(Претходен дел)

Марко влезе, се смеша со мноштвото луѓе и седна на крајот од една столица, за да не паѓа в очи со неговиот голем раст.

Имаше преполно луѓе, а сите беа раздразнети од пламениот говор и од дебатата, та Марко никој и не го забележа.

На почесното место-трибина, и на неа маса за претседателството и една масичка за секретарите.

Целта на собирот беше да се донесе резолуција со која ќе се осуди варварското однесување на Арнаутите на Косово, па и во цела Стара Србија и Македонија, и зулумите што Србите ги трпат од нив и на своето родно огниште.

При овие зборови, кога зборуваше претседателот, објаснувајќи ја целта на собирот, Марко се преобрази. Очите му светнаа со страшен пламен, му затрепери целото тело, тупаниците, готови за бој, почнаа да му се стегаат, а забите да му чкртаат.

„Одвај најпосле ги најдов вистинските Срби што ги барав. Овие мене ме викале!…“ си помисли Марко весел и уживаше од сознанието колку ќе ги израдува кога ќе им се јави. Се вртеше на столицата од нестрпливост, така што за малку таа што не се испокрши, сета. Но не сакаше веднаш, го чекаше најповолниот момент.

— Има збор Марко Марковиќ! — објави претседателот и удри во ѕвончето.

Сите молкнаа за да го слушнат најдобриот говорник.

— Господа и другари! — почна тој. — Непријатно е за нас, но самите околности, самото чувство ме тера да го почнам својот говор со стиховите од Јакшиќа:

„Ние Срби не сме, ние луѓе не сме! …
Та да сме Срби, — та да сме мажи,
та да сме браќа, — ох боже мој!
Зарем пак така од Авала сина
би гледале ледено в огнен час?
Зарем пак така, — ох браќа драги
Зарем пак така би ве презреле вас?!“

Настана молк. Никој не дишеше. Тишината само за миг ја прекина чкртањето на Марковите заби и чкрипењето на онаа столица на која седеше тој, та многумина околу него го погледнаа со гнев и со презир што ја расипува таа света патриотска тишина.

Говорникот продолжи:

— Да, другари, страшен прекор од големиот поет на ова наше меко колено… Изгледа, навистина, како да не сме ни Срби, ни мажи! Ние мирно гледаме како паѓаат секој ден по неколку српски жртви од крвавиот арнаутски анџар, гледаме како се палат српските куќи во престолнината на Душана, како се обесчестуваат српски ќерки, и народот трпи, најмногу тука, во краиштата каде што беше старата српска слава и господство. Да, браќа, од тие краишта, па и од Прилеп, родниот крај на нашиот најголем јунак Кралчето, слушате ропски воздишки и ѕвечкање на синџири, кои бедниот Марков потомок сè уште ги влече; а Косово тажно и сега уште секој ден се залева со српската крв, уште ја чека одмаздата, уште жеднее по непријателската крв, што ја бара праведната крв на Лазар и на Обилиќ. Ние и денеска над тоа тажно разбоиште, над тие свети гробови на нашите џин-витези, над тоа поле на славата на бесмртниот Обилиќ, можеме да јачнеме, заедно со она тажно јачење од гуслите, што народот го испрати со песна, во која нашиот голем јунак Марко Крале, како претставник на народната тага, лее солзи од очите и зборува:

„Леле, здраво, ти Косово рамо,
Што те снајде, тажно што дочека! …“

На Марко при овие зборови му се истркалаа солзи како ореви, но не сакаше да се јавува. Чекаше да види што ќе стане понатаму. А во душата му дојде толку мило, што ги заборави и им прости за сите маки што дотогаш ги претрпе. За еден ваков миг би ја дал и својата руса глава од рамењата. Беше готов да појде на Косово, ако треба и да биде заробен.

— Овие зборови секој Србин го каснуваат за срце, тука со Марко плаче сиот наш народ; но освен тие благороднички солзи на големиот наш витез, ни треба нам уште и мишката на Марко Крале и на Обилиќ! — продолжи сè попламено говорникот.

Марко, крвав во очите, со страшен поглед, скокна, и со стегнати тупаници, дигнати над главата, јурна кон говорникот како разјарен лав. Многумина истурка и изгази со нозете, та настана лелекање. Претседателот и секретарите си ги покрија лицата со рацете, и од страв се испикаа под маса, воодушевените Срби нагрвалија на вратата со страшни, очајни викотници.

— Пооомооош!

Говорникот пребледе, нозете му потклекнуваат, се тресе како од треска, погледот му се вкочани, усните му помодреа; се напиња да си ја проголта плунката, па си го истегна вратот и подзамижа. Марко стигна до него и замавта со рацете горе над неговата глава, а викна со страшен глас:

— Еве го Марко, не плашете се, браќа!

Говорникот го облеа пот, во лицето стана модар, се заниша и падна како свеќа.

Марко се тргна назад, се загледа во оној онесвестен бедник, ги спушти рацете, и со израз на необично чудење се обѕрна околу себе. Дури сега се скамени од чудо, кога виде како Србите се заглавија на вратата и прозорците и викаат очајнички: — Поомоош! Полиција!… Злосторннк!

Марко, папсан од чудење, се спушти на една столица и си ја стави главата меѓу своите влакнести, јадри раце.

Сега му беше најтешко; зашто, по толку силната надеж во сигурен успех и по толку воодушевување, настана, одеднаш, неочекуван пресврт на ситуацијата.

Долго време седеше Марко така, во истата положба, не мрднувајќи се, како окаменет.

Малку по малку, почна да стивнува лелекањето, та наместо онаа страшна викотница од пред малку, настана мртва тишина, во која убаво можеше да се чуе доста тешко дишење на онесвестениот говорник, кој почна полека и да си доаѓа на себе. Таа чудна, неочекувана тишина, направи претседателот на собирот, потпретседателот и секретарите полека малку — по малку да ги подигнат своите глави, исплашени и претпазливи. Сите се гледаат преплашени еден со друг, со чуден прашален израз на лицата: „Што е сето ова, да видел господ?!“ Потоа, со уште поголемо чудење, почнаа да разгледуваат сè околу себе. Салата речиси се испразни, само сега однадвор ѕиркаат многу родољубиви глави низ отворената врата и низ прозорците. Во салата Марко, како камен, седи на столот, со лактите на колената и со главата потпрена на рацете. Не мрднува, не му се слуша ни дишењето. Изгазените со лазење се довлечкаа надвор по друтите, а онесвестениот говорник се созема полека, гледа и тој плашливо околу себе, се прашува, гледа во претседателот и во секретарите, па и тој во нив, и тие во него, небаре со чудење, во стравот, се прашуваат еден со друг: „Што се случи ова со нас? Дали навистина останавме живи?!“ Со најголемо чудење погледите на сите се задржуваат на Марко, а потоа пак меѓусебе си разменуваат погледи, кои со изразите на лицата како да се прашуваат и да си одговараат: „Кое е ова страшило?!… Што да се прави?! Не знам!“

Оваа неочесувана тишина и на Марко влијаеше да ја крене главата. И на неговото лице беше речиси истиот израз на чудење: „Што е ова, што стана вака, одеднаш, ако знаете за бога, браќа мои?!“

Најпосле, Марко, нежно, меко, колку што можеше тој тоа да го стори, му се обрна на говорникот, со поглед полн со милост.

— Што ти стана, брате слатки, та што падна?…

— Ме удри со тупаници! — му рече овој прекорно и се пофати со рацете по темето.

— Не те ни допрев, жими вишниот Бог и свети Јован! Ти убаво зборуваше и рече дека на Србите им треба Марковата десница, а јас сум тој Крали Марко, па само ти се јавив; но ти се исплаши.

Сите присутни уште повеќе се збунија и почнаа да отстапуваат од Марка.

Марко сега им раскажа што го натера да го измоли Бога да го пушти да дојде меѓу Србите, и што се му се случи, и какви маки претрпе, како му ги зедоа оружјето и облеката и мешината, и како му пропадна Шарко влечејќи трамвај и вртејќи долап кај бавчанџијата.

Сега говорникот малку се поврати, па рече:

— Е, брате, баш будалштилак си направил!

— Ми здодеа вашето лелекање и непрестајно викање. Се превртував во гробот, се превртував повеќе од пет века, па и не можеше веќе да се трпи!

— Ама, тоа така, во песните се пее, брате слатки! Само така се пее. Ти не знаеш за поетиката!

— Убаво, те молам, се пее, но така и зборувавте; ете, ти, такму сега исто така зборуваше!

— Немој да си простодушен, брате, те молам, не е сè така како што се зборува. Тоа така се зборува за да биде стилот поубав, понакитен! Се гледа дека не знаеш ни за реторика. Ти си старински човек, брате слатки, па не знаеш многу работи! Науката, драги мој, далеку дотера. Зборувам, се разбира; но треба да знаеш, дека според правилата на реториката, говорникот треба да има убав, китест стил, да умее да ги воодушеви слушателите, да спомене и крв и нож и анџар и ропски синџири и борба!

Сето тоа е само за убавината на стилот, а никој не мисли сериозно, како тебе, дека треба веднаш да се засукаат ракавите, па ајде, удри вистински. Исто така и во песните се уфрла фраза: „Стани, Марко…“ и така натаму, но тоа е поради убавината… Не разбираш, брате, глупаво си направил, се гледа дека си прост човек од стар ков! Сè уште ги примаш зборовите со буквалното значење, а не знаеш дека литературниот стил настанува дури со појавата на трооите и фигурите.

— Па што да правам, сега? Ниту Бог ме повикува назад, ниту овде можам да опстанам.

— Навистина незгодно! — се вмеша претседателот, како загрижен.

— Многу незгодно! — му рекоа со истиот тон и другите.

— Шарко ми е кај еден селанец на исхрана, облека и оружје немам, а ми се потрошија и парите — рече Марко во очај.

— Многу незгодно! — повтори секој од присутните по еднаш.

— Кога би имал добри жиранти, па некако да земете пари на меница! — рече говорникот.

Марко ништо не разбра.

— Имате ли добри пријатели овде во ова место?

— Немам овде никого, до бога.
Го немам овде ни побратимот свој,
Побратимот Милош Обилиќ
Побратимот Милан Топлица
Побратимот…

Сакаше Марко уште да реди, но говорникот го прекина:

— Доста се двајца; не треба повеќе.

— Туку нешто се мислам… — почна претседателот замислено, важно, и застана, триејќи си го челото со раката, а по кратко молчење му се обрна на Марко со прашањето:

— Писмен ли си?… Умееш ли да читаш и да пишуваш?

— Умеам и да читам и да пишувам — вели Марко.

— Се мислам, како би било некако да поднесеш молба за некаква службичка. Би можело некаде да те постават за практикант.

Одвај Марко успеа да разбере што е тоа практикант, и на крајот на краиштата, се соглаои, зашто му рекоа дека годишно ќе добива по шеесет — седумдесет дукати, а тој, јунакот, немаше пари, ниту динар.

Му напишаа молба, му дадоа половина динар за марка и половина динар за него да му се најде за во невола, ако случајно го снајде некоја невола, и го упатија во министерството на полицијата да ја предаде молбата.

(Нареден дел)

Ich weiß nicht was solles bedeuten,
Da ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine

Перелистывая «Книгу песен» Гейне, из которой я всегда читаю что-нибудь, когда мною овладевает мрачное настроение, я неожиданно увидел засушенный лист, положенный мной между страниц этой книги. Этот листок сразу разбудил во мне воспоминание о тебе, потому что он прочно связан с твоим именем. Засохший листок лавра как будто вдруг запретил мне читать дальше, и я нехотя предался размышлениям.

Было утро одного дня в середине последнего зимнего месяца. Шёл густой снег, который застилал глаза так, что из-за него ничего нельзя было увидеть. Сильный, холодный ветер неистово плясал и поднимал снег с земли навстречу тому, который падал с неба.

В то утро я провожал тебя, уже готовую и отправлявшуюся в путь, дальний, необозримый путь, с которого ещё никто не возвращался. Рядом с катафалком, на котором стоял маленький, узкий гроб, окрашенный в бежевый цвет, шёл с остальными провожающими и я, охваченный мыслями, погружённый в воспоминания о тебе.

… Я вспоминал один зимний вечер вскоре после нашего знакомства, когда мы остались наедине на террасе дома твоего отца. Была ясная, холодная зимняя ночь. Снега, который только час назад перестал идти, нападало довольно много. Под нами белела затопленная снегом земля. Обнажившиеся деревья, как будто в побелке, печально гнули свои ветви под тяжестью белого покрывала. Крыши нельзя было различить. Их белизна сливалась со снежной землей. В небольшом отдалении от нас возвышался крутой склон, весь в белом. Чистый белый свет месяца и звёзд отражался от этого снежного зеркала, и поэтому небо тоже выглядело белым. В этой белой бескрайности не было слышно ни звука. Царила тишина смерти, тишина ночи.

Мы с такой жадностью смотрели на этот безграничный, щедро разлитый свет, как будто долго, очень долго были в темноте. Мы болтали; точнее, я болтал, а ты меня слушала, посмеиваясь. Хотя мы только что познакомились, у меня не было от тебя тайн. Но твой смех не был веселым. Наоборот, он стал грустным. Твоя печаль передалась и мне, и я замолчал. В твоих больших чёрных, вообще весёлых глазах было тогда что-то меланхоличное, что-то, напоминающее зиму. Тёмные волосы с пробором посередине обрамляли твое нежное лицо, которое мне, сам не знаю почему, казалось похожим на лицо Магдалины кающейся. Я смотрел на тебя растерянно. Наконец ты взяла меня за руку, притянула к себе и, пристально посмотрев на меня глазами, полными слёз, сказала мне:

– Послушайте! Мои душа и сердце такие же опустошенные, как эта зимняя ночь. Только эта зимняя ночь ясная, а моя душа во мраке. Но эти её качества мне всё же приносят утешение, ведь никто по крайней мере не сможет угадать, что в ней скрыто.

В это время позади нас открылась низкая дверь и в ней показался твой отец.

– Идите в дом, – сказал он, – что вам делать так поздно на улице?

Мы молча повиновались…

–

Была примерно середина последнего месяца лета. Я первый раз должен был уехать из края, где родился. Я пришёл попрощаться с тобой. Мы сидели у тебя дома и ели зелёные сливы, которые ты собрала собственными руками. Я жаловался на то, что вынужден уехать. Ты очень горько улыбнулась и сказала:

– Ах! Вы счастливый человек, Вы хоть какое-то время будете свободны. А я? Я никогда не смогу покинуть эти четыре стены, которые стали мне тюрьмой. Мои родители не дают мне ни шага сделать свободно. Их строгие, полные угрозы глаза постоянно за мной следят. Они запрещают мне общаться, разговаривать с моими лучшими друзьями. Увидь мой отец сейчас, как я разговариваю с Вами, он если бы и не прогнал меня отсюда, то посмотрел бы на меня так, что я сама должна была бы уйти… Ах! Да будет проклят мой отец!..

– Нет, в этом не виноват Ваш отец, только Вы сами виноваты в этом Вашем положении, – сказал я глупо-самоуверенно, – Вы сами закрылись в комнате и никуда не выходите.

И я принялся давать советы, словно какой-то глупый апостол.

– Боже! – воскликнула ты поражённо. – Значит, и Вы не можете меня понять? Я обманулась в Вас!… В Вас!…

И слёзы заструились по твоему лицу, такому милому и такому красивому… Ты долго плакала навзрыд, но твои слёзы не имели на меня ни малейшего действия. Я не знал, в чём я тебя не понял, но и не хотел этого знать. Я сатанински улыбался, смотря, как ты плачешь, охваченный каким-то злорадством, каким-то эгоизмом, ведь сейчас между нами стояло существо, которое я безгранично любил и которое приносило мне счастье своим присутствием… Я тогда был счастлив и не считался с чужим несчастьем…

Когда мы расставались, ты дала мне белую гвоздику; я потом её выбросил, потому что мне больше по душе была красная роза, которую мне подарила моя любимая.

О, как я её любил!

–

… Было хмурое осеннее утро. Из-за тумана ничего не было видно вокруг дальше трёх шагов. Проходя мимо твоего дома, я заметил тебя в комнате; ты прислонила лоб к оконному стеклу и смотрела на туман. Увидев меня, ты открыла окно. Я подошёл спросить тебя о твоём здоровье, потому что с некоторого времени ты довольно много болела и сильно кашляла.

Как я был изумлён, когда увидел тебя вблизи: пальцы на руках как тростинки, лицо осунулось, бледно-тёмное, землистое, губы посинели, те когда-то чудесные, сияющие глаза погасли и запали!

Как только я приблизился к тебе, ты улыбнулась и спросила:

– Правда, я сейчас очень хорошо выгляжу? Сейчас, например, я не кашляю сильно, лицо немного посвежело, и я чувствую себя как-то лучше, чем раньше.

Я ещё раз взглянул на печальное лицо, которое пыталось казаться весёлым, на густые тёмные волосы, всё так же разделённые пробором посередине, слабо закреплённые на затылке, так что они в беспорядке падали на лоб и лицо, и через силу улыбнувшись, ответил:

– Да, да, сейчас Вы выглядите намного лучше; отдохните ещё какое-то время и Вы полностью выздоровеете.

Некоторое время мы молчали.

– Вы не помните тот день, когда Вы уезжали в Белград? – ты первая прервала молчание.

– Помню.

– И помните всё, что было в тот день? – добавила ты неуверенно.

Ты, конечно, имела в виду свои слёзы. Может быть, ты стыдилась их и хотела бы, чтобы я их забыл. Но я никогда не забуду те искренние слёзы, ведь слёзы боли, собственной душевной боли самые искренние.

– Всё! – ответил я лаконично.

– Вы и сейчас думаете, что тогда были правы?

– Вообще я не думаю, что я был действительно прав… но попрощаемся сейчас, закройте окно, чтобы не простудиться, ведь для Вас сейчас опасна и небольшая прохлада.

И я быстро удалился, не оглядываясь, пристыженный этим напоминанием о моей жестокости.

Это был наш последний разговор. Больше я тебя не видел.

С этого дня моя жизнь полностью перевернулась. Помимо всего прочего, и моя любимая, которой я верил больше, чем самому себе, оставила меня. Я остался совершенно один, в одиночестве, расставаясь и с последним другом.

–

Из этих воспоминаний вырвал меня голос, который предлагал мне сменить женщину, нёсшую венок, прекрасный зелёный венок с лавровыми листьями.

Разве я мог отказать в этом последнем и, может быть, единственном одолжении тебе?

Пока я нёс венок, мне пришла в голову мысль оторвать от него, украсть один листок и сохранить его…

В этот момент мы пришли к могиле, в которую должны были опустить твоё когда-то такое прекрасное тело…

Убитая горем, твоя мать содрогалась от боли.

А твой отец, которого ты проклинала в свой смертный час…

Я долго ещё стоял возле твоей могилы в оцепенении, потеряв дар речи, а слёзы лились по щекам, как ручьи, которые длительное время томились на вершине склона, но однажды пробили себе путь и устремились вниз.

Почти каждый вечер я приходил на твою могилу. Как только первые бутоны фиалки показались из травы, я поспешил собрать их и отнести тебе.

Часто я стоял долго и неподвижно около твоего вечного жилища, ночью, когда ветер стучит низкими воротами кладбища, когда расшатанные могильные кресты скрипят на могилах, когда вода у моих ног, бурля, разбивает свои волны о камни – я стоял в одиночестве, ожидая, что ты появишься. Не знаю почему, но я неизменно верил, что ты однажды появишься; я желал обнять тебя и в этом долгом, страстном, лихорадочном объятии стать полностью твоим, и не возвращаться больше туда, где никого нет, где меня все оставили, да, все…

 

Специально для проекта «Радое Доманович» на русский перевела Елена Пахомова. Перевод стихов Гейне: Самуил Яковлевич Маршак, Собрание сочинений в 8 томах. Т. 4, Москва: Художественная литература, 1969.

[1] Не знаю, о чем я тоскую.
Покоя душе моей нет.
Забыть ни на миг не могу я
Преданье далеких лет.
Генрих Гейне, «Лорелей».

Ich weiß nicht, was soll es bedeuten
Daß ich so traurig bin;
Ein Märchen aus alten Zeiten
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.[1]
Heine

Докато прелиствах стихосбирката на Хайне, от която прочитам по нещо винаги, когато ме налегне депресията, намерих един изсъхнал лист, оставен от моята ръка между страниците на тази книга. Това листче веднага събуди в мен спомена за теб, тъй катото е силно свързано с твоето име. Това изсъхнало дафиново листче като чели отведнъж ми забрани да чета по-нататък и аз неволно се отдадох на мисли.

Беше утро посредата на последния месец от зимата. Снегът валеше силно и засипваше очите така, че от него нищо не можеше да се види. Силният, студен вятър дръзко се заиграваше и вдигаше снега от земята срещу този, който валеше от облаците.

Това утро изпращах теб, която вече беше готова и тръгваше на далечен, необозрим път, от който никой още не се е върнал. Докатафалката, на която имаше малък, тесен ковчег, боядисан в бежов цвят, ходех с останалите шественици и аз, унили потънал в мисли, в спомени за теб…

…Спомнях си за една зимна вечер, скоро след запознанството ни, когато стояхме сами на верандата в къщата на баща ти. Беше ведра, студена зимна нощ. Снегът, който тъкмо беше спрял да вали преди час, беше натрупал. Под нас се белееше земята, покрита със сняг. Голите дървета, които бяха като варосани, тъжно свиваха клоните си под тежестта на бялата си покривка. Покривите бяха неузнаваеми. Белият им цвят съвпадаше с белотата на земята. Малко по-далеч пред нас се издигаше стръмен склон, покрит в бяло. Чистата бяла светлина на луната и звездите се отблъскваше в това снежно огледало и караше и небето да изглежда бяло. Сред тази бял шир не се чуваше нито един глас. Властваше тишината на смъртта, тишината на нощта.

Гледахме тази безкрайна, разкошно разсеяна светлина с такъв копнеж, като че ли дълго, много дълго сме били само в тъмнина. Бъбрихме; по-точно, аз бъбрех, а ти ме слушаше и се усмихваше. Въпреки че току-що се запознахме, аз нямах тайни от теб. Но твоят смях не беше весел. Ти дори се натъжи. Твоята тъга зарази и мен и аз замълчах. Твоите големи черни, иначе весели очи, имаха тогава в себе си нещо меланхолично, нещо, което напомня на зима. Черната ти, разделена по средата коса поставяше в рамка нежното ти лице, което незнайно защо ми приличаше на това на каещата се Магдалена. Аз те гледах страхливо. Най-сетне ти хвана ръката ми, примъкна ме до себе си и като ме погледна със сълзлив поглед ми каза:

– Вижте! Моята душа и моето сърце са също така пълни с пустота като тази студена зимна нощ. Но тя е ведра, а моята душа е тъмна. Аз все още се утешавам с особеностите ѝ, тъй като поне никой няма да проникне в нея.

В същото време ниските врати зад нас се отвориха и твоят баща се показа.

– Хайде влизайте вътре, какво правите навън толкова късно?

Ние мълком се повиновахме…

–

…Беше посредата на последния месец от лятото. Трябваше за пръв път да отпътувам от родното си място. Дойдох да се простя с теб. Седяхме в твоята къща и ядяхме зелени сливи, които ти беше набрала със собствената си ръка. Аз се оплаквах, че трябва да тръгвам. Ти се усмихна с много болка и отбеляза:

– Ох! Вие трябва да сте щастлив, чепоне ще бъдете толкова свободен. А аз? Аз никога не мога да изляза от тези четири стени, измежду които съм затворена по цял ден. Родителите ми никога не ми дават да изляза свободно. Техните строги, пълни със заплаха очи вечно ме следят. Забраняват ми да общувам, да разговарям с най-добрите си приятели. Ако баща ми сега ме види че говоря с вас, той би ме изкарал оттук, би ме погледнал така, че аз сама бих била принудена да си отида… Ох! Проклет да е баща ми!…

– Не, не е виновен баща ви за това ваше положение, а единствено вие самата – казах аз глупаво и авторитетно. – Вие сте се затворили в стаята и не излизате никъде.

И започнах да я съветвам като някакъв глупав апостол.

– Как! – извика втрещена тя. – Така значи, и вие не искате да ме разберете? Заблудих се от вас!… от вас!…

И поток от сълзи потече по твоето лице, така мило и красиво… Дълго плака и хълца, но това нямаше никакво влияние върху мен. Аз нито знаех какво несъм разбрал, нито исках да зная. Дяволски се усмихвах на твоите сълзи, обзет от някакво злорадство, от някакъв егоизъм, защото тук между нас беше и съществото, което аз безкрайно обичах и което ми носеше щастие с присъствието си… Тогава аз бях щастлив и не обръщах внимание на чуждото нещастие…

На раздяла ти ми даде бял карамфил, който аз после хвърлих, понеже повече харесвах червената роза, която ми даде моята любима.

О, колко я обичах!

–

…Беше мрачно есенно утро. От мъглата не можеше да се види повече от три стъпки наоколо. Минавайки покрай твоята къща, те забелязах в стаята как беше наклонила челото си към стъклото на прозореца и гледаше мъглата. Като ме видя, отвори прозореца. Аз се приближих да те попитам за здравето ти, тъй като известно време беше доста болнава и много кашляше.

Как се стреснах, когато те видях отблизо: пръстите на ръцете като пръчици, лицето отслабнало, бледочерно като земята, устните модри, очите, някога прекрасни и огнени, сега угаснали и потънали в главата!

Когато се доближих, ти се усмихна и попита:

– Сега изглеждам много добре, нали? Сега, примерно, не кашлям много, лицето ми е малко по-свежо и се чувствам малко по-добре, отколкото преди.

Аз още веднъж погледнах това тъжно лице, което насила се опитваше да изглежда весело, тази гъста черна коса, всеоще разделена по средата, леко вързана на тила, така че кичури падаха по челото и лицето в безпорядък, и с насилена усмивка отговорих:

– Да, да, сега изглеждате много по-добре; пазете се за известно време и напълно ще оздравеете.

И двамата замълчахме за малко.

– Спомняте ли си онзи ден, когато отивахте в Белград? – ти първа прекъсна мълчанието.

– Спомням си.

– И всичко, което се случи през този ден? – добави тя неуверено.

Ти със сигурност говореше за своите сълзи. Може би те беше срам от тях и би искала да ги бях забравил. Но аз никога нямаше да забравя тези така искрени сълзи, защото най-искрени са сълзите на болката, на собствената болка на душата.

– Всичко! – отговорих кратко.

– Мислите ли и сега, че тогава бяхте прав?

– Ами, не мисля, че бях напълно прав… но сбогом сега, затворете прозореца, за да не настинете, че и най-малкият студ сега ще ви навреди.

И бързо избягах без да се обръщам, посрамен от това напомняне за моето свирепство.

Това беше и нашият последен разговор. Повече не те видях.

Този ден напълно преобърна моя живот. Между другото и моята любима, на която вярвах повече, отколкото на самия себе си, ме напусна. Бях напълно сам, самотен, разделяйки се и с последния си приятел.

–

От това бленуване ме изтръгна глас, който ме канеше да се сменя с жената, която носеше венеца, прекрасния зелен венец с дафинови листа.

Можех ли да ти откажа тази последна, може би и единствена услуга?

Докато носех венеца, ми хрумна мисълта да откъсна, да открадна от него един лист и да го запазя…

В този момент бяхме покрай гроба, в който трябваше да спуснем твоето някога така прекрасно тяло…

Тъжна, опечалена, твоята майка се свиваше от болка.

А баща ти, когото в смъртния час проклинаше…

Дълго стоях край твоя гроб скован, ням, а сълзите се лееха по бузите като порой, който беше дълго задържан на върха на някаква стръмнина, но когато си проби път веднъж, хукна надолу.

Почти всяка вечер посещавах твоя гроб. Щом първите пъпки на теменужките изникнаха от тревата, аз побързах да ги набера и ги отнесох при теб.

Често стоях дълго и неподвижно край вечния ти дом, нощем, докато вятърът хлопаше по малката капия на гробището, докато разхлабените кръстове на гробовете скърцаха, докато вълните под мен се разбиваха в скалите – стоях сам и очаквах да се появиш. Не зная защо, но все вярвах, че ти ще ми се явиш веднъж; исках да те прегърна и в една дълга, страстна, трескава прегръдка съвсем да стана твой и да не се връщам повече тук, където няма никого, където ме оставиха всички, съвсем всички…

Белград, 1. фебр. 1905.

 

За проекта „Радое Доманович“ превежда Диана Еленков и проверява Виктория Пешева. Превод на стиховете от Хайне: Венцеслав Константинов, Антология: Светлината на света. 100 немски поети от XII до XX век, Варна: LiterNet, 2008.

[1] Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.
Хайнрих Хайне, «Лорелай»