Tag Archive | граматика

Страдија (2/12)

(Претходен дел)

На самиот брег, малку понатаму, лево од местото каде што излегов, забележав многу голема мермерна пирамида и на неа издлабени златни букви. Љубопитно ѝ се приближив, мислејќи дека уште тука ќе ги прочитам имињата на славните јунаци за кои ми раскажуваше татко ми. Кога таму, какво изненадување! Во мермерот издлабени зборовите:

„Довде на север се протега земјата на славниот и среќен иарод, кому големиот господ му ја подарил големата, ретка среќа во неговиот јазик, сосема правилио граматички, за гордост на земјата и народот, к пред и секогаш да се претвора во ц“.

Прочитувам еднаш, двапати, никако да се приберам од чудо што треба да значи сето тоа. Што е уште почудно, зборовите се напишани на мојот мајчин јазик.

„Да, тоа е јазикот на кој зборуваше и татко ми, и неговите стари, и јас, но земјата не е таа; тој ми раскажуваше за сосема друга земја“. Ме бунеше тоа што е ист јазикот, но си помислив дека тоа можеби се два далечни народи, од исто потекло, братски, исти, кои имаат еден јазик, но и не знаат еден за друг. Малку — помалку ми престана чудењето, па и јас почнав да се чувствувам горд што случајно и мојот мајчин јазик е ист таков, и токму со истата таа убава особина.

Ја минав тврдината и се упатив кон улицата што водеше кон градот, во некој хотел да се одморам од долгиот пат и потоа да побарам некоја работа за да можам од заработката да си го продолжам патот и да ја барам cвојата татковина.

Не поминав ни неколку чекори, кога околу мене од cите страни наврапито почнаа да се собираат луѓе, како околу некакво чудо. И старо и младо, и машко и женско, се гушат, се туркаат, се стискаат што подобро да ме видат. Најпосле се насобра толку народ што се закрчи улицата и сиот сообраќај.

Народот ме гледаше со чудење, а и мене ме зачуди тој непознат свет. Кого и да го погледнев, беше украсен со ордени и со ленти. Ретко некој од посиромасите носеше по еден или два ордена, инаку сите беа толку начичкани со ордени што дури и облеката не им се гледаше. По некои толку ги имаа што не можеа ни да га носат сите на себе, туку влечкаа колички по себе и во нив полно ордени за разни заслуги, ѕвезди, ленти и какви сè не одликувања.

Одвај можев да чекорам низ таа маса од славни луѓе што ме опкружуваа и се гушеа кој побргу да се истурка до мене. Дури некој и се закараа околу тоа, а и се слушнаа и прекори за оние што беа долго крај мене.

— Па се нагледавте ли веќе еднаш; пуштете нè сега и нас малку да видиме.

Кој ѝ да пријде до мене, веднаш брзо стапува во разговор, за да не го потисне некој.

Веќе ми здодеаја тие па тие прашања со чудење:

— Од каде си?… Зар немаш ниту еден орден?

— Немам.

— Колку години имаш?

— Шеесет.

— Па уште ниту еден орден?!

— Ниеден.

Викнаа гласовите од масата, како на панаѓур кога се покажуваат чудовишта.

— Слушајте луѓе: човек од шеесет години без ниеден орден!

Мешаница, џагор, врева, туркањето станува сè поселно и посилно, а од сите улици свет надоаѓа и навалува да се провре низ народот за да ме видат. Најпосле дојде и до тепачки, па се вмеша и полицијата за да воведе ред.

И јас нив почнав да ги распрашувам, пред да почнат да се тепаат, за заслугите поради што се одликувани.

Еден ми рече дека неговиот министер го одликувал за ретки заслуги и пожртвуваност за татковината, затоа што ракувал со многу државни пари цела година, а во касата, при прегледот биле најдени само две илјади динари помалку отколку што требало да има. „Право е“ се зборуваше, „зашто можел сè да упропасти, но благородноста и родољубието не му дозволиле тоа да го направи“.

Еден е одликуван затоа што цел месец бил чувар на некаков државен магазин и магазинот не изгорел.

Друг пак е одликуван затоа што прв забележал и констатирал дека зборот книга многу интересно завршува на а, а започнува со к.

Една готвачка е одликувана затоа што за пет години службување во една богата куќа украла само неколку сребрени и златни работи.

Еден пак е одликуван затоа што, по направениот голем дефицит, не се убил според дотогашниот глупав шаблон, туку дрско извикал пред судот:

— Јас ги спроведов во дело своите визии и идеи, такви се моите погледи на светот, а вие судете ме. Еве ме! (Тука се удрил в гради, зачекорил еден чекор напред). Тој, мислам добил орден за граѓанска храброст. (И право е!).

Еден чичко добил орден затоа што остарел а уште не умрел.

Еден друг пак е одликуван затоа што се збогатил за помалку од половина година испорачувајќи ѝ на државата лошо жито и уште некои други работи.

Еден богат наследник е одликуван затоа што не го упропастил имотот на татко си и затоа што приложил пет динари за добротворни цели.

Кој сето тоа и би го запаметил! Од секого запаметив само за по едно негово одликување, а сите да се изредат, па тоа е невозможно.

Па, кога веќе дојде до кавга и тепачки, се вмеша полицијата, почнаа пандурите да го растеруваат народот, а еден кмет, што ли беше, нареди да се дотера затворен пајтон. Ме ставија во пајтонот, околу кого беа вооружените пандури за да го одбиваат народот. Оној седна со мене и ме однесе некаде, а од сите страни по колата јуреше народ.

Колата застана пред една пространа, сниска, а запуштена куќа.

— Каде сме сега? — го прашав кметот (барем јас така го викав), што го набави пајтонот, а и самиот тој седна внатре.

— Тоа е нашата Полиција.

Кога излегов од колата, видов двајца како са тепаат пред самата врата на Полицијата. Пандурите околу стоеја и ја набљудуваа борбата, а и шефот на полицијата и сите други со задоволство гледаа.

— Што се тепаат? — прашав.

— Па таква е наредбата, сите скандали да се вршат тука, пред очите на полицијата; зашто знаете како е! Каде шефот и другите чиновници ќе талкаат по разни ќошиња. Вака е полесно за нас и попрегледно. Ќе се закараат двајца, и, ако сакаат да се тепаат, ќе дојдат тука. Оние што правеле скандали долу на улицата, на ненадлежно место, мора да ги казниме.

Господинот шеф, некој дебел човек, со побелени мустаќи, избричен, со подбрадок под заокруглената брада, кога ме виде, за малку што не падна во несвест од чудење.

— Од каде си, жити бога, човеку?!… — изговори, откако се прибра од чудење, и ги рашири рацете, па почна да ме загледува од сите страни.

Оној што дојде со мене му шепна нешто, сигурно му реферираше што се се случи. Шефот се намурти и надуено ме праша:

— Од каде си, зборувај!

Почнав јас за сè подетално да му раскажувам: кој сум, и од каде сум, и каде одам, кога тој нешто стана нервозен, па викна:

— Добро, добро, остави ги ти твоите налудничавости, туку кажи ми го мене она што е најглавното, како смееше ваков да одиш по улица среде бел ден?

Јас почнав да се загледувам себеси дали има нешто необично на мене, но ништо не забележав. Така поминав низ толкав свет и никој не ме зеде на одговорност.

— Што не лаеш? — ми викна тој учтиво, како што воопшто се однесуваше полицијата според прописите во таа земја, а забележав како се тресе од лутина. — Јас тебе ќе те затворам, зашто ти предизвика толку скандали на ненадлежно место и го вознемири целиот град со твојата глупост.

— Ништо не разбирам, господине. Со што можев да направам толку зло? — забележав со страв.

— Си остарел, а не го знаеш ниту она што го знаат малите деца по улица… Те прашувам јас тебе, уште еднаш, како можеше така да минеш низ улицата и да предизвикаш нереди, и тоа уште на ненадлежно место?

— Јас сум исправен.

— Ти си будала, а толку стар… Исправен… а камо ти ги одликувањата?

— Немам.

— Лажеш, стар дркуле!

— Немам, жими бога!

— Ниедно?

— Ниедно!

— Колку години имаш?

— Шеесет.

— Зар за шеесет години ниту еден орден? Па ти каде си живеел? На Месечината, каде?

— Немам ниту еден, жими сè на светот! — почнав да се колнам.

Шефот се вчудовиде. Зина, ги ококори очите, се загледа во мене, па ни збор да прозбори.

Кога малку се поврати од чудењето, им нареди на младите што побргу да донесат десетина ордени.

Од соседната соба веднаш донесоа разни ордени што се носат околу врат и медали.

Шефот нареди, па набрзина ми ставија две-три ѕвезди, една лента; три-четири ордени ми обесија околу вратот, неколку ми закачија на палтото, а освен тоа ми набавија уште дваесетина разни медали и споменици.

— Така, братче! — извика шефот задоволен што измислил начин да ги опречи натамошните скандали.

— Така, — додаде потоа — сега малку личиш на обичен човек, а онака ми го узбуни целиот град, упадна како некакво чудовиште… А ти изгледа и не знаеш дека денеска е свеченост? — заврши со прашањето, обрнувајќи ми се мене.

— Не знам.

— Чудно! — рече тој малку навреден, помолче, па рече:

— Пред пет години, на денешен ден, ождребен е мојот коњ што сега редовно го јавам, и денеска претпладне примав честитки од најугледните граѓани; а приквечер мојот коњ ќе го прошетаат со факли низ улиците, и потоа ќе има игранка во првиот хотел, каде што имаат пристап најзаслужните граѓани.

Сега се вчудовидов, но за да не забележи тој, веднаш му пристапив, па му честитав со зборовите:

— Извинете што не знаев за вашиот свечен ден, и многу жалам што не можев да ви честитам во одреденото време; но, еве, сега го правам тоа.

Тој од сè срце ми заблагодари на искрените чувства што ги негувам кон неговиот верен коњ и веднаш нареди да се донесе нешто за почестување.

Ме почестија со вино и со слатки, и јас се поздравив со шефот и отидов со еден пандур, кој ми го даде да ме однесе во гостилницата, накитен со ѕвездите и ордените, та можев мирно да си одам по улиците без вриеж од народ околу мене, што ќе беше неизбежно ако одев онака без одликувања.

Тој ме однесе во гостилницата „Кај милата ни напатена татковина“. Гостилничарот ми даде една соба, та влегов да се одморам. Одвај чекав да останам сам и да се приберам од чудните впечатоци што ми ги остави оваа земја во првиот момент.

(Нареден дел)

Страдия (4/12)

(предишна страница)

На другия ден посетих министъра на полицията.

Пррд министерството се беше насъбрала тълпа въоръжени млади хора. Те бяха намръщени, зли. Защото вече два-три дни не бяха били гражданите, какъвто е обичаят в тази строго конституционна страна.

Коридорите и чакалните бяха препълнени с граждани, които искаха да влязат при министъра.

Какви ли хора нямаше тук! Едни елегантно облечени, с цилиндри, други окъсани, трети пък облечени в някакви шарени униформи, със саби на кръста.

Не исках веднага да се обадя на министъра. Искаше ми се малко да поговоря с тези така различни хора.

Най-напред започнах разговор с един изискан млад господин. Той ми каза, че е дошъл да търси държавна служба в полицията.

— Вие, изглежда, сте образован човек, сигурно ще ви дадат веднага държавна работа? — попитах аз.

Младият човек се поизплаши от моя въпрос и се озърна страхливо наоколо, да не би някой да е чул и обърнал внимание на думите ми. Като видя, че всички останали са заети с разговори помежду си за собствените си неволи, той си отдъхна. След това ми даде знак с глава да говоря по-тихо и предпазливо ме дръпна за ръка малко встрани, по-далеч от останалите.

— И вие ли сте дошли да търсите държавна служба? — попита ме той.

— Не. Аз съм чужденец, пътник. Бих искал да говоря с министъра.

— Затова говорите така високо, че аз като образован веднага ще получа назначение на държавна работа! — прошепна той.

— Нима не е разрешено да се казва това?

— Може, но на мен би навредило.

— Как така ще ви навреди? Защо?

— Защото у нас в този административен сектор не търпят учени хора. Аз съм доктор по право, но не казвам това — и не смея да го кажа, защото, ако узнае министърът, няма да получа служба. Един мой другар, също учен, за да получи работа, трябваше да представи удостоверение, че никога нищо не е учил и не смята нищо да изучава — и веднага получи служба, и то на добър пост.

Разговарях с още няколко души, между които и с един чиновник в униформа, който ми се оплака, че е съчинил обвинения за държавна измяна срещу петима души от опозицията, а още не е получил повишение.

Аз се помъчих да го утеша за тая страшна неправда.

Разговарях след това с един богат търговец, който ми разказа много работи от своето минало. Аз запомних само това, че преди няколко години държал най-добрия хотел в един градец, но пострадал от политиката, тъй като го завлекли с няколкостотин динара. Но след един месец, когато дошли на власт неговите хора, той получил добри поръчки, от които спечелил голям капитал.

— И тъкмо в този момент падна правителството!

— И вие пак пострадахте?

— Не, отдръпнах се от политиката. Впрочем отначало подпомагах с пари нашия политически вестник, но не гласувах повече, нито се проявявах в политиката. И това стига. Други не направиха и това… Пък и измори ме тая политика. За какво му е на човек цял живот да си блъска главата. Сега съм дошъл при господин министъра да го помоля при следващите избори народът да ме избере за народен представител.

— Нима не избира народът?

— Как да ви кажа?… То наистина избира народът. Така е според конституцията. Но обикновено избират тоя, когото полицията иска.

След като си поговорих с посетителите, приближих се до прислужника и му казах:

— Искам да вляза при господин министъра.

Момъкът ме погледна сърдито, горделиво, с някакво презрение и каза:

— Чакай! Виждаш колко хора чакат?!

— Аз съм чужденец, пътник и не мога да отлагам — казах учтиво и му се поклоних.

Думата „чужденец“ направи впечатление и младежът като пришпорен веднага се втурна в канцеларията на министъра.

Министърът веднага ме прие любезно и ме покани да седна. Преди това, разбира се, бях казал кой съм и как се казвам.

Министърът беше слабичък, висок човек с грубо, сурово, отблъскващо лице, макар че той се стараеше да бъде колкото се може по-любезен.

— Как ви хареса у нас, господине? — попита ме той със студена усмивка, види се, не от сърце.

Аз казах най-похвални думи за страната и народа и добавих:

— Особено трябва да поздравя тази прекрасна страна за нейното мъдро и умно управление. Просто не знае човек от какво по-напред да се възхищава.

— Ех, то можеше да бъде и по-добро, но ние се стараем, колкото можем!— отговори той с гордост, доволен от моя комплимент.

— Не, не, господин министре, не ви лаская, по-добро не може и да се желае! Народът, както виждам, е много доволен и щастлив. През тези няколко дни видях толкова много тържества и паради! — казах аз.

— Така е, но за настроението на народа имам и аз някоя и друга заслуга. Успях да внеса в конституцията освен всички други свободи, които са дадени на народа и напълно гарантирани, и следното: „Всеки гражданин на Страдия трябва да бъде винаги в добро настроение и весел. Той е длъжен с радост да приветствува, чрез многобройии делегации и телеграми, всяко важно събитие и всяко начинание на правителството.“

— Добре, господин министре, но как може да се изпълни всичко това? — попитах аз.

— Много лесно, всеки е длъжен да се покорява на законите на страната! — отговори министърът и лицето му стана важно, внушително.

— Хубаво — добавих аз, — но ако става дума за някаква работа, която не е в интерес на народа и страната? Ето например вчера узнах от господин министър-председателя, че на север е затворена границата за износ на свине. Както изглежда, от това страната ще има огромни загуби.

— Така е! Но това трябваше да стане. И все пак днес-утре ще пристигнат много делегации от всички краища на Страдия, за да поздравят министър-председателя за мъдрата му и тактична политика, която той провежда по отношение на съседната приятелска страна! — каза министърът възторжено.

— Това е прекрасно! Подобно мъдро управление може само да се желае. Като чужденец, аз се осмелявам да ви поздравя за този гениален закон, който е ваша заслуга и който е ощастливил страната и премахнал всичките грижи и неволи.

— За да не би народът все пак да забрави да изпълни някое свое задължение към закона, аз, предвиждайки и това, преди три дни вече изпратих за всеки случай поверително окръжно до всички полицейски власти в страната и най-строго им препоръчах по този повод народът да идва колкото се може по-масово, за да честити на министър-председателя.

— Но ако след някой ден се разреши износът на свине, какво смятате тогава? — попитах учтиво и любопитно.

— Няма нищо по-просто: ще изпратя друго поверително окръжно, в което отново ще заповядам на полицията да се постарае народът да идва и поднася поздравления колкото се може по-масово. Това в началото ще върви трудно, но постепенно хората ще свикнат и ще започнат да идват и сами.

— Така е, прав сте — казах изненадан от този отговор на министъра.

— Всичко може да се направи, господине, стига да има желание и разбирателство. Ние в кабинета си помагаме един на друг, за да се изпълни най-точно нареждането на всеки член на правителството. Ето, вижте, днес министърът на просветата ми изпрати едно свое окръжно, за да му помогна. И да заповядам на всички полицейски органи, които се намират под ведомството на повереното ми министерство, да се придържат строго към наставленията на министъра на просветата.

— Ако мога да ви попитам, за някаква важна работа ли се касае?

— Много важна! Именно неотложна. Аз предприех нужните мерки. Ето погледнете — каза министърът и ми подаде един лист хартия.

Започнах да чета:

„Очевидно е, че с всеки изминат ден все повече и повече се разваля езикът на нашия народ, а някои граждани отидоха толкова далеч, че забравиха постановлението на закона, който гласи: „Нито един гражданин не може да разваля народния език, нито пък да извращава словореда в изречението и да употребява едни или други форми, противоречащи на определените и установени правила, утвърдени от нарочен съвет от специалисти по граматика.“ Тези граждани започват да изговарят дори и думата „гняв“, за съжаление дръзко и без всякакъв надзор като „гнев“. За да няма в бъдеще такива неприятни явления, които могат да имат крупни последствия за нашето скъпо отечество, аз ви заповядвам да защитите със силата на властта думата „гняв“, която така обезобразиха, и да накажете строго, по закона, всеки, който променя самоволно тази или друга някоя дума или граматическата форма на думите, без да се съобразява с ясните постановления на закона.“

— Нима за това може да се наказват хората? — попитах аз смаян и изненадан.

— Разбира се, защото туй вече е по-голямо престъпление. За такова нарушение виновникът, ако свидетелите докажат неговата грешка, се наказва с десет до петнадесет дни затвор.

Министърът помълча малко и продължи пак:

— Помислете по този въпрос, господине. Законът, въз основа на който имаме право да наказваме всеки за неправилно употребяване на думи и за граматически грешки, има неоценимо значение както от финансова, така и от политическа гледна точка. Помислете си и ще стигнете до правилен извод за цялата тая работа.

Опитах се да се замисля, но не ми идваше на ума никаква умна идея. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах смисъла на думите на министъра, все по-малко разбирах за какво мисля. И докато така безуспешно се мъчех да мисля за тоя чуден закон в тази още по-чудна страна, министърът ме гледаше усмихнат самодоволно, че чужденците далеч не са тъй разумен и досетлив народ, както хората в Страдия, които можеха да измислят дори нещо толкова умно, което в другите страни би се смятало за лудост.

— Не се сещате, нали? — каза той с усмивка и ме погледна изпод вежди — изпитателно.

— Извинете, но никак не мога да се досетя!

— Вижте, това е най-новият закон, който има голямо значение за страната. Първо, глобите за такива нарушения се изплащат в пари и страната получава от това много добри доходи. Тях ги използуваме за покриване на дефицитите в касите на нашите политически приятели и за фонда на разположение, от който се награждават привържениците на правителствената политика. Второ, този закон, който иначе изглежда толкова наивен, може да помогне доста на правителството заедно с останалите средства да получи болшинство в Народното събрание при изборите за народни представители.

— Но вие, господин министре, казахте, че чрез конституцията сте дали на народа всички свободи?

— Така е! Народът има всички свободи, но не ги използува! Как да ви кажа, ние, разбирате ли, имаме нови либерални закони, които трябва да са в сила. Но някак си по навик, а и с по-голямо желание се ползуваме от старите закони.

— Защо сте гласували тогава новите закони? — осмелих се да го попитам.

— У нас съществува такъв обичай — да променяме законите колкото се може по-често и те да бъдат повечко. В това отношение ние сме изпреварили целия свят. Само през последните десет години бяха гласувани петнадесет конституции, всяка от които беше по три пъти в сила, след това бе отхвърляна и отново одобрявана. Тъй че нито ние, нито гражданите можем да разберем кои закони важат и кои са отхвърлени… Аз считам, господине, че в това се състои съвършенството и културата на дадена страна — добави министърът накрая.

— Имате право, господин министре. И чужденците трябва да ви завиждат на това мъдро управление!

След това бързо се ръкувах с господин министъра и излязох на улицата.

(следваща страница)

Як у Страдії… (3/3)

(Попередня частина)

II. СЕРБСЬКА МОВА

І цей предмет викладається вкрай незадовільно. І в букварі, і в читанці, і в хрестоматії повно небезпеч­них речень, спрямованих проти державного ладу, про­ти правильного розвитку нашої багатостраждальної країни.

Наприклад, у букварі написано, та ще й великими літерами: «Одна людина всього не знає». «Більше ба­чать чотири ока, ніж два». «У хлібороба чорні руки, зате білий хліб». Ось чого вчать дітей уже в сім ро­ків. «Одна людина всього це знає»! Бачите, що в тій прегарній школі діється! Даруйте, шановні, а якщо та одна людина — перший міністр (адже ніхто, гадаю, не заперечуватиме, іцо й він людина), то що — він не знає всього? Ні, тут треба сказати: «Він знає все!» Або оте — «Більше бачать чотири ока, ніж два». Куди це годиться! Таке потрібно викинути й замість нього написати: «Два генеральські ока бачать більше, ніж увесь народ!» Речення: «У хлібороба чорні руки, зате білий хліб» пахне соціалізмом, навіть нігілізмом. Це треба сказати краще: «У хлібороба чорні руки, проте він не сміє їсти білого хліба». Що б то була за країна, якби в ній допускали, щоб якісь селяни, робітники й шмаровози з чорними ручиськами їли білий хліб! Це ж анархія, неповага до конституції й законів, підбурен­ня народу до бунту! Добрий селянин повинен голоду­вати і тільки час від часу посьорбати трохи вівсяної бурди, а білий хліб хай буде для панів міністрів!

А втім, і в букварі, і в читанках є навіть дуже гарні місця. їх треба залишити, але трохи краще прокомен­тувати.

Ось яке гарне місце в букварі: «З’їла коня трава. З’їло зерно курку. З’їла капуста цапа». Це вже інша річ, таке годиться для дітей.

На уроці бесіда розгортається так:

— Коли курка зайде до комори, де є пшениця, то що слід робити?— питає вчитель учня.

— Коли курка зайде до комори, де є пшениця, то курку треба добре оберігати.

— Від чого треба оберігати курку?

— Курку треба оберігати від пшениці, бо якесь лихе, погане зерно може схопити її, розірвати й з’їсти.

— А курка яка?

— Курка добра й милостива, вона кожне зерно лю­бить, береже й доглядає, як свою дитину.

— А зерно яке?

— Зерно погане, воно — кровожерний, лютий звір, не шанує добру курку, яка турбується про нього, а навпаки, душить її, невдячне, і з’їдає. Тому треба доб­ру курку оберігати від лихого зерна.

— Правильно, малий! Сідай на місце.

Так само вчитель повинен вести розмову з учнями про коня і траву, про цапа й капусту. Для цапа теж потрібна охорона, щоб оберігати його від лихої зажер­ливої капусти, бо інакше капуста, це жорстоке ство­ріння, заріже його і з’їсть, а трава зжере коня, як тільки побачить його.

Можна залишити й таке речення в читанці: «Хто правду шукає, той корову втрачає!»

— Що краще — правда чи корова? — запитає вчи­тель.

А учень відповість:

— Корова краща!

— Чому корова краща?

— Корова краща, бо вона дає свіже й смачне моло­ко, а з молока ми робимо сир, сметану, масло.

— А що ми маємо з правди?

— За правду б’ють, садовлять до в’язниці, від неї болить голова!

— Правильно. Ти добре вивчив урок, а тепер скажи мені: краще їсти молоко, сир, сметану і масло чи бути битим і сидіти у в’язниці?

— Краще їсти молоко, сир, сметану і масло, ніж бути битим і сидіти у в’язниці.

— Чого нас учить той вислів?

— Він нас учить, що корову треба шанувати біль­ше, ніж правду.

— Яка корова?

— Корова добра, і ми її любимо.

— А правда?

— Правда погана й лиха, і ми повинні її ненави­діти!

— Чи добра дитина ненавидить правду?

— Добра дитина ненавидить правду і зневажає кожного, хто її домагається!

— Правильно, малий, ти будеш зразковий громадя­нин. З таких і міністри бувають.

І граматика викладається тепер не так, як треба. Приклади погані, непродумані, навіть небезпечні для сербської держави. Треба в усьому бути пильним, за­вбачливим, адже сказано: диявол не дрімає. Теперішня граматика просто кишить непевними словами. Іменни­ки, щоправда, досить лояльні, але й серед них трапля­ються такі небезпечні, що їх не можна терпіти, бо вони шкодять правильному, мирному розвиткові на­шої країни. Найгірше те, що ці зухвалі іменники ра­зом з ненадійними, бунтівними елементами з групи дієслів і прикметників можуть зробити переворот в країні. А це в нас було б не первина. Кажуть, що в якійсь країні кілька слів — не знаю точно яких, але мені здається, що це були саме прикметники (вони, коли увійдуть в силу, стають гірші від скажених псів) — хотіли занапастити країну й престол, але, бог дав, патріотична влада помітила це і врятувала милу вітчизну, вчинивши державний переворот! Небезпечні прикметники було негайно викреслено із словника й граматики, а указом оголошено, що ніхто, в інтересах корони й вітчизни, не сміє вживати ні усно, ні писем­но тих жахливих слів. І запанував спокій у країні! Народ, щоправда, жив, прикупивши лиха, але без тих слів почував себе щасливим, а держава розвивалася й міцніла так, що з малої країни стала великим і мо­гутнім царством.

Як бачимо, нещасні іменники, прикметники, займен­ники, дієслова і прислівники (іноді навіть сполучник чи займенник буває жахливим, притаєним хижаком) можуть виявитися фатальними для країни і стати на заваді геніальним планам патріотичної й кмітливої влади. І всі енергійні намагання Цинцар-Марковича та його міністрів ощасливити Сербію нараз підуть пра­хом через немилосердну й антипатріотичну граматику.

Отже, із граматики треба якнайскоріше викинути такі іменники, як правда, свобода, збори, конституція, закон та інші небезпечні, підступ­ні слова, які підбурюють народ!

Для чого діти мають учити хоч би й те, як ці слова змінюються за відмінками, коли є кращі, патріотичні іменники. Хай відмінюють достойні слова, такі, як слухняність (воно повинно вживатися з означен­нями беззастережна, рабська, народна), скасування, утиски, розганяння, пере­ворот (з означенням державний), безвідповідальність, сваволя, примха і т. д.

Так само розумно й з любов’ю до вітчизни треба викладати дієслова.

Дієслова бувають перехідні (зворотних не треба згадувати, бо сам термін якийсь підозрілий). Пере­хідні дієслова мають при собі додаток, на який спря­мовується дія. Але є багато дієслів, які вимагають особливих додатків. Наприклад, дія, названа дієслова­ми переслідувати, побити, розігнати, за­арештувати, вислати, переходить лише на до­даток, виражений словом радикал (або опози­ціонер). Отже, переслідуємо радикалів, висилаємо радикалів, б’ємо радикалів. На інші додатки ця дія не поширюється.

Дієслова нагородити, обдарувати і ще де­які вживаються тільки з такими додатками (зрозумі­ло, в знахідному відмінку), як блюдолиз, кре­тин, підлабузник, міністр, негідник, жан­дарм тощо.

При дієслові скасовувати може бути чимало до­датків: конституція, сенат, закон, скупщи­на, незалежність (з означенням судова) і по­дібні. Дієслово хотіти вимагає при собі додатків абсолютизм, покора (зрозуміло, беззастережна, рабська), влада (за правилами має ви­ступати лише з означенням необмежена), біль­шість. Наприклад: уряд хоче більшості. Під­мет — уряд, присудок — хоче (час теперішній), дода­ток — більшості. Тут від дії уряду терпить біль­шість.

З неперехідних дієслів дуже важливі дієслова під­такувати, догоджати. Ці дієслова вимагають додатка в давальному відмінку. Наприклад: підта­кувати владі. Дію, виражену дієсловами терпі­ти, мовчати, мучитися, працювати, вико­нує народ. Народ терпить (ось і народ виступає діячем, і цей іменник іноді буває підметом у реченні).

Дієслово думати треба вилучити, бо воно дуже небезпечне для державного ладу та існуючого режиму в країні.

Особливу увагу слід звернути на синтаксис. У ньому йдеться про якийсь порядок слів у реченні. Таке го­ворити дітям — значить давати їм поняття про поря­док, а це небезпечно. У цій країні ні в чому нема по­рядку, скрізь панує хаос, а тут слова мають порядок. Дітям треба пояснити, що в мові старих слов’ян був сякий-такий порядок слів, але то соціалізм у грамати­ці. Це треба зруйнувати в інтересах престолу й віт­чизни. Старий синтаксис був шкідливий і революцій­ний! У ньому, за якимись дурними правилами, слово народ у реченні могло стояти на першому місці. На­род повинеп і в житті, і в історії, і, звісно ж, у речен­ні бути на останньому місці. Перше місце посідає влада (міністри), поліція, жандарми, стражники і до них подібні люди високого гатунку.

То й не дивно, що народ вимагає поваги до законів, хоче якогось порядку, якщо сербським дітям ще змал­ку про це товкмачать. Відкрий будь-яку книжку, всю­ди натрапиш на якийсь закон, хай би він скис. Закон, закон, закон!.. Строго визначені правила. Порядок! Та ще й учитель перед усіма каже: «У граматиці, діти, як і в житті, є закони, за якими…» Цить, таку вашу. Даруйте, пане вчителю, ми так далі не можемо: «За­кон, як у житті, як у державі!» Киньте ці штучки!

І дурневі зрозуміло, куди ви хилите. Досить уже на­страждалася країна від тих заразних і шкідливих ідей, досить натерпівся цей бідний народ через отакі під­ривні елементи. Країні потрібен спокій, щоб вона могла зміцнити свою економіку й господарство!

Зрештою, хай і згадувалися б закони в тих предме­тах, грець із ними, але, що найгірше, ніде дітям не говориться, що закони в науці можуть раз по раз змі­нюватися, а навпаки, скрізь твердиться, що вони сталі.

Тому надалі треба буде пояснювати дітям так: «Діти, всі ви знаєте, що в нашому суспільстві, як і в будь-якому іншому, немає певних правил, якихось певних, сталих законів, за якими уряд керує державою, ті за­кони й правила постійно змінюються; точніше, закони й правила — це примхи влади. Що влада накаже, це й закон на сьогодні (закон наш дай нам днесь)! Так само, діти, й у граматиці. Тут нема сталих правил і законів, вони залежать від волі старших».

Як чудово таке навчання впливатиме на молоді ду­ші; такі учні будуть зразковими, лояльними громадя­нами!

Заради підготовки учнів до майбутнього громадсь­кого життя в Сербії вчитель сербської мови щодня мінятиме правила граматики, а по змозі й кілька разів на день. Що більше, то краще. На одпому уроці він казатиме, що слово народ чоловічого роду, влада — жіночого; а на наступному уроці скаже, що те вчо­рашнє правило скасоване і тепер народ — жіночого роду, влада — чоловічого (звідси й слово народ треба відмінювати, як раніше змінювалася влада, — народ, народи, народі). Учитель скаже, що «іменник означає назву предмета», і відразу ж повто­рить, що за новими правилами іменник означає дію або стан предмета. А через кілька уроків учитель хай ска­же: «Діти, правило, яке псувало репутацію сербської мови, скасовується, а натомість запроваджується пра­вило з минулого четверга. Тепер правила шануватиму­ться, відтепер будемо постійно дотримуватися таких законів (перераховує). Отже, почнемо спочатку!» На­шій мові потрібен спокій, щоб вона могла розвиватися й міцніти. А спокій той забезпечать їй оці правила. На­став час рішуче взятися за те, щоб урятувати сербську мову від труднощів, які привели її на край загибелі.

А цього досягнемо тільки тоді, коли всі разом докла­демо зусиль, щоб ці рятівні правила втілити в життя. Хай живе сербська мова!

«Дорогі діти, оскільки, як встановлено, теперішні правила йдуть на шкоду нашій милій сербській мові, то теперішні правила граматики замінюються прави­лами, скасованими позаминулого четверга. Ми будемо ними керуватися, бо цього вимагають інтереси нашої мови, якій потрібна впорядкованість, щоб вона могла спокійно й на повну силу розвиватися й удосконалю­ватись!»

Так будуватиметься викладання, і це привчатиме дітей бути слухняними й порядними, тихими грома­дянами своєї країни, громадянами, які не думатимуть про такі безглузді речі, як конституція, парламент, сталість, повага до законів, усталений порядок!

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)