(Претходен дел)

Утредента го посетив министерот на полицијата. Пред министерот многу вооружени момци со намуртени лица, зашто веќе два-три дена не тепале граѓани, што е обичај во оваа строго уставна земја.

Ходниците и чекалната преполни со народ што сака да ода кај министерот.

Кого сè го нема тука! Некои се елегантно облечени, со цилиндри на главите, некои пак парталави, испокинати, едни пак во некакви шарени униформи, со сабји на колковите.

Не сакав веднаш да му се јавам на министерот, за да поразговарам малку со тие секакви луѓе.

Првин стапив во разговор со еден отмен, млад господин, и тој ми рече дека дошол да бара државна служба во полицијата.

— Вие сте, изгледа, учен човек; сигурно веднаш ќе добиете државна служба? — го прашав.

Младиот човек се штрекна од прашањето и плашливо се сврти околу себе да се увери дали некој го чу и му обреа внимание на моето прашање. Кога виде дека сите други меѓу себе се зафатени во своите разговори, претресувајќи ги своите неволи, здивна, а потоа со главата ми даде знак да зборувам потивко и претпазливо ме повлече за ракавот за да се тргнеме малку понастрана, подалеку од другите.

— И вие сте дојден да барате служба? — ме праша.

— Не. Јас сум странец, патник. Сакам да зборувам со министерот.

— Затоа вие толку гласно велите дека како учен човек веднаш ќе добијам служба! — ми рече тој шепотејќи.

— Зар не смее тоа да се рече?

— Смее, но мене ќе ми наштети.

— Како ќе ви наштети, зошто?

— Затоа што во оваа струка, овде, во нашава земја, не трпат учени луѓе. Јас сум доктор по правни науки, но тоа го кријам и не смеам никому да му го кажам: зашто, ако разбере министерот, не ќе добијам служба. Еден мој другар, исто така учен, за да добие служба, мораше да поднесе уверение дека никогаш ништо не учел, па така доби служба, и тоа веднаш убаво место.

Поразговарав уште со неколкумина, а меѓу другите и со еден униформиран чиновник, кој ми се пожали дека уште не добил класа, а создал вина за предавство на петмина што ѝ припаѓаат на опозицијата.

Јас го тешев поради таквата страшна неправда што се правела кон него.

Потоа разговарав со еден богат трговец, кој многу ми раскажуваше од своето минато а од сето тоа го запаметив само тоа дека пред неколку години го држел првиот хотел во некое помало гратче и дека настрадал поради политика, за што е оштетен со неколку стотини динари; но веднаш по еден месец, кога дошле на власт неговите луѓе, добил добра лиферација на која заработил голем капитал.

— Притоа — ми рече — падна кабинетот.

— Па пак ли настрадавте?

— Не, се повлеков од политичкото поле. Навистина, во почетокот го помагав нашиот политички весник со пари, но не одев на гласање, ниту пак се истакнував во политиката. Од мене е доста и толку. Другите не правеа ни толку… А и ме замори политиката. Зошто му е на човека да се мачи цел век! Сега дојдов кај господин министерот да го замолам за идните избори народот да ме избере за народен пратеник.

— Па, сигурно тоа народот го избира?

— Па, како да ви речам?… Да, народот го избира, така е според уставот; но обично ќе биде избран оној, кого го сака полицијата.

Кога така се изнаразговарав со публиката, му пријдов на момчето и му реков:

— Сакам да излезам пред господинот министер.

Момчето ме погледна намуртено, гордо, со некаков преѕир, па рече:

— Чекај! Гледаш колку луѓе чекаат тука?!

— Јас сум странец, патник, и не можам да одлагам — реков учтиво и се поклонив пред момчето.

Зборот странец имаше силно влијание, и момчето веднаш некако збунето јурна во министеровата канцеларија.

Министерот веднаш ме прими љубезно и ми понуди да седнам, бидејќи пред тоа, се разбира, кажав кој сум и како се викам.

Министерот беше слаб човек, со груб, суров израз на лицето, што одбива од себе, иако тој се трудеше да биде што пољубезен.

— Па како ви се допаѓа овде кај нас, господине? — ме праша министерот, смејќи се студено без срце.

Јас најласкаво се изразив за земјата и за народот, па додадов:

— А особено можам да ѝ честитам на оваа прекрасна земја на мудрата и умна управа. Не знам, просто, на што човек побргу да се восхитува!

— Тхе, би можело и подобро да биде, но ние се трудиме колку што можеме! — рече надуено, задоволен од мојот комплимент.

— Не, не господине министре, без ласкање, подобро и не може да се посака. Гледам, народот е многу задоволен и среќен. За овие неколку денови имаше толку празнувања и паради! — реков.

— Така е, но во тоа народно расположение има малку и мои заслуги, затоа што успеав во уставот, покрај сите слободи што му се дадени на народот и наполно загарантирани, да го внесам уште и ова:

„Секој граѓанин на земјата Страдија мора да биде расположен и весел и со радост да го поздравува секој важен настан и секоја постапка на владата, со многубројни депутации и со депеши.“

— Знам, но како може тоа да се изведе, господине министре? — го прашувам.

— Многу лесно, зашто секој мора да се покорува на законите на оваа земја! — одговори министерот и го направи лицето важно, достоинствено.

— Убаво, — забележав — но ако тоа е некаква неповолна работа за народот и за неговите интереси, како и за интересите на земјата? Ете, како на пример, вчера разбрав од господинот министер претседател дека на север е затворан извозот на свињи; а со тоа, окако што изгледа, земјата ќе претрпи голема штета.

— Така е, но тоа мораше да се случи; па пак уште денес-утре ќе стигнат толку депутации од сите краишта на Страдија за тоа и ќе му честитаат на министерот претседател на толку мудрото и тактичко водење на политиката со таа соседна и пријателска земја! — рече министерот воодушевено.

— Тоа е прекрасно, и такво мудро уредување може само да се посака, а слободен сум и јас, како странец, искрено да ви честитам на тој генијален закон, кој настанал со вашата заслуга, а кој ја усреќил земјата и ги спречил сите грижи и неволи.

— За секој случај, ако народот случајно заборави да ги извршува своите обврски според законот, предвидувајќи го и тој најлош случај, пред три дни пратив доверлив распис до сите полициски власти во земјата и строго им препорачав по тој повод народот да доаѓа во што поголем број и да му честита на министер претседателот.

— Но ако по некој ден се отвори извозот на свињите, што мислите тогаш? — го запрашав учтиво и љубопитно.

— Ништо попросто: ќе пратам друг доверлив распис, во кој исто така ќе ѝ наредам на полицијата народот да доаѓа во што поголем број на честитање. Тоа така мора да оди, во почетокот потешко, но постепено народот ќе се навикне, па ќе доаѓа и сам.

— Така е, имате право! — реков изненаден со овој одговор на министерот.

— Сè може да се направи, господине, само ако се сака, и ако има слога. Ние во кабинетот си помагаме еден со друг за да се изврши најточно наредбата на секој член од владата. Ете, видете, денеска министерот за просвета ми испрати еден свој распис и јас да го помогнам и да им наредам на сите полициски органи во моето подрачно министерство строго да се придржуваат кон расписот на министерот за просвета.

— Некоја важна работа, ако смеам да прашам!

— Многу важна. Всушност, неодложна; и јас ги направив потребните чекори. Еве, видете — рече и ми подаде во раката лист хартија.

Почнав да го читам:

„Се увидува дека секој ден сè повеќе и повеќе почнува да се расипува јазикот кај нашиот народ, и некои граѓани одат толку далеку, што дури ја забораваат наредбата која гласи: ’Народниот јазик не смее да го расипува ниту еден граѓанин, ниту да ги из вртува зборовите во реченицата и да употребува одделни форми спротивни од пропишаните и утврдените правила што ги пропишува посебниот одбор од граматичари’, почнаа дури и зборот гнев, за жал, дрско, и без никаков срам, да го изговараат гњев. За да не се случуваат и во иднина вакви појави кои можат да имаат многу големи и лоши последици за нашата мила татковина, ви наредувам со силата на власта да го заштитиме зборот гнев, што така го унакажале, и строго да го казните според законот секој оној кој овој или некој друг збор, или пак граматичката форма на зборот своеволно ќе ја менува, не внимавајќи на јааните законски одредби“.

— Па зар за ова се казнува? — прашав запрепастен од чудо.

— Се разбира, зашто тоа веќе е покрупна работа. За ваков случај се казнува виновникот од десет до петнаесет дена затвор ако се докаже неговата грешка со сведоци!

Министерот малку помолче па продолжи:

— За ова треба да размислите, господине! Тој закон, со кој имаме право да го казнуваме секого ако неправилно ги употребува зборовите и прави граматички грешки, има непроценливи вредности уште и од финансиско и политичко гледиште. Размислете, па ќе дојдете до правилното гледиште на сета таа работа!

Се обидувам да се задлабочам во мислите, но никаква паметна идеја не ми доаѓа на памет. Што повеќе мислев, сè помалку ја разбирав смислата на зборовите од министерот, сè помалку знаев на што мислам. Додека се мачев со тој безуспешен обид да размислувам за чудниот закон, во таа уште почудна земја, министерот ме гледаше со задоволна насмевка затоа што странците одблизу не се толку разумни, толку досетлив сој, како народот во земјата Страдија, кој може да измисли нешто толку паметно што кај друг народ би се сметало дури за чудо.

— Значи, не можете да се сетите?! — рече со насмевка и ме погледна под око, испитувачки.

— Извинете, но никако не можам.

— Е, видете, тоа е најновиот закон што има големо значење за земјата. Прво и прво, казните за таквите вини се наплатуваат во пари, и од тоа земјата има мошне добар приход, што го троши на пополнување на дефицитите што се наоѓаат во касите на начелните пријатели, или на диспозициониот фонд, откаде што се наградуваат приврзаниците на владината политика; друго, тој закон, кој изгледа толку наивен, може да ѝ помогне на владата при изборите на народните пратеници, покрај останатите средства, да обезбеди мнозинство во собранието.

— Па вие, господине министре, велите дека со уставот сте му ги дале на народот сите слободи?

— Така е. Народот ги има сите слободи, но не ги користи! Знаете, како да ви кажам, ние имаме нови, слободоумни закони, што треба да важат; но, некако по навика, а и порадо, повеќе ги употребуваме старите закони.

— Па зошто тогаш сте донесувале нови закони? — се осмелив да прашам.

— Кај нас е таков обичајот, што почесто да се менуваат законите и да ги има што повеќе. Во тоа ние го престигнавме сиот свет. Само за последниве десет години донесени се петнаесет устави, од кои секој беше во важност по трипати, отфрлуван и пак повторно приман, оа така, ниту ние, ниту граѓаните можат да знаат кои закони важат, а кои се отфрлени… Јас сметам, господине, дека во тоа лежи совршенството и културата на една земја! — додаде министерот на крајот.

— Имате право, господине министре; и странците мораат да ви завидуваат на толку мудрото уредување.

Потоа ое поздравувам со господинот министер и излегувам на улица.

(Нареден дел)

(предишна страница)

Тук ме изненада огромна тълпа хора, която се събираше от всички страни в групи пред някаква голяма къща. Всяка от тия големи групи хора беше издигнала свое знаме, на което пишеше името на областта, от която бе групата, а под него думите; „За Страдия ще пожертвуваме всичко!“ или „Страдия ни е по-скъпа от свинете!“

Улицата бе придобила особен тържествен вид. Фасадите на къщите бяха накичени с бели знамена с народния герб в средата. Всички дюкяни бяха затворени, всяко движение — спряно.

— Какво е това? — попитах любопитно един господин на улицата.

— Тържество. Нима не знаете?

— Не зная.

— Как така, за това три дена вече пишат вестниците! Нашият голям държавник и дипломат, който има огромни заслуги за отечеството и решаващо влияние върху външната и вътрешна политика на страната ни, страдаше от силна хрема, която с божия милост и с особеното усърдие на лекарите-специалисти се излекува, така че сега няма да пречи на великия и мъдър държавник да посвещава цялата си грижа и старание за доброто и щастието на тази изтерзана страна и да я поведе към още по-добро бъдеще!

Такова множество народ се бе насъбрало пред къщата на големия държавник, че и капките на най-силния дъжд не биха могли да достигнат до земята от многобройните мъже, жени и деца. Всички бяха със свалени шапки, а във всяка група имаше по един, от чийто джоб се подаваше написана патриотична реч.

Побелелият държавник излезе на балкона на своята къща и във въздуха над целия град се разнесе гръмогласно „ура“. Прозорците на всички околни къщи се отвориха и се показаха много глави. По оградите, на покривите — всичко беше пълно с любопитен народ. Дори и на всеки комин се виждаха поне две-три глави.

Възгласите престанаха, настъпи гробна тишина и из тълпата изпищя тънък глас:

— Мъдри държавнико!…

— Ура! Ура! Ура! — прекъснаха оратора бурни и силни възгласи. Когато патриотичната тълпа утихна, ораторът продължи:

— Народът от моя край лее горещи сълзи от радост и коленичил, благодари на всемилостивия творец, който отстрани милостиво от нашия народ голямата беда и ти дари изцеление, мъдри наш държавнико, за да живееш още дълги години за щастието на народа и за гордост на страната! — завърши ораторът, а от хилядите гърла екна:

— Ура!

Мъдрият държавник благодари на оратора за искрените му думи и припомни, че всички негови мисли и чувства ще бъдат и за в бъдеще насочени към укрепването на културата, икономиката и благосъстоянието на скъпото отечество.

След неговото слово, разбира се, отново гръмна безброй пъти: „Ура!“

Изредиха се така десетина оратори от различните краища на отечеството, а след всяко слово старият държавник отговаряше с патриотични и съдържателни речи. Разбира се, през цялото време не стихваха гръмките и възторжени въгласи: „Ура!“

Мина доста време, додето се извършиха всички тия церемонии, и накрая във всички улици засвири музика. Хората се разхождаха нагоре-надолу, като придаваха по този начин още поголям блясък на тържеството.

Вечерта имаше илюминации, пак музика. Патриотичната тълпа носеше запалени факли. Въздухът по улиците на щастливия град ехтеше от възгласи. Във висините в тъмната нощ се пръскаха ракети, които чертаеха името на големия държавник, изплетено сякаш от мънички звездички.

След това настъпи дълбока тиха нощ и патриотичните граждани на прекрасната страна Страдия, изморени от изпълнението на възвишените си граждански задължения, заспаха сладък сън, изпълнен с блянове за щастливото бъдеще и величието на милото си отечество.

Изморен от странните впечатления, не можах да заспя цяла нощ и тъкмо когато призори, още облечен, с подпряна глава на масата се унесох в сън, стори ми се, че чух някакъв страшен, демоничен глас, който се смееше злобно:

— Това е твоето отечество!… Ха-ха-ха-ха!…

Сепнах се. Гърдите ми затрепераха от страшното предчувствие, в ушите ми пищеше злобният смях:

— Ха-ха-ха-ха!

На другия ден всички вестници в страната писаха за това тържество, особено правителственият орган, в който имаше и безброй телеграми от всички краища на Страдия. В тях много граждани се оплакваха, че не са могли лично да изкажат радостта си от щастливото оздравяване на великия държавник.

Освен това главният лекар на държавника стана изведнаж прославен човек. Във всички вестници можеше да се прочете, че съзнателните граждани на тоя и тоя град, на тая или оная околия или област, оценявайки заслугите на доктор Мирон (така се казваше той), обещаваха да му купят един или друг скъпоценен подарък. Един вестник пишеше:

„Узнахме, че и град Крадия по примера на други градове подготвя скъпоценен подарък за доктор Мирон. Това ще е малка сребърна статуя на Ескулап, който държи в ръцете си една също така сребърна емблема. Около нея са преплетени две позлатени змии с диаманти вместо очи, които държат в устата си свещи. На гърдите на Ескулап ще бъдат изписани със злато думите: „От жителите на град Крадия — на лекаря Мирон, в знак на вечна признателност за заслугите му към отечеството“.“

Вестниците бяха препълнени с такива съобщения. Навсякъде из страната се готвеха скъпоценни подаръци за доктор Мирон и се изразяваше телеграфически благодарност на тоя щастлив лекар. Жителите на един град бяха толкова въодушевени, че започнаха дори да строят величествена вила. На една от стените на тая вила ще бъде сложена грамадна мраморна плоча, на която ще бъде изразена народната благодарност.

А от само себе си се разбираше вече, че веднага бе изработена и размножена снимка на великия държавник, представен в момент, когато се ръкува с лекаря си и му благодари за искрените грижи. Под нея се четеше текстът:

„Благодаря ти, верни Мироне! Ти ме излекува от болестта, която ми пречеше да се посветя изцяло на работата за щастието на скъпото ми отечество.

— Аз изпълних само своето свято задължение към родината.“

Над главите им в облаците хвърчи гълъб, който носи в човката си лента с надпис:

„Милостивият бог, който обича Страдия, я пази от всяко зло.“

Над гълъба с едри букви бе написано: „За спомен от деня на щастливото оздравяване на великия държавник Симон“ (доколкото си спомням, така му беше името).

Децата разнасяха тази снимка по всички улици и хотели и викаха:

— Нови снимки! Държавникът Симон и лекарят Мирон!…

Когато прочетох няколко вестника (почти във всички бе напечатана обширна биография на прочутия лекар-патриот), реших да отида при господин министъра на народното стопанство.

Министърът на стопанството, възрастен, нисък, слабичък човечец, с побеляла коса и с очила, ме посрещна по-любезно, отколкото се надявах. Покани ме да седна до неговото бюро. Самият той се нагласи на мястото си. На бюрото лежеше цял куп някакви стари книги с пожълтели листа и скъсани корици.

— Веднага ще ви се похваля! Нямате си представа колко съм доволен! Какво, мислите, изнамерих?

— Някой метод, чрез който ще усъвършенствувате стопанството на страната?

— А, не! Какво ти стопанство! Стопанството е усъвършенствувано чрез добрите закони. За това вече не трябва и да се мисли!

Аз млъкнах, като не знаех какво друго да му кажа. С добродушна, щастлива усмивка той ми показа някаква стара книга и запита:

— Как мислите, кое е това произведение?

Аз се престорих, че уж се мъча да си припомня, но той каза пак със същата усмивка:

— Омировата „Илиада“… Но много, много рядко издание!… — Той изговаряше всяка дума с наслаждение и ме гледаше любопитно, очаквайки да види моето учудване.

И аз наистина бях изненадан, само че по други причини. Все пак се престорих, че ме възхити именно тая рядкост.

— Това е прекрасно! — казах аз.

— Но ако ви кажа още, че същото издание вече не се среща!…

— Та това е великолепно! — възкликнах аз уж въодушевен и започнах да разглеждам книгата, като давах вид, че дълбоко съм трогнат и заинтересован за тая рядкост.

Едвам успях да отклоня с разни въпроси разговора от неговия Омир, за когото не бях чувал никога нито дума.

— Осмелявам се, господин министре, да ви попитам за прекрасните ви стопански закони — казах му аз.

— Това са всъщност класически закони. Нито една страна, вярвайте ми, не харчи толкова средства за издигане на стопанството, колкото нашата.

— Така трябва и да бъде — казах, — това е най-важната основа за напредъка на всяка страна.

— Разбира се. Аз имах пред вид това, когато се стремях да създам колкото се може по-добри закони и да издействувам колкото се може по-голям бюджет, за издигане на стопанството и индустрията на страната.

— На колко възлиза бюджетът, ако смея да ви попитам, господин министре?

— Миналата година, когато имаше друг министър, бюджетът беше по-малък, но с голям труд и усилия аз успях да постигна пет милиона динара.

— Това достатъчно ли е за вашата страна?

— Достатъчно!… Вижте сега, в закона е включена и следната точка:

„Житото и въобще всички посеви трябва да виреят добре а в колкото е възможно по-големи количества.“

— Това е хубав закон — казах аз.

Министърът се усмихна доволно и продължи:

— Увеличих и чиновническия апарат в своето ведомство. Сега във всяко село има стопанско ведомство с петима души чиновници начело с управител на стопанството. След това във всеки околийски град назначих отговорник на околията с голям брой чиновници, а над всички тях стоят областните ръководители — двадесет на брой, колкото области има нашата страна. Всеки от тях контролира напълно своите чиновници, следи дали останалите чиновници изпълняват задълженията си и работи за укрепване на стопанството в целия край. Чрез него министерството, което има 20 отделения и във всяко по един началник с голям брой чиновници, води преписка с целия край. Всеки началник на отделение в министерството води кореспонденция с отделните ръководители в областите, а те след това уведомяват министъра чрез неговите лични секретари.

— Та това е огромна администрация! — забелязах аз.

— Много голяма! От всички министерства нашето има наймного входящи и изходящи номера. Чиновниците цял ден не могат да си дигнат главите от писма и актове.

След кратко мълчание министърът продължи:

— След туй наредих във всяко село да има читалня, която да е снабдена с подходящи книги из областта на полевъдството, горското стопанство, животновъдството, пчеларството и други отрасли на стопанството.

— Селяните вероятно четат с охота?

— Това е задължително като военната повинност. Всеки трудещ се селянин трябва да прекарва в читалнята по два часа преди и след обед, за да чете (а ако не е грамотен, другите му четат). Също така има чиновници, които изнасят беседи на селяните за съвременното рационално обработване на земята.

— Но тогава кога работят в полето? — запитах аз.

— Вижте какво, отначало е така. Този начин е бавен, от пръв поглед може би ще изглежда неподходящ, но тепърва ще се види благотворното влияние на тази крупна реформа. По мое дълбоко убеждение най-важното е да се затвърди първо теорията. Тогава останалото ще върви лесно. Ще се види, че всичкото време, прекарано в изучаване на стопанската теория, ще бъде възнаградено стократно. Господине, трябва да съществуват силни, здрави основи, за да се строи здание! — завърши министърът и избърса появилата се от вълнение пот по челото му.

— Напълно одобрявам вашите гениални схващания за стопанството! — казах възторжено.

— И как хубаво разпределих петте милиона динара: два милиона за чиновниците, един милион за хонорари на тези, които пишат стопански учебници, един милион за основаване на библиотеки и един милион за дневни пари на чиновниците. Точно пет милиона!

— Прекрасно разпределение!… Доста средства отделяте и за библиотеките.

— Вижте какво, аз издадох наредба, освен стопанските учебници да се купуват и учебници по гръцки и латински език, за да могат селяните да се облагородяват, изучавайки след полската работа класическите езици. Всяко читалище има Омир, Тацит, Патеркул и още много други хубави творби от класическата литература.

— Прекрасно! — възкликнах с разперени ръце и веднага станах, сбогувах се с господин министъра и тръгнах, защото главата ми вече бучеше от тази велика реформа, която не можах да разбера.

(следваща страница)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

В една стара книга прочетох чудна повест. Дявол знае откъде попадна тази книга в ръцете ми. Тя разказваше за някакво смешно време, когато съществували много закони за свободата и никаква свобода; когато се държали речи и пишели книги по икономика, а никой нищо не засявал; когато цялата страна била затрупана с морални поуки, а морал нямало; когато във всяка къща таванът бил пълнен с книги по логика, но разум нямало; когато на всяка крачка се говорело за спестяване и за благосъстоянието на страната, а всеки разхищавал наляво и надясно; когато всеки кожодер и крадец можел да си купи за няколко гроша титлата: „голям народен патриот“.

Авторът на тази чудна повест, пътни бележки или строго погледнато и самият аз не зная какво е (а не исках да питам по този въпрос и специалистите, защото и те без съмнение биха го изпратили по установения сръбски обичай за мнение на общото заседание на касационния съд. Между впрочем това е хубав обичай. Определят се хора, които са официално задължени да мислят и — край. Всички останали сме си рахат)… Както и да е, авторът на тази чудна повест или, ако искате, пътни бележки започва така:

„Петдесет години от своя живот прекарах в пътешествия по света. Видях много градове, села, страни, много хора и народи, но нищо не ме учуди така, както едно малко племе, което живее в прекрасен цветущ край. Аз ще ви разкажа за това щастливо племе, макар предварително да зная, че ако попаднат в нечии ръце тия редове и бъдат прочетени, никой няма да ми повярва нито сега, нито когато и да било, нито дори след смъртта ми.“

Дявол е тоя чичко — накара ме с това начало да прочета работата докрай, а щом вече съм я прочел, ще я разкажа и на другите. Да не помислите, че с това искам да ви наговоря да я прочетете. Заявявам най-откровено още в самото начало, че тя не заслужава да бъде прочетена и че чичкото (писател ли е, какъв ли е) лъже за всичко, което е разказал. Но чудно, лично аз вярвам в тая негова лъжа като в най-голяма истина. Ето какво разказва той по-нататък:

—

Преди цяло едно столетие моят баща бил тежко ранен в една война и пленен, а след това откаран в чужда страна, където се оженил за девойка-робиня, своя сънародничка. От този брак съм се родил аз. Когато навърших девет години, баща ми умря. Той ми беше разказвал много за своето отечество, за героите и хората с твърди характери, с каквито била пълна нашата страна, за големия им патриотизъм и за кървавите освободителни войни, за добродетелите и честността на хората, за голямата пожертвувателност пред олтара на родината, за славното и героично минало на нашия народ. Преди смъртта си той ми завеща: „Синко, смъртта не ми позволи да умра в моето мило отечество, съдбата не позволи моите кости да приеме свидната земя, която аз напоих с кръвта си, за да бъде свободна. Не ми бе съдено да ме огреят лъчите на свободата в моята скъпа родина, преди да склопя очи. Но аз не жаля за кръвта си, защото тези лъчи ще огреят тебе, синко; ще огреят вас, нашите деца. Върви, сине, и когато кракът ти стъпи на тази свещена земя, целуни я. Иди, обичай я и помни, че велики дела са отредени на тази геройска страна и на нашия народ. Иди и в чест на баща си употреби за добро нейната свобода. И не забравяй, че тази земя е оросена с кръвта ми, с кръвта на твоя баща, тъй както през вековете е поена с благородната кръв на юначните ти и прославени деди и прадеди…“

След тези думи баща ми ме прегърна и целуна и сълзите му намокриха челото ми.

— Тръгни, сине, и нека господ…

И с това недовършено изречение издъхна моят добър баща.

Не измина ни месец от смъртта му и аз с торба на рамо и с тояжка в ръка тръгнах из белия свят, за да търся своето прославено отечество.

Петдесет години пътувах из чужбина, по белия свят, но никъде не намерих страна, която дори отдалеч да прилича на оная героична страна, за която толкова пъти ми беше разказвал баща ми.

Но търсейки родината си, попаднах в една интересна страна с интересни хора, за които сега ще ви разкажа.

—

Летен ден. Слънцето припича така, че мозъкът ти ще заври.

Просто чувствувам, че от голямата задуха ми се вие свят, нещо пищи в ушите ми, умирам от жажда, а очите ми са толкова изморени, че едвам гледам. Целият съм в пот и прахта лепне по мен. Дрехите ми са потънали в прах и вече са се окъсали. Вървя изморен, изтощен и изведнаж гледам — пред мен, на около половин час път, се белее град на две реки. Като че ли почувствувах нова сила, забравих умората и изтощението и забързах към града. Спрях на брега. Двете големи реки спокойно влачеха водите си и миеха градските стени.

Спомних си, че баща ми разказваше за един прочут град, където нашите деди пролели много кръв. Като насън си припомням думите му, че точно така е разположен този град — две реки текат покрай него.

От вълнение сърцето ми заби по-силно. Свалих шапката си. Вятърът, който подухваше от горите на тази страна, разхлади изпотеното ми чело. Вдигнах очи към небето, коленичих и през сълзи се провикнах:

— Боже велики! Просветли ме, изслушай молитвата на сирачето, което скита из необятния свят, търсейки своето отечество, търсейки родината на баща си…

Вятърът от сините планини, които се виждаха в далечината, пак подухна, а небето мълчеше.

— Кажи ми тй, мили ветре, що духаш от тези сини лесове, не са ли това горите на моята татковина? Кажете ми вие, мили реки, дали по тези величави стени на гордия град не миете кръвта на моите деди? — Всичко немее, всичко мълчи, а мен ми се струва, като че ли някакво сладко предчувствие, някакъв таен глас ми шепне:

„Това е страната, която толкова много търсиш.“

Изведнаж някакъв шум ме стресна. Покрай брега, малко подалеч от мен, видях един рибар. Лодката му беше на брега, а той кърпеше мрежата си. Захласнат в сладкото предчувствие, аз не го забелязах по-рано. Отидох при човека и го поздравих.

Той ме погледна мълчаливо и веднага се обърна, за да продължи работата си.

— Коя е тази страна, дето се вижда отвъд реката? — попитах аз, изгаряйки от нетърпение да чуя какво ще ми отговори.

Той сви рамене, разпери ръце учуден, погледна ме и промърмори през зъби:

— Да, това наистина е някаква страна.

— Как се казва? — попитах го аз.

— Това не зная. Знам, че там има някаква страна, но не съм питал как се казва.

— А ти откъде си? — пак го запитах.

— Ето тук на половин час се намира моята къща. Тук съм и роден.

„Интересно! Тогава това не е страната на моите деди, моята страна“ — помислих си аз и гласно го запитах:

— Нима нищо не знаеш за тази страна? Нима тя с нищо не е прочута?

Рибарят се замисли, изпусна мрежата от ръцете си, като че ли си припомня нещо. След дълго мълчание каза:

— Казват, че в тая страна има доста свине.

— Нима само със свинете си е прочута тази страна? — попитах го учуден.

— Е, има и много глупости, но мен това не ме интересува твърде — отговори той равнодушно и пак взе да кърпи мрежата си.

Този отговор не ми беше ясен и аз пак го попитах:

— Какви глупости?

— Всякакви — каза той с досада и се прозина.

— Значи, свине и глупости? Не си ли чул нищо повече?

— Освен свине казват, че там имат и много министри, някои пенсионирани, някои на разположение, но тях не ги изнасят в чужбина. Изнасят само свине.

Помислих, че рибарят си прави шеги с мен и пламнах:

— Какво ми разправяш врели-некипели, да не мислиш, че съм полудял?!

— Плати ми да те откарам на другия бряг и виж сам какво има там. Аз ти казвам какво съм чул от други. Нито съм бил там, нито зная нещо с положителност.

„Това не е страната на моите славни деди, защото тя е прочута с героите си, с великите си дела и със славното си минало“ — помислих аз. Но рибарят с чудните си отговори ме заинтересува и аз реших да видя и тази страна, след като вече видях и обиколих толкова други земи. Уговорих се с него за цената и седнах в лодката.

Той ме докара до брега, взе парите, както се бяхме уговорили, и след като слязох, се върна обратно.

(следваща страница)