Усякія цуды бываюць на свеце, а ў нашай краіне, як многія кажуць, цудаў столькі, што ўжо і цуд не ў цуд. Ёсць у нас такія людзі, якія хоць і займаюць высокае становішча, думаць зусім не ўмеюць, і таму, а можа быць, па нейкіх іншых прычынах, пачаў разважаць вясковы вол, самы звычайны, які нічым не адрозніваецца ад іншых сэрбскіх валоў. Аднаму толькі богу вядома, што прымусіла гэту геніяльную жывёлу адважыцца заняцца роздумам, калі ўсе ўжо даўно ведаюць, што ў Сербіі гэта няшчаснае рамяство прыносіць толькі шкоду. Калі дапусціць, што ён, небарака, па наіўнасці сваёй не ведаў пра нерэнтабельнасці гэтага рамяства ў родных месцах, то ў такім выпадку яму няма за штопрыпісваць асаблівую грамадзянскую доблесць; аднак застаецца загадкавым, чаму ўсё ж вол пачаў думаць, не будучы ні выбарнікам, ні членам камітэта, ні сельскім старастам, калі ніхто не абіраў яго дэпутатам у валовую Скупшчыны або – калі ён у гадах – сенатарам. А калі ён, грэшны, марыў стаць міністрам нейкай валовай краіны, тады, наадварот, трэба было прывыкаць як мага менш думаць, як робяць гэта выдатныя міністры ў некаторых шчаслівых краінах, хоць у нашай краіне і ў гэтым не пашанцавала. Але ў рэшце рэшт якая нам справа да таго, чаму ў Сербіі вол ўзяўся за пакінутае людзьмі занятак. Можа ён пачаў думаць па нейкім натхненні звыш?

Дык што ж гэта за вол? Самы звычайны вол, у якога, як вучыць заалогія, маюцца галава, тулава і іншыя часткі цела – усё, як у астатніх валоў; цягне ён калёсы, шчыпле траву, ліжа соль, жуе жуйку і рыкае. Звалі яго Сівоня.

Вось як ён пачаў думаць. Аднойчы гаспадар запрог Сівоню і яго сябра Галоню, нагрузіў калёсы крадзенымі дошкамі і адправіўся ў горад іх прадаваць. Ледзь толькі пад’ехалі да першых гарадскіх хат, гаспадар прадаў дошкі, атрымаў грошы, распрог Сівоню і яго сябра, перакінуў ланцугб які злучае іх, праз ярмо, кінуў ім растрапаны сноп кукурузных сцеблаў і хутка ўвайшоў у карчомку, каб, як належыць чалавеку, падсілкавацца гарэлачкай. Быдл нейкае свята, і мужчыны, жанчыны і дзеці ішлі з усіх бакоў. Галоня, вядомы сярод валоў як прыдуркаваты, не звяртаючы ўвагі ні на што, з усёй сур’ёзнасцю прыступіў да абеду. Шчыльна паеўшы, ён памычаў ад задавальнення, потым прылёг і, салодка падрэмваючы, стаў жаваць жуйку. Яму не было ніякай справы да людзей, якія ходзяць міма яго. Ён мірна драмаў і жаваў (шкада, што ён не чалавек: як не зрабіць кар’еру з такім характарам!). Сівоня ж ні да чаго не дакрануўся. Паводле яго летуценным вачам і сумнам выразе твару адразу было відаць, што гэта мысліцель, натура пяшчотная, уражлівая. Міма яго праходзілі сербы – людзі, гордыя сваім слаўным мінулым, імем і народнасцю, пра што можна было меркаваць па іх ганарыстай манеры трымацца. Сівоня глядзеў на ўсё гэта, і душу яго ахоплівала туга, боль ад страшнай несправядлівасці. Гэта адчуванне было гэтак нечакана і моцна, што, не справіўшыся з сабой, ён зарыкаў жаласна, сумна і на вочы яго навярнуліся слёзы.

Ад вострага болю Сівоня і пачаў думаць:

«Чым ганарыцца мой гаспадар і іншыя яго суграмадзяне, сербы? Чаму яны так задзіраюць галовы і з такойганарыстасцюі пагардай глядзяць на мой род?.. Ганарацца яны радзімай, ганарацца тым, што на ласцы лёсу ім прызначана было нарадзіцца тут, у Сербіі. Але і мая маці ацялілася ў Сербіі, і гэта радзіма не толькі мая і майго бацькі, але і маіх продкаў; бо яны, як і продкі сербаў, прыйшлі ў гэты край са старой славянскай прарадзімы. Між тым, ніхто з нас, валоў, не перапоўнены ад гэтага гонару. Мы заўсёды цэнім таго, хто зможа падняць у гару найбольшы груз, і ніхто з нас да гэтага часу не казаў швабскаму валу: «Э, што ты там, я – сербскі вол, радзіма мая – слаўная Сербія, тут цяліліся ўсе мае продкі, тут, на гэтай зямлі, і магілы іх! » Божа захавай, гэтым мы ніколі не ганарыліся, нам нават у галаву не прыходзіла, а вось яны ганарацца. Дзіўныя людзі!»

Ад такіх думак вол сумна закруціў галавой, зазвінеў медны званочак на яго шыі, і рыпнуў ярмо.

Галоня расплюшчыў вочы і, паглядзеўшы на сябра, прамармытаў:

– Зноў ты са сваім глупствам! Еш, ды жырэй сабе, дурань. Глядзі, у цябе рэбры можна пералічыць. Калі б здольнасць думаць шанавалася, то людзі не падалі б гэта нам, валам. Не выпала б нам такое шчасце!

Са шкадаваннем паглядзеўшы на свайго сябра, Сівоня адвярнуўся і зноў паглыбіўся ў свае думкі.

«Ганарацца сваім слаўным мінулым. Косава поле, косаўская бітва! Цуд з цудаў! Дык і мае продкі валаклі тады для войскі ежу і рыштунак; калі б не было нас, усё гэта прыйшлося б рабіць самім людзям… Паўстанне супраць туркаў! Вялікая, высакародная справа, але хто там быў? Хіба паўстанне ўздымалі гэтыя пагардлівыя пустазвоны, якія, нічога не робячы, праходзяць, задраўшы нос, міма мяне, быццам у тым іх заслуга? Возьмем, напрыклад, хоць бы майго гаспадара. І ён ганарыцца і выхваляецца паўстаннем, асабліва тым, што ў барацьбе за вызваленне радзімы загінуў яго прадзед, выключны юнак. Ды ці ж яго ў гэтым заслуга? Ганарыцца мае права яго прадзед, а не ён; прадзед ягоны ўпаў ахвярай за тое, каб мой гаспадар, яго нашчадак, быў вольны. І ён вольны, але што ён, свабодны, робіць? Скраў чужыя дошкі, паваліўся ў калёсы і захроп, а я цягну і яго і дошкі. Цяпер, прадаўшы дошкі, ён лайдачыць, п’янствуе, пахваляецца слаўным мінулым. А колькі маіх продкаў было зарэзалі падчас паўстання, каб пракарміць байцоў? Ды няўжо не яны валаклі тады вайсковы рыштунак, гарматы, правіянт і порах, і ўсё ж нам і ў галаву не прыходзіць выхваляцца іх заслугамі, бо мы па-ранейшаму добрасумленна і цярпліва выконваем свае абавязкі, як выконвалі іх і нашы продкі.

Ганарацца пакутамі сваіх продкаў, пяцісотгадовым рабствам. Мой род пакутуе з таго часу, як існуе; мы і па гэты дзень мучымся, знаходзячыся ў ярме, але ніколі не званіць з гэтай нагоды ў званы. Здзекаваліся, чуеш, над імі туркі, рэзалі, саджалі на кол. Маіх жа продкаў рэзалі і пяклі і туркі і сербы; ды і якім яшчэ толькі пакутам нас не падвяргалі!

Ганарацца верай сваёй, і ні ў што не вераць. А хіба я і ўвесь мой род вінаватыя ў тым, што нас не прымаюць у хрысціянства? Запаведзь кажа ім: „Не крадзі», а вось жа мой гаспадар крадзе і прапівае крадзеныя грошы. Вера вучыць іх рабіць бліжнему дабро, а яны адзін аднаму прычыняюць зло. Лепшым прыкладам дабрадзейнасьці лічыцца той, хто не здзейсніў зла, і, зразумела, ніхто і не збіраецца запатрабаваць, каб, не робячы зла, ён стварыў дабро. І вось дакаціліся да таго, што дабрадзейнасцю лічаць любую марную справу, абы яна не прыносіла шкоды.»

Вол так глыбока ўздыхнуў, што ад ўздыху яго пыл падняўся з зямлі.

«Ды і то сказаць, – працягвае ён свае сумныя разважанні, – хіба я і мой род ў гэтых адносінах не вышэй іх усіх? Я нікога не забіў, не абгаварыў, ні ў каго нічога не скраў, не выгнаў нікога ні з таго ні з сяго з дзяржаўнай службы, не працягваў рук да дзяржаўнай казны, не абвяшчаў сябе наўмысна банкрутам, ніколі не закоўваў у кайданы і не саджаў у турму ні ў чым не вінаватых людзей, якія не паклёпнічалі на сваіх сяброў; не змяняў я сваім валовым прынцыпам, не даваў ілжывых паказанняў сведак, ніколі не быў міністрам і не нарабіў краіне шкоды. Акрамя таго, не здзяйсняючы зла, я раблю дабро нават тым, хто мне шкодзіць. Нарадзіўся я, і адразу ж злыя людзі пазбавілі мяне мацярынскага малака. Бог жа стварыў траву для нас, не дзеля людзей, а ў нас і яе адбіраюць. І, нягледзячы на ​​ўсё гэта, мы цягнем людзям падводы, пашам і кормім іх хлебам. І ўсё ж ніхто не прызнае нашых заслуг перад радзімай…

Па хрысціянскаму статуту людзі павінны выконваць усе пасады, а яны не вытрымліваюць і самога малога паста, я ж і ўвесь мой род посьцім ўсёнаша жыццё з той самай хвіліны, як нас пазбаўляюць мацярынскага малака.»

Вол выпусціў галаву, але, як бы заклапочаны чымсьці, зноў падняў яе, злосна фыркнуў і, здавалася, успомніўшы нешта важнае, якое мучыла яго, раптам радасна прамукаў:

– Цяпер я ведаю, у чым справа! – і працягваў свае развагі.

«Ганарацца яны свабодай і грамадзянскімі правамі. Над гэтым я павінен сур’ёзна падумаць. Але колькі ні думай, нічога не прыдумаеш. У чым гэтыя іх правы? Калі паліцыя загадае ім галасаваць, яны галасуюць. Ды бо з такім жа поспехам і мы маглі б прамармытаць: «За-а-a-a!» Калі ж ім не загадаюць, яны не асмельваюцца галасаваць і ўмешвацца ў палітыку, гэтак жа як і мы. Часам і яны, без віны вінаватыя, падвяргаюцца арыштам і церпяць збіццё. Мы хоць замыкаем і адмахнёмся хвастом, а ў іх і на гэта не хапае грамадзянскай доблесці.»

У гэты момант з карчмы выйшаў гаспадар. П’яны, ледзь трымаючыся на нагах, з мутнымі вачыма, падышоў ён да воза, хістаючыся з боку ў бок і мармычучы нейкую лухту.

«Вось на што гэты горды нашчадак выкарыстаў свабоду, якую яго продкі заваявалі сваёй крывёю. Добра, мой гаспадар п’яніца і злодзей, але на што яе ўжылі іншыя? Толькі на тое, каб, нічога не робячы, ганарыцца мінулым і заслугамі сваіх продкаў, да якіх яны маюць такое ж стаўленне, як і я.

А мы, валы, засталіся такімі ж стараннымі і карыснымі працаўнікамі, якімі былі і нашы продкі. Мы – валы, гэта так, але ўсё ж мы і цяпер можам ганарыцца сваёй пакутніцкай працай і заслугамі».

І, глыбока ўздыхнуўшы, вол сунуў галаву ў ярмо.

У Белградзе, 1902.
Перакладзена для праекта «Радое Дамановіч» Ганнай Тарасевіч, 2020.

В света има разни чудеса, но в нашата страна, както казват мнозина, ги има толкова много, че вече и чудесата не са чудеса. У нас има хора, които заемат твърде високи постове и нищо не мислят. В замяна на това или може би по други съображения започна да мисли един обикновен селски вол, който с нищо не се отличава от останалите сръбски волове. Един господ знае защо това гениално животно извърши такава дързост — започна да мисли, когато вече е доказано, че в Сърбия този нещастен занаят може само да вреди. Да речем, че в своята наивност той, горкият, и не знае, че в неговото отечество този занаят не се рентира. Затова няма да считаме мисленето му за особена гражданска смелост. Но все пак интересно е защо именно волът започна да мисли, след като не е нито избирател, нито депутат, нито кмет, нито го е избирал някой за депутат в някакво волско събрание или дори (ако е вече в години) за сенатор. А ако пък е сънувал, грешникът, че ще стане министър в някаква волска страна, то тогава, напротив, би трябвало да се тренира да мисли колкото се може по-малко, както правят добрите министри в някои щастливи страни, макар че и в това отношение нашата страна няма късмет.

В края на краищата, какво ни интересува, че в Сърбия едив вол се е заловил за занаят, който хората са изоставили. Може би е започнал да мисли по някакъв природен инстинкт.

Да видим какъв е тоя вол? Обикновен вол, който, както казва зоологията, има глава, тяло и крака — всичко, което имат и останалите волове, когото впрягат в кола, който пасе трева, лиже сол, преживя и мучи. Името му е Сивчо.

—

Ето как започнал да мисли той. Един ден стопанинът му го впрегна в колата заедно с другаря му Галоня. В колата бяха натоварени някакви откраднати пръти, които стопанинът му откара в града на пазар. Продаде той прътите още щом стигна първите градски къщи, прибра парите, разпрегна Сивчо и неговия другар, закачи синджира, с който бяха вързани, за ярема, сложи им развързан сноп царевичак и весел влезе в една малка кръчмичка, за да се почерпи човекът с ракия. В града имаше някакво тържество и хората — жени, мъже и деца — прииждаха от всички страни. Галоня, който и без това бе известен между воловете като глупавичък, не наблюдаваше нищо. С цялата си сериозност той започна да обядва, нахрани се добре, изрева веднаж от удоволствие, след това си полегна приятно и дремейки, започна да преживя. Различните хора, които минаваха покрай него и отиваха в разни посоки, въобще не го интересуваха. Дремеше си той спокойно и преживяше (жалко, че не е човек, иначе щеше да има добри качества за голяма кариера). Но Сивчо и не опита храната. Неговият замечтан поглед и тъжното изражение на лицето показваха още на пръв поглед, че той е мислител и нежна, впечатлителна душа. Покрай него минаваха хора — сърби, горди със славното си минало, с името си, с националността си. Тази гордост личеше от твърдото им държане и походка. Гледайки ги, душата на Сивчо се сви от тъга, от болка поради голямата неправда. Той не можа да удържи това силно, внезапно и голямо чувство, изрева тъжно, с болка, в очите му се появиха сълзи. И от силна болка той започна да мисли:

„С какво се гордеят моят стопанин и неговите сънародници сърби? Защо дигат толкова много глава и се отнасят към моето племе с надута гордост и презрение… Гордеят се с отечеството си, гордеят се с това, че милостивата съдба им е отредила да се родят тук, в Сърбия. Нима и мен майка ми не ме е отелила тук, в Сърбия? И не само че това е мое отечество, както и на баща ми, но моите деди са дошли заедно с техните в тези краища от старото славянско отечество. И никой между нас, воловете, не се гордееше с това, напротив, ние се гордеем всякога с това, кой ще изкачи по-голям товар на баира и нито един вол до днес не е казал на някой швабски вол: „Какво искаш ти, аз съм сръбски вол, моята родина е гордата страна Сърбия, тук са се отелили всичките ми деди, тук, в тази страна, са и гробовете на моите прадеди!“ Пази боже. С това ние никога не сме се гордеели. Дори и на ум не ни е идвало, а ето, те се гордеят и с това. Интересни хора!“

Като мислеше така, волът тъжно поклати глава, звънецът на врата му зазвънтя, яремът скръцна.

Галоня отвори очи, погледна другаря си и измуча:

— Ти пак с твоите щуротии! Яж, будала, да напълнееш, не виждаш ли, че ребрата ти се броят; ако беше хубаво да се мисли, хората нямаше да оставят този занаят на нас, воловете. Нямаше да бъдем ние късметлиите!

Сивчо погледна другаря си със съжаление, обърна се на другата страна и потъна отново в дълбоки размишления.

„Гордеят се със славното минало. Имат Косово поле, Косовската битка. Голяма работа, нима моите деди не прекарваха още тогава храна за войската и боеприпаси; ако не бяхме ние, тази работа трябваше да вършат самите хора. Имат въстанието срещу турците. Това е голямо, благородно дело, но кой го е вдигнал? Нима въстанието са вдигнали тези надути празни глави, които, нямайки какво друго да правят, се надуват горделиво, като минават край мен, сякаш това е тяхна заслуга? Да вземем например моя стопанин. И той се гордее и хвали с въстанието, а особено с това, че неговият дядо загинал като голям герой в освободителната война. Та нима това е негова заслуга? Неговият дядо е имал право да се гордее, но той — няма; неговият дядо е загинал, за да може той, моят стопанин, като негов потомък, да бъде свободен. И той е свободен, но какво прави с тази свобода? Краде чужди пръти, сяда в колата да го тегля и него, и прътите му, а той спи. Сега продаде прътите, пие ракия, не работи нищо и се гордее със славното минало. А колко мои деди са изклани през време на въстанието, за да се изхранят бойците? Нима моите деди не са прекарвали през това време боеприпаси, оръдия, храна, муниция. Но на нас все пак не ни идва на ум да се кичим с техните заслуги, защото ние не сме се променили, ние и днес извършваме своето задължение, също както са го извършвали и нашите деди — съвестно и търпеливо.

Гордеят се с мъките на дедите си, с петвековното робство. Моето племе се мъчи, откакто съществува; и до ден-днешен се мъчим и робуваме и никога не се хвалим с това. Казват, че турците ги мъчили, клали, набивали на колове, но и моите деди са клани и от сърбите, и от турците, пекли са ги на шиш и какви ли още мъки не сме понасяли.

Гордеят се с вярата си, а в нищо не вярват. Какво съм виновен аз и цялото ми племе, че не ни приемат за християни? Тяхната вяра повелява: „Не кради!“, а ето моят стопанин краде и пие от парите, които е спечелил чрез кражба. Вярата им повелява да правят добро на ближните си, а те един на други само зло правят. При тях е най-добър онзи, когото сочат за пример на добродетел, а за такъв смятат този, който не причинява зло. Разбира се, никой и не мисли да изисква от някого, освен да не прави зло, да прави и добро. И ето докъде са стигнали — за тях добродетел е всяка безполезна работа само ако тя не причинява зло.“

Волът въздъхна толкова дълбоко, че се дигна прах на пътя.

„Нима тогава — продължи той тъжните си мисли — аз и моето племе в това отношение не сме по-добри от всички тях? Аз никого не съм убивал, не съм клеветял, нищо не съм откраднал, никого не съм уволнил от държавна служба, без да е виновен, не съм извършил злоупотреба с държавни пари, не съм фалирал лъжливо, никога не съм оковавал във вериги и не съм затварял невинни хора, не съм наклеветявал своите другари, не съм изневерявал на своите волски принципи, не съм лъжесвидетелствувал, никога не съм бил министър и не съм сторил зло на своята страна. Дори и на онези, които на мен ми причиняваха зло, не съм направил нищо лошо, а само добро. Майка ми ме отели и веднага лошите хора ми отнеха майчиното мляко. Тревата господ вероятно е създал за нас, воловете, а не за хората, но и нея ни отнемат. И все пак при всички тези несгоди ние теглим колите на хората, орем и ги храним с хляб. И пак никой не ни признава нашите заслуги пред отечеството…

Нима всичко това е хубаво — на тях, хората, вярата им повелява да постят през всичките пости, обаче те дори и тези малки пости не искат да спазват, докато аз и цялото ми племе постим цял живот, от деня, когато ни отлъчат от майчиното виме.“

Волът се наведе и като че ли потъна в загриженост, после дигна отново глава нагоре и подсмръкна сърдито през носа си. Изглеждаше, като че ли мисли нещо важно, което го измъчва. Изведнаж измуча радостно.

„А, сега зная, така трябва да бъде!“ — продължи да мисли той.

„Ето как е: гордеят се със свободата си и гражданските си права. Затова сериозно трябва да помисля. — Мисли той, мисли, но никак не му вървеше. — В какво се състоят тези техни права? Ако полицията им заповяда, да гласуват, те гласуват. Ако е в това работата, то и ние бихме могли да изревем: „Зааа!“ Ако полицията не им заповяда, те не смеят да гласуват, нито да се месят в политиката, също като нас. И те понасят затвор и бой, често пъти без никаква вина. Ние поне изревем и мръднем с опашка, а те нямат дори и такава гражданска смелост.“

В това време стопанинът излезе от кръчмата. Беше пиян, краката му се преплитаха, очите му бяха мътни. Изговаряше някакви неясни думи и олюлявайки се, тръгна към колата.

„Ето за какво този горд потомък е употребил свободата, която дедите му извоюваха с кръв. Хайде, да речем, моят стопанин е пияница и крадец, но за какво са я употребили другите? Само за това, нищо да не работят и да се гордеят с миналото и заслугите на своите деди, за които те нямат никакъв дял както и аз.

А ние, воловете, си останахме също така работливи и полезни труженици, каквито бяха нашите деди. Волове сме, това е вярно, но все пак можем да се гордеем със своя сегашен мъчителен труд и заслугите си.“

Волът въздъхна дълбоко и приготви врата си за впрягане в ярема.

Април 1902

Източник: Доманович, Радое, Избрани сатири и разкази, Народна култура, София 1957. (Прев. Д. Крецул)

Різні дива бувають на білім світі, але в нашій країні, як багато хто каже, стільки тих див, що й дива пе­рестали бути дивами. У нас є люди з дуже високим становищем, які нічого не думають, а натомість, щоб компенсувати це чи, може, з інших причин, почав думати звичайнісінький собі селянський віл, який ні­чим не відрізняється від інших сербських волів. Бог один відає, як це вийшло, що та геніальна худобина зважилась на таке ризиковане діло, як думання, адже безпохибно доведено, що від того непевного заняття в Сербії можуть бути лише збитки. Але, мабуть, він, бідолашний, у своїй наївності й не знає, що в нас це ремесло неприбуткове, тому в його поведінці не бу­демо вбачати якоїсь особливої громадянської мужності. Та все-таки лишається загадковим, чого той віл став думати, адже він не виборщик, не член комітету, не староста, ніхто його не обирав депутатом до якогось волячого парламенту або навіть (якщо він у літах) сенатором. А коли б він, сердега, мріяв у якійсь воля­чій країні стати міністром, то, навпаки, мав би яко­мога менше думати, як це роблять чудові міністри в деяких щасливих країнах, хоча нашій країні й тут не щастить.

Врешті, яке нам діло до того, що віл у Сербії взявся за покинуте людьми ремесло, а може, він став думати з якоїсь природної потреби?

Та й хто він, власне, такий? Звичайнісінький віл, у якого, як свідчить зоологія, є голова, тулуб і різні органи, тобто те саме, що й у всіх інших волів, і який тягне воза, пасеться, лиже сіль, ремигає й реве. Зве­ться він Сивий.

Ось як він почав думати. Якось господар запріг у воза його й Муругого, наклав краденого жердя й по­віз у місто на продаж. Продав господар жердя ще в перших міських хатах, узяв гроші, випріг Сивого та його товариша, прив’язав ланцюгом до воза і ки­нув перед ними сніп сухого кукурудзиння, а сам, веселий, зайшов до корчомки, щоб підкріпитися, як годиться чоловікові, чаркою ракії. У місті трапилося якесь свято, і на вулицях було повно людей. Але Му­ругий, який навіть серед волів не міг похвалитися розумом, ні на що не звертав уваги, тільки заклопотано жував кукурудзиння, а коли добре наївся, мукнув од задоволення, ліг на землю й, солодко дрімаючи, став ремигати. Його анітрохи не цікавили люди, які мету­шилися навколо. Він спокійно дрімав і жував жуйку. (Жаль, що він не людина, бо ж такі чудові дані для високої кар’єри пропадають марно). А Сивий навіть не доторкнувся до їжі. Його замріяний погляд і сумний вираз морди видавали в ньому мислителя, свідчили про ніжну, вразливу душу. Проходили повз нього люди, серби, чванячись своєю світлою минувшиною, своєю вітчизною і нацією, і та чванливість так і перла з їхньої постави й ходи. Сивий бачив усе це, і його душу огортала незмірна туга, болем озивалася в ній неправда. І він, не маючи сили знести таке нагле й нестерпне почуття, заревів сумно, болісно, а на очі йому набігли сльози. І від великого болю Сивий став думати:

«Чим чваниться мій господар та його співгромадяни, серби? Чому вони так високо задирають голови і з та­кою зневагою дивляться на нас, волів?.. Чваняться вітчизною, чваняться тим, що примхою милостивої долі їм судилося народитись у Сербії. Але ж і мене мати привела в Сербії, і не тільки я та мій батько тут на світ з’явилися, сюди мої предки разом з їхніми прийшли ще із спільнослов’янської прабатьківщини. Та ніхто з нас, волів, цим не хизується, ми завжди гордимося лише тими, хто під гору може вивезти біль­ший вантаж, але ще жоден віл досі не сказав, на­приклад, якомусь німецькому волові: «Та що ти там, от я — сербський віл, моя батьківщина — славна серб­ська земля, тут народилися мої батьки, тут моги­ли моїх предків». Боже борони, тим ми ніколи не хизувалися, таке нам і на думку не спадало, а вони ось чваняться тим. Дивні люди!»

Охоплений такими думками, він скрушно покрутив головою, теленькнув дзвоник у нього на шиї, зарипіло ярмо.

Муругий розплющив очі, подивився на свого това­риша й мукнув:

— У тебе знову заскок у голові! їж, дурню, й по­правляйся, а то аж ребра світяться; якби так добре було думати, то люди не довірили б нам це заняття. Те щастячко поминуло б нас!

Сивий подивився з жалем на свого товариша, одвер­нув голову в другий бік і заходився думати далі:

«Чваняться світлою минувшиною. Мовляв, було в них Косове поле, Косовська битва. Подумаєш, а хіба мої предки ще тоді не возили провіант і амуніцію для війська? Якби не ми, то все це мусили б робити самі люди. Було в них повстання проти турків. Це велика, благородна справа, але хто її робив? Хіба тоді билися оці гонористі пустобрехи, що тепер від нічого робити приндяться, ніби це їхня заслуга. Хоч би мій господар — гне кирпу та все хвалиться повстанням, особливо тим, що його прадід загинув героїчною смер­тю, визволяючи Сербію. Але в чому тут його заслуга? Прадід, той мав чим гордитися, але не він; його пра­дід загинув, щоб мій господар, його нащадок, був віль­ний. І він вільний, але як використовує ту свою волю? Накраде чужого жердя, ще й сам розсядеться на возі, а я тягни і його, і жердя, він тільки знай хропе собі. Тепер продав жердя і п’є ракію, не робить нічого, а вихваляється світлою минувшиною. А скільки під час повстання моїх предків було порізано, щоб бійці мали що їсти? А хіба мої предки тоді не підвозили зброю, гармати, харчі, порох, свинець, але нам і на гадку не спадає чванитися їхніми заслугами, бо ми не змінилися, ми й тепер так само сумлінно й терп­ляче виконуємо свої обов’язки, як і колись наші пра­діди.

Чваняться стражданнями своїх предків, п’ятсотріч­ною неволею. А мій рід, відколи існує, то все мучи­ться, що день божий ми страждаємо, живемо в не­волі, але ніколи не робимо з того шуму. Кажуть, турки їх мордували, різали, садили на палі, але й моїх предків різали і серби, і турки, пекли на вогні й ще яких тільки мук нам не завдавали.

Чваняться вірою, але самі ні в що не вірять. А хіба я і весь мій рід — хіба ми винні, що нас не приймають у християни! їхня віра каже: «Не вкрадь», — а ось мій господар краде і п’є за ті гроші, які вторгував за кра­дене. Віра вчить їх робити добро ближньому своєму, а вони одне одному тільки зло чинять. У них найкра­щою людиною, зразком чесноти вважається той, хто не робить поганого, але щоб така людина, крім того, ще й робила добро іншим, про те ніхто й у думці не має. Дійшли до того, що їхні взірці добропорядності стали мовби непотрібні речі, з яких тільки й користі, що вони нікому не шкодять».

Віл зітхнув важко, аж збив куряву на дорозі.

«Якщо так узяти, — думав він далі свої невеселі дум­ки, — то хіба я і мій рід не кращі за них? Я нікого не вбив і не оббрехав, ні в кого нічого не вкрав, не звільнив нікого безвинного з державної служби, не розтратив державних грошей, не оголошував себе фальшиво банкрутом, не заковував у кайдани й не кидав до в’язниці чесних людей, не зводив наклепи на товаришів, не зраджував своїх волячих принципів, ніколи не свідчив криво, не був міністром і не шко­див країні, а крім того, що не чиню нікому зла, роб­лю добро навіть тим, хто мені зло причиняє. Коли мене мати привела, то злі люди одразу й молоко материне стали забирати в мене. Бог траву дав для нас, волів, а люди і її відбирають у нас. І все-таки ми, попри всі злигодні й муки, тягнемо вози людям, оремо їм і годуємо їх хлібом. Проте ніхто не визнає наших заслуг перед вітчизною…

Візьмемо стриманість у їжі — віра велить їм, лю­дям, постити всі пости, а вони навіть той короткий час не хочуть стримуватися. А от я і мій рід постимо весь свій вік, відколи нас від материного вим’я відлучать».

Віл понурив голову в глибокій зажурі, потім підняв її високо, потягнув сердито носом, ніби щось важ­ливе пригадував, і раптом радісно мукнув:

«А може, то так треба? — і взявся далі думати: — Отже, вони чваняться свободою і громадянськими пра­вами. У цьому потрібно добре розібратися».

Думав, думав, але нічого не виходило.

«А в чому, власне, їхні права? Якщо їм поліція на­каже голосувати, вони голосують, так могли б і ми мукнути: «За-а-а!» А якщо їм не накажуть, то вони ні голосувати, ні втручатися в політику не сміють, як і ми. Знають вони і в’язницю, і удари ні за що. Ми ще хоч можемо заревти й хвостом махнути, а в них навіть на те бракує громадянської мужності».

Вийшов господар із корчми. П’яний, ледве на но­гах стоїть, очі посоловіли, щось бурмоче собі під ніс і, заточуючись, іде до воза.

«Ось на що той гордий нащадок використав волю, яку предки здобули йому ціною власної крові. Ну, гаразд, мій господар п’є і краде, 4 на що інші вико­ристовують ту волю? Для того, щоб нічого не робити й чванитися минувшиною та заслугами своїх предків, до яких вони так само непричетні, як і я.

А ми, воли, залишилися гідними й корисними тру­дівниками, такими ж, як і наші предки. Воли ми, це так, але можемо пишатися своєю важкою щоденною працею і заслугами».

Віл глибоко зітхнув і підставив шию під ярмо.

Джерело: Доманович, Радоє, Страдія. Подарунок королю, Дніпро, Київ 1978. (Пер. Іван Ющук)

Всякие чудеса бывают на свете, а в нашей стране, как многие говорят, чудес столько, что уже и чудо не в чудо. Есть у нас такие люди, которые хоть и занимают высокое положение, думать совсем не умеют, и поэтому, а может быть, по каким-либо другим причинам, начал размышлять деревенский вол, самый обыкновенный, ничем не отличающийся от других сербских волов. Одному только богу известно, что заставило это гениальное животное дерзнуть заняться размышлением, когда все уже давно знают, что в Сербии это несчастное ремесло приносит только вред. Если допустить, что он, бедняга, по наивности своей не знал о нерентабельности этого ремесла в родных местах, то в таком случае ему нечего приписивать особую гражданскую доблесть; однако остается загадочным, почему все же вол начал думать, не будучи ни избирателем, ни членом комитета, ни сельским старостой, когда никто не избирал его депутатом в воловью скупщину или – если он в годах – сенатором. А ежели он, грешный, мечтал стать министром некоей воловьей страны, тогда, напротив, надо было привыкать как можно меньше думать, как делают это замечательные министры в некоторых счастливых странах, хотя в нашей стране и в этом не повезло. Но в конце концов какое нам дело до того, почему в Сербии вол взялся за оставленное людьми занятие. Можеть быть, он начал думать по какому-то наитию свыше?

Так что же это за вол? Самый обыкновенный вол, у которого, как учит зоология, имеются голова, туловище и другие части тела – все, как у остальных волов; тянет он телегу, щиплет траву, лижет соль, жует жвачку и мычит. Звали его Сивоня.

Вот как он начал думать. Однажды хозяин запряг Сивоню и его друга Галоню, нагрузил телегу крадеными досками и отправился в город их продавать. Едва только подъехали к первым городским домам, хозяин продал доски, получил деньги, распряг Сивоню и его друга, перекинул связывающую их цепь через ярмо, бросил им растрепанный сноп кукурузных стеблей и быстро вошел в трактирчик, чтобы, как подобает человеку, подкрепиться водочкой. Был какой-то праздник, и мужчины, женщины и дети шли со всех сторон. Галоня, прослывший среди волов придурковатым, не обращая внимания ни на что, со всей серьезностью приступил к обеду. Плотно поев, он помычал от удовольствия, затем прилег и, сладко подремывая, стал жевать жвачку. Ему не было никакого дела до снующих мимо него людей. Он мирно дремал и жевал (жаль, что он не человек: как не сделать карьеру с таким характером!). Сивоня же ни к чему не притронулся. По его мечтательным глазам и печальному выражению лица сразу было видно, что это мыслитель, натура нежная, впечатлительная. Мимо него проходили сербы — люди, гордые своим славным прошлым, именем и народностью, о чем можно было судить по их заносчивой манере держаться. Сивоня смотрел на все это, и душу его охватывала тоска, боль от страшной несправедливости. Это ощущение было столь неожиданно и сильно, что, не совладав с собой, он замычал жалобно, грустно и на глаза его навернулись слезы.

От острой боли Сивоня и начал думать:

«Чем гордится мой хозяин и другие его сограждане, сербы? Почему они так задирают головы и с таким высокомерием и презрением смотрят на мой род?.. Гордятся они родиной, гордятся тем, что милостью судьбы им предназначено было родиться здесь, в Сербии. Но и моя мать отелилась в Сербии, и это родина не только моя и моего отца, но и моих предков; ведь они, как и предки сербов, пришли в эти края со старой славянской прародины. Между тем, никто из нас, волов, не преисполнен от этого гордости. Мы всегда ценим того, кто сможет поднять в гору наибольший груз, и никто из нас до сих пор не говорил швабскому волу: «Э, что ты там, я — сербский вол, родина моя — славная Сербия, тут телились все мои предки, тут, на этой земле, и могилы их!» Боже сохрани, этим мы никогда не гордились, нам даже в голову не приходило, а вот они гордятся. Странные люди!»

От таких мыслей вол печально завертел головой, зазвенел медный колокольчик на его шее, и скрипнуло ярмо.

Галоня открыл глаза и, посмотрев на друга, промычал:

— Опять ты со своими глупостями! Ешь, да жирей себе, дурак. Смотри, у тебя ребра можно пересчитать. Если бы способность думать ценилась, то люди не предоставили бы это нам, волам. Не выпало бы нам такое счастье!

С сожалением посмотрев на своего друга, Сивоня отвернулся и опять углубился в свои мысли.

«Гордятся своим славным прошлым. Косово поле, косовская битва! Чудо из чудес! Так ведь и мои предки волокли тогда для войска пищу и снаряжение; не будь нас, все это пришлось бы делать самим людям… Восстание против турок! Великое, благородное дело, но кто там был? Разве восстание поднимали эти надменные пустозвоны, которые, ничего не делая, проходят, задрав нос, мимо меня, будто в том их заслуга? Возьмем, к примеру, хотя бы моего хозяина. И он гордится и хвастается восстанием, особенно тем, что в борьбе за освобождение родины погиб его прадед, редкостный юнак. Так разве его в этом заслуга? Гордиться имеет право его прадед, а не он; прадед его пал жертвой за то, чтобы мой хозяин, его потомок, был свободен. И он свободен, но что он, свободный, делает? Украл чужие доски, повалился в телегу и захрапел, а я тяну и его и доски. Теперь, продав доски, он бездельничает, пьянствует, похваляется славным прошлым. А сколько моих предков было зарезано во время восстания, чтобы прокормить бойцов? Да разве не они волокли тогда военное снаряжение, пушки, провиант и порох, и все же нам и в голову не приходит бахвалиться их заслугами, ведь мы попрежнему добросовестно и терпеливо исполняем свои обязанности, как исполняли их и наши предки.

Гордятся муками своих предков, пятисотлетним рабством. Мой род страдает с тех пор, как существует; мы и по сей день мучаемся, находясь в ярме, но никогда не звоним по этому поводу в колокола. Издевались, слышь, над ними турки, резали, сажали на кол. Моих же предков резали и жарили и турки и сербы; да и каким еще только мукам нас не подвергали!

Гордятся верой своей, и ни во что не верят. А разве я и весь мой род виноваты в том, что нас не принимают в христианство? Заповедь говорит им: «Не укради», а вот же мой хозяин крадет и пропивает краденые деньги. Вера учит их делать ближнему добро, а они друг другу причиняют зло. Лучшим примером добродетели считается тот, кто не совершил зла, и, разумеется, никто и не собирается потребовать, чтобы, не делая зла, он сотворил добро. И вот докатились до того, что добродетелью считают любое бесполезное дело, лишь бы оно не приносило вреда».

Вол так глубоко вздохнул, что от вздоха его пыль поднялась с земли.

«Да и то сказать, — продолжает он свои грустные размышления, — разве я и мой род в этом отношении не выше их всех? Я никого не убил, не оговорил, ни у кого ничего не украл, не выгнал никого ни с того ни с сего с государственной службы, не протягивал рук к государственной казне, не объявлял себя умышленно банкротом, никогда не заковывал в кандалы и не сажал в тюрьму ни в чем не повинных людей, не клеветал на своих друзей; не изменял я своим воловьим принципам, не давал ложных свидетельских показаний, никогда не был министром и не причинял стране вреда. Кроме того, не совершая зла, я делаю добро даже тем, кто мне вредит. Родился я, и сразу же злые люди лишили меня материнского молока. Бог ведь создал траву для нас, не для людей, а у нас и ее отнимают. И, несмотря на все это, мы тянем людям повозки, пащем и кормим их хлебом. И все же никто не признает наших заслуг перед родиной…

По христианскому уставу люди должны соблюдать все посты, а они не выдерживают и самого малого поста, я же и весь мой род постимся всю нашу жизнь с той самой минуты, как нас лишают материнского молока».

Вол уронил голову, но, как бы озабоченный чем-то, вновь поднял ее, сердито фыркнул и, казалось, вспомнив что-то важное, мучившее его, вдруг радостно промычал:

— Теперь я знаю, в чем дело! — и продолжал свои рассуждения.

«Гордятся они свободой и гражданскими правами. Над этим я должен серьезно поразмыслить. Но сколько ни думай, ничего не придумаешь. В чем эти их права? Если полиция прикажет им голосовать, они голосуют. Да ведь с таким же успехом и мы могли бы промычать: «За-за!» Если же им не прикажут, они не осмеливаются голосовать и вмешиваться в политику, так же как и мы.

Подчас и они, без вины виноватые, подвергаются арестам и терпят побои. Мы хоть замычим и отмахнемся хвостом, а у них и на это не хватает гражданской доблести».

В этот момент из трактира вышел хозяин. Пьяный, едва держась на ногах, с мутными глазами, подошел он к телеге, шатаясь из стороны в сторону и бормоча какую-то чепуху.

«Вот на что этот гордый потомок использовал свободу, которую его предки завоевали своей кровью. Ладно, мой хозяин пьяница и вор, но на что ее употребили другие? Только на то, чтобы, ничего не делая, гордиться прошлым и заслугами своих предков, к которым они имеют такое же отношение, как и я.

А мы, волы, остались такими же прилежными и полезными тружениками, какими были и наши предки. Мы — волы, это так, но все же мы и теперь можем гордиться своим мученическим трудом и заслугами».

И, глубоко вздохнув, вол сунул голову в ярмо.

Источник: Доманович, Радое, Повести и рассказы, Государственное издательство художественной литературы, Москва 1956. (Пер. Г. Ильиной)

Разни чуда се случуваат во светот, а нашава земја, како што велат многумина, е плодна со чуда толку многу, што веќе и чудата не се чуда. Кај нас има луѓе на многу високи функции кои не мислат ништо, а како надополнување за тоа, или можеби од други причини, почнал да размислува еден обичен селски вол, кој по ништо не се разликувал од другите српски волови. Господ знае зошто ова генијално животинче се оддало на овој дрзок потфат – на размислување, зашто досега се покажало дека од тој несреќен занает во Србија може да се има само штета. Ајде, да речеме, дека тој, кутриот, во својата наивност и не знаел дека во неговата татковина овој занает не е вреднуван, па тоа нема да му го припишеме во некоја особена граѓанска храброст, но сепак останува загатката зошто токму волот да мисли кога тој не е ниту избирач, ниту одборник, ниту кмет, ниту пак некој го избрал за пратеник во некакво си воловско собрание, или дури ако е во години, за сенатор, а ако, грешникот, сонувал дека во некаква воловска земја ќе биде министер, тогаш, напротив, би требало да вежба да мисли што помалку, како што тоа го прават одличните министри во некои среќни земји, иако нашава земја и во тоа нема среќа.

На крајот на краиштата, што не интересира тоа што волот во Србија го презел напуштениот занает од луѓето, а можеби започнал да мисли и по некаков природен нагон.

Па каков је то вол? Обичен вол, како што вели зоологијата, кој има глава, труп и нозе, сè како и другите волови: влече кола, пасе трева, лиже сол, прежива и мука. Се вика Сивчо.

Еве кога почна тој да мисли. Еден ден неговиот стопан ги впрегна во колата него и неговиот другар Галешко, натовари на колата некои украдени прачки и ги однесе в град да ги продаде. Стопанот ги продаде прачките веднаш штом дојде до првата градска куќа, ги зеде парите, ги отспрегна Сивчо и неговиот другар, го закачи синџирот со кој беа врзани за долниот дел на јаремот, фрли пред нив разврзан сноп од листовина од царевка, па весел влезе во една мала меана да се закрепне како човек со некоја чашка ракија. Во градот имаше некаква свеченост, па луѓе, жени, деца минуваа од сите страни. Галешко, кој и без тоа беше познат како приглуп меѓу воловите, не гледаше ништо, туку со сета сериозност се зафати со ручекот, добро се најаде, замука од задоволство, па си прилегна и слатко дремејќи почна да прежива. Воопшто не го интересираа луѓето кои врвеа покрај него од сите страни. Тој мирно си дремеше и си преживаше. (Штета што не е човек, има огромни диспозиции за висока кариера!) А Сивчо ни да проба. Неговиот занесен поглед зборува дека е мислител, впечатлива душа. Покрај него минуваа луѓето, Срби, горди на своето светло минато, на своето име, на народноста, а таа гордост се гледаше во нивното здрвено држење и одење. Сивчо го гледаше тоа, па душата му ја обзеде тага, болка за големата неправда, и не можеше а да не потклекне на толку ненадејното и силно чувство, туку мукна тажно, болно, а во очите му светнаа солзи. И Сивчо почна да мисли од силната болка.

– Со што се гордее мојот стопан и другите негови сограѓани, Србите? Зошто толку ги креваат главите и со надуена гордост и преѕир гледаат на мојот род?… Се гордеат со татковината, се гордеат со тоа што милостивата судбина им доделила да се родат овде, во Србија. Па и мене мајка ми ме отелила овде, во Србија, и не само што оваа земја е и моја татковина и на татко ми, туку и моите стари, како и нивните, сите заедно, дошле во овие краишта уште од старата словенска татковина. Па никој од нас воловите не се чувствува горд поради тоа, туку ние секогаш се гордеевме со тоа кој ќе може да повлече поголем товар на високо, а ниеден вол до денес не му рекол на некојси германски вол: „Што сакаш ти, јас сум српски вол, моја татковина е гордата земја Србија, тука се отелиле сите мои стаири, тука, во оваа земја се и гробовите на моите претци!“ Господ да чува, никогаш не сме се гордееле со тоа, то ни на ум не би доаѓало, а ете, тие и со тоа се гордеат. Чудни луѓе!

Со такви мисли, волот тажно ја заврти главата, затропа ѕвонецот на неговиот врат и крцна јаремот.

Галешко ги отвори очите, го погледна другарот, па мукна:

– Ти пак со твое, се будалиш! Јади, будалче, дебели се, гледаш дека ребрата ти се бројат; ако било добро да се мисли, луѓето тоа не би ни го оставале нам на воловите. Таква среќа нема да нè снајде!

Сивчо го погледа својот другар со сожалување, ја сврти главата од него, и пак се задлабочи во своите мисли.

– Се гордеат со светлото минато. Го имаат Косово Поле, Косовската битка. Голема работа, па зар и моите стари уште тогаш не влечеле храна за војската и за воени потреби; ако нè немало нас, таа работа ќе морале да ја вршат самите луѓе. Го имаат востанието против Турците. Тоа е голема работа, благородна, но кој бил тука. Зар востанието го кренале овие надуени празноглавци што вака, ништо не работејќи, се прчат покрај мене со гордост, небаре тоа е нивна заслуга? Еве, да го земам за пример само мојот стопан. И тој се гордее и се фали со востанието, а особено со тоа што неговиот предедо како редок јунак загинал со војната за ослободување. Па зар тоа е негова заслуга? Предедо му имал право да се гордее, а не тој; предедо му загинал за да може мојов стопан, како негов потомок, да биде слободен. И тој е слободен, но што прави во таа слобода? Краде туѓи прачки, и тој седнува на колата, па јас го влечам и него и гранките, а тој на колата спие. Сега ги продаде прачките, пие ракија, не работи ништо и се гордее со светлото минато. А колку се заклани од моите стари во востанието за да се прехранат борците; па зар и моите стари, во тоа време, не ги влечеле воените потреби, топовите, храната, муницијата, па нам сепак ни не паѓа на ум да се китиме со нивните заслуги, зашто ние не сме се измениле, ние и денес си ја вршиме својата должност како и нашите стари кои совесно и стрпливо си ја вршеле работата.

– Се гордеат со страдањата на своите предци, со петвековното робување. Мојот род страда, откако постои, страдаме и ние и денес и робуваме, па тоа никогаш не го разгласивме. Велат, Турците ги мачеле, ги колеле, ги забодувале на колци; па и моите стари ги колеле и Србите и Турците, ги печеле, и на какви сè уште маки не нè ставале.

– Се гордеат со верата, а не веруваат во ништо. Што сум јас виновен и целиот мој род што не нè примаат во христијани. Верата им вели „не кради“, а ете, мојот стопан краде и пие за парите што ги доби од крадењето. Верата им наложува да им прават добро на ближните, а тие еден на друг само лошо си прават. Кај нив најдобар човек, кото сметаат за пример на добродетел е оној, кој не прави зло, а веќе, се разбира, никој и не помислува да бара од некого да направи добро. И ете на што се сведени примерите, добродетелите им се рамни на секоја бескорисна работа, само никому да не му прават зло.

Волот длабоко воздивна, и од неговиот здив дури се крена прашина од патот.

– Па зар тогаш, – продолжи понатаму со своите тажни мисли, – јас и мојот род не сме подобри во тоа од сите нив? Јас никого не убив, никого не го озборував, никому ништо не сум му украл, никого не го отпуштив од државна служба без вина, не направив дефицит во државната каса, не банкротирав лажно, никогаш не оковав и не апсев невини луѓе, не ги клеветев своите другари, не го изневерив својот воловски принцип, не сведочев лажно, никогаш не бев министер и не ѝ правев зло на земјава, а освен тоа што не правев зло, им правам добро и на оние кои мене ми прават зло. Откако мајка ми ме отели, лошите луѓе и мајчиното млеко веднаш ми го одзедоа. Бог тревата ја создал за нас воловите, а не за луѓето, па и неа ни ја земаат луѓето. А ние, сепак, покрај толку удари, им ги влечеме колите на луѓето, им ораме и ги храниме со леб. И пак никој не ни ги признава тие наши заслуги за татковината…

– Ако е поради постот, убаво, ним, на луѓето, верата им вели да постат,а тие ниту тој мали пост не сакаат да го издржат, а јас и целиот мој род постиме сиот свој век, откога ќе нè одбијат од мајчините цицки.

Волот ја наведна главата, и како нешто да се загрижи, пак ја крена главата горе, налутено шмркна со носот, па изгледаше небаре се сеќава на нешто важно, што го мачи; наеднаш мукна радосно:

– А, сега знам, мора тоа да биде! – и си продолжи да си мисли:

– Тоа е, значи: се гордеат со слободата и со граѓанските права. За тоа морам сериозно да размислам. – Мислеше, мислеше, но никако не одеше. – Во што се тие нивни права? Ако има нареди полицијата да гласаат, тие гласаат, а за толку и ние би можеле да мукнеме: „Зааа!“ А ако им нареди, не смеат да гласаат, ниту да се мешаат во политиката, исто како и ние. Ги трпат и тие затворите и ударите, честопати ни криви ни должни. Ние барем ќе мукнеме и ќе мавнеме со опашката а тие немаат ни толкава граѓанска храброст.

Тогаш излезе стопанот од меаната. Пијан, нозете му се плеткаат, очите заматени, изговара некакви неразбирливи зборови, и поревајќи се оди накај колата.

– Ете на што ја употреби слободата, тој горд потомок, која со крв му ја извојувале предците. Ајде, мојот стопан е пијан и краде, но на што ја употребија другите? Само ништо да не работат и да се гордеат со минатото и заслугите на своите стари, во што тие немаат никакво учество, дури ни колку мене.

– А ние воловите останавме вредни и корисни работници како што биле нашите стари. Вистина, волови сме, но сепак можеме да се гордееме со својата тешка денешна работа и со заслугите.

Волот длабоко воздивна и го приготви вратот за јаремот.

Извор: Радое Домановиќ, Избрани сатири, Мисла, Куманово 1990. (Прев. Загорка Тодоровска-Присаѓанец)