Tag Archive | дефицит

Страдија (6/12)

(Претходен дел)

Министерот за финансии, кога отидов да го посетам, веднаш ме прими, иако, како што ми рече, имал многу работа.

— Навистина, добро што дојдовте, господине, па малку ќе се одморам. Досега работев, па верувајте ми, веќе ме боли главата! — рече министерот и ме погледна со изнемоштен заматен поглед.

— Навистина, вашата положба е многу тешка во толку голема работа, сигурно размислувавте за некое важно финансиско прашање? — забележав.

— Верувам дека ќе ве интересира полемиката што ја водам со господинот министер за градежништво по едно многу важно прашање. Од изутрина цели три часа, работев на тоа. Сметам дека јас имам право, и дека го застапувам праведното део… Еве, ќе ви ја покажам статијата што ја подготвив за печат.

Со нетрпение очекував да ја чујам таа статија и, истовремено, да разберам околу што се води таа важна и очајничка борба меѓу министерот за финансии и министерот за градежништво. Министерот достоинствено, со свечена сериозност на лицето, го зеде во рацете ракописот, се искашла, и го прочита насловот:

„Уште два-три збора во врска со прашањето: До каде во стариот век се протегала границата на нашава земја на југ.“

— Па, тоа е веројатно некоја историска расправа?

— Историска — рече министерот малку зачуден од неочекуваното прашање, и ме погледна преку своите очила, со тап, заморен поглед.

— Вие се занимавате со историја?

— Јас?! — извика министерот со некаква лутина во гласот… — Тоа е наука со која јас се занимавам веќе близу триесет години, и тоа, да не се фалам, со успех — заврши министерот и ме погледна со прекор.

— Јас многу ја ценам историјата и луѓето кои целиот свој живот ѝ го посветуваат на таа, навистина важна наука — реков учтиво за да ја оправдам колку-толку својата претходна, навистина необмислена постапка.

— Не само важна, господине мој, туку и најважна, разбирате ли, најважна! — воодушевено извика министерот и ме погледа значајно, испитувајќи ме.

— Сосема точно! — реков.

— Ете, гледате, — пак продолжи министерот — колкава би била штетата, ако, на пример, за границата на нашата земја се утврди онака како што изнесува мојот колега, министерот за градежништво.

— А тој е историчар? — го прекинав со прашањето.

— Надриисторичар. Тој, со својата работа, на науката ѝ нанесува само штета. Земете, па читајте ги неговите погледи по тоа прашање за старата граница на нашава земја, па ќе видите колкаво е неговото незнаење, па дури, ако ја говориме вистината, и непатриотизам.

— Што докажува тој, ако смеам да знам? — го прашав.

— Не докажува тој ништо, мој господине! Жално е тоа докажување кога тој вели дека старата граница од јужната страна одела северно од градот Крадија; а тоа е нечесно; зашто нашите непријатели тогаш со мирна совест можат да имаат право на земјата до над Крадија. Што мислите, колкава штета ѝ нанесува со тоа на оваа напатена земја?! — извика министерот налутено, со оправдан гнев, со растреперен, болен глас.

— Голама штета! — извикав јас, како замаен од тој страв што би ја опфатил целата земја поради незнаењето и неразбирањето на министерот за градежништво.

— Јас, господине, тоа прашање нема да го оставам; зашто, најпосле, тоа и ми го налага должноста што ја имам кон нашата мила татковина, како нејзин син. Јас тоа прашање ќе го изнесам и пред самото Народно претставништво, па тоа нека донесе свое решееие, кое ќе важи за секој граѓанин на оваа земја. Во спротивно, ќе си дадам оставка, зашто ова е веќе мој втор судир со министерот за градежништво, и сè заради толку важни прашања за земјата.

— Па зар Собранието може да донесува решенија и за тие научни прашања?

— Зошто да не? Собранието има право за сите прашања да донесува одлуки, кои се обврска за секого, како закон. Вчера, баш, еден граѓанин поднесе молба до Собраинето, денот иа раѓањето да му се смета пет години порано отколку што се родил.

— Како може тоа? — извикав без да сакам од чудо.

— Може, зошто да не?… Тој, да речеме дека се родил …74 год., а Собранието неговиот ден на раѓање ќе го прогласи во …69 година.

— Чудно! А зошто му треба тоа?

— Му треба, зашто така има право да се кандидира за пратеник на едно слободно место, а тој е наш човек и совесно ќе ја опомага постојната политичка состојба.

Вчудовиден од тоа, не можев ни збор да изустам. Министерот како да го забележа тоа, па рече:

— Тоа како да ве чуда вас. Таквите и сличните случаи не се ретки. На една госпоѓа Собранието и ја уважи молбата од иста таква природа. Таа, пак, молеше Собранието да ја огласи за десет години помлада отколку што е. Една пак, поднесе молба Народното Собрание да донесе меродавно решение дека во брак со својот маж родила две деца, кои веднаш стануваат законски наследници на нејзиниот богат маж. И Собранието, се разбира, бидејќи таа имаше силни и добри пријатели, ја усвои нејзината наивна и благородна молба, и ја прогласи за мајка на двете деца.

— А каде се децата? — прашав.

— Кои деца?

— Па децата за кои зборувате?

— Па децата ги нема, разбирате, но според тоа решение на Собранието се смета дека таа има две деца, и така престана лошиот живот меѓу неа и мажот ѝ.

— Не го разбирам тоа — забележав, иако дури и не беше учтиво да го речам тоа.

— Како не разбирате?… Многу проста работа. Тој богат трговец, мажот на госпоѓата за која што зборуваме, нема деца со неа. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Е, убаво, сега внимавајте понатаму: бидејќи тој е многу богат, па посакува да има деца што ќе го наследат неговиот голем имот, дојде до многу лош живот меѓу него и жена му. Жена му, тогаш, како што ви велам, поднесе молба до Собранието, па Собранието поволно го реши прашањето.

— А дали богатиот трговец е задоволен со таквото решение на народното претставништво?

— Се разбира дека е задоволен. Сега е наполно смирен, и оттогаш многу си ја сака жена си.

Разговорот течеше понатаму, разговаравме за многу работи, но господинот министер со ниеден збор не ги допре финансиските прашања.

Најпосле, се охрабрив најпонизно да го прашам:

— Финансиите добро ли се уредени во вашава земја, господине министре?

— Многу добро! — ми рече тој со сигурност, па веднаш потоа додаде: — Важна работа е добро да се изработи буџетот, па потоа се оди лесно.

— Колку милиони годишно е буџетот на вашата земја?

— Преку осумдесет милиони. А еве како е распореден: за бившите министри, кои се сега или во пензија, или на располагање, триесет милиони; за набавка на ордени десет милиони, за воведување на штедење кај народот пет милиони.

— Извинете, господине министре, што ве прекинувам… Не разбирам каков е тој издаток од пет милиони за воведување на штедење?

— Е, видете, господине, штедењето, неоспорно, е најважна работа, кога веќе станува збор за финансирањето. Оваа новина ја нема никаде во светот, но неволјата нè научи на тоа поради лошите финансиски услови во земјава, та сакавме да ја жртвуваме оваа прилична сума годишно, само да му помогнеме на народот и колку-толку да му олесниме. Сега, во секој случај, ќе тргне на подобро зашто за ова кратко време им е даден цел милион на писатели за книги за штедењето на народот. Јас и самиот наумив, колку што можам, да му помогнам на народот во тој поглед, та почнав да го пишувам делото; „Штедењето кај нашиот народ во средниот век“, син ми го пишува делото: „Влијанието од штедењето врз културниот напредок кај народот“, а пак, ќерка ми досега напиша два расказа, пак за народот, во кои се изнесува како треба да се штеди, а сега го пишува и третиот: „Раскошната Љубица и штедливата Мица.“

—  Сигурно тоа е некој убав расказ?!

— Многу убав; во него се изнесува како пропаѓа Љубица поради љубовта, а Милица се омажила за некојси голем богатник и секогаш се одликувала со штедење. „Кој штеди, нему и бог му помага“, завршува расказот.

— Тоа ќе има многу добро влијание врз народот! — реков одушевено.

— Се разбира, — продолжи господинот министер — големо и значајно влијание. Еве, на пример, откога е воведено штедењето, ќерка ми заштеди над сто илјади за мираз.

— Тогаш тоа ви е најважната ставка во буџетот — забележав.

— Така е, но беше мачно да се дојде до олку среќна мисла, а другите буџетски ставки беа и порано, пред моето доаѓање за министер. На пример, за народни свечености пет милиони, за доверливи владини издатоци десет милиони, за тајната полиција пет милиони, за одржување и утврдување на владата на својата положба пет милиони, за репрезентација на членовите на владата половина милион. Тука, како и секаде, сме многу штедливи. И сега доаѓа сè друго што е помалку важно во буџетот.

— А за просветата, војската и другото чиновништво?

— Да, имате право, и тука, освен за просветата, одат околу четириесет милиони, по тоа влегува во редовниот годишен дефицит.

— А просветата?

— Просветата? Е, таа, се разбира доаѓа во непредвидените издатоци.

— Па тогаш со што го покривате толку големиот дефицит?

— Со ништо. Со што може да се покрие? Тоа влегува во долгот. Штом ќе се насобере повеќе дефицит, ние склучуваме заем, и пак така. Но, од друга страна, се трудиме во некои буџетски ставки да има суфицит. Јас во своето мииистерство веќе почнав да го воведувам штедењето, а на тоа живо работат и другите мои колеги. Штедењето, како што ви реков, тоа е основа за благосостојбата на секоја земја. Вчера, во интерес на штедењето, отпуштив еден служител. Тоа веќе е заштеда од осумстотини динари годишно.

— Добро сте сториле! — забележав.

— Господине, моравме, веќе еднаш требаше да почнеме со грижата за благосостојбата на народот. Момчето плаче пак да го примам, моли, а грешникот не е ни лош, но што не оди, не оди; зашто тоа го бараат интересите на нашата мила татковина. „За половина плата ќе служам“, ми рече тој мене. „Не може“, му реков; „Јас, сум министер, но овие не се мои пари, туку народаи, крваво спечалени, и јас морам за секој динар сериозно да водам сметка“. Ве молам, господине, речете ми самиот, како смеам јас тукутака да ги фрлам државните осумстотини данари? — заврши министерот и со раширени раце очекуваше од мене позитивен одговор.

— Сосема така!

— Ете, онојпат му беше издадена голема сума пари од буџетот за доверливи издатоци, на еден член на владата да ја лекува својата жена и тогаш, ако не се внимава на секој динар, како ќе плаќа народот?

— А колкави се приходите во земјата, господине министре? Тоа е, сметам, важна работа?

— Тхе, тоа и не е толку важно!… Како да ви кажам? Всушност, се уште не се знае колкави се приходите. За тоа читав нешто во едно странско списание, но којзнае дали е тоа точно? Во секој случај, има доста приходи, доста, без сомнение! — ми рече министерот со убедување и со некоја важност, поради стручноста.

Во тој пријатен и важен разговор нè прекина момчето, кое влезе во министерската канцеларија и јави дека една чиновничка депутација сака да дојде кај господинот министер.

— Ќе ги викнам, нека причекаат малку — му рече на момчето, а потоа ми се обрати мене:

— Верувајте ми, толку сум уморен од многуте приеми во овие два-три дена, што дури ми бучи главата. Само ова сега со вас што откинав малку време за да го поминам во пријатен разшвор!

— Доаѓаат по работа? — лрашав.

— Имав, еве видете, токму тука на нотава еден многу голем плусакавец, па пред четири дена го оперирав, му благодарам на бога операцијата испадна многу успешна. Поради тоа доаѓаат чиновниците, на чело со своите шефови, па ми честитаат и ја изразуваат својата радост поради среќно извршената операција.

Му се извинив на господинот министер што му попречив во работата, па да не го прекинувам понатаму, најучтиво се поздравив и излегов од неговиот кабинет.

И навистина, за тој плускавец на министерот за финансии секој ден имаше соопштенија во весниците:

,,Чиновниците на …  установата, вчера во четири часот попладне, на чело со својот шеф, депутативно беа кај господинот министер за финансии со радост да му ја честитаат среќната операција на плускавецот. Господинот министер ги прими љубезно и срдечно, и по тој повод г. шефот во името на сите чиновници од својата установа одржа трогателен говор, а господинот министер им се заблагодари на сите за тоа ретко внимание и искреното чувствување.“

(Нареден дел)

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)