Tag Archive | Жена

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Полицейская мудрость

Одному мудрому уездному начальнику приглянулись поросята сельского старосты во вверенном ему уезде. В божьих заповедях нигде ведь не говорится: «Не пожелай поросенка ближнего своего».

Встретил уездный начальник старосту на базаре в городе и говорит ему:

— Хорошие, слышь, поросята у тебя?

— Есть немного, да что в них хорошего — самые простые, деревенские; для вас, господ, нужны получше!

— Ну, ну, не верти хвостом, хороши они, я сам видел. Как раз для жаркого. Мужик ты сообразительный, понимаешь, что к чему.

— Так я принесу одного? — говорит староста.

— Конечно, принеси!

В следующую субботу крестьянин является с поросенком. Но дальновидный уездный начальник уже разработал план действий и посвятил в него жену.

— А, принес?

— Принес, сударь, погляди только, наливной, словно яблочко.

— Вот и спасибо тебе, отнеси-ка ты его, сделай милость, ко мне домой, отдай жене, а сам зайди ко мне в управление — выпьем с тобой по чашке кофе.

Пришел староста с поросенком к жене начальника и говорит:

— Поросенка вот я принес, твой хозяин тебе велел отдать.

— Этого только не хватало! Какой еще поросенок! Очень мне надо, чтобы он здесь пачкал, визжал да вонял повсюду. Неси его, куда знаешь!

— Да ведь он красавец прямо-таки!

— Знать ничего не хочу, не нужна мне эта гадость в доме. Неси мужу, пусть делает с ним, что хочет.

Староста и так и этак — куда там! Жена начальника и слышать ни о чем не хотела. Что оставалось ему делать? Взвалил поросенка на плечи и назад. Пришел он к уездному начальнику.

— Что это? — спрашивает тот, делая удивленное лицо при виде старосты с поросенком, — почему ты не отнес его домой?

— Был я там, да хозяйка твоя и разговаривать со мной не пожелала.

— Ох, братец, беда с этими женщинами! — сказал начальник и, будто взвесив что-то, добавил: — Знаешь что?.. Мне сейчас нет необходимости резать поросенка и держать его негде, так отнеси-ка ты его домой и корми, пока он мне не понадобится. За выкормку я тебе, конечно, заплачу.

— Дело ясное, договоримся как полагается. Пустяки это, да и много ли он съест? Ерунда, неужели и на это будем обращать внимание.

— Вот и хорошо, неси, значит, его домой и корми до тех пор, пока я не потребую.

Так и сделали. Принес крестьянин домой поросенка начальника.

Прошло порядочно времени, и крестьянин спросил его как-то:

— Не пригнать ли тебе твоего поросенка?

— Пускай его гуляет, пока не нужен он.

Прошел месяц, прошло два, прошло полгода. Староста нет-нет да и спросит:

— Не пригнать ли поросенка-то?

— Бог с ним, подождем еще немного, придет его время. Корми его хорошенько, не жалей, потом уж сразу рассчитаемся.

— Что об этом толковать, свои ведь люди, — почтительно отвечает крестьянин. Что поделаешь: власть есть власть!

Прошло больше года. Опять приходит крестьянин:

— Слушай, господин начальник, поросенок твой боровом уже стал. Еле двигается от жиру, пора его пригнать, не стоит больше кормить.

— Ох, брат, забыл я совсем о своем поросенке. Если бы бог надоумил тебя напомнить хоть немного пораньше, а то я свинью купил, зарезал ее и сала натопил, — жалуется уездный начальник.

— Так что же будем делать?

Подумал уездный начальник и говорит вдруг:

— А сколько весит мой поросенок?

— Прикидывали мы недавно с соседом, — пудов на двенадцать потянет.

— Ого! — сказал начальник и ухмыльнулся.

— Откормился, господь с ним.

— А сколько за него на рынке дадут?— поинтересовался начальник.

— Да сотни полторы чистоганом, если не больше.

— Ну так знаешь, как мы договоримся?

— Как скажешь, свои ведь мы люди!

— Можно, говоришь, такую цену взять?

— Можно!

— Хорошо, давай мне теперь сто динаров, борова продай и остальные пятьдесят возьми себе за корм. Он, конечно, и на сорок не съел, ну да уж десятку тебе за труды.

Что оставалось делать старосте? Не хочется ему расставаться со своим местом. Вынул он десять бумажек и вручил уездному начальнику, приподнял феску и промолвил:

— Ну, спасибо тебе, господин!

— Не за что. На десятку, говорю, купи что-нибудь хозяйке и детям — они тоже потрудились.

— Да, дети потрудились, это уж их была забота, у меня, сам знаешь, дела.

— Так вот, купи им что-нибудь и скажи: это вам от господина уездного начальника за то, что вы кормили его поросенка!

— Покорно благодарим!

Воистину редкая мудрость!

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Голенищевой-Кутузовой)