Ајдутинот Станко според критичарскиот рецепт на г. Момчило Иваниќ (5/5)
V
ВОСТАНИЕТО ЈА СПРЕЧИ СТАНКОВАТА КОРИСНА РАБОТА
Штотуку закрепна нашиот благороден витез и продолжи и понатаму да ја врши својата возвишена работа, за среќа и спас на татковината, ненадејните настани го попречија во таа мирна, кротка, но успешна работа. За голема штета на целата земја.
Избувна востанието. Се огласија лути џевердари и замириса на барут, Србија ја покри мрак од прашина и олово; во таа темница заѕвечкаа мечеви — се затресе целата земја.
Настана клање и се изли река од турска и српска крв, за да се исперат со неа и гревовите и да се купи слободата. Настана стравотија.
Станко и Хомер се вознемирија, па вознемирени и преплашени гледаа каде да тргнат, на која страна.
— Ох, боже!… Ах, мајн гот!… Та овдека убиваат… Ах колку грозно мириса барутот!… Уф, Убиваат… Тоа не може да се издржи! — шепоти Станко во својот благороден гнев, и се штрекнува од најмал шум, заедно со својот верен и тивок Хомер.
—
Наскоро нашиот талентиран ајдутин ги заборави и куферите и креозотот, па без душа превесла со кајчето од другата страна на брегот. Се пазари за кола, па право во Ириг.
Но неговата ајдутска крв не го остави тука долго да се задржи.
Спречен од тие срамни и нечовекољубиви настани да си ја реализира својата голема замисла, и со тоа да го спаси грешниот српски народ, сепак, како човек со широко срце и со благородни чувства, чувствуваше дека е повикан пак да укаже помош и да поднесе нови жртви на олтарот на големите народни мисли. Не можеше да седи со скрстени раце, мораше да им помогне значи на своите браќа, па така, не би час, тој веќе отиде во манастирот Гргетег, па се закалуѓери, и сесрдно се молеше на бога да им прости на Србите за оние варварски и нечовечки постапки спрема Турците.
Само еднаш, сè на сè, му падна на ум грешна мисла, па посака да загине оној гад турски што го скина листот од третата деклинација та со него да го чисти чибукот.
По неколку дена во тишината манастирска ја испушти својата благородна и намачена ајдутска душа. Жителите манастирски раскажуваа дека сета шума болснала и замирисала на темјан и на босилек… Ајдутинот Станко се посветил.
Тој је оној св. Станко кој, како свој патрон, го празнуваат некои наши храбри филозофи.
Слава му!
Извор: Домановиќ, Радое, Избрани сатири, Мисла, Скопје 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)
Ајдутинот Станко според критичарскиот рецепт на г. Момчило Иваниќ (1/5)
I
ПОТЕКЛОТО И ДЕТСТВОТО
Штом ќе се рече ајдутин, самиот читател помислува дека Станко веројатно се родил некаде таму во Бечкерек или Ириг. И навистина. Овој витез од нашето востание е роден точно во Ириг (иако, меѓу нас речено, не мислам со тоа да ја намалам важноста на Бечкерек), од мошне имашливи и угледни родители.
Мајката на Станко, Емица, беше жена со остра нарав. Грмеше низ куќата, го караше Станковиот татко, владееше добро со сукалото, со кое се вежбаше по гробот на својот маж, таткото на Станко, кој беше професор (веројатно по грчки и латински јазик) и кој многу ги сакаше народните песни и науката за јазикот.
Посигурно е мислењето дека благородниот ајдутин Станко не беше наследил ниту една црта од својата опака и зла мајка, која безмилосно го измачуваше и него и татко му, од кого случајно беше го наследил карактерот и благородниот дух. За негова среќа, а и поради сите други работи, мајка му рано умре, па неговото воспитание во детството остана само под влијание на кротокиот, благ и побожен татко, а сето тоа имаше драгоцени последици низ целиот Станков живот.
Станко како дете беше слабичко, бледникаво, суво, штрклесто дете, со прозрачни уши, со руса, секогаш залижана, свиленкава косичка и како небо нежни сини очи, кои секогаш ве гледаат со некоја тага. Се движеше кротко и тивко; кога одеше низ куќата (особено кога татко му читаше некаква стара книга), ќе си речете дека Станко, со таа своја вишлеста, прозрачна појава, дека е побргу дух, отколку дете. Арно но и класичното воспитување на татко му, сметам, дека многу му помогна во тоа фино движење и однесување.
Со еден збор, дете без замерка: кротко како јагне и мирно, мирно, боже, што би се рекло, како бубалка.
Другите лоши деца се бркаат по улица штом ќе ги пуштат од училиште, се гаѓаат со камења, се тепаат, и какви сè чуда не прават и срамотилаци… Станко грижливо ќе си ги собере своите книги, ќе му ја бакне раката на својот добар учител (тој многу го сакаше и секогаш ќе го погалеше по русата косичка), па тивко, кротко, нога пред нога, право дома. Вистинска татковска крв во него: ако по пат здогледа мравичка или друга бубалка (а како послушно дете гледаше пред себеси да не се сопне), внимателно ќе ја заобиколи, преслушувајќи се патем и шепотејќи си смирено: „nulla salus sine virtute, nulla virtus sine labore“. Дома ќе ги остави внимателно своите книгички, и ќе седне на јаузн[1]: парче милхброд[2] со млеко или кифличка со маџун од шипки. (Кога јадеше никогаш не трошеше). По ужината ќе ги земеше своите книгички и ќе затрепереше неговото меко, нежно гласче, со кое си ги читаше домашните. Откако ќе ги прочиташе лекциите, од јуначките народни песни најрадосно го повторуваше стихот:
„А злат-на-та кол-ба му под-ѕве-ку-ва…“ (како што тој тоа го изговараше).
„Вистинска моја крв!“ ќе изговореше сиот среќен татко му гледајќи си го синот, и со гордост мислејќи како во него сигурно се развива идниот витез.
Бездруго, олку нежното, фино дете многу страдало од палавите дечишта.
Еднаш некој од другарите, знаејќи го Станко и негова „чувствителна душа“ (како што татко му зборуваше за него), донесе во училиштето глушец завиткан во некаква мрежа од танка жица па го фрли пред Станко. Станковите танки нерви (како што рече некој) не можеа да го издржат тој грозен варварски и ненадеен напад, па вресна и падна онесвестен, како свеќа. Го потурија со вода, го триеја со киселина и кога одвај малку го повратија, го однесоа дома. И самоиот учител лично отиде и му го раскажа на татко му на Станко овој немил случај.
— Да, да, чувствително дете, нежна душичка, — шепотеше татко му со гордост.
Учителот го потврди истото.
— А тој тоа ќе го боледува. Тоа е голем потрес за ваквата чувствителна природа… Да, да, тој ќе го боледува… Ни помалку ни повеќе: во него е вистинската моја крв! — заврши татко му на Станко гордо, и си го помилува синчето по бледото чело.
Тоа беше еден од многуте немили случаи од детството на Станко ајдутинот. И навистина, ја одболедува тој таа варварска, свирепа шега од својот другар, всушност недругар.
А и како можеше да поднесе такво нешто! Тој ја имаше вистинската татковска крв во себе, зашто и едниот и друтиот ја вртеа главата, кога момокот ќе колнеше пиле за ручек, и ќе се стресеа нервозно од главата до петиците. А пукањето од пушка, веќе би можело да има потешки последици за истанчените нерви на стариот класник и на неговиот син, тие меки, благородни душички.
Што беше главно, Станко пожажуваше мошне голема дарба и накслоност за учење на класичните јазици. Уште додека неговите другари ги делеа на слогови букварите, тој веќе ги знаеше исклучоците за третата деклинација, а во тоа изгледа беше и првиот зачеток на идејата подоцна да се одметне во ајдутин.
Учителите го фалеа поради одличното учење и примерното поведение, добиваше и награди на крајот на учебната година, а татко му се гордееше со него.
Така растеше малиот Станко, под нежната грижа на својот добар татко, во богата куќа, полна со изобилие, воспитуван за големиот позив на благороден јунак. Во образованието воопшто не му пречеше тоа што често го мачеше неговиот нежен стомак кога ќе се прејадеше мушкацони[3] или палачинки, што ги јадеше со задоволство.
[1] Јаузн = ужина.
[2] Милхброд = колач месен со млеко и јајца (млечен леб, од германски).
[3] Слатки месени со ореви или лешници.
Засушенный лист
Ich weiß nicht was solles bedeuten,
Da ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine
Перелистывая «Книгу песен» Гейне, из которой я всегда читаю что-нибудь, когда мною овладевает мрачное настроение, я неожиданно увидел засушенный лист, положенный мной между страниц этой книги. Этот листок сразу разбудил во мне воспоминание о тебе, потому что он прочно связан с твоим именем. Засохший листок лавра как будто вдруг запретил мне читать дальше, и я нехотя предался размышлениям.
Было утро одного дня в середине последнего зимнего месяца. Шёл густой снег, который застилал глаза так, что из-за него ничего нельзя было увидеть. Сильный, холодный ветер неистово плясал и поднимал снег с земли навстречу тому, который падал с неба.
В то утро я провожал тебя, уже готовую и отправлявшуюся в путь, дальний, необозримый путь, с которого ещё никто не возвращался. Рядом с катафалком, на котором стоял маленький, узкий гроб, окрашенный в бежевый цвет, шёл с остальными провожающими и я, охваченный мыслями, погружённый в воспоминания о тебе.
… Я вспоминал один зимний вечер вскоре после нашего знакомства, когда мы остались наедине на террасе дома твоего отца. Была ясная, холодная зимняя ночь. Снега, который только час назад перестал идти, нападало довольно много. Под нами белела затопленная снегом земля. Обнажившиеся деревья, как будто в побелке, печально гнули свои ветви под тяжестью белого покрывала. Крыши нельзя было различить. Их белизна сливалась со снежной землей. В небольшом отдалении от нас возвышался крутой склон, весь в белом. Чистый белый свет месяца и звёзд отражался от этого снежного зеркала, и поэтому небо тоже выглядело белым. В этой белой бескрайности не было слышно ни звука. Царила тишина смерти, тишина ночи.
Мы с такой жадностью смотрели на этот безграничный, щедро разлитый свет, как будто долго, очень долго были в темноте. Мы болтали; точнее, я болтал, а ты меня слушала, посмеиваясь. Хотя мы только что познакомились, у меня не было от тебя тайн. Но твой смех не был веселым. Наоборот, он стал грустным. Твоя печаль передалась и мне, и я замолчал. В твоих больших чёрных, вообще весёлых глазах было тогда что-то меланхоличное, что-то, напоминающее зиму. Тёмные волосы с пробором посередине обрамляли твое нежное лицо, которое мне, сам не знаю почему, казалось похожим на лицо Магдалины кающейся. Я смотрел на тебя растерянно. Наконец ты взяла меня за руку, притянула к себе и, пристально посмотрев на меня глазами, полными слёз, сказала мне:
– Послушайте! Мои душа и сердце такие же опустошенные, как эта зимняя ночь. Только эта зимняя ночь ясная, а моя душа во мраке. Но эти её качества мне всё же приносят утешение, ведь никто по крайней мере не сможет угадать, что в ней скрыто.
В это время позади нас открылась низкая дверь и в ней показался твой отец.
– Идите в дом, – сказал он, – что вам делать так поздно на улице?
Мы молча повиновались…
–
Была примерно середина последнего месяца лета. Я первый раз должен был уехать из края, где родился. Я пришёл попрощаться с тобой. Мы сидели у тебя дома и ели зелёные сливы, которые ты собрала собственными руками. Я жаловался на то, что вынужден уехать. Ты очень горько улыбнулась и сказала:
– Ах! Вы счастливый человек, Вы хоть какое-то время будете свободны. А я? Я никогда не смогу покинуть эти четыре стены, которые стали мне тюрьмой. Мои родители не дают мне ни шага сделать свободно. Их строгие, полные угрозы глаза постоянно за мной следят. Они запрещают мне общаться, разговаривать с моими лучшими друзьями. Увидь мой отец сейчас, как я разговариваю с Вами, он если бы и не прогнал меня отсюда, то посмотрел бы на меня так, что я сама должна была бы уйти… Ах! Да будет проклят мой отец!..
– Нет, в этом не виноват Ваш отец, только Вы сами виноваты в этом Вашем положении, – сказал я глупо-самоуверенно, – Вы сами закрылись в комнате и никуда не выходите.
И я принялся давать советы, словно какой-то глупый апостол.
– Боже! – воскликнула ты поражённо. – Значит, и Вы не можете меня понять? Я обманулась в Вас!… В Вас!…
И слёзы заструились по твоему лицу, такому милому и такому красивому… Ты долго плакала навзрыд, но твои слёзы не имели на меня ни малейшего действия. Я не знал, в чём я тебя не понял, но и не хотел этого знать. Я сатанински улыбался, смотря, как ты плачешь, охваченный каким-то злорадством, каким-то эгоизмом, ведь сейчас между нами стояло существо, которое я безгранично любил и которое приносило мне счастье своим присутствием… Я тогда был счастлив и не считался с чужим несчастьем…
Когда мы расставались, ты дала мне белую гвоздику; я потом её выбросил, потому что мне больше по душе была красная роза, которую мне подарила моя любимая.
О, как я её любил!
–
… Было хмурое осеннее утро. Из-за тумана ничего не было видно вокруг дальше трёх шагов. Проходя мимо твоего дома, я заметил тебя в комнате; ты прислонила лоб к оконному стеклу и смотрела на туман. Увидев меня, ты открыла окно. Я подошёл спросить тебя о твоём здоровье, потому что с некоторого времени ты довольно много болела и сильно кашляла.
Как я был изумлён, когда увидел тебя вблизи: пальцы на руках как тростинки, лицо осунулось, бледно-тёмное, землистое, губы посинели, те когда-то чудесные, сияющие глаза погасли и запали!
Как только я приблизился к тебе, ты улыбнулась и спросила:
– Правда, я сейчас очень хорошо выгляжу? Сейчас, например, я не кашляю сильно, лицо немного посвежело, и я чувствую себя как-то лучше, чем раньше.
Я ещё раз взглянул на печальное лицо, которое пыталось казаться весёлым, на густые тёмные волосы, всё так же разделённые пробором посередине, слабо закреплённые на затылке, так что они в беспорядке падали на лоб и лицо, и через силу улыбнувшись, ответил:
– Да, да, сейчас Вы выглядите намного лучше; отдохните ещё какое-то время и Вы полностью выздоровеете.
Некоторое время мы молчали.
– Вы не помните тот день, когда Вы уезжали в Белград? – ты первая прервала молчание.
– Помню.
– И помните всё, что было в тот день? – добавила ты неуверенно.
Ты, конечно, имела в виду свои слёзы. Может быть, ты стыдилась их и хотела бы, чтобы я их забыл. Но я никогда не забуду те искренние слёзы, ведь слёзы боли, собственной душевной боли самые искренние.
– Всё! – ответил я лаконично.
– Вы и сейчас думаете, что тогда были правы?
– Вообще я не думаю, что я был действительно прав… но попрощаемся сейчас, закройте окно, чтобы не простудиться, ведь для Вас сейчас опасна и небольшая прохлада.
И я быстро удалился, не оглядываясь, пристыженный этим напоминанием о моей жестокости.
Это был наш последний разговор. Больше я тебя не видел.
С этого дня моя жизнь полностью перевернулась. Помимо всего прочего, и моя любимая, которой я верил больше, чем самому себе, оставила меня. Я остался совершенно один, в одиночестве, расставаясь и с последним другом.
–
Из этих воспоминаний вырвал меня голос, который предлагал мне сменить женщину, нёсшую венок, прекрасный зелёный венок с лавровыми листьями.
Разве я мог отказать в этом последнем и, может быть, единственном одолжении тебе?
Пока я нёс венок, мне пришла в голову мысль оторвать от него, украсть один листок и сохранить его…
В этот момент мы пришли к могиле, в которую должны были опустить твоё когда-то такое прекрасное тело…
Убитая горем, твоя мать содрогалась от боли.
А твой отец, которого ты проклинала в свой смертный час…
Я долго ещё стоял возле твоей могилы в оцепенении, потеряв дар речи, а слёзы лились по щекам, как ручьи, которые длительное время томились на вершине склона, но однажды пробили себе путь и устремились вниз.
Почти каждый вечер я приходил на твою могилу. Как только первые бутоны фиалки показались из травы, я поспешил собрать их и отнести тебе.
Часто я стоял долго и неподвижно около твоего вечного жилища, ночью, когда ветер стучит низкими воротами кладбища, когда расшатанные могильные кресты скрипят на могилах, когда вода у моих ног, бурля, разбивает свои волны о камни – я стоял в одиночестве, ожидая, что ты появишься. Не знаю почему, но я неизменно верил, что ты однажды появишься; я желал обнять тебя и в этом долгом, страстном, лихорадочном объятии стать полностью твоим, и не возвращаться больше туда, где никого нет, где меня все оставили, да, все…
Специально для проекта «Радое Доманович» на русский перевела Елена Пахомова. Перевод стихов Гейне: Самуил Яковлевич Маршак, Собрание сочинений в 8 томах. Т. 4, Москва: Художественная литература, 1969.
[1] Не знаю, о чем я тоскую.
Покоя душе моей нет.
Забыть ни на миг не могу я
Преданье далеких лет.
Генрих Гейне, «Лорелей».
Изсъхнал лист
Ich weiß nicht, was soll es bedeuten
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine
Докато прелиствах стихосбирката на Хайне, от която прочитам по нещо винаги, когато ме налегне депресията, намерих един изсъхнал лист, оставен от моята ръка между страниците на тази книга. Това листче веднага събуди в мен спомена за теб, тъй катото е силно свързано с твоето име. Това изсъхнало дафиново листче като чели отведнъж ми забрани да чета по-нататък и аз неволно се отдадох на мисли.
Беше утро посредата на последния месец от зимата. Снегът валеше силно и засипваше очите така, че от него нищо не можеше да се види. Силният, студен вятър дръзко се заиграваше и вдигаше снега от земята срещу този, който валеше от облаците.
Това утро изпращах теб, която вече беше готова и тръгваше на далечен, необозрим път, от който никой още не се е върнал. Докатафалката, на която имаше малък, тесен ковчег, боядисан в бежов цвят, ходех с останалите шественици и аз, унили потънал в мисли, в спомени за теб…
…Спомнях си за една зимна вечер, скоро след запознанството ни, когато стояхме сами на верандата в къщата на баща ти. Беше ведра, студена зимна нощ. Снегът, който тъкмо беше спрял да вали преди час, беше натрупал. Под нас се белееше земята, покрита със сняг. Голите дървета, които бяха като варосани, тъжно свиваха клоните си под тежестта на бялата си покривка. Покривите бяха неузнаваеми. Белият им цвят съвпадаше с белотата на земята. Малко по-далеч пред нас се издигаше стръмен склон, покрит в бяло. Чистата бяла светлина на луната и звездите се отблъскваше в това снежно огледало и караше и небето да изглежда бяло. Сред тази бял шир не се чуваше нито един глас. Властваше тишината на смъртта, тишината на нощта.
Гледахме тази безкрайна, разкошно разсеяна светлина с такъв копнеж, като че ли дълго, много дълго сме били само в тъмнина. Бъбрихме; по-точно, аз бъбрех, а ти ме слушаше и се усмихваше. Въпреки че току-що се запознахме, аз нямах тайни от теб. Но твоят смях не беше весел. Ти дори се натъжи. Твоята тъга зарази и мен и аз замълчах. Твоите големи черни, иначе весели очи, имаха тогава в себе си нещо меланхолично, нещо, което напомня на зима. Черната ти, разделена по средата коса поставяше в рамка нежното ти лице, което незнайно защо ми приличаше на това на каещата се Магдалена. Аз те гледах страхливо. Най-сетне ти хвана ръката ми, примъкна ме до себе си и като ме погледна със сълзлив поглед ми каза:
– Вижте! Моята душа и моето сърце са също така пълни с пустота като тази студена зимна нощ. Но тя е ведра, а моята душа е тъмна. Аз все още се утешавам с особеностите ѝ, тъй като поне никой няма да проникне в нея.
В същото време ниските врати зад нас се отвориха и твоят баща се показа.
– Хайде влизайте вътре, какво правите навън толкова късно?
Ние мълком се повиновахме…
–
…Беше посредата на последния месец от лятото. Трябваше за пръв път да отпътувам от родното си място. Дойдох да се простя с теб. Седяхме в твоята къща и ядяхме зелени сливи, които ти беше набрала със собствената си ръка. Аз се оплаквах, че трябва да тръгвам. Ти се усмихна с много болка и отбеляза:
– Ох! Вие трябва да сте щастлив, чепоне ще бъдете толкова свободен. А аз? Аз никога не мога да изляза от тези четири стени, измежду които съм затворена по цял ден. Родителите ми никога не ми дават да изляза свободно. Техните строги, пълни със заплаха очи вечно ме следят. Забраняват ми да общувам, да разговарям с най-добрите си приятели. Ако баща ми сега ме види че говоря с вас, той би ме изкарал оттук, би ме погледнал така, че аз сама бих била принудена да си отида… Ох! Проклет да е баща ми!…
– Не, не е виновен баща ви за това ваше положение, а единствено вие самата – казах аз глупаво и авторитетно. – Вие сте се затворили в стаята и не излизате никъде.
И започнах да я съветвам като някакъв глупав апостол.
– Как! – извика втрещена тя. – Така значи, и вие не искате да ме разберете? Заблудих се от вас!… от вас!…
И поток от сълзи потече по твоето лице, така мило и красиво… Дълго плака и хълца, но това нямаше никакво влияние върху мен. Аз нито знаех какво несъм разбрал, нито исках да зная. Дяволски се усмихвах на твоите сълзи, обзет от някакво злорадство, от някакъв егоизъм, защото тук между нас беше и съществото, което аз безкрайно обичах и което ми носеше щастие с присъствието си… Тогава аз бях щастлив и не обръщах внимание на чуждото нещастие…
На раздяла ти ми даде бял карамфил, който аз после хвърлих, понеже повече харесвах червената роза, която ми даде моята любима.
О, колко я обичах!
–
…Беше мрачно есенно утро. От мъглата не можеше да се види повече от три стъпки наоколо. Минавайки покрай твоята къща, те забелязах в стаята как беше наклонила челото си към стъклото на прозореца и гледаше мъглата. Като ме видя, отвори прозореца. Аз се приближих да те попитам за здравето ти, тъй като известно време беше доста болнава и много кашляше.
Как се стреснах, когато те видях отблизо: пръстите на ръцете като пръчици, лицето отслабнало, бледочерно като земята, устните модри, очите, някога прекрасни и огнени, сега угаснали и потънали в главата!
Когато се доближих, ти се усмихна и попита:
– Сега изглеждам много добре, нали? Сега, примерно, не кашлям много, лицето ми е малко по-свежо и се чувствам малко по-добре, отколкото преди.
Аз още веднъж погледнах това тъжно лице, което насила се опитваше да изглежда весело, тази гъста черна коса, всеоще разделена по средата, леко вързана на тила, така че кичури падаха по челото и лицето в безпорядък, и с насилена усмивка отговорих:
– Да, да, сега изглеждате много по-добре; пазете се за известно време и напълно ще оздравеете.
И двамата замълчахме за малко.
– Спомняте ли си онзи ден, когато отивахте в Белград? – ти първа прекъсна мълчанието.
– Спомням си.
– И всичко, което се случи през този ден? – добави тя неуверено.
Ти със сигурност говореше за своите сълзи. Може би те беше срам от тях и би искала да ги бях забравил. Но аз никога нямаше да забравя тези така искрени сълзи, защото най-искрени са сълзите на болката, на собствената болка на душата.
– Всичко! – отговорих кратко.
– Мислите ли и сега, че тогава бяхте прав?
– Ами, не мисля, че бях напълно прав… но сбогом сега, затворете прозореца, за да не настинете, че и най-малкият студ сега ще ви навреди.
И бързо избягах без да се обръщам, посрамен от това напомняне за моето свирепство.
Това беше и нашият последен разговор. Повече не те видях.
Този ден напълно преобърна моя живот. Между другото и моята любима, на която вярвах повече, отколкото на самия себе си, ме напусна. Бях напълно сам, самотен, разделяйки се и с последния си приятел.
–
От това бленуване ме изтръгна глас, който ме канеше да се сменя с жената, която носеше венеца, прекрасния зелен венец с дафинови листа.
Можех ли да ти откажа тази последна, може би и единствена услуга?
Докато носех венеца, ми хрумна мисълта да откъсна, да открадна от него един лист и да го запазя…
В този момент бяхме покрай гроба, в който трябваше да спуснем твоето някога така прекрасно тяло…
Тъжна, опечалена, твоята майка се свиваше от болка.
А баща ти, когото в смъртния час проклинаше…
Дълго стоях край твоя гроб скован, ням, а сълзите се лееха по бузите като порой, който беше дълго задържан на върха на някаква стръмнина, но когато си проби път веднъж, хукна надолу.
Почти всяка вечер посещавах твоя гроб. Щом първите пъпки на теменужките изникнаха от тревата, аз побързах да ги набера и ги отнесох при теб.
Често стоях дълго и неподвижно край вечния ти дом, нощем, докато вятърът хлопаше по малката капия на гробището, докато разхлабените кръстове на гробовете скърцаха, докато вълните под мен се разбиваха в скалите – стоях сам и очаквах да се появиш. Не зная защо, но все вярвах, че ти ще ми се явиш веднъж; исках да те прегърна и в една дълга, страстна, трескава прегръдка съвсем да стана твой и да не се връщам повече тук, където няма никого, където ме оставиха всички, съвсем всички…
Белград, 1. фебр. 1905.
За проекта „Радое Доманович“ превежда Диана Еленков и проверява Виктория Пешева. Превод на стиховете от Хайне: Венцеслав Константинов, Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век, Варна: LiterNet, 2008.
[1] Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
Хайнрих Хайне, «Лорелай»
Радоје Домановић 