Tag Archive | граждани

Мъртво море (3/5)

(предишна страница)

Аз пътувах извънредно много по света. Някои вярват, а мнозина не вярват и смятат, че аз съм си въобразил това. Чудно! Впрочем, както казват, цялата тази работа не ме засяга. Главното е, че аз съм убеден в това, че извънредно много съм пътувал.

Като пътува по света, човек вижда много неща, които и насън не му идват на ум, а камо ли наяве. Четох веднаж в един английски вестник, че целият английски печат е нападнал най-остро един нещастен англичанин, който публикувал някакъв пътепис за Сърбия. Прочетох този пътепис и ми се видя доста верен. Но нито един англичанин не повярвал, че съществува дори някаква страна Сърбия, а камо ли това, което беше писано за нея. Нарекоха автора фантазьор, дори луд. Ето нека се убедят критиците, че какво ли не може да се види по света, и да не викат постоянно: не е вярно, не отговаря на действителността, героите като че ли са паднали от луната (а не виждат, че край тях и край нас ежедневно минават толкова много индивиди, много по-лоши, отколкото ако бяха паднали от луната). От тяхната стереотипна червена нишка, която минава през произведението и отива някъде по дяволите, ми дойде до гуша.

Впрочем ето и аз, пътувайки така, попаднах в едно чудно общество, по-право град, държавица или нещо от тоя род.

Първото нещо, на което се натъкнах в тази страна (хайде да я наречем така), беше някакво политическо събрание.

„За бога, как можах аз да попадна на такова чудо!“ помислих си и ми стана приятно, защото в Сърбия бях вече отвикнал от политически събрания и от участие в обществени работи. Там всичко се беше помирило, обединило помежду си и нямаше дори с кого да се скара човек както трябва.

Изненадах се. Събранието ръководеше представителят на властта в този край на страната, май че го наричаха окръжен началник. Той бе инициаторът за свикване на събранието.

Много граждани бяха сънливи, подпухнали от сън, някои от тях дремеха на крака, с полуотворени уста и затворени очи, а главите им се клатеха наляво-надясно, нагоре-надолу. Залюлеят се малко по-силно две граждански глави, ударят се, стреснат се, двама политически деятели се погледнат с тъп поглед един друг, без да се изненадват от нищо, очите им пак се затварят и главите ревностно се залюляват отново. Мнозина бяха легнали да спят и се носеше едно такова хъркане — да ти е драго да слушаш. Впрочем и мнозина бяха будни, но си търкаха очите и се прозяваха така сладко и гласно, сякаш за по-добра хармония пригласяха на тези, които хъркаха в хор. Гледам, пандури носят на гръб граждани от всички страни. Всеки нарамил по един и го носи на събранието. Някои по-мирни мълчаха и гледаха равнодушно около себе си, други пък бяха заспали, но неколцина се противяха и се мъчеха да се отскубнат. Неколцина по-упорити докараха вързани.

— Какво е това събрание? — попитах едного.

— Кой го знае! — отговори оня равнодушно.

— Да не е опозиция?

— Опозиция? — каза пак, без да погледне дори кой го пита.

— Нима властта свиква опозицията на събрание и докарва още и насила хората? — попитах аз.

— Властта!

— Нима против себе си?

— Сигурно! — отговори той с досада и недоумение!

— Може би е събрание против народа? — допитах.

— Може би! — отговори той по същия начин.

— Ти как мислиш? — попитах го аз.

Той ме погледна тъпо, безизразно, сви рамене и разпери ръце, като че ли искаше да каже: „Какво ме интересува!“

Оставих го и исках да се доближа до един друг, но и неговото лице, без всякакъв израз, ме отклони от тоя глупав, безуспешен опит.

Изведнаж чух някакъв сърдит глас:

— Какво значи това? Никой не иска да бъде опозиция? Това не може да се понася вече. Всички привърженици на правителството и властта, всичко послушно, всичко мирно и от ден на ден на човек му става противно от тази послушност.

„Прекрасен и образцов народ!“ — помислих си и позавидях на тази идеална страна. Тук, струва ми се, и моята покойна стрина не би охнала, нито предвещавала никаква опасност. Образовани и послушни хора, много по-мирни, отколкото искаше от нас, децата, онзи добър, стар учител, защото тяхното мирно и добро поведение беше омръзнало и опротивяло дори на самата миролюбива полиция.

— Ако продължавате и по-нататък така — викаше началникът остро и сърдито, — ние знаем да обърнем и другия лист: правителството ще назначава опозиционерите с указ. Това е поне лесна работа (а ако искате да знаете, има го и в други страни) — за вожд на крайната опозиция се назначава еди-кой си, с годишна заплата петнадесет хиляди динара, за членове на главния съвет на опозиционната партия — еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си и готово. След това за опозиционери в този и този окръг — еди-кой си, еди-кой си и край. Не може повече така. Правителството ще намери начин да издава и един опозиционен вестник. С тази цел са започнати вече и преговори и са намерени добри, сигурни и верни хора.

Гражданите, т. е. опозиционерите, гледаха сънливо началника и на лицата им не се забелязваше никаква промяна. Това нито ги изненадваше, нито ги смущаваше, нито ги радваше — абсолютно нищо. Като че ли началникът нищо не бе казал.

— Значи, вие сега сте опозиция — каза началникът.

Всичко гледаше в него и мълчеше смирено и равнодушно. Той взе списъка на всички присъствуващи, собствено докарани на събранието, и започна да проверява.

— Всички са тука! — каза доволно началникът след проверката.

Той се облегна на гърба на стола и потърка ръце от удоволствие.

— Е, добре-е-е! — каза той с усмивка на лице. — Сега с божия помощ да започнем!… Вашата задача е като противници на правителството да го нападате най-остро и да осъждате неговата политическа дейност, както и насоката на външната и вътрешната му политика.

Малко по малко хората започнаха да се съвземат и един се повдигна на пръсти, дигна ръка и извика със слабичкия си глас:

— Моля, господине, аз зная една приказка за опозиционера.

— Добре, разкажи!

Гражданинът се изкашля, размърда рамене и започна да разказва с такъв тон, като че ли кукурига, също както ние в първоначалното училище преразказвахме поучителни разкази:

— Имало едно време двама граждани. Единият се казвал Милан, а другият — Илия. Милан бил добър и послушен гражданин, а Илия непослушен и лош. Милан слушал своето добро правителство във всичко, а Илия бил лош и не слушал доброто си правителство, гласувал против правителствените кандидати. Доброто правителство извикало при себе си Милан и Илия и рекло:

— Добре, Милане, ти си добър и послушен гражданин. Ето ти много пари и наред с твоята служба ще получиш още една с по-добра заплата. — Щом казало това, подало на добрия Милан пълна кесия с пари. Милан целунал ръка на доброто правителство и радостен си отишъл в къщи.

След това правителството се обърнало към Илия и казало:

— Ти, Илия, си лош и непослушен гражданин, затова ще те арестувам, ще ти отнема заплатата, която получаваш, и ще я дам на добри и честни граждани. Дошли жандарми и веднага арестували лошия и непослушен Илия. Той претърпял много страдания и потопил в скръб своето семейство. Така се случва с всеки, който не слуша по-старите и правителството си.

— Много добре — каза началникът.

— Моля, господине, аз зная на какво ни учи тази приказка — каза друг гражданин.

— Добре. Кажи!

— От тази приказка виждаме, че трябва да бъдем верни и послушни на своето правителство, за да можем да преживеем щастливо със своето семейство. Добрите и послушни граждани не правят като Илия и всяко правителство ги обича! — каза опозиционерът.

— Хубаво, а какви са задълженията на добрия и послушен гражданин?

— Задължение на всеки добър и родолюбив гражданин е да стане сутрин от постелята.

— Много хубаво, това е първото задължение. Има ли още задължения?

—- Има още.

— Кои са?

— Гражданинът трябва да се облече, измие и закуси!

— И после?

— После да излезе мирно от къщи, да отиде право на работа, а ако няма работа, да отиде в механата и да чака да стане време за обед. Точно на пладне да се върне мирно в къщи и да обядва. След обяда да си изпие кафето, да си измие зъбите и да легне да спи. Когато се наспи хубаво, гражданинът трябва да се измие и да отиде на разходка, а след това в механата. Дойде ли време за вечеря, той си идва право в къщи, вечеря, а след това ляга в постелята и заспива.

Много от опозиционерите разказаха но една мъдра поучителна приказка и поясниха на какво ни учи тя. След това те преминаха към своите убеждения и принципи.

Един предложи събранието да приключи и всички заедно да отидат в механата на чаша вино.

Тук мненията се разделиха и трябваше да се стигне до бурни разисквания. Никой вече не дремеше. Пристъпи се към гласуване по принцип. След гласуването началникът заяви, че по принцип е прието предложението всички да отидат в механата, и се премина към разисквания по подробностите: какво ще се пие там?

Едни искаха вино и сода.

— Не искаме — викаха други, — по-добре бира!

— Аз по принцип не пия бира! — казваше един от първата група.

— Аз пък по начало не пия вино.

И така изникнаха много принципи и убеждения и се разви бурна дискусия.

Някои споменаха за кафе (те бяха незначително малцинство), но и между тях се намери един, който извади часовника си, погледна го и каза:

— Три часът и пет минути! И аз сега не мога да пия кафе. По принцип пия кафе само до три часа следобед, а след това — за нищо на света.

След много речи, които траяха целия следобед, се стигна до гласуване.

Началникът като достоен представител на властта се държеше обективно и справедливо. Не искаше с нищо да накърни свободата на гласуването. Даде възможност на всеки гражданин мирно, по парламентарен път, да изрази своето убеждение чрез гласуване. Впрочем това право е осигурено на всекиго от закона и защо ще му се отнема?

Гласуването премина при образцов ред.

След приключването началникът с важно, сериозно лице, както подобава на председател на политическо събрание, стана и с още по-важен глас оповести резултата от гласуването:

— Обявявам, че с огромно болшинство е победила групата, която е за вино и сода, след това с незначителен брой по-малко гласове идва фракцията за чисто вино и после фракцията за бира. За кафе са гласували трима (двама за сладко, един за горчиво) и най-после един глас за меланж.

Забравих да напомня, че по едно време любителят на меланжа започна да държи реч против правителството, но шумът на тълпата заглуши тази му детинска проява. По-късно той започна да говори, че е против такова събрание и че това не е събрание на опозицията, а че на властта ѝ е дошло на ум да се пошегува. Но и сега останалите го прекъснаха с викове и шум.

След това началникът малко помълча и добави:

— Колкото за мене, аз ще пия бира, защого моят министър никога не пие вино със сода.

Изведнаж опозицията се разколеба и всички заявиха, че са за бира (освен този, който гласува за меланж).

— Аз няма да влияя на вашата свобода — каза началникът — и искам от вас да останете на своите убеждения.

Пази боже! Никой не искаше и да чуе за убеждения и всички започнаха да доказват, че резултатите от това гласуване са случайни и че те сами се учудват как се случи това, когато всъщност никой не е мислил така.

И тъй, всичко завърши благополучно и след дълга и мъчителна политическа работа всички отидоха в механата.

Пиха, пяха, вдигаха тостове за правителството и народа и в късна нощ се разотидоха мирно и тихо по домовете си.

(следваща страница)

Мъртво море (2/5)

(предишна страница)

Всичко това бе у нас само началото. Ние бяхме добри и послушни деца и наистина от година на година всяка генерация все повече и повече обещаваше, че нашата страна скоро ще получи също така добри и послушни граждани. Но кой знае дали ще дойде това блажено време, когато нашите стремежи, по-право мислите и копнежите на моята покойна и гениална стрина, ще се осъществят напълно в тази измъчена майка Сърбия, която така топло и искрено обичаме.

Кой знае дали ще дойде някога времето да се осъществят нашите желания и на дело да се приложи следната наша идеална политическа програма:

чл. 1

Никой да не работи нищо.

чл. 2

Всеки пълнолетен сърбин има начална заплата 5000 динара.

чл. 3

След пет години всеки сърбин (в която къща няма сърбин може и сръбкиня) има право на пълна пенсия.

чл. 4

Пенсията има периодическо увеличение от 1000 динара годишно.

чл. 5

Народното събрание трябва да вземе решение (а тук от патриотични подбуди, по изключение, с него ще се съгласи и Сенатът), което ще се смята за специална точка от Конституцията, според която: плодове, изобщо полезни растения, пшеница и всички други посеви трябва да дават баснословни реколти, при това по два пъти годишно, а ако се окаже дефицит в държавния бюджет, тогава и по три пъти. Според нуждите, разбира се, може и повече, ако финансовият съвет намери това за нужно.

чл. б

Всички видове добитък, без оглед на пол и възраст, също по силата на закона трябва извънредно добре и бързо да се размножават в съгласие с разпореждането на Народното събрание и Сената.

чл. 7

Добитъкът в никакъв случай не може да получава заплата от държавната каса освен при извънредни случаи в интереса на държавата.

чл. 8

Всеки, който мисли за държавни работи, подлежи на наказание.

чл. 9

Забранява се да се мисли за каквото и да било без специално разрешение на полицията, защото мисленето нарушава щастието.

чл. 10

На първо място полицията не може да мисли абсолютно нищо.

чл. 11

Който поиска, дори и на шега, да се занимава с търговия, трябва да печели извънредно много — хиляда динара на един.

чл. 12

Женски рокли, огърлици и обици (както и други потребности естествено) се сеят и дават обилна реколта много бързо, при всеки климат и на всяка почва — всеки месец в различни цветове и по най-новата френска мода. Шапки, ръкавици и други дребни вещи могат с успех да се отглеждат и в саксии {естествено всичко се отглежда само по законно нареждане).

чл. 13

Деца не се раждат. Ако някъде се окажат такива, да се отглеждат и възпитават със специални машини. Ако родината се нуждае от повече граждани, да се построят фабрики за деца.

чл. 14

Данък не плаща никой.

чл. 15

Плащането на дълговете и данъците е строго наказуемо и това важи за всеки, освен ако се установи, че нарушението е направено от душевно болен.

чл. 16

Премахват се всички непотребни неща като: тъщи, свекърви, главен и второстепенен контрол, държавни и частни дългове, ряпа, фасул, гръцки и латински езици, гнили краставици, всички възможни падежи — предложни и безпредложни, жандармите, свинският въпрос, разумът заедно с логиката.

чл. 17

Който обедини сърбите, веднага в знак на народно признание и любов да бъде арестуван!

 

Прекрасна програма! Това трябва да признаят дори и политическите противници, ако такава програма може изобщо да има противници. Но всичко е напразно, нашите благородни желания никога няма да се осъществят.

Но онова, което ние не постигнахме и не осъществихме въпреки големия ни труд, това направиха други, по-щастливи от нас.

(следваща страница)

Наша работа (2/2)

(предишна страница)

Събраха се граждани и богати, и бедни, и видни, и неизвестни.

Един от най-уважаваните между инициаторите откри събранието с думите:

— Господа, на всички ви е известно бедствието, което сполетя част от нашия народ. Няма нужда да ви казвам какви огромни загуби претърпя нашата страна, защото всички добре знаем това и всички го чувствуваме. Това са загуби, които не могат да се обезщетят, рана, която трудно ще заздравее. Но, господа, ако тези големи загуби не могат да се обезщетят, те могат да се поделят. Защото всички заедно ще понесем по-лесно тая беда, отколкото отделни лица. Господа, могат да бъдат изтрити много сълзи, може да се намали тежката тъга и неволя на толкова семейства. Ние ви извикахме тук да се уговорим братски и искрено и да размислим как най-добре, най-бърже и най-много ще можем да помогнем на тези бедни семейства. Аз мисля, че всички нас тук, всички, без оглед на професия и политически убеждения, ни ръководи общото чувство, продиктувано от сръбското сърце, чувство на възвишения морал на Христа: „Помогни на ближния си, както на самия себе си“.

В края на речта си той припомни, че е редно както всякога да се избере председател, който да ръководи събранието, и замоли да му се позволи той да издигне кандидат или самите граждани да кандидатират някого от своята среда.

Настъпи шум.

— Нека сам да предложи кандидат! — викаха едни.

— Ние ще предложим! — викаха други. И народът започна да се разделя на групички.

— Станете вие председател, защо да губим време! — викаха трети.

Сблъскаха се различни мнения, гласовете ставаха все посилни и накрая не можеше да се разбере нищо в общата врява. Ораторът, който откри събранието, чукаше със звънеца, молеше за тишина, от публиката се вдигаха ръце, пискаха гласове: „Моля за думата!“ Теглеха се за балтоните, доказваха нещо един на друг с ръце, някои се разсърдиха и си отидоха.

— Седнете, да се гласува-а-а! — продра се някой, който се беше надигнал и сложил ръце около устата си, викаше така силно, че вратните му жили се издуваха. И наистина всички седнаха. Председателят (временният) със замрежени очи, капнал от умора, едва говореше, вече прегракнал:

— Моля ви, господа, имаме три предложения. Ще гласуваме за всяко по ред.

— Недейте така — надигна се пак оня и се провикна: — Който е съгласен да остане този председател — да седи, а който е против — да стане.

Болшинството остана да седи и председател стана този същият, който откри събранието.

— Господа, вие ме удостоихте с голяма чест и аз ще се постарая… — Той започна доста дълга реч, в която благодари на събранието за избирането му и накрая прибави, че е необходимо „да се избере подпредседател и двама протоколчици, които да водят протокола“.

— Предложете вие — викаха едни.

— За подпредседател Тома Томич — викаха други.

— Не искаме Тома! — викаха трети.

Четвърти предлагаха протоколчици.

Някои пък викаха против предложенията.

Малко по малко пак настана бъркотия, глъчка и недоразумения.

— Със ставане и сядане! — пак се провикна онзи от стола.

Така до привечер бе избран подпредседател и двама протоколчици.

Те, както бе редно, поблагодариха на събранието и заеха своите места.

— Тъй като всички точки на дневния ред се изчерпиха, обявявам събранието за закрито…

Председателят искаше да каже още нещо, но шумът, който се вдигна като по команда, прекъсна речта му.

От всички страни се чуваше:

— Какво стана „с изказването на отделните членове“?

— Това събрание не е свикано само да се избере председател!

— Не го искаме!

— Дай ми думата!

— Думатаааа! — пискаше, повдигнат на пръсти, един, който се бе изкачил на масата, свил пестници, разрошил коса и изтегнал шия; пот се лееше по лицето му, а всичките му вратни жили се бяха издули.

Подпредседателят блъсна председателя, качи се на стола и се провикна:

— Следват „изказвания на отделните членове“.

Масата утихна. Онзи скочи от масата, а подпредседателят слезе от стола.

— Кой иска да говори?

Всички се обърнаха към този, който толкова настоятелно искаше думата от масата. Той си намести яката, пораздвижи се, източи врат, преглътна с мъка слюнката си, зажумя и процеди:

— Исках да кажа за предложенията.

— Хайде предлагай, брат! — провикна се нервно подпредседателят.

— Засега аз няма какво да предложа!…

Стана още един от ъгъла някак с кисело лице, изстъпи се внушително напред, опря се на стола с лявата си ръка, а дясната издигна важно за реч.

— Има думата Сима Симич.

Сима се изкашля, преглътна и той слюнката си, погледна около себе си и започна тихо:

— Аз виждам, господа, че тука няма да излезе нищо от споразумения и братски договор.

Настъпи тишина.

— Изяснете се какво искате да кажете с това! — викна подпредседателят.

— Моля ви, не ме прекъсвайте…

— Да го изслушаме!

— Не искамееее!

Скръстил ръце, ораторът стоешежато статуя сред словесната схватка, която в миг се надигна.

Глъчката утихна.

— Аз, господа, отново; напомням, че тук не може да има обща дейност. (Гласът му ставаше все посилен.) Изглежда, че инициаторите искат само да парадират, а не им е…

— Отнемам му думата! — гръмна подпредседателят.

— Да го чуем!

— Така е!

— Долу!

— Да се изхвърли навън!

Смесиха се разни гласове, кръстосаха се ръце, станаха разправии, псувни, започнаха да се заканват с бастуни един на друг.

Председателят прегракна и счупи звънеца; онзи пак крещеше от масата: „Думата!“

Ораторът, студен като камък, скръстил ръце, мълчеше и чакаше резултата от този страшен вой.

Понеже настъпи вече късна нощ, а разправиите ставаха все по-големи, защото преминаха към разчистване на стари дрязги и лични сметки, събранието бе обявено за закрито. Впрочем това никой от присъствуващите не чу, а само председателят, подпредседателят и протоколчиците напуснаха масата си.

Едни вече си отиваха в къщи и се караха по улиците, други тръгваха и отново се връщаха да кажат още нещо за тези, с които се бяха препирали. Една групичка остана след полунощ, обясниха се по някакъв начин и удариха на пиене. Пиха и до зори се скарваха и помиряваха още два-три пъти. Накрай и те си отидоха.

На другия ден започна да се шушука, тичаха и агитираха. Тук се смесиха и политически, и лични въпроси, и инат, и какво ли още не, а тъкмо тези неща не се оправят лесно. Някои вестници нападнаха Тома Томич и организаторите, че те „по стар обичай“ се опитват да си послужат с измама и сега, накрая вестниците добавяха: „На това срамно явление ще се върнем още веднаж, за да кажем за него нещо повече. Засега го отбелязваме само по вестникарско задължение.“

Другите вестници пък съобщиха, че „признатият родолюбец, уважаемият гражданин Тома Томич и още няколко достойни граждани са свикали събрание на патриотите, за да се уговори по какъв начин да се помогне на пострадалите от наводнението. Господин Тома така е представил в своята ясна кратка реч страданията на жителите, в опустошените краища, че в следващия брой ще я поместим цялостно… Но това благородно дело бе провалено от известните гюрултаджии, начело със злостния Сима Симич…“ и т. н.

И из вестниците, и в нощните разговори работата все повече и повече се заплиташе, че и в пресата започнаха да се появяват различни „послания“, пълни с ругатни.

В течение на петнадесет дни се състояха няколко събрания, кое от кое по-бурно. Казват, че на едно от тях се дошло дори и до бой.

Накрая победи групата, водена от Сима Симич, а Тома и неговите „вдигнаха ръце“ и започнаха да ругаят по вестниците.

Сима Симич свика събрание. Събраха се повече хора от когато и да било.

Естествено пак не мина без дебати. Пак избиране на президиум, избори, „ставане и сядане“, „отдалечаване от въпросите“, „избиране на трима души за заверяване на протоколите“, лични разправии, половин час почивка. (През почивката стават най-големите караници.) „Да се реши!“, „Още да се обсъжда!“, „Този въпрос не може да се претупа така!“, „Уговорихте ли се?“, „Уведомени ли сте?“ и „Събранието се отлага за утре!“ Гласуваха и това и събранието пак се разотиде с врява.

Другия ден пак събрание. Четене на протокола. „Има ли някой някаква забележка?“, „Моля за думата“, „Говорете по въпроса!“

Даде се предложение да се основе „дружество за подпомагане пострадалите от наводнението“.

— Аз мисля — взе думата един, — че не бива да се ограничаваме само с жертвите от наводнението, а да включиме изобщо пострадалите.

Първият защищаваше своето предложение, другият оратор го оборваше. Препираха се цял час.

— Разбрахме, да се реши!…

— Моля за думата!

— Не може вече да се говори!

— Има много предложения!

— Да решим най-напред това!

Явиха се още десет оратори по тоя въпрос.

— Желае ли събранието да ги изслуша?

— Ауу!… Не искаме!… Искаме!… Да се отложи!… Поставете го на гласуване!

Така трескаво се работеше из ден в ден. Всеки въпрос обмисляха основно и се уговаряха по него. Въпросите бяха: избор на представители, които ще идат при влиятелни личности и ги помолят за това или онова; после избор на шестима души, които да изработят устав на дружеството. (И тук отидоха по няколко събрания за обсъждането на всеки член от правилника; изработване на покана за записване на членове; временен комитет, т. е. най-напред избиране на временен съвет, който в срок от десет дни да свика събрание на членовете за избиране на постоянен комитет.)

След няколко бурни събрания бе избран и постоянен комитет и дойде ред на изборите за ревизионен и контролен съвет и на двама за преглеждане на сметките. В устава вече бе вписано, че „контролният съвет има право да свика винаги събрание за всички членове на дружеството“.

Сега започна конструирането на управителния комитет, а тая работа не става така на бърза ръка.

Всичко бе вече свършено, дружеството основано, обявена бе покана за записване на членове, парите постъпваха в касата, чакаше се само да се закръгли сумата, за да я изпратят на пострадалите.

Но един ден контролният съвет неочаквано направи ревизия и намери, че е изхарчено много за канцеларски материали. Разбира се, веднага бе свикано и започна събрание на съвета, започнаха нови разправии, нови караници.

Пак дълги обяснения до среднощ, пак цяла редица събрания.

В течение на година и повече правиха събрания, за да се споразумеят, но сумата не бе закръглена.

Най-после, край чаша бира, повече частно, изникна предложението:

— Да изпратим ние, братя, тези пари, където трябва, че да ни е мирна главата. За какъв дявол ни са дружеството и тези лудории… Дай ми чаша бира!… Ще си умием ръцете!… Дрънкаме, мъркаме, дигаме врява, а поне да знаем за какво!

— Право казваш — добави друг. — Виждаш ли, трябва да се уговорим по този въпрос, като се съберем.

— Добре, Тогава да се съберем веднаж, да се разберем хубаво за всичко и свършим с тези глупости! — каза трети.

— Утре аз няма да мога — каза четвърти.

— Не е необходимо утре!… Един ден ще се намери и ще се уговорим кога ще се срещнем. Да се определи точно ден и да се съберем всички — каза пети.

— Готово, бихме могли и сега. Тук сме всички! — каза шести.

— Е, сега, не може! Трябва, брат, нарочно да се съберем, а не да го правим, като че ли да се отървем.

Измина доста време. Сумата се закръгляваше. Сменяваха се комитети, избираха нови, агитираха да се разтури дружеството, уговаряха се, караха се и се помиряваха. Членовете вече се умориха, утихнаха и вдигнаха ръце от всичко, нито плащаха, нито избираха, нито преглеждаха сметките. Дружеството за подпомагане на пострадалите наистина не беше разтурено официално, но всъщност не съществуваше, нямаше го. Нито съветът се чувствуваше като съвет, нито членовете — като членове. Само по някой път, тъй, в разправия, можеше да се чуе някой да извика:

— Той да не знае много, защото може да му се потърси сметка за онези дружествени пари!…

И с това се свършваше.

Почти бяха рече забравили за наводнението. Селяните от селата, в които беше станало наводнение, се съвзеха и загубите вече почти не се чувствуваха. Някои от тези села даже изпращаха помощ на дружеството за подпомагане иа пострадалите от наводнението и пишеха: „Знаем какво нещастие с наводнението, когато водата отнесе посевите, и затова ви изпращаме…“ и т. н.

Но изведнаж различните комитети от вътрешността на страната започнаха да изпращат на дружеството постъпилите суми. Писаха за това и вестниците.

— Откъде е сега пък това? — смая се председателят на управителния съвет.

— Трябва да има ново наводнение?

— Бог го знае!

— Да не са луди да ги изпращат заради онова наводнение от преди четири години, когато и тамошният съвет вече го е забравил, а мнозина селяни от тези краища ни изпращат помощи.

За мнозина това бе загадка. Всъщност работата бе проста: това са сърби и на тях им трябваше време да се уговорят и споразумеят добре, защото ненапразно е казано: „Уговорка къща строи“.

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Наша работа (1/2)

Уговорка къща строи

Много народни обичаи изчезват, но прекрасният обичай на нашите доблестни прейци — да се пие сутрин топла ракия — напълно е запазен в благородното потомство и ще се предава ревностно от поколение на поколение, докато съществува слънцето и луната и докато живее и последният сърбин. Много мъдри поговорки на нашите стари се загубиха, пропаднаха, изпариха се, ако може така да се каже, изглупяха, а някогашните глупости малко по малко с годините помъдряха. Ех, какво да се прави, като е така; всичко върви с времето, променя се. Но има една поговорка, която, както и тоя най-хубав обичай, остана в пълна сила и не само че не пропадна, а с всеки изминат ден все повече се цени и тачи. Това е поговорката: „Допитване къща не разваля — или по-добре — уговорка къща строи“.

Ние сърбите не предприемаме никаква работа на бърза ръка, хей така, урбулешката, а размисляме за всичко, допитваме се с тоя, с оня, естествено — повече очи, повече виждат. Предпазлив, умен народ. Чувал съм, че нито един друг народ освен нас сърбите няма тази мъдра поговорка. Затова и на всички върви така добре, че, както казват, от всички страни идват при нас, за да се изхранят. Сърбинът обаче няма и да плюне, докато не се уговори.

Имах в селото един съсед, който не искаше от мястото си да помръдне, без да се допита.

— Ще копаем ли днес царевица? — питат го домашните.

— Чакайте да се уговорим.

— Ден година не чака — казва жената. (Това не е вече истинска сръбкиня. Някакъв изрод.)

— Трябва да намеря Марко да се уговорим дали днес ще сме при тях, а утре при нас.

И тръгваше да търси Марко. Намираха се в механата и сядаха да се уговарят. Сръбваха си ракия и се допитваха като умни хора. Разговорът, като всеки разговор, преминаваше и на други неща и току погледнеш, Марко се кръсти и започне да се оправдава нещо:

— Кълна ти се в кръста, с който се кръстя, и в ей това питие — в къщата ми да се не намери и нека аз да минавам там, където и тази ракия, ако съм говорил нещо против тебе!

Изпиваха чашите и се чукаха.

И пак обяснения, пак оправдания и уверения за взаимно приятелство и любов, пак чукане, докато денят превалеше.

— Ами как се разбрахме за онова? — попита Марко на раздяла.

— Ще се уговорим утре. Ще дойда при тебе призори.

Така моят съсед се договаряше за всичко и не предприемаше и най-дребно нещо без основно допитване.

Той беше прекрасен човек, истински сърбин.

Пренасял веднаж житото от хармана. Помагал му неговият баджанак взаимообразно. Докарали две коли.

— Къде ще разтоварим житото?

— Чакай малко, джанъм, какво напираш, и бог душата чака! Съсипах се цял ден от работа.

— Още малко и слънцето ще залезе! — казала пак жената.

— Нека да залезе; това му е работата. Деца, дайте този бърдук!

Седнали на една греда пред навеса. Пригладил той мустаци, отлял от бърдука и се прекръстил:

— Боже помози, развесели и дай всяко добро. Здрав да си ми, баджанак!

Пили така, кръстили се, вдигали наздравици и като трудолюбиви стопани, водили разговор за работата си, уговаряли се да пренасят ли през нощта, или да пренощуват на хармана и утре да продължат.

— Докато се уговаряхте край този бърдук, да сте го пренесли досега! — сърдела се жената.

— Ех, че са глупави жените, цяло чудо! Дърдорят само и не мислят какво говорят. „Щяхте да го пренесете, щяхте да го пренесете!“ А не ни питаш ни как, ни къде да се разтовари. Знаеш ли, че хамбарът още не е довършен? „Разговаряй, разговаряй!“ А къде? Хайде разговаряй ти, като знаеш как трябва и какво трябва!

— Как да зная къде, за това ти трябва да се грижиш.

— А?! Аз да се грижа?! Че за какво друго говоря, да ослепееш?! Виждаш, че се уговаряме с човека и се чудя какво да правя… Хайде заминавай и си гледай работата… Да си ми здрав, баджанак!…

Но всичко това са дреболии. От тях далеч още не се вижда какво е сърбинът, както се вижда в крупните неща, във въпросите от по-голямо значение.

Само ако знаеха французи, англичани, германци и останалите народи кои сме ние сърбите и какво струваме, твърдо вярвам — щяха да се удавят или убият от тъга и отчаяние, че и тях бог не е удостоил с рядката почит и щастие да се наричат сърби. Какво да правим? Не можем да му помогнем! Така бог е наредил.

Но приказките край нямат. Да не хабим думите напразно, а да кажа какво съм намислил. Бог знае трябваше ли изобщо да разказвам за това, но вие, скъпи читатели, няма да ми забелязвате, защото сами знаете, че нямах възможност да се уговарям с вас. Ако не ми се удаде тази работа и не излезе, както трябва, вярвайте, че и аз няма да ви се сърдя, когато със справедлив гняв извикате: „Естествено така е, когато човек пише без допитване!“

Положително си спомняте за онези страшни наводнения, които станаха преди няколко години и нанесоха огромни щети на нашата страна.

Отнесени бяха посевите, сеното, кошарите, гръстите, а на много места и къщите бяха разрушени или съвсем отвлечени. От нивите по възвишенията освен посевите беше свлечена и земята и остана гол камък, а най-плодородната земя край реките или беше затрупана с огромен слой пясък и чакъл, или изменилата течението си река беше отнесла цялата нива, целия имот на някой бедняк. Тягостно впечатление предизвикваше гледката на този злочест край след наводнението. Там, където някога жълтееха жита, сега не се виждаха весели жетвари, а само оголени ниви, набраздени от дълбоки ями; край реките, където се зеленееха ливади, беше пустош, пясък, чакъл. По крайречните върби, а също и по ниските дървета и храсти, можеха да се видят кални листа, много клони изпочупени или тъжно повити към онази страна, накъдето пороят е влякъл, а върху тях нанесени цели навилци почерняло сено; между клоните бяха заседнали дъски, тиня, пшенични класове, царевични цера и много парцали, кърпи и какво ли не още. Всичко това стърчеше изоставено сред тинята и калта и придаваше още по-тъжен и по-бедствен вид на целия, опустял край. Добитъкът беше изгладнял, превил се, просто залиташе, като вървеше. Там, докъдето достигна наводнението, нямаше и птици. И го избягаха от пустошта и отлетяха някъде в друг край, да не обиждат може би отчаяните жители с веселата си песен.

Нямаше човек с такова кораво сърце, който не би се трогнал от голямата неволя на толкова семейства. Из цялата страна се почувствува голямо раздвижване и старание да се окаже колкото се може по-бързо помощ на пострадалите семейства. Веднага се предприеха най-необходимите мерки.

Всички вестници поместиха на първите си страници статии, пълни с болка и искрено съчувствие.

„О, боже! Виждаш ли вечните страдания на тоя измъчен народ? Нима гибелта на Марица беше малко, нима Косово не е достатъчно, нима и петвековното робуване не може да задоволи тази зла, тежка съдба?… “ и т. н.

Така писаха едни вестници. Други пък сложиха мото: „Хей, че неволи на този свят, бог високо, цар далеко“ (Змай)[1]. Следваше трогателна статия: „Тъкмо започна да укрепва стопанството ни, тъкмо измъченият ни народ щеше да си отдъхне, тъкмо засиленото стопанство и култура щяха да заличат косовските рани, ето че тежък удар на немилостивата съдба сполетя нашата земя, земята, напоена с кръвта на нашите доблестни предци. От всички краища на скъпата ни родина пристигат нерадостни известия, които ни трогват до сълзи и довеждат до тежко отчаяние…“

Трети вестник: „Всеки истински родолюбец, който искрено обича своята страна, ще преклони глава и дълбоко, от сърце ще въздъхне пред това нерадостно събитие, пред това нещастие, сполетяло нашата Родина…“

Впрочем всички вестници пишеха искрено, от сърце за тази неволя и сякаш се надпреварваха да представят нещата колкото се може по-тьжно и по-трогателно. Всички завършваха статиите си с апел към „родолюбивите граждани, към сърбите, които винаги са съумявали да покажат, че имат сърце и че с право могат да застанат рамо до рамо с останалите цивилизовани народи“.

Освен статиите започнаха да пристигат и дописки от вътрешността. За перото се хванаха и тези, чието перо отдавна беше ръждасяло, и започнаха да описват глад, неволя и пустош. Не им е на хората до славата, до доброто име, но неволята учи човека на всичко. „Трябва да се хвана за перото — както сами казваха, — въпреки че не ми е занаят, трябва, защото сърцето ме кара. Господин редактор, като пиша тези редове, аз ги заливам със сълзи. Ох, като погледне човек тази пустош, като чуе писъка на невръстните и гладни дечица… “ На края на дописката просто виждам дописника как, избърсвайки сълзите си, неволно наведен, убит от тъга, едва изговаря през хълцане: „Ах, господин редактор, приемете и този път уверение за отличното ми уважение!“ Душа хора сме!

Наред с дописките, вестниците се изпълниха и с телеграфически съболезнования.

„До народа ма този … и този … окръг, дълбоко трогнати от голямата неволя, която сполетя този край, не можем да пропуснем да не ви изразим нашето дълбоко съчувствие. Гражданите“ (Следват много подписи.)

Щом след няколко дни (казват, ако някой ги брои, биха били и повече) свършиха тези най-належащи, по-точно необходими работи, веднага продължиха по-нататък.

Започна образуване на комисии, подкомисии и ыаедно с това, разбира се, избори на управителни комитети, избори в по-тесен кръг, конференции, конституиране и всичко останало необходимо за сериозна и задълбочена работа при такива важни обстоятелства. Комисия на госпожите, разбира се, благородните, също и комисия на благородните госпожици, комисия на родолюбивите граждани… С една дума, цялата страна се превърна в комисии.

Родолюбивите писатели побързаха да напишат тъжни разкази, поеми и различни трогателни съчинения и да публикуват всичко това „в полза на пострадалите“.

Концерти — в полза на пострадалите, забави — в полза на пострадалите.

Вестниците бяха пълни с различни обяви и покани, всичко в полза на пострадалите. Например:

„Господин Н. Н., наш уважаван учен, ще изнесе в неделя на 4 т. м. публична лекция „За ферментните гъбички, плуващи във въздуха“, в полза на пострадалите от наводнението. Съобщавайки това, апелираме към патриотичните сърца на нашите граждани, на които се дава възможност покрай хубавото забавление да окажат помощ на пострадалите. Надяваме се, че гражданството ще се сзове масово и ще посети тази научна и интересна лекция, защото „по-важно е да избършеш една бедняшка сълза, отколкото да пролееш море от кръв“, както прекрасно е казал големият поет Байрон.“

Като от земята изникнаха цели легиони от пътуващи артисти и артистки, които литнаха веднага из всички краища на нашата родина и те да се притекат в помощ на пострадалите с представленията си. „Чистият приход от представленията е предназначен за пострадалите от наводнението“. Тук следваше апел към родолюбивите и милосърдни сърца.

Само за това се пишеше, за това се говореше, уговаряше. Дамите разговаряха помежду си:

— Ще идете ли на вечеринката?

— На коя вечеринка?

— Та, за бога, на голямата вечеринка в полза на пострадалите от наводнението! Ще има много отбрано общество. В този комитет са най-видните дами.

— Ох, бедните хора… Наистина би трябвало да се отиде, но това са разноски!

— Вярвайте, и ние много се охарчихме, но все пак моят мъж казва, че за такова нещо не бива да се жалят средства. Той трябва да си направи костюм за тази вечеринка, а на мене копринена рокля, защото, разбира се, тук ще бъде най-отбраното общество. А трябва да се даде и по-голяма помощ от обикновено, пък и за кола… Оставете, моля ви, скъпо струва. Но все пак, като си помисля за онези бедни хора там. Прочели сте във вестника.

— Прочетох. Ох, боже, бедните хора, така ги съжалявам! Наистина, трябва и ние да отидем.

Разделяха се и на другия ден мъжът тичаше като бесен. Търсеше приятели, получаваше пари срещу полица. Жената купуваше коприна, кроеше на бърза ръка, кипеше трескава работа. Но, както казват, за такава благотворителна работа трябва да се потича, да се пожертвува, па, бога ми, и да се поохарчи, защото — не е лесно на ония нещастници, които очакват помощ.

И наистина тази голяма вечеринка беше отлично посетена. Както обявиха вестниците, „изхарчени бяха над три хиляди динара за декор на залата, която благодарение на нежния вкус на благородните госпожи беше така величествено подредена, че човек не знаеше накъде първо да погледне и от какво първо да се възхищава!“

А комитетите на родолюбивите граждани? — те работеха из цялата страна. Навсякъде се бързаше, никъде не стояха със скръстени ръце.

От всичко това аз ще ви разкажа само за основаването на дружеството в помощ на пострадалите от наводнението.

Не минаха и три-четири дена, откакто се заговори по вестниците за „нерадостните събития в отечеството“, а сръбските сърца закипяха вече от милосърдие.

Отначало разговорите за това се водеха само по механите, край чаша бира и тук-таме по няколко души се допитваха накови мерки би трябвало да се предприемат, за да се притекат на помощ.

— Трябва, братко, да се съберем веднаж нарочно, да поприказваме сериозно за това и да решим какво да направим — каза един.

— Добре, а защо сега да не се уговорим — каза втори.

— Ти си луд! — каза пак първият. — Как сега!… Хайде, кажи какво да правим!

— Няма аз да кажа, а да се съберем ние тримата.

— Не по врат, а по шия! Нали за това приказваме? В края на краищата какво можем ние тримата (келнер, чаша бира), моля те, какво можем ние тримата самички? Тук трябва да се ангажират и други хора с авторитет и да се заемем сериозно. Не става то така, байно, на чаша бира, завчас, както да изпиеш една глътка. (И той изпи половин чаша)… Което не върви, не върви!…

— Добре, да извикаме тогава Стево, Милоя и още няколко от нашите, да се съберем един ден и се уговорим за всичко.

— Е, това вече е друга работа. Така може. Защото тъй, ние тримата — нищо! Ето, дори ние тримата да дадем по една-две десетарки, даже и повече, какво от това?… Нищо!… Знаеш ли тя колко струва пшеницата от десет декара оран?…

Оттук разговорът премина върху въпроса за поскъпването на хляба, за западането на магазините и все по-нататък и по-нататьк и накрая се поведе продължителен разговор, че не трябва да се пие прясна бира, защото падала в стомаха като олово. Тук, разбира се, всеки разказа по един случай от собствения си опит.

Остана най-главното — да се съберат един ден и да се уговорят сериозно за всичко.

Така се обсъждаше и подготвяше почвата по-отдалеч на много места, между много хора, докато един ден чрез вестниците гръмна обява:

„…Подканват се всички граждани да дойдат в 3 часа следобед… (именува се локала)“ и т. н.

Естествено тук се апелираше към сърцето, към родолюбието. Напомняше се, че на това събрание съвместно ще се избере комитет, който ще ръководи събирането на помощи за пострадали от наводнението в цялата страна. Той ще бъде подпомогнат и от подкомитети, които ще бъдат основани за тази цел в останалите селища, вън от столицата.

(следваща страница)

 

[1] Йован Йованович Змай (1833—1904) — сръбски поет, в чието творчество наред с изключително лирично чувство са застъпени социални мотиви.

Закон за премахване на страстите

Ние сърбите, слава на милостивия бог, свършихме всичките си работи и сега можем ей така в безделие да се прозяваме до насита, да дремем, да се излежаваме и спим и когато и това ни дотегне, на шега да надзърнем и видим какво става по другите нещастни страни. Казват — опазил ни бог от такава напаст и далеч от нас тая беда! — има страни, където хората постоянно се бият, проливат кръвта си за някакви права, за някакви свободи и лична безопасност. Да му настръхне кожата на човек, като помисли за такива нещастници, които още не са оправили своите домашни работи, докато ние стигнахме дори дотам, да оправяме Китай и Япония. От ден на ден отиваме все подалече от нашата страна и ако продължи така, нашите журналисти ще започнат да изпращат дописки от Марс, Меркурий или в краен случаи от Луната.

И аз съм син на този щастлив народ и ето искам, за да угодя на модата, да ви разкажа за една далечна, много далечна извъневропейска страна и какво е станало в нея отдавна, много отдавна.

Не се знае къде точно е била тази страна, нито как се е казвал народът ѝ, но по всичко изглежда, че не е била в Европа, а народът може да се нарече с каквото и да е име, но не и сърби. С това са съгласни всички по-стари историци, а новите може да твърдят и обратното. Впрочем това не е наша работа и аз я отминавам, въпреки че ще изменя на обичая, според който трябва да говорим за това, което не разбираме, и да вършим онова, което не можем.

Знае се със сигурност, че този народ е бил много покварен и лош, пълен с пороци и лоши страсти и затова ще ви позанимая с него в това разказче.

Разбира се, скъпи читатели, вие няма да повярвате веднага, че някога са съществували такива покварени хора, но знайте, че аз пиша всичко това въз основа на стари записки, с които разполагам.

Ето в точен превод няколко донесения до различните министри:

„Земеделецът Н. Н. от Кар, днес след оран се отби в механата, пи кафе и страстно чете вестника, в който се нападат днешните министри…“

„Учителят Т… от Борк, щом излезе от училище, събира около себе си селяни и ги наговаря да основат певческо дружество. Освен това този учител играе на челик с чираците, а с учениците — на копчета и затова е много вреден и опасен. Чел е на някои селяни книги и им предлагал да ги купуват. Това зло не може да се понася, защото той развращава цялата околност и подмята, че мирните и честни граждани уж искат свобода, а всъщност той непрекъснато говори, че свободата е по-сладка от всичко. Страстно пуши и плюе, когато пуши.“

„Свещеникът Д… от Сор, след богослужение в храма ходи на политическо събрание в близкия град.“

Ето вижте, какъв ли позор няма по света!

Внимавайте по-нататък:

„Съдията С… днес гласува за общински съвет. Този безсрамен съдия получава опозиционен вестник и страстно го чете. Осмелил се да каже в съда, че в нищо не е виновен един селянин, обвинен за обида и противопоставяне на властта, защото е казал пред свидетели, че няма да купува нищо от дюкяна на кмета Габор. Освен това същият този съдия изглежда замислен, а това е явно доказателство, че е пълен с пороци и сигурно готви някакъв крупен заговор срещу днешния режим. Трябва да бъде обвинен за обида на господаря, защото той и без това не може да бъде приятел на династията, щом като си пие кафето при Моро кафеджията, а дядото на Моро е бил близък побратим на Леон, който вдигна бунта в Ямба срещу дворцовия съветник, дядо на днешния владетел!“

Имало и още по-лоши хора в тази нещастна страна. Четете само това донесение:

„Адвокатът от Тула се застъпи за някакъв бедняк, чийто баща бе убит миналата година. Този адвокат страстно пие бира и ходи на лов и което е още по-лошо — основа някакво дружество за подпомагане на бедните в нашата околия. Той е дързък изверг, който казва, че държавните шпиони са най-лошите хора!“

„Учителят Т… днес е тичал из града различни невъзпитани дечурлига и е откраднал круши от продавачите, а вчера с прашка е мерил гълъби и счупил прозореца на една държавна сграда. Това би могло да му се прости, обаче той ходи на политически събрания, гласува по време на изборите, разговаря с гражданите, чете вестници, говори за държавния заем и прави какви ли не скандали, които вредят на възпитанието!“

„Селяните от Вар започнаха да правят ново училище и както изглежда, ще заразят околността с този порок. Трябва колкото може по-рано да се попречи на това отвратително движение, вредно за държавата!“

„Занаятчиите от Вар основаха читалня и се събират всяка вечер в същата. Тази страст е пуснала дълбоки корени, особено сред младите. По-възрастните възнамеряват освен читалня да основат и занаятчийски пенсионен фонд. Това не бива да се търпи в нашия край, защото предизвиква съблазън във всички честни хора, които не ругаят министрите!… Един занаятчия иска дори разпределение на труда!… Отвратителни страсти!“

„Селяните от Падо търсят общинско самоуправление!“

„Гражданите на Троя искат свобода на изборите!“

„Много тукашни чиновници съвестно изпълняват работата си, а освен това един свири на флейта и познава нотите!“

„Писарят Мирон страстно играе на забавите и яде солени семки с бира. Трябва да се изгони, за да се излекува от тези страсти!“

„Учителката Хела купува всяка сутрин цветя и така съблазнява цялата околност. Не може да се покася, защото ще ни поквари младежта.“

Кой ли би могъл да изброи всичките омразни страсти на този нещастен народ? Достатъчно е да се каже, че е имало десет добри и честни хора в цялата страна, а всичко останало — и мъжко и женско, и старо и младо — покварено, както казват, до мозъка на костите.

Какво мислите, как са се чувствували тези десетина добри и честни хора в тази покварена страна?… Тежко, много тежко.

И най-вече поради това, че трябвало да гледат гибелта на своята родна земя, която тъй жарко обичали. От грижа не спели ни ден, ни нощ: как да поправят своите грешни съграждани, как да спасят своята земя от гибел?

Изпълнени с родолюбив плам, достойнство и благородство, те били готови да понесат всички жертви за щастието на своята родина. И един ден стегнали юнашко сърце, преклонили глава пред волята на горчивата съдба, която им отредила това тежко бреме, и станали министри, като поели върху себе си благородната задача да очистят земята от греховете и страстите.

Учени хора са били, но все пак не било лесно да се изпълни това трудно мероприятие.

Най-после едного от тях, който беше най-глупав (у тоя народ това значи най-остроумен), осенила мисълта да се свика Народното събрание, но в него да решават чужденци. Всички приели тази прекрасна идея и наели на държавни разноски двеста души чужденци и още толкова хванали от ония, които случайно били по това време в тази страна по търговия. Чужденците се противели, но срещу ръжен не се рита!

Така се събрали четиристотин чужденци народни представители да решават различни неща за щастието на страната и да станат изразители на народните въжделения.

След като оправили по този начин работите и намерили достатъчно хора, които нарекли народни представители, веднага обявили и изборите за народни представители. Недейте се учудва на това, защото в тази страна владеел такъв обичай.

Започнали заседанията на Народното събрание. Решавало се, говорело се, дискутирало се… Не е лесно да се свършат такива важни работи. Всичкото било лесно и вървяло бързо, но щом стигнели до страстите, натъквали се на трудности. И така, докато не се намерил някой и предложил да се вземе решение, с което да се премахнат всички страсти в страната.

— Да живее ораторът, да живее! — гръмнали в заседателната зала радостни възгласи от всички гърла.

Всички възторжено приели предложението и решили:

„Народното представителство, като намира, че страстите пречат на напредъка на народа, се вижда принудено да внесе в новия закон и точка, която гласи:

„От днес страстите се спират и се премахват като вредни за народа и страната.“

Не изминало и пет минути от подписването на закона за премахването на страстите, за който знаели само представителите, а да видите какво се случило всред народа, във всички краища без изключение!

Достатъчно е да ви посоча само в превод едно място от записките на един гражданин.

Ето дума по дума тази част от записките:

„…Пушех страстно. Щом се събуждах, веднага се хващах за цигарата. Събуждам се един ден, вземем кутията с тютюна и по обичай свивам цигара. Беше ми някак неприятно (тогава тъкмо онзи представител е внасял своето предложение) и изведнаж почувствувах как ръката ми затрепера и цигарата падна. Погледнах я и плюх с отвращение… „Вече няма да пуша“ — казах си и тютюнът ми се видя така гаден, че не можах да го погледна. Учудих се какво стана изведнаж и излязох на двора, а там какво да видя! Пред вратата моят съсед, закоравял пияница, който не можеше нито час без вино, стои човекът трезвен, гледа надолу и се чеше по главата.

— Ето, донесох виното — каза му прислужникът и както обикновено му подаде шишето.

Моят съсед хвана шишето, треси а го в земята и то се пръсна на сто парчета.

— Ах, че отвратително нещо! — извика той с погнуса, гледайки разлятото вино.

След това помълча доста време и поиска сладко и вода.

Донесоха му, той се почерпи и замина на работа.

Жена му заплака от радост, като видя как мъжът ѝ се е оправил ненадейно.

Един друг, пак мой съсед, който страстно четеше вестници, седеше на отворения прозорец, но и той изглеждаше нещо преобразен и чуден.

— Получихте ли вестника? — попитах го аз.

— Не мога да погледна вече вестник, така отвратителен ми изглежда! Тъкмо мислех да взема да чета археология или гръцка граматика!… — отговори той, а аз отминах и излязох на улицата.

Целият град бе преобразен. Един страстен политик бе тръгнал за политическо събрание. Вървеше си човекът по улицата и изведнаж се обърна и затича обратно, като че ли някой го гони.

Учудих се какво му стана и го попитах защо така внезапно се върна.

— Тръгнах на събрание и изведнаж ми дойде на ум, че е по-добре да си отида в къщи, да поръчам някаква книга за селското стопанство и домашната индустрия, да чета и се усъвършенствувам в работата. Какво ще правя на събрание? — каза той и изтича в къщи да изучава земеделие.

Чудех се и се маех, какво стана изведнаж. Върнах се в къщи и започнах да прелиствам психологията. Исках да прочета мястото за страстите. Натъкнах се на страницата, на която пищеше „Страсти“. Само заглавието останало, а всичко друго избледняло, като че ли никога нищо не е било писано!…

— О, какво е пък това сега, за бога?

В целия град никъде не можеш да намериш лош и пристрастен към някой порок човек, дори и животните станаха по-умни!

Едва на другия ден прочетохме във вестниците постановлението на Народното събрание, че всички страсти се премахват.

— Аха, това било, значи? — извикаха всички. — Ние се чудехме какво става с нас, а то, виждаш ли, Народното събрание премахнало страстите!“

Тези записки са достатъчни да обяснят онова, което е станало всред народа, когато Народното събрание е приело закона за премахване на страстите.

После всички разбрали и учудването спряло, а преподавателите в училищата преподавали на своите ученици за страстите следното:

„Някога в човешките души имало и страсти и те били един от най-уплетените и най-трудни раздели на психологията. Но с решение на Народното събрание страстите били премахнати, така че тази част от психологията вече не съществува, както и страстите в човешката душа. Страстите са премахнати на еди-коя си дата, еди-коя си година.“

— Слава богу, че не трябва да ги учим! — шепнат учениците, доволни от решението на Народното събрание, защото за следващия час трябва да научат само:

„На еди-коя си дата, еди-коя си година, с решение на Народното събрание се премахнаха всички страсти, така че сега вече не се срещат по хората!“

Щом кажат това без грешка и получават отлична оценка.

И така, този народ внезапно се спасил от страстите, поправил се и от този народ според някои предания произлезли ангелите!…

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. О. Рокич)

Страдия (11/12)

(предишна страница)

На другия ден чух, че правителството паднало. Навсякъде — по улиците, кръчмите и частните домове, се чуваха весели песни. От всички краища на Страдия започнаха да пристигат делегации, за да поздравят новото правителство от името на народа. Много от вестниците бяха пълни с телеграми и декларации на предани граждани. Всички тия декларации и честитки много си приличаха помежду си. Разликата беше почти само в имената и подписите. Ето една от тях:

 „До председателя на Министерския съвет, господин…

Господин министър-председателю,

Вашият патриотизъм и големите ви дела в полза на скъпото ни отечество са известни в цяла Страдия. Народът в нашия край изпитва огромно задоволство и радост поради Вашето идване на власт, защото всеки е твърдо уверен, че Вие заедно с Вашите другари единствено сте в състояние да изтръгнете страната ни от това мъчително и трудно положение, от мизерията, до която я доведоха Вашите предшественици с лошата си и непатриотична дейност. През радостни сълзи ние извикваме: „Ура!“

От името на петстотин души“

(подпис на един търговец)

Обикновено имаше и такива декларации:

„До днес бях привърженик на миналия режим, но тъй като с идването на власт на новия кабинет се уверих напълно, че предишното правителство е работило във вреда на страната и не единствено сегашният кабинет е в състояние да поведе страната по по-добър път и да осъществи великите народни идеали, заявявам, че от днес с всичките си сили ще помагам на сегашното правителство и че навсякъде ще осъждам предишния прословут режим, от който се гнусят всички честни хора на страната.“

(подпис)

В много от вестниците, в които до този ден четях хвалебствени статии за всяка стъпка на предишното правителство, сега срещах статии, в които най-остро се осъждаше предишното управление, а новото правителство превъзнасяше до небесата.

Когато взех вестниците и прегледах броевете от началото на годината, забелязах, че с идването на всяко ново правителство се повтаря същата история. Всяко ново правителство беше приветствувано по същия начин, като единственото добро правителство, а всяко предишно беше осъждано и наричано предателско, мерзко, вредно, черно, гнъсно.

Едни и същи хора изпращаха и декларациите, и поздравленията към всеки нов кабинет. В делегациите бяха постоянно едни и същи хора.

Особено чиновниците бързаха да заявят на всяко ново правителство, че са му предани. Малцина бяха ония, които не постъпваха така и имаха смелост да рискуват положението и да жертвуват службата си. Такива бяха малко и тях общественото мнение ги смяташе за лоши граждани, защото нарушаваха съществуващия отдавна в Страдия така хубав обичай.

Разговарях с един добър служащ за негов другар, който при идването на новото правителство на власт не искаше да го поздрави, поради което бе уволнен от държавна служба.

— Изглежда умен човек — казах аз.

— Будала! — отговори този студено.

— Аз не бих казал така!

— Оставете го, моля ви се, тоя фантазьор. Предпочита да гладува със семейството си, отколкото да си гледа работата както всички други умни хора.

Когото и да попитах, всички изказваха същото мнение за тази категория хора. Болшинството не само ги съжаляваше, но ги и презираше.

Тъй като новото правителство имаше някои свои неотложни работи, а беше нужно народът чрез своите представители да му гласува пълно доверие и в същото време да осъди дейността на предишното правителство и на Народното събрание, решиха да останат същите народни представители.

Това ме много изненада. По този повод нарочно потърсих един от народните представители и го заговорих:

— Кабинетът без съмнение ще падне, понеже остана същото събрание, нали? — попитах аз.

— Не.

— Добре, но как ще получи правителството доверие от това Народно събрание?

— Ще му го гласуваме.

— Тогава ще трябва да осъдите дейността на предишното правителство, значи, и вашата дейност. Това значи да осъдите собствента си работа!

— Коя наша работа?

— Вашата работа при предишното правителство.

— Ще осъдим по-раншното правителство!

— Добре, но как ще сторите това вие, същите народни представители, които до вчера помагаха на предишното правителство?

— Няма значение.

— Не разбирам!

— Много просто и ясно — каза той равнодушно.

— Чудно.

— Няма нищо чудно. Това трябва някой да го направи, а дали ще бъдем ние или други народни представители — не е важно. На правителството е нужна тази формалност. Тя е въведена вероятно по примера на останалите чужди страни. Всъщност събранието и народните представители у нас вършат само онова, което иска правителството.

— Е, за какво ви е тогава Народното събрание?

— Нали ви казвам: само заради формата, колкото да се каже, че в нашата страна има и Народно събрание и че правителството ни е парламентарно.

— Е, чак сега разбирам! —казах аз, изненадан и смутен още повече от отговора.

И наистина народните представители показаха, че умеят да денят отечеството си, защото за него пожертвуваха дори и личната си гордост и чест.

— Нашите деди жертвуваха живота си за тази страна, нима ние ще се поколебаем да пожертвуваме честта си за нея! — възкликна един от народните представители.

— Точно така е! — долетя от всички страни.

Работата в събранието вървеше бързо.

Най-напред гласуваха пълно доверие на новото правителство и осъдиха работата на предишното. След това правителството внесе предложение да се извършат изменения в някои закони.

Предложението се прие единодушно. Одобриха се и измененията в законите, защото без тези изменения и допълнения те пречеха на няколко роднини и приятели на министрите да заемат в държавния апарат някои по-високи постове.

На края бяха предварително одобрени всичките разходи, които правителството щеше да направи извън бюджета. С това Народното събрание приключи работата си и народните представители, изморени от участието си в държавните дела, се разотидоха по домовете си, за да починат. Членовете на кабинета, след щастливото отстраняване на всички пречки, доволни от пълното народно доверие, организираха тържествена другарска вечеря, за да се отморят във веселие с чаша вино в ръка от тежките грижи около управлението на страната.

(следваща страница)

Страдия (8/12)

(предишна страница)

Макар че мислех да отида най-напред при министъра на просветата, последните нежелателни събития ме накараха да се отбия при министъра на войната, за да чуя неговото мнение. Още същия ден отидох при него.

Министърът на войната, дребен, слаб човечец с хлътнали гърди и тънки ръчички, беше току-що привършил молитвата си.

В кабинета му миришеше на тамян и босилек както в църква, а на масата имаше разни религиозни, стари и вече пожълтели книги.

В първия момент помислих, че съм сбъркал и дошъл при някого другиго, но униформата на висш офицер, която господин министърът беше облякъл, все впак ме убеди в противното.

— Извинете, господине! — каза той кротко с нежен, тънък глас. — Тъкмо сега привърших всекидневната си молитва. Аз правя това винаги, когато идвам на работа. Особено сега, след тези нерадостни събития в южната част на родната ни страна, молитвата е необходима повече от всякога.

— Ако те продължат своите нахлувания, може ли да се стигне до война? — попитах го аз.

— А не, няма никаква опасност.

— Но аз мисля, господин министре, че щом те убиват хора и всекидневно плячкосват този край на вашата страна, това вече представлява опасност?!

— Да, че убиват — убиват, но ние не трябва да бъдем толкова некултурни, диви като… Тук е студено, като че ли става течение? Казвам на тези нещастни момчета, че в моята стая температурата винаги трябва да бъде шестнадесет и половина градуса и пак нищо… — отклони се от започнатия разговор господин министърът, и позвъни да дойде слугата.

Прислужникът влезе, поклони се, а на гърдите му звъннаха ордените.

— Казах ли ви аз, за бога, че в моя кабинет постоянната температура трябва да бъде шестнадесет и половина градуса, а ето, че сега е пак студено; някакво течение, просто човек да измръзне!

— Ето, господин министре, инструментът за измерване на температурата показва, че е осемнадесет — каза прислужникът учтиво и се поклони.

— Добре тогава — отвърна министърът, доволен от отговора. — Ако обичате, сега може да си вървите.

Прислужникът се поклони пак дълбоко и излезе.

— Тая проклета температура, вярвайте, ми създава много грижи; а за войската температурата е главното нещо. Ако няма необходимата температура, войската няма да е годна за нищо… Цяла сутрин приготвях заповед до всички щабове. Ето я, ще ви я прочета:

„Тъй като в последно време зачестиха нахълтванията на анутите в южните краища на страната, нареждам всеки ден войниците по команда да се молят на всевишния господ за спасението на нашето родно и скъпо отечество, напоено с кръвта на нашите достойни деди. Военният свещеник ще определи необходимата за случая молитва. На края на молитвата обаче трябва да има и следните думи: „Нека милостивият бог определи място в рая на добрите, мирни и праведни граждани, които паднаха като жертва на зверското насилие на анутите. Бог да прости праведните им патриотични души. Да им е лека пръстта на Страдия, която те обичаха така искрено и горещо! Вечна им памет!“ Тези думи всички войници и командири трябва да изговорят на един дъх, но с набожен, съкрушен глас. След това всички да се изправят, да дигнат гордо глави, както подобава на храбри синове на нашата страна, и под звука на тръбите и биенето на барабаните да извикат три пъти силно: „Да живее Страдия, долу анутите!” Трябва да се внимава това да се извърши хубаво и старателно, тъй като от него зависи щастието на родината ни. Когато всичко се извърши благополучно, няколко роти да минат из улиците в стройни редици със знаме и под бойните и гръмки звуци на музиката. Войниците трябва да маршируват твърдо, с бодра крачка, така че при всяка стъпка да клопчи мозъкът в главите им. Понеже работата е спешна, всичко това трябва да изпълните веднага и точно и да съобщите подробно за всичко… Същевременно най-строго нареждам да обърнете особено внимание на температурата в казармите, за да обезпечите това най-съществено условие за развитието на войската.“

— По всяка вероятност това ще има успех само ако заповедта стигне навреме — казах аз.

— Трябваше да бързам и, слава богу, навреме предадоха по телеграфа цялата заповед — един час преди вашето идване. Ако не бях побързал с изпращането на този документ, можеше да се случат всякакви неприятни, лоши неща.

— Прав сте — казах, колкото да кажа нещо, макар че нямах понятие какво лошо би могло да се случи.

— Да, господине мой, така е. Ако аз като министър на войната не бях сторил това, някой от командирите от южната част на страната би могъл да се притече с оръжие в помощ на нашите граждани и да пролее анутска кръв. Всъщност всички наши офицери мислят, че това е най-добрият начин. Но те не желаят да помислят малко по-дълбоко и всестранно. Преди всичко ние, днешното правителство, желаем миролюбива, богоугодна външна политика. Не искаме да бъдем злодеи спрямо враговете си. А че те така зверски постъпват спрямо нас, за това господ ще ги накаже вечно да се мъчат и скърцат със зъби от болка в огнения ад. Друго и също така важно нещо, господине мой, е, че нашето днешно правителство няма привърженици всред народа. Затова войската ни е особено нужна за вътрешните ни политически работи: Например ако някоя община се намери в ръцете на опозицията, тогава трябва да се употреби въоръжена войска, за да се накажат тези предатели на измъчената ни родина и властта да се предаде на някой наш човек…

Господин министърът се изкашля; в това време аз успях да се обадя:

— Всичко това е така. Но какво ще правите, ако нахълтванията на анутските орди вземат по-големи размери?

— Е, тогава и ние ще предприемем по-остри мерки.

— Какво бихте предприели в такъв случай, ако смея да попитам, господин министре?

— Биха се взели по-остри мерки, но пак тактично, мъдро, обмислено. Най-напред бихме заповядали да се гласуват пак по-остри резолюции в цялата страна. Но ако не помогне и това, тогава, разбира се, бързо, без да губим нито час, бихме основали патриотичен вестник с изключително патриотична тенденция. В такъв един вестник бихме напечатали цяла редица остри и дори заядливи статии срещу анутите. Но да не дава господ да се стигне дотам! — каза министърът, наведе съкрушено глава и започна да се кръсти, шепнейки с бледите си изпити устни горещи молитви.

Откровено казано, мен не ме обхвана същото блажено, религиозно чувство, но за компания започнах и аз да се кръстя, а в главата ми нахлуха някакви чудни мисли:

„Чудна страна! — мислех аз. — Там загиват хора, а военният министър съчинява молитви и мисли за основаване на патриотичен вестник. Войската им е и послушна, и храбра — това бе доказано в толкова много войни. А защо тогава да не се изпрати на границата поне едно поделение, за да премахне опасността от анутските орди?“

— Вас може би ви учудва този мой план, господине? — прекъсна министърът мислите ми.

— Учудва ме! — казах, без да искам, макар че веднага се разкаях за тази необмислена постъпка.

— Скъпи мой, вие не сте достатъчно запознат с тези работи. Тук главното е не да се запази страната, а колкото може по-дълго да се задържи правителството. Миналото правителство се задържа един месец, а ние сме едва от две-три седмици на власт. Бива ли така срамно да пропаднем?! Положението ни постоянно се клатушка и ние, разбира се, трябва да вземем всички мерки, за да се задържим на власт колкото се може повече.

— Какво правите?

— Каквото правеха и други досега. Сервираме всеки ден изненади, организираме тържества. А сега, както зле вървят работите ни, ще трябва да измислим някакъв заговор. В нашата страна това поне е лесно. Най-важното е, че народът толкова е свикнал вече с тия работи, че щом закъснеем няколко дни с тази най-сигурна мярка за разбиване на опозицията, всички, макар че са робски послушни, все пак се питат учудено: „Как? Нима още няма никакъв заговор?“, така че във връзка с тези изненади, тържества и заговори войската винаги ни е нужна за вътрешните ни работи. Това, че там загиват хора, е второстепенна работа, господине мой! За мен е по-важно да свърша по-главните и по-полезни за страната работи. Би било очевидно глупост да идеш да се биеш с анутите. Вашето мнение за тези работи, както по всичко личи, не е оригинално. За съжаление така мислят и нашите офицери, и нашата армия. Но ние, членовете на днешния кабинет, гледаме на нещата много по-дълбоко, по-трезво.

— Нима има по-важна задача за войската, отколкото отбраната на страната, защитата на ония семейства на юг, които страдат от чуждите издевателства? Защото същият този край, господин министре, изпраща в армията своите синове, изпраща ги с готовност, защото в тях, в армията, народът вижда своята опора — забелязах аз доста сърдито на господин министъра, макар че не трябваше да му го казвам. Но на човек понякога му идва да направи и каже нещо такова, като че ли се е побъркал.

— Смятате ли, че армията няма по-важни задължения, господине? — каза ми господин министърът с тих, но укоряващ глас, клатейки главата си тъжно и малко с презрение; а при това ме мереше снизходително от главата до петите. — Смятате ли? — повтори той с тъжна въздишка.

— Но, моля ви се!… — започнах аз, а сам не знаех какво искам да кажа, но министърът ме прекъсна с повишен глас, произнасяйки многозначително своя важен и убедителен довод.

— А парадите?

— Какви паради?

— Нима и това трябва да питате? Това поне е толкова важно нещо у нас — разсърди се малко кроткият и набожен господин министър.

— Извинявайте, не знаех това — отговорих аз.

— Не знаехте?… Глупости! Аз постоянно ви говоря, че заради възможните важни изненади в страната трябва да се организират и тържества, и паради. Може ли всичко това да става без армията? За днес поне това е нейна главна задача. Нека вражеските орди нахлуват. Това не е толкова важно. Главното е ние да дефилираме па улиците под звуците на тръбите. А ако опасността за страната отвън стане по-значителна, вероятно и министърът на външните работи би се загрижил за това, ако не е зает случайно с домашните си работи. Той, горкият, има много деца, но все пак държавата се грижи за своите заслужили хора. Неговите момчета са твърде слаби ученици и какво друго бихме могли да направим, освен да им дадем държавни стипендии? Така и трябва. Държавата ще се погрижи и за момичетата му. Тя ще им приготви, чеиз на своя сметка или пък ще даде на жениха, който вземе някоя от министерските дъщери, голям пост, който той, разбира се, иначе никога не би получил.

— Хубаво е да се оценяват заслугите — отвърнах аз.

— Такова нещо съществува само у нас. В това отношение ние нямаме равни. Какъвто и да е министърът, добър или лош, благородната държава винаги се грижи за семейството му. Аз нямам деца. но държавата ще изпрати балдъза ми да следва живопис.

— Има ли талант вашата госпожица балдъза?

— Тя досега нищо не е рисувала, но кой знае, може би ще има успех. С нея ще отиде и нейният мъж — баджанакът ми; и той е избран за държавен стипендиант. Много сериозен и работлив човек е. От него можем да очакваме много нещо.

— Значи, млада двойка?

— Още са млади, държат се; баджанакът е на шестдесет, а балдъзата ми на около петдесет и четири години.

— Вашият господин баджанак по всяка вероятност се занимава с наука?

— И още как! Иначе той е зарзаватчия, но с готовност чете романи, а вестниците, дето се казва, ги гълта целите. Чете всички наши вестници. Прочел е и повече от двадесет различни подлистници и романи. Него изпратихме да следва геология.

Господин министърът замълча, замисли се нещо и започна да премята броеницата си, която беше окачена на сабята му.

— Вие споменахте за възможна вътрешна изненада, господин министре? — върнах го аз към започнатия разговор, защото не ме интересуваше нито баджанакът, нито балдъзата му.

— Да, да, имате право! Отклоних се малко от разговора по второстепенни неща. Имате право! Приготвихме голяма изненада, която сигурно ще има важно политическо значение.

— Вероятно ще бъде някаква твърде важна работа? А не може ли да се знае нещо, преди да стане? — попитах го аз с любопитство.

— Защо да не може, моля ви се? Това вече е съобщено на народа, той се готви за веселие и всеки момент очаква важното събитие.

— Това ще е, изглежда, някакво голямо щастие за вашата страна?

— Рядко щастие! Целият народ се радва и с възхищение поздравява правителството за мъдрото му и патриотично управление. Сега в нашата страна не се пише и говори за нищо друго освен за това щастливо събитие, което ще стане скоро.

— А вие сигурно сте направили всичко необходимо щастливото събитие обязателно да стане?

— По тоя въпрос ние още не сме мислили конкретно. Не е изключено обаче такъв щастлив случай наистина да дойде. Вие сигурно знаете оная стара, много стара приказка, в която се разказва как в една страна властта съобщила на недоволния народ, че ще се яви велик гений, истински месия, който ще спаси отечеството от дълговете, лошото управление и от всякакви злини и беди и ще поведе народа по по-добър път, към по-щастливо бъдеще. И наистина раздразненият и недоволен от лошата власт народ се успокоил и настъпило веселие из цялата страна… Нима никога не сте чували тази стара приказка?

— Не съм, но е твърде интересна! Кдкво се е случило по-нататък, моля ви се?

— Както ви казах, в цялата страна настъпило радост и веселие. Събран на голямо общонародно събрание, народът решил да открие подписка и да закупи големи имения. В тях да построи много дворци, на които да бъде написано: „От народа — на неговия гений и спасител“. За кратко време всичко това било направено, приготвено и само чакали месията. Народът дори избрал и име на своя спасител чрез общо открито гласуване.

Господин министърът се поспря, взе пак своята броеница и започна бавно да отброява зърната.

— И какво, явил ли се месията? — пбпитах аз.

— Не.

— Изобщо?

— Вероятно въобще! — каза равнодушно министърът. Той, изглежда, разказваше като че ли без желание тази приказка.

— Защо?

— Кой може да знае?

— И нищо важно дори не се случило?

— Нищо.

— Чудно! — казах.

— Вместо да дойде месията, същата година паднал силен град, който унищожил всички посеви в страната — каза министърът, гледайки кротко кехлибарената си броеница.

— А народът? — попитах го аз.

— Кой народ?

— Народът в страната, за която се разказва в тази интересна приказва?

— Нищо — каза министърът.

— Съвсем нищо?

— Какво ще прави?… Народ като всеки народ!

— Това е просто чудо! — отвърнах аз.

— Хм, то, да си кажем правото, народът все пак е имал полза.

— Полза?

— Разбира се.

— Не разбирам?!

— Много просто… Народът поне няколко месеца е живял, радостно и щастливо.

— Това е вярно — казах засрамен, че веднага не можах да се сетя за такава проста истина.

След това говорихме още дълго време за различни неща. Между другото господин министърът ми спомена, че именно по повод на тоя щастлив случай, за който ставаше дума, същия ден ще повиши още осемдесет генерала.

— А колко генерала имате сега? — зададох му въпроса.

— Доста имаме, слава богу, но трябва да увеличим числото им заради престижа на страната. Помислете си само как звучи: осемдесет генерала за един ден!

— Прави впечатление — казах аз.

— Разбира се! Главното е да има колкото се може повече врява и блясък.

(следваща страница)