Tag Archive | Заслуга

Сериозни, научни работи (4/4)

(Претходен дел)

Се имав решено да престанам со своите „сериозно-научни работи“, зашто ова е толку учена работа што човек може да ја прекине каде што сака, и кога сака, па тоа никој да не го забележи. И навистина, не се излагав. Ете веќе толку прекинувања, па никој, ни на шега, не ме праша што престанав да пишувам,[1] а тоа, како и сите научници, ме куражи да продолжам понатаму, зашто, му благодарам на милостивиот бог, изгледа никој и не чита, што е најсилен доказ дека навистина работата е научна.

Не знам точно каде застанав, но сè нешто ми се врти во главата некој наш „филолог“ Момчило Иваниќ, та според тоа изгледа дека во последниот број сум зборувал за лошата критика. Не е тоа ништо чудно, тоа е проста асоцијација на идеите. Кој знае зошто, но кој ќе го погледне тој човек, иако никогаш не го видел, можам да се обложам, мора да го потсети на лошата критика, на старите вокали ѫ и ѧ или, во најдобар случај, на некаков падеж без предлог.

Господинот Момчило спаѓа во оние среќни луѓе кои мислат дека се многу духовити кога знаат да извадат цитати од сите можни филолошки расправи, да ги споменат имињата на Миклошиќ, Шафарик, Јагиќ, Даничиќ, Новаковиќевата синтакса, Толкувањето на зборовите, Вук, а со тоа и да се назначат годините, страниците на книгите, делот на книгата, годината кога е книгата печатена, во која печатница, па дури и цената на книгата; па потоа умеат да измислат корисни зборови дури по санскрит, итн.

Еве, на пример, да земеме да оцениме некоја песна онака како што тоа го прави тој вид на критичари.

Ќе земеме која било песна, да речеме онаа: „Вино пије Мусиќу Стеване, у Мајдану чисто сребрноме, а у свому двору господскоме“…

Пред да минеме на оваа прекрасна народна песна, — би почнале тие — не можеме да пропуштиме а да не се задржиме на некои зборови, кои, кога подлабоко ќе навлеземе во нивното толкување, ќе ни го откријат самото потекло и настанувањето како на оваа песна, така и на сите песни од тоа време. Иако не мислиме да се држиме за митофилската школа, сепак мораме да водиме сметка за зборовите во кои се скриени и всушност и скаменети цели големи, стари епоси, во кои се воспева борбата на природните стихови. — Умеат тие да испредат од секој збор цели приказни за Илјада и една ноќ. Ние неучените грешници ништо и не гледаме, а тие од зборот „штица“ однекаде ќе пронајдат, сè со помош на коренот, дека на тој збор значењето во коренот му е „пее“, а отаму ќе раскажат цели бајки. Бве како оди тоа и како го изведуваат тие.

Нашиот јазик, — би ја продолжиле оцената за таа песна — можеме слободно да речеме, врие, како ниеден друг јазик со такви скаменувања (Mikl. A. Sl. pol. Arch., 14, 18. г. 1871., Heft II, III, стр. 15, 16.). Многу е добро да се земе овде зборот сребрен, а, о — Придавка; сребро, а, sup. n. L, argentum, нем. Silber, W —. среб. к. (корен) — А. Sl. Срѣбъроу, č. srbr., pol. sereb, срѧброу (Доментијан, Сава, Данило) W… кор. (корен) Sansk. Aharh скакати, скакуцкати, трчкарати (Микл., Arch., Јаг., Дан. осн., Ѓорѓ. Поп. т. р.):

Скочи срна иза грма“ (Вук., књ. II, 14, 15, 18). Потоа сребро,… W. dharh, бело, белуцкати: снѣгъ (Дан. о., Микл., Јаг.).

Снијег паде друмци западоше!“ (Вук., кн. III, стр. 28, 305, кн. I, стр. 4.).

Според сето ова излегува дека песнава настанала во студените предели, или во она значење „скакуцкати“ (Види: скочи срна) настанала во потоплите предели, каде што имало и многу срни, а значењето во толкувањето со снег (Види: Вук, II, стр. 15. „Снијег паде“ итн…) синоним на зборот „бело, беласати“, што значи „зора, светлост“, а „скакуцати, бегати, трчкарати, побегнути“ значи дека пред појавата на сонцето (зора — бело) ноќ (мракъ) склања и бежи, елем скакуће“:

„Око мене драга скакуће
Из ока јој љубав шапуће.“

На крајот веќе би заврппше со облигатниот цитат колку да ги трогне и потресе читателите.

„Храни мајка два нејака сина…“

Од сето ова произлегува — би ја завршиле оцената — дека оваа песна е многу убава и полна со нежност, со возвишено чувство.

Не мислам, ниту смеам, да му се насмеам на филологот кој си ја работи својата работа со успех, но им се смеам на луѓето кои работата на некојси филолог ја цитираат таму каде што не ѝ е местото. Цитатите сами за себе можат да бидат научни вистини, но кога ќе се натрупаат на незгодно место, без никаква смисла, ја губат својата вредност, и наместо да им помогнат на работите, само им одмагаат. Каде ќе најдете поголема вистина од оваа дека 2 + 2 = 4, но кога некој би сакал да докаже дека утре ќе биде убаво времето, па би рекол: „Утре мора да биде убаво времето, зашто непобитен е фактот дека 2 + 2 = 4“ — тогаш тоа станува смешно. И кога човекот би се насмеал на оваа смешна работа, тогаш господинот писател би зинал со сета уста, и би извикал: „Гледате ли, луѓе, како тој и тој хули на науката, го гледате ли незнајкото, кој дури му се смее на најочигледниот факт дека 2 + 2 = 4.“

Ние имаме многу такви луѓе кои вечно парадираат со некаква наука, со некакви теории, со некакви правила од секаков вид и со разни научни цитати, но за нивна несреќа, сето тоа го употребуваат на толку незгодни места, без врска и ред, што ние читателите мораме да се смееме, наместо да се восхитуваме на ученоста.

Таков е, да речеме, случајот со г. Момчило во неговиот реферат за Станко Ајдутинот.

Оној што сака да добие претстава за глаголот „нагваждати“ нека земе и нека го прочита овој реферат. Ѓледате човек кој раскажува и наоѓа сè што ќе му падне на ум, без штогоде знаење, разбирање и врска, а од секоја реченица небаре гледате како ѕирка испотениот и задишен писател, со очајничка желба да напише што пооширно и да земе некоја пара повеќе.

Тоа што тој човек напишал едно чудо смешни и глупави работи во тој кутри реферат, никогаш човек не би можел да му прости, и дури би можел да го презира, да не се во прашање оние 80 динари што ги добил во името на хонорарот за рефератот. Во таков случај само мораме да го жалиме, бидејќи што сè луѓето не работеле за пари. За пари луѓето стануваат пајаци, а зошто да не станат критичари.

Не зедов да зборувам за овој реферат на г. Момчило Иваниќ од некои таинствени причини. Кога веќе станува збор за лошата критика и реферат, тогаш не може да се зема за пример таквото пишување како вежбање на некојси ученик од гимназија, зашто тоа не би било наместо, туку мора да се земе работата на луѓето што многу одамна ја оставиле училишната клупа, и дури на некој начин и се вовлекле во литературата, та така, по несреќа, нивниот збор се смета за пресуден по ова или она прашање.

Јас никогаш не би прозборел ниту збор за оцените и критиките што се полни со незнаење, неразбирање или претрупани со изопачени поими, кога тие не би имале штетно влијание кај нашата читателска публика, која, во голем дел не умее да ги гледа правилно работите, туку редовно чека пресуден збор од луѓето што се компетентни, а тука се сметаат тие кои пишуваат критики. Малцина се оние читатели кај нас кои се во состојба самите да си создадат правилен — или дури и било каков суд за овој или оној расказ или роман, туку повеќето од нив чекаат да видат што ќе рече критиката и критичарот, и тоа што ќе го рече, па било каков и да е критичарот, ќе го сметаат како она кога учителот ќе им забележи на учениците на правилото — двојка или петка, секој според заслугата. Тоа така и би требало да биде, кога кај нас тие оцени ќе ги пишуваат луѓе од дух, дарба и разбирање на работите за кои пишуваат, но за жал, не е така, и масата не знае дека кај нас критика и прикази пишува секој, а најчесто оние кои немаат ниту подготовка ниту дарба, а ќе им затреба некоја пара, што ќе ја земат во името на хонорар. Читателите ќе ја прочитаат приказната, па не се начисто со себеси дали е од вистинска литературна вредност; се колебаат и таму и тука, можат да се сложат и со едното и со другото, и сега одеднаш доаѓа критичарот со полно странски зборови, цитати на сите можни јазици, со полно имиња на големите критичари и научници. Сето тоа може да биде натрупано на куп без никаква смисла и врска, тука може да има цитати кои никој не ги кажал, или, и ако ги кажал, ги кажал во сосема подруга смисла, но обично ќе го збуни читателот она шаренило од грчки, англиски, латински, француски, италијански и уште којзнае колку други цитати, па потоа големи имиња: Шер, Шерер, Ламартин, Сарсеј, Бен, Бунт, Готшал, Кариер, Мориц, итн.

Така збунет читателот готов е на критичарот сè да му поверува, зашто му импонира толку учената глава, и кога критичарот ќе заврши со зборовите: „Книгата в раце па студирајте ја, и со поголемо внимание пишувајте, и не тероризирајте ја публиката со олку незрели и килави производи“ читателот веднаш ќе помисли: „Ама го скина“. Веднаш тоа ќе проструи низ масата, та ќе чуете вакви разговори:

— Го прочита ли тој и тој расказ?… Многу убава работа!

— Колку е убава, ама да видиш како го скина тој и тој критичар!

— Ама не е можно?! А каде?…

— Во тоа и тоа списание.

Па овој веднаш ја наоѓа па ја чина оцената, па и тој ја пренесува понатаму таа стереотипна фраза: „Бре, ама го скина!“

Ете, значи, како врз неразвиените читатели има штетно влијание лошата критика, зашто обичниот, простиот читател не може да разбере дека сето тоа мноштво од имиња на големи гении може да биде еден прост каламбур, што воопшто не ја објаснува работата за која се зборува.

Тоа се причините што ме поттикнуваат да пишувам за лошата критика, а како најзгоден пример за тоа го зедов рефератот на г. Момчило Иваниќ за Станко Ајдутинот, роман од Веселиновиќ.

Тој пример намерно го избрав уште и затоа што тоа е реферат од некојси Момчило, човек без трошка литературно знаење, а веќе за дарбата и да не зборуваме, зашто за тие работи е потребно исто олку дарба како и за пишување на раскази; па токму затоа е смешна сега работа што тој мизерен реферат е од човек со слаба литературна подготовка, со лош вкус и со тесни поими, вперен против романот на Веселиновиќ, кој веќе се здоби со глас, и со право ќе се вброи во редот на најголемите наши раскажувачи, без оглед колку ќе ги има одлични и по него.

 

Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)

 

[1] Сериозни научни работи излегуваа во продолжение во „Ѕвезда“ на Јанко Веселиновиќ во 1899 година прилично нередовно, со поголеми прекини (забелешка на приредувачот).

Идеалист (2/2)

(предишна страница)

— Ето — продължи Марко — това писмо говори ясно за плам и чисти чувства, от него се вижда какъв огън на родолюбив гореше в гърдите аду. Тези редове Джордже е писал точно преди тръгването си в мъчителната, борба, тогава, когато беше млад, силен, буен. После дойдоха тридесет години труд, страдание, мъки. Казах ви вече как изглеждаше, когато за пръв път се запознах с него преди пет години. Беше шестдесетгодишен, а изглеждаше поне с двадесет години по-стар. Той не бе щадил силите си, той не бе живял, а горял.

Няколко дни след пристигането ми седях в градината пред училището заедно с един мой другар, учител. В тази сграда се поместваха втори и трети клас на основното училище. Учителят на трети клас беше мой другар. Учениците му бяха пуснати в междучасие, играеха си и обикаляха около нас като мушички. Прозорците на втори клас бяха отворени и оттам се чуваше

песен, която пееше свежо и звънливо детско гласче: „Зеленей се мил наш бряг…“

— Чичо Джордже пее с децата — рече моят другар.

— Нима това е неговият глас? — попитах учуден.

— Неговият. Сега той само пее. Идва в осем, сяда на масата, обляга главата си на ръце или сяда тук до прозореца, гледа тази зеленина, а децата му пеят. Та и какво да прави… стар, изтощен… а и много е направил. Ако ние бяхме направили и десета част от това, което е направил той, би било добре.

— Нима той не е пенсионер?

— Не. В тези краища той е прекарал над петнадесет години още преди освобождението им и тези му години не се признават като време, прекарано на държавна служба. Признава му се само времето от освобождението. Така че той има по-малка заплата от мнозина млади хора, които му бяха ученици, защото през последните години получаваше ниски оценки, та и повишение не му дадоха. Сега го държат само за да направи повече прослужени години за пенсия.

— Аха, направили са му тази добрина. И това, че му е позволено така изнемощял да продължава да работи, му е цялото възнаграждение!… — казах аз и тъга притисна гърдите ми.

— Всичките граждани, които виждаш тука, всички са ученици на чичо Джордже. Не учеше той само децата, а и възрастните. Той построи за своя сметка сградата, където сега е общината, и учеше в просторна стая и възрастни, и деца. Старите граждани, които то познават от младини, разправят, че той не е знаел умора. Работеше и денем и нощем. За него нямаше празник и почивка! — разправяха ми другите.

— И наистина забелязах, че в тази околия процентът на грамотни е доста голям. Рядко срещах даже и старец, връстник на Джордже, който да не е грамотен. Значи, всичко това е дело на неуморния чичо Джордже.

— Когато и възрастни хора започнали да се събират в неговата занималия, турците му изнамерили вина и го задържали, та няколко месеца лежал в затвора. С парите си той до голяма степен повлиял на турските власти и те го пуснали от затвора, но му забранили да събира възрастните в занималнята. Тогава той учел децата денем, а възрастните нощем, излагайки се на голяма опасност. Нощем учел народа за славното сръбско минало, въодушевявал ги, готвел ги за борба, разпалвал в сърцата им надеждата за по-добри дни и въобще им говорел за всичко, което и сам знаел. Тъкмо две-три години преди освобождението турците узнали за тази му дейност и само бягството го спасило от сигурна смърт, на която го били осъдили. През време на войната той събрал рота доброволци и заедно със сръбските войски храбро се борил срещу турците. След войната тези краища станаха свободни и Джордже пак остана тук като учител.

След тези думи моят другар замълча. Мълчех и аз. Той каза на учениците да влязат в училището, влезе и той. Аз останах сам.

От чичо Джорджевия клас непрекъснато се чуваше песен. Песента престана, настъпи глъчка, врява и веселите деца се затичаха на почивка. Малко по-късно излезе и чичо Джордже.

— Вие защо сте усамотен? — каза ми чичо Джордже, като ме погледна.

— Гледам каква хубава градина имате.

В това време дотича едно момченце и плачейки, разправи на чичо Джордже, че друг ученик го ударил с тояга по главата.

Чичо Джордже се доближи и с набръчканата си ръка го помилва нежно по главичката.

— Ще мине! Той не е искал, той те обича… трябва да бъдете добри, да мислите добро един на друг и да се трудите, за да станете добри хора.

Утешено, детето отново изтича да играе, а чичо Джордже се усмихна благо:

— Децата!… Аз обичам, когато те си играят.

— Хубаво пеят.

— Обичам, когато ми пеят, просто забравям всичко… Ето, изморявам се даже и когато говоря… И аз пеех хубаво, когато бях млад…

— Идвате ли редовно в училище и преди, и следобед?

— Идвам, но малко работя. Не мога, работих достатъчно. И толкова не бих работил, но заради моите деца, заради пенсия… за тях, аз свърших своето… — Гласът му потреперваше, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Ще влизаме ли в клас? — попита едно дете.

— Достатъчно е, деца, отивайте си в къщи.

— В къщи! В къщиии! — извикаха децата в един глас и затичаха.

— Време ви е да почивате! — рекох на чичо Джордже.

— Ще почина, когато умра. Да, само когато умра… Не преди това.

— Внимавай, когато се чете. Къде зяпаш ти на последния чин! — се чу силният глас на учителя от стаята на трети клас.

— А защо да внимава! — засмя се чичо Джордже. — Никой нищо не трябва да учи. Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко страда. Без знание се живее по-щастливо. Колко щастлив щях да бъда, ако никога нищо не бях учил!

— Недейте така, за бога! Вашето знание е било полезно на стотици, може би на хиляди…

Той искаше нещо да отговори, но думите заседнаха в гърлото му, главата му клюмна на гърдите, той дълбоко въздъхна и махна с разтреперана ръка. Слънчевите лъчи проникваха през салкъмовите листа и осветяваха неговата бяла като сняг коса.

— Всичко е минало… — рече той най-после — всичко, всичко е минало… Вие сте млад човек, едва сте стъпили в живота… Онзи ден ви слушах как въодушевено спорите по някои обществени въпроси… — Тук спря и ме погледна с онзи тъжен поглед, който ясно говореше за цял низ неволи в живота.

В него аз виждах своето възможно бъдеще, като че ли виждах края, последните стъпки на своя живот. Сърцето ми се изпълни със страшни предчувствия. Не можех да кажа нито дума.

— Вие се препирахте горещо, а аз се сетих за младостта си…

„Значи, и той в мене вижда своето минало“ — помислих си.

— Мислех, че никога няма да се умора … — продължи той с тих глас, който едва се чуваше, и като прекъсна изречението, след няколко мига завърши: — Сит съм от живота, вярвайте ми, желая само да умра…

И замълча.

„Страшно желание! — помислих и се стреснах. — И от него, така изнурен, се иска да работи още… Да работи още след толкова време и след такъв упорит труд!… Това ми било голяма награда, че му се позволява да работи така изнемощял, да отива, преплитайки крака, на училище, за да осигури на децата си някой динар пенсия след смъртта си. И той е принуден да работи, защото чувствува, бедният, че това са родителски задължения. Сега той сигурно се чувствува като виновник пред своето семейство и за него изразходва последните си капки кръв. А за себе си никога нищо не е искал и сега има само едно страшно желание — да умре, защото се е наситил от живота!…“

Такива мисли изпълваха главата ми, като гледах чичо Джордже и неговите изпокъсани, овехтели дрехи, и ме обхвана такава тъга, че бях готов да заплача на глас, да захълцам. Не бих пожалил и половината от живота си, ако бих могъл да му възвърна силите и бодростта. И без да искам, ми се откъснаха думите:

— Добър е бог! Вие ще дочакате и щастливи дни… Ще пораснат децата ви, ще имате поддръжка, ще бъдете щастлив…

— Всичко ми е безразлично… Аз вече не умея да се радвам… Много съм се радвал и работил, и страдал. Имаше от всичко, но най-много мъки… Сега вече не чувствувам нищо, ни радост, ни жалост — говореше той със задавен глас и добави почти шепнешком: — Сега желая само да умра…

От стаята на трети клас пак се чу гласът на учителя:

— Навън, навън да стоиш… Така не се учи!…

Чичо Джордже пак тъжно се усмихна.

Срещу училището имаше малко кафене, пред него седяха няколко граждани и играеха домино.

С лека, високомерна походка премина окръжният началник. След него вървяха стражари. Всички граждани скочиха и смирено свалиха шапки.

— Това е мой другар от училище — тъжно се усмихна чичо Джордже. — Аз бях син на заможен баща, а той на бедняк. Аз бях отличен ученик, а той лош. Поради това загуби право на учение. Аз го съжалявах искрено. Той не завърши училище, а аз завърших с отличен успех и още две години прекарах във Виена. Аз наследих много пари и дойдох в неосвободените краища напълно образован и подготвен. А той по-късно постъпи на служба в освободените краища, като незавършил ученик… Аз изхарчих и парите, и силите, и здравето си, страдах по затворите и сега, след тридесет години труд, получавам сто динара месечна заплата… А пет деца…

Чичо Джордже едва изговори последните си думи от кашлица.

— А той без образование и без мъки получава огромна заплата, има много хиляди суха пара — продължи той. — И ето, него сега всички го почитат и му свалят шапка, а аз, който толкова работих, борих се и страдах заедно с тях, мъчих се и им помагах… нямам нищо, дори и почит! Когато минавам край тях, те ми се смеят…

Тук гласът му затрепери, като че ли говореше през сълзи… Помълча малко, вдигна главата си и като ме погледна право, в очи, добави е още по-треперещ глас:

— Вие сте още млад човек; бъдете всичко, всичко бъдете, но едно ще ви моля, не бъдете само почтен човек…

Аз се разтреперах от предчувствие и тъга.

— Моите ученици, на които помагах с пари и ги въведох в живота, не искат сега и да ме погледнат… Обираха ме, разбирате ли! А когато минавам, някои дори се побутват заядливо и ме наричат нехранимайковец… Хората не питат защо сте изпаднал, но щом ви видят в беда и сиромашия, веднага изгубвате всичко… Поднасят ви само презрение…

По това време край училищната сграда премина началникът, погледна чичо Джордже, кимна му високомерно с глава и процеди през зъби…

— Как е, Джордже?…

— Както трябва да бъде! — отговори Джордже.

Началникът отмина, а Джордже наведе глава.

— Прочее какво има да търся… Съжалявам само децата си… Работете, работете, аз си кривя душата… Бъдете добър, честен, но благодарност не търсете, защото няма благодарност… Ще бъдете вечен мъченик…

Пак замълча — и изведнаж се сети:

— Преди няколко дни ми продадоха лозето за данък. И в общинската сграда, която аз подарих на общината, този, на когото най-много съм помагал и услужвал, се провикна към мене, когато помолих да остават лозето на децата ми:

— Кой ти е крив, че прахоса толкова пари!… Всичко си изяде и изпи, а сега ми хленчиш тука…

От гърдите му се откъсна въздишка и завърши с пресипнал глас:

— Смятат ме за просяк!…

Две сълзи се търкулнаха по бледите, набръчкани, увехнали бузи…

— Не съжалявам, аз отбих своя дълг, Съжалявам само, че оставям децата си в сиромашия. Кой знае, може би ще бъдат по-щастливи от мене… Или… нека да бъдат като мене… Нека бъдат добри и сами си изберат пътя… На мене вече само смъртта ми е мила… Желая, наистина желая смъртта! — гласът му беше глух и звучеше като глас от гроба, като глас на смъртта.

За последен път го видях онази зима, когато бях преместен тук.

Беше хладен ден. Вятърът отвяваше снега от покривите и го разнасяше по улиците. Рядко се виждаше някой минувач.

Минах край общинската сграда, подарена от чичо Джордже. Той стоеше пред вратата. Вятърът развяваше изпокъсаните му дрехи. Навел глава, той трепереше от студ и старост.

— Какво правите тук, чичо Джордже — попитах го.

Той вдигна глава, изгледа ме продължително, сълзи поте-коха от очите му.

— Мъча се.

— Чакате ли някого?

— Детето ми е болно и исках от общината наема за следващия месец, за да купя лекарства, но не ми дадоха… Ходих и в околийското, но пак не дават…

Сълзите го задушиха.

Аз извадих половината от парите си и му ги подадох.

— Недейте да ги молйте, ето аз ще ви дам… назаем — добавих, за да приеме.

Той ме погледна, по лицето му премина чудна усмивка, а в очите му видях искрица надежда…

— Бъдете добър… аз сгреших! Може би сред бъдещите генерации ще има много повече такива, които ще ценят добродетелта.

Треперейки, той влезе в аптеката.

— И ето сега си е отдъхнал. Желанието му се изпълни, а благодарната община и гражданството му полагат венец на гроба в знак на признателност… Писали статия, държали речи, възхвалявали неговия мъчителен труд…

…И това е много, както би казал чичо Джордже. Ще дойде може би време, когато достойнствата ще се ценят и зачитат приживе — завърши Марко с горчива усмивка на лицето и със сълзи на очи.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Клеймо

Приснился мне страшный сон. И не так меня удивил самый сон, как то, что я, смирный и честный гражданин, достойный сын нашей дорогой и многострадальной матери Сербии, как и все прочие ее сыновья, отважился, хоть и во сне, увидеть столь страшные вещи. Скажете, я составляю исключение, но нет, ни на волос не отличаюсь я от других, а в благонравии мне просто нет равных. Однажды, идя по улице, я увидел блестящую пуговицу, оторвавшуюся от полицейского мундира, полюбовался ее чарующим сиянием и только хотел пройти мимо, исполненный сладостного раздумья, как вдруг рука у меня сама собой поднялась да прямо к шапке, голова склонилась долу, а лицо расплылось в приятной улыбке, какой мы обычно приветствуем стоящих выше нас.

«Да, во мне течет благородная кровь, и в этом все дело!» — подумал я, окидывая презрительным взглядом проходившего мимо чудака, который, ничего не заметив, наступил на пуговицу.

— Недотепа, — злобно изрек я, сплюнул и спокойно зашагал дальше, утешаясь мыслью, что подобных простаков мало. И радостно мне было оттого, что бог наделил меня нежным сердцем и благородной рыцарской кровью наших предков.

Теперь вы видите, что я достойный человек и решительно ничем не отличаюсь от остальных добропорядочных граждан. И вам самим покажется удивительным, что именно мне приходят во сне на ум такие страшные и глупые вещи.

В тот день со мной не случилось ничего из ряда вон выходящего. Я хорошо поужинал и после ужина долго сидел, потягивая винцо и орудуя зубочисткой. Затем, использовав столь отважно и добросовестно свои гражданские права, я улегся в постель и взял книгу, чтобы поскорее задремать. Книга быстро выпала у меня из рук, что вполне соответствовало моему желанию, и я заснул сном праведника — совесть у меня была спокойна, как у человека, выполнившего все свои обязанности.

И вдруг я очутился на какой-то узкой, ухабистой и грязной дороге. Холодная темная ночь. Ветер свищет, раскачивая оголенные ветви и, словно огнем, обжигает кожу. Небо мрачное и страшное в своем безмолвии. Мелкий снег бьет в лицо, слепит глаза. Кругом ни души. Устремляюсь вперед, но ноги мои скользят, и я съезжаю то вправо, то влево, спотыкаюсь, падаю и, наконец, понимаю, что заблудился. Так я брел, одному богу известно, где. Ночь была длинная, как век, и я все шел и шел, не зная куда.

Так я шел много-много лет и пришел в незнакомый мне край, далеко-далеко от родных мест, в удивительную страну, о которой не знает ни одна душа. Такую можно увидеть только во сне.

Блуждая по той стране, я попал в большой многолюдный город. На просторной площади собрались толпы народа и стоял такой гвалт, что впору было оглохнуть. Механа[1], куда я зашел, находилась как раз на этой площади, и я справился у хозяина, зачем собрался народ.

— Мы мирные, честные люди, — начал он, — верные и преданные своему кмету[2].

— Разве у вас кмет правит? — перебил я его.

— Да, он у нас самый главный, а за ним идут пандуры[3].

Я улыбнулся.

— Чему ты улыбаешься? Не знал, нешто?.. А сам ты откуда?..

Я рассказал, что пришел издалека — из Сербии, и вот заблудился.

— Слышал я о той знаменитой стране, — пробормотал он и, почтительно поглядев на меня, продолжал: — У нас, значит, правит кмет с пандурами.

— А какие же у вас пандуры?

— Э, пандуры, знаешь ли, разные, смотря по рангу. Есть и старшие, есть и младшие… Люди, говорю, у нас все смирные, честные, а вот из окрестностей приходят всякие смутьяны, портят нас, дурному учат. Чтобы отличить наших граждан от пришлых, кмет вчера издал приказ всем местным жителям явиться к зданию суда, где каждому будет поставлено на лоб клеймо. Народ и собрался, чтобы решить, как быть.

«Надо как можно скорее бежать из этой страшной страны», — подумал я, содрогаясь, потому что, хоть во мне и течет благородная кровь серба, я, к стыду своему, не чувствовал себя способным на такой героизм.

Хозяин добродушно улыбнулся, хлопнул меня по плечу и надменно заявил:

— Ха, ты уже струсил, чужестранец?! Значит, нам нет равных по доблести!..

— Но что вы думаете делать? — спросил я смущенно.

— Как что? Ты еще увидишь наш героизм! Говорю тебе, нам нет равных по доблести. Ты прошел много стран, но, уверен, не встречал таких юнаков! Пойдем вместе, я как раз тороплюсь туда.

Мы были у выхода, когда за дверью послышались удары бича.

Выглядываю на улицу, и что же я вижу! Человек в богатой одежде обычного гражданского покроя везет на своей спине другого в пестрой униформе и блестящей треуголке на голове. У входа в механу ездок сошел.

Хозяин поклонился ему до самой земли. Человек в пестром одеянии вошел в гостиницу и сел за специально приготовленный стол. Другой, в гражданской одежде, остался ожидать у дверей. Хозяин и ему отвесил низкий поклон.

— Что это значит? — с недоумением спросил я.

— Тот, что вошел в механу, старший пандур, а этот — один из самых видных наших граждан, богатейший человек и великий патриот, — шепотом сообщил хозяин.

— Но почему он позволяет ездить на себе верхом?

По знаку хозяина мы отходим немного в сторону.

Со снисходительной усмешкой он говорит:

— Да это у нас считается большой честью, которой редко кто удостаивается.

Это до того сбило меня с толку, что из дальнейшего рассказа я ничего не разобрал. Хорошо запомнились только заключительные слова: «Такую заслугу перед отечеством не каждый народ может понять и оценить».

И вот мы на собрании, начались уже выборы президиума.

Одна группа выдвинула кандидатом в председатели Колба, если мне память не изменяет, другая группа — Талба, третья — своего кандидата.

Поднялся неимоверный галдеж; каждая группа старалась протащить своего человека.

— По-моему, у нас нет лучшей кандидатуры на пост председателя столь важного собрания, чем Колб, — заявил представитель первой группы. — Его смелость, гражданская доблесть всем нам хорошо известны. Полагаю, что среди нас не найдется ни одного, который бы чаще удостаивался чести возить на своей спине сановников.

— Уж ты помалкивал бы лучше, — крикнул кто-то из другой группы, — на тебе и практикант еще не проехал!

— Знаем мы ваши добродетели, — раздалось из третьей группы, — ни одного удара бичом не перенесли без того, чтобы не завопить.

— Рассудим, братья! — начал Колб. — Это правда, что десять лет назад на мне часто ездили вельможи, и я не издавал ни звука, когда меня хлестали бичом, но все же, может быть, есть и более заслуженные люди, моложе меня и достойнее.

— Нет таких, нет! — закричали его сторонники.

— Незачем вспоминать о старых заслугах! На Колбе ездили десять лет назад! — закричали из другой группы.

— Сейчас приходят молодые силы, довольно с нас стариков! — слышится в третьей группе.

Но вдруг шум стих; народ расступился, и в проходе показался молодой человек лет тридцати. При виде его все головы склонились в глубоком поклоне.

— Кто это? — шепотом спрашиваю я хозяина.

— Это первый человек в нашем городе, молодой, но многообещающий. На нем сам кмет уже три раза ездил. Это в его-то годы! Никто до сих пор не пользовался у нас такой популярностью.

— Может быть, его изберут?

— Скорее всего; все предыдущие кандидаты старше его, время их уже прошло, а на спине этого кмет прокатился только вчера.

— Как его зовут?

— Клеард.

Его пропустили вперед.

— Думается мне, — прервал тишину Колб, — нам не найти на пост председателя лучшего человека, чем Клеард. Он молод, но нам, старикам, далеко до него.

— Верно! Правильно! Да здравствует Клеард! — заорали все разом.

Колб и Талб препроводили его на председательское место.

Опять все низко поклонились, и затем наступила тишина.

— Спасибо вам, братья, за большое внимание и честь, которые вы мне единодушно сегодня оказали. Надежды, возлагаемые вами на меня, весьма мне лестны. Тяжело руководить народными стремлениями в столь важные дни, но я приложу все силы, чтобы оправдать ваше доверие, везде и во всем искренне защищать вас, показывать, как и раньше, высокий образец гражданской доблести. Спасибо вам, братья, за доверие.

— Живео! Живео! Живео! — раздалось со всех сторон.

— А теперь, братья, разрешите с этого места сказать несколько слов о предстоящем важном событии. Нелегко вытерпеть страдания и боль, которые нас ожидают, нелегко вынести выжигание на лбу клейма раскаленным железом. Да, такие муки не каждый может выдержать. Но пусть трусы дрожат и бледнеют от страха, мы же ни на мгновенье не смеем забывать о том, что являемся потомками замечательных предков, что в жилах у нас течет благородная юнацкая кровь наших дедов, тех чудо-богатырей, которые, и глазом не моргнув, умирали за свободу и счастье нас, своих потомков. Ничтожны наши муки перед их страданиями! И неужели теперь, когда настали времена счастья и изобилия, мы покажем себя гнилым, трусливым поколением? Каждый настоящий патриот, каждый, кто не хочет посрамить свой народ перед всем миром, перенесет боль мужественно, героически.

— Правильно! Живео! Живео!

Затем выступило еще несколько пламенных ораторов, которые подбадривали испуганный народ и говорили приблизительно то же, что и Клеард.

Взял слово бледный, изможденный старик с морщинистым лицом, седой головой и белой как снег бородой. Ноги у него подгибались от слабости, руки дрожали. Старческий голос прерывался, а в глазах блестели слезы.

— Дети, — начал он, и слезы покатились по бледному изборожденному морщинами лицу на седую бороду, — я слаб и скоро умру, но мне кажется, что лучше не допускать такого позора. Сто лет я прожил и без этого… Так неужели теперь на эту седую слабую голову падет рабское клеймо…

— Долой паршивого старика! — крикнул председатель.

— Долой его! — заорали одни.

— Старый трус! — присоединились другие.

— Нет того, чтоб молодых поддержать, так он еще пугает! — кричали третьи.

— Постыдился бы своих седин! Столько прожил и еще чего-то боится. Ну, а мы, молодые, не боимся!

— Долой труса!

— Выгнать его!

— Долой!

Возбужденная толпа доблестных молодых граждан яростно бросилась на немощного старика с кулаками и бранью.

Только старость спасла беднягу, а то забили бы до смерти.

Все клятвенно заверили друг друга, что завтра возвеличат славу своего народа и будут держаться героически.

С собрания расходились в полном порядке. Слышались голоса:

— Покажем завтра, кто мы такие!

— Хвастуны себя тоже проявят завтра!

— Пришло время проверить, кто чего стоит, чтобы всякая тля не лезла в герои!

Я вернулся назад в механу.

— Ну, видел, что мы за люди? — самодовольно спросил хозяин.

— Видел, — ответил я машинально, чувствуя, что силы мне изменяют, а голова раскалывается от удивительных впечатлений.

В тот же день я прочел в газете передовую статью следующего содержания:

«Граждане, прошли дни пустой похвальбы и хвастовства, чем увлекались некоторые из нас; громкие слова о каких-то наших воображаемых добродетелях и заслугах вдруг потеряли цену; настало время, граждане, показать, наконец, на деле, чего каждый из нас стоит! Но мы уверены, что среди нас не найдется ни одного жалкого труса, которого власти вынуждены будут силой тащить на отведенное для клеймления место. Каждый, кто чувствует в себе хоть каплю героической крови наших предков, в числе первых спокойно и гордо перенесет мучительную боль, ибо это святая боль — жертва, которой требует отечество и наше общее благо. Вперед, граждане, завтра — день испытания нашего героизма!..»

В тот день хозяин лег спать сразу после собрания, чтобы завтра в числе первых явиться на установленное место. А многие тут же отправились к зданию суда, дабы занять лучшие места.

Утром и я отправился к зданию суда. Здесь собралось все население города от мала до велика. Некоторые женщины принесли грудных младенцев — пусть и им поставят рабское, то есть почетное клеймо; это поможет им впоследствии получить хорошее местечко на государственной службе.

Везде толкотня, ругань (в этом я усмотрел сходство с нами, сербами, и потому порадовался), каждый хочет раньше других подойти к дверям. Некоторые даже успели подраться.

Ставит клеймо специальный чиновник в белом праздничном костюме. Он ласково уговаривает напирающий народ:

— Полегче, ради бога, очередь до всех дойдет; вы же не скот, чтобы так напирать.

Процедура началась. Одни вскрикивают, у других вырывается стон — ни один человек, пока я был там, не перенес мук молча.

Я не мог долго смотреть на эти мучения и вернулся к себе. В механе уже сидели люди, закусывали, пили.

— Перенесли и это, — сказал один.

— Эх, мы и покричали-то немного, а вот Талб ревел, как осел, — заметил другой.

— Вот тебе и Талб, а вчера еще хотели выбрать его председателем!

— Э, кто знал!

Разговаривают, а сами стонут, извиваются от боли, но так, чтобы другие не заметили, — ведь каждому стыдно показать себя трусом.

Клеард осрамился — застонал, а подлинным героем оказался какой-то Леар; он потребовал, чтобы ему наложили сразу два клейма, и не пикнул при этом. Весь город говорил о нем с величайшим уважением.

Некоторые сбежали и тем заслужили всеобщее презрение.

Через несколько дней, когда по улицам с гордо поднятой головой, исполненный надменного величия, проходил тот, у кого на лбу было выжжено два клейма, все живое, сдернув шапки с головы, кланялось ему, приветствуя героя своего времени.

За ним бежали по улицам дети, женщины, мужчины — все хотели видеть богатыря народного. И где бы он ни ступал, всюду за ним несся благоговейный шепот: «Леар, Леар!.. Вот он! Вот тот герой, который не крикнул, звука не проронил, когда ему ставили два клейма одно за другим!» Газеты прославляли его на все лады. И любовь народная окружила его.

Слышу я со всех сторон эту хвалу и чувствую, что и во мне пробуждается сербская юнацкая кровь. Ведь и наши предки герои, и они в муках погибали за свободу, и у нас есть славное прошлое — Косово! Меня вдруг охватывает гордость за родной народ, страстное желание прославить его, и, бросившись к зданию суда, я кричу:

— Что вы носитесь со своим Леаром?.. Вы еще не видели настоящих героев! Я вам покажу, что значит сербская юнацкая кровь! Подумаешь, два клейма! Ставьте мне десять!

Чиновник в белом подносит к моему лбу свое орудие, я вздрагиваю и… просыпаюсь.

В страхе тру лоб, осеняю себя крестным знамением и просто диву даюсь — чего только человеку не приснится.

«Еще немного, и я затмил бы славу ихнего Леара», — думаю я и с удовольствием переворачиваюсь на другой бок, хотя мне все же обидно, что сон этим не завершился.

1899 г.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Кутасовой)

 

[1] Механа – то же, что и кафана (постоялый двор, закусочная, трактир).

[2] Кмет – сельский староста.

[3] Пандур – стражник. У Домановича наряду с кметом служит олицетворением грубого произвола и самодурства властей.