Tag Archive | Досада

Наникъде спасение

Да слушам лекция по латински синтаксис и да се подстрижа през летните горещини, особено при невещ бръснар — това ми бяха най-досадните часове, защото животът ми никога не е изглеждал по-безсмислен и по-глупав, отколкото при тези обстоятелства. Никога не бих могъл да кажа кое от тези две неща е по-трудно. Представете си само: горещ летен ден, жегата просто помрачава съзнанието, въздухът трепти пред очите, тялото изнемощява и отпада, човек едва се движи от досада; и в такова едно състояние да седнете на бръснарския стол. Бръснарят ви увива в чаршафа и вие трябва да се вдървите като някакъв римски сенатор. После ви пъха чаршафа в яката и започва страшната процедура. По лицето ви тече пот, стича се в очите, безобразни мухи налитат и кацат ту на носа, ту на лицето, ту около устата, а ръцете ви са под чаршафа и можете само да мръщите лице, да бръчкате нос, да свивате уста. По лицето пък, цялото в пот, се сипят дребни космички изпод ножиците, лепят се и падат в очите, дори в устата и тогава започва отчаяно плюене. Отгоре на всичките мъки бръснарят ви блъска насам-натам, обръща ви главата като някаква вещ, щрака с ножиците около ушите ви без всякаква нужда и от време на време тъпите ножици изскубват по някой кичур коса; вие смукнете въздух, присвиете се от болка, а бръснарят ви утешава: „Това не е нищо, моля ви, нищо!“ — и продължава по-енергично да щрака с ножиците, като смята може би, че с тази музика ще заглуши болките. С какво нетърпение се очаква в това отчаяно положение спасителното бръснарско: „Честито, господине!“ Той сваля чаршафа и вие усещате как ви светва пред очите, чувствувате блаженство и неимоверна радост, като че ли изведнаж ви е спрял внезапно силен зъбобол.

Така в отчаяние се очаква звънът на училищния звънец, който изведнаж ви избавя от непоносимите абсолютни аблативи и цяло наводнение от нункове, квидове, квид-квидове и нук-нункове. И изведнаж училищният прислужник (него винаги, кагато удря звънеца, съм го смятал за някакво ангелско същество) с едно движение на ръката, с един звън, небесен звън, разгонва цялата досада. О, така дълбоко се е врязал в душата ми този сладък звън, че никога не мога да го забравя!

Тъкмо преподавателят казва:

— Тук е удобно да се употреби също ne-nec. Хайде, опитайте вие!

И вие опитвате, потите се, в главата ви бръмчат стотици чудеса, а никак не ви идва на ум израза „удобно“ или както още казва преподавателят „интересно“. Тъкмо мъките ви са стигнали върха си и ето звънецът прозвънява със своя небесен, спасителен звън.

Но по-късно в живота, след години, когато започнах да пиша и печатам първите си работи във вестниците, взеха да се явяват и по-досадни неща, изпитах и по-тежки мъки.

За да не ви измъчвам много, защото зная какво е мъка, ще ви разкажа нещо, което ми се случи преди не повече от година.

Беше лято. Денят приятен, свеж, а аз, позавършил всички работи, които могат да тревожат духа и карат човека да мисли (като падежи на полици, и тям подобни), съм се поотпуснал след обеда, излежавам се, със запалена цигара, сърбам кафе и се чувствувам доволен, че никаква мисъл не ме обезпокоява, както това е дадено само на сърбина.

А и какво би могло да ме обезпокои? Дадох своя работа на най-досадния редактор, обядвах този ден сладко, изпих чаша-две вино, получих наскоро повишение; сърбам кафе, пуша тютюн (полиците си съм уредил), обръщам се доволен ту на една, ту на друга страна, не мисля нищо; обзема ме приятна дрямка, а законът не ми забранява да заспя сладко и мирно блажен сън. И тъкмо исках да използувам своята гражданска свобода и право, както това би сторил всеки свободен гражданин, когато изведнаж някой почука на вратата на моята стая.

— По дяволите! И промърморих сърдито и моето приятно доволство се стопи като пяна.

Чукането се повтори.

— Влез! — викнах сърдито.

На вратата се появи човек с усмивка на лицето и любезно ме поздрави, докато аз бях готов да му издера очите. Това беше редакторът на един селскостопански вестник.

— Дойдох при вас с една молба. Надявам се, че няма да ми откажете.

— О, моля ви, как можете да се съмнявате! — казах така, може би поради вродената сръбска доброта, и се опитах малко да смекча киселия израз на лицето си.

— Бих искал да публикувам във вестника една ваша статия за отглеждане на винената лоза.

— С удоволствие бих се отзовал на вашето желание, господине, но вярвайте, аз не разбирам нищо от тези неща,

— Как не разбирате? Вие можете. Нещо популярно, за нуждата да се отглеждат колкото може повече лози и каква полза има страната от това. Ето, моля ви, аз ги пиша във всеки брой по няколко, а и аз някога съм учил филология.

Защищавах се по всички възможни начини, но редакторът упорито доказваше, че съм си въобразил, че не разбирам нищо от тези неща и че дори не било необходимо да ги разбирам и все пак можело да се напише хубава статия. В края на краищата трябваше да обещая, че за десетина дни ще приготвя статията.

Той замина и моето приятно настроение се развали. Каквото и да правя, в главата ми все винена лоза.

В това време някой пак почука на вратата.

— Влез!

На вратата се появи висок, блед, изнурен човек, с овехтели дрехи.

— Добър ден.

— Добър ден, господине!

— Казвам се Милан Миланович.

— Приятно ми е! — и аз казах името си.

— Дойдох при вас по една важна работа.

— Моля!

— Имам намерение, господине, да основа един вестник за скотовъдството…

— Това е прекрасна идея.

— За мене ще бъде рядка чест, ако и вие влезете в числото на моите сътрудници.

— За мен това би било рядка чест — започнах аз, — но не разбирам от скотовъдство, господине.

— Зная, но все пак бихте могли!… Та вие сте учен човек, за бога!

— Защитавах се, отказвах, но той не си отиде, докато не му казах, че ще гледам да напиша нещо популярно за отглеждането на жребчетата.

Тъкмо помислих, че съм се отървал от една напаст, когато някой пак почука на вратата.

— Влез! — изкрещях по-ядосано от всякога. На вратата се появи редакторът на един патриотичен вестник.

— Дойдох при вас с една скромна молба — каза той с любезна усмивка — и се надявам, че няма да ми откажете.

— Ще направя всичко, което мога.

— На мен ми трябва едно късо патриотично стихотворение или разказче, както вие намерите за добре. Не бих ви досаждал, но сътрудниците ми са заети с различни научни статии, а аз трябва да готвя един некролог и се сетих за вас.

— Но, господине, аз не пиша стихове! Как ще започна сега изведнаж да пиша стихове?

— Нищо по-лесно от това. Седнете и напишете. Най-добре ще е някое епично, патриотично стихотворение или още по-добре — разказ.

Не ми помогнаха никакви оправдания, нито извинения и казах победен:

— Най-после бих ви написал, но вярвайте, зает съм с много работа.

— Не, не, за общото дело вие ще пожертвувате малко от вашето време. Впрочем аз ще си позволя да дойда пак в четвъртък.

— Днес вече е вторник — му припомних аз.

— Е да, нещо късичко — каза редакторът и ме погледна тъй любезно, че аз се почувствувах хипнотизиран. Пред очите ми започнаха да се движат без ред, без връзка събитията на оживелите спомени, а аз отчаяно се лутах из този хаос и чувствувах, че на всяка цена трябва веднага да намеря идея за разказ.

Не можех нищо повече да кажа. Редакторът учтиво се сбогува и излезе, като изрази надежда, че работата ще бъде свършена.

Легнах пак отчаян, затворих си очите и се опитах да мисля за нещо друго. Напразно, колкото повече прогонвах от себе си мислите за патриотичния разказ, те все по-силно ме нападаха. Пред очите ми — само някакви ханджари, копия, пушки, тичат и се въртят безброй лица, смесват се някакви ужасни събития, страшни сражения, падат глави, развяват се знамена, горят запалени покриви, юнаци скачат в окопите.

Почувствувах, че просто ми се вие свят. Станах и се измих. Не помогна. Всяка вещ, всичко, което гледах, като че ли ме караше да търся идея за патриотичен разказ.

Седнах на масата, запретнах ръкави, махнах всичко от нея, облегнах глава на ръцете си, затворих очи и започнах да мисля за какво да пиша. Постарах се да мисля само за това. Изведнаж малко по малко всичките ми дотогавашни мисли се разбягаха — всички събития, лица, всичко, всичко — сякаш по някаква команда. Колкото повече мислех, толкова по-далече бягаха от мен тези патриотични мисли и вместо тях пред очите ми започнаха да излизат все някакви славейчета, цветя, поточета, лунна нощ, красиви женски глави.

— По дяволите! — извиках сърдито и скочих от стола.

„Откъде накъде трябва да пиша? Кой може да ме накара да пиша?!“ — помислих и решен да не пиша нищо, излязох на улицата.

Разхождах се и ето тъкмо сега започнаха да се събират в главата ми спомени за всички възможни патриотични събития и образи, които някога съм виждал и за които някога съм чул и чел. И всичко това страхотно объркано, безредно тичаше и кипеше пред очите ми така бързо и силно, че нито един образ не можех да съзря ясно. Всичко това се въртеше със светкавична бързина, а аз чувствувах, че трябва да се ориентирам в тази бъркотия, че трябва да хвана поне една ясна мисъл.

След това всичко ми стана досадно. Чувствувах се зле. Усещах силно главоболие и дори в ушите ми бръмчеше нещо като звън на ханджари и мечове, изстрели на пушки, топове, скърцане със зъби, тръби, викове на ранени.

Потърсих компания да се разведря. Нищо не помага. Все по-силно усещах мъките си. Нищо не ми се пиеше, не ми се ядеше, не можех да разговарям. Чувствувах как в главата ми тежи патриотичната идея и не ми дава да си отдъхна нито за миг.

Сбогувах се с компанията и си отидох в къщи. Масата бе приготвена за вечеря.

— Хайде да вечеряме.

— Не мога.

Затворих се в стаята си, запалих свещта, седнах на масата и чувствувах страшния непреодолим каприз да напиша до сутринта разказа.

Но се повтори пак същото. Всичко изчезна от главата ми и накрая стигнах дотам, че не можех нищо, абсолютно нищо, дори нито една-единствена мисъл да измисля, защото усещах, че някаква грамадна тежест е легнала върху ми и ме притиска. Притискаше и душата, и ума ми. Това бе тежест, под която се чувствува само едно: „Трябва до зори да напиша!“

Станах, разходих се из стаята, легнах, пак седнах на масата. Изведнаж се загледах в някакъв предмет, мъките ми намаляха и започнах да мисля например, че тази и тази книга трябва да се подвърже; каква вреда е, че съм накапал покривката с мастило — все за такива дребни неща. Тогава си спомних, че се наговорих с приятели утре да излезем на излет и изведнаж ме бодна страшната мисъл: „Тогава още сега трябва да завърша този патриотичен разказ.“

И отново настъпиха мъки и страдания. Изморих се, спеше ми се. Почувствувах главоболие. Стаята бе пълна с тютюнев дим, по масата само угарки, издраскани кибритени клечки, тютюнева пепел.

Напрегнах всичките си сили, но вместо патриотични идеи в главата ми изскочи някаква глупост:

„Моят мил си има чизми с тънки бръчки!“

Глупости.

Няма да пиша и толкова! Какво пък. Ще му кажа, когато дойде: „Не мога, господине“, или по-добре просто: „Не искам“. Взех от масата един лист хартия, на който с мъка бях написал и задраскал стотина глупави изречения, смачках го сърдито, хвърлих го и почувствувах необикновено доволство.

Легнах си. Задрямах и вместо да заспя, изведнаж пред очите ми се появи някакъв турчин с огромна чалма и с пищов в ръката. Той преследваше на кон някакво сръбче, а то, горкото, бягаше, бягаше и тъкмо да се скрие в гората, из храсталака излезе друг страшен турчин с нож и го удари в гърдите. Бликна кръв и аз се стреснах.

„Глупави сънища“ — Помислих сърдито, затворих очи и тъкмо да заспя, пак изплува същата мисъл.: „А патриотичният разказ?!“

И малко по малко пред очите ми започна пак онази нещастна бъркотия на въоръжени хора.

И тъй, това мъчение трая до зори.

Сутринта станах блед, сломен, изморен, като че ли цяла нощ съм теглил кола.

Вече твърдо реших да не пиша, но все пак чувствувах тежест и чудно безпокойство само като помислех, че утре е злокобният четвъртък.

В четвъртък събрах всичките си сили и очаквах господин редактора, за да му кажа ясно и открито:

— Вървете по дяволите, господине — и вие и вашият патриотичен вестник. Не искам да пиша, разбирате ли. А сега заповядайте навън, защото без малко щях да умра от вашите глупости!

Горях от нетърпение да дойде, за да му кажа това и да ми олекне на душата.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках сърдито, така че по гласа ми да се познава, че съм готов и за бой, ако нещо ми каже.

Редакторът влезе със същата любезна усмивка, а аз го посрещнах намръщен като най-големия престъпник.

Като ме погледна тъй благо и меко, аз просто се смутих. Струваше ми се някак неестествено да се държи към мене така любезно, когато аз бях готов да го застрелям с пистолет.

— Готово, нали?… Благодаря ви много! — добави той, без да чака отговор.

— Извинете, но вярвайте, не можах… — започнах да се оправдавам, гледайки надолу.

За учудване е, че аз оборих поглед и просто се почувствувах засрамен като ученик, който не е написал домашното си и не знае какво да каже на благия си и добър преподавател.

— Не е готово?! — каза той отчаяно и ме погледна с укор.

— Вярвайте, имах такива пречки… — започнах отново да се извинявам.

— Ще закъснея с вестника. Ако би могло до довечера да стане, та поне през нощта да се набира! — каза той отчаяно.

Аз извадих джобния си часовник. Три часът.

— Ще стане сигурно! — казах така убедително, че той се успокои.

— Моля ви, побързайте. Аз ще дойда в осем!

Извини се, че ме измъчва, усмихна се любезно и замина.

Когато той излезе, едва тогава почувствувах цялата тежест на новата ситуация, която далеч надминаваше досегашната.

Сега започнаха същите, само че по-страшни, по-силни мъки, мъките на търсене на идея.

Написах към тридесет начала и задрасках и тридесетте. Не усетих как отлетя времето.

Погледнах часовника. Седем и половина.

Скочих като опарен. Сграбчих шапката си и избягах на улицата. Обхвана ме такъв страх от този редактор, че бих предпочел да посрещна цяла рота със заредени пушки, отколкото него.

Шляех се по малките улици, където никога не съм минавал, нито съм имал намерение да минавам, гонен все от същия страх да не срещна редактора. Появеше ли се отнякъде някое подобно лице, мене ме бодваше нещо като с нож в сърцето.

Не посмях да отида в пивницата, където обикновено ходех. В къщи — още по-малко.

Най-после ми стана досадно и ме обхвана такъв яд, че бях готов да се сбия с първия, когото срещна.

— Ще отида в къщи, ще кажа на този човек да ме остави и ще го наругая като магаре.

С такова решение тръгнах за дома.

По пътя се отбих в една бакалница да си купя тютюн… Бакалинът, нещо обезпокоен, развълнуван, се стресна, когато аз влязох.

Поисках тютюн.

— Ах, че ме изплашихте! — каза човекът, след като ме видя кой съм и си отдъхна.

— Защо?

— Помислих, че е един друг господин, който непрекъснато дохожда и ме кара да му пиша всичко, което си спомням от войната.

— После?

— После нищо. Обещах му само за да го махна от главата си и сега — мъка. За мене ли са тия работи? Кой ще ми гледа магазина?

Той забеляза, че го гледам с искрено състрадание и поиска да ме доближи и да ме прегърне.

— Е, какво смятате да правите в края на краищата?

— И аз се чудя… Днес затворих магазина и избягах в къщи. Ако така продължи — лошо! И не е само един, господине, а търпя мъки от много такива.

„Наистина — помислих си, като тръгнах — в Белград всеки втори човек издава по някой вестник. Почувствувах необикновено отчаяние.“

На улицата, тъкмо пред дома ми, срещнах прислужника си.

— Накъде?

— Откъснаха ми се краката да ви търся. Един господин ви чака вече от два часа! Казва, че трябва да ви намери тази вечер.

Притъмня ми пред очите.

„Ох, този зъл дух иска да ме умори!“ — помислих и ми дойде страшната мисъл да се втурна в къщи и да го изхвърля на улицата, но веднага след това ме обхвана някакъв чуден страх, че не посмях дори да прекрача прага.

— Кажи на този господин, че получих телеграма от баща си и че трябва тази нощ да замина. Или недей… По-добре кажи му, че не си ме намерил! — казах на момъка и се върнах назад, за да се лутам отново по улиците.

Не посмях и да пренощувам в къщи.

На другия ден нито обядвах, нито вечерях у дома и се криех плахо от всеки шум, докато не видях, че вестникът е излязъл.

Когато се върнах в къщи, прислужника ми го нямаше. Той беше добро и трудолюбиво момче.

— Знаете ли къде е моят прислужник? — попитах съседа.

— До вчера беше тук и надвечер избяга от онзи господин, дето често идва при вас.

— Дотегнало му е, че непрекъснато ме търси?

— Не, но го хванали да им пише нещо за вестника. Той се отбранявал, бедният, и избягал някъде. Като тръгна, ми каза: „Тръгвам по белия свят само да се спася от тази напаст. Аз се чудех къде е господарят ми, а то — той отказвал, отказвал човекът и накрая тези бездушни хора го изгониха от собствената му къща.“

Обхванаха ме тръпки и страх.

— Няма какво да се разсъждава — реших аз. — След като момчето е избягало, тук за мене няма спасение.

Оставих и къща, и всичко, набърже спазарих затворен файтон и казах на файтонджията да кара колкото се може по-бързо и по-далеко от Белград.

С влак не посмях да пътувам, защото се страхувах да не ме хванат на гарата. По същите причини не предпочетох и параход.

Разказвах един път на едного как в една страна, отдавна, в стари времена, живял някакъв калугер, който много обичал да произнася речи и това дотегнало до такава степен на обитателите, че всички, които още можели да бягат, оставили своята скъпа родина, избягали по белия свят и така тая страна почти опустяла.

Право да ви кажа, някога, когато за пръв път чух от стари хора тази история, и сам не повярвах. Но откакто се размножиха редакторите и започнаха да шалитат на добри и мирни граждани и когато видях с очите си как много заведения — кръчми, магазини, хлебарници и прочие фалираха, как се изпозатвориха само защото ги посещаваха редактори, вече не се съмнявах ни най-малко, че онази страна е опустяла поради този досаден оратор.

Мнозина със слаби нерви не издържаха.

Връхлети един уредник на някой слаб човек, че втори, че трети и докато погледнеш, човекът започнал да вехне.

— Какво ти стана, братко? — питат го другите.

— Ето! — казва той отчаяно и постоянно шепне и комбинира в главата си статия или някой разказ за вестник. Срещнат го познати, приятели, спрат го, искат да го развеселят:

— Остави, за бога, тези глупости, не виждаш ли, че си станал на вейка.

Той гледа само с тъжен поглед, въздиша дълбоко, охка и продължава да шепне и да търси тема.

И така човекът вехне, вехне и най-после в страшни мъки, в търсене на тема, изпусна своята благородна измъчена душа.

Аз, разбира се, бях много предпазлив в своето бягство.

Едва в едно отдалечно село посмях да се отбия, за да почина, защото от три дни вече нощувах по пътищата. Но най-напред изпратих файтонджията да провери подробно дали и тук не се издава някой вестник. Файтонджията отиде. Почаках един час, той не се върна. Измина втори, трети час, нямаше го никакъв.

— Трябва да са го хванали и тук тези бездушни хора! — мина ми страшна мисъл през главата и клюмнах.

„Наникъде спасение!“ — помислих в отчаянието си и видях, че съм принуден да се предам в ръцете на страшната, безмилостна съдба.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Подарок королю (2/2)

(Предыдущая часть)

Электрические фонари окутаны таким густым туманом, что свет едва пробивается; сырость, грязь — отвратительная погода. На улице редкие прохожие. Тодор заходит в каждый открытый трактир, каждому встречному рассказывает о своих злоключениях. Кто ему сочувствует, кто вволю потешается над ним. Таковы уж люди. Он останавливается перед закрытыми дверями домов, прислушивается: не блеет ли где ягненочек. Спрашивает всех стражников, всех прохожих. Какой-то господин с поднятым воротником идет задумавшись, — возвращается из театра. Тодор бросается к нему:

— Бога ради, не видел ли ты человека с ягненком и белой овцой?

— Иди ты к черту вместе со своей овцой. Знаю я твоих овец! Пастух я тебе, что ли?! — отрезал он сердито и пошел своей дорогой.

Так плутал Тодор всю ночь по белградским улицам. Заря застала его измученным телесно и душевно, в отчаянии, полного мучительных сомнений. Он потерял всякую надежду.

Не раз порывался он утопиться в Дунае, но в такие моменты в его душе вспыхивал слабенький луч надежды, что все еще может хорошо окончиться, не надо только отчаиваться, и он все ходил и ходил без конца.

Часов около одиннадцати судьба привела его к одному доброму человеку. Пожаловался ему Тодор, и тот дал ему хороший совет:

— Так что же ты здесь ищешь? Иди, братец мой, вот так прямо, никуда не сворачивай, подымешься на гору, а там спроси, где ипподром. Там рядом скотиной торгуют, там найдешь и того, с ягненком. Если он его еще не продал, договорись с человеком по-хорошему. Дай ему немного заработать, чтоб и он был, как говорится, доволен, и дело с концом! Убытки будут, но раз уж такой случай…

— Да ничего мне для этого не жалко, — начал Тодор.

— Но если он его продал, то узнай от людей, кто купил. Теперь на базаре нет ягнят, и легко можно узнать, кто купил этого единственного. Когда все разузнаешь, отправляйся на розыски. Думаю, кто бы его ни купил, все равно не зарежет до Николина дня. А теперь ступай, ни пуха тебе ни пера.

Поблагодарил Тодор этого человека, сказал, что ничего не пожалеет, лишь бы все хорошо кончилось, узнал, где он живет, и с окрепшей надеждой отправился на ипподром.

И Тодор нашел этого человека. Стоит он около телеги с дубовыми дровами, держит на руках ягненка, а какой-то хорошо одетый господин щупает его, торгуются.

— Эй, брат, подожди, не продавай! — заорал Тодор и бросился к ягненку.

— Это мой ягненок, я купил его, — отвечает тот равнодушно и, повернувшись к господину, добавляет: — Так, так!.. В это время года это совсем недорого.

Тодор рассказывает о своем несчастье, чтобы хоть как-нибудь умилостивить человека, купившего его ягненка. Но тот становится все более неприступным и равнодушным к его мольбам.

— Все это мне известно, братец, но ведь ягненка-то я купил, зачем же ты его продавал, если он тебе нужен?

— Отдам я тебе все твои деньги, только ягненка мне верни, а овца пусть тебе даром достанется.

Тот лишь усмехнулся, а Тодор прямо зашатался и почувствовал, как у него в ушах зазвенело.

— Еще десятку накину! — говорит Тодор чуть не плача и смотрит на него умоляющим, заклинающим, просящим взглядом.

— Никак не могу! — отрезал тот злобно. Он знал, что сейчас может вытянуть из Тодора сколько ему угодно, и хотел воспользоваться его несчастьем.

— Не могу, и все тут.

Тодор начал жаловаться людям и спрашивать, как ему избавиться от этой беды.

— Обратись в участок! — посоветовал кто-то.

Тодора точно озарило. Он быстро расспросил, где участок. Ему показали, он кинулся туда и рассказал квартальному, какая беда с ним приключилась. Тот с радостью ухватился за эту возможность показать свое рвение. На этом можно заслужить повышение, а об ордене и говорить нечего — орден за гражданскую доблесть обеспечен.

Квартальный, не теряя ни минуты, взял двух жандармов и побежал на ипподром. Там они нашли перекупщика.

— Так это ты, разбойник? Да знаешь ли ты, для кого этот ягненок? А?

Намяли бока ему жандармы и отняли ягненка.

— Верни ему его деньги, и пусть он проваливает!

Тот кланяется подобострастно, а Тодор на девятом небе.

Оставил Тодор овцу, подхватил ягненка на руки и в блаженном настроении направился во дворец. И увлекательные картины близкого счастья вновь замаячили перед его глазами. Тодор шел как во сне, и только наткнувшись на какой-нибудь столб или зацепившись за что-нибудь, приходил в себя и озирался.

Тодор явился к советнику. Жандарм ему сообщил, что советника нет, и поинтересовался, зачем он пришел. Тодор рассказал все по порядку.

— Э, да ты ведь запоздал, сейчас же три часа…

Жандарм объяснил ему, где можно оставить ягненка, велел прийти к пяти часам вечера и пообещал доложить советнику.

Словно гора свалилась с плеч Тодора. Он ушел ободренный, какой-то отдохнувший, будто целую ночь проспал на самой лучшей перине. Вернулся он в «Тетово», и перед его глазами стали проноситься картины его близкого будущего, одна прекраснее другой.

«Этот Дишко увидит еще, кто такой Тодор!» — думает он и улетает на крыльях фантазии далеко вперед. Он пошлет стражника за Дишко, тот испугается, а когда придет, Тодор выпятит грудь, кашлянет и воскликнет: «Где же это ты пропадал до сей поры?!» — «Да я, знаешь…» — мнется Дишко и комкает шапку в руках, а Тодор, разумеется, ставший после подарка королю и знакомства с ним первым человеком на селе, как загремит: «А поди-ка ты, Дишко, в тюрьму!» — «Пощади, Тодор!» — умоляет Дишко, а Тодор добавляет сквозь смех: «Э, Дишко, это тебе за колья для плетня, что ты обманом отнял. Ты думал, Тодор позабыл, да не тут-то было, братец мой, Тодор все помнит и за это в тьюрму сажает. Когда-то твоя сабля секла, я сейчас моя сечет».

Рассказал Тодор в трактирщику Спире о своей необычайной удаче. Обрадовался Спира, как он сам говорит, бог знает как, но и Тодор сам не свой от радости.

Опамятовался бедняга Тодор и заказал обед. Ест он, измученный, голодный, и выпивает, витая в своих сладких грузах, около полутора литров вина. И хоть не следовало бы, он все же задремал. Привык он по-деревенски рано ложиться и рано вставать, а тут и не выспался, и обегал столько, да вина выпил больше, чем следовало. Тодору к пяти часам к королю явиться надо, а он уронил голову на стол и заснул. Снится ему король, золотой карандаш, золотые стулья, большая золотая бумага, которую ему выдал король на получение места старосты «бессменно и до самого конца». А королева сварила кофеек и угощает его, а он говорит: «Спасибо, спасибо, пей сама, я только что выпил чашечку!» — «Нашел чем удивить,— говорит королева, — пей еще, бог с тобой, хоть ты и пил!» Тодор взял кофе, отхлебнул, поставил чашку на колени и разговаривает с королем об урожае. Вдруг его кто-то как тряхнет. Тодор проснулся, а над ним трактирщик Спира.

— В чем дело?

— К королю ты собирался идти?

— Да, да, а я, видишь, заснул! — отвечает Тодор и вскакивает точно ошпаренный. — Который же час?

— Ровнехонько шесть.

Тодора будто кнутом хлестнули. Бросился ои как угорелый вверх по Балканской улице. Туда он дорогу знает, там он, по его же словам, как у себя дома.

Было четверть седьмого, когда Тодор явился к советнику.

— Э, да ты опоздал! Нужно было раньше явиться. Король сейчас на заседании, приходи, Тодор, завтра, я о тебе доложу. Примут тебя, а потом отправляйся домой.

Огорчился Тодор, да что поделаешь, пришлось вернуться в «Тетово».

Вечером, поужинав кое-как, Тодор сразу лег спать, чтобы завтрашнему дню быть посвежее. Не легко небось с коронованными особами разговаривать.

Еще не занялась заря, а Тодор уже на ногах. По привычке заказал он горячую ракию и решил немного подождать, пока рассветет, а там, е божьей помощью, сразу же и во дворец.

Выпил он горячую ракию, поговорил с крестьянами, со Спирой, рассказал, куда идет,— это им внушило большое уважение, и стали они смотреть на него с благоговейным почтением. Спира даже предложил выпить еще по одной — прибавит, мол, красноречия в разговоре с королем, и Тодор охотно согласился. Выпили они еще по одной, и уже около семи часов Тодор отправился к королю. Не желал он больше запаздывать. Сначала пошел к советнику, но там все было закрыто и никого не было видно. Не растерявшись, Тодор направился к главному входу, но стража преградила ему дорогу. Его не впустили.

Напрасно Тодор рассказывал обо всем, уверял, что сам король хочет его лично видеть, стража осталась глухой ко всем его доводам.

Испробовал Тодор все возможные средства, но ничего не помогло. Вышел он на середину улицы и стал в окна заглядывать — никого не видно. Хоть бы хозяйка показалась или кто-нибудь из домашних, но нет никого, ни живой души.

Потеряв всякую надежду, Тодор решил вернуться в свое село. «Короля, должно быть, дома нет, — рассуждал он, — я опять опоздал. Встал человек рано и пошел по своим делам, час-то который уже, а я со Спирой просидел, горячую ракию распивал. Так мне и надо. Пропал я теперь!»

И Тодор ушел разбитый, с тоской на сердце. Завернул по пути к Спире, попрощался с ним и направился на вокзал. Поезд уходил в половине девятого. Как раз во-время. Взял Тодор билет, сел в вагон третьего класса, паровоз засвистел, и поезд тронулся. Растревоженный Тодор глядел в окно, и все, что с ним случилось за эти дни, казалось ему сном. Он поставил крест на своих мечтах и надеждах. Пост сельского старосты и палица, олицетворяющая власть, не привлекали его больше. Непонятный страх овладел им, и единственным его желанием было избавиться от нависшей беды. Пусть идут к черту и овца и ягненок, пусть все провалится в тартарары, лишь бы только то, что кажется ему теперь удивительным сном, закончилось благополучно.

— Предъявите билеты! — крикнул кондуктор и потряс за плечо погруженного в свои думы Тодора.

— Я, знаешь ли, был в Белграде, отнес королю барашка, и со мной, понимаешь, случилась неприятность, а сейчас, как говорится…

— Билет, приятель!

— А, билет… Вот! Да, так вот, понимаешь, я как раз и говорю Спире…

— Билеты предъявите! — кричит кондуктор, проходя дальше.

«Чудной народ!» — думает Тодор, глядя ему вслед.

С ближайшей к своему селу станции Тодор направился домой… Предстояло ему часа два ходу, не меньше. Мутное, слезливое небо, туман, нависший над лесом и долиной, размытая дорога. Вороны пролетают, шурша крыльями чуть не над самой головой, промокшая скотина щиплет на жнивье уцелевшую кое-где траву. Грустно и тоскливо все, как и на душе у доброго Тодора.

— Ну и слава богу, хорошо, что я отдал ягненка, а сейчас чему быть, того не миновать. Если пользы не принесет, то, может, и вреда не будет. Ведь это подарок, а кто ж подарку не рад. Увидит, что я о нем подумал, когда-нибудь и обо мне вспомнит.

Так размышлял Тодор, скользя по грязной дороге.

Он спешил домой, утешая себя подобными доводами; а в это время полиция с ног сбилась, разыскивая его.

Советник рассказал королю о злоключениях Тодора из-за ягненка, а король от души посмеялся над бестолковым Тодором и пожелал его увидеть. Сразу же был послан в «Тетово» жандарм. Но он скоро вернулся с неутешительным донесением, что крестьянин уехал.

Какая досада!

Полицейское управление Белграда получило приказ в кратчайший срок разослать на все железнодорожные станции указание задержать такого-то и такого-то человека по имени Тодор из такого-то и такого-то места и немедленно препроводить его в полицейское управление города Белграда. Начальник того уезда, в котором  находилось село Ясеница, также получил указаний перехватить Тодора, как только он прибудет, если его не возвратят раньше с какой-либо станции, и сразу же направить назад в Белград.

Приказ из дворца полицейское управление расценило как дело весьма опасное и ответственное и, со своей стороны, прилагало все усилия, чтобы названный Тодор был сразу же туда препровожден под конвоем.

Уездный начальник толковал это распоряжение еще более серьезно и из кожи лез вон, стараясь как можно ревностней выполнить желание короля, — награда и повышение не минуют его потом.

В то самое время, когда Тодор, полный утешительных мыслей, шагал по дороге, его искали по всем станциям, а уездный начальник с двумя вооруженными жандармами мчался галопом к его дому.

Мог ли Тодор знать, что его ожидает? Только он, вымокший, грязный, усталый, открыл калитку своего двора, с одним желанием поскорей отдохнуть, утолить голод и залить еду ракией, как его в тот же миг схватили жандармы, и голос уездного начальника загремел:

— А прибыл, наконец, бунтовщик! Сейчас я тебе покажу, как выступать против правительства и короны!

От удивления Тодор остолбенел.

— Какой бунтовщик?

Его связали.

— Вперед! — скомандовал уездный начальник. — Гони его на станцию!

— Умоляю тебя, как самого господа бога, — завопил Тодор, — сжалься надо мной!

— Гони злодея! — крикнул уездный начальник, а жандармский приклад быстро нашел спину Тодора.

На крики Тодора из дома выбежала его жена и, увидев, что происходит, запричитала:

— Ах, горе мне, горе мне, чем провинился этот несчастный?

— Провинился, бунтует против короля, — отрезал сердито уездный начальник, а Тодор опять почувствовал приклад.

Посадили в поезд связанного Тодора; со всех сторон его стерегут вооруженные жандармы. Тут и господин уездный начальник. Народ удивляется; переглядываются в недоумении люди и со страхом смотрят на господина полицейского.

Прибыли в Белград, уездный начальник лично вместе с жандармами препроводил Тодора к начальнику полиции Белграда.

— Вот он, бунтовщик.

— Ага, прибыл!

Начальник приказал посадить бунтовщика под арест, по телефону сообщил во дворец, что Тодора доставили в полицейское управление.

— Пусть его приведут ко мне, — сказал советник.

— Доставьте его туда, — отдал приказ начальник, и связанного Тодора погнали во дворец.

Привели его к советнику, а тот принялся хохотать:

— Что с тобой, скажи ради бога, несчастный!

— Беда, господин, да и только!

— А почему вы связали этого человека?

— Он бунтовщик, таков был приказ.

— Какой бунтовщик?! Он подарил ягненка его величеству, его величество хочет его поблагодарить и потому его вызывает.

У Тодора потекли слезы от радости, а у советника — от смеха.

— О, брат, не везет же тебе!

Сам король очень смеялся, когда Тодор предстал перед ним, и приказал ему рассказать все от начала до конца. Тодор рассказывает, а король за живот хватается от смеха. Когда Тодор кончил, король ему выразил королевское спасибо и пожелал, как полагается, «поговорить с народом».

— Уродилось ли жито?

— Уродилось.

— Есть у вас церковь?

— Есть!

— А поп у вас есть?

— Есть и поп!

— Поет он?

— Поет.

— Ну так, с богом!

Тодор поклонился и вышел.

Он зарекся делать подарки королю. Два года тому назад я его видел:

— Нет ли у тебя барашка королю подарить? — шучу я.

— Спасибо! Не дарит больше Тодор даже уездному начальнику, а уж королю — куда там! Шуточное ли это дело, братец ты мой? А шуму-то сколько было, страху-то натерпелся, сколько горя хлебнул — не дай бог и разбойнику.

Нет, довольно, Тодор больше не делает подарков!

 

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. О. Голенищевой-Кутузовой)