Tag Archive | Герой

Крали Марко за втори път между сърбите (3/5)

(предишна страница)

Работата, разбира се, тръгна по-нататък по своя обикновен ред. След като направи разследвания на самото местопроизшествие, полицията разгледа подробно престъпленията и предаде цялото досие на съда за по-нататъшно следствие.

Съдът насрочваше дела, призоваваше свидетели, устройваше очни ставки. Държавният обвинител, разбира се, искаше Марко да бъде осъден на смърт; адвокатът на Марко от своя страна доказваше пламенно, че Марко е невинен и искаше да го освободят. Често водеха Марко в съда, разпитваха го, връщаха го обратно в затвора. Той се видя в чудо— какво правят с него. Най-тежко му беше, че трябва да пие вода, а не бе свикнал с нея. Всичко би понесъл леко, той е герой, но чувствуваше, че водата много му вреди. Започна да съхне и вехне. Никак не приличаше вече на някогашния Марко. Изсъхна като билка, дрехите му висеха на него, като че ли не са негови. При ходене дори залиташе. Случваше се често в отчаянието си да простене:

— Ох, господи, та това е по-лошо от проклетата азачка тъмница!

Най-сетне съдът произнесе присъдата, в която, вземайки пред вид заслугите на Марко пред сърбите и много смекчаващи вината обстоятелства, го осъди на смърт и да заплати обезщетение и всичките разноски по делото.

Отнесоха делото до апелационния съд и той замени смъртната присъда с доживотен затвор. Касационният съд обаче намери някакви нередности и върна делото на съда с искане да се разпитат още някои свидетели и да дадат клетвени декларации.

Две години продължи тази съдебна процедура, докато най-сетне и касационният съд издаде нова намалена присъда, според която Марко се осъжда на десет години строг тъмничен затвор и да заплати всички щети и съдебни разноски, но не като политически престъпник, защото можа да докаже, че не принадлежи към нито една политическа партия.

Разбира се, при произнасянето на такава присъда съдът имаше пред вид, че това е големият народен герой Крали Марко и че неговото дело е единствен случай. В края на краищата работата никак не бе лека. Затруднили се бяха и най-големите специалисти. Как ще осъдиш на смърт някого, който и без това е умрял преди толкова време и отново се е върнал от оня свят?

И така попада Марко без вина в затвора. Тъй като нямаше откъде да се платят съдебните и углавни разноски, устрои се публичен търг за продажба на Марковия Шарколия, дрехите и оръжието му. Оръжието и дрехите веднага ги откупи на вересия държавата за музея, а едно трамвайно дружество купи Шарколия, като брои веднага парите.

Остригаха Марко, избръснаха го, оковаха го в тежки вериги, облякоха го в бели дрехи и го откараха в Белградската крепост. Тук Марко преживя такива мъки, каквито никога не е мислил, че ще може да изтърпи. Отначало викаше, сърдеше се, заканваше се, но постепенно свикна и се помири със съдбата си. И, разбира се, за да го научат през време на изтърпяване на наказанието да работи нещо и да го подготвят за обществото, на което след излежаване на присъдата трябваше да стане полезен член, започнаха да го приучват към полезни работи: да носи вода, да полива градини, да чисти от плевели лука. А по-късно се научи да изработва и ножчета, четки, хурки и всякакви други неща.

А Шарколията, горкият, теглеше трамвая от сутрин до вечер без прекъсване. И той бе грохнал. Залиташе, като вървеше, а щом го спираха, задрямваше и сънуваше може би щастливото време, когато е пил от чебър червено вино, носил в гривата си златни плетеници, на копитата — сребърни подкови, на гърдите — златни украшения, а юздите му били позлатени; времето, когато носел върху себе си в люти боеве и по мегдани своя господар и с него догонвал вилите. Сега бе отслабнал, станал само кожа и кокали, ребрата му се брояха, а на хълбоците му човек можеше да закачи торби.

На Марко му бе най-мъчно, когато се случеше да го закарат някъде на работа и види така изпаднал своя Шарколия. Това го измъчваше повече, отколкото всички негови мъки. Често, когато видеше Шарколията така грохнал, от очите му бликваха сълзи и той проговаряше с въздишка:

— Ех ти, Шарко, ех, имане мое!…

Шарколията тогава се обръщаше, изпръхтяваше тъжно, но в тоя момент кондукторът иззвъняваше и трамваят тръгваше по-нататък, а стражарят, комуто Марковата снага и ръст внушаваха респект, учтиво го подканваше да продължи пътя си. Така че Марко и не довършваше мисълта си.

Така мъка мъчи сиромах Марко цели десет години за своя народ, не изоставяйки идеята да отмъсти за Косово. Трамвайното дружество бракува Шарколия, след което го купи някакъв градинар, за да му върти долапа.

Минаха и тия десет години, изпълнени със страдания. Пуснаха Марко на свобода.

Имаше той малко спестени пари от продажбата на разни дреболии, изработени от самия него.

Най-напред отиде в механата, повика двама бръснари да го измият и избръснат, след това поръча да му изпекат един овен на девет години и да му донесат повечко вино и ракия.

Искаше най-напред малко да се посъвземе с добра храна и пиене и да се поправи след толкова мъки. Поседя така Марко повече от петнадесет дни, докато почувствува, че е дошъл на себе си, и тогава започна да мисли какво да предприеме по-нататък.

Мисли Марко, мисли и най-сетне намисли нещо. Предреши се така, че никой да не може да го познае, и тръгна най-напред да търси Шарколията, за да спаси и него от неволя, та след това да тръгне от сърбин на сърбин и да разбере кои са тези, дето го викаха толкова много, дали са сърби тези, дето го затвориха, и как най-добре ще отмъсти за Косово…

Марко узна, че неговият Шарколйя е при някакъв градинар, където върти долап, и тръгна нататък, където му казаха, че ще го намери. Откупи го евтино, защото и самият градинар възнамеряваше вече да го даде на циганите. След това го отведе при един селянин, с когото се уговори да го храни с люцерна и да се грижи за него, та дано Шарколйя се оправи.

Разплака се Марко, когато видя в какво мизерно положение бе изпаднал горкият Шарколия. Селянинът беше добър човек, та се смили и взе Шарколйя на прехрана, а Марко тръгна по-нататък пеша.

Вървейки така, той стигна при един беден селянин, който работеше на нивата си, и го поздрави.

Марко започна да разговаря с него за туй-онуй и изведнаж каза:

— Какво би било, ако сега излезе от гроба Крали Марко и дойде при теб?

— Е, това не може да стане — каза селянинът.

— Но ако все пак дойде, какво би направил ти?

— Бих го повикал да ми помогне да окопая царевицата — пошегува се селянинът.

— Но ако той те повика да отидеш на Косово?

— Я си трай, брате мили, какво Косово ти е дошло на ум сега? Аз нямам време да отида на пазар, за да си купя сол и цървули на децата. А нямам и с какво да ги купя.

— Добре, брате, но знаеш ли ти, че на Косово е пропаднало нашето царство и че за Косово трябва да отмъстим?

— И аз съм пропаднал, братко, та по-лошо не може да бъде. Не виждаш ли, че нямам цървули на краката си… А когато му дойде ред да плащам данък, забравям и как се казвам, а камо ли за Косово.

Пристигна Марко в къщата на един богат селянин.

— Помози бог, брате…

— Дал ти бог добро — отговори онзи и го погледна подозрително. — А откъде си, братко?

— Отдалече съм, но искам да мина по тия места, да видя как живеят тук хората.

В разговора Марко и на него загатна какво би се случило, ако се явеше Крали Марко отново и повикаше сърбите да отмъстят за Косово.

— Аз чух, че преди десетина години някакъв смахнат се бил представил за Крали Марко и извършил някакви злодеяния и кражби, за което го осъдили на затвор.

— Да, чух и аз за това. Но какво би направил ти, ако се яви истинският Крали Марко и те повика на Косово?

— Бих го посрещнал, бих му дал повечко вино да си пийне и бих го изпратил с добро.

— А Косово?

— Какво ти Косово през тия оскъдни години?… Това струва скъпо. Това са големи разходи, братко мой!…

Марко остави и него и тръгна по-нататък. Навсякъде из селата все същото. Превили се селяните над мотиките, само отвръщат на поздрава му и не обелват нито дума повече. Нямат хората време за губене; царевицата трябва да се окопае и работата навреме да се свърши, ако искаш земята да даде добър плод.

Омръзна на Марко в село и реши да отиде в Белград, да опита и там да направи нещо за Косово и да се осведоми откъде идват ония многобройни призиви, искрени, от сърце, когато тук му устройват такова посрещане.

Пристигна Марко в Белград. Коли, трамваи, хора — всички хвърчат, бързат, разминават се, срещат се. Чиновниците бързат към канцелариите си, търговците — по търговия, работниците отиват на работа. Марко срещна един виден, хубаво облечен господин. Доближи се до него и го поздрави. Онзи, малко смутен, се дръпна назад, срам го бе от лошото облекло на Марко.

— Аз съм Крали Марко. Дойдох тук, за да помогна на своите братя — каза Марко и разказа за всичко: как е дошъл, за какво е дошъл, какво се е случило с него и какво смята да прави по-нататък.

— Та-ка. Радвам се, че се запознах с вас, господин Кралевич! Много ми е приятно. Кога смятате да си отидете в Прилеп?… Радвам се, вярвайте ми. Но извинявайте, бързам за канцеларията си. Сервус, Марко! — каза господинът и бързо отмина.

Марко срещна втори, трети. Когото и да срещне, разговорът свършва почти по същия начин: „Бързам за канцеларията. Сервус, Марко.“

И така, разочарован, Марко започна да се отчайва. Върви из улиците, мълчи, намръщен, мустаците му паднали на раменете, не спира никого, не пита никого нищо. А и кого има още да пита? Когото и да срещне, всеки бърза за канцеларията. За Косово никой и не споменава. Разбира се, канцеларията е по-важна от Косово. Въпреки здравите си нерви Марко започна да става нервен от тая проклета канцелария, която по негово мнение доста успешно, конкурираше Косово. В края на краищата взе да му става все по-отегчително сред тая тълпа от хора, които сякаш нямат друга работа, обвей да бързат за канцеларията. Селяните пък се оплакваха от сушавите години и кметовете, бързаха за нивата, работеха по цял ден и носеха скъсани цървули и закърпени панталони. Марко загуби всяка надежда за успех и вече не разпитваше никого, нито се срещаше с хора. Чакаше само с нетърпение господ да го повика отново на оня свят, за да не се измъчва повече, защото всеки сърбин бе зает със своята пряка работа, а Марко се чувствуваше съвсем излишен.

Върви обаче така Марко един ден тъжен, невесел, а и пустите пари вече се привършват, та няма с какво да купи дори вино, а кръчмарката Яня, отдавна, отдавна беше в гроба — иначе тя би му дала вино на вересия. Върви така из улиците с наведена глава и му се доплаква, като си спомни за старото време и другарите, а особено за хубавата, пламенна Яня и нейното студено вино.

Изведнаж вижда пред една голяма механа много народ и чува отвътре силна врява.

— Какво става тук? — попита Марко един човек, разбира се, в проза, защото от много мъки не му беше до стихове.

— Това е патриотично събрание — отговори му онзи, измери го от главата до петите подозрително и се отдръпна малко от него.

— А какво правят там?… — пак го попита Марко.

— Иди виж! — каза онзи сърдито и му обърна гръб.

(следваща страница)

Размишленията на един обикновен сръбски вол

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

 

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Страдия (2/12)

(Предыдущая часть)

Немного левее того места, где пристала лодка, возле самого берега увидел я высокий мраморный обелиск с высеченными на нем золотыми буквами. Я с любопытством подошел ближе, надеясь прочесть имена славных юнаков, о которых постоянно рассказывал отец. Но, к великому моему удивлению, на мраморе были вырезаны слова:

“Отсюда к северу простирается страна славного и счастливого народа, которого великий бог наградил исключительным и редким счастьем: гордость страны и народа составляет то, что в его языке по законам грамматики “К” перед “И” всегда переходит в “Ц”.”

Прочел я раз, прочел другой, не могу прийти в себя от удивления – что все это значит? И больше всего поразило меня то, что слова были написаны на моем родном языке.

На этом языке говорил мой отец и его предки, да и я сам на нем говорю, но страна не та; он мне рассказывал совсем о другой. Общность языка смутила меня, но я подумал, что могут же быть два великих братских народа одного происхождения, говорящих на одном языке и не знающих друг друга. Мало-помалу я перестал удивляться и начал даже испытывать гордость, так как мой родной язык обладал такой же прекрасной особенностью.

Я миновал крепость и направился по улице, ведущей в город, намереваясь отдохнуть с дороги в гостинице, а потом поискать работы и, подработав, продолжить поиски родины.

Не прошел я и нескольких шагов, как вокруг меня, словно я какое-то чудище, со всех сторон стали собираться люди. И стар и млад, и мужчины и женщины, давя друг друга, приподнимаясь на носки и толкаясь, протискивались вперед, чтобы лучше видеть меня. Толпа разрослась настолько, что запрудила всю улицу и остановила движение.

Люди смотрели на меня с удивлением, да и мне чудным показался этот незнакомый народ. На кого ни взглянешь, все украшены орденами и лентами.[1]

Редко, и то только у самых бедных, по одному, по два, остальные же так увешаны, что и одежды не видно. У некоторых награды уже не помещаются на груди, и они возят за собой тачку, полную орденов за разные заслуги, звезд, лент и прочих знаков отличия.

Я едва мог продвигаться сквозь эту массу окружавших меня знаменитых людей, которые изо всех сил проталкивались ко мне поближе. Начали уже ссориться, осыпать упреками тех, кто подолгу задерживался около меня.

– Посмотрели и довольно, дайте теперь и нам.

Каждый, кому удавалось прорваться ко мне, спешил завести разговор, чтобы его не оттерли.

Мне начали уже надоедать одни и те же недоуменные вопросы:

– Откуда ты?.. Неужели у тебя нет ни одного ордена?

– Нет.

– Сколько же тебе лет?

– Шестьдесят.

– И ни одного ордена?

– Ни одного.

В толпе раздавались возгласы, как на ярмарке, когда показывают какую-нибудь диковину:

– Эй, люди! Человеку шестьдесят лет, а у него ни одного ордена!

Давка, шум, рев, толкотня все усиливались, со всех улиц бежали люди и продирались сквозь толпу, чтобы посмотреть на меня. Дело, наконец, дошло до драки, и для наведения порядка вмешались полицейские.

До этого я успел порасспросить кой кого, за какие заслуги они награждены.

Один сказал, что министр наградил его за самопожертвование и исключительные заслуги перед родиной: целый год он имел дело с крупной суммой государственных денег, а при ревизии в кассе была обнаружена недостача всего лишь двух тысяч.

– Его правильно наградили, – говорили вокруг, – ведь он мог растранжирить все, но благородство и патриотизм не позволили ему этого совершить.

Другой был награжден за то, что в течение месяца, пока он был сторожем каких-то государственных баз, ни одна из них не сгорела.

Третий получил награду за необыкновенно интересное открытие, что слово “книга” начинается с буквы “К”, а оканчивается на букву “А”.

Некая повариха была награждена за то, что, прослужив пять лет в богатом доме, украла всего несколько серебряных и золотых вещей.

Один герой получил награду в связи с тем, что, совершив растрату, не покончил с собой по утвердившемуся тогда глупому шаблону, а дерзко воскликнул на суде:

– Я осуществил свои идеалы и принципы – таковы мои взгляды на мир, а теперь судите меня. Вот я перед вами! – и, ударив себя в грудь, шагнул вперед.

Этот, я полагаю, получил орден за гражданское мужество. (И правильно!)

Какой-то гражданин получил орден, так как, дожив до глубокой старости, не умер.

Кто-то был награжден в связи с тем, что за неполных полгода разбогател, поставляя прелую пшеницу и еще пропасть всякой дряни.

Богатый наследник получил орден за то, что не промотал отцовское состояние и пожертвовал пять динаров на благотворительные цели.

Да и кто может все упомнить! Ведь я удержал в памяти объяснения каждого лишь в связи с одним награждением, а их было несчетное множество.

Итак, когда дело дошло до ссоры и драки, вмешалась полиция. Полицейские принялись разгонять толпу, а их начальник приказал подать закрытый фиакр. Меня втолкнули в фиакр, возле которого вооруженные полицейские разгоняли народ. Начальник поместился рядом, и мы куда-то покатили, а за нами со всех сторон валила толпа.

Фиакр остановился перед длинным, приземистым и запущенным зданием.

– Где мы? – спросил я начальника, признав его за такового потому, что он вызвал фиакр и сел в него вместе со мной.

– Это полиция.

Выходя из фиакра, я увидел, как двое дрались у самых дверей полиции. Полицейские стояли рядом и глазели на борьбу, да и шеф полиции и все остальные чиновники взирали на драку с удовольствием.

– Чего они дерутся? – спросил я.

– Да ведь есть такой приказ, чтобы все скандалы совершались здесь, на глазах полиции. И знаете почему? Не может же шеф и остальные чиновники мотаться по закоулкам. Так легче и удобнее наблюдать. Разругаются двое и, если им захочется подраться, идут сюда. А тех, что устраивают скандалы прямо на улице, в неположенном месте, наказывают.

Увидев меня, господин шеф, толстяк с седеющими усами и двойным круглым выбритым подбородком, чуть не упал от удивления в обморок.

– Господи, откуда ты взялся?! – проговорил он, придя в себя от удивления, развел руками и принялся рассматривать меня со всех сторон.

Тот, что доставил меня, о чем-то с ним пошептался, доложив, видимо, что произошло. Шеф нахмурился и резко меня спросил:

– Отвечай, откуда ты?

Я принялся подробно рассказывать, кто я такой, откуда и куда иду, но он стал нервничать и закричал:

– Ладно, ладно, оставь свои глупости. Скажи мне лучше, как ты смел среди бела дня появиться в таком виде на улице?

Я старательно осмотрел себя, нет ли на мне чего-нибудь необычного, но ничего не заметил. В таком виде прошел я много стран, и ни разу меня не привлекали за это к ответу.

– Чего молчишь? – учтиво, как и положено по циркуляру вести себя полиции, заорал шеф, и я заметил, что он дрожит от злости. – Я посажу тебя в тюрьму, ибо ты вызвал скандал в неположенном месте и своими глупостями взбудоражил весь город!

– Я не понимаю, господин шеф, чем я мог причинить столько вреда? – заметил я в страхе.

– До седых волос дожил, а не знаешь того, что знает всякий уличный мальчишка. Еще раз тебя спрашиваю, как ты мог идти по улице в таком виде и вызвать беспорядок, да еще не перед зданием полиции?

– Я ничего не сделал.

– Ты с ума сошел, старый… Ничего не сделал… А где твои награды?

– У меня их нет.

– Врешь, старый прохвост!

– Ей-богу, нет.

– Ни одной?

– Ни одной!

– Да сколько тебе лет?

– Шестьдесят.

– В шестьдесят лет у тебя нет ни одного ордена? Да где ты жил? На луне, что ли?

– Клянусь всем на свете, у меня нет ни одного ордена! – задрожал я.

Шеф ошалел от удивления. Он раскрыл рот, выкатил глаза и уставился на меня, не в силах выговорить ни слова.

Придя в себя, он приказал подчиненным принести с десяток орденов.

Из боковой комнаты тотчас принесли гору всяких орденов, звезд, лент и кучу медалей. По приказу шефа, мне наспех выбрали две-три звезды, ленту, три-четыре ордена повесили на шею, несколько прикололи к пальто, а сверх того добавили штук двадцать медалей и значков.

– Вот так-то, брат! – воскликнул шеф, довольный тем, что придумал способ избежать новых скандалов. – Вот так, – повторил он, – теперь ты хоть немного похож на нормального человека, а то взбудоражил мне весь город, явился словно чудище какое… А ты, наверное, и не знаешь, что у нас праздник сегодня? – задал он вдруг вопрос.

– Нет.

– Странно! – немного задетый, сказал он, помолчал и добавил: – Пять лет тому назад в этот самый день родился мой конь, на котором я постоянно езжу, и сегодня до полудня я принимаю поздравления от виднейших граждан; вечером, около девяти часов, мой конь будет проведен с факелами по улицам, а потом в лучшем отеле, куда имеют доступ только избранные, состоится бал.

Теперь я едва устоял на ногах от удивления, но, чтобы он не заметил, взял себя в руки и, подойдя к нему, поздравил его в следующих выражениях:

– Прошу извинить меня, я очень сожалею, что, не зная о вашем празднике, не смог вас поздравить в установленное для этого время; и поэтому поздравляю вас сейчас.

От всего сердца поблагодарив меня за искренность моих чувств к его верному коню, он приказал принести угощение.

Меня угостили вином и пирогами, я распростился с шефом и, украшенный звездами и орденами, в сопровождении полицейского отправился в гостиницу. Теперь я мог спокойно идти по улице, не вызывая шума и суеты, что было бы неизбежно, если бы я шел без знаков отличия.

Полицейский привел меня в гостиницу “На милой многострадальной родине”, хозяин которой отвел мне комнату, и я вошел туда в чаянии отдыха. Я едва мог дождаться минуты, когда останусь один, и смогу прийти в себя от удивительных впечатлений, которые произвела на меня эта страна с первого взгляда.

(Далее)

[1] В обреновичевской Сербии награды раздавались в огромных количествах. Ж. Живанович в “Политической истории Сербии” приводит курьезный случай с королем Александром, который оказался в неловком положении, когда при вручении наград 1 января 1897 года должен был оставить без отличия премьер-министра Симича, так как он имел уже все существовавшие в стране ордена.