Tag Archive | длъжност

Вождът (2/3)

(предишна страница)

На другия ден се събраха всички, които имаха смелостта да тръгнат на далечен път. На определеното място дойдоха повече от 200 семейства. Малцина останаха да пазят старото огнище.

Тъжно бе да се гледа това множество бедни хора, които непоносимата мизерия гонеше от земята, където се бяха родили и където бяха гробовете на техните деди и прадеди. Лицата им бяха кокалести, изнемощели, загорели от слънцето; неволята на дълъг низ трудни години бе оставила следите си по тях и им бе дала израза на мъка и горчиво отчаяние. Но в тоя момент в техните очи се отразяваше първата искрица на надеждата, но заедно с нея — и тъга по напуснатите родни огнища. Капваше някоя сълза по набръчканото лице на някой старец, той въздъхваше отчаяно, поклащаше глава, изпълнен с някакво предчувствие, и с радост би останал още някой ден тук, за да остави костите си в тия скали, отколкото да търси по-добра родина. Много от жените плачеха с глас и се прощаваха с умрелите, чиито гробове напускаха. Мъжете се дърпаха да не би и те да се размекнат и викаха: „Добре, искате ли още да гладуваме в този проклет край и да живеем в схлупените къщурки?“ Но и самите те биха искали просто да вземат със себе си, ако можеше по някакъв начин, целия тоя проклет край и бедните къщурки.

Вдигаше се шум и врява както във всяка тълпа. И мъжете, и жените бяха неспокойни, а и децата, които майките носеха на гърба си в цедилници, удариха на плач. Даже добитъкът стана неспокоен. Наистина хората имаха малко добитък, но все се намираше по някоя кравичка, по някое слабо, рошаво конче с голяма глава и дебели крака, което сега бяха натоварили с какви ли не черги, торби или пък с по два чувала, сложени напряко на самара, та то, горкото, се огъваше под тежестта, но все пак понасяше всичко, макар че от време на време изцвиляваше. Някои пък бяха натоварили магарета. Дечурлигата водеха кучета, вързани на синджири. Така че наоколо кънтяха разговори, викане, псувни, плач, лай, ридания, дори едно магаре на два-три пъти изрева, но вождът не обели нито дума, като че ли цялата тази тълпа и нейната врява хич не го засягаха. Същински мъдрец!

Той седеше все така с наведена глава, мълчеше и мислеше, само от време на време плюеше — това бе всичко. Но точно поради това му държане популярността му бе пораснала толкова много, че всеки беше в състояние да се хвърли след него, дето се казва, и в огън, и във вода. Между много от хората можеше да се чуе горе-долу такъв разговор:

— Ех, щастливи сме, че намерихме такъв човек. Ами ако бяхме тръгнали без него, не дай боже, тежко ни и горко, щяхме да пропаднем. Това е ум, братко мой! Само мълчи, дума още не е проговорил! — каза един и погледна своя вожд със страхопочитание и гордост.

— Какво има да приказва? Който приказва, той малко мисли. Мъдър човек, разбира се, само мълчи и мисли нещо!… — добави друг и погледна и той вожда със страхопочитание.

— Е, то не е и лека работа да водиш толкова хора. И трябва да мисли, щом се е заел с такава голяма длъжност! — пак се обади първият.

Дойде време за тръгване. Почакаха малко да не би още някой да се реши да тръгне с тях, но понеже това не стана, не биваше повече да се бавят.

— Ще тръгнем ли? — запитаха вожда.

Той стана, без да проговори нито дума.

Около вожда веднага се насъбраха най-смелите хора, за да се намират под ръка в случай на нещастие и да го пазят при опасност.

Вождът, сериозен, намръщен, с наведена глава, направи няколко крачки, размахвайки с достойнство тояжката пред себе си, и тълпата тръгна след него, като извика няколко пъти: „Ура“! Вождът направи още няколко крачки и се блъсна в оградата на общинското здание. Тук, разбира се, спря, а след него спря и тълпата. Той поотстъпи малко и удари два-три пъти с тояжката си по оградата.

— Какво да правим? — попитаха хората.

Вождът мълчеше.

— Как какво ще правим? Събаряй оградата! Това ще правим. Не виждаш ли, че човекът дава знак с тояжката си какво трябва да правим — извикаха ония, дето бяха до вожда.

— Ето там има врата, има врата! — викаха децата и сочеха вратите, които се намираха на отсрещната страна.

— Шт… мирувайте, деца!

— Ох, господи, какво става? — кръстеха се някои от жените.

— Не дрънкайте, вождът знае каквото трябва. Да съборим оградата!

Оградата бързо бе съборена, като че ли никога не е съществувала.

И така групата продължи.

Не изминаха нито сто крачки, а вождът попадна в голям трънак и се спря. След като с мъка излезе оттам, започна да удря с тояжката си наляво и надясно. Всички чакаха.

— Какво стана пак? — викаха отзад.

— Да вървим през трънака — отговориха пак тия около вожда.

— Ето има път зад трънака, пътят е зад трънака! — викаха децата, а и много възрастни от задните редици.

— Ето пътя, ето пътя! — ругаеха гневно ония около вожда. — Кой знае къде води той, слепци такива! Не могат всички да командват! Вождът знае къде е по-добре и по-пряко. Да разчистим трънака!

Започнаха да разчистват.

— Тюх, да му се не види макар — викаше някой, в чиято ръка се бе забил трън или го бе ударил някой шип по лицето.

— Няма, брате, нищо без мъка. Трябва да се помъчим, ако искаме да успеем — отвръщаха на това най-куражлиите.

След много труд разчистиха трънака и продължиха по-нататък.

Вървяха така известно време и се натъкнаха на някакъв стобор.

Събориха и него и продължиха пътя си.

Малко път изминаха тоя ден, защото трябваше да преодоляват още няколко по-малки, подобни препятствия, а храната им беше слаба. Някои бяха взели сух хляб и малко сол, други само хляб, за да могат горе-долу да залъжат глада, а някои нямаха и хляб. Слава богу, че беше лято и тук-таме можеше да се намери някоя и друга овошка.

Изминаха така през първия ден малко път, но бяха много изморени. Нямаше големи опасности, пък и нещастия не се случиха. Разбира се, при едно такова голямо пътешествие трябва да се смята за дреболия, че една жена си беше убола лявото око на трън и го превърза с влажна кърпа, едно дете беше ударено от прът по краченцето, та куцаше и пищеше, един старец се спъна на шип, изкълчи си крака, та му сложиха скълцан кромид — той геройски понасяше болките и вървеше по-нататък след вожда, подпирайки се с тояжка. (Впрочем мнозина говореха, че тоя чичо лъже, че си е изкълчил крака и се преструва, за да се върне обратно.) При последна сметка малцина бяха ония, които не се набодоха на трън или не си издраскаха лицето. Мъжете понасяха всичко геройски, жените проклинаха часа, в който тръгнаха, а децата, както всички деца — плачеха, защото не можеха да си представят колко богато ще бъдат възнаградени мъките и болките им.

За преголямо щастие и радост на всички на вожда не се случи нищо. Да си кажем правичката, него най-много го пазеха, но имаше си човекът и късмет.

При първата почивка се помолиха и благодариха на бога, че през първия ден пътуваха благополучно и че с вожда не се случи никакво, дори най-малко нещастие. След това взе дума един от групата на най-смелите. По лицето му се виждаха драскотини от шиповете на храстите, но той не искаше и да знае.

— Братя! — започна той. — Ето, слава богу, вече измина благополучно един ден. Пътят не е лек, но ние трябва геройски да преодолеем всички препятствия, тъй като знаем, че този тежък път ни води към нашето щастие. Нека бог ни пази вожда от всяко зло, за да ни води и по-нататък все така успешно!

— Ако така продължи, утре ще загубя и другото си око… — сърдито промърмори оная жена.

— Ох, крака ми — провикна се чичото, окуражен от забележката на жената.

Децата вече постоянно пъшкаха и плачеха, та майките едвам ги умиряваха, за да се чуят думите на оратора.

— Да,ще изгубиш и второто си око — разгорещи се ораторът, — нека да ги загубиш и двете. Нищо не е една жена да загуби очите си за такова велико дело. Срамота е, че се оплакваш. Мислиш ли ти за доброто и щастието на своите деца? Ако половината от нас загинат за това дело — пак е нищо. Ех, голяма работа, едно око. За какво са ти очите, когато има кой да гледа вместо нас и да ни води към щастие? Нима заради твоето око и крака на чичото ще се откажем от това благородно начинание?

— Чичото лъже, чичото лъже! Преструва се, за да се върне — чуха се гласове от всички страни.

— Който не иска да върви, братя — започна пак ораторът, — нека да се върне, а не да хленчи и разстройва другите. Що се отнася до мен, аз ще вървя след тоя мъдър вожд, докато ми стигат силите!

— Всички ще вървим, всички до един, докато сме живи!

Вождът мълчеше.

Хората пак започнаха да го поглеждат и да си шепнат:

— Само мълчи и мисли!

— Мъдър човек!

— Погледни какво чело има!

— И винаги е намръщен.

— Сериозен.

— Куражлия е — по всичко личи!

— Куражлия остави го: огради, стобори, тръне — всичко чупи. Както си е намръщен, току удари с тояжката си и нищо не говори, а ти се чуди какво да правиш.

(следваща страница)

Страдия (3/12)

(предишна страница)

Тъкмо затворих вратата след себе си, свалих от дрехите си разните ордени и седнах изморен и изтощен да си отдъхна, когато чух, че някой почука.

— Да! — казах. И какво друго можех да кажа.

В стаята влезе човек в градски дрехи, с очила. (За да не споменавам постоянно, трябва да се има пред вид, че всеки гражданин в тази страна беше повече или по-малко отрупан с ордени. Трябва да кажа, че когато идвах с полицая към хотела, видях един човек, когото влачеха в затвора, защото откраднал обувки от някакъв дюкян. Но и на неговата шия висеше орден. „Какъв е тоя орден?“ — попитах полицая. „Това е орден за заслуга в областта на просветата и културата“ — отвърна той сериозно и студено. „Какви са тия заслуги?“ — „Той беше файтонджия при бившия министър на просветата. Надарен файтонджия!“ — отговори полицаят.) Значи, влезе при мен човек с очила на носа си, направи дълбок поклон (което, разбира се, сторих и аз) и се представи като висш чиновник на Министерството на външните работи.

— Радвам се! — казах аз, изненадан от това неочаквано високо посещение.

— Вие сега за пръв път ли идвате в нашата страна, господине? — попита ме той.

— За пръв път.

— Вие сте чужденец?

—Да, чужденец.

— Идвате тъкмо като по поръчка, вярвайте ми! — възторжено се провикна висшият чиновник.

Това ме озадачи още повече.

— Имаме едно вакантно място за консул. Тук вие бихте имали, което е главно, добра заплата и добри добавъчни безотчетни суми за представянето на страната в разни случаи. Тези средства, разбира се, вие ще харчите за ваши лични нужди. Вие сте възрастен, опитен човек, а службата ви е лека — пропагандиране на нашата народна идея в местата, където живеят наши сънародници под чуждо управление… Дойдохте тук сякаш по поръчка. Вече повече от месец се измъчваме, търсейки подходяща личност за тази важна длъжност. За останалите места, дал господ, имаме чужденци. Имаме евреи, гърци, цинцари (откъде са се взели те тук?)… А вие, ако смея да попитам, какъв сте по народност?

— Как да ви обясня, аз и сам още не зная… — казах засрамен и тъкмо щях да му разкажа своята тъжна семейна история, когато той ме прекъсна, плесна възторжено с ръце и започна да скача из стаята от радост.

— Прекрасно, прекрасно!… Просто не може да бъде подобре… Само вие ще можене да изпълнявате съвестно такава възвишена задача. Веднага отивам при министъра и след няколко дни ще може да тръгнете— каза извън себе си от радост висшият чиновник и хвръкна да съобщи на своя министър важното откритие.

Веднага шом си отиде, аз седнах и подпрях главата си с ръце. Съвсем не можех да повярвам, че всичко, което досега видях в тази страна, е вярно. Някой почука пак.

— Влез.

В стаята влезе елегантно облечен господин. Той също се представи за висш чиновник в някакво министерство. Каза ми, че идва при мен по нареждане на господин министъра във връзка с важна работа, Аз му изразих задоволството и щастието си от тази чест.

— Вие сте чужденец, нали?

— Да.

Той ме погледна с уважение, смирено се поклони до земята и тъкмо щеше да заговори, когато аз го прекъснах с думите:

— Моля ви се, господине, кажете ми как се казва вашата страна?

— Не знаете ли? — отвърна той и ме погледна с още поголям респект и покорност. — Страдия! — добави той и се отдръпна малко назад.

„Интересно съвпадение! Така се казваше и възвишената, героична страна на моите деди“ — помислих си аз, но нища не му казах. Попитах пак:

— С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми господине?

— Въведена е нова длъжност — управител на държавните стопанства. От името на господин министъра аз се осмелявам да ви помоля да приемете тая висока и патриотична длъжност… Вие навярно вече няколко пъти сте били министър?

— Никога не съм бил!

— Никога?… — ахна той от почуда. — Тогава навярна сте заемали някоя висока длъжност с няколко заплати.

— Никога не съм заемал такива постове!

Висшият чиновник сякаш онемя от учудване. Не знаейки какво да предприеме по-нататък при тоя безпрецедентен случай, той се извини, че ме е обезпокоил. След това каза, че за нашия разговор ще уведоми господин министъра, и си отиде.

На другия ден във всички вестници писаха за мен. В някои вестници беше публикувана следната бележка:

Човек-чудо! В нашия град от вчера пребивава един чужденец, който сега е на шестдесет години, а никога досега не е бил министър и не е получил нито един-единствен орден. Той никога не е заемал никаква държавна длъжност, нито е получавал някога заплата. Наистина това е може би единствен случай в света! Както узнахме, този човек-чудо се намира в хотел „Наше скъпо измъчено отечество“. Много хора го посетиха вчера и твърдят, че той не се различава ни най-малко от другите хора. Ние ще се постараем да се осведомим по-подробно за живота на това загадъчно същество, което положително ще представлява голям интерес за нашите уважаеми читатели. По възможност ще гледаме да поместим в нашия вестник и негова снимка.“

Другите вестници съобщаваха горе-долу същото със следната прибавка:

„… Освен това узнахме от достоверен източник, че този чуден човек е пристигнал с важна политическа мисия.“

Правителственият вестник от своя страна учтиво опроверга тези слухове по следния начин:

„Глупавите опозиционни вестници в своята побърканост измислят разни лъжи и разпространяват обезпокояващи слухове, че в наглата страна бил пристигнал някакъв чужденец на шестдесет години, който, както тези дебелаци казват, уж никога не е бил министър, нито чиновник, нито има някакви ордени. Тези невъзможни и съвсем невероятни слухове могат да измислят и разпространяват със зла умисъл само ограничените, бедни и изкуфели глави на сътрудниците на опозиционния печат. Но ще има да взимат, защото измина вече, слава богу, цяла седмица, откакто днешният кабинет е на власт, а положението му нито веднаж не е било разклатено, както желаят простаците от опозицията.“

След тези бележки около хотела, където бях на квартира, започнаха да се тълпят хора. Спират се, гледат, зяпат, едни си отиват, други идват. Така по всяко време около хотела стои голяма тълпа, а през нея си пробиват път продавачите на вестници и книжки. Те викат, колкото им глас държи:

— Нов роман: „Човекът-чудо“ — книжка първа!

— Нова книга: „Приключенията на един старец без ордени“.

Продаваха още много други такива книжки.

Дори един кръчмар бе сложил фирма: „Кръчма — Човекът-чудо“. На голямо табло бе нарисуван човек без отличия. Народът започна да се събира около това чудовище и полицията, разбира се, какво да прави, в интереса на обществения морал забрани съблазняващата картина.

На другия ден бях принуден да променя хотела. Когато вървях по улицата, трябваше поне за приличие да нося няколко ордена, за да не обръщам внимание на хората.

Като чужденец, имах възможност да се запозная веднага с изтъкнати личности и министри и да бъда бързо посветен във всички държавни тайни.

Също така имах честта веднага да посетя всички министри в техните кабинети.

Най-напред отидох при министъра на външните работи. Тъкмо когато влизах в коридора, където чакаха доста хора, за да бъдат приети от министъра, един прислужник съобщи на висок глас:

— Господин министърът не може да приеме никого, защото е полегнал на дивана да си поспи малко!

Посетителите се разотидоха, а аз се доближих до момъка и му казах:

— Ако е възможно, съобщете на господин министъра, че един чужденец желае да бъде приет.

Като чу думата „чужденец“, прислужникът се поклони учтиво и влезе в кабинета.

Изведнаж двукрилата врата се отвори и се показа възпълничък, нисък човек, който се поклони, усмихна се доста глупаво и лично ме покани да вляза.

Министърът ме доведе до едно кресло и ме намести да седна, а той седна срещу мен, кръстоса крак върху крак, прокара доволно ръка по кръглия си корем и започна:

— Много се радвам, господине, че ме посетихте. Аз съм слушал много за вас… Да си призная, тъкмо исках да си легна и да поспя малко… Е, пък и какво друго да правя?… Нямам работа, а време доста и просто не зная за какво да се захвана.

— Ако смея да попитам, господин министре, какви са отношенията ви с другите страни?

— Е, какво да ви кажа?… Добри са, добри са, тъй да се каже… Да си призная откровено, не съм имал случаи много да мисля по това, но по всичко личи, че са много добри, много добри… Не ни се случи нищо лошо, освен дето на север ни затвориха границата за износ на свине, а от юг анутите от съседната страна нахълтват и плячкосват нашите села… Но това е нищо!… Това са дреболии.

— Жалко, че не можете да изнасяте свине! А чух, че ги имате доста във вашата страна — забелязах аз учтиво.

— Имаме, слава богу, доста, има доста, но как да е, ще се изядат и тук. Сега ще станат още по-евтини. Но в края на краищата какво щеше да стане, ако нямахме свине? Пак трябваше да се живее — отговори той равнодушно.

По-нататък министърът ми разказа, че е изучавал горско стопанство, а сега чете с готовност статии за животновъдството, че смята да се сдобие с няколко крави и да отглежда телета, защото от тази работа може да се получат добри доходи.

— На кой език най-много четете? — попитах аз.

— На нашия език. Аз не обичам другите езици и не поисках да уча нито един от тях. А не съм и почувствувал нужда от чужд език. Специално за моята длъжност това не е нужно. А и ако се яви такава нужда, лесно е да се поръча специалист от чужбина.

— Точно така — одобрих аз неговите духовити и оригинални мисли, като не знаех и сам какво друго бих могъл да сторя.

— Вие обичате ли пъстърва? — попита ме министърът след известно мълчание.

— Никога не съм ял.

— Жалко, това е много хубава риба. Собствено деликатес! Вчера получих от един приятел няколко парчета. Извънредно хубава работа!…

След като още известно време поговорихме така за важни неща, аз се извиних на господин министъра, че със своето посещение може би съм го обезпокоил във важните му държавнически задължения, сбогувах се и си тръгнах.

Той любезно ме изпрати до вратата.

(следваща страница)