на робија.

— Да, слушнав и јас за тоа; туку што би правел ти да ти се појави вистинскиот Марко, па да те викне на Косово?

— Би го пречекал, би му дал доста вино да пие, и би го испратил убаво.

— А Косово?

— Какво Косово на овие скудни години?! Тоа многу чини! Голем трошок е тоа, брате мој!…

Марко го остави и него и отиде понатаму. Низ селото, насекаде така. Некои се свиткале над мотиките, па само ќе му го примат поздравот и понатаму ништо не му зборуваат. Не можат луѓето да денгубат; треба да се ископа и да се свршат работите навреме, ако сакаат добро да им роди житото.

И така, на Марко му здодеа во селото, па реши да оди во Белград да се обиде таму нешто да направи за Косово, и да се информира за тоа од каде беа оние силни покани, искрени, од срце, а ваков пречек.

Дојде во Белград. Коли, трамваи, луѓе, сето тоа трча, брза, се вкрстува, се среќава. Чиновниците брзаат в канцеларија, трговците по трговска работа, работниците по својата работа.

Сретна еден виден, убаво облечен господин. Марко му пристапи и го поздрави. Тој малку збунет, се тргна наназад а и му беше срам од лошата облека на Марко.

— Јас сум Марко Крале. Дојдов да им помогнам на моите браќа — рече Марко и раскажа сè како дојде, зошто дојде, што се случи со него и што мисли понатаму да прави.

— Така, мило ми е што ве запознав, господине Кралу! Баш ми е мило! Кога мислите да одите во Прилеп?… Мило ми е, верувајте; но, извинете ме, брзам в канцеларија! Сервус, Марко! — рече оној и си замина бргу.

Марко сретна втор, па трет. Кого ѝ да го сретнеше, сè така набрзина го завршуваше разговорот со тоа „брзам в канцеларија! Сервус, Марко!“

И така, разочаран од луѓето, Марко почна многу да очајува. Оди по улиците, молчи, се намуртил, мустаќите му паднале на рамења, не запира никого, не праша ништо. А и кого веќе да го прашува? Кого што сретна сè брза в канцеларија. Косово никој и не го споменува. Се разбира, канцеларијата им е поважна од Кооово. Марко стана нервозен покрај сета своја стрпливост, на таа проклета канцеларија, која според неговото мислење, толку успешно му конкурира на Косово. Најпосле, почна да му станува сè поздодевно и поздодевно меѓу тоа мноштво народ, кои како да не работат ништо, туку само брзаат за в канцеларија. Селаните, пак, се жалаат на неродните години и на кметовите, брзаат на нива, везден работат и носат искинати опинци и парталави потури. Марко загуби секаква надеж во својот успех, та ниту прашаше некого веќе, ниту пак некого запираше. Одвај чекаше господ повторно да го повика на оној свет, да не се мачи веќе, зашто секој Србин беше зафатен со некоја поважна грижа и работа, а Марко се чувствуваше сосема излишен.

—

Еден ден, така си одеше замислен, тажен, невесел, а и пустите пари веќе му се потрошија, та и вино немаше со што да се напие а крчмарката Јања е одамна в гроб, — а таа би му дала да пие вино на вересија. Оди така по улица со наведната глава, а солзите готови да му потечат, кога се сети за старото време и за другарите, а особено за убавата, пламена Јања и за нејзиното ладно вино.

Кога, наеднаш, пред една голема меана забележа многу свет и чу голема врева однатре.

— Што е ова овде? — Марко праша еден човек, се разбира, во проза, зашто и тој од мака го батали разговорот во стихови.

— Ова е патриотски собир — му рече човекот, и го измери од глава до петици, како сомнително лице, па се поддалечи малку од него.

— А што се прави таму?… — праша пак Марко.

— Оди, брате, па види! — му рече човекот налутено, и му го сврти грбот на Марко.

(Нареден дел)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

—

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

(предишна страница)

Язди Марко полека и се чуди защо сърбите бягат от него, след като толкова го викаха и пееха за него. Не може да се начуди. Най-после помисли, че те още не са разбрали кой е. Той с удоволствие си представи как прекрасно ще го посрещнат, като узнаят как той ще събере всичките сърби и ще тръгнат срещу султана. Вървейки, той забеляза край шосето при един голям храст хубава сянка, слезе от Шарколията, върза го, свалй меха и започна да пие вино. Пие така Марко и размишлява, па му се доспива на юнака, отпуска глава на земята и ляга да спи. Тъкмо започва да го хваща сън, когато Шарколията, забелязал някакви хора, които обкръжават Марко, започна да тупа с крак по земята. Беше околийският писар с десет жандарми. Скочи Марко припряно, загърна се с кожуха, като го обърна наопаки (поради горещината беше го свалил), яхна Шарколията, взе в едната ръка сабята, в другата боздугана, а юздите на Шарколията — в зъбите си и така се втурна срещу жандармите. Те се изплашиха, а Марко, сърдит след съня, започна да ги дарява наред: кого със сабята, кого с боздугана. Не успя да се обърне дори три пъти, а всичките десет жандарми се разделиха с душите си. Писарят, като видя що става, забрави за следствието и параграфите, обърна гръб и започна да бяга. Марко хукна след него и извика:

Чакай, куче, незнайна делио,
Да те клъцне Марко с боздугана.

Каза това, размаха топуза и го пусна подир „незнайния юнак“. Засегна го малко, само с дръжката на боздугана, но онзи падна като свещ. Зазвънтяха празните стремена. Дойде Марко до него, но не го уби а само му върза ръцете отзад; след това го закачи за седлото на Шарколията и се върна при меха. Пи и каза на нещастника:

Ела, куче, да пиеме вино!…

Онзи само пъшка от болки, свива се и се мята, закачен за седлото, а на Марко това му се стори смешно и започна да се смее на тънкото му скимтене. „Като коте“ — помисли си той и пак прихна да се смее. От смях се хвана чак за корема, на очите му излязоха сълзи, едри като орехи.

През плач нещастникът започна да моли Марко да го пусне и обещаваше, че няма да води углавно следствие.

Марко започна още по-силно да се смее — за малко да се пуцне от смях. Силният смях не му даде възможност да говори в десетстишие, сбърка и започна в проза:

— Кой дявол, бедни човече, те накара да дойдеш тук?

Но все пак Марко имаше милостиво сърце. Стана му жално и тъкмо да го отвърже, когато забеляза, че пак го обкръжават други десет жандарми с един старшина, облечени както и първите. Марко отиде до Шарколията, хвърли пленника си на тревата. (Той се изтърколи по надолнището в хендека край шосето и заохка.) Яхна Марко Шарколията и атакува както преди. Докато да се обърне два-три пъти, пак раздели всичките десет жандарми с душите им и писарят пак хукна да бяга, но Марко настигна и него с дръжката на боздугана. Върза го и го закачи за седлото, а после отиде да извади първия от хендека. Той бе целият изцапан и мокър. Водата се стичаше от него. Превивайки се от смях, Марко едвам го донесе до Шарколията и закачи и него от другата страна на седлото. Мятат се двамата писари и охкат, скимтят безпомощно и се опитват да се спасят, а Марко все по-буйно и по-буйно се смее, па току извика:

— Само заради този смях не съжалявам, че дойдох от оня свят.

Но щастието не върви без нещастието. Така се случи и сега. Тъкмо Марко се готвеше да се върне към меха, за да види, както се казва, сметката на остатъка от виното, когато отдалеч се зачуха тръби и барабани. Идваха насам. Шарколията започна да пръхти неспокойно и да преде с уши.

— По… мо… о… щ — запищяха двамата пленници.

Все по-близо и по-близо, тръбите и барабаните се чуваха все по-ясно, земята тътнеше под тежките оръдия, отекваха пушечни залпове. Шарколията опули очи и заподскача като побеснял; двамата пленници завикаха и започнаха да се мятат. Шарколията ставаше все по-неспокоен. Марко се видя в чудо; прекръсти се, надигна меха с виното, изпи го докрай и заговори на Шарколията:

Ех ти, Шаро, ех, имане мое,
стана триста и шейсет години,
откога се с тебе двама сбрахме,
ни веднаж до днес се не уплаши.
Да ще бог и днес добра сполука.

Гръмнаха оръдията, трепна и самият Марко, а Шарколията скокна като побеснял; двамата писари паднаха и се търколиха е охкане в една канавка. Напук на всичко Марко се засмя и едвам успя да се качи на Шарколията. Когато пушките и оръдията се чуваха вече близо, Шарколията хвръкна като побеснял през канавката, втурна се през ниви и посеви, през трънаци и трапове. Марко просто не може да го спре. Сви се върху коня, закри лице с ръка, за да не го шибат тръните, самур-калпакът му падна над веждите, сабята му подскача на бедрото, а Шарколия гази всичко пред себе си и хвърчи като разярен. Тъкмо излезе на открито и видя, че е обкръжен от войска. Ехтят тръби, бият барабани, гърмят пушки, а по околните баири трещят оръдия. Войска пред него, войска зад него, вляво, вдясно — навсякъде. Шарколия се изправи на задните си крака и препусна напред; Марко грабна боздугана и се втурна в тълпата, която около него ставаше все по-гъста. Биха се повече от два часа, докато Шарколия не потъна дял в кървава пяна, а и Марко вече се измори да удря с оня тежък боздуган. Ония с пушките не можеха лесно да го надвият, защото имаше върху себе си желязна броня, а под нея ризница, изплетена от стомана, върху нея три чифта дрехи, а най-отгоре вълчи кожух. Но кое пушките, кое оръдията, кое многобройните удари — надвиха Марко. Взеха му коня, оръжието, вързаха го и го поведоха с охрана за следствие в околийското управление.

Пред него десет войници, зад него десет и от двете му страни по десет, всички със заредени пушки и с щикове. Ръцете му вързани отзад и на тях — белезици, на краката му — окови от шест оки. Като главна стража напред върви една дружина войници, един полк отзад, а след полка идва дивизия, която завършва с командира на дивизията, заобиколен от генералния щаб, а отстрани оттук и оттам по възвишенията тътнат артилерийски части. Всичко в пълна боева готовност. Дванадесет войници водят Шарколията, по шест от всяка страна. Сложили и на него здрави кюстеци и мрежа на устата, за да не ухапе някого. Марко се намръщил, лицето му тъжно, омърлушено, мустаците му отпуснати, та стигат до раменете му. Всеки мустак колкото агне на половин година, а брадата му до пояса като агне-годиначе. По пътя, където го водят под стража, народът се качва върху плетовете, стоборите и дърветата, само и само да го види. Впрочем той и без това бе с една глава и повече над всички около себе си.

Закараха Марко в околийското управление. В канцеларията седи околийският началник, дребно слабо човече с хлътнали гърди, с тъп поглед. Той покашля, когато приказва, и ръцете му приличат на бастунчета. От лявата и дясната страна на масата му стоят по шестима стражари със заредени пистолети.

Изведоха пред него окования във вериги Марко.

Околийският началник се изплаши от него, разтрепера се като в треска, изблещи очи и не можа да продума. Едвам се съвзе и покашляйки, започна да го разпитва с глух глас:

— Как се казвате?

— Крали Марко! — проехтя гласът на Марко и околийският началник се разтрепера и изпусна писалката; жандармите се стъписаха, а народът хукна и задръсти вратата.

— Говорете по-тихо, моля ви се, защото се намирате пред представител на властта. Аз не съм глух. Кога сте родени?

— 1321 година.

— Откъде сте?

— От бяла града Прилепа.

— С какво се занимавате?

Този въпрос постави Марко в затруднение.

— Питам ви — чиновник ли сте, търговец или пък обработвате земя?

— Вярно е, не е орал баща ми,
но със хляб сина си е отхранил.

— По каква работа сте дошли?

— Как по каква работа? Вече петстотин години ме викате всеки ден. Постоянно ми пеете песни и се оплаквате: „Къде си, Марко?“, „Ела си, Марко“, „Ле-ле, Косово“, та дори в гроба ми дотегнаха тия ваши охкания и помолих господа да ме пусне да дойда при вас.

— Ох, скъпи братко, глупаво си постъпил. Глупости, та това само така се пее. Ако беше умен, нямаше да обръщаш внимание на песните и сега нямаше да имаме такава грижа нито ние с теб, нито ти с нас. Да беше повикан официално, с призовка, е, тогава вече друга работа. А така — нямаш смекчаващи вината обстоятелства… Глупости, каква работа може да имаш тук?… — заключи нервно околийският началник, а на ум си каза: „Върви по дяволите и ти, и песните ти. Хората се шегуват и пеят глупости, а сега мен тук треска да ме тресе!“

— Ой ти, поле, ти, Косово поле,
каква те е мъка сполетяла,
та след княза нашия, честити,
царя турски ще се разпорежда!…

каза Марко сякаш на себе си, а след това се обърна към околийския началник:

— Сам ще тръгна, ако други няма,
па макар и жив да се не върна,
ще отида в града Цариграда,
ще погубя царя от Стамбула…

Околийският началник подскочи от мястото си.

— Стига, това е ново престъпление. С това вие ни докарвате огромна беда, защото сега нашата страна е в приятелски отношения с турското царство.

Марко зяпна от почуда. Като чу това, едва не падна в несвяст. „Приятелство с турците!… За кой дявол ме викат тогава!“ — мисли си той и не може да дойде на себе си от изненада.

— Но, моля ви се, вие сте обвинен в следните големи престъпления:

1. На двадесети този месец сте извършили жестоко убийство, като сте убили Петър Томич, търговец, който се разхождал с велосипед. Убийството сте извършили преднамерено, което доказват свидетелите, посочени в обвинителния акт: Милан Костич, Сима Симич, Аврам Сречкович и други. Покойния Петър сте убили, според данните на следствието, извършено на самото местопроизшествие, и според мнението на лекаря, с тежко тъпо оръжие, а след това сте отрязали главата му. Искате ли да ви прочета обвинителния акт?
2. Същия ден сте нападнали Марко Джорджевич, кръчмар от В., с намерение да го убиете в съгласие с вашата зверска природа, но той за щастие е избягал. На този уважаван гражданин, който е бил и народен представител, вие сте изкъртили три здрави зъба. Според лекарското удостоверение това е тежка повреда. Той е завел дело и иска да бъдете наказани според закона и да му заплатите обезщетение, включително и за изгубеното време, и всички разноски по делото.
3. Убили сте двадесет жандарми и тежко сте наранили двама околийски писари.
4. Заведени са над петдесет дела за опит за убийство.

Марко не можа да проговори от изненада.

— Докато ние тук водим следствието, вие ще останете в затвора, а след това ще отнесем работата до съда. Тогава можете да си вземете някой адвокат да ви защищава.

Марко си спомни за побратима Обилич[1] и си представи как той би го защищавал. Стана му тежко, сълзи потекоха от очите му и изпъшка:

Побратиме, Милоше Обилич,
ти не видиш ли, или не хаеш,
че в неволя тежка съм изпаднал,
ще загубя русата си глава,
и за права бога ще погина!…

— Заведете го сега в затвора! — каза околийският началник брязливо и глухо се изкашля.

(следваща страница)

 

[1] Милош Обилич — легендарен герой от сръбските народни песни.

В моето родно място живееше някой си Стефан Симич, човек много честен и почтен, но сиромах. Живееше точно срещу нашата къща. Жилището му беше едно малко дюкянче, в което работене обущарския си занаят. Нови обуща не изработваше, а правеше само поправки. Наричаха го кърпач. В това дюкянче той и работеше, и спеше, и готвеше, там си държеше и дървата. Това му беше всичко. Не беше роден в нашето място. Заселил се тук отнякъде още двадесет и няколко годишен. Майка ми разказваше, че веднага след идването си бил слуга в нашата къща, но само за един месец. Хората приказваха, че бил в затвора, гледаха го с подозрение и се плашеха от него. Моята майка, както тя разправяше, казала един ден на баща ми: „Защо ти е каторжник в къщата?… Аз се страхувам!“

Баща ми също започнал да се съмнява и един ден го предупредил да си търси друго място.

Стефан заминал някъде и едва след три-четири години се върнал отново насам, купил си този дюкян и започнал кърпаческа работа.

Аз често се отбивах при него, когато му носех да кърпи обуща, и тъкмо поради това, че майка ми забраняваше да оставам дълго с него, беше ми по-приятно от всичко друго да стоя там по-продължително и да го разпитвам за разни неща.

Този човек не дружеше почти с никого. Вършеше си работата, а винаги беше сериозен и чудно замислен.

Когато вече пораснах, той имаше над петдесет години. Лицето му беше благо, погледът изразителен, но по всичко личеше, че винаги е недоволен от съдбата си. Щом се зазореше, той беше вече на крак. Излизаше пред дюкянчето и изхранваше петела си, който спеше на един сандък пред дюкяна. Когато имаше много силен студ, той и него прибираше в дюкяна. Щом нахранеше петела, той се връщаше в дюкяна, сядаше на масичката и започваше работа.

Започнах да се отбивам при него. Сядах на старата дървена пейка, а той работеше на масичката. Бях необикновено любезен с него и по всичко изглеждаше, че това му беше мило. Аз започвах разговор за всичко и говорех почти сам, а той от време на време прекъсваше работата, поглеждаше ме само и одобряваше това, което говорех, после плюеше в дланта и се задълбочаваше по-нататък в работата си. Малко по малко, от ден на ден, той ставаше все по-откровен към мен и му беше много приятно, когато се отбивах в дюкянчето му. Дори започна да ми разказва по нещо от своя живот.

Не исках никога да го питам за миналото и произхода му, защото се страхувах, че това ще го обиди, и особено за това, което слушах от всички, че е бил в затвора за някакво убийство.

— Нима не се страхувате да се отбивате при мен в дюкяна? — попита ме той един път и ме погледна в очите.

— Защо? — попитах го и аз някак смутено, като не можах да издържа погледа му и наведох очи.

— Тук ме смятат за много съмнителен човек! — каза тон, а гласът му трепереше някак чудно и изразяваше горчивина от света и болка на чиста и невинна душа.

Аз замълчах. Мълчеше и той. Не посмях да го погледна, а той ме гледаше и очакваше отговор.

Дълго трая мъртвата тишина, която той прекъсна с думите:

— Знаете ли, че аз служех в къщата на вашия баща?… Ти тогава беше малък.

— Разказвали са ми…

— Знаете ли защо напуснах вашата къща?…

— Ами зная нещо!…

— Вашата майка се страхуваше от каторжника!…

Аз просто се стреснах и ме обхвана някакво чудно, неприятно чувство.

— Е, знаете… жена е, а хората приказваха — започнах аз.

— Зная всичко и затова не дружа с никого. Тежко ми е, но така се налага. Вие сте първият, който желае да се запознае по-отблизо с мене. Дружих с мнозина, но чувствувах във всичка студенина и недоверие, страх от мене и трябваше да прекъсна всяка дружба с хората.

— Но вярно ли е всичко, което се говори за вас? Аз не вярвам в това, защото от дете ви познавам като честен и почтен човек!… — казах аз и го погледнах крадешком.

— Истина е и едното, и другото!…

— Значи, вие сте… — започнах аз.

— Да, аз бях в затвора, убих, но никога не съм бил лош и покварен човек.

Погледите ни се срещнаха. Забелязах как в очите му заблестяха сълзи. Аз мълчех. Той въздъхна дълбоко.

— Никога не съм предполагал, че ще стане всичко това, но човешката съдба е чудна… — каза той дълбоко замислен. Гледаше през прозореца и по израза му личеше, че е далеч с мисълта си, далеч в своето минало, в своя роден край.

Мълчахме дълго така, докато най-после Стефан прекъсна мълчанието и започна да ми разказва следното:

— Слушайте, всичко ще ви разкажа. И аз някога учех. Завърших четвърти клас в гимназията и баща ми ме взе от училище и заведе в къщи да му помагам в търговията и работата около имота. Баща ми беше много богат и живееше на село… Когато се случи това, за което ще ви разкажа, бях на двадесет и две години. Бях сгоден за едно момиче от същото село и баща ми беше решил да ме ожени същата есен. Аз обичах момичето и бях щастлив при мисълта, че след един месец вече ще бъде мое… Е, но вместо всичко това, вместо любов и щастие аз трябваше да отида в затвора, да живея между мухлясали стени, да нося окови на краката си. Всички планове могат да рухнат за един миг, да се разбият всички надежди и всяко щастие и безмилостната съдба да хвърли човека там, където никой никога не би могъл да се надява…

Моят баща беше женен за дъщерята на някакъв голям богаташ от нашето село, който нямаше синове. Оттам е и богатството на баща ми, което направи нещастна цялата къща. Майка ми нямаше рождени братя и следователно тя наследи имота на баща си. Но нейните братовчеди като мъже започнаха да претендират за имота. Заведоха дело, в което пропиляха целия си имот. Съдът отхвърли искането им. След приключването на делото те останаха истински сиромаси, тъй като платиха всички разноски около делото, а освен това и на адвокатите си. Оттогава те намразиха смъртно баща ми, защото смятаха, че само той и никой друг е причина за бедата им. Започнаха тук-таме да се заканват и с убийство, но баща ми, смел по природа, не се плашеше от това, нито го вземаше като нещо сериозно.

Веднаж, в средата на месец август същата година, стоях сам в стаята си и пишех някакви писма до разни търговци, с които баща ми имаше връзки в търговията си. Сестра ми и майка ми бяха в другата, старата къща и готвеха вечеря, а баща ми беше отишъл в селото да пазари някакви работници. Написах писмата и застанах до прозореца да ги прочета отново, защото се беше много заоблачило и не се виждаше доста тъчно на масата. Тъкмо прочетох до половината, когато задуха много силен вятър. Цялото небе се помрачи още повече и започна да пада по някоя едра капка. Отворих прозореца и наблюдавах тази природна гледка. Небето беше тъмно и сиво и мрачина притисна земята. Мълнии разцепваха небето, а гръмотевици ревяха страхотно и помагаха на воя на силния вятър, от който ечеха планините. Погледнах в двора, а всичко живо — и кокошки, и пуйки, и кучета, — всичко се беше скрило от лошото време. Вятърът превиваше дърветата по двора ту на една, ту на друга страна, а някои се изскубваха из корен или клоните им се прекършваха.

Щом вятърът започна да духа по-слабо, заваля дъжд. Извадих кутия, запалих цигара и като пуснах струйки дим през тежкия и развълнуван въздух, се почувствувах приятно в тази стихия. Вятърът започна да навява дъждовни капки в стаята. Аз затворих прозореца и легнах на дивана. Пушех и гледах синкавите кръгчета дим, слушах как гората ечеше от вятъра и дъждът плющеше по стъклата на прозорците и мислех за моята любима. Тъкмо бях потънал в сладки любовни сънища, изведнаж през воя на вятъра зачух някакви силни прекъслечни гласове.

— Тичай бързоо, ооох, ле-ле, бързооо!…

Гласът беше на майка ми. Сърцето ми се вледени, мислите ми пресекнаха и някакво чудно предчувствие обхвана душата ми. Скочих от леглото и изтичах навън. Точно пред кухненската врата се срещнах с майка си и сестра си. Дъждът се лееше като из ведро и те, като ме видяха, застанаха като две статуи. Погледнах майка си. Лицето и́ беше синьо-бледо и дъждът миеше сълзите по него. Устните и́ бяха изкривени от плач, треперещи и сини. Цялото и́ лице беше вкаменено, ръцете и́ трепереха като от треска. Сестра ми стоеше малко по-далеч и скрила лице в ръцете си, горчиво хълцаше. Стоях блед и вцепенен пред тях, гледах като насън и не вярвах, че това съм аз и че това са майка ми и сестра ми. В гърдите си почувствувах огромна празнота, а под гърлото буца, която ме задавяше. Не чувствувах кръв в жилите си. Цял бях клюмнал и отпаднал така, че просто започнах да залитам като пиян. Колената ми се прегъваха, устните ми изсъхнаха, а в ушите си усетих някакво злокобно, чудно и неприятно звънтене като гласове, които идват от другия свят. За миг пред очите ми се изредиха хиляди страшни и от тъжни по-тъжни картини, в които бяха ту баща ми, ту по-малкият ми брат, защото и той не беше в къщи.

— Какво има? — едва попитах с глух и треперещ глас, от който просто се изплаших. След това ушито ми забучаха още по-силно, сърцето ми се стегни повече, а пред очите ми се изредиха още по-страшни картини. Стори ми се, че с този въпрос само ускорих цялото зло — нещастието, което ни предстоеше. На този въпрос мама зарида и чух думите:

— Баща ти загина!…

За няколко мига в душата ми пресекна всяка мисъл. След това ме обхвана някакво тъпо, неясно чувство. Не чувствувах ни мъка, ни страх, ни болка. Струваше ми се, като че ли се бях събудил от някакъв сън и не знаех и сам къде съм. Бях някак глупаво и чудно равнодушен към всичко, което ставаше около мен.

После, вместо всички картини, пред очите ми изникна една-единствена, но ясна и страшна — гледах баща си блед, мъртъв, как лежи някъде на дъжда в кръвта си.

„Всичко това, всичко — проблесна през главата ми мисъл — и този вятър, и тия дървета, и тези облаци, виж как се вият и бягат, всичко бяга от неговата зла съдба, от него, мъртвия. А само ние — аз, майка ми и сестра ми, мислим за него. Смъртта му само нас е потресла. И той може би при издъхването си е мислил само за нас. А сега? Сега е мъртъв, студен, без мисъл, без живот и ние ще се затичаме към него, но устата му няма вече да проговорят, очите му няма вече да ии погледнат. Спомних си за цялата нежност на татко и за разговора от сутринта, когато тръгна от къщи, и ми се стори невероятно, че той няма вече да проговори с нас. При тази мисъл погледнах майка си и сестра си, които плачеха и хълцаха. Те ме притиснаха със своята мъка и скръб, и ми се струваше, че ще ме задушат. Клюмнах, отпаднал, край стената и останах дълго в това положение.

— Бързо в къщата на Георги! — каза ми мама през плач и аз почувствувах необходимостта, че трябва да се бърза, пожелах просто да имам крила, за да стигна там колкото се може по-рано.

Тръгнахме. Мислех да тичам, но едва стъпвах. Мама плачеше, а аз бях чудйо ням, ням, без сълзи, студен като камък. Не можех да плача, като че ли сълзите ми бяха замръзнали. Струваше ми се, че нямам сърце в гърдите си, нямам кръв в жилите си, че съм без душа. През воя на вятъра и плющенето на дъжда дълго слушах тъжния плач на сестра си, която остана сама в къщи.

Малко по малко нейният плач ме доведе в някакво чудно настроение. Сетих се за моята годеница и ми се струваше, като че ли се познаваме от цял век. Сетих се и за думите на татко, как ме закачаше и се шегуваше с мене точно преди два дни… Спомних си, че и сестра ми дружеше с нея. и говореше как ще се разбират хубаво, когато тя дойде в нашата къща. „Ах, мила сестро — шепнех на себе си, — загина баща ни! Аз и мама тичаме към него, мъртвия, а ти сега плачеш сама в този мръсен свят.“ При мисълта — „слаби към мерзките хора, които ни разбиха щастието“ — почувствувах как ми се върна жизнената сила, сърцето ми заби силно, кръвта ми закипя и пръстите ми се свиха в юмрук. Закопнях за отмъщение, страшно, грозно. Почувствувах в себе си толкова гордост и сила, че можех да се противопоставя на целия свят. Изпитах желание да руша, да събарям, да срутя целия свят. С такива мисли престанах да вървя полека и затичах напред, колкото можех повече.

Изведнаж ме стресна плачът на мама: „Олеле, боже мой!“ Спрях се. Тя ме застигна. Погледнах тъжното ѝ и разплакано лице и както беше измокрено, стори ми се още по-нещастна и по-тъжна. Дълбоко я съжалих и пак се почувствувах слаб и немощен. Залюлях се на краката си; на гърлото ми пак заседна буца, усетих същата онази празнота в гърдите си…

Вървяхме по-нататък. Вятърът непрекъснато духаше и дъждът плющеше. И сам не мога да си обясня защо така чудно ми изглеждаше всичко това. Струваше ми се, като че ли не бях жив, като че ли пътят, по който шумеше водата, не беше път, като че ли гората не беше гора. Всичко ми изглеждаше по-иначе от обикновено. Зад всичкото прозираше бледият, тъжен образ на убития ми баща.

Стигнахме близо до къщата на Георги, където бяха прибрали баща ми. Пред мене излезе мой училищен другар от основното училище — на име Милое. Махна с ръка, като че ли искаше да каже: „По бързо!“ По тъжното му лице аз разбрах много. Видях цялото си пусто и тъжно бъдеще.

— По-бързо — викна той пак и махна с ръка, като че ли искаше да ни помогне да тръгнем по-живо.

„Може би издъхва вече“ — мина през ума ми и поисках да ускоря крачките си, но както на мене, така и на майка ми силите ни изневеряваха. Вместо да затичаме, застанахме на дъжда и останахме дълго така.

Докато да пристигнем до къщата, искаше ми се да полетя, за да стигна час по-скоро, а когато дойдох пред вратата, поиска ми се да бъда по-далеч, да се върна и отново да тръгна. Беше ме страх да вляза вътре.

Край огъня, който гореше в огнището посред къщата, лежеше моят баща блед, с посинели устни и дишаше тежко. Около него стояха няколко селяни, викаха и обясняваха един на друг как се разви събитието. Мама се завайка, селяните наведоха глави, а аз стоях край вратата и не смеех да пристъпя по-близко.

Някои се доближиха до мене, за да ме утешават, и разказваха, че баща ми не е виновен за нищо и че шурей му го ударил с тояга коварно изотзад. На мен не ми се слушаше всичко това. Само почувствувах жажда за отмъщение и едва отговорих: „Намерете една кола!“ — защото гърлото ми беше силно пресъхнало. Двама-трима селяни излязоха навън и докараха колата. Изпратих едного за лекар.

Колата дойде, натоварихме баща ми полека и тръгнахме по лошия, разкалян път за в къщи. Тъмнина притисна земята. Заедно със скърцането на колата и ярема на воловете се чуваше шумът на поточетата, тежкото хъркане на баща ми и хълцането на мама, която седеше в колата до главата му. Аз вървях пешком зад колата. Един от селяните вървеше край нея, а другият водеше воловете. Едва сега в мислите ми започнаха да проблясват искри на надежда, че баща ми ще преживее, и чудно, едва тогава в душата ми се явиха ясно и определено жалост и тъга. Почувствувах как топли сълзи на струи започнаха да текат по бузите ми.

Когато пристигнахме близо до нашата къща, чух отново тъжния плач на сестра ми. При това мама захълца по-силно, а на мен през тялото ми преминаха някакви тръпки. Стори ми се, че с риданието си тя предвещава ново, истинско нещастие…

Вместо да разговаряме сега весело и безкрайно както обикновено привечер, ето какво стана, мислех си аз. Пак се сетих за злощастната си годеница и се замислих; вместо да се весели на сватбата ми след един месец, да играе, както и той сам говореше, баща ми ще бъде в гроба; вместо майка ми и сестра ми да пеят и да се веселят, вместо всички да бъдем щастливи и особено аз край невястата си — ето какво стана сега. Вместо всичко това майка ми и сестра ми с черни забрадки ще ридаят над гроба, а баща ми ще лежи мъртъв под земята. Кой направи всичко това? Перо. Никога в душата ми отмъщението не е кипяло и няма да кипи така, както тогава… Бих бил най-щастлив, ако той попаднеше отнякъде пред мен, за да го разкъсам на парчета. Не, и това не би било достатъчно за мен. В мислите си аз не можех да намеря достатъчно мъки, на които бих желал да го подложа.

Полека свалихме баща ми от колата и го положихме на постелята. На масата гореше свещ, а ние стояхме около постелята му, аз, мама, сестра ми и брат ми, който вече беше пристигнал в къщи. Гледахме през слъзи неговото бледо, синьо, кърваво лице. Как боязливо се вслушвахме в предсмъртните стонове на тежкото му дишане и като че ли искахме с очи да го откъснем от грозната смърт.

Дойдоха и съседи и започнаха да го лекуват със студени компреси. Постояха така някое време и ни утешаваха, че ще остане жив, въпреки че ударът по главата беше извънредно тежък. После всички си отидоха до вечерят, а ние останахме за малко сами. Мама седеше до постелята край главата на баща ми и плачеше; брат ми и сестра ми, опрели глава на стената в двата ъгъла на стаята, също плачеха и хълцаха, а аз стоях край масата по средата на стаята. Бесният пламък на отмъщение заради разрушеното щастие, което очаквах в скоро време, ставаше све по-силен и по-силен. Мислите ми беха разпокъсани и летяха с мълниеносна бързина.

Погледът ми изведнъж се спря на голямата картина в рамка, която представяше родителите ми в деня на венчавката им. От снимката видях как от лицата им лъхаше особено щастие и сияние. Знаех какво са мислели те в момента, когато са се държали един друг за ръка, същото, което щях да мисля и аз в деня на венчавката, като се хвана под ръка с моята любима. Мислели са, че цял живот ще ги придружава само щастие и радост и че вечно ще крачат по чиста пътека, посипана с ухаещи цветя. О, какво им беше донесло бъдещето? Ето, точно под тази картина се намират същите тези младенци. Каква грамадна разлика! А аз? На мене се радвали в деня на раждането ми, също така както на сестра ми и брат ми. Как се радваха само за моята женитба и как си представях аз този щастлив ден!… И изведнаж всичко разбито, всичко унищожено, всичко ни отне този гаден престъпник, това отвратително същество, този Перо. Омразата и отмъщението пламнаха още по-силно в мене и кръвта закипя в жилите ми. Главата ми бръмчеше и цялото ми тяло се стегна конвулсивно, мускулите ми набъбнаха. Почти заслепях. Обхвана ме желание да убия, да унищожа всичко, което съществува, да убия и себе си, и всичко в къщи, и този ужасен Перо, и годеницата си — всичко, всичко — и така да се отърва от ужаса, от скръбта и от някакви си страхотии, да утоля жажцата си за отмъщение.

От тия мисли ме изтръгна първият слаб, глух и приглушен вик на баща ми. Всички се доближиха до постелята му. Мама му смени студения компрес.

Съседите пак започнаха да идват. Някои влязоха в стаята, а някои седяха в кухнята и разговаряха. Отидох и аз там.

„Ето го Перо пред механата, не го е срам!… Има очи и да дойде!“

Цялата ми кръв се разбунтува в жилите и нахлу в главата. Челюстите ми се стегнаха конвулсивно, а юмруците ми се свиха. Пред очите си видях някакво трептене, някакви чудни, неясни картини, ушите ми започнаха страшно да бучат. Втурнах се в другата стая, грабнах пистолета на баща си и излязох в двора, без да кажа на никого дума.

Беше се разведрило, звездите трептяха, а луната сияеше на небето. Свежият въздух ме разведри.

„Какво ли прави тя сега? — помислих си и мислите ми утихнаха. — Дали и тя знае сега за нашето нещастие? Дали и тя би плакала?… Може би господ ще даде баща ми да оздравее!…“

От тези мисли ме сепна плач и ридания. Чух как из къщата се разтичаха. След това се чуха гласове:

— Бърже свещ… Леле, боже мой… свещ… Ох, черна орис… извикайте Стефан!… — Надеждата изчезна. Кръвта пак нахлу в главата ми, жаждата за страшна мъст пламна още по-силно, отколкото досега. Втурнах се като побеснял към механата. Не видях нищо пред себе си.

…

Влязох в механата и убих Перо. Не зная и не си спомням какво стана по-нататък. Помня само, че стрелях и го убих…

Едва когато бях затворен, започнах да се съвземам. Трудно ми е да ви разкажа как изглеждаше всичко това. Нещо, като когато човек се събуди от страшен сън, но не знае дали е сънувал всичко това, което е било в действителност, или действителността го лъже или сънят може би не беше сън, а действителност.

Защо да ви разказвам по-нататък? Бях осъден на шестнадесет години затвор, а баща ми оздравя. Докато бях в затвора, той, бедният, се пропи от тъга и скръб. Годеницата ми се ожени за друг. Поради пиянството на баща ми имотът ни се опропасти. Баща ми продавал парче по парче, пиел и давал на всички поред, които му казвали, че могат да ме спасят. Всичко опропастил, но аз не го обвинявам, въпреки че направи това само за четирите години, докато аз бях затворен. После, от скръб за мене, и за загубения имот, умря, а аз веднага, още същата година получих амнистия.

— Това ви стига да разберете всичко — завърши разказа си Стефан.

Замълчахме.

— Е, така беше! — пак каза той, дълбоко въздъхна и сълзи заблестяха в очите му.

Аз не можах да проговоря нито дума.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)