Tag Archive | Закон

Страдия (11/12)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

Страдия (10/12)

(предишна страница)

Като обиколих всички министри, реших да намина и в Народното събрание. То носеше името народно по някакъв стар обичай, а всъщност депутатите се назначаваха от министъра на полицията. Щом се сменеше правителството, насрочваха се нови избори. Това ставаше поне веднаж в месеца. Думата „избори“ в дадения случай означава: назначаване на депутати. Тя води своето начало още от патриархалното общество, когато народът наистина е имал освен останалите грижи още и това досадно задължение — да мисли кого да избере за свой представител. Така примитивно са се провеждали някога изборите, но в модерната, цивилизованата Страдия тази стара глупава процедура, която отнема толкова време, беше опростена. Министърът на полицията бе поел върху себе си цялата тая грижа. Той назначаваше, избираше вместо народа, така че народът не губеше времето си, не се грижеше и не мислеше за нищо. Въз основа на всичко това естествено бе да се говори за свободни избори.

Така избраните народни представители се събираха в главния град на Страдия, за да решават и разглеждат разни въпроси от живота на страната. Правителството, разбира се, като всяко патриотично правителство и тук се грижеше това решаване да бъде умно и модерно. И тук то поемаше върху себе си всички задължения. Когато народните представители се събираха, преди да започнат работа, трябваше да прекарват по няколко дни в подготвителното училище, което се наричаше клуб. Тук те се подготвяха и упражняваха как да изиграят най-добре ролите си.

Всичко това приличаше на подготовката за театрално представление.

Самото правителство пишеше пиесата, която народните представители играеха в Народното събрание… Председателят на клуба, като някакъв драматург, имаше за задача да разучи произведението и да определи ролите на депутатите за всяко заседание — разбира се, според способностите им. На едни се доверяваха по-големи речи, на други по-малки, на начинаещите — съвсем малки. Някои получаваха задача да кажат само по една дума — „за“ или „против“. (Това второто се случваше твърде рядко, и то когато след гласуването, за да се създаде впечатление за правдоподобност, гласовете се броеха, уж да се види коя страна е победител. Всъщност това биваше определено много преди да се проведе заседанието на Народното събрание.) На някои, които не можеха дори и това да свършат, даваха неми роли. Например когато се гласуваше със ставане и сядане. След като ролите се разпределяха така хубаво, народните представители си отиваха в къщи и се приготвяха за заседанието. Силно се учудих, когато за пръв път видях как народните представители учат ролите си.

Един ден станах рано сутринта и тръгнах из градската градина на разходка. Там имаше много ученици, деца от първоначалните училища и младежи от висши учебни заведения. Разхождаха се нагоре-надолу и си четяха на глас урока: едни по история, други по химия, трети по вероучение и така нататък. Някои двама по двама се препитваха върху наученото. И изведнаж между децата видях няколко възрастни хора, които също така се разхождаха или седяха и учеха нещо от някакви листове. Приближих се до един старец в народна носия, заслушах се. Той повтаряше все едно и също изречение:

— Господа народни представители, при разглеждането на този важен законопроект и аз се чувствувам задължен след хубавата реч на уважаемия другар Т. М., който подчерта цялото значение и добрите страни на този закон, да кажа няколко думи, по точно да допълня мнението на преждеговорившия уважаем оратор.

Старецът прочете това изречение повече от десет пъти, сложи листовете настрана, вдигна глава, примижа малко и започна да го казва наизуст:

— Господа народни представители, след уважаемия другар, в който… — Тук се спря, намръщи се, мълча дълго, като се мъчеше да си припомни, взе отново листовете и зачете на глас пак същото изречение. След това се опита да го каже отново наизуст, но безуспешно. Сбърка. Тази процедура се повтаряше няколко пъти, а резултатът ставаше все по-лош. Старецът въздъхна отчаян, захвърли сърдито хартията, а главата му клюмна на гърдите.

Отсреща, на другата пейка, седеше един невръстен ученик. В ръцете си държеше затворена книга и разказваше наизуст урока си по естествознание:

— Това полезно растенийце вирее в блатата. Неговият корен се употребява от народа и като лекарство…

Старецът дигна глава. Когато детето разказа целия урок, той го попита:

— Научи ли го?

— Да, научих.

— Да си ми жив и здрав, синко. Учи сега, докато си млад и можеш да помниш, че като дойдеш на моите години, хич не върви.

Откъде се взеха между децата тези възрастни хора и какво, по дяволите, учеха на стари години, никак не можех да разбера. Какво ли ще е това училище в Страдия?

Любопитството ми стана тъй силно, че накрая, като не можах сам да си обясня това чудо, доближих се до стареца и в разговора с него узнах, че е народен представител и че в клуба му е наредено да научи речта си. Преди малко той повтарял първото изречение от нея.

След като научели уроците си, ги препитвали, а след това правели репетиция.

Народните представители идвали в клуба и всеки заемал мястото си. Председателят на клуба сядал на специална маса, а до него — двамата подпредседатели. До тяхната маса била масата за членовете на правителството, а малко по-нататък — масата за секретарите на клуба. Секретарят извиквал най-напред всеки един по име, а след това се започвала сериозна работа.

—Нека станат всички, които ще играят ролята на опозиционери! — заповядва председателят.

Стават неколцина.

Секретарят изброява седем души.

— Къде е осмият? —пита председателят.

Никой не се обажда.

Депутатите започват да се оглеждат, като че ли всеки иска да каже: „Не съм аз. Не зная кой е осмият?“

И ония седемте се обръщат, търсят с очи осмия си другар, докато един се сеща и извиква:

— А, да, ей този тук е получил роля на опозиционер.

— Не съм аз. Защо ме клеветиш? — казва посоченият сърдито и гледа в земята.

— Кой е тогава? — пита председателят.

—Не зная.

— Всички ли са тук? — обръща се председателят към секретаря.

— Всички!

— По дяволите, все някой трябва да бъде опозиция.

Никой не се обажда. Всички започват пак да се озъртат наоколо, дори и онзи, дето го наклеветиха.

— Нека се обади кой е?

Никой не се обажда.

— Ти си. Защо не ставаш? — казва председателят на заподозрения.

— Той е, той е — викат останалите и просто си отдъхват като човек, който сваля от гърба си голяма тежест.

— Аз не можа да играя ролята на опозиционер — извиква отчаяно нещастникът.

— Как така не можеш? — пита го председателят.

— Нека друг да бъде опозиционер.

— Все едно, който и да е.

— Аз желая да бъда с правителството.

— Ама всъщност ти си с правителството. Но само формално някой трябва да представлява опозиция.

— Аз не искам да представлявам опозицията, аз съм с правителството.

Председателят започва да му обяснява надълго и широко и едвам го скланя да се съгласи, когато един от министрите му обещава някаква богата доставка за държавата, от която може много да се спечели.

— Ех, слава богу — извиква председателят, целият изпотен и изморен. — Сега имаме осем души.

Докато председателят и правителството се обясняват с осмия опозиционер и едвам успяват да го убедят, ония седемте сядат.

— А сега нека да станат всичките опозиционери — казва председателят доволен и избърсва потта от челото си.

Става само оня, дето дълго отказваше да стане опозиционер.

— Какво значи това? Къде са сега пък останалите? — извиква председателят извън себе си от бяс.

— Ние сме с правителството — мърморят ония седемте.

— Е, това е истинска оскъдица за опозиция — отчаяно продумва министърът на полицията.

Настъпи досадна, мъчителна тишина.

— С правителството сте? — започва сърдито министърът ва полицията. — Ами ако не бяхте с правителството, нямаше и да ви избера. Да не би да искате ние министрите да играем сега ролята на опозиция? При следващите избори да не ми се мяркате. Ще оставя на тези осем места народът сам да избира. Поне така ще имаме истински опозиционери.

Най-сетне след дълги обяснения и обещания и останалите седем се съгласиха да поемат върху себе си тази мъчителна роля. На един обещаха голям пост, на друг тлъста печалба. Всички получиха награди за тези огромни услуги, оказани на правителството, което искаше Народното събрание да прилича поне от малко малко на истинско Народно събрание.

Когато всичко се свършва благополучно и се премахне най-трудната пречка, председателят започва да пренитва опозиционерите:

— Каква е твоята роля? — пита той първия.

— Моята родя се състои в това, да критикувам правителството, че харчи държавни пари на вятъра.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че, това става поради липса на пари.

— Какво ще отговориш ти на това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството и каня десетте други народни представители да се солидаризират с мен.

— Седни — казва доволен председателят.

— Каква е твоята роля? — пита той другия.

— Аз ще критикувам правителството за това, че някои чиновници получават големи постове, без да се спазва редът, и вземат по няколко солидни заплати и много надбавки, докато други, по-способни и по-стари служители, имат малки постове и не са повишавани вече толкова години.

— Какво ще отговори правителството?

— Министрите ще кажат, че са повишавали с пререждане само най-близките си роднини, както и хора, за които са ходатайствували близките им приятели, и освен тях никого другиго.

— Какво ще кажеш ти за това?

— Аз ще кажа, че съм напълно доволен от отговора на правителството.

Председателят пита третия каква е ролята му.

— Аз трябва най-остро да нападна правителството за това, че сключва заеми при неблагоприятни условия, когато финансовото състояние в страната и без това е тежко.

— Какво ще отговори правителството?

— Правителството ще каже, че са му нужни пари.

— А ти какво ще кажеш?

— Аз ще кажа, че такива силни доводи напълно ме убеждават и че съм доволен от отговора.

— Какво трябва да направиш ти? — пита председателят четвъртия.

— Да критикувам военния министър, че армията гладува.

— Какво ще каже той?

— Че гладува, защото няма какво да яде!

— А ти?

— Напълно съм доволен!

— Седни!

Така препитва и останалите опозицнонери. Тогава минава: към болшинството на събранието.

Който е научил ролята си, получава похвала. Тези, дето не са научили ролите си, не могат да отидат на заседанието на Народното събрание.

Поради лошото положение в страната народните представители трябваше да се занимаят още на първите си заседания с разрешаването на най-спешните проблеми. Правителството също така разбираше правилно задълженията си и за да не се губи време за дребни неща, веднага внесе за утвърждаване закон за създаването на морски флот.

Когато чух за това, попитах един народен представител:

— Имате ли много военни кораби?

— Нямаме.

— Всичко колко имате?

— Засега нито един!

Аз се стъписах от учудване. Народният представител забеляза това и сам се учуди.

— Защо се чудите? — попита ме.

— Чух, че сте гласували закон за…

— Да — прекъсна ме той, — гласувахме този закон за създаване на флотата, това беше необходимо, защото до днес нямаме такъв закон.

— Има ли Страдия излаз на някое море?

— Засега не.

— Е, за какво ви е тогава този закон?

Народният представител се засмя и добави:

— Нашата страна, господине, някога е граничела с две морета, а народните ни идеали са Страдия пак да стане това, което някога е била. Както виждате, ние полагаме усилия за постигане на тая цел.

— Е, това е нещо друго — казах аз за извинение. — Сега разбирам и мога да кажа спокойно, че Страдия наистина ще стане велика и мощна страна, щом вие работите така искрено и от все сърце в нейна полза, и докато имате такова мъдро а патриотично управление, каквото е днешното.

(следваща страница)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Мертве море (2/5)

(Попередня частина)

Усе це лише початок добра у нас. Ми справді були добрі й слухняні діти, і, відверто кажучи, з року в рік, з кожним новим поколінням зростали надії, що наша країна скоро матиме таких самих добрих і слухняних громадян, але хто зна, чи настане той блаженний час, коли наші прагнення, точніше, думки й ідеали моєї покійної геніальної дядини, повністю здійсняться в змученій матері Сербії, яку ми так палко й щиро любимо.

Хто зна, чи коли-небудь здійсняться наші бажання і втілиться в життя ця наша ідеальна політична про­грама:

§1.

Ніхто нічого не робить.

§2.

Кожен повнолітній серб дістає початкову плат­ню в розмірі 5000 динарів.

§3.

Через п’ять років кожен серб (або ж сербка, якщо в сім’ї немає чоловіків) дістає право на повну пенсію.

§4.

Пенсія підвищується щороку на 1000 динарів.

§5.

Народна скупщина (а тут уже, як виняток, з патріотичних мотивів зі скупщиною погодиться й сам сенат) повинна прийняти ухвалу, яка важитиме як особлива стаття конституції, про те, щоб овочі, всяка городина, злаки й усі інші культури родили казково щедро, та ще й двічі на рік, а якщо виявиться дефі­цит у державному бюджеті, то й тричі і, зрозуміла річ, навіть більше разів, як фінансовий комітет вважа­тиме за потрібне.

§6.

Всяка худоба, без різниці статі й віку, згідно з законом, схваленим обома палатами, відгодовується добре і розмножується надзвичайно швидко.

§7.

Худоба не може ні в якому разі одержувати платні, за винятком надзвичайних державних потреб.

§8.

Карається кожний, хто думає про державні справи.

§9.

Зрештою, ніхто ні про що не сміє думати без особливого на те дозволу поліції, бо думання шкодить щастю.

§10.

Насамперед поліція не сміє абсолютно нічого думати.

§11.

Хто б хотів задля розваги займатися торгів­лею, той повинен мати дуже великий зиск: на один динар тисячу.

§12.

Жіночі сукні, спідниці, намиста, як і всякий інший одяг та прикраси, сіються й достигають дуже швидко за будь-яких кліматичних умов і на будь-якому грунті щомісяця, в усіх кольорах і за найнові­шою французькою модою. Капелюшки, рукавички та інші дрібні речі можна з успіхом вирощувати у ва­зонах (власне кажучи, все, згідно з законною ухва­лою, вирощується само).

§13.

Діти не народжуються. Якщо ж вони десь зсе­ляються, доглядатимуть і виховуватимуть їх спеці­альні машини. Якщо вітчизні потрібно якомога більше громадян, буде збудовано фабрики дітей.

§14.

Податку ніхто не платить.

§15.

За сплату боргів і податків визначається су­вора покара; це поширюється на всі випадки, крім тих, коли буде встановлено, що злочин учинила розу­мово хвора людина.

§16.

Скасовуються всі непотрібні речі, як-от: тещі, свекрухи, постійні й тимчасові ревізійні комісії, по­точні державні й приватні борги, буряки, квасоля, гре­цька й латинська мови, гнилі огірки, всі відмінки — з прийменниками й без них, жандарми, свиняче пи­тання, розум заразом із логікою.

§17.

Хто об’єднає сербів, того негайно, на знак на­родного визнання й любові, арештувати!

Чудова програма; це мусили б визнати навіть її полі­тичні противники, якби така програма могла мати противників. Та все дарма, нашим благородним праг­ненням ніколи не здійснитися.

Але чого не досягли, чого не здійснили ми, незва­жаючи на всю нашу незмірну працю, те зробили інші, щасливіші за нас.

(Наступна частина)

Демон (2/2)

(Попередня частина)

Зійшов місяць, засвітилися зорі. Порипують вітря­ки, пісні вечорові лунають довкола. Краса неска­занна!

Стара мати плаче сама перед хатою і все молиться богу, а малий Івиця сидить на порозі й бавиться, роз­мотуючи клубки з бабиного кошика.

А Джордже тим часом ішов попереду жандарма, далеко від свого дому.

Задуманий, приголомшений тим незрозумілим ви­падком, він не мав часу насолоджуватися любими його серцю вечоровими піснями.

Ой світи, місяченьку, світи миленькому!

Тільки юний мрійник може осягнути всю гіркоту його дум і почуттів.

Якийсь селянин їхав перед ними з повною гарбою збіжжя. Дзвіночки на волах подзенькували чисто, в такт волячій ході, а селянин співав уголос:

Нічка темна, темна, ще й похмура,
Моє серце облягла зажура!

Джордже ще ніколи так виразно й так близько, як зараз, не сприймав тієї пісні, що її викресав біль з грудей народних.

Наступного ранку, після того, як з ласки поліцей­ських провів ніч під наглядом у корчмі, невиспаний, зморений невеселими думками, Джордже стояв перед паном начальником поліції.

Начальник запитує, а писарчук пише.

— Як звешся?

— Джордже Андрич.

— Чим займаєшся?

— Студент.

Ця обставина в очах начальника, безперечно, тіль­ки збільшує його провину.

— Скільки тобі років?

— Двадцять один.

— Чи притягався до відповідальності?

— Був залишений без обіду в першому класі гім­назії.

— За що?

— Одного учня назвав швайкою!

Начальник задумався на мить, подивився в книжки й пробурмотів сам до себе:

— Отже, за образу честі!.. Хто накладав покарання?

— Староста класу.

— А до судової відповідальності притягався?

— Як міг притягатися до судової відповідальнос­ті, коли я ще студент?

Начальник знову замовк, думав, думав, нарешті буркнув:

— Тут ідеться про державний злочин.

І перш ніж далі провадити допит, він відкашляв­ся, скурив цигарку й випив склянку води — готувався до серйозної розмови.

— Що ви читали вчора?

—  «Демона»

— Записуй! — кинув начальник писарчукові. — Чи ще комусь читали?

— Ні, але радив би прочитати кожному, бо це чу­дова річ.

— Подумайте добре, що кажете, адже ви відповіда­єте представникові влади. Ви вважаєте, що це чудова річ?

— Надзвичайна!

— І ви смієте таке стверджувати?! Пиши: читав, ще й усупереч державним законам називає чудовим те, що заборонено.

— Бога ради, пане, хіба це злочин — сказати, що «Демон» Лєрмонтова — чудова річ, і хіба таке зако­ном заборонено?

— Ти мені не викручуйся! Хто тебе про Лєрмонто­ва питає? Гляди, щоб гірше не було, бо жарти зі мною погані!

— Я кажу про те, що ви мене питаєте!

— Про що?!

— Та ж про «Демона», кажу, це гарна річ.

— Ну?!

— Я й кажу, що Лєрмонтов — геніальний і відомий поет.

— Ти не забивай мені баки, а ліпше скажи, що тобі в цій книжці подобається — ось що я хочу зна­ти, зрозумів? — крикнув начальник і затупав ногами, аж усе затряслося.

Джордже був здивований, але мусив щось відпові­сти, то й почав декламувати перші-ліпші рядки:

Клянусь я днем, коли повстанув
Цей світ, розкинутий кругом,
Клянусь огнем його останнім
І правди вічним торжеством.

— Досить! Не роби з мене дурня й не городи казнащо! — гримнув начальник, люто грюкнувши кулаком по столу.

— Ви ж самі запитуєте!

— Я знаю, про що запитую, а ти відповідай, поки не дізнався, що я вмію.

Писарчук колупається в зубах і вибалушеними очи­ма дивиться то на свого начальника, то на студента, не в силі збагнути, про що вони торочать.

— Я вас запевняю, що це «Демон»! —каже Джор­дже, вже обливаючись потом.

Начальник, подумавши, знову питає:

— Отже, це вірші?!

— Так, Лєрмонтов — поет!

— Ти знову викручуєшся!

— Та це ж він написав!

— Хто?

— Лєрмонтов.

Начальник подзеленькав дзвоником і наказав пошу­кати Лєрмонтова в «Поліцейському віснику».

— А переклав Змай!

— Що переклав?

— Та цю ж книжку!

— А хто такий Лєрмонтов?

— Він росіянин.

— Так він росіянин?! — перепитав начальник і ви­тріщив очі, не знаючи, що далі казати.

Повернувся писарчук і доповів, що в «Поліцейсько­му віснику» Лєрмонтова немає.

Начальник поліції тільки після довгого пояснення зрозумів, що поетів не друкують у «Поліцейському віснику» і що книжка ця дозволена та для всіх до­ступна. Але наказав принести з бібліотеки якусь збір­ку Змаєвих поезій, щоб переконатися, що це таки правда. Нарешті зм’як і заговорив люб’язнішим то­ном:

— Гаразд, гаразд, пане, ми розберемося; а цю росій­ську книжку про всяк випадок, знаєте, залиште, я перегляну її. Робота в нас, як бачите, нелегка. Ми псуємо стосунки з людьми, але робимо це з обов’язку. А люди не розуміють, думають, що то я так хочу!

— Бувайте здорові.

— Ідіть здорові, вітайте своїх, ми вас трохи пому­чили!

Це, може, сталося десь, колись, у якійсь дивній кра­їні, а може, й зовсім не було цього на нашій землі, якщо випадково на Місяці є люди. Одне безпереч­не — мій сон. Приємно мені снити, і я не бажаю роз­чаровуватися, як Джордже. Він тепер уже трохи по-іншому думає, а не тільки марить поезією.

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)

Як у Страдії… (2/3)

(Попередня частина)

I. ЗАКОН БОЖИЙ

На початку уроку читатиметься молитва, складена урядом, а не як досі. Молитва буде така:

«Владо наша, що на землі, нехай святиться ім’я твоє; нехай не скін­читься панування твоє і буде воля твоя в Сербії; хліб наш щоденний не давай нам, щоб тобі було більше.

І не введи нас у спокусу, але порятуй від радика­лів».

(Слово диявол скрізь має бути замінене сло­вом радикал).

Після молитви починається навчання.

Із закону божого діти не вчитимуть ні Старого, ні Нового завіту. Потрібно буде дещо змінити. Діти досі читали: «Усі люди перед богом рівні». Не такс воно й добре: усі перед богом рівні! Хіба рівні перед богом якийсь бідняк, наймит, селянин чи ремісник, столяр, кравець — і благородний пан, генерал Цинцар-Маркович; хіба якийсь писарчук чи стражник рівня міністрові? Що не кажи, а це не годиться! «Небезпечне» місце треба виправити і викласти його так: «Перед богом не всі рівні, і там дотримуються рангу й чи­нів!»

Досі діти вчили: «Люби ближнього свого, як самого себе». Добре то добре, але якщо той ближній, на лихо, виявиться радикалом, та й ще, крий боже, з тих непоміркованих, «небезпечних для порядку вітчизни», то що тоді? Який він ближній, вовки б його з’їли! У такому разі треба пояснити дітям, що ближні — це міністри, жандарми, стражники та інші богоугодні люди, або ж це небезпечне місце, що буде набагато краще, зовсім вилучити з підручника.

Діти досі вчили, що «всі люди грішні, один бог без­грішний». Ще краще! Це значить ні більше ні менше, як втокмачувати дітям у голови, що й міністри грі­шать. Хіба можна сказати, що Цинцар-Маркович чи хтось із теперішніх міністрів грішить?! Це місце тре­ба зовсім викинути, а натомість потрібно говорити ді­тям таке: «Весь народ, усі люди грішать, окрім мі­ністрів. Міністри безгрішні».

Крім того, діти можуть учити такі сентенції:

«Якщо тебе міністр (чи будь-хто за його наказом) ударить у праву щоку, підстав йому й ліву».

«Якщо міністри грішать, тобто помиляються, і тим завдають шкоди державі, скільки разів народ повинен прощати їм? Сім разів? Не сім, а сім разів по сімде­сят, коли ж і далі грішитимуть, то мовчи і пильнуй своєї справи!»

«Якщо хочеш бути справним християнином, продай усе, що маєш у хаті й поза хатою, і двір, і худобу, й сорочку з себе, а гроші віддай владі, хай оплачує донощиків, будує тюрми, а сам покинь жінку, і ді­тей, і батька свого, і матір свою і йди до в’язниці, коли тебе туди влада садовить, і будеш ти щасливий та довго житимеш!»

«На початку було слово, і слово було сваволею, і сваволя була в законі, і закони були словом, і слово стало законом».

Треба зробити зміни й у заповідях.

Викладаючи заповідь «не убий», учитель повинен пояснити, що ця заповідь не поширюється на радика­лів, і хай додасть: «Правду-бо глаголю вам, діти: ско­ріше верблюд пройде крізь вушко голки, ніж буде ви­знано, що радикали люблять вітчизну; скоріше лице­мірів і повій нагородять державними орденами в цій країні, ніж це поріддя зміїне».

Заповідь «не вкрадь» треба залишити, бо школа го­тує й чиновників, які відають касами та виборчими урнами.

Замість заповіді: «Шануй батька свого і матір свою…» буде така: «Якщо хочеш і якщо тобі треба, то шануй батька й матір, але якщо матимеш потребу вилаяти батька й матір своїх, то назви їх зрадниками, за це дістанеш нагороду на небі. Можеш скасувати заповідь божу ради звичок своїх».

Замість заповіді: «Не свідчи криво!» діти вчитимуть: «Свідчи криво!»

— Діти, коли треба свідчити криво?— запитає вчи­тель, а учень відповість:

— Свідчити криво треба проти радикалів, коли влада безпідставно звинувачуватиме їх в державній зраді!

— Добре, малий, а це богоугодне діло?

— Це діло богоугодне, бо так ми очистимо країну від нечестивих.

— А хто нечестиві?

— Радикали. Вони боговідступники, злі духи, порід­дя зміїне!

— А хто праведники й угодники божі?

— Праведники й угодники божі — то міністри.

— Скільки тепер на світі є праведників і угодпиків божих?

— Праведників і угодників божих є дев’ять, їх бог обрав своїми пророками, щоб їхніми устами віщати грішному народові волю свою.

— Досить, малий, ти будеш зразковим громадяни­ном.

Так виховуватиметься молодь на уроках закону бо­жого за новою урядовою програмою.

(Наступна частина)

Як у Страдії… (1/3)

«Єдина наша надія — діти. Ми сподіваємося, що молодше по­коління і більше шануватиме, і відданіше любитиме свій рід! Нехай вихованці будуть кращі від своїх вихователів — це найпалкіше бажання наше».
Газета «Слога», № 9

Нікудишні справи! Зовсім нікудишні, і край!.. Чи з того, чи з цього боку — куди не кинь, усе догори ногами! Що негаразд, то негаразд; хоч лусни, хоч трісни, а справи кепські. Нікудишні! О господи боже, що ти зробив з цією бідною країною! Була вона доб­ра, славна, чесна, сповнена добропорядності, просто чудо, та й годі! Аж раптом, ніби хто її зурочив, усе пішло шкереберть. Як це сталося — ніхто не знає. Та й хто, зрештою, збагне путі господні! Мабуть, така їй, грішниці, доля судилася! Гірка доля! Що вдієш?! Ніхто від долі не втік. Що б там не було — наврочен­ня, чари чи доля, тільки бідна Сербія стала підупа­дати, усе добре в ній почало в’янути. З’явилося зло, ніби хто його навмисне посіяв.

Свят, свят, свят! Так і хочеться перехреститись і тричі сплюнути через ліве плече, як наші предки робили. Пригадую, як колись гарно було: здорова, пишна конституція, закони прогресивні, скрізь чес­ність і добропорядність.

І раптом, — згинь, сатано, — прокотилася чутка, ніби конституція померла[1].

— Як? Така здорова, пишна, молода, — що з нею могло статися?

— Ніхто не знає, узяла та й нагло померла. Не хво­ріла, бідолаха, навіть не чхала, здорова-здоровісінька була, як риба, і раптом віддала богові душу, мов під­кошена. Жаль, бо яка ж вона гарна, хай її бог про­стить!

Конституція, як я вже сказав, нагло померла, а тут і бідолашні закони, її діти, бачу, зів’яли, потолочені, аж боляче дивитися на них. От так-то, коли діти за­лишаються без матері. Чесноти й порядність почали ховатися. Мовчки сидять собі по закутках, бо як тіль­ки де поткнуться між люди, то одразу навздогінці їм крик, лайка, плюють на них. Куди б не з’явилися; то що їм робити, як не критися! Сховалися людяність, чесність, доброта, бо їх теж усюди переслідують. Де­які, переодягнуті, пройдуть де-не-де вулицею, але самі на себе несхожі. Миршаві, сухотні, нещасні, ледве на ногах тримаються. Обсіло Сербію лихо, і вчора било її, і сьогодні б’є, світа божого, бідна, не бачить. Ось до чого дожилася — впізнати її не можна: квола, зму­чена, ніби з хреста знята, мов не та країна, не доведи господи. Ледве душа тримається в тілі. Щодень усе нещасніша й убогіша, сохне й чахне, тане, як сніг павесні. Ніщо добре в ній не тримається.

Нікудишні справи, зовсім нікудишні! Куди не глянь, усюди неподобства, куди не повернися, все в нас пішло шкереберть, манівцями. І доки так триватиме, і чим усе це скінчиться?

Так воно і тільки так: зітхай, плач, ридай, голоси, бийся об стіну головою, а воно так, і ніщо тобі не допоможе.

Так, саме так! Нема нічого легшого, як здвигнути плечима й мовити: «Так воно є!» Але хто винен у цьому? Хто накоїв цього? Хто винен у всьому ли­хові, у цьому нещасті? Хто винен, люди божі? Ска­жіть, коли зпасте!

Хто винен? Дідько винен. Народ каже, що винні погані, реакційні уряди, винні міністри — жандарми за походженням і за переконанням, винні одпоособові режими, винні ниці людці на високих посадах, винні продажні, підлі душі, які за шмат ковбаси, за добру посаду, заради власних вигод і примх плюють на за­кони, виппі підлабузники, які за щедру плату можуть оголошувати благодійником навіть того, хто півнароду на шибениці послав! Так думає народ, так відчуває він, грішний, у своїй душі.

Але міністри цих урядів кажуть інше, вони ось як міркують:

«Народ відчуває, народ думає. Звідки народ уміє думати?! Хто питає в нього про його почуття? І, зреш­тою, хто він такий, народ? Що той народ хоче, чого прагне? Як він сміє говорити ще про якісь права? Де написано, що він може мати права? Відверто кажучи, аж занадто дано тому народові, і того пе треба було йому, це тільки з доброти нашої. А той безсоромний народ, замість бути вдячним, бачиш ти, ще чогось хоче. Недаремно кажуть: пусти пса під стіл, то він дереться й на стіл. Хіба мало народові, що бібліотека називається народною, банк народним, школи народ­ними, хори народними, армія народною, театр народ­ним, скільки газет називаються народними (навіть здоров’я — народне, а що є цінніше за здоров’я?). Усе найкраще віддано народові. Але все це ніщо порівняно з тим, скільки всього народ має, а цього ніхто йому не заперечує й не відбирає в нього. Народ має церкви, має пісні, має прислів’я, має загадки, має оповідки, народ має звичаї, має мудрі вислови, має танці, має казки й небилиці. Кожна людина з народу має ноги, мас руки, має очі, має батька, має матір, має могили, має повітря. Народ має… Хто може полічити, що тільки народ має? Усього не злічиш, а той народ ще чогось хоче! Стільки йому дано, а пін ііцс невдоволений! Це невдячне створіння хотіло б усе заграбастати собі. Може, й ще хтось бажає що-небудь мати. Народ хотів би того, що має, не дати нікому, а від іншого за­брати все. Приміром, загадки його, ніхто в нього їх не відбирає, але народ хотів би мати і загадки, і полі­тичні свободи. Бачили таке! Хоче народ мати і казки, і свободу зборів та слова! Хотіли б люди з народу мати ноги! Гаразд, мають їх, але вони хочуть мати і ноги, і добру конституцію! Багато є всякого нахабства, але це перевершило всяку міру.

Отож, як можуть міністри зробити країну щасливою й розвиненою, коли мають справу з таким ненасит­ним, себелюбним і зіпсованим народом? Пропадає країна, усе в ній нікудишнє! Тому й не дивно, що все йде шкереберть!

Народ занапастить таку чудову країну, народ зана­пастить народ! Не менше, не більше, тільки треба на­род рятувати від народу!»

До таких висновків приходило багато «патріотичних» урядів, і кожен, відповідно до своєї пронозливості й за­побігливості, негайно вживав швидких і рішучих за­ходів, щоб народ врятувати від народу.

Владан[2] зі своєю «вибраною» компанією запроторю­вав народ до в’язниць, щоб народ не заважав на­родові. Хоча цей благородний захід і не дав добрих наслідків, проте він ішов від «чистого» серця, від «щи­рого» наміру врятувати країну! Але Владанова ве­лика заслуга полягає не в цій марній спробі. Владан подав одну велику ідею, яка відкриває нову епоху в політичній історії. Він перший повстав проти шкіл, таких, які вони є. Його бистре око помітило, що школи «отруюють» люд «заразними» ідеями, і ним оволоділа невідчепна думка докорінно перебудувати, перевер­нути школи, освіту — оте зло для країни й народу. Щоправда, події не дали цьому чужинцеві ощасливити Сербію. Але ідея його не загинула. Вона чаділа поволі, проникаючи дедалі глибше й глибше в душі великих патріотів, поки одного дня не виринула на світ божий у всій своїй силі.

Бог береже Сербію, він не дасть, щоб та рятівна ідея погасла. І вона живе й розвивається.

Кажуть, Цинцар-Маркович[3] зі своїми спільниками був у захваті від тієї рятівної Владанової ідеї, і хто знає членів його уряду, може повірити цьому. Влада, подейкують, якнайенергійніше взялася за втілення в життя цієї ідеї. «Патріотичні» теперішні міністри при­йшли до непохитного висновку, що школи досі згубно впливали на сербський народ. Зло треба лікувати в зародку, і тому слід починати від початку. Народна освіта мас повністю узгоджуватися з теоріями урядів Владанового кшталту, а щоб того досягти, політичне виховання народу потрібно починати змалечку, з по­чаткової школи. «Рятівні» ідеї й погляди на державу повинні, так би мовити, всмоктуватися з молоком ма­тері. Давно сказано, що старого дерева не зігнеш. Треба гнути його, поки молоде…

Слава богу, що врешті знайдено правильний шлях. Бо, правду кажучи, блукали вже досить. Стільки уря­дів змінилося з різними спробами й засобами, як ви­правити народ, і все намарно. Ніби якась хвороба, що її неправильно лікуєш. Любиш людину, хотів би її врятувати, силікувати, пробуєш ліки і сякі, й такі, біжиш і до знахарки, і до лікаря, радий би, як ка­жуть, небо прихилити, та ніяк не вгадаєш, яких ліків потрібно для цієї хвороби, і нічого не виходить. За­мість того, щоб видужувати, хворий стає дедалі безна­дійнішим! Погані ліки! Тож і різні уряди і сяк, і так пробували вилікувати народ, ощасливити його, але народ ставав дедалі гірший. Одні, щоб допомогти на­родові, ув’язнювали його, інші били, ще інші грабу­вали, ще інші кували в кайдани, ще інші мучили його голодом і спрагою, ще інші вбивали! Чого тільки не робили, яких заходів не вживали, щоб урятувати на­род, та все було марно. Хто б міг повірити, що й ці благородні та чудові засоби не допоможуть ощасливити народ. Отже, зло пустило глибоке коріння. Владан, можливо, й випадково, як це трапляється з великими мислителями, відкрив цей спосіб, передбачив лише шлях, а вже Цинцар-Марковичу судилося разом із своїми геніальними колегами втілити в життя те ве­лике накреслення свого попередника.

Настав час діяти. Наша влада енергійно заходилася здійснювати оту благородну, рятівну ідею. Передусім вона взялася за переробку шкільних програм, для чого й було створено особливу комісію з фахівців.

А тепер спробую в загальних рисах викласти, який вигляд матиме новий спосіб народного виховання і як зміниться зміст шкільних підручників; які нові дис­ципліни буде введено, а які треба буде зовсім вилу­чити із шкільних програм як «небезпечні для пра­вильного розвитку Сербії».

(Наступна частина)

 

[1] Мається на увазі той факт, що б листопада 1902 року король Сербії Олександр, порушуючи ним же не­давно проголошену конституцію, знову запровадив де­спотичний режим одноособової влади в країні.

[2] Владан Джорджевич у 1897—1900 роках очолював слухняний королю уряд, з допомогою якого Олександр установив режим одноособової влади.

[3] Генерал Цинцар-Маркович очолив реакційний уряд, поставлений королем Олександром 6 листопада 1903 року.