Tag Archive | заслуги

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)

Роздуми звичайного сербського вола

Різні дива бувають на білім світі, але в нашій країні, як багато хто каже, стільки тих див, що й дива пе­рестали бути дивами. У нас є люди з дуже високим становищем, які нічого не думають, а натомість, щоб компенсувати це чи, може, з інших причин, почав думати звичайнісінький собі селянський віл, який ні­чим не відрізняється від інших сербських волів. Бог один відає, як це вийшло, що та геніальна худобина зважилась на таке ризиковане діло, як думання, адже безпохибно доведено, що від того непевного заняття в Сербії можуть бути лише збитки. Але, мабуть, він, бідолашний, у своїй наївності й не знає, що в нас це ремесло неприбуткове, тому в його поведінці не бу­демо вбачати якоїсь особливої громадянської мужності. Та все-таки лишається загадковим, чого той віл став думати, адже він не виборщик, не член комітету, не староста, ніхто його не обирав депутатом до якогось волячого парламенту або навіть (якщо він у літах) сенатором. А коли б він, сердега, мріяв у якійсь воля­чій країні стати міністром, то, навпаки, мав би яко­мога менше думати, як це роблять чудові міністри в деяких щасливих країнах, хоча нашій країні й тут не щастить.

Врешті, яке нам діло до того, що віл у Сербії взявся за покинуте людьми ремесло, а може, він став думати з якоїсь природної потреби?

Та й хто він, власне, такий? Звичайнісінький віл, у якого, як свідчить зоологія, є голова, тулуб і різні органи, тобто те саме, що й у всіх інших волів, і який тягне воза, пасеться, лиже сіль, ремигає й реве. Зве­ться він Сивий.

Ось як він почав думати. Якось господар запріг у воза його й Муругого, наклав краденого жердя й по­віз у місто на продаж. Продав господар жердя ще в перших міських хатах, узяв гроші, випріг Сивого та його товариша, прив’язав ланцюгом до воза і ки­нув перед ними сніп сухого кукурудзиння, а сам, веселий, зайшов до корчомки, щоб підкріпитися, як годиться чоловікові, чаркою ракії. У місті трапилося якесь свято, і на вулицях було повно людей. Але Му­ругий, який навіть серед волів не міг похвалитися розумом, ні на що не звертав уваги, тільки заклопотано жував кукурудзиння, а коли добре наївся, мукнув од задоволення, ліг на землю й, солодко дрімаючи, став ремигати. Його анітрохи не цікавили люди, які мету­шилися навколо. Він спокійно дрімав і жував жуйку. (Жаль, що він не людина, бо ж такі чудові дані для високої кар’єри пропадають марно). А Сивий навіть не доторкнувся до їжі. Його замріяний погляд і сумний вираз морди видавали в ньому мислителя, свідчили про ніжну, вразливу душу. Проходили повз нього люди, серби, чванячись своєю світлою минувшиною, своєю вітчизною і нацією, і та чванливість так і перла з їхньої постави й ходи. Сивий бачив усе це, і його душу огортала незмірна туга, болем озивалася в ній неправда. І він, не маючи сили знести таке нагле й нестерпне почуття, заревів сумно, болісно, а на очі йому набігли сльози. І від великого болю Сивий став думати:

«Чим чваниться мій господар та його співгромадяни, серби? Чому вони так високо задирають голови і з та­кою зневагою дивляться на нас, волів?.. Чваняться вітчизною, чваняться тим, що примхою милостивої долі їм судилося народитись у Сербії. Але ж і мене мати привела в Сербії, і не тільки я та мій батько тут на світ з’явилися, сюди мої предки разом з їхніми прийшли ще із спільнослов’янської прабатьківщини. Та ніхто з нас, волів, цим не хизується, ми завжди гордимося лише тими, хто під гору може вивезти біль­ший вантаж, але ще жоден віл досі не сказав, на­приклад, якомусь німецькому волові: «Та що ти там, от я — сербський віл, моя батьківщина — славна серб­ська земля, тут народилися мої батьки, тут моги­ли моїх предків». Боже борони, тим ми ніколи не хизувалися, таке нам і на думку не спадало, а вони ось чваняться тим. Дивні люди!»

Охоплений такими думками, він скрушно покрутив головою, теленькнув дзвоник у нього на шиї, зарипіло ярмо.

Муругий розплющив очі, подивився на свого това­риша й мукнув:

— У тебе знову заскок у голові! їж, дурню, й по­правляйся, а то аж ребра світяться; якби так добре було думати, то люди не довірили б нам це заняття. Те щастячко поминуло б нас!

Сивий подивився з жалем на свого товариша, одвер­нув голову в другий бік і заходився думати далі:

«Чваняться світлою минувшиною. Мовляв, було в них Косове поле, Косовська битва. Подумаєш, а хіба мої предки ще тоді не возили провіант і амуніцію для війська? Якби не ми, то все це мусили б робити самі люди. Було в них повстання проти турків. Це велика, благородна справа, але хто її робив? Хіба тоді билися оці гонористі пустобрехи, що тепер від нічого робити приндяться, ніби це їхня заслуга. Хоч би мій господар — гне кирпу та все хвалиться повстанням, особливо тим, що його прадід загинув героїчною смер­тю, визволяючи Сербію. Але в чому тут його заслуга? Прадід, той мав чим гордитися, але не він; його пра­дід загинув, щоб мій господар, його нащадок, був віль­ний. І він вільний, але як використовує ту свою волю? Накраде чужого жердя, ще й сам розсядеться на возі, а я тягни і його, і жердя, він тільки знай хропе собі. Тепер продав жердя і п’є ракію, не робить нічого, а вихваляється світлою минувшиною. А скільки під час повстання моїх предків було порізано, щоб бійці мали що їсти? А хіба мої предки тоді не підвозили зброю, гармати, харчі, порох, свинець, але нам і на гадку не спадає чванитися їхніми заслугами, бо ми не змінилися, ми й тепер так само сумлінно й терп­ляче виконуємо свої обов’язки, як і колись наші пра­діди.

Чваняться стражданнями своїх предків, п’ятсотріч­ною неволею. А мій рід, відколи існує, то все мучи­ться, що день божий ми страждаємо, живемо в не­волі, але ніколи не робимо з того шуму. Кажуть, турки їх мордували, різали, садили на палі, але й моїх предків різали і серби, і турки, пекли на вогні й ще яких тільки мук нам не завдавали.

Чваняться вірою, але самі ні в що не вірять. А хіба я і весь мій рід — хіба ми винні, що нас не приймають у християни! їхня віра каже: «Не вкрадь», — а ось мій господар краде і п’є за ті гроші, які вторгував за кра­дене. Віра вчить їх робити добро ближньому своєму, а вони одне одному тільки зло чинять. У них найкра­щою людиною, зразком чесноти вважається той, хто не робить поганого, але щоб така людина, крім того, ще й робила добро іншим, про те ніхто й у думці не має. Дійшли до того, що їхні взірці добропорядності стали мовби непотрібні речі, з яких тільки й користі, що вони нікому не шкодять».

Віл зітхнув важко, аж збив куряву на дорозі.

«Якщо так узяти, — думав він далі свої невеселі дум­ки, — то хіба я і мій рід не кращі за них? Я нікого не вбив і не оббрехав, ні в кого нічого не вкрав, не звільнив нікого безвинного з державної служби, не розтратив державних грошей, не оголошував себе фальшиво банкрутом, не заковував у кайдани й не кидав до в’язниці чесних людей, не зводив наклепи на товаришів, не зраджував своїх волячих принципів, ніколи не свідчив криво, не був міністром і не шко­див країні, а крім того, що не чиню нікому зла, роб­лю добро навіть тим, хто мені зло причиняє. Коли мене мати привела, то злі люди одразу й молоко материне стали забирати в мене. Бог траву дав для нас, волів, а люди і її відбирають у нас. І все-таки ми, попри всі злигодні й муки, тягнемо вози людям, оремо їм і годуємо їх хлібом. Проте ніхто не визнає наших заслуг перед вітчизною…

Візьмемо стриманість у їжі — віра велить їм, лю­дям, постити всі пости, а вони навіть той короткий час не хочуть стримуватися. А от я і мій рід постимо весь свій вік, відколи нас від материного вим’я відлучать».

Віл понурив голову в глибокій зажурі, потім підняв її високо, потягнув сердито носом, ніби щось важ­ливе пригадував, і раптом радісно мукнув:

«А може, то так треба? — і взявся далі думати: — Отже, вони чваняться свободою і громадянськими пра­вами. У цьому потрібно добре розібратися».

Думав, думав, але нічого не виходило.

«А в чому, власне, їхні права? Якщо їм поліція на­каже голосувати, вони голосують, так могли б і ми мукнути: «За-а-а!» А якщо їм не накажуть, то вони ні голосувати, ні втручатися в політику не сміють, як і ми. Знають вони і в’язницю, і удари ні за що. Ми ще хоч можемо заревти й хвостом махнути, а в них навіть на те бракує громадянської мужності».

Вийшов господар із корчми. П’яний, ледве на но­гах стоїть, очі посоловіли, щось бурмоче собі під ніс і, заточуючись, іде до воза.

«Ось на що той гордий нащадок використав волю, яку предки здобули йому ціною власної крові. Ну, гаразд, мій господар п’є і краде, 4 на що інші вико­ристовують ту волю? Для того, щоб нічого не робити й чванитися минувшиною та заслугами своїх предків, до яких вони так само непричетні, як і я.

А ми, воли, залишилися гідними й корисними тру­дівниками, такими ж, як і наші предки. Воли ми, це так, але можемо пишатися своєю важкою щоденною працею і заслугами».

Віл глибоко зітхнув і підставив шию під ярмо.

 

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)