Tag Archive | Деца

Мъртво море (1/5)

Точно в момента, когато седнах да пиша този разказ, пред очите ми изникна образът на моята покойна стрина — такава, каквато си беше, горката, и приживе: с жълтеникав елек от кадифе, който не ѝ прилягаше, като че ли бе кроен за друг, късичка пола от същото кадифе и синя престилка пак с жълти цветове; на краката ѝ везани чехли, разбира се, с жълта везба и цяла длан по-големи, отколкото трябва; забрадена с тъмно-жълта шамия, лицето ѝ тъжно, цялото в бръчки, жълто, очите почти в същия цвят както и лицето, погледът ѝ изразява някаква вечна отчаяна грижа; устните тънки, малко синкави, винаги готови за плач, въпреки че никога не бях видял покойната да плаче. Но непрекъснато въздишаше, охкаше и мърмореше за някакви предчувствия, за някакъв страх за всичко, от всичко. Малко прегърбена, с тесни, слабички, хлътнали гърди, тя скръстваше ръцете си под пояса и бродеше навсякъде из къщи и двора, наблюдаваше всяка дреболия и във всичко виждаше, някакво зло. Натъкне ли се дори на обикновен камък в двора и тук предвижда опасност.

— Ууух!… Ще се спъне детето, ще си удари главата, ще я счупи! — промърморва тя с отчаяно лице, взема камъка и го изнася от двора.

Седнем да обядваме, а тя се обърне към мене:

— Яж полека, може да глътнеш кокал и да ти пробие всичките черва.

Излезе ли някой от къщи на кон, тя го изпраща и се вайка е ръце под пояса:

— Ууух!… Пази се добре! Дявол е конят, ще се подплаши и ще ти се спука жлъчката.

Ако се вози на кола, тя пак ще намери сто опасности и все нарежда, като мърмори па себе си, сърдита, със страх и безпокойство: „Ууух, ще мръдне конят встрани и колата хайде в трапа!… Не внимават и някой път ще изблещят очи в урвата.“ Вземе дете дърво в ръцете си, а тя, клетата, пак ще измърмори: „Ще падне с дървото и каквото е остро — ще си извади очите.“ Тръгне някой от къщи да се изкъпе, а тя цял час преди да излезе, мърмори по кьошетата: „Издълбала някъде водата дупка и току погледнеш, хлътне в бездната и после: „Олеле, мале!“, но късно! Ууух!… Водата е по-лоша от огъня. Завлече те в дълбокото и те удави завчас.“ Спомням си още като дете, колко пъти си стоя пред къщата и стрина току заохка и започне своето злокобно мърморене с ръце под пояса: „Ууух!… Гледай къде стои, ще падне някоя керемида и туп по главата — ще го убие на място.“ Изпрати ме до селската ни бакалница, точно срещу нас, да купя за пет пари сол или чер пипер и на отиване ще ми даде мъдри и предвидливи съвети: „Внимавай по стълбището и като вървиш, не зяпай, а гледай пред краката си. Ще се спънеш и дюжеш да паднеш мъртъв на място!… От тоя турчин (така тя наричаше бакалина, който иначе беше много добър човек, само че гонеше с тояга нашите свини от двора си, защото му ровеха градината) се пази, да не ти даде да ядеш нещо. Ще сложи някаква отрова и току се присвиеш като пуйче.“ И каквото да прави или не прави човек, във всичко моята добра покойна стрина ще намери някаква опасност. Ако спиш — ух! Ако пиеш вода — ууух!… Ако седиш — ууух! Ако ядеш, пак това нещастно и злокобно — ууух!

Една неделя чичо тръгна на черква.

— Ууух! — рече стрина с ръце под пояса.

— Какво ти е? — попита чичо.

— Ууууух! — бе нейният отговор.

— Поне черквата не е война, че да ми охкаш тука и ме гледаш, като че ли ме изпращаш на бесилката, а не в божи храм.

Стрина мърмори нещо с ръце под пояса, гледа чичо с поглед, пълен със злокобно предчувствие, почти отчаяно, и вместо отговор, въздъхва горчиво и дълбоко.

— Какво ти е, да не си полудяла?

— Може някакъв хайдутин да изскочи от гората и ненадейно — хоп с ножа! — казва стрина, която винаги, когато говореше, се напъваше с всичката си сила и все пак шепнеше. Тя винаги говореше така чудно, бог да я прости!

— Какъв хайдутин посред бял ден, когато по нас няма хайдути и нощем, откакто се помня?

— Не всеки ден е Великден… Ще те хванат, ще те отвлекат в гората и ще те одерат като яре… Уууух!

Чичо, сиромахът, спомням си точно, като че ли беше вчера, се прекръсти с лявата ръка и сърдито излезе, а стрина, сложила ръце под пояса, гледаше след него отчаяно с поглед, пълен с предвещания, и засъка, както тя си знаеше:

— Ще те заколят като агне!… Уууух!

Да, такава беше моята покойна, добра и умна страна. Сега когато пиша тия редове, като че ли я виждам пред очите си и чувам нейното здокобно мърморене.

Ако беше жива, бедната, тя на всяка цена ба намерила с искрено отчаяние хиляди опасности в този мой разказ: вън всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква. Просто я виждам как мн предвещава зло и мърмори с особения си глас:

— Ууух… Ще дотича жандаринът и ще те арестува завчас!…

— Ууух!… Ще те арестува завчас — както казваше моята покойна стрина. Да си спомниш за своите мили и скъпи покойници, е хубаво и в това отношение наистина заслужавам похвала, но в края на краищата, ще кажете, каква връзка има моята покойна стрина с тоя разказ?

Откровено казано и аз се чудя: каква връзка, по дяволите, може да има моята стрина с цялата тази работа? Колико имат връзка народното събрание и сенатът. Но така е — което трябва, трябва. Кой пък те пита за връзка и смисъл? Ако не на друго място, то поне у нас, слава богу, съществува мъдрият обичай всичко да се прави наопаки, както не трябва, без смисъл и разум. И откъде накъде бих могъл тогава да си помисля, че в тази страна, където всичко е без смисъл, единствено този мой разказ трябва да има пък някакъв смисъл. Ех, щом съдбата ни е така прекрасна, тогава — века всичко върви, както си ще.

— Уууух! — както казваше стрина.

Но като размисли човек по-добре, т. е. ако въобще има хора, които се занимават и с такъв опасен спорт, ще трябва да отдаде по-дълбоко значение на моята покойна стрина.

Помислете само каква глупост ми се върти в главата!

По много неща тази наша „мила и измъчена родина“ ми прилича на моята покойна стрина.

В детинството ми, преди училище, ме възпитаваше бедната стрина и, разбира се, като умна жена — без бой. После тръгнах на училище, където програмите от долните до най-горните класове са така прекрасни, че аз и до ден-днешен вярвам, че моята стрина е била, бедната, член на Просветния съвет и е имала там най-голямо влияние. Впрочем училището продължи възпитанието ми също така както и стрина, само малко по-съвършено — с бой.

Трябва да призная, че училището за мен беше много по-лошо и по-тежко от стрина. Веднага, още с буквара започнаха поуките, как трябва да се държа:

— Доброто дете от училище си отива право в къщи, мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и не зяпа наляво, надясно. Когато пристигне в къщи, оставя си внимателно книжките, целува ръка на по-възрастните и сяда на своето място.

— Когато тръгне от къщи за училище, също така върви мирно, крачка по крачка, гледа пред себе си и щом дойде в училище, оставя си книжките и сяда мирно на мястото си, а ръчичките си слага на чина.

Гледате — учениче, мирно, слабичко, в дясната си ръка държи книжчица, а лявата прилепило към бедрото; лицето му смирено, главата наведена към земята като пълен клас, натежал от знания, гледа с такова съсредоточение пред себе си, че ти става смешно; ходи, т. е. влачи крачета по един сантиметър, не поглежда нито вляво, нито вдясно, въпреки че от всички страни покрай него минават хора. Нищо не може и не трябва да привлече вниманието му. Така вървят и останалите деца; те изпълват цялата улица, но не се виждат едно друго. Влизат, по-право вмъкват се безшумно в училището, сядат, всяко на мястото си, изпъват ръчички на чина и седят така мирно и с такъв израз на лицето, като че ли фотографът ги е приготвил за снимка. Тук те попиват всяка дума на учителя и отново по същия начин излизат ох училището. Ето така щяхме да изглеждаме ние, ако бяхме съвсем добри деца. На стрина много допадаха тези поучения, но ние не можахме напълно да се водим по тях. Всеки от нас грешеше, кой по-малко, кой повече, и затова добрият ни учител наказваше кого по-малко, кого повече.

— Моля, господин учителю, този тичаше по пътя!

— На колене! — присъжда учителят.

— Моля, господин учителю, този гледаше през прозореца!

— На колене!

— Моля, господин учителю, този говореше!

Пляс шамар.

— Моля, господин, учителю, този скачаше!

— Без обед!

— Моля, господин учителю, този пя!

Пак шамар.

— Моля, господин учителю, този игра на топка.

— Да стои прав!

Не стига това, че нашият стар, добър учител беше така внимателен и с будно око следеше да предотврати всеки нещастен случай, който би могъл да стане по наша непредвидливост, а заедно с шамарите му веднага следваше мъдро поучително четиво за младежта. Това беше винаги някаво „Стръкче“, откъснал еди-кой си, или „Китка цветя“, набрал за милите деца еди-кой си. Все хубави заглавия с хубаво поучително съдържание:

— Имало едно палаво дете. То се качило на дървото, подхлъзнало се, паднало и си счупило крака и останало сакато за цял живот.

Имало едно лошо дете, което не слушало по-големите, а тичало по улицата, изпотило се много, духнал студен вятър, простудило се и легнало тежко болно. Нещастната му майка много нощи бдяла над него и плакала. След продължително боледуване детето умряло и натъжило добрите си родители. Добрите деца не правят така.

Едно палаво дете пък се разхождало по улицата, хванал го някакъв звяр и го разкъсал цялото.

След всяко прочетено поучително разказче учителят тълкуваше и поясняваше поуката:

— Какво четохме сега?

— Ние четохме сега, че имало едно лошо дете, което се разхождало само по улицата, излязал един звяр и го разкъсал.

— На какво ни учи този разказ?

— Този разказ ни учи, че не трябва да се разхождаме.

— Така! А какво е това дете, което се е разхождало само по улицата?

— Това е лошо и непослушно дете.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не се разхождат и затова родителите им и учителят ги обичат.

— Много добре!

— Имало пак едно дете. То стояло в стаята си на прозореца, а друго едно дете хвърляло с прашка камъни по един гълъб и не го улучило. Гълъбът весело отлетял, а камъкът ударил в прозореца и улучил онова, първото дете, в окото, така че окото му изтекло и останало без едно око за цял живот.

— Какво е онова дете, което е стояло в стаята до прозореца?

— Това е лошо и непослушно дете!

— На какво ни учи разказът?

— Разказът ни учи, че не трябва да се стои, защото това правят само лошите и непослушни деца.

— А какво правят добрите деца?

— Добрите деца не седят в стаята, където има прозорец!

Така добре се разясняваше всеки разказ и от него се извличаха полезни поуки — как трябва да се държат добрите и послушни деца.

Добрите деца не вървят, не тичат, не приказват, не се качват по дърветата, не ядат плодове, не пият студена вода, не ходят по гората, не се къпят — кой би могъл да изброи всичко. Накратко казано, така бяхме затрупани от такива мъдри и поучителни наставления, че се надпреварвахме кой да бъде по-неподвижен. Горе-долу всичките бяхме добри и послушни деца, слушахме и помнехме съветите на по-старите.

(следваща страница)

На кръстопът

Веселин Савкович бе малък чиновник в едно голямо белградско учреждение. Колкото заплатата му бе по-малка, естествено толкова повече трябваше да работи. И той работеше повече, отколкото трябваше! На работа идваше почти един час преди определеното време и излизаше последен.

Той бе трудолюбив, за което и самият му началник винаги го хвалеше, съвестен чиновник, подготвен и опитен в своята работа.

А и трябваше да бъде такъв, за да осигури с работа и трудолюбие парче хляб за себе си и своето семейство.

— Не бъди глупав да се съсипваш с толкова работа?!… — съветваше го един от другарите му.

— Няма как — отговори Веселин, без да вдигне глава от работата си.

— Зная, че няма как, но това е прекалено! Ти работиш и нощем в къщи — продължаваше другарят му и като извади кутия тютюн, започна да си свива цигара.

Веселин прекъсна работата за миг, погледна го с тъжен поглед, въздъхна леко и каза:

— Аз имам семейство!

— Какво от това?

— А ако ме уволнят, накъде с жена и четири невръстни деца!? — отговори Веселин и продължи да работи.

Замълчаха. Другарят на Веселин запали цигара. Пушеше мълчешком и изглеждаше дълбоко замислен.

И ето, трудът на Веселин даде добри плодове. Един ден началникът му го извика в кабинета си и му каза, че е необикновено доволен от неговата усърдна работа и трудолюбие и че го е предложил пръв за увеличение на заплатата, а освен това за безупречния му двугодишен труд единствено на него е издействувано за нова година възнаграждение от сто динара.

След тази вест Веселин едва дочака да се върне в къщи, за да зарадва жена си с неочакваната радост.

След вечеря, когато децата заспаха, те седяха до късна нощ и разговаряха. Съветваха се как най-добре да употребят тези сто динара. Направиха сметка какво ще купят с тия пари на децата.

— Тъкмо ще можем да купим нови обувки за Мика (найголемия син) — каза жената и помилва детето по бузата.

— Да му купим —отговори Веселин доволен, доближи се до детето и го целуна.

По това време малката Видица изстена насън и поиска вода.

— Какво решихме за малката? — попита Веселин.

— На нея майка ще ѝ купи ново палтенце — каза жената.

— Как ще се радва, когато се облече!

— Гълъбчето на мама — каза жената и целуна детето.

Една част от тези пари решиха да запазят, за да се намират в случай на нужда или болест.

След това заговориха за увеличението на заплатата.

— Значи, сега всеки месец ще вземаш над двадесет динара? — питаше жената.

— По двадесет.

Жената започна веднага да пресмята на ум как най-добре да употреби излишъка, а Веселин се пренесе мислено още по-далеч в бъдещето, мечтаейки за още по-голяма заплата и за хубав, удобен живот.

— Бога ми, по-добре е да започнем да пестим по някоя пара, докато децата са още малки — завърши жената гласно размишленията си.

— После и заплатата ще стане по-голяма — каза Веселин.

Замълчаха и двамата. Чуваше се дишането на децата и това им беше така приятно като най-очарователната музика. Чувствуваха се щастливи и в мечтите си се пренасяха в още по- щастливо бъдеще.

Не се измина и месец оттогава и началникът рак извика един ден Веселин в канцеларията си.

— Повиках ви по една важна работа… — започна той и се спря, като обмисляше как да продължи по-нататък. По лицето му можеше да се забележи, че не му беше много приятно това, което трябваше да каже. Потри челото и очите си с ръка и продължи:

— Всъщност, това е ваша лична работа, но… вие сте ми симпатичен и аз искам само да ви предупредя… Прочее както вие рошите… — При тия думи началникът стана от стола, замълча и пушейки, започна да крачи назад-напред.

Дъхът на Веселин спря от някакво предчувствие. Лицето му ту червенееше, ту бледнееше. Обхвана го странно нетърпение да чуе колкото може по-скоро как началникът ще завърши този разговор. Пот покри челото му и той я изтри с ръка.

Началникът изведнаж спря, погледна Веселин и запита:

— Знаете ли, че утре са изборите за общински съвет?

— Зная.

— За кого мислите да гласувате?

Веселин побледня и почувствува, че се подкосяват краката му. Мълчеше продължително и забрави, че началникът чака отговора му.

— Вие сте още млад човек, трудолюбив и изпълнителен. Ще направите добра кариера на държавна служба, ако правите всичко, което искат от вас.

Той пак замълча. Веселин не отговаряше нищо. Някакво чудно предчувствие обхвана сърцето му. Хубавите му мечти за бъдещето се пръснаха като сапунен мехур. И вместо тях видя семейството си в бедност и неволя. Той можеше предварителна вече да предвиди накъде води този разговор.

Началникът извади от джоба си един лист хартия, на който бяха написани имената на кандидатите, и го подаде на Веселин с думите:

— За тази листа трябва да гласувате!… Прочее не мислете, че аз искам ща ви изнудвам! Това е ваша воля. Като ваш началник аз бих ви само посъветвал да гласувате за тези честни хора, както ще направя и аз. Като по-млад вие не бива да се отделяте от висшите чиновници… Сега размислете за всичко. Постъпете, както искате… Можете да гласувате и за противниците на днешния режим, но тогава ще трябва да поемете върху себе си всички лоши последици, които би могла да ви донесе тая ваша постъпка… Сега сте свободен. Аз исках само да ви посъветвам приятелски… — Тук началникът прекъсна изречението си.

Веселин държеше в ръка листа хартия и объркано гледаше написаните там имена. Думите на началника предизвикаха цял хаос в душата му.

Настъпи мълчание. От време на време в коридора иззвъняваше звънецът, а след това отекваха крачките на Симо прислужника, скърцаха вратите на една или друга канцелария, чуваха се гласове; вратите отново се затваряха, пак се чуваше тропането ма Симовите ботуши и за миг всичко утихваше.

Без сам да знае защо, Веселин завидя на Симо. Просто пожела да му отстъпи своето място, а той да заеме неговото.

— Женен ли сте? — прекъсна мълчанието началникът.

— Имам вече и четири деца — отговори Веселин и погледна през прозореца в двора.

В двора един човек режеше дърва. Веселин се загледа в триона, който бързо минаваше през дървото. Вятърът разнасяше стърготините. Те бяха засипали скъсаното палто на дърваря, което лежеше до дървеното магаре.

„Реже — помисли Веселин — и все пак изхранва семейството си… Сигурно и той има семейство?!…“

Отрязаният труп от дървото падна на земята. Бичкиджията се изправи малко, остави триона, повдигна палтото си от земята, извади от него тютюн и хвърли палтото пак на земята, малко по-далеч от магарето.

„Още никой не е умрял от глад“ — продължи да мисли Веселин, отново се сети, за семейството си и се почувствува по-спокоен и по-силен.

Докато Веселин премисляше всичко това, началникът му обясняваше, че трябва добре да размисли какво ще прави, защото, казваше той, от това зависи бъдещето му.

— Погледнете трезво на нещата — завърши началникът, — защото, както виждате, имате вече и четири деца. Това имах да ви кажа. Сега можете да си отидете в канцеларията.

„От вчера заплатата ми започна да се изчислява с повишението… Как се радва жена ми… Тя, бедната, вече е решила от първото повишение да си купи плат за рокля… Та и няма си хубава рокля!… Как я радва това!… Тя и не предполага какво би могло да настъпи някой ден!“ — мислеше Веселин, като влизаше в канцеларията.

По убеждение той принадлежеше към политическата партия, която беше в опозиция. Същата заран беше прочел във вестника възвание до всички членове на партията да вземат участие в изборите и да гласуват за опозиционните кандидати.

„На изборите трябва да излезиат и гласуват всички членове на нашата партия. Който не дойде, ще бъде изключен от партията като недостоен да бъде неин член“ — се казваше по-нататък във възванието.

Веселин прелистваше делата, намиращи се пред него на масата, с намерение да започне работа.

Работата обаче не вървеше. Загубил беше всякакво търпение и не можеше да напише дори два реда.

Ту мислеше за бедата, която би могла да го сполети със загубването на службата, ту си спомняше думите: „Ще бъде изключен от партията като недостоен за неин член.“

Задълбочен така в мислите си, опрял глава на ръцете си, Веселин гледаше през прозореца в двора. Едри снежни парцали се спускаха навън, зад прозореца. Той гледаше как те падаха тихо надолу, без глас, без шум, и изпитваше някакво приятно чувство от това. Човекът още режеше, а снегът затрупваше и него, и магарето, и дървата. Започна вече да пада и здрач. Веселин не бе забелязал как мина времето. Бързо се стъмни. Срещу прозорците на канцеларията му имаше някаква частна квартира, чиито прозорци вече светяха. Светлината се разсейваше по двора и блестеше по снежната повърхност, снежинките също проблясваха, когато попадаха в нейния обсег. Клоните на дървото пред прозореца засияха, сякаш обсипани с бисер. Изглежда, че всичко това необикновено много интересуваше Веселин и той наблюдаваше като никога досега всяка дреболия. Но все пак през всичките тези впечатления минаваше преплетена като черна нишка мисълта за семейството и гражданската му чест. Той беше смутен и без да иска, търсеше отговор от всичко, на което спреше погледа си, и като че ли го получаваше. Като гледаше така ту едно, ту друго, чувствуваше се утешен и освежен.

„Ех, ще гласувам, макар и да ме уволнят…“ — мислеше в себе си той и гледаше осветените прозорци, в които се мярна и изчезна някаква женска фигура, чиято удължена сянка пробягна по осветената снежна повърхност на двора…

Изведнаж му се стори, като че ли това е нарочно нагласено, за да го подсети за жена му и децата му. Обхвана го някаква отпадналост. Въздъхна дълбоко. В това време влезе прислужникът, донесе лампата и я сложи като винаги на масата пред него. Веселин се сепна изненадан и като че ли искаше да го попита с поглед:

„Нима ти нищо не знаеш за моята мъка, че така равнодушно носиш лампата както всяка вечер?…“

Той преседя още цял час, но не се опитваше дори да напише нещо. На два-три пъти щеше да стане и да си тръгне, но чувствуваше някаква тежест върху себе си, а и се страхуваше да си отиде у дома. Струваше му се, че щом като пристигне в къщи, веднага тежестта на нещастието ще се почувствува и върху семейството му и пожела да бъде колкото се може по-далеч от него, само то да бъде щастливо и доволно.

Кой знае колко време щеше да остане така в размисъл, ако не влезе прислужникът и каза както обикновено:

— Всички си отидоха вече.

— Така ли? — изговори Веселин на себе си и стана от стола.

— По това време всички напускат — каза прислужникът.

„Утре по това време ще бъде вече решено!“ — помисли Веселин и излизайки, пожела нощта и целият утрешен ден да изминат колкото се може по-бързо.

„Ще слизам ли по тая стълба и след няколко дни?!“ — мислеше той, като слизаше по стълбището. Всичко — стълбището, коридорът, лампата в коридора, която стоеше малко накривено, многобройните обяви, излепени по стените, Сима прислужникът с големите ботуши и всекидневният му поздрав „лека нощ“, — всичко, абсолютно всичко, което до вчера му беше толкова известно, близко, с което вече се беше сродил, му се струваше непознато, странно, чуждо, особено пък Симовият поздрав, в който съзря като че ли някакъв заядлив смях.

На улицата срещна един свой познат и щеше да го отмине, ако той не го спря.

— Какво сй клюмнал така? — попита го той и го удари приятелски по рамото.

— Пък добре, че не съм и повече! — отговори Веселин и се усмихна насила.

Приятелят му го покани в кръчмата на чаша бира. Веселин прие с радост, само да се върне в къщи колкото се може по- късно.

— Знаеш ли, че, утре ще гласуваме?

— Зная — отговори Веселин.

— Те ще пропаднат на изборите.

— Кой знае — подхвана Веселин след кратко мълчание, разсеян и замислен.

— Ти ще гласуваш ли?

Веселин затрепера от този въпрос и искаше да избяга само за да не отговори нищо, но същевременно чувствуваше срам и унижение. Той събра всичките си сили и едва процеди през зъби:

— Ами да!

— Утре ще видим мнозина, които са самохвалковци. Ще запиша всички, които не гласуват, и после ще им натрия носа, когато отново започнат да се хвалят, че страдат за идеята! — говореше разпалено Веселиновият познат.

„Аз вече обещах, че ще гласувам!… А семейството ми?“ — помисли Веселин и се стресна от тая мисъл. Беше му неприятно и макар да не му се връщаше, стана да си върви.

— Накъде сега? — запита се той, когато пак излезе на улицата.. — Хубави новини нося на жена си, че трябва още и да побързам!… — При мисълта за това почувствува желание да се върне пак обратно и той забави крачките си. Колкото повече наближаваше дома си, толкова повече забавяше крачките си, а когато стигна до вратата, спря.

От близкото кафене достигаха песни и музика.

„Веселят се хората!“ — помисли си той със завист.

Отвори вратата и като се мъчеше да изглежда добре разположен, влезе вътре.

— Къде се бавиш, за бога. Вечерята изстина вече! — каза жена му, а децата се затичаха и увиснаха, по него.

В този миг Веселин се почувствува победен, в главата му се оформи решение „Нека да гласува, който няма семейство!“ — и започна да милва и целува децата си.

— Какво прави досега? — повтори жена му въпроса си.

— Случайно се намерих с един другар — каза той, а в ушите му забръмчаха думите: „Утре ще видйм кои страхливци ще избягат“ и заедно с това и неговият отговор: „И аз ще гласувам!“

„И аз казах, че ще гласувам!“ — продължаваше да мисли той. Лицето му стана тъжно, челото му се набръчка.

Децата започнаха да му искат картинки, а най-големият син бръкна в джобовете му и започна да ги претърсва.

— Тихо, деца!… Защо не утихнете? — викна той изведнаж и отблъсна от себе си детето.

Малката Видица сви устица и сълзите заблестяха в очите ѝ. Веселин погледна детето и се натъжи. Той мислеше в себе си: „Децата не са виновни. Защо викам по тях?!“ Доближи се до детето, целуна го, но сега през главата му мина друга мисъл: „Как мога да гласувам?! Нима дечицата се интересуват от моята чест? На тях им трябва хляб и аз като баща съм длъжен да им го дам. Ако исках да си обезпеча правото да постъпвам така, тогава трябваше да остана неженен!“

„Ще гласувам и аз!“ — пак чу той страшното си обещание, дадено пред другаря в кафенето, и се почувствува сломен и изнемощял.

„Кого го интересува моето семейство! Преди всичко ти трябва да бъдеш честен човек, ако не можеш да изхраниш децата си, това е твоя работа. Никой не те е бил по главата да се жениш и да скриваш сега страха си зад семейството си. По този начин, драги мой, всеки би могъл да се оправдава и тогава всичко би било лесно. Когато се разрешават висшите неща, нещата от абсолютно значение за всички, тогава не се вземат пред вид дребните грижи за семейството…“ — Такива мисли го завладяха. Но гласчетата на децата, плачът им или някой техен поглед го разколебаваха отново.

Жената заспа, спяха безгрижно и децата. Веселин беше буден. Лежеше в постелята, пушеше цигара след цигара и от време на време въздишаше тежко. С всеки изминат час го обхващаше все по-силно безпокойство и страх. Разбърканите и тревожни мисли се гонеха и подтискаха една друга.

Изток се заля в червенина, а Веселин все още беше буден, унесеш в тежките си мисли: „Къде и на коя страна!“

Тежко е да се намериш на кръстопът, а да не знаеш пътя!

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Водач (2/3)

(Претходен дел)

Утредента се насобра сè што имаше смелост да тргне на далечен пат. Повеќе од двесте семејства дојдоа на договореното место, а уште малку од нив останаа да го чуваат старото огниште.

Тажно е да се погледне таа маса од бедно население што го гони страшната неволја да го напушти крајот во кој се родило и во кој се гробовите на неговите предци. Лицата нивни коскести, изнемоштени, опалени од сонцето, патилата во текот на цела низа мачни години оставале трага на нив и на изразот му дале слика на беда и на горчлив очај. Но, во овој момент во нивните очи се огледуваше вистински зрак на надеж, но и на тага за родниот крај. Hа по некој старец му се истркала и солза по збрчканото лице, издишува очајно, врти со глава полн со некакво претчувство, и побргу би останал да причека уште некој ден, па да ги остави и тој коските во тие скрки, отколку да бара подобар роден крај; многу од жените гласно тажат и се простуваат со умрените што им ги оставаат гробовите; мажите се силат за да не се разнежат и самите и викаат: „Добро, сакате ли натаму да гладуваме во овој проклет крај и да живееме по овие кочини?“ А и тие самите просто би сакале целиот тој проклет крај и тие бедни куќарки да ги земат, ако се може некако, со себеси.

Врева и џагорење како во секоја маса. Вознемирени и мажите и жените, а и децата, што ги носат мајките на грбот, во крошни, писнаа да плачат; се вознемири некако дури и добитокот. Добиток малку и имаат, но сепак тука е по некоја кравичка, по некое слабичко искубано коњче со голема глава и со дебели нозе, на кое натовариле некакви веленца, торби или по две вреќи преку самарот, па се витка кутрото под товарот, но пак се држи во сила, и дури ќе за’ржи по некој пат; некои, пак, натовариле магариња; дечиштата ги влечкаат пците на синџири. Тука има, значи, разговор, викотници, пцуење, лелекање, плачење, лаење, ’ржење, па дури и едно магаре два-три пати подрипна, но водачот не проговори ни збор, како целата таа маса и врвулица воопшто да не го интересува. Вистински мудрец!

Тој само си седи со наведната глава, молчи и мисли, и само ако плукне понекогаш, тоа му е сè. Но токму поради таквото држење популарноста му нарасна толку што секој беше во состојба да скокне, што велат, за него и в оган и во вода. Меѓу многумина можеше да се чуе горе-долу ваков разговор:

— Mope, среќни сме што најдовме ваков човек, а да тргневме без него, да не даде господ, ќе пропадневме. Тоа е ум, брате! Само молчи, збор уште не проговорил! — вели еден, па погледна со стравопочит и со гордост во водачот.

— Што има да зборува? Кој зборува, тој малку мисли. Мудар човек, се разбира, па само молчи и мисли нешто! … — додаде еден друг, па и тој со стравопочит го погледна водачот.

— Па, богами, не е ни лесно да се води олку народ! И мора да мисли кога примил на себе толкава должност! — вели пак првиот.

Дојде времето за тргнување. Причекаа малку за да не му текне уште на некој да тргне со нив, но, бидејќи никој не се јави, не можеше повеќе да има двоумење.

— Ќе тргнеме ли? — го прашаа водачот.

Тој стана без зборови.

До водачот веднаш се групираа најрешителните мажи, да му се најдат во несреќен случај и да го чуваат за да не му се случи некаква опасност.

Водачот на свој начин, намуртен, со наведена глава, направи некој чекор мавтајќи достоинствено со стапот пред себеси, а масата тргна по него и викна неколку пати: „Да живее!“ Водачот направи пак неколку чекори и удри во плетот од општинската зграда. Тука, се разбира, застана тој, застана и масата. Водачот се поистави малку и потчукна два-три пати со стапот по плетот.

— Што ќе правиме? — прашаат.

Тој молчи.

— Што: што ќе правиме? Туркај го плетот; Тоа ќе правиме!

— Гледаш дека човекот дава знак со стапот што треба да се прави! — викнаа оние што беа со водачот.

— Ене ја вратата, ене ја вратата! — викаат децата и ја покажуваат вратата што остана на спротивната страна.

— Пссст, мирни, деца!

— Што е ова што се прави, да видел господ! — се крстат некои жени.

— Ни збор, тој знае што треба. Туркајте го плетот!

За час пукна плетот како и да го немало.

Поминаа.

He мрднаа ни сто чекори, а водачот западна во еден голем трнак и застана. Co мака се извлечка назад и фати со стапот да мава де десно, де лево. Сите стојат.

— Па што е сега пак? — викаат оние одназад.

— Да се пробива трнакот! — викнаа пак оние со водачот.

— Еве го патот зад трнакот! Еве го патот зад трнакот! — викаат децата, па и многу луѓе од позадината.

— Ете го патот, ете го патот! — се подбиваат гневно тие што беа со водачот. — А кој знае каде води тој, слепци ниедни? He можат сите да заповедаат. Тој знае каде е подобро и поблиску! Пробивајте го трнакот!

Се нафрлија да го пробиваат.

— Ооф! — ќе изофка по некој што ќе му се втера трн во раката, или што ќе го швркне некоја капина по лицето.

— Нема брате ништо без мака. Треба и да се помачиме, ако сакаме да успееме — одговараат на тоа најрешителните.

Го пробија со големи маки трнакот и продолжија понатаму.

Одеа така некое време и дојдоа до една ограда од колје.

— Ја кутнаа и неа, и тргнаа понатаму.

Малку поминаа тој ден, зашто требаше уште неколку помали, слични пречки да совладуваат, а со слаба храна, зашто некој зел со себеси сув леб и по нешто за со лебот, некој само леб за да си ја залаже овде-онде гладта, а некои немаа ни леб. Даде господ, беше летно време, та барем се најдуваше некаде по некоја овошка.

Првиот ден, така, поминаа малку, а сеќаваа многу умор. Големи опасности не се покажаа, a и несреќни случаи немаше. Се разбира дека при еден таков голем потфат ова мора да се смета како ситница: една жена ја швркна трн по левото око, та си врза на него влажна крпа; едно дете го удри прачка преку ноженцето, та куцка и офка; еден старец се сплетка на една капина, падна и си ја шина ногата, му ја преврзаа со толчен кромид, а тој јуначки ја трпи болката и оди понатаму смело по водачот, потпирајќи се на стапот. (Многумина, навистина, говореа дека чичкото лаже дека си ја шинал ногата, ами само така се преправа, зашто му се сака да се врати назад). Најпосле, ретко некој да нема трн во раката или да не е издраскан по лицето. Луѓето трпат јуначки, жените го проколнуваат часот кога тргнале, а децата како деца, се разбира, плачат, зашто не сфаќаат колку богато ќе се награди таа мака и таа болка.

За преголема среќа и радост на сите, на водачот не му стана ништо. Па, ако сакаме право да зборуваме, него најмногу и го чуваат, но сепак — има човекот и среќа.

На првиот конак се помолија и му заблагодарија на бога што првиот ден патуваа среќно и што на нивниот водач не му се случи никакво, па ни најмало зло. Потоа зеде збор еден од групата на најрешителните. Преку лицето му стои модрина од капина, но тој на тоа и не гледа.

— Браќа! — почна тој. — Еве, фала богу, веќе еден ден поминавме среќно. Патот не е лесен, но мораме да ги совладаме сите пречки кога знаеме дека овој мачен пат нè води кон среќата наша. Нека милостивиот бог ни го дочува водачот од секое зло, за да нè води вака успешно и понатаму…

— Утре ќе го изгубам, ако е така, и другово око! … — промрмори налутено жената.

— Оф леле, ногата! — свреска чичкото, ослободен од таа забелешка на жената.

Децата веќе постојано кенкаат и плачат, и едвај мајките ги смируваат за да се чујат зборовите на говорникот:

— Да, ќе го изгубиш и другото око — пламна говорникот — па изгуби ги и обете. He е ништо тоа една жена да си ги изгуби очите за едно вакво големо дело. Тоа е срамота! Мислиш ли ти за доброто и среќата на своите деца? Нека пропаднат половината од нас за ова дело, што дека. Големо чудо — едно око. Што ќе ти се очите, кога има кој да гледа за нас и да нè води кон среќата? Па зар ќе го напуштиме поради твоето око и нозете на чичконо овој благороден потфат?!

— Лаже чичкото! Лаже чичкото, се преправа само за да се врати! — се слушнаа гласови од сите страни.

— На кого, браќа, не му се оди — почна пак говорникот — нека се врати, а не да ни офка тука и да ги буни другите луѓе. Што се однесува до мене, јас ќе одам по овој мудар водач додека дишам.

— Сите ќе одиме, сите по него, дури имаме душа.

Водачот молчеше. Луѓето почнаа пак да му се запулуваат и да шепотат:

— Само молчи и мисли!

— Мудар човек!

— Види какво му е челоно!

— И намуртен е.

— Сериозен!

— Куражен е, се гледа по сè.

— Куражен, остави го: плет, огради, трнаци, сè ги крши. Туку така намуртен само ќе тупне со стапот и не зборува ништо, а ти после гледај што ќе правиш.

(Нареден дел)