Tag Archive | Гражданин

Страдия (6/12)

(предишна страница)

Министърът на финансите, когато отидох да го посетя, ме прие веднага, макар че имал — както ми каза — много работа.

— Много добре, че дойдохте, господине, тъкмо малко ще си почина. Досега работих и вярвайте ми, вече ме заболя главата — каза министърът и ме погледна с уморен, замъглен поглед.

— Вашето положение е наистина твърде тежко при такава огромна работа. Навярно сте обмисляли някой важен финансов въпрос? — забелязах аз.

— Смятам, че непременно ще ви интересува полемиката, която водя с господин министъра на строежите по един твърде важен въпрос. Цели три часа, от сутринта, работих върху това. Смятам, че съм прав и че се застъпвам за справедливо дело… Сега ще ви покажа статията, която приготвих за печат.

Аз с нетърпение очаквах да чуя знаменитата статия и същевременно да узная за какво се води тази важна и отчаяна борба между министъра на финансите и министъра на строежите. С достойнство и тържествена сериозност на лицето министърът взе в ръцете си ръкописа, изкащля се и прочете заглавието:

— „Още някоя и друга дума по въпроса, докъде през древните векове е достигнала на юг границата на нашата страна?“

— Но както изглежда, това е някаква историческа студия?

— Историческа! — каза министърът малко учуден от неочаквания въпрос и ме погледна през очилата с тъп, изморен поглед.

— Вие се занимавате с история?

— Аз? — извика министърът с малко сърдит глас. — Това е науката, с която се занимавам почти тридесет години, и то, без да се лаская, успешно! — завърши той и ме погледна с укор.

— Аз особено уважавам историята и хората, които са посветили целия си живот на тази наистина важна наука — казах аз учтиво, за да мога поне малко да оправдая предишната си наистина необмислена постъпка.

— Не само важна, господине, но най-важна, разбирате ли, най-важна! — възкликна министърът с възторг и ме погледна многозначително, изпитателно.

— Точно така! — казах аз.

— Ето вижте — започна пак министърът — колко вредно би било, ако например се установи, че границата на нашата страна в древността е била там, където твърди моят колега — министърът на строежите.

— Той също е историк, нали? — прекъснах го с въпрос.

— Лъжеисторик! С дейността си в областта на тази наука той само вреди. Вземете и прочетете само неговите схващания по въпроса за древната граница на страната ни и ще видите колко е голямо невежеството му. Дори ако искате да бъдем справедливи, разбиранията са му антипатриотични.

— Какво доказва той, ако мога да зная? — попитах аз.

— Той не доказва нищо, господине! Жалка е неговата теза, след като твърди, че старата ни граница била минавала на юг, северно от град Крадия. Това е нечестно, защото тогава нашите врагове могат с чиста съвест да кажат, че имат право върху района малко по-нагоре от Крадия. Представяте ли се колко вреда нанася той по този начин на измъчената ни страна? — извика министърът сърдито, със справедлив гняв, с треперещ, болезнен глас.

— Огромна вреда! — възкликнах аз, уж слисан от тази страшна беда, която щеше да постигне цялата страна поради незнанието и невежеството на министъра на строежите.

— Този въпрос, господине, аз няма да оставя така. Най-сетне това изисква от мен синовният ми дълг към нашето скъпо отечество. Тоя въпрос аз ще поставя и пред самото Народно събрание! Нека то вземе решение, което ще важи за всеки гражданин на страната, в противен случай ще си подам оставката, защото това ми е второ сблъскване с министъра на строежите, и то все по такива важни за страната въпроси.

— Нима Народното събрание може да взема решения и по такива научни въпроси?

— Защо да не може? Събранието има право да гласува решения по всички въпроси и тези решения, като закони, са задължителни за всекиго. Вчера например един гражданин изпрати заявление до Народното събрание, с което иска денят на раждането му да се смята пет години по-рано, отколкото е всъщност.

— Как е възможно това? — учудих се, без да искам.

— Може, разбира се! Той, да кажем, се е родил през 74-та година, а Народното събрание утвърди за година на раждането му — 69-та година.

— Чудно! А защо му трябва това?

— Нужно му е, защото само тогава има право да се кандидатира за едно вакантно място за народен представител, а е наш човек и от все сърце ще поддържа съществуващото политическо положение.

Смаян от изненада, не можах да проговоря нито дума. Министърът сякаш забеляза това и каза:

— Вас като че ли ви учудва това нещо? Такива и подобни случаи не са единични. На една госпожа събранието удовлетвори молба от също такова естество. Тя пък молеше Народното събрание да я обявй с десет години по-млада, отколкото е всъщност. Друга пък подаде заявление до Народното събрание да вземе компетентно решение, че в брака си тя е родила две деца, които се считат законни наследници на богатия ѝ мъж. И тъй като тя имаше добри влиятелни приятели, събранието, разбира се, удовлетвори нейната наивна и благородна молба и я провъзгласи за майка на две деца.

— А къде са децата? — попитах аз.

— Кои деца?

— Тези, за които говорите?

— Деца нямаше, разбирате ли, но въз основа на решението на събранието се считаше, че госпожата има две деца и това подобри отношенията между нея и мъжа ѝ.

— Това не разбирам! — забелязах аз, макар че не беше много учтиво да го казвам.

— Как не разбирате?… Много просто. Богатият търговец, мъж на тази госпожа, за която говорихме, няма от нея деца. Разбирате ли?

— Разбирам!

— Хубаво, но сега внимавайте по-нататък. Понеже е много богат, той поискал да има деца, които да наследят голямото му състояние. Следствие на това отношенията между него и жена му станали твърде лоши. Тогава жената, както ви казах, подаде заявление до Народното събрание, което взе положително решение.

— Е, и доволен ли е богатият търговец от решението на Народното събрание?

— Разбира се, че е доволен! Сега е напълно спокоен и обича много жена си.

Разговорът продължаваше. Побеседвахме за още много работи, обаче господин министърът не засегна нито веднаж финансови въпроси.

Най-сетне аз си дадох кураж и го попитах най-покорно:

— Финансите във вашата страна са в много добро състояние, нали, господин министре?

— В много добро! — отговори той със сигурност и веднага добави: — Главното е добре да се изработи бюджетът, след това всичко върви лесно.

— На колко милиона динара възлиза годишният бюджет на вашата страна?

— Над 80 милиона. А ето как са разпределени сумите: За бившите министри, които сега са пенсионирани или на разположение 30 милиона; за закупване на ордени — 10 милиона; за внедряване на спестовност сред народа — 5 милиона.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин министре… Не мога да разбера какъв е тоя разход, пет милиона за внедряване на спестовността?

— Вижте, господине, спестяването е безспорно най-важното нещо, щом става дума за финансиране. Тези нововъведения не съществуват никъде в света, но нас неволята ни принуди към това пред вид лошото състояние на финансите в страната. Затова решихме да жертвуваме тази значителна сума всяка година само за да помогнем на народа и да му облекчим горе-долу положението. По всяка вероятност сега работите ще тръгнат добре, защото вече за кратко време е изразходван цял един милион за възнаграждения на авторите на книги по въпроса за внедряване на спестовността сред народа. Лично аз също мисля да помогна на народа в това отношение, колкото мога. Вече започнах да пиша труд: „Спестовността сред нашия народ в древността”, а синът ми пише труд под заглавие: „Влиянието на спестовността върху културния напредък на народа”. Дъщеря ми написа вече два разказа пак за народа, в които се говори как трябва да се спестява, а сега пише и трети: „Разточителната Любица и пестеливата Мица”.

— Трябва да е някакъв много хубав разказ?

— Много хубав. В него се описва как влюбената Любица пропаднала, а Мица се омъжила за много богат човек и винаги се отличавала с пестеливостта си. „Който пести, на него и господ помага” — завършва разказът.

— Това ще окаже необикновено голямо влияние върху народа! — казах аз възторжено.

— Разбира се! — продължи господин министърът. — Голямо и значително влияние! Така например, откак са въведени спестяванията, моята дъщеря вече спести за зестра повече от сто хиляди.

— Тогава това е най-важното перо във вашия бюджет — забелязах аз.

— Така е. Но трудното беше, докато ми хрумне такава мисъл. Останалите пера в бюджета съществуваха и по-рано, преди аз да стана министър. Например за народни тържества са предвидени пет милиона, за поверителни правителствени разходи — 10 милиона, за тайната полиция — пет милиона, за поддържане, укрепване и продължаване властта на правителството — пет милиона, за по-добро представяне на членовете на правителството — половин милион. Тук, както и навсякъде, сме особено пестеливи. След това идва редът на всичко останало, по-маловажно в бюджета.

— А за просветата, войската и останалите чиновници?

— Да, прав сте, и тук, извън сумите за просветата, са предвидени около 40 милиона, но това влиза в редовния годишен дефицит.

— А как е с просветата?

— Просветата? Тя, разбира се, е включена в непредвидените разходи.

— С какво покривате тогава големия дефицит?

— С нищо! С какво би могъл да бъде покрит? Това влиза в дълговете. Щом се събере по-голям дефицит, ние искаме заем и продължаваме така. Но затова пък се стараем да има суфицит в някои други бюджетни пера. Аз вече започнах да въвеждам икономии в моето министерство, а върху същото работят дейно и останалите ми колеги. Икономиите са, както казах, основа за благосъстоянието на всяка страна. Вчера в интерес на икономиите уволних един служител. Така икономисал вече 800 динара годишно.

— Добре сте направили — забелязал аз.

— Трябва, господине, да започнем вече да се грижим за народното благосъстояние. Момчето плаче да го приема отново, а не е и лошо, горкото, но което не може, не може. Защото така изискват интересите на нашето скъпо отечество. „За половин заплата ще служа” — ми се моли то. „Не може — казвам, — аз съм министър, но това не са мои пари, а народни, с кръв спечелени, и трябва да държа сметка за всеки динар.” Моля ви се, господине, кажете, как смея да хвърлям на вятъра 800 държавни динари? — завърши министърът и чакаше с разперени ръце от мен положителен отговор.

— Напълно вярно!

— Ето например преди няколко дни на един член на правителството бе дадена голяма сума пари от бюджета за поверителни разходи, за да лекува жена си. Ако не се държи сметка за всеки динар, защо тогава плаща народът?

— А какви са приходите на страната, господин министре? Смятам, че това е важно.

— E, това не е много важно… Как да ви кажа? Впрочем още не се знае какви са приходите. Четох нещо по този въпрос в един чуждестранен вестник, но кой знае дали е вярно. Във всеки случаи има добри доходи, без съмнение добри — каза министърът възбудено, с важността на специалист.

Приятният ни и важен разговор бе прекъснат от един прислужник, който влезе в кабинета на министъра и съобщи, че една делегация от служащи желае да влезе при господин министъра.

— Ще ги повикам след малко, нека да почакат — каза той на прислужника и се обърна към мен: — Вярвайте, толкова съм изморен от посещенията тези два-три дни, че просто главата ми ще се пръсне. Едва успях да открадна малко време за този приятен разговор с вас.

— По работа ли идват? — попитах аз.

— Ето вижте, точно тук на крака имах извънредно голям мазол и преди четири дни го оперирах. Операцията, слава богу, мина сполучливо. Та затова идват чиновниците с началниците си — да ми честитят и изразят радостта си за успешния изход на операцията.

Помолих господин министъра за извинение, че прекъснах работата му, и за да не му преча повече, сбогувах се най-учтиво и излязох от кабинета му.

И наистина за този мазол на министъра на финансите във вестните имаше какви ли не съобщения.

„Делегация от служители на … учреждение отидоха вчера в четири часа следобед начело със своя началник при господин министъра на финансите, за да го поздравят с радост по повод щастливата операция на мазола. Господин министърът ги прие любезно и сърдечно, а господин началникът произнесе от името на всички служители в своето учреждение трогателна реч. Господин министърът благодари за това изключително внимание и искрени чувства.“

(следваща страница)

Страдия (4/12)

(Предыдущая часть)

На следующий день я посетил министра полиции. Перед министерством – пропасть вооруженных людей, хмурых, разозленных, по-видимому, тем, что вот уже два-три дня они не избивали граждан, как заведено в этой строго конституционной стране.

Коридоры и зал ожидания забиты народом, желающим попасть к министру.

Кого тут только нет! Одни в цилиндрах, изысканно одетые, другие в потертых, рваных одеяниях, а некоторые в каких-то странных пестрых униформах с саблями на боку.

Я не стремился сразу пройти к министру, желая предварительно потолковать с ожидающими.

Сначала я завел разговор с изящным молодым человеком, который, как он мне сообщил, хотел устроиться на службу в полицию.

– Вы, как видно, человек образованный и, наверное, сразу будете приняты на государственную службу.

Молодой человек вздрогнул и боязливо осмотрелся вокруг, чтобы убедиться, не обратил ли кто внимания на мои слова. Увидев, что все заняты обсуждением своих неприятностей, он облегченно вздохнул и, сделав мне знак говорить тише, осторожно потянул за рукав в сторонку, подальше от других.

– Вы тоже пришли хлопотать о службе? – спросил он.

– Нет. Я иностранец-путешественник. Мне хотелось поговорить с министром.

– Так вот почему вы во всеуслышание заявляете, что я, как образованный человек, сразу получу работу! – шепотом сказал он.

– А разве об этом нельзя говорить?

– Можно, но мне бы это повредило.

– Как повредило, почему?

– Потому что в этом ведомстве не терпят образованных людей. Я доктор права, но тщательно скрываю это, ибо мне не получить работы, если, не дай бог, об этом узнает министр. Один мой приятель, тоже образованный человек, должен был представить свидетельство, что никогда ничему не учился, и только после этого он получил хорошую должность.

Я побеседовал еще с несколькими людьми, в том числе и с чиновником в форме, который пожаловался мне, чтодо сих пор не получил повышения в чине, хотя подготовил материал для обвинения в государственной измене пяти оппозиционеров.

Я выразил свое сочувствие по поводу столь явной несправедливости.

Затем один богатый торговец долго рассказывал мне о своем прошлом; из всех его рассказов я запомнил только, что несколько лет тому назад он содержал в каком-то городке лучшую гостиницу, но пострадал из-за своих политических убеждений, понеся убытки в несколько сот динаров; правда, через месяц, когда к власти пришли люди его партии, он сразу же получил хорошие поставки, на которых заработал большие деньги.

– В это время, – сказал он, – пал кабинет.

– И вы опять пострадали?

– Нет, я ушел с политической арены. Вначале я еще поддерживал деньгами нашу газету, но на голосование не ходил и никак себя в политике не проявлял. С меня вполне довольно. Другие и этого не делали… Да и устал я от политики. Зачем человеку маяться всю жизнь! Вот я и решил попросить господина министра, чтобы на следующих выборах меня избрали народным депутатом.

– Но ведь выбирает-то народ?

– Да как вам сказать?.. Выбирает, конечно, народ, как полагается по конституции, но обычно избирается тот, кого хочет полиция.

Наговорившись с публикой, я подошел к служителю и сказал:

– Я хочу повидаться с господином министром. Хмурый служитель посмотрел на меня с высокомерным презрением и объявил:

– Жди! Не видишь, что ли, сколько народу дожидается?!

– Я иностранец, путешественник и не могу ждать, – сдержанно сказал я, кланяясь служителю.

Слово “иностранец” произвело магическое действие, и служитель опрометью бросился в канцелярию министра.

Министр сразу же любезно меня принял и пригласил сесть, после того, разумеется, как я сказал, кто я и как меня зовут.

Министр – долговязый и худой, со злым и суровым выражением лица – производил отталкивающее впечатление, хоть и старался быть как можно любезнее.

– Как вам понравилось у нас, сударь? – холодно спросил министр с принужденной улыбкой.

Я отпустил множество комплиментов стране и народу и добавил:

– Особенно я рад поздравить вашу прекрасную страну с мудрым и умелым управлением. Просто не знаешь, чем в первую очередь восхищаться!

– Кхе, могло быть и лучше, но мы стараемся как можем! – с гордостью сказал он, довольный моими восторгами.

– Нет, нет, господин министр, без лести, лучшего и не пожелаешь. Народ, я вижу, очень доволен и счастлив. За несколько дней было уже столько праздников и парадов!

– Это все так, в народном довольстве есть и моя заслуга, ибо мне удалось внести в конституцию дополнительно ко всем свободам, полностью гарантированным народу, еще и такой пункт: “Каждый гражданин страны Страдии должен быть довольным, веселым и с радостью приветствовать многочисленными делегациями и телеграммами каждое важное событие и каждый правительственный акт”.

– Очень хорошо, но, господин министр, как это можно выполнить?

– А что тут затруднительного, если все граждане без исключения должны подчиняться законам страны! – ответил министр, преисполненный достоинства и важности.

– Отлично, – заметил я, – ну, а если случается что-либо неблагоприятное как для интересов народа, так и для интересов страны? Вот, например, вчера от господина премьер-министра я узнал, что на севере закрыт вывоз свиней, а это ведь причинит стране большой вред.

– Правильно, но так оно и должно было случиться; а посему не сегодня-завтра из всех краев Страдии соберется множество делегаций поздравить премьер-министра с мудрой и тактичной политикой по отношению к соседнему, дружественному нам государству! – сказал министр с воодушевлением.

– Это прекрасно, о таком мудром строе можно только мечтать, и я, как иностранец, осмелюсь искренно поздравить вас со столь гениальным, созданным благодаря вашим заслугам законом, который осчастливил страну и ликвидировал все заботы и горести.

– На тот случай, если бы народ забыл вдруг исполнить свои обязанности перед законом, я уже три дня назад предусмотрительно разослал всем полицейским властям секретный циркуляр, в котором настойчиво рекомендовал всему народу принести по этому поводу свои поздравления премьер-министру.

– Ну, а как вы поступите, если через несколько дней вывоз свиней возобновится? – вежливо полюбопытствовал я.

– Очень просто: пошлю другой секретный циркуляр, в котором через полицию вновь обяжу народ собраться для поздравления в возможно большем количестве. Это будет тяжеловато лишь вначале, но постепенно народ привыкнет и будет являться сам.

– Действительно, вы правы! – сказал я, потрясенный ответом министра.

– Все, сударь, можно сделать при желании и взаимопонимании. В кабинете мы помогаем друг другу обеспечить точное исполнение приказов каждого члена правительства. Вот, например, министр просвещения прислал мне сегодня свой циркуляр, с тем чтобы я помог ему через сотрудников вверенного мне министерства заставить всех строго придерживаться его распоряжения.

– Какое-нибудь важное дело, смею спросить?!

– Очень важное. Более того, неотложное, и я уже принял необходимые меры. Посмотрите, – сказал он и сунул мне в руки листок бумаги.

Я принялся читать:

“С каждым днем все больше и больше начинает портиться наш народный язык, а некоторые граждане зашли так далеко, что, забывая статью закона, которая гласит:

Никто из граждан не имеет права портить народный язык, изменяя порядок слов в предложении или употребляя отдельные формы вопреки предусмотренным и утвержденным правилам, составленным особым ‘комитетом лингвистов’; к сожалению, даже слово ‘гнев’ начали без зазрения совести дерзко произносить как ‘гнэв’. Чтобы пресечь подобные неприятные случаи, могущие иметь крупные

последствия для нашей милой родины, приказываю вам силой власти защитить слово ‘гнев’, которое так исказили, и строго по закону наказывать всякого, кто позволит себе в этом или ином слове своевольно изменить грамматическую форму, не считаясь с ясным распоряжением закона”.

– Да разве за это наказывают? – крайне удивленный, спросил я.

– А как же, это ведь очень важно. Виновный в таких делах, если вина его доказана свидетелями, приговаривается к тюремному заключению сроком от десяти до пятнадцати дней!

Министр, немного помолчав, продолжал:

– Над этим следует призадуматься, сударь! Закон, в силу которого мы можем наказать всякого, кто неправильно употребляет слова и делает грамматические ошибки, приносит неоценимую пользу и с финансовой и с политической точки зрения. Подумайте хорошенько и вы сами все поймете.

Я попробовал углубиться в размышления, но ни одна стоящая мысль не приходила мне в голову. И чем больше я думал, тем меньше понимал смысл заявления министра и тем слабее отдавал себе отчет в том, над чем я раздумываю. Пока я безуспешно пытался понять этот удивительный закон в этой еще более удивительной стране, министр смотрел на меня с довольной улыбкой – иностранцы, должно быть, далеко не такие умные и догадливые, как народ Страдии, способный выдумать нечто такое, что в другой стране произвело бы впечатление чуда.

– Итак, вы не можете догадаться?! – спросил министр, испытующе глядя на меня исподлобья.

– Простите, никак не могу.

– Э, видите ли, это новейший закон, имеющий огромное значение для страны. Во-первых, так как наказание за такую провинность часто заменяется денежным штрафом, страна имеет прекрасный доход, употребляемый на покрытие дефицита в кассах наших политических друзей или на пополнение специального фонда, из которого черпаются средства для награждения приверженцев правительственной политики; во-вторых, закон этот, такой наивный на первый взгляд, помогает правительству во время выборов депутатов, наряду с другими средствами, получить большинство в Скупщине.

– Но ведь вы, господин министр, говорите, что конституцией даны народу все свободы?

– Да. У народа есть все свободы, но он ими не пользуется! Как вам сказать, мы, понимаете ли, приняли новые свободолюбивые законы, которые надо выполнять, но по привычке, да и охотнее, мы пользуемся старыми законами.

– Зачем же тогда вы принимали новые? – осмелился я спросить.

– У нас такой обычай – иметь как можно больше законов и чаще менять их. В этом мы опередили весь мир. Только за последние десять лет было пятнадцать конституций[1], из которых каждая по три раза отменялась и вновь принималась, так что ни мы, ни граждане не могут разобраться и упомнить, какие законы действуют, а какие отменены… Этим, сударь, я думаю, и обеспечиваются совершенство порядков и культура страны! – заключил министр.

– Вы правы, господин министр, иностранцы должны завидовать вам в столь мудром государственном устройстве.

Вскоре, попрощавшись с господином министром, я вышел на улицу.

(Далее)

[1] За время правления Александра Обреновича в Сербии часто менялись законы и конституции. В 1894 году была отменена конституция 1888 года и восстановлена конституция 1869 года, которая в апреле 1901 года была заменена еще более реакционной “апрельской” конституцией. Меняя конституции, Александр Обренович доходил до чудовищного произвола. Так, в 1903 году он на 45 минут (в ночь с 6 на 7 апреля) приостановил действие недавно принятой конституции, объяснив это следующим образом: “Вчерашние беспорядки заставили меня предпринять ревизию основного закона раньше, чем я намеревался это сделать. Но вместо ревизии перед полночью я отменю конституцию, а сразу после полуночи восстановлю ее. Между тем за это бесконституционное время, когда народ будет мирно спать, я отменю законы, которых от меня обманом добились радикалы”. Этот случай произошел после выхода “Страдии”, и историк Сл. Йованович, бывший очевидцем этого события, рассказывал, что люди на улицах Белграда говорили по этому поводу: “Такого и Доманович в своей ‘Страдии’ не придумал бы!”